Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАЕЗИКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЮЛИЯ КРЪСТЕВА И ЦВЕТАН ТОДОРОВ

Христо Трендафилов

web

Предмет на нашето изложение ще бъдат спотаените проявления на езика на българската литература и култура в творчеството на двамата най-успели на Запад български литературоведи и философи - Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Нека уточним - става дума не за езика в тясно лингвистичен смисъл, а за потиснати, но все още живи български литературни, фолклорни и исторически образци, макар и проявяващи се в рамките на друго, в случая френско писмо.

Известно е, че роденият през 1939 г. Цв. Тодоров отива в Париж през 1963 г., а родената две години по-късно от него Ю. Кръстева - през 1965. В България те си идват твърде рядко, като първото завръщане на Тодоров в Родината е през 1981 г., т.е. след цели 18 г. Доколко те са запазили своя български език? За Тодоров казват, че на български може да общува само на битово равнище, но не и на научно. Ю. Кръстева мотивира това още по-определено чрез героинята си Стефани Дьолакур: Отсам и отвъд езика, пътуването ми в усещанията и идеите няма постоянна обител и е възможно най-отдалечено от мястото, в което се приютяват някои от съвременниците ми: обителта на родния език (Кръстева 2004: 113-114). А в смятаната за най-успешна своя книга, Чужденци на самите себе си, тя говори за мълчанието на полиглотите, за изгнанието като убийство на майчиния език.

Но нека погледнем към техните произведения - към романите на Ю. Кръстева и към моралистично-есеистичните книги на Цв. Тодоров.

Ще се ограничим с разглеждането на два от романите на Юлия Кръстева - Старецът и вълците (La Vieil homme et les loups, 1991) и Убийство във Византия (Meurtre à Byzance, 2003). Няма да се спираме на многобройните й научни трудове по семиотика, теория на интертекстуалността, психоанализа. И в първия, и във втория от тях действието се развива в реално-имагинерната страна Санта Барбара, чието название кореспондира с популярен американски телевизионен сериал, в превод отвежда към светото варварство, а според малкото урбанистични описания в романа е точна фиксация на тоталитарна България и София от средата на 60-те години, времето, когато Кръстева напуска географската си родина. И тъй като в романа става дума за убийства, разследвания, вълци, за една мъглява и нечиста атмосфера, то Санта Барбара без усилие би могла да се идентифицира с някоя управлявана от хунта държавица от Латинска Америка или Африка. Една след друга следват и литературните съпоставки - Наказателната колония на Франц Кафка или планетата Тралфамадор на Курт Вонегът. Покварата, неистовата омраза властват в този санджак на злото и неговите приносители са вълците. Старецът-герой, проекция на реалния баща на авторката, но и алтернативно напомнящ със своя латински за бащата на Борис Морев от романа "Тютюн" на Димитър Димов, умира. Загиват и други, а на сцената излиза превъплътената в журналистката-детектив Стефани Дьолакур авторка. Заглавието на разглеждания роман без особени рецептивни усилия отпраща към всеизвестния старец Сантяго на Ърнест Хемингуей, и ако той се спасява в красивото и страшно многообразие на морето, Старецът на Кръстева е потопен в отдавна отминалото съвършенство на Римската империя и хладната хармония на латинския език. И двамата водят сами непосилна и обречена борба - рибарят на Хемингуей - с акулите, старецът на Юлия Кръстева - с вълците; и още: единият води поучителни разговори с хрисимото рибарче Манолин, включително и за качествата на великия бейзболист ди Маджо, другият съветва героинята Алба, трескаво вкопчена в смъртоносна схватка със своя съпруг Веспасиан. И така - в общочовешки и в общолитературен план вълците като манифестация на злото асоциират с акулите. Но доколкото злото определено се съотнася с комунизма, то и неговите носители веднага извикват аналогии със свои себепоподобни: във вълците на Кръстева не е трудно да видим плъховете от Чумата на Албер Камю в Оран и епидемията на фашизма, която те разнасят. Впрочем това е твърде ясно подчертано от авторката и по-точно - от споменатата нейна героиня Стефани Дьолакур:

- Странни неща стават в Санта Барбара. (аз)

- Имате предвид вълците? Носят се слухове. Случват се такива работи. Нямаше ли плъхове в Оран? (Веспасиан) (Кръстева 1993: 88, к.м., Х.Т.).

Да се върнем към вълците. Kонцептите в художествените произведения на Кръстева изглеждат като илюстрация на нейните теоретични идеи и особено често - на теорията за интертекстуалността. Знаем, че вълкът е концепт с почти безгранични възможности, чиято традиционна ментална характеристика ще видим мотивирана още в Стария завет.

В книгата Битие, 49:27 е изложено пророчеството на Яков за съдбата на синовете му, като за единия от тях - Вениамин, бащата прогнозира:

Вениамин е граблив вълк, заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели (Библия 1995: 59; вж. също Съдии 20, 21, 25; Йезекиил 22, 25, 27).

От този библейски цитат, заедно с други причини вероятно тръгват името и способностите на сина на българския цар Симеон Велики - Боян (Вениамин), който според изложената от западния хронист Лиутпранд Кремонски средновековна "градска" легенда в съчинението му Антоподозис (Възмездие) "дотолкова бил изучил магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр" (ЛИБИ 1960: 324). Подобни качества е притежавал и митическият руски певец Боян, споменат още в началото на отнасяната от руската медиевистика към XII в. епическа поема Слово за похода на Игор (Слово о полку Игореве) (изобщо за вълка в митологията вж. Иванов 1991: 242-243).

В западноевропейската култура на XX в. вълкът се интерпретира преимуществено парапсихологически от Зигмунд Фройд и неговите повече или по-малко верни последователи като Ерих Фром. Трябва да се споменат и Степният вълк (Steppenwolf) на Херман Хесе и турската националистична организация Сивите вълци (Bozkurtlar). Най-близо до вълците на Кръстева, разбирани като власт на омразата, може би стои следперестроечният руски филм със симптоматичното заглавие Сивите вълци (Серые волки) (1993). В него режисьорът Игор Гастев и актьорът Ролан Биков в ролята на Никита Хрушчов, разказвайки за апаратния заговор срещу строителя на прословутото затопляне (оттепель), убедително внушават представата за тоталитарно-номенклатурна глутница, която е готова да разкъса дори такъв един половинчат реформатор като упоменатия генсек.

Концептът вълк има мощни фолклорно-митологични и литературни основания в българската културно-историческа традиция, част от които са могли да бъдат възприети, съхранени в щерните на подсъзнанието и употребени при написването на Старецът и вълците. Годината на вълка е съставяла част от първобългарския календар, а в народните вярвания се отбелязват два пъти в годината Вълчи дни - от 9 до 16 ноември и от 1 до 3 февруари. През тези дни се извършват редица обреди с цел прогонване и омилостяване на вълците. Още по-значимо място има вълкът в българската художествена литература през XX в. В чисто анималистичен план изпъкват разказите на Емилиан Станев. Още названието на неговия сборник Вълчи нощи (1943, 1947, 1963) е очевидна реплика на посочените по-горе дни за предпазване от вълци, същата тематика ще видим и в други творби на писателя, като детската Повест за една гора (1948), в която се подвизава страховит вълк-единак и която беше истинска класика за много български деца в миналото. Близък до този образ на вълк можем да открием у Елин Пелин, Георги Райчев и Йордан Радичков. Вторият тип вълк, който можем да видим у българските писатели, ще определим като социален. От него се набелязват няколко разновидности (според начина на представяне):

1. Публицистичен - тук вълкът представя управляващата класа и богатите - напр. антимонархическата сатира Вълк водач от цикъла фейлетони Дремиградски плашила (1900) на Георги Кирков, стихотворението Вълкът (1921) на Христо Смирненски; в тази група ще намерим място и за фамозния вълчи кожух на окаяния съдия изпълнител, попаднал под ударите на един от най-отвратителните герои в българската литература - Андрешко от едноименния разказ на Елин Пелин.

2. Белетристичен:

а) социален роман: Хайка за вълци на Ивайло Петров (1986, 1987). Дефинирана по различен начин (роман за обезлюдяването на селото, роман на отмъщението, обърнат епос), творбата дава сравнително близка до тази на Ю. Кръстева интерпретация на вълците. Колективизацията, осъществена травматично от вълци-хора, един ден води не просто към разплата, но и неминуемо превръща хората във вълци. Разликата е в това, че трилърът на Ив. Петров е съвсем конкретен времево и е битово-нашенски, докато този на Кръстева е условно-интелектуалистки и минава в детектив, а на моменти и в черен роман. Допускаме, че тя е била информирана най-малкото устно за романа на Ив. Петров и за критическото раздвижване у нас при неговото първоначално възприемане; цялостното нейно запознаване с Хайка за вълци изглежда обаче съмнително, а сигурно е и недоказуемо. Но дори Ю. Кръстева и да не е чувала за този роман, общият вълчи образ на определена прослойка, водеща до овълчване на целия социум, който откриваме и в Старецът и вълците, и в Хайка за вълци отвежда към единна архитипална българска нагласа.

б) вулгарен роман. Почти едновременно със Старецът и вълците се появи и българският вулгарен роман, представен най-вече от своя основоположник - покойният вече Хр. Калчев. Заглавията на редица от неговите романи, чиито персонажи обитават подземния свят, носи подчертано вълчи придъх: Нежни вълци, Нерон Вълкът, Синдромът на глутницата, Вълчи капан І и Вълчи капан ІІ. Последните две произведения се приписват от някои на неговия съратник Владо Даверов. В тях са представени доминиращите в посттоталитарните общества нови вълци - от обикновенни хайдуци до официални върколаци. В тази връзка може да си припомним казаното от българския народопсихолог и фройдист Найден Шейтанов (съзнателно загърбван десетилетия, но днес преоткрит и преиздаван, вж. Шейтанов 2006):

Вълци, вълци, вълци на новото време. Нападат вече колиби, хижи и домове. Сякаш нашите села са останали без кучета.

Нека сравним пасажа с някои цитати от Старецът и вълците:

Равнодушието на бащите настървява вълците, те усещат да се надига гладът в тях и тогава завладяват равнините и градовете, на глутници, по-ненаситни от всякога, смъртоносни, заразни, сеещи смахнати лица и скотско зловоние под човешките привидности.

Или:

...вълците бродят, метаморфозите се роят и взаимно се унищожават, вълчите муцуни нахълтват в богатите квартали и в предградията, ала кой ги вижда? (Кръстева 1993: 126-127).

Подобни изречения ще срещнем и на други места в творбата на Кръстева. Възможно е сходната при нея и Шейтанов трактовка на вълците да се дължи не само на (нео)фройдистката им ориентация, а на лежащите под нея български митологични основания.

Второто произведение на Ю. Кръстева, в което могат да се открият културно-исторически и литературни архитипи, тлеещи, ала все още живи проявления на един изначален, но отдавна репатриран език, е романът Убийство във Византия (Кръстева 2004). И тук романът е трилър, чието действие се развива в митичната Санта Барбара. Главен герой е историкът на миграционните процеси Себастиан Крест-Джонс, изследващ корените на предполагаемия си прародител - тръгнал с рицарите на Първия кръстоносен поход и установил се в Пловдив. В романа е вплетена и темата за Византия като изтънчена Европа, и темата за писателката - императорска дъщеря Анна Комнина, определена тържествено като първата интелектуалка в Историята. (Струва ни се, че тук Кръстева се носи стремглаво на крилете на византийското си неофитство: повече от век преди Анна Комнина (1083-1153) като такава ни се представя византийската принцеса Теофано (960-991). Прекрасно образована, Теофано става съпруга на Отон ІІ, а после и императрица на Свещената Римска империя, дава антично възпитание на сина си. Показателно е, че някои от привичките й са възприети на Запад като ужасяващо варварство - напр. тя се къпе всеки ден и се храни с вилица, а не с ръце). Но и самият образ на Анна Комнина има своето място в съвременната българска литература - романът Аз, Анна Комнина на Вера Мутафчиева (1991). Без да се разпростираме върху подробностите от сюжета (където се появява познайницата ни журналистка от Парижки вести Стефани Дьолакур), ще заключим, че романът идва да покаже възможния западен произход на много от людете, населяващи културно-историческия ареал на Византия. Самата идея на романа - според признанията на авторката - й е внушена от нейния баща: фамилията Кръстеви издавала потомци на заселили се в българските земи кръстоносци.

А в перспектива това експлицира и вписването на самата Ю. Кръстева във френската култура: на практика тя се е завърнала в своята истинска родина.

Подобна вестернизация на българската история се наблюдава и у нас и тя е продиктувана от императивите на реалната политика, от насаждането на проевропейска масова психология, от различните проекти, с които се стимулира безболезненото присъединяване на България към европейските институции. Един съвсем пресен пример в това отношение представлява книгата на Веселина Вачкова с изразителното название Симеон Велики - пътят към короната на Запада (Вачкова 2005), в която досега визираните от почти всички историци стремления на българския цар към конструиране на една славяно-византийска империя са заменени с прозападни. За илюстрация на идейния патос на авторката ще цитираме само формулировката на 13-та глава, която е призвана да синтезира общия дух на монографията - Симеоновият завет: България - единствен наследник на западната (римската) власт.

Подобни въжделения обаче далеч не са толкова инфантилно-конюнктурни, каквито изглеждат на пръв поглед. Зад тях лежи една многовековна православна традиция за търсене на реално или мистифицирано родство със Запада, която ще видим проявена отчетливо не само в българската, но и във византийската, сръбската и руската история. Ще приведем най-характерните примери.

Както почти всяка една православна традиция, и тази има за свой пораждащ образец Византия. За едни императори (като Василий І Македонеца ) се сочи, че произхождат от рода на Константин Велики, за други - от римския род на Фабиите (Никифор Вотаниат), а на Атанасий (491-518) се сочел като предшественик известният римски пълководец Помпей.

В нашата история тази тенденция е заложена още в Именника на българските ханове, макар и да не става дума конкретно за родова връзка с римски владетели, а с хунските предводители Атила (наречен в Именника Авитохол) и неговия син Ирник - кръвни врагове на Римската империя. Очевидно подобна връзка е имала пропагандно-политически ефект и е заплашвала Византия. За цар Петър - сина на цар Симеон в Българския апокрифен летопис (писмен паметник от епохата на византийското владичество) се казва: "... напусна царството си, избяга на запад в Рим и там завърши своя живот" (Трендафилов 1998: 479). Несъмнемо политическо назначение е имал и битуващият по времето на цар Калоян (1197-1207) слух, че възродилите Българската държава Асеневци произхождат от Рим и там са получили своето благородство. Още по-категорично тази насока е проявена в Кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий ІІІ, като в златопечатника на българския владетел ясно се казва:

...издирих в писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе, наши предшественици, отде те са получили българско царство и царско утвърждение, корона за главите си и патриаршеско благоволение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези благопочивши царе на българите и власите и наши предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили корона за своето царство и патриаршеско благоволение от пресветата Божия Римска църква и от апостолическия престол... (вж. цялата преписка в ЛИБИ 1965: 308-378).

Въпросът с автентичността на българските коронации от Рим не е решен, но все пак не е безинтересно да се отбележи, как в едно от писмата си Инокентий ІІІ споменава, че не са намерени подобни документални свидетелства в папската канцелария.

От своя страна сръбските родословни летописи отнасят произхода на местните крале към късноримската епоха. Например император Лициний (307-324) бил сърбин, а великият жупан Стефан Неман Първовенчани (1198-1228) - не само роднина на император Константин Хлор (305-306), но произхождал от самия Октавиан Август (63 г. пр.Хр.-14 г. сл.Хр.).

Прозападна родова тенденциозност личи и в някои послания на първия руски цар Иван Грозни, при това произходът на московските владетели се извежда именно от Август. Така в своето Послание до шведския крал Йохан от 1572 г. Грозни безапелационно твърди: мы от кесаря Августа родством ведемся. В по-конкретизиран вид тази идея руският цар излага в Посланието до княз Александър Полубенски от 1577 г.: от 14-то коляно на брата на Август Прус произхожда княз Рюрик, който пръв започва да управлява Русия (Дуйчев 1958: 160-162). Следва да отбележим гордостта, с която А. С. Пушкин е извеждал своя личен произход именно от Рюрик. Тук наблюдаваме как легендата за западен царски произход се претрансформира в друга, по-частна - в легенда за западен произход на Поета. Не закъснява да създаде личен прозападен мит и М. Ю. Лермонтов, който извежда своя произход от шотландската фамилия Лиърмаунт (Learmonts), заселила се в Русия в началото на XVII в. при цар Михаил Романов; нещо повече - този род е дал вече един поет през XII в. - Томас Лермонт (Thomas Learmont). Към Наполеон пък водят посвоему личните митове на знаменити полски или с полски корени поети като Зигмунд Красински и Гийом Аполинер. Личният мит може да отвежда, разбира се, и на Изток, както е случаят с най-великата руска поетеса Анна Ахматова: тя се отказва от бащината си фамилия Горенко, за да се окичи с името на страховития си татаро-монголски прадядо хан Ахмат и на татарска принцеса. Съществува личен мит и за друг известен руски поет и предшественик на Пушкин - В. А. Жуковски; неговата майка Салиха е туркиня, отвлечена от сарая на турски паша по време на военните кампании на Екатерина ІІ. Според писмо до П. А. Плетньов сараят се е намирал в Силистра - благодатна тема за нов "роман на произхода", вече с българска основа - при това съчетан с моцартовия сюжет "отвличане от сарая" (за него вж. Николова 2008). Впрочем някои големи наши поети сътворяват свои митове на произхода, като репродуцират личните митове на други (руски) поети. Така например Пейо Яворов изгражда свой мит, възпроизвеждайки епизод от биографията на Пушкин: знае се, че по майчина линия поетът е Анибал, правнук на отвлечен от Африка чернокож, който е служил всеотдайно при Петър І. През 1911 г. Яворов споделя пред Михаил Арнаудов: Моят прадядо по баща е арабин, мавър от Мала Азия... Предполагам, че е от анадолските араби, бедуините (Арнаудов 1978: 57). По-късно, през 1926 г. ученият решава все пак да провери истинността на екзотичното известие. Но докато близките на поета го потвърждават безпрекословно, то в книгата на Хр. Недялков за Яворов (1939; 1943) старите жители на родния на поета Чирпан я отхвърлят с мотива, че техният град е малък и ако там е живял арабин, то непременно всички щели да го знаят (Арнаудов 1978: 58). Явно Яворов преписва част от биографията на Пушкин и я вмъква в своята (така той вмества и къс от "Евгений Онегин" в поемата си "Нощ"), като може би я контаминира с образа на зловещия Чер Арапин във фолклора (известно е, че поетът е обичал да се представя като зъл и престъпен демон (пред съвсем младата Дора Габе, да речем). Друг аналогичен, но развит не в разговори, а в стихотворение пример ни предлага Елисавета Багряна. В една от най-представителните й творби, Потомка (1925), се долавя откъс от татарската биография на Ахматова (не е случаен фактът, че руската поетеса превежда точно това стихотворение на Багряна):

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

(Багряна 1978: 44)

И двата мита - и политическия при владетелите, и личния при поетите са плод на държавни, личностни и творчески комплекси, които славянските народи (и в частност - православните) са натрупали през безкрайните векове на робуване на чужди и свои. В крайна сметка точно тези комплекси пораждат и романа на произхода при Юлия Кръстева; тази жанрова версия винаги цели да прикрие или да заличи някаква изостаналост, някакъв недоимък чрез цивилизационен чадър.

Струва ни се, че примерите илюстрират действието на спотаения праезик на майчината литература и култура, изучаван в детството, юношеството и младостта. Впрочем и самата Ю. Кръстева го е доловила и изразила по достатъчно характерен начин:

Всички имат майчин език. Моят идва от татко. От неговите песни, от стиховете, дето ми рецитираше, а аз бързо научавах наизуст, от приказките, детските песнички, от всякакъв род книги, които беше чел, за да ни приобщи към тях - романи, небивалици, биографии (Кръстева 1993: 148, особено интригуващо е споменаването на "биографии").

Преминавайки към Цветан Тодоров, се налага да отбележим, че при него майчиният език на литературата е скрепен и образователно - той завършва специалността "Българска филология" в СУ "Климент Охридски" през 1961 г. (Ю. Кръстева завършва "Френска филология" в същия университет). Между професорите му следва да се отбележат Петър Динеков, Владимир и Емил Георгиеви, Кирил Мирчев, Стойко Стойков и изразителят на новите тенденции Мирослав Янакиев (тогава още асистент), а между състудентите му ще видим редица бъдещи забележителни хуманитаристи като литературоведа проф. Никола Георгиев, палеослависта член-кореспондент на БАН Иван Добрев, дългогодишния лидер на нашата фолклористика Тодор Иванов Живков и много други. През периода 1960-1964 г. Тодоров публикува в наши специализирани издания редица литературно-теоретични статии за български класици. От 1963 г. е вече в Париж и започва своя бляскав научен път. Ние ще пропуснем първите две десетилетия от този път, когато той се изявява като структуралист, семиотик и пропагандатор на идеите на руския формализъм, още повече че стореното тук от Тодоров е добре известно, а и не влиза в обсега на разглеждания от нас сюжет. Ще се спрем на етапната му в методологическо отношение книга Завладяването на Америка. Въпросът за другия (1982). Тя фиксира прехода на автора от чисто литературно-теоретични проблеми към съблазните на необятното пространство на културната антропология. Чувства се и известна промяна в стила - от концептуалната херметичност към елегантна есеистика, изтъкана от внимателно претегляне на гледните точки и безброй уговорки. Ученият се опира върху богатите традиции на френската моралистично-философска есеистика (особено на Русо), но разбира се, следва и актуалното проучване на т.нар. колониални литератури. Въз основа на старателно проучени разкази на съвременници и очевидци в книгата е показан ужасяващият геноцид на местното население, съпътстващ покоряването на Мексико. За нашата тема е изключително важно, че книгата е посветена на паметта на една маянка, разкъсана от кучета (Тодоров 1992: 6). Повод за посвещението е пътеписен текст от онази епоха, в който се разказва за една млада и изящна индианска пленничка, обещала на мъжа си (предчувстващ, че ще го убият в предстоящата война), че няма да принадлежи на друг. Индианката изпълнява с безкомпромисна преданост обещанието и затова - според удивения испански автор - я "пуснали на кучетата".

Краткият, но покъртителен разказ за високонравствената маянка и ответният акт на хуманиста Цв. Тодоров, посветил й книга, веднага предизвикват националната ни памет и ни карат да си спомним за неизброимите българки, които - попаднали в турски плен - предпочитат смъртта, вместо да дадат своята чест и вяра на поробителя. Много такива примери са запазени в нашите исторически народни песни, в трагично-красиви легенди като тази за 40-те български девойки, които, за да съхранят честта си, завързват косите си една за друга и се хвърлят от скалите на нос Калиакра. Сега в тяхна памет в началото на носа е изграден обелиск, наречен Портата на 40-те девици. Този паметник е напълно съотносим с цитирания епиграф за маянката в Завладяването на Америка: и двете посвещения въвеждат и в моралното, и в естетическото превъзходство на саможертвата. Тук виждаме проявен майчиният език на българската литература, фолклор и история, с които Тодоров е възпитаван 24 години и носи в себе си като спотаен праезик, след като се установява завинаги във Франция. Този, затворен в подземията на новата (френска, а по-късно донякъде и американска) култура, но носещ още своята балсамирана първичност, език може да сублимира в общата идея на даден френски труд или само в някои характерни негови смислообразуващи орнаменти. Този праезик не може да бъде разбран от чужденци, вероятно вече не може да бъде усетен в пълна степен и от самия Тодоров.

Всъщност в Завладяването на Америка откриваме още една проява на българската литература като майчин език (праезик). Тя е по-обща и се отнася изобщо до разгръщането на цялата тема за варварското завладяване и подчиняване на един народ от друг: в завоюването на Америка ние можем да видим и поне част от покоряването, обезкървяването и фаталното лишаване от аристокрация на първата Тодорова родина България - сто години преди Колумб да открие Америка и трасира пътя за нейното поробване и сто години преди прогонените от Испания евреи да поемат към Централна Европа.

В Завладяването на Америка българите откриват Америката на своето завладяване.

От многото следващи книги на Цв. Тодоров (чийто общ брой към днешна дата е 32), ще отбележим само тези, в които се долавят чертите на майчиния праезик. Такава е книгата му На предела (Face à l’extreme, 1991), посветена на междуличностните отношения в тоталитарните (нацистки и сталински) концлагери. По естествен начин в нея се вплита паралелната тема за Холокоста. Книгата притежава солидна документална основа (автентични свидетелства, разследвания и мемоари), но не фактологическа изчерпателност е преследвал Тодоров. Тя е и невъзможна - особено за лагерите на смъртта в Източния блок. Най-същественото за автора е да види проявленията на човешкия морал при екстремни и подтикващи към примитивно-егоистични рефлекси условия. Струва ни се, че и в тази книга намира излаз спотаеният майчин език на родната литература. Действително, характерът на национално-историческата ни съдба създава мощна затворническа традиция във Възрожденската ни и в Новата българска литература; неин разцвет са годините след Освобождението от османско иго (1878), макар и да започва много преди това. Нека посочим поне най-ярките изблици в тази насока. Те показват зверствата, безправието, страха и хаоса, които царят в турските зандани (Неповинен българин на Георги Раковски, В тъмница на Константин Величков, Миналото на Стоян Заимов). Понякога тази отблъскваща представа е придружена с битов хумор, с горчиво завладяващ смях през сълзи (Записки по българските въстания на Захарий Стоянов). Вазов е дал може би най-точен израз на преживяното от нашите национални герои в своята ода Братя Миладинови от стихосбирката Епопея на забравените (1881-1884):

Проклети бъдете, о тъмници влажни!
Колко вий стопихте, сърца, сили снажни,
Колко зли насилья, жъртви, младини
погълнаха ваште смрадни глъбини!

(Вазов 1970: 161)

Темата има и по-своеобразни опити за реализации: в Спомени от цариградските тъмници на Светослав Миларов (написана и издадена първо на хърватски език под заглавие Iz uspomene jednoga polititičkoga patnica), освен познатите внушения се долавя силна авантюрно-романтична струя (да си припомним и Вазовата ода Раковски: мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана/ поет и разбойник под съща премяна), а в Из мъртвия дом (1871), написан след 203 дни, прекарани в предварителния арест на Пещенската тюрма, Любен Каравелов изследва падовете на затворническата психология (повлиян очевидно от едноименния роман на Ф. М. Достоевски (1860), прибягвайки заедно с това и до жанра на политическия трактат и анализа на обстановката в Австро-Унгарската империя. От соцепохата можем да споменем повестта на Емил Манов Пленено ято или поне филма по нея (1962). Но не познаването на тези произведения е важното - допускаме, че авторът на На предела е познавал със сигурност само Записки по българските въстания на З. Стоянов. Най-близо до почерка на Цв. Тодоров е политизираната психологическа есеистика на Каравеловия труд, но общото между двата, разделени с повече от 120 години текста, се дължи вероятно на споменатия изходен за всички пишещи за затвори по руски образец (Записки из мертвого дома на Достоевски).

В други свои книги - На чужда земя (L’homme dèpayes é) и Дълг и наслада. Един живот на посредник (Devoirs et délices), изградена като разговори с журналистката Катрин Портвен, Цв. Тодоров разкрива своята дейност като посредник, като културен медиатор, но за неговите български традиции в това отношение вече имахме възможност да говорим (Трендафилов 2008: 7-21).

Завършваме нашия опит да проникнем в ролята на българската литература като забравен, но не и безвъзвратно изгубен майчин език в част от творчеството на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. Той би могъл да се оприличи с психоаналитичното то, френският език в лингвистичен смисъл на аз, а френската литература и култура - на свръхаз. И естествено - то търси излаз; този излаз се реализира по-свободно в художествени и есеистични, отколкото в научни текстове, където пропусквателният режим е далеч по-суров. Относно по-пълното описание на темата за майчиния език на Кръстева и Тодоров трябва да се има предвид, че литературната и човешката им участ в Париж не е изолирано явление, а се вписва в общото балканско хуманитарно присъствие във френската столица през XX в. и особено през втората му половина. Достатъчно е да споменем голямата румънска тройка - Йожен Йонеско, Емил Чоран и Мирча Елиаде, нашумелия албански писател Исмаил Кадаре, немалко време прекаралите в Париж (но завърнали се в родината си - може би следвайки плътно мита за Одисей и Итака) гръцки поети-нобелисти Йоргос Сеферис и Одисеас Елитис, деветкратния министър-председател на южната ни съседка Елевтериос Венизелос. В известен смисъл към парижоцентристката балканска кохорта можем да причислим по съвременен парижки и по бивш социалистически признак и средноевропейския белетристичен колос Милан Кундера. Изключвам художниците, защото за всички живописци по света Париж е родно място.

Така ни се представя действието на неизбежно проявяващия се под различна форма език на родната литература.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1978: Арнаудов, М. Към психографията на Яворов. Съобщения на поета и наблюдения. // Арнаудов, М. Избрани произведения. Том първи. София: Български писател, 1978.

Багряна 1968: Багряна, Ел. Стихотворения. София: Български писател, 1968.

Библия 1995: Библия: Kнигите на Свещенното писание на Вехтия и Новия Завет. София: Издава Светият Синод на Българската църква, 1995.

Вазов 1970: Вазов, Ив. Съчинения в четири тома. Том първи. Стихотворения. София: Български писател, 1970.

Вачкова 2005: Вачкова, В. Симеон Велики - пътят към короната на Запада. София: Кама, 2005.

Дуйчев 1958: Дуйчев, Ив. Византия и византийская литература в посланиях Ивана Грозного. // Труды Отдела древнерусской литературы, Том XV. Мoсква-Ленинград: Наука, 1958.

Иванов 1991: Иванов, В. В. Волк. // Мифы народов мира. Энциклопедия в двух томах. Второе издание. Т. 1. А-К. Москва: Наука, 1991.

Кръстева 1993: Кръстева, Ю. Старецът и вълците. Превод от френски Е. Константинова. София: Хемус, 1993.

Кръстева 2005: Кръстева, Ю. Убийство във Византия. Превод от френски А. Стамболова. София: Сиела/PSP, 2005.

ЛИБИ 1960: Латински извори за българската история. Том ІІ. София: БАН, 1960.

ЛИБИ 1965: Латински извори за българската история. Том ІІІ. София: БАН, 1965.

Мутафчиева 1991: Мутафчиева, В. Аз, Анна Комнина. София: Български писател, 1991.

Недялков 1939: Недялков, Х. П. Кр. Яворов. Нови приноси към живота и творчеството. София, 1939.

Недялков 1943: Недялков, Х. Пейо Крачолов Яворов. Произход. Живот. Творчество. София, 1943.

Николова 2008: Николова, Д. Археологията на един моцартов сюжет - "отвличане от сарая". // Електонно списание LiterNet, 27.10.2008, № 10 (107) <http://liternet.bg/publish23/d_nikolova/arheologiia.htm> (19.11.2009).

Петров 1987: Петров, Ив. Хайка за вълци. Второ издание. София: Профиздат, 1987.

Тодоров 1992: Тодоров, Цв. Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Превод от френски Ст. Атанасов. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Трендафилов 1998: Трендафилов, Х. Христоматия по стара българска литература. Пловдив: Христо Г. Данов, 1998.

Трендафилов 2008: Трендафилов, Х. Българинът като културен посредник. // Българският език и литература на кръстопътя на културите. Международна конференция Сегед, Унгария, 21-22 май 2007 г. Том І. Seged: JATEpress, 2008.

Шейтанов 2006: Шейтанов, Н. Балкано-българският титанизъм. София: ИК "Захарий Стоянов", 2006.

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2009, № 12 (121)