ЗАТВОРЪТ: ОТ СПОМЕНА КЪМ СИМВОЛА
("Iz uspomene jednogа političkogа patnika" на Светослав Миларов и "Prokleta avlija" на Иво Андрич)

Светлозар Игов

web

Затворът, тъмницата и изгнанието са едни от най-важните преживявания в житейската съдба на Иво Андрич, затворът, тъмницата и изгнанието представят и едни от най-важните художествени теми, топоси, образи и мотиви в творчеството на първия балкански Нобелов лауреат.

Като юноша-гимназист в Сараево Иво Андрич участва в национално-освободителната организация "Млада Босна", която работи за "разширяване и укрепване между хърватската и сръбска младеж на идеята за освобождение и обединение". След започването на Първата световна война Андрич, който по това време е студент в Краков, се завръща през Загреб и Риека в Сплит, където на 29 юли 1914 г. австроунгарската полиция го арестува заради принадлежността му към освободителното движение. По-късно е преместен от затвора в Сплит в затвор в Марибор, а на 22 март 1915 г. е заточен в село Овчарево край Травник, а после и в Зеница, където е помилван на 2 юли 1917 г. Така по-голямата част от военните години Андрич прекарва в затвора и на заточение (Животопис 1982: 245-248).

Тригодишният му затворническо-изгнанически опит намира израз още в първата му книга "Ех Роntо" (1918), която според Мирослав Кърлежа е "документ за страданията на цяла генерация" (Животопис 1982: 251).

Още заглавието на тази първа Андричева книга с изповедно-медитативна лирика в свободен стих отпраща към книгата на прочутия изгнаник Овидий "Epistolae ex Ponto". Но не само тази отпратка към прокудения далеч от Рим на черноморското крайбрежие поет, с чиято изгнаническа съдба Андрич се идентифицира, а и цялата лирическа тоналност на субективната изповед в "Ex Ponto" е израз на едно всепоглъщащо чувство и за самотата на принудителното уединение, и за екзистенциалната съдба на човека в света. Така още в първата книга на Андрич субективният затворнически опит се мисли като универсална екзистенциална участ, нелишена и от известна религиозна оцветеност като "захвърленост на човека в земния свят.

След първите си две поетически книги "Ex Ponto" и "Nemiri" (Безпокойства, 1920) Андрич изоставя субективния първоличен лирически изказ (макар че до края на живота си пише поезия, издадена посмъртно в книгата "Какво сънувам и какво ми се случва", 1976), за да премине към обективни повествувателни жанрове - разкази, новели и романи, които му донасят широка национална и международна популярност и признание.

Но и в новото си творческо превъплъщение Иво Андрич не изоставя темите и проблематиката за затвора, тъмницата и изгнанието, които продължават да присъстват както в много негови прозаически творби, така и като концептуална основа на художествената му визия за човека, света и историята. Творбите, в които затворът присъства като основен топос - място на пребиваване на героите, могат да се поделят в две основни групи:

• творби с герой Тома Галус, който, макар и обективиран в третоличен и другоименен герой, е разпознаван от изследователите като автобиографичен двойник на Андрич, изразяващ личните му затворнически преживявания;

• творби, в които основно място на действие е затворът, а героите (дори и когато имат исторически прототипове) са фикционални, без да бъдат разпознавани като автобиографични двойници. Най-представителна от тези творби е малкият роман "Прокълнатият двор".

От 1924 до 1960 г. Андрич публикува шест прозаически текста с герой Тома Галус, а след смъртта му в архива е намерена папка със заглавие "На слънчевата страна (Gallus)", в която има две завършени глави и бележки върху незавършен роман за Тома Галус, в чиято основа са затворническите му преживявания. Но двете завършени глави представят разкази за живота на друг герой - Попружник, хладнокръвен престъпник, интригант, фалшификатор и педофил, който е съкилийник на Галус в затвора. Този незавършен роман е реконструиран и издаден от Жанета Джукич-Перишич (Андрич 1994), а изследователско-интерпретаторската й работа по реконструкцията на романа е публикувана монографично в отделна книга (Джукич-Перишич 1992).

От съвсем друга страна като изследовател и тълкувател на Андрич стигнах до образа на Тома Галус аз. При един разговор през 1968 година Иво Андрич сподели, че пише роман за срещата на босненския писар Дражеслав с морето. По това време вече се бяха появили няколко откъса за Дражеслав, представящи морето и слънцето като светъл контрапункт на затворените в себе си котловини на мрачната Босна. Очаквах нови творби от този "морски" роман, но такива до смъртта на Андрич не бяха публикувани и не бяха намерени в архива му. Но не мисля, че този Андричев морски роман не съществува - той е пръснат в други творби за морето, слънцето, отворените хоризонти и водите - като топоси и символи на бляновете и унесите (Гастон Башлар свързва водите с унесите на бленуването и мечтанието - вж. Башлар 1942, 1960).

Така събрах 15 творби на Иво Андрич за морето, водите и слънцето и ги подредих не по хронологията на написването им, а следвайки смисловата логика на срещата на човека с водите и морето, екзистенциалната хронология, и ги издадох под заглавие "Летуване на юг". Написах и послеслов "Балканецът и морето или ненаписаният морски роман на Иво Андрич", в който споделих своята съставителска концепция по конструирането на "морския роман" на Иво Андрич и тълкувах Андричевата концепция за морето и срещата на балканеца с него (Андрич 1989). В тази книга освен фрагментите за писаря Дражеслав са включени и две творби от цикъла за Тома Галус, защото именно неговите затворнически "унеси и страдания" са генериращото ядро на Андричевата проза - и "мрачната", която вижда света и историята като тъмница, затвор и долина на страданията, и "светлата", която разгръща трансценденталните копнежи и унеси като единствено метаисторическо "решение" на и изход от историята.

Ако "слънчевите" унеси на Тома Галус са основата на "светлата" проза на Андрич, Галусовите затворнически "страдания" са основата на екзистенциалните и философско-исторически внушения на "мрачната" Андричева проза, чиято репрезентативна творба е "Прокълнатият двор".

След пряката субективно-лирическа изповед на затворническия опит като екзистенциално преживяване ("Ex Ponto") и след обективирането на този опит в един, разпознаван като автобиографичен, герой в прозата за Тома Галус, "Прокълнатият двор" (1954) представя третата и последна степен на художествена универсализация на биографичния затворнически опит на писателя. В основата на творбата са залегнали преживяванията на босненския монах и възрожденски деец Иван Франо Юкич в цариградския следствен затвор, наричан "прокълнатият двор", където той бил затворен невинен. А неговите затворнически преживявания са рамкирани "външно" (начално-финално) от спомена на един млад монах за фра Петар в килията на един босненски манастир, както и от поредица "разкази в разказа" на фра Петар, в чийто център е съдбата на попадналия в същия цариградски затвор турски младеж Кямил, който след една нещастна любов започва болезнено да се идентифицира с Джем-султан, известна историческа личност на турски престолонаследник, превърнат в заложник на сложните политически игри между Османското царство и Европа. Концентричната композиция на творбата, изградена чрез наративния модел на "разкази в разказа", които се превръщат в огледала за взаимооглеждане на различни човешки съдби, дава възможност индивидуалният затворнически опит да се универсализира смислово до символ на човешката съдба въобще, а цариградският "прокълнат двор" да се превърне в символ на Босна, турското царство и света въобще¹.

Макар че това универсализиране на лично преживяното, автобиографичното до обемна метафора на човешката съдба може да се проследи и в самото творчество на Иво Андрич, то може да се разгледа и чрез сравнение с други "затворнически" автобиографични творби, каквито са например спомените на Светослав Миларов из цариградските тъмници, издадени най-напред на хърватски под заглавие "Из спомените на един политически страдалец" (Миларов 1875)². Още повече че, както сподели самият Андрич, той е познавал спомените на Миларов. Интересът на Андрич към спомените на Миларов е разбираем. На Андрич затворнически опит не му е липсвал, но са му липсвали достатъчно цариградски впечатления. Наистина Андрич посещава Турция и Цариград през ноември 1925 година, а и животът в родната му Босна с нейните силни мюсюлмано-ориенталски компоненти му е давал богат "ориенталски материал" и още през 1923 година в блестящото есе "Изтокът в разказите на Иво Андрич" Исидора Секулич откроява ориенталските аспекти в творчеството му (Критичари 1962). Но все пак са му липсвали цариградски затворнически впечатления, на които са така богати спомените на Миларов. Не е трудно чрез сравнение на цариградските книги на двамата да видим, че Андрич е ползвал спомените на българския затворник за постигане на локалния колорит и дух на цариградските затвори. Но не само защото не съм привърженик на теориите за "влиянията", искам да подчертая не приликите, а разликите между двете книги.

И то не очевидната разлика между "спомените" като документален жанр и "романа" като фикционално-художествен жанр. Защото, въпреки ясно видимите белетристични моменти във фабулирането и пластиката на изображението, творбата на Миларов е преди всичко споменно-автобиографична, докато - въпреки автобиографичната (като затворническо преживяване) и документална (чрез историите на Иван Франо Юкич и на Джем-султан) основа, "Прокълнатият двор" не е документална, а фикционално-художествена творба, роман. Разликите между цариградските затворнически спомени на Миларов и цариградския затворнически роман на Андрич се открояват най-вече чрез различните типове "охудожествяване" и различните концепции за битието (Игов 1994, 1999).

Въпреки разпространената представа, че автобиографиите и мемоарите като документални жанрове, като жанрове на паметта представят "органична форма" (в смисъла на Хърбърт-Рийдовата типология), че са уникално-непотворимо езиково структуриране на индивидуалния жизнен опит, не е така. И не само защото самата структура на "спомена" като психическа дейност представя обработка на "преживяното" чрез механизмите на паметта и забавата, на селекцията, оценката и интерпретацията на преживяното, но и защото самото езиково изразяване на извънезиковия субективен опит се осъществява чрез парадигмите на вече съществуващи речеви и наративни образци, през призмата на усвоени мирогледни нагласи и културни кодове и стилове. Като не говорим за това, че - отдалечени от своя исторически контекст - спомените и автобиографиите започват да бъдат четени с нови и други рецептивни нагласи, които деактуализират тяхната историческа верифицируемост - така както гледаме по различен начин портрет, който можем да сравним с автентичния образ на модела и портрет, чийто модел ни е непознат. Това е разликата между прочита на една творба като "документ" и прочита на една творба като "художествена" (тоест - като автореференциална).

Не е трудно да видим, че - макар и да споделят уникален индивидуален автобиографичен опит - спомените на Миларов са и белетризирани в духа на тогавашни мирогледни представи и културни стилове, в тях витаят представи за Ориента като романтична източна екзотика и като "цариградски потайности", чувства се духът на мислене за Ориента, който струи от Пиер Лоти, прилагат се похватите на масовото авантюрно-сензационно четиво на романисти като Дюма, Сю и на автори от още по-ниските етажи на литературата. Самите спомени на Миларов впрочем излизат на хърватски в подлистниците на популярно издание.

Андрич също представя своя затворнически опит в "Ex Ponto" в духа на "фендьосиекловски" представи и стилистики, в тях се чувства атмосферата на романтична меланхолия и "мирова скръб", но и на един читател на Киркегор. Но в "Прокълнатият двор" вече се усеща и модерна повествувателна поетика, и друг дух - духът на ХХ век, "века на страха" (Албер Камю), века на масите и тоталитарните режими, на Аушвиц, Гулаг и Голи оток.

В спомените на Миларов витае духът на вече тривиализирания европейски романтичен "ориентализъм" от ХІХ в., неговата книга се родее с "Цариградските потайности". "Прокълнатият двор" е модерен роман, родеещ се с "Процесът" и "Замъкът" на Кафка и "Чужденецът" и "Чумата" на Камю. А най-важното е, че спомените на Миларов независимо от тяхната белетристичност си остават мемоарен документ за един конкретно-исторически личен опит и цивилизационна среда, докато "Прокълнатият двор" е модерна притча за съдбата на човека в епохата на тоталното господство на отчуждението, насилието и страха, която извисява конкретно-историческото до метафизически символ.

Въпреки максималната обективизация на субективния затворнически опит и извисяването му до метафизически символ на човешката участ "Прокълнатият двор" може да се чете и като творба на модерно художествено кодиран скрит автобиографизъм. Защото в "Прокълнатият двор" Иво Андрич не само оглежда в затвора съдбата на своята родина, на Балканите и на света, но и в затворническите съдби на героите символизира своята лична съдба. Истинска художествена находка в това отношение е централният образ - символ на Джем-султан, с когото се идентифицира не само Кямил (открито), но и самият автор (скрито). (Трябва да се прави фина диференциация между "емпатия" - като повествувателен похват на "вживяване" и "вчувстване" в "другия" и "идентификация" - като "оглеждане" в другия при изграждането на собствено самосъзнание). А Джем-султан не е само "затворник", но и "заложник" в политическите игри между европейския Запад и османския Ориент. Така - не само чрез символиката на "затворника", но и чрез символиката на "заложника" - Андрич прави алюзии за съдбата на балканския "междинно" ситуиран човек.

БЕЛЕЖКИ

1. За "Прокълнатият двор" виж повече у Игов (1992). [обратно]

2. Iz uspomene jednoga političkoga patnika. // Obzor (Zagreb), 1875. Бълг. прев. Спомени от цариградските тъмници. 1881. Второ издание под. ред. на Илия Тодоров. София: ГАЛ-ИКО, 1992. За Светослав Миларов и пребиваването му в Хърватско вж. повече у Конев (1968). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрич 1976: Šta sanjam 1976: Šta sanjam i sta mi se dogadja. Pesme i pesme u prozi. Priredio Petar Djadjić. Beograd: Prosveta, 1976.

Андрич 1989: Андрич, Иво. Летуване на юг. Съставителство, послеслов и превод Светлозар Игов. Варна: Книгоиздателство "Георги Бакалов", 1989.

Андрич 1994: Andrić, Ivo. Na sunčanoj strani. Priredila Žaneta Djukić Perisić. Novi Sad: Matica Srpska, 1994.

Башлар 1942: Bachelard, Gaston. L’eau et les Rêves. Paris, 1942.

Башлар 1960: Bachelard, Gaston. La Poétique de la Révèrie. Paris, 1960.

Джукич-Перишич 1992: Djukić-Perisić, Žaneta. Kavaljer Svetog Duha. O jednom nedovršenom romanu Ive Andrića. Beograd: BIGZ, 1992.

Животопис 1982: Životopis Ive Andrića. // Sabrana dela Ive Andrića. Sarajevo: Sveske, 1982.

Игов 1992: Игов, Светлозар. Иво Андрич. Монография. София: Изд. на БАН, 1992.

Игов 1994: Игов, Св. Светослав Миларов и Иво Андрич. // Литературен форум, бр. 43, 14.-20.12.1994.

Игов 1999: Игов, Св. Привечер. София: Българска сбирка, 1999.

Конев 1968: Конев, Илия. Непознатият Светослав Миларов. // Литературна мисъл, 1968, кн. 1.

Критичари 1962: Kritičari o Andriću. Beograd: Nolit, 1962.

Миларов 1875: Milarov, Sv. Iz uspomene jednoga političkoga patnika. // Obzor (Zagreb), 1875.

Миларов 1881: Миларов, Светослав. Спомени от цариградските тъмници. Бълг. превод. 1881.

Миларов 1992: Миларов, Светослав. Спомени от цариградските тъмници. Второ издание под. ред. на Илия Тодоров. София: ГАЛ-ИКО, 1992.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.05.2008, № 2 (102)