Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЯЛА МАГИЯ

(1)

Константин Павлов

web

Вечер. Светят прозорците на селото. Кукуригане - едновременно изгасва цял сектор от прозорци. Второ изкукуригане - нов сектор от прозорци угасва - пак едновременно. Кукуригането действа като шалтер, който изключва част от мрежата, макар че лампите са газени и по времето, за което разказвам, не са познати понятията трафопост, трансформатор, шалтер. Особено пък на село. Все едно. Трето изкукуригане - угасват всички прозорци. Свети само една къща с един прозорец и тя е точно в двора, откъдето се чува кукуригането на кокошката. Да, на кокошка. Кукурига кокошката на Перса. На осветения прозорец прилепнало женско лице - Перса.

БЯЛА МАГИЯ

Много ранна утрин, почти нощ. Перса излиза с фенер, упътва се към обора. Има мъгла; лятна мъгла - тънка, прозирна, раздвижва я даже човешки дъх, на панделки се раздипля, формира се в ефимерни образи; нежни валма танцуват; даже малко "театралничи", ако може за мъгла така да се изразим.

Перса влиза в обора. И мъглата след нея - после мъглата побягва към ъглите - топлината на кравата я отблъсква.

Перса измива с хладна вода вимето, масажира, го. И започва да дои кравата.

Вратата на обора скръцва. Отваря се. Нова мъгла нахълтва. А сред мъглата, на прага - силует на мъж. Силуетът се прояснява - Стоядин Геров. Той притваря след себе си вратата, тя пак изскърцва. Перса всичко е чула, всичко е усетила, но не се обръща, а продължава с нормален ритъм да дои кравата. Мъглата, ранният час, въобще целият неуловим ритъм създават чувство за нереалност, за сън.

Стоядин Геров тръгва към Перса - сомнамбулна е походката му - застава зад нея. Тя продължава да дои. Стоядин Геров се навежда над Перса, слага длани на гърдите й. Тя продължава да дои. Стоядин Геров започва да движи пръстите си върху гърдите й, сякаш имитира нейните действия върху вимето на кравата. Може би той не имитира преднамерено, но обективно се получава такава пародийна рима. Стоядин Геров изважда гърдите на Перса отвън - сега пък става съвсем наподобително спрямо нейните действия. А Перса продължава да дои, сякаш нищо не усеща, или по-точно, сякаш е хипнотизирана. Но и действията на Стоядин Геров също така са като на хипнотизиран човек. И у единия, и у другия, до този момент, не се усещат симптоми на страст. Но някакво постепенно и неосъзнато нагряване се е получило. Той я потегля назад, двамата падат - тя върху него. Ако можем да видим израза им, докато трае любовният акт: и двамата имат вид на медиуми, които изпълняват действия по чужда воля; тя - с отсъстващ поглед, очите й не се движат, клепките не трепват, душата й спи... Той - неговото състояние е по-различно - сякаш току-що събудил се, нарастваща изненада в очите му, изразът преминава към тържествуване, но еротична страст и при него не се забелязва...

Ето тя става от него, движи се някак безцелно, не прибира дори гърдите си в блузата, движи се, както мъглата - плавно, но безцелно; ясно, че тази мъгла е не само "вън", но и "във" тях двамата... Тя продължава да "спи"... Кокошката изкукуригва. Това я събужда, изведнъж я събужда, съзнанието й се прояснява, разбира какво е търсила в своите уж безцелни движения: вилата. Металната вила. Взима вилата- и - както той лежи с тържествуващо изненадан поглед, с оголени гърди и корем - тя забива вилата в слабините му. Изненадата в него подскача с хиляди деления; не ужас, не болка, а изненада. Тя натиска вилата и шепнешком проговаря:

- Ето сега... ето сега... Трай си... Трай си...

И смисълът на думите, и интонацията са утешителни, нелепо окуражителни:

- Ето сега... всичко ще свърши... Не бой се... Така... Така...

В една последна конвулсия той рита котлето и млякото изтича.

* * *

Перса мъкне чувал през двора. В чувала е трупът на Стоядин Геров. Мъглата й прави път. Около кладенеца има десетина големи купчини от пръст, разположени кръгообразно в няколко реда. Тя се промъква през тези хълмчета и прехвърля чувала през ниския парапет на кладенеца. Ако съдим по това, че доста се забавя звукът от разплисканата вода - кладенецът е доста дълбок.

Кокошката пак изкукуригва.

Така започва празничният ден: празник, защото днес е панаирът на селото, или както си го наричат - съборът.

Мъглата вече може да изчезне. Тя беше необходима до този момент, беше действуващо лице или поне катализатор, без който процесът можеше да остане латентен, или пък да протече другояче.

* * *

- Говедарооо... - вика Стоил.

Вече съвсем се е разсъмнало.

Жените изкарват пред портите кравите и пълнят торбата на Стоил с храна; не липсват шишета с ракия и вино. Днес стопанките са щедри - нали е празник.

И Перса изкарва своята крава.

- Говедарооо... - отдалечава се гласът на Стоил.

Дворовете се премитат, потягат се грубо скованите дървени маси - подготвят се за гости и роднини от околните села.

Когато изкукуригва кокошката на Перса, жените за миг прекъсват заниманията си, прекръстват се и чумосват към Персиния двор.

* * *

От отворен прозорец музика от грамофон. Да влезем вътре.

* * *

Стаичка на Андрей. Той току-що е пристигнал от града, там работи, бръснар е, но не си признава, че е бръснар - когато го питат за професията му, той неопределено заявява, че е "медицинско лице". Андрей, или Андро, както галено му викат, е абсолютен "сноб", срамува се от селския си произход, срамува се от занаята си, говори на висок стил, употребява думи, на които не знае смисъла; облекло, жестове - всичко е предвзето. Изобщо класически бръснарски комплекс - хем се смята за интелигенция, хем страда, че трябва да обслужва "по-простия" народ.

Стените на Андровата стаичка са покрити изцяло с евтини цветни картички - романтични прелъстителки, брилянтосани красавци, иднлични двойки под сребърните ореоли на конски подкови, пухкави ангелчета, сецесионскн репродукции - няма празно място.

Най-ценната вещ е един доста очукан грамофон. Този грамофон предизвиква сензация в селото, особено сред по-младите. На гости са му неколцина ергени с момите си. Грамофонът свири (все една и съща мелодия). Андро има само две плочи, от които едната е съвсем похабена, та почти не я употребяват. Андро дава уроци по танц. Ако съдим по това, че за партньорка избира все една и съща мома - Цветанка, - то изглежда, че не е безразличен към нея. Ето и в момента танцува с Цветанка, обяснявайки на всички:

- Така... Така... Раз, два, три... Раз, два, три... Отпусни се... Отпусни се... Само кръста дръж стегнато... Точно така... Точно така...

Плочата се е извъртяла. Андро започва да навива грамофона. Цветанка е отишла при друг ерген - Божил. Андро поставя мембраната. Всички започват танца; Цветанка е с Божил; Андро я отнема.

- Чакай, Цвете, трябва правилно... Раз, два, три...

И прошепва на ухото й:

- Ще те чакам на Гърдевата поляна... Раз, два, три... Разбра ли?

А тя се смее, говори високо:

- Не мога и не мога... Много трудно... Но говори за танца, а не за поканата.

- Раз, два, три... Чу ли какво ти казвам? Ще те чакам. Раз, два, три...

Тя все се смее:

- Чувам, чувам, ама като не мога да схвана...

Вратата се отваря. Влиза майката на Андро - смачкана женица. Андро спира танца, с груб глас:

- Мамо! Какво?

Той се срамува и от неугледния вид на майка си.

- Да погледам, Андро... Да ви погледам, сине...

И присяда. Плочата пак е свършила.

- Няма нищо за гледане! Не ти е тук мястото! Какво само... такова... притесняваш...

Жената се изнизва обратно.

Неловка пауза.

Божил се обажда:

- Селски, как е в града, как върви "това"...

На "това" прави движения за бръснене.

- Кое "това"? - сопва се Андро.

- Ами "това", бръснарлъка... Нали си брич...

"Брич" е жаргон на бръснар.

- Не съм никакъв брич!

- А какво си тогава?

- Знаеш какво съм! Медицинско лице...

- А-ха... Браво бе, селски...

Това "селски" силно ядосва Андро, но Божил тъкмо и затова го употребява, знаейки, че Андро се дразни, като го закачат за произход.

Друг се опитва да промени разговора. Посочва грамофона:

- Колко може да струва едно такова нещо?

- По-добре не питай. Много.

- Е горе-долу де? Ти колко даде?

- Нищо не съм дал. Подарък е.

- Подарък!

- Излекувах един студент... От Австрия... Та от голяма благодарност...

- И от какво го излекува бе, селски?

Пак Божил се е обадил.

- От една болест... Чуждоземска болест... И стига с това "селски"! Ти може да си селски, аз не съм.

- А-ха... Чуж-до-зем-ска, думаш, селски...

Божил, изглежда, е ядосан, дето Андро ухажва Цветанка. Добавя:

- Що не ми го продадеш това нещо?

- Хе-хе... В цяла България има само три такива... Такова нещо цена няма...

- А-ха... Брей-брей...

Отвън се чува женски глас:

- Райне, Райне...

- Ида - отвръща една от момите.

Тръгват си и другите.

На вратата Андро задържа Цветанка.

- Цвете, пардон, един момент...

Хлопва вратата и пак шепнешком казва:

- Разбра, нали? Чакам те на Гърдева поляна... Гледай там... Ще взема и грамофона да ни свири...

Тя се засмива неопределено и изскача навън.

Андро дърпа малко перденце, което се оказва параван; зад него - огледало, пълен комплект бръснарски принадлежности, голямо шише одеколон.

Андро ритуално точи бръснача - брус, после грубия каиш, после финия каиш... Пробва остротата на резена. Започна да се бръсне. Ако сме се съмнявали, че той е бръснар, сега сме напълно убедени - такъв замах, такива професионални умения - още малко, и ще протегне ръка към самия себе си за бакшиш. Взема шишето с одеколон.

Вратата се отваря. Божил се връща.

- Ееей, голям късметлия си...

Андро плиска лицето си с одеколон.

Божил продължава:

- Цвета каза да я чакаш на Гърдева поляна...

Андро трепва:

- Защо тебе те е пратила?

- Кого друг? Нали сме приятели бе, селски?

Протяга ръка към шишето. Андро с нежелание сипва в дланта му - не му е за одеколона, но го е яд, че и друг ще мирише хубаво; и то тъкмо Божил, конто необяснимо с започнал да го дразни.

Божил размазва течността върху бузите си.

- Ууу, как мирише... Сега момите, като мухи на мед... С това нещо и нашия пръч да намажеш...

Засмива се.

- Е, айде, селски...

Отива си. Другият е вбесен.

Андро не щади одеколона - обилно залива косите си търка врата си, плиска под мишниците си, ризата му овлажнява; навсякъде. Сяда да се обува, но съобразява и помирисва обувките си; не остава доволен. Насипва от шишето в обувките, разклаща ги хубаво и чак тогава се обува.

Той е готов.

* * *

Костадинчо е на 5-6 години. Облечен е в поизносени, но градски дрешки - така наречените "ловджийски" костюмчета. На главата му зеленикава филцова капа с перо. Кройката на дрехите е като за възрастни; на него те стоят някак противоестествено - прилича на гномче.

Дворът на тяхната къща. Баща му, майка му, другоселски гости. Сложена е трапеза - ядат и пият. Така е по всички други дворове. Колкото Костадинчо е дребен дори за годините си, толкова баща му прилича на великан. Този великан е сантиментално, да не кажа робски предан на човечето, което е сътворил.

Костадинчо се вре сред възрастните - иска да му обърнат внимание. Най-после му обръщат внимание:

- Костадинчо, я изиграй онова за Дода и тукменджиите...

Това е чакал Костадинчо. Той веднага изиграва сценката за Дода и тукменджиите. Тукменджии означава годежари. Част от текста се пее.

- Пасе Дода козите... Жално й... горе... А отдоле викат: Доде, докарай козите... Оти? - пита Дода - Отпий... А отдоле викат: Дойдоа тукменджиите да те тукмят... И Дода почне да рипа: Тич, мари пущини...

Костадинчо подскача с радостта на Дода и размахва въображаема пръчка, с която удря козите: "Хич!" Снизходителни шумни възторзи.

- Браво! Глей го ти, педя човек!

Дават му паричка. Той е очаквал това и като нещо съвсем полагаемо му се делово я слага в джобчето си. Но успоредно посяга към масата, грабва шише с вино и бързо отпива. Майка му го удря през ръката. Баща му:

- Нека пийне де, празник е...

Изведнъж се досеща нещо:

- Костадннчо, я извикай: "Смърт на Стоядин Геров!"

- Павле! - извиква жена му.

- Смърт на Стоядин Геров! - крещи Костадинчо.

Изчерпал основанията си да стои повече тук, той заявява:

- Отивам при баба.

- Тука ще стоиш! - обажда се майка му.

И пак бащата:

- Нека иде детето де...

- На прасе ще се върне...

Костадинчо вече е изчезнал.

* * *

Пред Персини спира каруца. Конете са празнично пременени - звънчета, панделки, оплетени опашки. И хората, конто са пристигнали, са отделили внимание за тоалета си не по-малко, отколкото за конете. Кои са те? Другоселци - три жени, един много едър мъж и възрастен човек с гайда под мишница. Влизат вътре.

- Персо, Персо - вика една от жените. - Приемаш ли гости неканени?

- Щом сте дошли, ще приемам...

- Или, пък ти, толкова път бием да дойдем при тебе, а ти...

- Е, щом толкова труд сте си позволили...

Думите на Перса не са любезни, но усмивката й поправя леко нещата - може да се тълкува просто като шега.

Една кокошка изкукуригва. Жените се оглеждат за петел; като не виждат петел, прекръстват се за всеки случай, без да са убедени какво е изкукуригало.

Междувременно възрастният човек е започнал да надува гайдата, но Перса прави предупредителен жест и онзи се отказва.

- Това е Йордан - казва жената, която първа поде разговора. - Запознайте се.

Тя посочва едрия мъж.

Перса подава ръка. Йордан нзмърморва нещо. Много е смутен. Ясна е работата - дошли са да сватосват Перса. Тя посочва масата и дървените пейки под лозницата.

- Заповядайте!

Сядат.

- Данчо, разпрегни конете - нарежда една от другоселкнте.

Йордан тръгва послушно.

И веднага другоселкнте започват атаката.

- Слушай, Персо, не сме деца. Да си го кажем направо, докато него го няма...

- Много е срамежлив - вметва друга.

- Виждаш сама. Мъж скала. Вярно, вдовец, ама и ти си зачернена. Боже-боже...

Гайдарят прави опит пак да надуе гайдата. Изобщо целият предстоящ ден той десетки пъти ще започва да я надува, щом прецени, че трябва да създаде празничност. Чака се само знакът на Перса. Перса прави знак - престани с тая гайда!

Йордан се връща и разговорът ще тръгне в друга посока. Две думи за Йордан - той е класически тип на срамежлив и непохватен гигант. Огромна сила, която му пречи за по-деликатни жестове. Почти безсловесен от смущение пред мисията, за която е дошъл.

И така, разговорът ще се промени, докато намерят нов повод да отдалечат срамежливеца. Една от жените посочва купчините пръст около кладенеца.

- За какво ти е тая земя? Къща нова ли ще вдигаш, градина ли ще правиш?

- За кладенеца е - обясиява Перса. - Водата била заразена. Проверяваха доктори от града. Наредиха да се засипе. И не само моят кладенец...

Една от сватовничките веднага взима решение:

- Я, Данчо, вземи лопатата! Помогни на жената. Виждаш, сама е, няма кой.

Неочаквано хрумване.

Йордан се отправя към обора. Отвън са струпали - мотика, бел, търнокоп... Той взима лопатата и се отправя към кладенеца.

- Ракия ли искате, или вино? - изправя се Перса.

- Ти дай чашки само. Ние всичко си носим. Дето се казва, дошли сме с бъклица при тебе.

От бохчите вадят варени пилета, печено месо, бутилки; и наистина, бъклица дори.

Разливат вино и ракия.

Йордан е започнал да засипва кладенеца. Перса често хвърля поглед натам, което околните тълкуват като интерес към кандндат-жениха.

- Я, Персо, занеси една чашка на човека...

Имат пред вид Йордан.

Перса само се усмихва, не помръдва.

Една от жените отнася чаша на Йордан. Все пак странно е отношението на всички към Йордан - уж той е централна фигура, а се долавя някакво пренебрежително снизхождение към него.

През целия ден, при удобни поводи, ще хвърляме погледи към дейността на Йордан - купчинките пръст ще намаляват, докато на края той ще стъпче с крака образуваната бабунка върху зарития кладенец. Сега още е в началото - пръстта е в такова количество, че и десет души не биха се справили за един ден.

Пристигат любопитни съседки.

- О, Персо, гледам, гледам кои са тия, а то Станка! Добре дошли ма, Станке, забравихме се като хора...

* * *

Андро мъкне грамофона нагоре по тревясалия коларски път към Гърдева поляна. Вече е близо и вижда, че полянката е заета от Стоил, т.е. от селското стадо, което Стоил пасе. Става мрачен. Навлиза в поляната.

- Андро! - радва му се Стоил, защото смята, че ще има с кого да си поговори.

Андро не отговаря. Оглежда поляната. Чак му се приплаква.

- Глей бе! Глей бе, какво си направил! - сочи той мръсотиите, извършени от кравите.

В първия миг Стоил не схваща какво е "направил", но като разбира упрека на Андро, се обижда.

- Това не съм го направил аз. Направили са го кравите...

Андро оставя грамофона и започва да гони кравите от полянката.

- Тич! Тич!

Стоил е разочарован, че Андро не приема неговата компания, почва да се дразни.

- "Тич" се вика на кози, а не на крави...

Успоредно с това той все пак му помага да изкарат кравите към съседната полянка. Двете полянки ги дели тънка стена от рехава горичка.

- Не знам как се вика на крави. Аз не съм говедар.

Това вече доста ядосва Стоил.

- Що се правиш, че не си пасъл крави бе, Андро...

- Не съм пасъл.

- Пасъл си, пасъл сн... Ама се преструваш на гражданин... Кога стана калайджня, кога ти почерня задникът...

Андро не отговаря. Последните крави вече прекосяват тънкия горски пояс към съседната поляна. Стоил насочва нос към Андро.

- На какво миришеш така бе?

- На нищо - отговаря Андро, но е убеден, че въпросът е "комплиментен".

Стоил обаче го попарва:

- Море, на нищо... Смърдиш, та се не траеш...

Това е последното отмъщение на Стоил - волно или неволно.

Той отива подир кравите си, а Андро се заема да приведе в порядък "своята" поляна - кърши клони, с тях потулва онова, което са направили кравите; с което още повече акцентира "направеното". Но преди това е пуснал грамофона - да му спори работата.

От мястото, където са Андро и Стоил, се вижда цялостно ливадата, върху която се е разположил панаирът; тази ливада прескача реката и се катери нагоре по възвишението чак до параклиса - пак в посока на Стоил и Андро.

* * *

Параклисът. Аязмото. Тук е, така да се каже, главата на паиаирното тяло. Наоколо - димящи казани, огнища, над които пекат шилета... Но най-важната атракция е лечителското четене на поп Георги. Всъщност лекува не поп Георги, лекува светията, в чиято чест е празникът. И не лекува през цялата година, а точно на този единствен ден, защото е умилен от жертвоприношенията в негова чест. Иконата е извадена от параклиса и е поставена отвън върху дървено скеле. До иконата е попът, до него - малко момченце, което държи котлето със светена вода: там попът топи босилековата китка и миросва по челата болните. В другата ръка държи кръста за целуване.

Тук са се събрали от всички краища болни, сакати, малоумни, хипохондрнци на религиозна основа, а и напълно здрави, дошли за превантивна благословия. Образувана е огромна опашка за здраве.

Най-напред поп Георги ще чете на едно местно дете, З-4-годишно момиченце. То стои с родителите си - тъжно-безизразно лице, безропотно изпълнява всичко. Попът задава няколко предварителни въпроса:

- Как се казва?

- Сребринка - отговаря майката.

- Какво му е?

- Загуби говор - все майката отговаря.

-От какво си загуби говора?

- Сецна му се гласецът.

- Как така му се "сецна"?

- От уплах.

- От какво се уплаши?

- От дявола... Видяло дявола...

Попът избухва:

- Какъв дявол бе! Видяло дявола! Що плашите децата с дявола! От бога трябва да имат страх! Не от дявола!

Той повдига патрахила и родителите напъхват детето отдолу. Поп Георги прочита молитва-заклинание; текстът си е негов, само окончанията на думите са старославянски.

Докато попът се занимава със Сребринка, един сакат през цялото време прави опит да пререди опашката, да застане най-отпред. Той пълзи на четири крака, ръцете му са обути в дървени лапи, нещо като налъми - да не си протрива дланите и лактите. И също така през цялото време един гигант се отделя от опашката, хваща го за задните крака и го изтегля назад. Онзи отново прилазва: трак-трак-трак - отекват дървените лапи. Поп Георги току-що е довършил молитвата и се скарва на четирикракия:

- Къде лазиш така бе, цръвяк... - досеща се, че не му отива да бъде толкова груб, та завършва така - ...цръвяк божи...

Сакатият обаче е успял този път да долази толкова близо до поп Георги, че отчаян да не го изтеглят обратно назад, пуска дървените лапи и със цялата сила на тренираните си пръсти се вкопчва в крака му, прави опит да завре главата си под заветния патрахил.

- Марш! Марш! - започва да крещи Георги.

Прави опит да се изтръгне. Оня здраво се е впил. Изглежда, че му причинява болки:

- Ооох! Пускай, сатана!

Подскача заедно с впития в крака му недъгав. Почва да удря с босилека, после със самия кръст.

Тогава се намесват останалите сакати. Отначало всеки прави опит да изтегли сакатия. После се сбиват помежду си. Цялата трупана с години потиснатост на непълноценни хора сега се трансформира в агресивност. Размахват се патерици, скубят се коси, нанасят се удари, душат се. Иконата пада, един я взема, друг прави опит да му я отнеме. Събарят казаните с курбана...

Боят утихва изведнъж. Станало е чудо. Чудо, което всички осъзнават постепенно. Един опипва сакатата си ръка - движи се; друг е проходил - хвърля патериците. Възклицания. Щастливо скимтене. Братски прегръдки. Познатият ни сакат скача на два крака и мучи от щастие. Чудо! Чудо! Поп Георги се кръсти и шепне:

- Сатана, сатана, ти ли тоя майтап го направи? Опозори бога с номерата си тарикатски...

Но официално изкрещява друго:

- Стани и ходи, Лазаре, казвам ти аз!

И всички благодарно коленичат. Но за кратко време. Отново скачат. Буйство, изразено в диви танци. Нараства. Започват провиквания:

- Айде, братя сакати!

- Тичайте, братя сакати!

- Да им подпалим селото!

- Да им пребием мъжете!

- Да им разчекнем жените!

- Да им разплачем дечицата!

- Да видят, братя сакати, да видят, че ние също сме хора като тях! Нормални!

- Нор-мал-ниии...

Но това е само особен словесен израз на щастие; до действия не стигат.

* * *

Двама мъже, които минават в момента по пътя край Персини, привличат погледа - единият е уродливо висок, другият уродливо нисък.

- Я! - възклицава една от другоселките.- Тия двамата еша си нямат.

- Близнаци са - пояснява тукашна жена.

- Не думай! - засмива се първата. - Като две капки вода си приличат...

- Ами да! Веднъж сбарали единия с гърбавата Петра, ама в тъмното не могли да разпознаят кой от двамата бил, та на следния ден насила ожениха другия...

Кикот.

Тия близнаци ще ги виждаме често - неизменно заедно. Походката им винаги е бодра, делова, целеустремена, сякаш отиват да гасят пожар, не поздравляват, когато тях ги поздравляват, въртят синджирчета в успореден ритъм. Общо взето, нищо не вършат, но това е някакъв генетичен стереотип - единственото общо между двамата, което би могло да подскаже, че са роднини, и то какви! По-ниският винаги гледа да върви поне крачка пред брат си, като постоянно извръща глава да не бъде застигнат - компенсация за ръста.

В момента спират, впиват едновременно погледи в някакъв дънер, който е от дясната страна на пътя; без да се уговарят дори с жест, навеждат се едновременно, грабват пъна от двете страни и го преместват откъм лявата страна на пътя. Не разбирали каква е била необходимостта, но те често ще ни объркват с подобни безсмислени деяння, които за тях може би имат някаква цел. Все пак да не пропуснем нещо много важно от техните деяния. На панаира ще ги виждаме как неизменно въртейки синджирчета, се навъртат около моминските групи, като вълци, които ловуват по двойка. Ако успеят да отлъчат някоя овчица от стадото, подкарват я между двамата към някой далечен храст, изяждат я и се връщат сами (въртят постоянно синджирчетата) за нова жертва. Това чак до вечерта. Една от техните доброволни жертви е най-грозната циркаджийка от панаира - обаче гражданка.

А Йордан засипва кладенеца.

>>>

 

 

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.