БЯЛА МАГИЯ

(3)

Константин Павлов

web

Колко ли време прекара Андро в тръпно очакване? Вдига глава - слънцето е някъде около пет следобед. За всеки случай той вади и джобния си часовник - поглежда часовника, после сравнява пак със слънцето - няма грешка, слънцето се движи правилно - пет часът е.

А Стоил вече подбира кравите. Рано е, но понеже е празник, може по изключение.

- Стоилеее... - вика Андро.

- А-хааа... - отзовава се Стоил.

- Имаш ли нещо за ядене?

Стоил тръгва с торбата. Той заедно с кравите нагазват в "Андровата" поляна. На Андро му е неудобно да протестира, че кравите ще "нацапат" любовния му терен - той се е поотчаял, а освен това, когато молиш за храна, неприлично е да проявяваш тънки претенции.

Стоил вади съдържанието на торбата - най-напред бутилката. Отпива пръв, подава на Андро.

- Не - върти глава Андро.

- Напразно си губиш времето, Андро. Айде, тръгвай да тръгваме. Тая, дето я чакаш, няма да дойде. Да не е луда да си губи честта...

Андро дъвче:

- Не съм имал никакво намерение да отнемам честта й... Поканата беше душевна...

Стоил се смее:

- Тая чест, дето ти ми говориш, някой друг, по-хитър от тебе, отдавна, отдавна... За другата чест ти говоря. Коя мома посред бял ден ще ти дойде на полянката тука! Нали после баща, братя, чичовци с ножове и пушки ще дойдат, насила ще те оженят и край на ергенството, край на градските радости... Ще пасеш кравите като мене... Знаеш я Петра гърбавата... От едно "добър ден", дето се казва, от един поглед случаен, обвиниха ме, че била трудна от мене... Хъката-мъката, щяха да ме оженят... То ако тая работа ставаше само с поглед, целият свят или поне половината да беше прихванал от мене... Ха-ха... Добре, че я сгащили с оня, близнака, ама кой от двамата и тя не могла да каже, та единият от тях обра пешкира...

Най-после Стоил успява да се понаговорн след толкова много мълчание.

- Селска простотия! - вметва Андро.

- Селска-неселска, ти по-добре да се радваш, че не ти е уйдисала на акъла... Ама коя е тя бе, Андро? А? Кажи да видим, дали имаше смисъл, дето цял ден те пече слънцето...

- Ето пак селска ти работа! Един мъж, един... - търси думата - ...кавалер трябва... Престава да дъвче, скача:

- Цвета! Ето я! Иде!

- А-ха! Значи, Цвета си чакал! Призна си! Ама тая мома е луда!... Освен ако не е решила да те зажегли в ярема...

И наистина, в далечината женска фигура пъпли по стръмния път. Андро почва да плюе недодъвканите залци, грабва шишето, плакне устата си. Добил е чувството, че храната омърсява цялата нежност на любовта му. Започва да крещи на Стоил:

- Махай се! Бързо! Не искам тук да те виждам! Чуваш ли!

Стоил прибира торбата.

- Аз ще се махна, но да знаеш, че там отгоре всичко се вижда... Селски-неселски, ще гледам резила ти...

Стоил се промъква нагоре. Андро прави опит да прогони и кравите, но не остава време - жената все повече приближава. Навива той грамофона, пуска пак плочата, грабва букета и тръгва към пътя; докато прави прехода, репетира как ще поднесе цветята на дългочаканата Цветанка.

Ето я. Приближава все повече. И колкото по-приближава, толкова по-ниско клюмва букетът заедно с ръката на Андро.

Когато се изравняват:

- Добър ден, Андрейчо! - поздравява първа баба Мария.

- Добър ден, бабо Марийо - едва намира сили да отговори Андро.

- Много хубаво свири тая пущина...

- Свири, бабо Марийо...

Бабичката отминава. На стотина метра по-нагоре изскача Стоил. Спира я, заговаря я. Какво си говорят, не чуваме, но ако съдим от радостните викове на Стоил след раздялата с бабата, трябва да е било много радостно онова, което му е съобщила тя.

- Андро! Андро! - тича надолу Стоил. - Разбра ли, Андро!

- Какво да разбирам... - унизен от грешката си, не му се говори.

- Цветанка! Цветанка!

- Какво Цветанка? - оживява се Андро.

Следва ударът:

- Пристанала! На Божил пристанала! Годеж правят! Пушките, не знам дали чу, дето пукаха, за това било!

Всичко това Стоил съобщава с нарастваща радост, с подсъзнателна отмъстителност за цялата Андрова градска префърцуненост.

Андро е "убит" от новината. Присяда.

Стоил решава да го утеши:

- Айде, айде, това са жените... Нали сам казваше, да бъдем мъже ужким.

- Махай се!

След миг колебание Стоил си тръгва.

- Остави бутилката! - заповядва му Андро.

Стоил оставя бутилката заедно със съвет:

- Ето, локни я цялата, ще ти мине...

Стоил подкарва стадото надолу, а Андро наистина изпълнява съвета на говедаря за бутилката. В същия миг ракията го отрязва напълно, но това ще го видим постепенно нататък, в следващото му поведение.

- Цвето, Цвето... Младините ми, Цвето... - започва да се сополяви Андро. - Погуби ме, неверницо... През пръстен да се провираш...

И т.н. В опита си да изрази любовната си мъка той се позовава на думи от градски шлагери, които наистина имат най-точния текст и чувство за подобни състояния.

- ...В тая зима... Зимната фъртуна... Нито е зима, нито фъртуна. Жарко лято е.

- ...Под липите... Дъхът омайващ е отрова... Никакви липи; дъбчета, свинак. И т.н.

Обръщам внимание на тези думи и това Андрово поведение, защото присъстваме на последния му отчаян опит да запази, дори в такъв миг, "градските" си реакции и финия начин на страдание.

Стоил крачи подир говедата доста далеч надолу.

И Андро става. Взима грамофона. Взима и букета - прави го, без да разбира постъпките си. Тръгва надолу подир стадото.

Слънчев залез, като нарисуван, щурче се обажда, птичи гласове, жужене... Всичко е, както в някои Андрови цветни картички, дето ги е окачил по стените си. Пасторал, който се появява в такъв чист вид, веднъж на сто години. И на този фон - Андровата скръб.

Крачи Андро надолу; и докато душата му все още хълцука, усеща, че е настъпил нещо - от Стоиловите крави. Дълго трие в тревата обувките си.

И - гледайте, запомнете! - цялото му градско лустро, за което говорихме досега - пада изведнъж. Андро вижда в ръката си безсмисления букет цветя; чак сега го вижда. Вижда също така осеяния с кравешки пити път; чак сега ги вижда! И вади цвете от букета и го забожда в средата на кравешката пита - като свещ в торта. Оттук нататък хрумването ще се разрази мощно и настъпателно, без особени чупки и допълнителна изобретателност - боде цвете след цвете. Така застига Стоил. А Стоил изпада във възторг от действията на Андро.

- И тука! И тука! -сочи току-що образувани обекти.

И понеже цветята на Андровия букет вече са на привършване, Стоил се втурва да бере крайпътни растения, подава му ги; даже взима грамофона той да го носи, за да облекчи Андровата дейност.

Андро боде цветята и успоредно с това се заканва на Божил и Цветанка.

- Ще ме лъжат мене те, ще ме лъжат, тяхната мамица! Ще им покажа кой съм! Ще видят кой съм аз!

Възторгът на Стоил нараства. И двамата са доста пийнали, а освен това се е отприщило напрежението от днешната им самотност.

- Браво, Андро! Така те искам! Покажи им кой си! Чакай, Андро, като казваш "кой си", я кажи, вярно ли е, че си медицинско лице, че не си бръснар?

- Ами! Даже и бръснар не съм, калфа съм; нямам още майсторско...

- Андро, я кажи сега: пасъл ли си крави, ринал ли си тор?

- Пасъл съм, как да не съм пасъл! Що се правиш, че не знаеш!

-- Знам, Андро, знам! Е така те искам, заприлича на човек най-после!

- Ще ги заколя! И двамата ще ги заколя!

- Заколи ги, Андро, заколи ги! Ако си мъж, трябва да ги заколиш!

Стоил не реагира така от наивност - с този разговор той си отмъщава за предишните превземки на Андро.

Така, бучейки цветя, влизат в селото. Много малко време е нужно, за да се разпространи мълвата какво е направил Андро.

Ако човек се обърне назад и погледне пътя нагоре, ясно личат клюмналите цветя, разположени в неправилни зигзаги.

* * *

Стоил н Андро са на мегдана. Кравите сами се отправят към домовете си. Стоил вече е свободен. Андро го хваща за ръкава.

- Хайде, тръгвай с мен!

- Къде? - дръпва се Стоил.

- Къде! На годежа! Да им покажа аз сега: кой кум, кой сват!

- А, не! - уплашва се Стоил.

- Как "не"? Цял ден сме били заедно, делихме хляб и ракия, а сега "не"? От тебе нищо не искам, искам само да гледаш! Такъв годеж ще видиш, какъвто не си виждал!

Повлича го след себе си.

* * *

Йордан отъпква зарития кладенец. Приближава към масата заедно с лопатата в ръце и втренчва поглед в Перса, сякаш очаква похвала. Гайдарят духа в гайдата. Перса усмихнато издържа погледа на Йордан, но не казва нищо. Той се отправя към сайванта да остави инструментите.

- Едно благодарско да беше казала на човека! - свакята смъмря Перса.

* * *

Кравите са вече в селото. Всяка от тях се отправя към своя дом. Ето и Персината крава. Измучава пред вратата. Перса отваря, подкарва я към обора, влиза след нея.

На трапезата една от жените започва укорително да поучава Йордан:

- Какво мълчиш като пукал бе, Йордане! Цял ден жената гласа не ти е чула, ще си помисли, че си недоразвит умствено. Една дума да беше й казал...

От устата на Йордан се отронва:

- Ква?

Друга жена посочва обора:

- Иди там, помогни й, кажи й нещо...

- Кво?

Пак първата:

- "Кво", "Ква"... Стига сн квакал като жаба! Я се погледни колкав мъж си! Иди там, кажи й, че е хубава, че е работна, че я харесваш. Жените обичат да им се говорят такива работи.

Избутват го почти насила към обора.

Йордан се престрашава и влиза. Перса връзва кравата към яслата, поглежда към Йордан. Тук още не се е изпарила атмосферата от сутрешната случка. Йордан преглъща, преглъща и най-сетне се откъртва от гърлото му:

- Хубава...

Перса се усмихва на тромавия му комплимент, но Йордан успява да добави:

- ...Кравата... Хубава...

В последния момент куражът му е изневерил и той отнася към кравата онова, което искаше да каже на жената.

На Перса не й е до смях, но комплиментът за кравата наистина я развеселява.

Йордан протяга напред ръце, сякаш ще тръгне да я сграбчи, но в следващия миг свива ръце и захапва жестоко палеца си с гримаса на свян и гняв към себе си, а от гърлото му излиза бълбукащ звук от заприщената страст. Рязко излиза навън с окървавен палец.

Докато Йордан се е бавил вътре, гайдарят, за всеки случай, пак е започнал да надува гайдата, но като вижда Йордан, разбира, че е безсмислено - оставя я пак да се спихне, а ручилото издава звук,подобен на Йордановия, когато си ухапа пръста.

Кокошката кукурига. Жените пак суеверно трепват.

* * *

Близо до Божиловата къща. Андро мъкне с една ръка Стоил, в другата - грамофона. Отвътре ехти музика и сватбарски провиквания.

Двамата нахълтват вътре. Музиката секва. Всеобщо мълчаливо напрежение - сега ще става каквото ще става; може и кръв да се лее. Сватбарите са насядали край дълга тясна маса. В центъра годежниците. Божил се надига:

- О, Андро, сядай...

Той е гузен от шегата си, която направи с него. Андро остава прав от другата страна на масата срещу Божил и Цветанка. Напразно някои дават знак на музикантите - кларнет, кемане, гайда - да засвирят, за да се поразсее тягостното усещане. Жените започват да носят сватбарски глюбове и да ги нареждат по протежение на дългата маса - искат да придадат естественост и ненарушимост на сватбения процес, да омаловажат с дейността си онова, което би могло да прерасне в скандал. Хлябовете са намазани с жълтък, а в средата са забучени китки - за здраве и берекет. Ето Андро вдига грамофона и го насочва към Божил, сякаш ще го тресне по главата. И - неочаквано изрича:

- Вземи! От мене! Подарък!

В последния момент рецидивът на градското му възпитание е надделял. Освен това усетил е онзи шик, който носи благородната реакция.

Всички са изумени. Най-много Божил.

- Андро...

- Вземи, вземи... Да си спомняте за мене... - в гласа му се появяват сълзи на себеумиление. - Когато мене вече няма да ме има, пускайте си вечер музика със Цветето и си спомняйте... спомняйте...

Не може да продължи повече.

Божил е не по-малко сълзливо развълнуван.

- Андро... Братко...

Грамофонът преминава в ръцете на Божил, но при предаването бута китката от хляба пред Андро. А той, освободен от грамофона, взима китката и започва да се опитва да я възстанови на мястото й в средата на хляба. Стеблата се чупят и той с многократни усилия успява най-после.

Пръв е направил "асоциацията" Стоил - започва да подбутва Андро, но онзи не му обръща внимание, й останалите правят връзка между глечосаните от жълтъка хлябове и набучените в тях цветя и онова, което са чули или видели за деянието на Андро малко преди това. Лицата се изкривяват от напиращ взривен смях. Божил дава знак на музиката да свири - дано заглуши предстоящия кикот. Музикантите със свръхусилия преодоляват напиращия в тях смях, гайдарят не може да надуе гайдата от спазмите, които го разтрисат. Само Андро не съобразява нищо - неговото състояние е под знака на благородния жест-подарък, който току-що направил. Той гледа неразбиращо, но с достойнство странното поведение на околните.

* * *

Пак при Неда. Тя е оборила глава върху разбоя - изглежда, заспала е. Сребрина лежи кротко с отворени очи. Пак поглеждаме Неда. И чуваме детски глас.

- Бабо...

След пауза, втори път:

- Бабо...

И ние, както и Неда, не можем да разберем досега дали това е гласът на детето, или са слухови халюцинации на старата жена.

Неда се размърдва, мъчително се надига.

- Пак ти чух гласеца, чедо... Ама дали си ти, като не ти познавам говора... Или е нещо друго...

Хваща с две ръце слепоочията си:

- А на мене глава ми се мае... Не ми е добре нещо... Я, Сребринче, гребни с паничката вода от котлето, да пийна малко, че какво става, не ми държат краката...

Детето става, отива при полицата, надига се на пръсти и в опита си да достигне тасчето, бута малка делвнчка с кисело мляко. Млякото плисва върху детето, а делвичката се счупва на пода. Сребринка се вцепенява. Неда преодолява състоянието сн, измъква се от разбоя, изтрива с длан лицето на детето.

- Нищо, нищо, това е на хубаво! Да не вземеш да се изплашиш...

Взима пръстена паничка, подава я на Сребрина.

- Хайде, чедо, счупи я и нея! Разиграй си дяволчето. Обеднява душата, ако цял живот трепере да не се счупи нещо; на оня свят ни паници са нужни, ни имот. Хайде, тресни паницата!

Детето държи в ръцете си съда, но няма намерение да последва съвета на Неда. Тогава тя взима поред няколко чинии от лавицата и ги счупва на пода.

- Ето, видя ли, по-весело стана...

Не е станало по-весело. Даже обратно.

Неда разкопчава и маха горната дреха на детето, тръгва към разбоя и започва да реже конците на изтъканото платно. Размотава го от кроеното, премерва дължината - платното е горе-долу колкото нейния ръст. През това време говори:

- Баба ти Неда ще ти ушие ново елече н ново сукманче... Виж какво платно, скъсване няма, ще го направим със свилено ибришимче...

Притегля коритото, сипва вода от котела над огнището, разхлажда водата. Не престава да говори, макар че походката й е трудна, задъхва се, поема въздух с усилие.

- А тия дрешки ще изперем, ама преди това да изкъпем Сребрннчето, да стане чистичко... Ох, само тая глава, що ми се мае така...

Започва да съблича детето.

* * *

Започва бавен летен здрач - оная дълга и леко тревожна граница между отиващия си ден и колебаещата се нощ. Сега селото е най-оживено - на хората им е омръзнало да се веселят по собствените сн дворове - извършват се преселения от къща на къща, опитват се чуждите ракии и вина - тласка ги някаква жизнена алчност да изсмучат сетните сокове на отиващия си празник.

Голяма тумба, сред която и родителите на Сребрина, върви и пее. Песента е с двусмислен текст, макар и народна. Всички са пияни.

Когато наближават Недината къща, детски плач, напрегнат до писък, кара да замлъкнат певците. Родителите на Сребрина се втурват към Неднни. След тях и останалата компания.

Блъскат вратата, влизат вътре и виждат: детето посиняло от плач и студ седи в коридора; край коритото възнак лежи Неда. Майката грабва детето.

- Сребринче, боже...

А детето проговаря:

- Баба! Баба!

И сочи с пръст Неда.

Неописуема радост.

- Сребринче! Чедо! Сандо, то говори бе, Сандо! Сребринче, кажи "мама", кажи "мама", чедо!

А детето повтаря през плач:

- Баба! Баба!

Бащата протяга ръце:

- Ела при татко, Сребринче...

- Не ща! - дърпа се тя и продължава да пищи: - Баба, баба...

Отвън напират.

- Какво бе, какво става?

- Сребрина проговорила...

- Ами! Не думай!

Вътре.

- Неда що лежи така? Какво й е?

- Изглежда умряла...

Някой се навежда:

- Умряла... Горката...

Но това е казано само като констатация, цялото внимание е насочено към проговорилото дете.

- На мама милото... Кажи "мама", Сребринче...

- Баба, баба... - продължава да се дере тя.

На стол до огнището са провесели дрешките на Сребрина, те са изсъхнали. Майката бързо му ги навлича.

И ето влиза дяволът. Той е без "белезите" на дявол - обикновен възрастен селянин; може би сродник на Неда. Присяда на миндера. Сребрина се отскубва от майка си, втурва се към дявола и полага глава в скута му, продължавайки да ридае. По едно време усеща, че нещо топло тупва върху вратлето й - повдига глава и вижда сълзи в очите на "дявола", втора сълза тупва върху бузата й. И Сребрина престава да плаче, разбрала, че тук има мъка, по-голяма от нейната. Майката се мъчи да изтръгне детето, но то се е вкопчило здраво в коленете на "дявола".

Връхлита жена:

- Жени, жени! Чухте ли!

Всички се обръщат към нея.

Новодошлата съобщава:

- Перса заклала кокошката!

Никой не схваща веднага.

- Каква кокошка?

- Каква! Оная! Оная, дето кукуригаше!

- А! - възклицават.

Но всички са под въздействието на чудото от преговарянето на детето, та тази вест, която при други обстоятелства би ги изумила, сега се възприема по-умерено. На всичко отгоре се чува кукуригане, което хем ги стресва, хем поставя под съмнение чутото. Обаче следва и друга новина.

- А Перса дала дума... съгласила се... Годеж прави с оня... гламавня другоселец... Йордан ли му беше името...

Сега става ясно коя е тая гайда, дето така настойчиво вие от известно време.

И всички се втурват към Персини - да се уверят със собствените си очи.

В стаята остават само трупът на Неда и насълзеннят дявол. Той става, взима метнатото върху разбоя платно, дето Неда го беше изтъкала за Сребринчето - покрива с платното Неда. Сяда отново и гледа с немигащ, празен поглед. А отвън гълчавата хем се отдалечава, хем се засилва.

Може би по-късно, известен за смъртта на Неда, ще дойде поп Георги (богът във виденията на Сребрина). Ще седне на стола срещу "дявола", а помежду им трупът на Неда. Но преди това поп Георги ще подаде ръка на другия, което в реалния смисъл навярно ще означава съболезнование, а в приказния - може да се тълкува като помирение между бога и дявола, защото Неда вече я няма и отпадат причините за тяхната вражда, която, макар и коректна донякъде, все пак си беше вражда.

Седят така двамата - бог и дявол - умислени и заедно с това обезсмислени - няма ли го човека, няма ги и тях.

* * *

Цяло село се стича към Персиния двор. Гайдата свири така, сякаш иска да навакса за всички безплодни надувания през целия ден. И нови музиканти пристигат - ето ги и Божиловите музиканти; неговият празник, всичките му гости се пренасят тук, което е признание, че годежът на Перса е събитие, което превъзхожда всички останали - поне със своята неочакваност. Образува се спонтанно хоро от новодошлите. И второ хоро. И трето - то е от сакатите, които поп Георги излекува с по мощта на сатаната. Само Перса не се вижда.

- Перса! Къде е Перса?

- Персо, Персо...

А Перса е в обора. Прегърнала е през шия кравата и плаче.

Чува гласове отвън:

- Персо, Персо...

Тя пуска кравата, секват сълзите, слага на лицето си оная полуиронична, полупокровителствена усмивка и така излиза. Повличат я към хорото - до Йордан. Музикалните инструменти пищят, думкат, вият, дрънкат. Хорото се тресе в три ката, рипащите крака тъпчат двора, заличават малката издутина над засипания кладенец.

Всички са тук (без Стоядин Геров и Неда). Възбудени лица, неизтощима енергия... Андро, Стоил, Божил, Цветанка, Перса, Йордан, Костадинчо ("Доде, докарай козите"), сакатите...

Играят, играят - докато мъглата се появи отново и ги погълне, без да бърза - и тя самата преситена от веселби и смърти.

<<<

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.