Седем дни

СЕДМИЯТ ДЕН

Дилян Вълев

web | Седем дни

Реших, че двайсет и две е хубаво число:

- Още повече, че на двайсет и втори имам рожден ден.

Тя се засмя тихо:

- Тъкмо няма да се налага да ти купувам подаръци.

Надвесих се над нея, повдигнах леко брадичката й и я целунах. Плъзнах ръка под тениската, замилвах топлия й гръб. Тя се бе стегнала здраво, за пръв път я виждах да проявява нервност.

- Бъди... внимателен - прошепна. Гласът й потреперваше.

Целувайки я по шията, аз попитах:

- Ти да не би?...

- Да.

- Наистина!?

- Да, да. Бъди... нежен.

- Не се страхувай.

- Не се страхувам... Страхувам се. Не, не още!

- Спокойно! Отпусни се.

Пуснах отстрани късите й панталони, заедно с бикините. Свалих ризата си и я подложих под нея. Плъзнах ръка по вътрешната страна на бедрото й. Тя дишаше учестено. Не можех да определя дали е възбудена, или просто уплашена. По-скоро второто.

- Бъди нежен! - повтори Емилия.

- Не се плаши. Просто се отпусни. Така...

Наместих се върху нея. Зацелувах гърдите й. Тя като че започна да се успокоява. След известно време чух гласа й:

- Не ги разбирам много тези работи, но не си ли малко... прекалено нежен?

- Всичко е наред - отвърнах пресипнало. - Почакай малко. Ей сега ще...

Започна да ме обзема паника. Само това не, помислих изтръпнал. Та нали никога не ми се е случвало? Глупаво е да се помисли, че точно сега. Е, да пиенето ми дойде в повече, но...

Усетих ръката й. Тя започна да извършва бавни масажиращи движения.

- Нали така се прави?

- Да...

Измина доста време. Аз бях плувнал в студена пот. Накрая Емилия се отказа, отблъсна ме леко и се измъкна изпод мен. Аз останах да лежа по гръб. Бях съсипан.

- Не го приемай толкова навътре - посъветва ме тя, докато навличаше панталоните си.

- Днес ми беше лош ден - оправдах се. - Почти не съм спал, много алкохол... Другия път ще е по-добре.

- Не се безпокой. - Тя остана права, надвесена над мен.

- Да си го оставим двайсти?

Отговорът й закъсня няколко секунди:

- Струва ми се, че все пак няма да дойда. Не ставам за съвместен живот. Причината не е в теб. Днес смятах да пробвам... да видя какво е и да избера между двата живота. Този и другият. Разбрах, че не мога да съвместявам и двата едновременно. Не се сърди, но избирам другия.

Аз мълчах. Нямах какво да кажа.

- Ще вървим ли? - попита Емилия.

- Ти върви. Ще поостана малко.

- Няма да правиш глупости, нали?

- Че кога съм правил?

Тя се наведе, целуна ме по бузата. След това се изгуби в тъмнината.

* * *

Аз останах неподвижен, гледайки към мястото, където изчезна фигурата й. Имах чувството, че сърцето ми е спряло да бие. Не чувствах нищо и не мислех нищо.

Надигнах бутилката и подобно Стоян преди малко, пих дълго, на едри глътки. Това ми беше спасението.

Ракията ме халоса изведнъж и за известно време се превърнах в скот - безпаметен и безсловесен. Точно това и исках.

Трудно ми е да опиша какво се случи впоследствие. Със Стоян така и не се срещнахме след тази нощ, за да го питам и той ли е преживял същото, или всичко е било плод на пиянската ми фантазия. Но все пак ще опиша нещата, както мисля, че ги помня, изхождайки от идеята на Боби и Черноризец Храбър, че всичко отминава и само написаното остава, така че всъщност няма кой знае какво значение кое е било и кое не.

Та изпих едно триста грама наведнъж и останах да лежа пиян в гроба. Изведнъж се разнесе някаква тиха ефирна музика - наподобяваше онази от филма "Ескалибур, мечът на крал Артур". Останах заслушан, докато усетих как очите ми се наливат със сълзи. И тогава изневиделица гръмна оглушителен смях.

На десетина метра от мен се проявиха четири силуета. Бяха синкави на цвят и наподобяваха спиртни пламъци. Бяха призраци и всичките бяха пияни като талпи. Сред тях бе и бай Андрей. Иззад гърбовете им изникна Стоян, но той си беше съвсем материален.

- Кккак... - изломотих аз.

- Тттаккааа... - имитира ме един млад призрак. Сигурно ми беше набор. От пръв поглед си личеше, че е леке. - Как може такова нещо, бе майна? Млад човек си уж, пък при такова гадже да не можеш да го вдигнеш!

- Ей, Каспър! - обидих се аз. - Не ми разправяй за вди...

- Виж се какъв си нещастник, бе - продължаваше да задълбава темата лекето. - Скопец. Лайняна торба такава!

Аз се опитах да не му остана длъжен:

- Фъсня!

- Не ми викай фъсня бе, импотентник нещастен!

Не знам как успях да се надигна и да се хвърля срещу него. Той също ми налетя. Минахме един през друг. При падането ударих болезнено коляното си на някакъв камък. По неговото изохкване разбрах, че и той не се бе разминал без контузии.

В същото време Стоян ентусиазирано крещеше:

- Убий го! Разбий му тиквата!

Не можех да разбера за кого от нас вика. Май и за двамата.

Бай Андрей се намеси:

- Айде стига серсемлъци!

- Кво стига! - възнегодува лекето. - Той що ми вика Картър!

Явно бе умрял преди филма за духчето. Бай Андрей каза авторитетно:

- Дай да си правим мохабетя, стига сте са втелясвали!

Каспър кимна без особен ентусиазъм:

- Добре де, добре... Няма да се занимавам повече с тоя евнух.

Пропуснах последното покрай ушите си. Наместо това се обърнах към Стоян:

- Вие пък какво правите тук?

- Натъкнах се на тия другари на път за барчето. Казах им за срещата ти с Емилия и ме навиха да дойдем да покиризим малко. Не предполагах...

- Подлец! - укорих го аз.

- Нали? - Той бе видимо доволен. Успях да намеря достатъчно морални сили в себе си.

Едва сега се заех да разгледам групичката. Освен бай Андрей и Каспър, присъстваше един стар дух, към осемдесетгодишен, на когото кой знае защо викаха Хемингуей. Беше толкова пиян, че съвсем не можеше да говори. Четвъртият бе най-трезвен от всички - изглеждаше интелигентен мъж на 37-40 години, облечен в добре скроен костюм.

- Как е там, бай Андрея? - попитах.

- Бива. Голям калабалък.

- Като стандарт е малко по-добре - намеси се трезвеният. - Но жилищният проблем е много остър.

- Мога да си представя. Вие отдавна ли сте там?

- Повече от хиляда и сто години.

- Сериозно!

- Да. Не ги усетих кога се изнизаха. Навремето бях боил при Борис. Разбунтувах се, когато реши да ни натресе оня Исус, и ми отрязаха главата.

- Като за човек, живял толкова отдавна, говорите много книжовно - похвалих го.

- Опитвам се да бъда в крак с времето - каза той скромно, но си личеше, че е поласкан.

- Той е голям типар - каза Каспър. Вече се държеше по-дружелюбно.

Зачудих се какво да ги питам. Ето ги, на крака са ти дошли от оня свят, питай, повтарях си и нищо не ми идваше наум. Накрая се сетих:

- Какво пиете?

- Ракия - отвърна боилът. - Наливна. По-евтина е, нали разбирате?

- Жалко, че не мога да я опитам.

- Нищо не изпускате.

Казахме си наздраве и пихме, ние със Стоян от нашата бутилка, а те четиримата последователно от тяхната, която също светеше в спиртносиньо.

- Взе ли да свикваш, а, бай Андрея? - попита Стоян.

- Свиквам, де ша ида. Видяхме се с тия артици, та са надрънкахме...

- Каквото и да си говорим, то си е стрес в началото - каза боилът.

Аз се сетих за обещанието си:

- Извинявай там за онова ебане...

- Какво пак си направил, перверзен тип такъв? - реагира веднага Каспър. - Или по-точно, какво пак не си направил?

Не му отговорих. Бай Андрей махна с ръка:

- Карай. Вече се тая!

- Жена ти прочете ли го?

- Не е още. Майната му!

- И що му трябваше да Боби да лъже чак толкова?

- Ааа, вярно си е. Ибах я булката на плажа...

- В тази библиотека - попитах - кой вариант ще отиде? Истината, или написаното от Боби? Тоест, чакай, кое беше истината...

- А, квото напише тоя серсем, тва ще е...

- Значи няма правда и след смъртта - отбелязах тъжно.

Боилът се намеси:

- Ние тука в отвъдното имаме една приказка: Те да напишат за сестра ти, че е курва, пък после иди доказвай, че нямаш сестра.

- Какво още да ви питам... Кой бог е истинският?

- Аааа, само Тангра! Иначе всякакви ги има тука. Отначало ще имате чувството, че сте попаднал на карнавал.

След това разговорът тръгна хаотично. Бай Андрей обясняваше на Стоян за съпругата на Юмерски - каква курвентия била станала. "Ма да не земеш да му кажеш!", повтори многократно. Боилът зачекна темата за Христос - че бил като ония досадници, които ти правят услуга, дето не си я искал, а после си я връщат с лихвите. Двамата с Каспър пробвахме безуспешно да пием брудершафт. По някое време изпяхме в дует "Красив роман е любовта", а после той изкара сам "Луд съм, майко, луд си ме родила!"

В общата шумотевица боилът вдигна високо пръст:

- Това не са ли втори петли?

Ослушахме се всички.

- Не, бе, първи са - каза неуверено Каспър.

- Защо са ви? - попитах.

- По втори петли трябва да изчезваме. Колко е часът?

Светнах със запалката да видя часовника си:

- Три и двайсет и седем.

- Значи се налага да изчезваме.

- Ще се отбиете ли пак? Да ударим по едно.

- Може. Дайте само някакви координати.

- Пловдив. "Белица" 24, етаж пет, по средата. Последна спирка на 26 и 29.

- Ще минем някоя нощ - обеща боилът.

Тогава за пръв път проговори Хемингуей. Той ме посочи с пръст и каза завалено с диалект още по-ужасен от този на бай Андрей:

- Момче, я умряф шейсет и първа на семсеть и девят годин. Начи съм ино има-няма сто годин по-голям от тебе. Един акъль шти дам: Ни са впрягай! Карай я яваш-яваш и тва е. Айде! До нови срещи!

След тези думи и четиримата изчезнаха едновременно. Чак сега забелязах, че и Стоян отсъства. Сигурно все пак бе отпрашил за барчето. Останах да лежа сам на гроба, облегнат на плочата. Отпих от бутилката. Каква хубава халюционация, рекох си.

Точно тогава повторно се материализира Каспър. Той се огледа наоколо, клатушкайки се, след това нададе радостен вик и надигна тяхната еднолитрова бутилка, която блещукаше призрачно в тревата. Разклати я срещу мен и обяви:

- Виж каква грешка щяхме да направим!

И се разтвори отново. Аз затворих очи. За днес ми стигаше толкова.

* * *

Когато се събудих на сутринта, установих, че буквално съм гушнал чемшира - бурканът с чемширени клонки се бе разсипал върху мен. Изправих се на четири крака в стойка "партер" и дотам ми стигнаха силите. Започнах да въртя глава, въобразявайки си, че така подобрявам кръвообращението. И тогава зърнах едно бабе да се звери срещу мен, ще кажеш, че й разигравах на живо ходенето на Богородица по мъките. В ръката си стискаше китка. Надигнах се и изтупах коленете, балансирайки с усилие.

- Не е това, което си мислите - уверих я. - Просто... аз съм дъновист. Правех паневритмии. Само дъновисти, дето се нямахте в Триград, вече и такива си имате в мое лице... Обаче не се плашете. Ние сме птички божии. Храним се със слънчева светлина и пием езерна вода... Та именно езерната вода ми дойде малко в повече вчера.

След това се запътих да излизам от гробището. Озовах се на уличка от трамбована пръст. Поех нагоре, където трябваше да се намира центърът.

В главата ми беше празно. От опит знаех, че това означава начало на тежка депресия. Хубавото бе, че ме очаква дисцип, а там едва ли щях да имам време за депресии.

Поех по улица "Черно море" и скоро се озовах пред къщата. Само Юмерски бе на двора. Бе гол до кръста и разчистваше остатъците от кладата. Хилавите му гърди бяха увиснали като на пигмейка-войн с многолюдна челяд и звание, отговарящо на нашето "ротен командир".

Отворих внимателно вратата на фиестата и влязох вътре. Поумувах какво имам в къщата и след като се оказа, че съм оставил само малко бельо и тоалетния несесер, реших да духна без сбогуване. Запалих колата и бавно поех надолу. Последното, което забелязах, бе как Юмерски се ослушва, проследявайки ме с поглед и като че вика нещо.

Нямах късмета да се отърва без изпращане. Едва изминал двадесет метра и видях в огледалото за обратно виждане спринтиращата след мен фигура на Боби. Бягаше като канадски лекоатлет, само че доста по-бял.

Имах две възможности - да дам газ - нещо, което ме блазнеше, или да спра. Първото ми се стори прекалено, така че спрях, открехнах вратата и го зачаках.

Боби нахълта в колата. Бе с любимата си руска рубашка. Седя известно време, дишайки тежко, след това избухна в смях.

- Смятахте да избягате, а?

Не успях да схвана причината за веселието му, но измърморих нещо в смисъл, че не съм искал да го безпокоя.

- Няма да ви забавя много - обеща той. - Нека обаче седнем някъде за минута. Нали ви споменах, че имам нещо да ви кажа.

Вдигнах рамене:

- Да седнем.

- Кръчмата в центъра трябва да работи вече. Ще ви черпя един чай, ще ни освежи.

- Чай... - повторих под носа си. - Точно от чай имам нужда. Като... като разпнат от гъба с оцет...

- Знаете ли между другото, че ако намокриш устните си с оцет, ще понесеш жегата по-леко. Така че постъпката на римските войници с Христос може да се тълкува като хуманен акт.

Оставих го да поумува върху гъбата с оцета, докато стигнем центъра. Спрях форда и излязох навън. Едва се движех.

Боби огледа поразтревожено улицата, която имаше да пресече, но тръгна след мен без уговаряне. Явно фобията му не бе чак като на Юмерски. Пък нали и бе шофьор все пак.

В пивницата му отне доста време да обясни на кръчмаря гадорията, която искаше да му забърка. Накрая обаче остана доволен от резултата. Седнахме край витрината, аз отпих от студения чай. По някакъв странен изключително противен начин, наистина освежаваше.

- Какво ще правите сега? - попита той, гледайки ме с интерес как паля цигара.

- Какво ли? Ще се върна...

- Винаги можете да дойдете тук - Боби вдигна предупредително пръст. - Не ви агитирам! То ако стане, ще е спонтанно. Това, което ще ви предложа обаче, е просто бизнес оферта. След две години и... няколко там месеца аз ще умра. Естествено дотогава ще съм оставил дотатъчно... ъъъ... писмени сведения за себе си, но значимостта на делото изисква да бъде написана книга и от друг автор. С една дума, предлагам ви да ми напишете житие.

Той отпи от чая си и продължи:

- Не мога да разчитам нито на Юмерски, нито на Стоян. Емилия, знаете, има един по-особен поток на мисълта, та се опасявам, че трудно би била разбрана от широката маса. Ще оставя в отделен плик в касата всички необходими данни, както и известна сума пари, която да получите срещу книгата. Сигурен съм, че ще останете повече от доволен.

Допуших си цигарата и се приготвих да ставам. Значи всички ме имаха за някаква алкохолизирана импотентна мастия, която без проблем може да бъде купена.

- Не знам... - започнах, но Боби ме прекъсна:

- Не отговаряйте! Просто знайте, че ако решите да го направите, тук ще имат готовност. Имам един подарък за вас.

Той бръкна в някакъв огромен вътрешен джоб на рубашката и измъкна оттам турскосиня книга. На корицата, както можеше да се очаква, пишеше: "Михаил Георгиев Петров, 1972 - ". Печатът "ТПК "Родина" - Девин" също си бе на мястото. Нямаше празно при Боби.

- Благодаря - взех книгата. Ставаше за записване на телефони. - А сега ще трябва да вървя.

- Ще ви изпратя. А, щях да забравя! Емилия ви праща това писмо.

Някъде в мен проблясна надеждата, че е променила решението си. Че с писмото ще ме информира, че ще ме чака да дойда и да я отведа.

То бе съвсем кратко. С небрежен, наклонен надясно почерк, бе написано:

"Сложи в плика две цигари."

Все пак имаше и послепис, в който ме уведомяваше: "Включих те в този живот".

Замислих се върху израза "този живот". Нямаше място за надежда - тя просто бе обърнала приоритетите. За нея "този живот" бе някъде в Тибет.

Въздъхнах и подадох на Боби цялата кутия.

- Дайте й това.

Той прибра марихуаната в рубашката. Жена не я направих, но наркоманка май успях, помислих тъжно.

Боби ме изпрати до колата.

- Е, желая ви успех - каза, облегнат над страничния прозорец. - Дано намерите по-скоро истинското си призвание. Не забравяйте предложението ми. Може да се окаже, че двете са свързани.

Точно в състояние на як махмурлук подобно самодоволство бе направо непоносимо.

- Откъде сте толкова уверен, че ще умрете след две години? - попитах го.

- Нали знаете, че аз все пак виждам малко повече от обикновените хора - отговори той скромно, захлопна вратата ми и пое през улицата.

Всичко се разви толкова мълниеносно, че не успях дори да запаля двигателя. Видях ужасеното лице на хлапето с мотора, което никой от двама ни не бе забелязал, видях и как Боби пристъпва наляво-надясно като хваната натясно квачка. Ударът бе много силен. Той се преметна красиво, размахвайки дългите си крайници, след това се пльосна по очи на асфалта. Аз изскочих от колата.

- Видя ли бе, педераст гържав! - изкрещях въодушевено. - Видя ли как ти го начука провидението! Без вазелин!

Минах покрай хленчещото хлапе, което се държеше за крака, и се надвесих над Боби. Бях сигурен, че няма да открия пулс.

* * *

Два часа по-късно шофирах по пътя за Михалково. Чувствах се малко по-добре, но се надявах да не ми се налага да давам проба за алкохол. Бях сигурен, че с дъха си и клечка кибрит пред устата, можех да заварявам стомана.

Преди около час оставих Боби в девинската болница. Помотах се там малко, колкото изискваше приличието. Когато Юмерски се показа от стаята, ме информира, че вече е дошъл в съзнание. Ръката му била счупена, но иначе състоянието му било задоволително. Казал, че приема случилото се като случайност, която не променя нищо.

Всичко това малко ме интересуваше. Аз си слизах към равнината, към моя си живот, добър, или лош. По-скоро лош. Всъщност, кой знае?

>>>

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.01.2002, № 1 (26)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.