БЯЛА МАГИЯ

(2)

Константин Павлов

web

При едно от отиванията на Перса да отнесе съдове и да донесе други една от сватовничките става да й помогне. Спира я, преди да влязат вкъщи, посочва Йордан:

- Гледай го, Персо: скала, хала!

Засмива се, продължава:

- Ама знаеш ли какво ще ти кажа: ако ти трябва работно добиче, вземи го. Ако ти трябва обаче мъж за кревата... - пак се засмива - казват, че хич го няма.

Посочва на Перса показалеца си, като с палеца ограничава само половината от показания пръст, и се кикоти. А тая сваха беше най-активната, дето пледираше за каузата на Йордан.

Продължава:

- А има един, Добри се казва... Педя човек - лакът... - за кой ли път се засмива - не, не, няма брада... "Лакътят" му е на друго място... Та, казвам ти, сестро, да знаеш. .- Нали затова сме хора... От мене това да чуеш: на жената й трябва един мъж за пред хора... Такъв... като Данчо. Но за кревата й трябва още един... Такъв, като Добри... Та за какво ми беше думата? А. Вземи го Данчо, не се назландисвай... Виж му осанката само и хич не се пазари...

Ако мъж говореше така, можеше да допуснем, че е пиян, но когато жена го казва, не е задължително.

Отново двете са на масата при останалите. И другоселката заявява с друг тон:

- Хайде, Персо, да не протакаме... - Дай си съгласието и да му завъртим едно хоро...

Кокошката изкукуригва. Част от жените се прекръстват.

Гайдарят започва да надува гайдата. Перса го пресича с поглед само.

А Йордан от известно време е престанал да работи - оглежда се тревожно наоколо, тъпче на едно място. Тъкмо в този момент свакята довършва започнатото увещание, посочвайки умилително към Йордан.

- Виж го ма, Персо, виж го какъв хубавец е.

Друга, по-съобразителна, подвиква на Йордан:

- Там, Данчо, тааам... - сочи му малка дървена постройчица.

Йордан забива лопатата в пръстта и хуква към "там".

- Какво пък, човещина... - обажда се първата, все с нейното защитно към Данчо поведение, което винаги прозвучава не на място.

* * *

Неда е самотна възрастна жена. Тя е мъдрецът на селото: В този смисъл Неда е феномен не по-малко колоритен от кукуригащата Персина кокошка - жена философ. Тя борави с познатите категории добро и зло, бог и дявол, но нейният дуализъм отрежда равностойно място, без предпочитания, на двете категории в душата на човека, а освен това проповядва, че едното може да се трансформира в другото, което я представя като своего рода диалектична.

Неда е на двора.

- Стрино Недо! - подвиква майката на Сребрина.

Неда приближава. Майката е с мъжа си и детето.

- Може ли да оставим Сребринчето малко - продължава майката. - Божил и Цвета ни канят за кумове... Да не мъкнем детето по това нанагорнище.

- Може, може - погалва детето по главата. - Тъкмо да не съм сама. Да има с кого да се разговоря.

Майката се сепва от нетактнчността на Неда - как ще разговаря с онемялото дете! После въздиша сълзливо:

- Това дете, това дете... Съдба, боже...

- Я стига! - срязва я Неда и повежда за ръка Сребрина.

* * *

Костадинчо.

Той е в чужд двор, пак семейно-роднинска веселба. Както е при цялото село. Изпълнява своя номер:

- "Тииич мари, пущини!..."

Получава пара. А той краде глътка вино от чаша.

- Костадинчо! - Женски глас.

- Е, нека пийне - Мъжки глас.

Но Костадинчо не е довършил своя репертоар:

- Смърт на Стоядин Геров!

И получава силен плесник.

- Пущарак мръсен! Марш оттука! Тук не обичат да се говори против Стоядин Геров.

Костадинчо отскача. И капата с перото отскача.

- Няма да посягаш, че...

Мъжът прави крачка:

- Какво "че"!

Костадинчо грабва падналата си шапка, побягва, но спира и започва да вика:

- Гущер! Гущер! Това е прякорът на мъжа.

Не дочаква да го подгонят, изчезва, но гласчето му кънти:

- Гущер! Гущер! Гущер!...

* * *

Андро чака на полянката. Грамофонът неизменно свири неизменната мелодия. Но Андро не чака пасивно, той бере цветя за Цветанка. Но не ги бере като нормален човек, а тича и си представя, че така трябва да бере изисканият човек с градско възпитание. Театралничи, мирише всяко цвете, движи се някак скокливо, тананика в съпровод на грамофона, постоянно оглежда букета, за да подреди най-хармонично цветовете. Играе представата си как ще поднесе букета на Цветанка.

От горната полянка се чува гласът на Стоил!

- Андро! Андро!

Андро го чува, но не отговаря.

На Стоил много му е доскучало:

- Андро бее...

Никакъв ответ. Всъщност има някаква реакция:

- Глей си там кравите бе... - тихо промърморва Андро. И продължава да подскача от цвят на цвят.

Двамата близнаци катерят пътя - минават край Андро, който не им обръща никакво внимание. По-горе Стоил ги пресреща:

- Ееей, какви бяха тия гърмежи долу? Да не се жени някой?

Двамата не го поглеждат дори - отминават в своя ритъм: малкият бърза пред дългия.

* * *

От час на час Стоил се чувства все по-самотен, дива тъга го наляга. Не стига, че пасе кравите от пролет до зима, ами и точно днеска, когато е празник; всички се веселят, а той - все едно и също. Ето и Андро се дърпа от него, чака мома. Коя ли ще да е? Андро поне си има грамофон, има си и надежда - все едно дали момата ще дойде, или няма да дойде - по-друго си е.

Стоил отива до края на поляната, разтваря шубраците и започва да гледа панаира долу - живеят си хората. Може би сме го видели десетина пъти как наблюдава събора; прави го някак скришом, сякаш го е срам, ако го видят хората как съзерцава чуждата радост.

Отново се връща при кравите, сваля торбата от клона, дето я е окачил, сяда, почва да вади отвътре: хляб, месо, част от кокошка... Милка, кравата на Перса, приближава и гледа очаквателно. Тя е любимката на Стоил. Своите симпатии към Перса той е прехвърлил и върху кравата. Дава комат хляб на кравата, съпроводен с комплимент:

- Милке, Милке, ама и ти си една виместа... като стопанката ти...

И добавя с обръщение не към кравата:

- Персо, Персооо...

Прибира храната обратно. Отваря само бутилката с ракия. Надига я с преодоляно отвращение. И втори път.

- Еееех!

Окачва пак торбата на клон и за кой ли път, отива да гледа събора.

Гледа той, дълго гледа... Вживява се, дълго се вживява. А панаирът, сякаш нарочно, все повече и повече се развихря - люлки с момци и моми летят до небесата, свирки, кречетала, шарени сергии. Щастливо множество гъмжи. А Стоил се вживява... И дали от въображението, или пък наистина - панаирът започва да приближава към него; или може би той, от душата си повлечен - а-ха - да се слее с празника. Пискливите свирки с цилиндрични книжни тела (шарени) се издуват и свиват; и са толкова дълги - цял километър - краят им стига чак до Стоил, в гърдите го удрят - пак и пак - като дяволски фалуси, смутни и подигравателни... И тия, дето надуват свирките, хем са палячовци, хем приличат на инквизитори. А момите от люлките - насрещният вятър разголва краката им, разголва ги чааак до... нейде си. И летят тия крака към Стоил - а-ха - да го стиснат за шията; колкото по приближават, толкова по-уедряват; още миг - ще го стиснат за шията и ще умре задушен; и смъртта му ще бъде сладостна. Идва му на Стоил да заплаче: боже, дай ми такава смърт, па да става каквото ще!

Ако можехме да съзрем лицето му! Но Стоил точно в тоя момент се обръща гърбом. И както застава - ще пикае, мислим си ние; все пак човешко е. Но Стоил се забавя. Виждаме, че конвулсии тресат раменете му. Ние си мислим: това или е нервна криза, или е нещо съвсем друго - пак по линия на възбудата. Ако е еротика, какви са подбудите? Дали е от порив да се получи сливане с тоя лъскав, жаждан, но недостижим за мечтите му свят? Или е гняв и омраза, опит за отмъщение? Все едно - и страстта от омразата, и страстта от взаимност - равностойно водят... натам. Както би могла да се изрази Неда. Нека допуснем, че е било само нервна криза. И едното, и другото е човешко. Ето той пада по очи, после се извръща по гръб. Навлажнени са очите му, лицето му уж е спокойно - с онова гузно успокоение, което придобива гладният, след като се нахрани, но все пак не забравя, че е откраднал хляба. Две самотни сълзи - от всяко око по една - се търкулват по бузите на Стоил. А кравата Милка е дошла наблизо и отгоре го гледа. Какво лн не е видяла тая крава, какво ли не знае!

- Еееех, Милке, Милке... - простенва Стоил.

* * *

Кухнята на Неда. Наредбата е, както при всички селски къщи - огнище, котел над огнището, лавица със съдове, миндерче, няколко трикраки столчета; има и разбой (дървен стан).

В момента тя кълца със сатър буреняк върху дебела дъска; слага скълцаната трева в тенекия, прибавя трици и попарва сместа с топла вода от котела. Докато върши това, говори на детето:

- Кой те е плашил с дявола, чедо? Баща ти? Не вярвам. Не че е толкова добър, глупав е да го измисли... и мързелив е... Майка ти? Виж, тя по може... Да й изсъхнат... Хайде да не кълна, че кого съм проклела, все го е стигало... И дявола, чедо, и бога всеки човек в душата си носи... Колко човеци: толко дяволи... и богове толко. Всеки си има свой дявол и богът също е само негов... Какво излиза тогава? Дяволът не е нещо отвънка, не е същество чуждо. Защо му се плашиш тогава, щом си е твое собствено?

Тя е приготвила ярмата.

- Хайде, ела сега да нахраним прасетата, че от глад ще оквнчат празника...

Излизат навън. В кочината има две прасета. Неда излива тенекията в коритото. Двете прасета се нахвърлят да лочат, избутвайки грубо едно друго муцуните си. Едното прасе е черно, другото бяло.

* * *

Отново в стаята на Неда. Тя е седнала на стана и тъче, а Сребрина е на миндерчето и разлиства книга - това е картинна библия, където текстът играе по-малка роля от рисунките.

А Неда продължава темата си за дявола и бога.

- Видя ли прасетата? Ще се изтрепят едно друго... За помията... А ядене бол! Ще им стигне с ексик... Такива са и ония двамата... в душата човешка... богът и дяволът. Гуша за гуша хванати... Ама ти да не им се плашиш: нека се давят, песовете им с песове, нека си разкървавяват ушите. Само гледай единият да не надвие на другия. Ако дяволът почне да му надвива: лошо! Забъркай ярма на бога, дай му да плюска, да се засили. Ако видиш, че бог ще пребори дявола, също е лошо. Ще пребори той дявола, след това ще пребори и тебе. Затова им поддържай равни силите. Храни ги по равно. Да не вземеш да ги прехраниш само! Давай им с мярка: да знаят, че ти си им господар, че зависят от тебе...

И детето вижда "на живо" приказката на Неда. Седят дяволът и богът на масата, пред тях гаванки, в ръцете им дървени лъжици. А Неда, също с дървена лъжица, но огромна, им насилва "ярма" в гаванкнте. Двамата лакомо почват да кусат. Бог много прилича на поп Георги, а дяволът е непознат човек. Докато Неда е с гръб, бог започва да гребе от гаванката на дявола.

- Бабо, бабо! - извиква Сребрина.

Неда се обръща, вижда какво върши бог и го цапва с дългата лъжица по главата.

Край на видението.

Неда извръща глава от разбоя.

- Сребринче, ти ли извика "бабо"?

Детето е заспало. Неда става, намята го. Пак сяда на разбоя, но се двоуми дали тракането няма да събуди Сребрина. Решава, че няма - може би точно този ритъм е приспал детето. Сега тя ще продължи своя монолог по-освободено: адресът ще бъде към Сребрина, но по същество думите й ще се превърнат в изповед към самата нея. Сребрина спи, но с някакви антенки ще долавя думите на Неда и разказът на старата жена ще диктува по своеобразен начин сънищата на детето.

- Така е, чедо... И бог, и дявол на човека са в служба дадени... Като два вола: черен и бял... Но цветовете не са от значение... Трябва да бъдат яки, а не оядени... Да теглят ярема като два еша, равни по сила и послушание...

Сребрина сънува: Неда е впрегнала бога и дявола - оре. А отпред Сребринчето тегли за повода. Но се спъва от буците, пада. И ето дяволът, както е впрегнат в ярема, навежда се и вдига Сребринчето. Двамата се поглеждат съчувствено. А върху цялото поле, докъдето поглед стига, орат по двойки хиляди дяволи и богове.

Край на този сън.

Неда не е престанала да реди монотонно:

- На младини по-силен е дяволът. Нали има такава приказка: на младини ангелът му е слаб. Като човек застарее, засилва се богът, отслабва дяволът. Ама това е още по-лошо... А моите двамата? Седят си двамата в мене, тука в душата ми, седят щърбавн, оглупели от старост; опашката му проскубана на единия, на другия - брадицата. Седят и се гледат глупаво и се питат, мълчаливо се питат: Защо беше цялата "тая" работа? Ама вече не помнят "за коя" работа става дума...

Сребрина сънува: Седят дяволът и богът на масата, каквито ги описа Неда, гледат се тъжно, сълзи потичат от очите им. Протягат ръце през масата, слагат ги взаимно връз раменете си и целите се тресат от беззвучно ридание.

Край на този сън.

Неда в унес продължава:

- Ама най-страшно от всичко е, ако пожар изпепели душата човешка: умира дяволът... и богът умира... Човек оцелява, а те не могат. Тогава е най-страшно! Язък за човека...

Замълчава. Навежда се, опира глава върху бърдото на разбоя, сякаш ще задреме. Пак се изправя.

- Чедо, чедо, ти си мъничко още... И богчето ти е мъничко, и днволчето мъничко. Знаеш ли какво прави богчето? С опашката на дяволчето си играе, тегли опашчицата, но полека я тегли,.да не го заболи. И дяволчето мъничко: рогцата му кадифеничкн. И богчето мъничко: на кьосенце прилича. Ама дяволчето ти много слабичко... трябва да го подсилиш...

Сребрина сънува: на пода нейното дяволче и нейното богче. Много по-мъничко от Сребрина. Играят. Всъщност в тази игра богчето тормози дяволчето: дърпа му опашката - дяволчето пищи; богчето грабва рогцата на дяволчето и му ги смъква от главицата - дяволчето надава писък...

- Бабо! Бабо! - извиква Сребрина.

Край на видението.

Неда се стресва. Обръща се - детето спи.

- Чедо, ти ли извика? Или така ми се е счуло? Пищят ми нещо ушите. Не е на хубаво.

Пауза.

- Това е истината, чедо. Друга истина няма.

Усмихва се:

- Макар че истината е като поповата лъжичка. Като й мине времето, на жаба се превръща.

Отново полага глава на разбоя.

* * *

Дворът на Перса. Костадннчо и тук изпълнява своя номер. Довършва.

- Тинич мари, пущини...

Надига чаша вино. И:

- Смърт на Стоядин Геров!

Перса видимо трепва. За първи път я виждаме с нарушено равновесие, макар и за миг. Поглежда към кладенеца, където Йордан неуморно засипва. И върху други лица се изписва смущение.

Слава богу, че кокошката изкукурнгва, та отвлича вниманието.

Костадинчо се ядосва на кокошката, че отнема част от вниманието, предназначено за него.

- Аз тая кокошка ще й откъсна главата! И хуква подир шантавата птица.

- Персо, що не заколиш тая кокошка?

- Що да я коля?

- Не е на хубаво.

- Кое му е лошото?

- Кукурига!

- Що като кукурига?

- Кокошка почне ли да кукурига и петел яйца да снася...

- Че заколи я ти, ако мож я хвана.

По-късно две жени ще се отделят настрани. Едната е другоселка. Тя:

- Кой е тоя Стоядин Геров, та всички се умълчаха така?

- Тукашен изедник. Говори се, че подкокоросал да убият мъжа на Перса... от ревност... Луд е по Перса.

- А тя?

Другата прави знак "никога" и добавя:

- Тя ако може, в капка вода ще го удави. Почерни й живота...

* * *

Най-после Костадинчо е пред портичката на баба си. Тя, наведена, чопли в градината, не го вижда. Костадинчо започва да свири с уста някаква мелодия, така както е виждал да правят селските ергени; видът му е независим.

Бабата вдига глава, забелязва го.

- Костадинчо!

Той продължава да свирука.

Тя приближава - Костадинчо е невъзможно измърлян, изподраскан, развлечен, едва се държи на краката си. Навежда се, хваща го за ръцете.

- Чедо, леле, къде си бил, какво си правил...

Костадинчо невъзмутимо свири в упор срещу лицето й. Старата жена ахва:

- И вино си пил! Кой ти даде? Да му изсъхнат ръчищата!

Повлича го след себе си. Костадинчо се оставя да го влечат, но не престава да свири.

Бабата го вкарва вътре. Стаичките са две: във втората, която е кухня - огнище с тлееща жарава, миндер, долап... Тя слага Костадинчо на миндера, взима две котлета и тръгва за вода.

- Боже... Боже...

Костадинчо се изтяга на миндера. Престава да свири. Стои миг така, но скача, вероятно изхвърлен от прилив на алкохолна вълна. Започва да играе своята "Дода". Залита. Извиква: "Смърт на Стоядин Геров!" После надига стомната, но вместо да пие, започва да духа - водата на клюмбуци пръска от шията на стомната; капки процвъртяват в жаравата. И - последното хрумване - за капак: оглежда се, затваря вратата, тика резето й и се изпикава в огнището.

Бабата е наляла менците с вода, оставя ги пред вратата, прави опит да отвори - заключено.

И започва диалог от двете страни на вратата:

- Костадинчо?

Мълчание.

- Костадинчо!

Той благоволява:

- Що?

- Отвори вратата!

Мълчание.

- Ти ли заключи?

Мълчание.

- Отвори, казвам ти!

Той:

- Нема!

- Защо не отваряш!

- Изпиках се в огнището.

- Какво?

Той скандира:

- Из-пи-ках се в ог-ни-ще-то!

- Веднага отвори!

- Нема!

- Добре, добре, отивам да викам баща ти...

Тя наистина излиза.

Костадинчо се ослушва, внимателно открехва - няма я.

Излиза навън. Вижда баба си на улицата - тя наистина е тръгнала да вика баща му.

Костадинчо също излиза, тръгва след нея, крачи с несигурна стъпка на постоянно разстояние от баба си и запява с пълен глас:

- Що ми се сърдиш, мило мое Ленче ле...

Бабата спира, обръща се, оглежда се дали няма хора и тихо се заканва:

- Ще ти скъсам ушите! Млъкни!

В отговор на заканата Костадинчо пропява още по-силно:

- Що ми се сърдиш, мило мое Ленче леее...

Отново тръгват. Той е усетил, че баба му се притеснява да не би да ги види и чуе някой, та затова като няма хора, той не си хаби гласа, но зададе ли се някой, или минат ли край двор, надува гърлото:

- Що ми се сърдиш, мило мое Ленче леее...

А някои отпяват с кикот:

- Бре-бре-бре-бреее...

Така прекосяват селото Костадинчо и баба му.

Близо до Костадинчови виждат бащата, който, изглежда, е тръгнал да търси детето си. Бабата продължава към двора, а на минаване край бащата казва:

- Виж си хубостника!

След като отминава, се извръща:

- И себе си виж!

Костадинчо е спрял на необходимото разстояние. Баща му прави крачка.

- Стой там бе! Стой там бе! - заповядва му Костадинчо с гняв, предизвикан от уплаха.

Баща му спира. Изобщо Костадинчо ще се държи така, сякаш бащата е извършил някаква детинска пакост, а Костадинчо му държи сметка.

- Не ме гледай така бе! Не ме гледай...

- Не те гледам, Костадинчо, не те гледам...

Костадинчо се навежда, взима камък:

- Не ме плаши бе! Не ме плаши! Ще ти счупя главата!

- Не те плаша бе. Не те плаша...

В гласовете и на двамата са се появили сълзи. Костадинчо вече реве:

- Не ме пипай бе...

Реве и баща му:

- Няма да те пипам бе, няма...

- Защо ме гледаш така бе...

- Как те гледам бе, Костадинчо, как бе...

И Костадинчо все пак не издържа - побягва. Баща му хуква след него.

>>>

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.