Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРИНЪТ КАТО КУЛТУРЕН ПОСРЕДНИК

Христо Трендафилов

web

Темата за литературния посредник, взета принципно, е проблем на сравнителното литературознание. Тази област на литературната наука преживя определен спад през последните десетилетия, заговори се за криза (Ничев 1986: 12). Възможно е тя съвсем да загуби позиции поради процесите на глобализация и европеизация, а в страни като България и поради съблазните на сменящите се за съвсем кратко време едно след друго литературоведски направления. Също така е възможно обаче компаративистиката да получи нов тласък с оглед подчертаването на националните традиции и приноси в общата европейска история: език, литература, изкуство, идеи. Формирането на единното цяло е еволюционен резултат от спояването на много диференциации. Добре би било този възможен акцент да се изрази чрез койнето на европейската толерантност, а не с диалектите на локалния национализъм.

От такъв характер е въпросът за литературния и изобщо за културния посредник. Този проблем е последователно разработен в трудовете на един от основоположниците на компаративистиката като научна дисциплина Пол ван Тигем. Авторът създава цяла област в сравнителното литературознание, като й дава специфично название - мезология, от старогръцкото мезос - средищен. В тази връзка ван Тигем въвежда като работеща комуникативната схема "изпращач-посредник-приемател" (emmeteur-transmetteur-recepteur). Много важна е ролята на посредника, който в много случаи е лице от трета народност и осъществява връзка между две чужди за него литератури, именно той създава образа, представата (image) за пренасяната литература (Тигем 1931; Ничев 1986: 98-99; Константинович 2000: 6-7). Идеите на Пол ван Тигем и други, предимно френски компаративисти бяха възприети и адаптирани в Съветския съюз, като особено следва да се откроят трудовете по сравнително литературознание и фолклористика на Виктор Жирмунски. И в теоретичен план, и върху конкретния материал на литературните връзки между Изтока и Запада през Средновековието и през XIX в., Жирмунски успя да съчетае компаративистиката с все още живите идеи на създателя на историческата поетика Александър Веселовски (Жирмунски 1979: 18-46; 158-174; Жирмунски 1978). В края на 60-те-нач. на 70-те години подобни идеи бяха умело използвани и адаптирани към ранния период от историята на старите славянски литератури - главно към старобългарската и староруската от ученика на Жирмунски Дмитрий Лихачов. Най-пълно те бяха изразени в студията му "Старославянските литератури като система" и в книгата му "Развитие на руската литература X-XVIII в. Епохи и стилове" (Лихачов 1969: 3-38; Лихачов 1989: 45-67). Ще приведем накратко изводите на петербургския изследвач, тъй като те представляват несъмнен интерес за нашата тема, най-малкото за нейното начало.

1. Между византийската и старите православни славянски литератури функционира т.нар. литература-посредница. Тя е съставена основно от старобългарски преводни и повече или по-малко самостоятелни произведения, но с времето се допълва и от другите стари славянски литератури. Литературата-посредница приема, пренася и приспособява (в степен, която е потребна и възможна) византийската книжовна традиция.

2. Този процес в никакъв случай не може да се дефинира като "влияние" (защото в наскоро христианизираната Киевска Русия просто няма върху какво да се влияе), а като трансплантация, т.е. присаждане1.

3. Литературата-посредница има наднационален характер, тя се възприема сравнително безболезнено в православния христиански свят, установява се общ езиков и литературен фонд, а графическата основа на това възприемане става кирилицата.

Студията на Д. Лихачов предизвика невиждана по своята продължителност за нашата медиевистика дискусия на страниците на сп. "Литературна мисъл", в която взе участие практически почти целият тогавашен елит на българската литературоведска медиевистика: Кую Куев (1969: 62-71), Лиляна Грашева (1969: 62-71), Иван Дуйчев (1969: 8-23), Донка Петканова (1969: 24-40), Петър Динеков (1970: 51-72), Боню Ангелов (1969: 51-61). В дебата се включиха дори литературоведи-неспециалисти (Ц. Младенов, Кр. Куюмджиев), но пък изцяло отсъстваха езиковедите, изкуствоведите и историците. Почти всички в една или друга степен се дистанцираха от идеите на Лихачов, като приведената аргументация - с оглед на нашата тема - може да се сведе до следното:

1. Старата българска литература няма изначална функция да бъде посредница между византийската и другите славянски литератури, а преди всичко обслужва културно-религиозните и политическите интереси на България.

2. Нищо няма да се промени принципно, ако вместо термина "трансплантация" употребим познатия термин "влияние".

3. Литературата-посредница изисква прецизно и конкретно уточняване на приноса на отделните страни в изграждането на нейния фонд.

4. Наднационалният характер на тази литература и нейният език не е така органично и последователно изразен - в редица случаи сръбски и руски книжовници се оплакват, че не разбират добре преписвания български текст2.

Ако трябва да резюмираме резултатите от дискусията, можем да кажем, че в нея никой не припозна "другия": неподготвената за теоретико-методологическо обсъждане българска медиевистика прояви наследствената си концептуалистка алергия и се ограничи със съвсем конкретни забележки; склонният към ефектни и красиви тези Лихачов пък явно завиши теоретичната концентрация при поставянето на проблеми, които действително предизвикват безбройни "как", "кога" и "защо".

За нас обаче размислите на Лихачов са интересни като опит за изтъкване ролята на културния преносител (посредник). Каквито и резерви да имаме към методологията на спорещите страни, ясно е едно: Руското христианско просвещение, започнало след официалното покръстване на Киевска Рус през 988 г., се осъществява благодарение на българското посредничество. Само за няколко десетилетия (от края на IX до първата четвърт на X век) Русия получава от преживяващата социален упадък и губеща постепенно, но необратимо своята политическа независимост България трите основни компонента на Славяно-христианското просвещение (или - Първото славянско просвещение - Трендафилов 1990: 85-103): 1. Славянска азбука (кирилицата). 2. Почти цялото книжовно наследство на Цар-Симеоновата и Следсимеоновата (Петрова) епоха. 3. Обработен и способен да изрази и най-тънките теологически, философски и реторически оттенки литературен език. Как и от кого именно е преписана в Русия българската книжнина, е неизвестно - изворите (руски и византийски) не само не споменават никакви имена, но премълчават изобщо каквото и да е българско присъствие. Сами ли са емигрирали нашите книжовници или са били заставени насила от администрацията на император Василий II Българоубиец? (Литаврин 2000: 308). От Преслав и Охрид или от Солун и Атон са тръгнали? Не е ли изиграла определена роля и столицата Константинопол? Българският културен преносител остава големият Аноним, който през епоха на държавен регрес посредничи между две други култури - византийската и руската. И културата адресант, и културата адресат обаче не проявяват никакъв интерес към канала на съобщението. Причините за това "информационно затъмнение" са повече политически - за пристигналия в Киев гръцки клир България е била вече провинция на Василията, а ранните руски летописци са силно зависими от неговата гледна точка.

Изцяло аналогична роля при почти същите исторически обстоятелства играят българите в православния ойкумен в края на XIV-нач. на XV в. Сега обаче пренасянето на книжнина и идеи засяга по-широк кръг от балкански и източнохристиански страни. След окончателното падане на България под османска власт през 1396 г. изтъкнати книжовници като Константин Костенечки, Киприан, Григорий Цамблак и сигурно още много, останали безименни, пренасят литературните традиции на Търновската школа в Сърбия, Влахо-Молдавия, Литовска и Московска Русия. При това Киприан оглавява Църквата на Московска Русия, бидейки ръкоположен след дълги и изнурителни митарства за "митрополит Московски и на цяла Русия", а Цамблак - за митрополит на Литовската църква (Дончева-Панайотова 1981; Търновска книжовна школа III). Любопитно е, че Киприан, който е изпратен в Московска Русия по настояване на Константинополската патриаршия, се придържа към нейната политика, докато Григорий Цамблак - хиротонисан неканонично, по заповед на литовския княз Витовт, в крайна сметка е анатемосан както от Гръцката патриаршия, така и от Московската митрополия. В посочените случаи е налице българският преносител на византийски идеи, български посредник между Византия и други православни страни. Всъщност българските книжовници пренасят своята литература, но заедно с това пренасят и византийските идеи и правила, формирани в културните центрове на Империята в Константинопол, Солун и Атон и възприети в Търново. В духовния живот се налага исихазмът като мистично-съзерцателно и аскетично учение, богослужебната литература се редактира или превежда отново (т.нар. поправка на книгите), възприема се гръцкият правопис и дори в почерка се забелязва силното влияние на гръцкия полуустав. В книжнината се възприема стилът "плетение словес" - тържествен, ритмизиран, наситен със сложни думи и символни дихотомии (Фрайданк 1980: 89-93). Най-разностранна е посредническата мисия на Цамблак. Той е културен медиатор между Византия и България, от една страна, и Литовска Русия, от друга, но съчиненията му са популярни и в Московска Русия, независимо от рязко отрицателното отношение към неговата личност и дейност. Забележителното е, че Цамблак посредничи и между православието и католицизма в европейски план. На църковния събор в Констанц (1414-1418), известен с осъждането на Ян Хус, българинът предвожда 300-членна делегация и произнася реч на гръцки език. Речта и до днес е предмет на спорове - дали Цамблак предлага униатство на Запада с оглед организирането на антиосманска коалиция, или е преследвал целите си балансирано, без да се ангажира с религиозни отстъпки. За нас е важно, че той посредничи вече в границите на глобалния, макар и утопичен христиански проект Изток - Запад и миниатюрните му изображения в немските хроники за Събора ни го представят като достатъчно престижна европейска фигура. Интересно явление - Григорий Цамблак, българин от Търново и възпитаник на Патриарх Евтимий, прекарал дълги години на Атон, в Сърбия и Влахо-Молдавия, води православно славяно-литовско духовно пратеничество на събор на Римокатолическата църква в немския град Констанц, и на 25 февруари 1418 г. произнася реч на гръцки език, запазена благодарение на латинския й превод на кардинал Филастре. Дали обаче този пример за ортодоксален космополитизъм е безпрецедентен? В него определено се долавя моделът за апостолско служене на Константин-Кирил (а в раннохристианска перспектива и на апостол Павел): византийски мисионер, пътешествал в Багдадския халифат и Хазарския каганат, създал азбука и богослужебен език въз основа на солунски говори за западните славяни, поддържал добри отношения с папския престол във време на безкомпромисни конфесионални полемики, поминал се в Рим и намерил може би най-подчертано гражданско и държавно признание в България. Българският културен посредник през Средновековието е до голяма степен репрезентация на изходния раннохристиански поведенчески модел за апостолско служене.

Особен двумерен пример на посредничество ни предлага и дейността на Константин Костенечки в Сърбия - той пренася Евтимиевата (Търновската) рецепция на византийската литература в старата сръбска книжнина, като особено това личи в неговото "Разяснено сказание за буквите". Константин обаче посредничи и между възродения интерес към античното наследство през Палеологовия ренесанс във Византия и Сърбия - идентифицираните повече от 200 цитата от гръцки класици в "Житие на княз Стефан Лазаревич" илюстрират усвояването и пренасянето на този тип култура; самото му прозвище философ по всяка вероятност е титла, която може да бъде придобита само в Константинополския университет (Сване 1987: 21-38).

През епохата на турското владичество и особено през "дълготрайния" - по думите на Фернан Бродел - период на първите четири тъмни века е немислимо да очакваме прояви на културно посредничество от страна на българския интелектуален елит, доколкото изобщо можем да говорим за такъв. Но в края на XVIII-нач. на XIX в. в гръцките богословски и светски школи, в които също е навлязъл духът на европейското Просвещение, се учат и будни български младежи. И един от тях, търновецът д-р Никола Пиколо (1792-1865) така дълбоко усвоява класическия гръцки език и образованост, че по време на близо 30-годишното си пребиваване в Париж изиграва значителна роля за развитието на френската класическа филология и византология. Осемте негови писма до Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов, запазени в архива на изтъкнатия френски литературен критик, свидетелстват за това. Д-р Пиколо пръв открива заемки от антични автори в творчеството на Бернарден дьо Сент Пиер и на Расин, превежда и коментира съчиненията на Сент Пиер "Пол и Виржиния" и "Индийска хижа" на гръцки език, както и основополагащия философски труд на Рене Декарт "Discours de la methode". Фундаментален характер има неговото критическо издание на гръцки на съчиненията на Аристотел с коментар на френски език (любопитно е да се отбележи, че след близо столетие примерът на българина е продължен от емигриралия в Париж деветкратен министър-председател на Гърция Елевтериос Венизелос, който превежда на френски Тукидит). Д-р Пиколо се проявява и като творец, написвайки на гръцки драмата "Смъртта на Демостен" и две лирически стихосбирки. Но дейността на д-р Н. Пиколо не е само научна и преводаческа. Той е в центъра на българския Парижки кръг3, ангажира се с националната кауза. Общува не само с творци като Фредерик Стендал и Пиер-Жан дьо Беранже, но и с европейски политици от ранга на Франсуа Гизо, търсейки начини за привличане интереса на френската външна политика към България. Лансира се идеята за учредяване на васално на султана българско княжество в Добруджа. Идеята, поддържана и от полски емигранти (между 1830 и 1850 г. е времето на Голямата емиграция, когато Париж става център на полския интелектуален и политически живот) не се осъществява поради бдителността на руската дипломация (вж. Пенев II: 64; Киркова 1968: 357-418).

С дейността на д-р Никола Пиколо в Париж завършва първият голям етап от културно-посредническата дейност на българите като свързващо звено между други литератури и култури (от края на X до първите десетилетия на XIX в.). През него българинът посредничи между византийската (гръцката) литература в нейната национална рецепция и останалия православен балкански и славянски свят. Единствените опити за гръкоезичен контакт със Запада представляват речта на Григорий Цамблак на Събора в Констанц и дейността на д-р Н. Пиколо. Друга специфична черта в посредническите изяви през този етап е тази, че те протичат през епоха на упадък, когато България е загубила своя политически и църковен суверенитет. Трябва да се отбележи още, че българската посредническа дейност през Средновековието е резултат от действието на устойчиви поведенчески образци, заложени в самата природа на Византийската империя като космополитно държавно-политическо и културно-религиозно образование, разпростряло се през цветущите си векове върху три континента. Самата византийска цивилизация е изтъкана от много и различни етноповеденчески кодове, но обединени от единен конфесионален код. Особено значим е приносът на сирийците при реализацията на византийския цивилизационен синтез: те най-напред посредничат между юдейско-близкоизточната и старогръцката култура. Важен принос в това отношение през периода IV-VIII в. имат теолозите Вардасан и Ямвлих, проповедниците Ефрем Сирин и Исаак Сирин, хронистът Йоан Малала, и особено химнографите Роман Сладкопевец, Андрей Критски и Йоан Дамаскин. Има и други факти, които ни карат да видим в сирийското присъствие във Византия големия предшественик на българското посредничество. При това - типологически, защото редица от посочените автори са преведени на старобългарски език още през IX-X в. Знае се, че сирийският превод на Св. Писание (т.нар. Пешито, II в.) е един от най-старите след превода на 70-те. Характерно е, че в неговото осъществяване участват евреи, а оригиналът вероятно е сравняван с текста на Септуагинта. От Пешито е направен първият арменски превод на Библията през IV в. от арменския патриарх Исаак I и е записан със сирийски букви. Пак от сирийския библейски превод водят началото няколкото пълни и частични арабски преводи на Стария завет (вж. Куев 1967: 74-75 и забел. 11-18). С някои от сирийските преводи (вероятно с несторианския) е бил запознат и първият славянски преводач на Евангелието Константин-Кирил, както личи от интерпретацията на VIII глава от неговото Пространно житие (където героят явно разчита сирийски превод на Евангелието и Псалтира) и от Македонския кирилски лист, съдържащ откъс от разсъждение върху превода на Евангелието на нов, несвещен език (Ваян 1948: 7-80; Якобсон 1939-1944: 181-186). Специалното, цялостно проучване на гръко-сирийския културен субстрат (вж. по-подробно: Пигулевская 1979) във Византия и неговото място в старобългарската литература, на историите на сирийските преводи и мисионерска дейност би хвърлило повече светлина и върху посредническата мисия на българите.

Вторият етап от дейността на българина като културен преносител започва през втората половина на XIX в. и последните му проявления протичат пред нас. Българинът пренася вече не гръко-византийски традиции към други страни, а руски. Своеобразен водораздел на двата типа българско посредничество представлява дейността на Васил Априлов. Усвоил отлично гръцки език в Санкт Петербург и почти изцяло елинизиран, той живее в Одеса сред тамошната гръцка колония и се проявява като щедър дарител - особено на гръцкото освободително движение. След като прочита обаче книгата на Юрий Венелин "Древние и нынешние болгары" (1829), след Одринския мир (1830) и едно пътуване до Цариград през българските земи в него се засилва интересът към българите. Преображението на В. Априлов, който от гръкоман се превръща в българофил и славянофил, би могло донякъде да се сравни с преображението на Савъл в Дамаск, който от гонител на христианството се превръща в най-ревностния разпространител на това учение. И действително - Априлов подпомага изграждането на гимназия в Габрово, пише и издава славянофилски брошури, кореспондира с известни слависти като Измаил Срезневски. В случая неговото дело е интересно с това, че в началото е свързващо звено между руси и гърци, а след промяната на възгледите му - между руското и зараждащото се българско образование.

По-нататъшните прояви на българското посредничество са изцяло свързани с преносителите на руското образование и възпитание. През 50-те и 60-те г. на XIX в. центровете на българската образованост са последователно Одеса (и други южноруски градове като Николаев и Херсон) и Москва. Това е време на възход на руската класическа литература (и особено на романа); същото може да се каже за другите изкуства и науката. Напредък се забелязва и в украинската литература. Едни от завършилите в Русия българи се завръщат в Родината си и се установяват трайно там (Ботьо Петков, Добри Чинтулов, Константин Миладинов, Найден Геров), други остават в Русия (Нешо Бончев, Райко Жинзифов), трети пребивават известно време в различни балкански страни като Румъния, Сърбия, Хърватска. Именно сред последните можем да търсим случаите на българско посредничество между руската и тези литератури. Тук трябва да изтъкнем литературната, публицистичната и политическата дейност на Любен Каравелов и Светослав Миларов.

За близо десетте години, прекарани в Москва, Каравелов усвоява главно новите идеи, предложени на руското общество от автори, които е прието да наричаме "революционни демократи" - Чернишевски, Херцен, Добролюбов, Огарьов, Писарев. Възможно е да се е познавал лично с някои от тях (Херцен, Огарьов), както и с анархиста Бакунин. Поддържа контакти със славянофилски кръгове и е подпомаган от тях, но се дистанцира от крайностите им. В руски превод се запознава с част от трудовете на възхождащия позитивизъм - Дарвин, Бокъл; с Бюхнер и Прудон. Култът към разума и положителните науки; реакцията срещу романтизма, конфликтът между поколенията, нравственото възпитание и обществения статус на жената - ето главните проблеми, които разтърсват руското общество през 60-те г. на XIX в. Базаров от "Бащи и деца" на Иван Сергеевич Тургенев е може би идеалният художествен изразител на тези процеси, към този роман можем да добавим популярните, но нискохудожествени доктринерски произведения на Чернишевски ("Какво да се прави?") и на Херцен ("Кой е виновен?"). От 1867 до 1869 г., с прекъсване от 203 дни, в които лежи в Пещенския затвор, Каравелов е в Сърбия. Както е известно, там той е в центъра на т.нар. Омладина заедно с друг руски възпитаник, Светозар Маркович. И в публицистичната, и в политическата, и в литературната си дейност Каравелов посредничи между руската и сръбската обществена мисъл, между руската и сръбската литератури. Но българинът и прописва на сръбски - произведенията му от този период, и особено повестта "Виновна ли е съдбата" са сръбски версии на руски обществени идеи и конфликти, и дори заглавието на последната творба явно е навеяно от "Кто виноват?" на Херцен, връзката се декодира по-ясно в български превод, отколкото в сръбския оригинал "Je ли крива судбина?" (вж. подробно Пенев IV: 438-464 и 348-426).

Принципно аналогична е и дейността на Св. Миларов в Хърватска, където той пребивава през периода 1875-1876 г. Той сътрудничи активно с публицистика на вестници с демократично-реформаторска ориентация като "Обзор". В Хърватска Миларов пропагандира идеите на руските революционни демократи, ползва се с голяма популярност, без обаче да има - подобно на Л. Каравелов - ярко художествено присъствие. Все пак съществува предположение, че написаните и издадените най-напред на хърватски език (под заглавие "Iz uspomene jednoga političkoga patnika") "Спомени от цариградските тъмници" (1875) на Св. Миларов, заедно с "Из мъртвия дом" на Каравелов, третиращи една и съща тема, са повлияли върху "Прокълнатия двор" ("Prokleta avlija") на Иво Андрич. Други приемат, че Андрич е ползвал книгата на Миларов главно за постигане на локален ориенталски колорит, докато разликите между тях са твърде съществени (Игов 2008). Ако приемем, че зад двете творби на българските автори стоят "Записки от мъртвия дом" на Достоевски, то примерът почти в класически вид илюстрира българското посредничество между руската и сръбската литератури (Ничев 1986: 127-128). Докато не бъдат извършени подробни текстологически и литературноисторически съпоставки, примерът си остава хипотетичен: автор като Иво Андрич би могъл да черпи направо от първоизвора - Достоевски.

Пак с чужди, но този път западноевропейски културно-образователни центрове са свързани посредническите изяви на българи след Освобождението. В началото бихме могли да поставим един несъстоял се, но въпреки това показателен факт - ненаписаната дисертация на Пенчо Славейков "Хайне в Русия". Поетът я замисля по време на учението си в Лайпцигския университет и дори пътува до Москва, за да се запознае непосредствено с материали по темата. "Творческата" командировка на Славейков се оказва съвсем безплодна; едва пристигнал, той е върнат обратно от царската полиция - вероятно заради неизправни документи. Но и преди приключението, и след него, П. Славейков е здраво и трайно свързан с немския поет - и с творчеството му, и с с житейското му поведение. Още първата негова стихосбирка "Момини сълзи" (1888) е силно повлияна от песенната лирика на Хайне, а петте специални статии, които поетът пише за "бледния Хайнрих", както и многобройните поетически и критически позовавания и реминисценции ясно говорят за отношението му. Макар и нереализирана, самата идея за дисертацията сочи потенциалното посредничество на български автор между Русия и Запада. Разполагаме и с друг подобен пример от тази епоха, само че вече осъществен. През 1901 г. завършилата Сорбона българка Райна Търнева написва първата френска дисертация за Гогол - "Nicolas Gogol, ècrivain et moraliste. Thése de doctorat" (Търнева 1901; вж. Георгиев 1999: 262, който обръща внимание върху последните два факта).

С това като че ли се изчерпват проявите на българските преносители на руска култура през периода 1878-1944 г. Причините са не само политически. Вярно е, че руската книга и език, обучението в съветски университети са силно ограничени, че голяма част от руската емиграция е прогонена от България и тя няма това мощно културно присъствие, каквото има в Чехословакия на Томаш Масарик или дори в съседна Югославия. Но вярно е също, че руските учени от световен мащаб, които дори живеят няколко години в София, сами я напускат: езиковедът княз Николай Трубецкой, изкуствоведите Андрей Грабар и Никодим Кондаков, богословите Георгий Флоровски и Леонид Успенски.

През социалистическата епоха (1944-1989) русификацията и съветизацията на образованието създадоха у нас почти оптимални условия за израстването на добри познавачи, а оттам и преносители на руската култура в чужбина. Поради затворения характер на социалистическото общество, подобно явление бе възможно само през периоди на реформи: Хрушчовското затопляне (оттепель) в края на 60-те г. и Горбачовската перестройка. Първият от тези времеви отрязъци се отличаваше в СССР със засилен интерес към прилагането на точните методи в хуманитарните науки и в частност - в лингвосемиотиката и литературознанието. Преоткрито, и до известна степен преиздадено, бе наследството на Московския лингвистичен кръжок и Ян Бодуен де Куртене и особено на петербургските литературоведи формалисти, на ОПОЯЗ. Върху тяхната основа и на базата на западния логически неопозитивизъм (Рудолф Карнап, Лудвиг Витгенщайн), семиотика (Фердинанд дьо Сосюр, Чарлс Пърс), езикознание (Луи Йелмслев) се родиха съветският структурализъм и семиотика. С Първия симпозиум по вторични моделиращи системи в Москва (1962) и последвалите почти ежегодни летни школи в Естония започва своя научен живот и Московско-Тартуската семиотична школа. Зашеметяваща популярност придобиват изданията на школата, "Труды по знаковым системам". Все още са живи повечето от представителите на ОПОЯЗ или гравитиращи около него автори: Роман Якобсон, Виктор Шкловски, Борис Айхенбаум, Борис Томашевски, Виктор Виноградов, Виктор Жирмунски, Владимир Проп, Пьотр Богатирьов, Михаил Бахтин. Благодарение на руската периодика и на многобройните руски книжарници новите идеи и издания достигат до България, появява се интерес към тях у отделни учени и критици. Книгата на тогавашния асистент от Софийския университет "Св. Климент Охридски" Мирослав Янакиев "Българско стихознание" (1960) прави силно впечатление на някои от водачите на съветската семиотика - Владимир Топоров, Вячеслав Иванов, Юрий Лотман (те я рецензират и анализират), а и на самия Р. Якобсон, който на три пъти (1960, 1963 и 1975) гостува в България и докладите му предизвикват небивал интерес. Якобсон е типичен образец за културно преносителство: навсякъде, където го отвежда неговият дълъг и изпълнен с превратности живот, той пренася руски филологически идеи - Чехословакия, Скандинавия, САЩ.

Така благодарение на отзвука от новите и възстановените стари насоки в руската хуманитаристика става възможно и поредното възобновяване на българското посредничество. Имената на двамата големи преносители са отдавна известни - Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. И двамата са завършили СУ, Тодоров - българска, а Кръстева - френска филология, родени са съответно през 1939 и 1941 г. и се озовават във Франция в началото на 60-те г. Публикували са по няколко статии най-вече върху българската литература в списанията "Литературна мисъл", "Език и литература", "Родна реч", "Пламък" и рецензии във вестници. Някои от тях, като анализа, който прави Цв. Тодоров на Дебеляновата "Сиротна песен", очевидно са вдъхновени от нашумелия тогава разбор на Р. Якобсон на Ботевия шедьовър "Обесването на Васил Левски" (Боров 1964: 43-48). Сигурно им помага и обстоятелството, че идват от комунистическа страна, сателит на Съветския съюз, в западна държава, където левите (от комунисти до маоисти и "нови леви") са многобройна и влиятелна сила. Няма да се спираме подробно на тяхната бляскава научна и писателска кариера, продължаваща и до днес. Но и при двамата (може би повече при Цв. Тодоров) определена роля изиграва познаването на руските теории по поетика, а по-късно - и идеите на философа литературовед М. Бахтин. Първата сериозна авторска изява на Тодоров е неговият френски превод на избрани части от трудовете на руските формалисти с предговор от Роман Якобсон (Тодоров 1966). Идеята е на френския му съратник Жерар Жьонет, с когото в продължение на 19 г. са в редколегията на авангардното списание "Poetique", и е подкрепена от лявонастроени издатели. Благодарение на Цв. Тодоров в списанието намират място статии на значими руски автори като Борис Успенски, Ю. Лотман, Д. Лихачов. Изданието налага категорично Тодоров, но и в по-нататъшния си път той показва, че следи, прилага и в известен смисъл популяризира руската литературна теория - напр. концепциите на Успенски за гледните точки на повествователя, или за мястото на руските формалисти в историята на литературно-теоретичните идеи на XX в. През 1981 г. публикува книгата си за М. Бахтин и неговите сподвижници, в която разглежда живота и творчеството на руския литературовед и неговия кръг - Медведев, Волошинов (Тодоров 1981). Това е първата монография за Бахтин във Франция, която има важни последици за по-нататъшното развитие на Цв. Тодоров, за методологическата му преориентация от структурализъм и семиотика към актуална културно-историческа антропология, към херменевтиката и т.нар. колониални литератури. Идеите на Бахтин за диалогизма, за извънпоставеността (както обикновено се превежда у нас неговото понятие вненаходимость) се долавят веднага в следващата книга на изследвача - "Завладяването на Америка. Въпросът за другия" (1982) (Тодоров 1992). В книгата му за тоталитарните лагери "На предела" ("Face l’extremе") е използван широко материал от "Колимски разкази" на Варлаам Шаламов и други руски документални текстове. Дори някои от последните изяви на Тодоров носят руски печат - статия за Бахтин, предговор към френското издание на прозата на Василий Гросман; в книгата си "Дълг и наслада" ("Devoirs et délices") споделя намерението си да напише статия за любимата си поетеса Марина Цветаева. От тази книга, чието подзаглавие е "един живот на посредник", както и от мемоарната "На чужда земя" ("L’homme dépaysé") може да се разбере, че той е подготвен за делото си на посредник: учи в елитно руско училище в София (негов съученик и приятел е бъдещият министър-председател А. Луканов), разполага с огромната библиотека на баща си, професора по библиография Тодор Боров, чете повече руска, отколкото българска литература, посещава Москва и Ленинград и се запознава със съкровищата на техните музеи; забележително е, че от гроба на обожавания от него Александър Блок си взема като истински православен поклонник бучица пръст за спомен (Тодоров 2003: 63). За Блок Тодоров написва тогава студия от цели 100 стр., която не е публикувана. В Русия за пръв път вижда творби на западни майстори на живописта, а откриването на Европа за него става през 1961 г. в Будапеща: "Белград и Букурещ ме впечатлиха по-малко - пише той, те приличаха на София, - но Будапеща вече беше "европейски град", там човек усещаше Европа!" (Тодоров 2003: 46). (Интересно потвърждение на казаното от Тодоров може да се открие в Дневника на Чудомир. През 1963 г. авторът записва: "Като се върнеш от Будапеща в София, нашата столица изглежда като че е ограбена") (Чудомир 2004).

Да не пропуснем, че Цв. Тодоров изпълнява достатъчно отговорно и обещанието си да пише за Цветаева. През 2005 г. издава обемист том с подбрана от него кореспонденция и дневникова проза на поетесата под название "Живот в огъня. Изповеди", а в книгата му "Авантюристите на абсолюта" (2006) Марина Цветаева е един от тримата й главни герои - наред с Оскар Уайлд и Райнер Мария Рилке.

Макар и не така подчертано, руският литературно-теоретичен пласт съдейства за израстването и на българката Юлия Кръстева като една от водещите фигури във френската хуманитаристика. В дисертацията й върху новия роман личи донякъде въздействието на руските формалисти и най-вече на М. Бахтин. Тя пише и предговор към първата книга на Бахтин, преведена във Франция - "Проблеми на поетиката на Достоевски" (1981), в седма глава на книгата й "Soleil noir" ("Черно слънце. Депресия и меланхолия", 1987) се анализира "почеркът на прошката и страданието" у Достоевски (Кръстева 1999: 185-230). В тази връзка е любопитно да се отбележи, че в някои от романите си и в интервюта тя поставя въпроса за Византия като естествена родилна среда за България. "Ние" - хората от земите на Византия, обединени под името Източна Европа" - казва тя в едно интервю по повод публикуването на романа й "Убийство във Византия" (Кръстева 2005; Кръстева 2005а). Като че убийството във Византия, въплътено в един роман за произхода, погребва и идеята за българско посредничество или по-скоро я експлицира по нов начин: интересът на Изтока към Запада, а оттам и възможното посредничество всъщност възобновява тлеещи изначални архитипи и не е естествен стремеж на консервативната ортодоксия. Напълно е възможно тези философско-психологически и художествени идеи да не предизвикат особен отзвук у византолози, палеослависти и балканисти.

Един от последните рефлекси на византийската (в случая - византоложка) посредническа роля на българина между Изтока и Запада представлява дейността на акад. Ив. Дуйчев през 50-60-те г. Писмата му до съветски учени, открити от Елена Пьотровская в архива на Ленинградския институт за история, показват, че Дуйчев (ползващ се със забележителен авторитет и на Запад, и в Русия) е бил посредник между руската и италианската византология през годините на Студената война и Желязната завеса.

След тези твърде високи образци на българско посредничество между Изтока и Запада, завършили между впрочем с денационализация на преносителя, е доста трудно да се очакват нови аналогични примери. Все пак, след перестройката и нашенските промени след 1989 г. неколцина от културните ни емигранти внесоха по нещичко отново руско в западната хуманитаристика. Без, разбира се, да се доближават до стореното от Цв. Тодоров и Ю. Кръстева, а по-скоро вървейки по техните стъпки. Това преди всичко важи за Галин Тиханов (роден 1963), завършил българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" и защитил у нас докторска дисертация на тема "Жанровото съзнание на кръга "Мисъл". Установил се в Англия, той вече е професор в Университета на Ланкастър. Характерно е, че Тиханов преподава компаративистика, културна история на Русия и руски авангард. Двете главни негови издания (монография и редактиран сборник) са посветени на Бахтин, неговия кръг и време (Тиханов 2000; Тиханов 2000а). Важно място във втората книга заема и унгарският мислител Дьорд Лукач (1885-1971).

От другите прояви на българско посредничество могат да се споменат Владислав Тодоров (роден 1954), преподавал Руски изследвания в Университета в Пенсилвания, както и театралният режисьор Димитър Гочев, работещ от дълги години в Берлин и поставящ с успех, наред с други автори, и пиеси на Чехов. Може да се предположи, че това са последните манифестации на българското посредничество между Русия и Запада: руснаците вече могат и сами да пренасят своите традиции в един свят без граници, с висока комуникативна интензивност. Българското посредничество върви към своя край. Само при крайно затворените и крайно отворените общества няма посредници: при първите не се допускат, а при вторите просто няма нужда от тях.

Въпреки това ще завършим с един изненадващ случай от последните години, който изглежда като причудлив реликт на българското посредничество - този път не на Запад, а на Изток (на Балканите илюзията за края е често явление). На една конференция по руска литература в София наши колеги разпознаха в турските участници възпитаници на специалността "Руска филология" в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски". Оказали се в Турция, вследствие на изселническата вълна, те всъщност слагат началото на специалността "Руска филология" в стохилядния Истанбулски университет, където днес са преподаватели.

И така българското културно посредничество датира от X век, а последните му рефлекси се долавят днес. То е резултат от многовековната близост най-вече с две многонационални империи - Византийската и Руската, с втория и Третия Рим, но отразява и потайния, но вечен стремеж на българина към Първия Рим (115-те въпроса, които задават княз Борис-Михаил и наскоро христианизираната първобългарска върхушка на папа Николай І има своя принципен аналог и днес в телевизионното предаване "100 въпроса за Европейския съюз". И макар да пренася обикновено културата на своите метрополии, нерядко посредничеството се предава в българска версия; макар да е много често бягство от несвободата, то носи в себе си православния архитип на апостолско служене и саможертва. Краят на езиково-литературния преносител означава край на посредничеството изобщо. Предстои и вече е започнало нещо по-сложно: пренасянето и възприемането на манталитети, свои и чужди. Но и тук нашето общество разполага със свой, макар и регионален опит - миграцията от селото към града през 60-те г. Само че миграцията е преминала в емиграция, при това от Европейското село към Европейския град, както преди 160 години определяше отношението на славянството към Западна Европа Адам Мицкевич.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По това време "трансплантация" бе нова и дори модна дума; за това явно допринесе първата трансплантация на сърце от д-р Кристиан Барнард (1967). [обратно]

2. Характерни в тази връзка са и обвиненията, които отправя към московския и общоруски митрополит - българина Киприан, Нил Курлятев: А Кипрiанъ митрополитъ по гречески гораздно не разумύлъ и нашего языка доволно не зналъ же (Ковтун 1975: 96-97). [обратно]

3. В кръга влизат още Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич, тримата племенници на Пиколо, по-късно д-р Петър Берон и за известно време Иван Богоров и д-р Иван Селимински. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1969: Ангелов, Б. Ст. За някои общи черти в развитието на старославянските литератури. // Литературна мисъл, XIII, 1969, 3.

Боров 1964: Боров (Тодоров), Цв. Стилистичен анализ на "Сиротна песен" от Д. Дебелянов. // Език и литература, XIX, 1964, 2.

Ваян 1948: Vaillant, A. La prèface de l’Evangeliaire vieux-slave. // Revue des ètudes slaves, 1948, 1-4.

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Един почтителен манипулатор на Хайне в България. // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. София, 1999.

Грашева 1969: Грашева, Л. Старославянските литератури в ново осветление. // Литературна мисъл, XIII, 1969, 3.

Динеков 1970: Динеков, П. Старобългарската литература - наша гордост и тревога. // Литературна мисъл, XIV, 1970, 2.

Дуйчев 1969: Дуйчев, Ив. По някои проблеми на старославянската и старобългарската литература. // Литературна мисъл, XIII, 1969, 5.

Жирмунски 1978: Жирмунский, В. М. Байрон и Пушкин. Ленинград, 1978.

Жирмунски 1979: Жирмунский, В. М. Сравнительное литературоведение. Ленинград, 1979.

Игов 2008: Игов, Св. Затворът - от спомена към символа ("Iz uspomene jednoga političkoga patnika" на Светослав Миларов и "Prokleta avlija" на Иво Андрич). // Електронно списание LiterNet, 04.05.2008, № 2 (102) <https://liternet.bg/publish/sigov/zatvoryt.htm> (28.03.2010).

Киркова 1968: Киркова, Т. Е. Никола С. Пиколо в Италия и Франция. // Д-р Никола С. Пиколо. Изследвания по случай сто години от смъртта му (1865-1965). София, 1968.

Ковтун 1975: Ковтун, Л. С. Лексикография в Московкой Руси XVI - начало XVII вв. Ленинград, 1975.

Константинович 2000: Константинович, З. Възможностите на компаративистиката. // Език и литература, LV, 2000, 2.

Кръстева 1999: Кръстева, Ю. Черно слънце. Депресия и меланхолия. Превод от френски Елиана Райчева. София, 1999.

Кръстева 2005: Кръстева, Ю. Европа приема България, нека кажем кои сме. // Дневник, 25 май 2005.

Кръстева 2005а: Кръстева, Ю. Убийство във Византия. София, 2005.

Куев 1967: Куев, К. Черноризец Храбър. София, 1967.

Куев 1969: Куев, К. По някои въпроси на старобългарската литература. // Литературна мисъл, XIII, 1969, 2.

Литаврин 2000: Литаврин, Г. Г. Место Болгарии и болгар в культурном преображении Руси. // Литаврин, Г. Г. Византия, Болгария, Древняя Русь (IX-начало XII в.). Санкт Петербург, 2000.

Лихачов 1969: Лихачов, Д. Старославянските литератури като система. // Литературна мисъл, 1969, XIII, 1.

Лихачов 1989: Лихачов, Д. С. Развитие русской литературы X-XVIII вв. Эпохи и стили. // Избранные работы в трех томах. Т. 1. Ленинград, 1989.

Ничев 1986: Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание (сравнително изучаване на литературите и проблемите на съвременната литературна наука). София, 1986.

Пенев II: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. II. Българската литература през първата половина на XIX в. София, 1977.

Пенев IV: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. IV. Българската литература през втората половина на XIX в. София, 1978.

Петканова 1969: Петканова-Тотева, Д. По повод на някои мнения за старобългарската литература. // Литературна мисъл, XIII, 1969, 5.

Пигулевская 1979: Пигулевская, Н. В. Культура сирийцев в средние века. Москва, 1979.

Сване 1978: Сване, Г. Константин Костенечкий и его биография сербского деспота Стефана Лазаревича. // Старобългарска литература, 1978, 4.

Тигем 1931: Thieghem, P. van. La littèrature compare. Paris, 1931.

Тиханов 2000: Тikhanov, G. Materializing Bakhtin: the Bakhtin circle and social theory. Edited by Craig Brandist and Galin Tikhanov. Oxford, 2000.

Тиханов 2000а: Tikhanov, G. The master and the slave: Lukács, Bakhtin, and the ideas of their time. Oxford, New York, 2000.

Тодоров1966: Todorov, Tzvetan. Théorie de la littérature, textes des formalistes russes. Paris, 1966.

Тодоров 2003: Тодоров, Цв. Дълг и наслада. Един живот на посредник. Разговори с Катрин Портвен. Превод от френски Теодора Атанасова. София, 2003.

Трендафилов 1990: Трендафилов, Х. Първото славянско просвещение и неговите школи. // Die Slawischen Sprachen, 21, 1990.

Търнева 1901 (1903): Tyrneva, R. Nicolas Gogol, ècrivain et moraliste. Thèse de doctorat.1901 (Aix, 1903).

Търновска книжовна школа III: Търновска книжовна школа. III. Григорий Цамблак. Живот и творчество. София, 1984.

Фрайданк 1980: Фрайданк, Д. К сущности и предпосылкам стиля "плетение словес". // Търновска книжовна школа. II. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. София, 1980.

Чудомир 2004: Чудомир. Дневник (1947-1967). Варна: ЕИ "LiterNet", 04.11.2004 <https://liternet.bg/publish2/chudomir/dnevnik/index.html> (28.03.2010).

Якобсон 1939-1944: Jakobson, R. Saint Constantin et la langue syriaque. // Annuaire de l’institut de Philologie et d’histoire orientales et slaves. T. VII (1939-1944).

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2010, № 3 (124)

Други публикации:
Българският език и литература на кръстопътя на културите. Международна конференция Сегед, Унгария, 21-22 май 2007 г. Том І. Szeged, 2008. с. 7-21 (вариант).