Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Седем дни

ПЕТИЯТ ДЕН

(2)

Дилян Вълев

* * *

Беше три и петнайсет следобед. Поехме бавно към къщата.

- Досадно ли беше? - проговори Емилия. Нещо рядко за нея.

- Да. Много - признах.

- Предупредих те да не идваш.

- Какво толкова правихте?

- Какво се прави при шивачка?

Забелязах, че небето се заоблачава. Облаците бяха плътни и слоести, но не чак черни като вчерашния.

Тръгнахме по главния път и свихме вляво. Кметът бе на кафенето в центъра и пиеше сода. Махнахме си. Вечно повтарящите се следобеди, помислих. За да докаже, че нищо в природата не се губи, и мотоциклетът ни задмина с рев.

- Може би ще ми кажеш нещо за предишните? - започнах предпазливо. - Ако знаем повече един за друг, навярно ще ни бъде по-лесно.

Тя поразсъждава малко.

- Няма какво толкова да кажа.

- Вса пак! Какви са били? Високи, руси, черни, ъгловати, кръгли, куци, дебели, със свински зурли, или пък с кози брадички...

- Нещо такова.

- Ясно.

Следващите две-три минути вървяхме в мълчание. Накрая не издържах:

- А в идеалния свят?

- Какъв идеален свят?

- Тибет. Снеговете. Там мъжете какви са?

- Там няма мъже.

- Изобщо? Нима може да има идеален свят без любов? Мислех, че ти като жена трябва да си по-категорична по въпроса от мен.

- Моето разбиране за любов е малко по-различно от твоето.

С изненада установих, че е раздразнена. Значи и ние можем да проявяваме човешки емоции, рекох й наум и продължих да я дразня:

- А какво е твоето разбиране? Снежно утро, безметежие, слънцето грее, без да напича, ледени висулки блещукат във всички цветове на дъгата. Те вървят, хванати за ръка...

- Според Волтер прекрасните чувства виреят само по студените места - Емилия се замисли, явно почувствала, че това твърдение има нужда от пояснение, но в същия миг някой зад нас извика с глас, предвещаващ скорошен сърдечен разрив:

- Ето къде сте били!

Аз подскочих. Дори тя се извърна малко припряно. Зад нас беше Юмерски, целият почервенял, и дишаше като на курс за бъдещи родилки. Високото чело и плешивото му теме бяха плувнали в пот.

- Почти съм тичал до Игнат и обратно - изрече на пресекулки той. - Бях се отчаял.

- Какво се е случило? - попитах обезпокоен.

- Всъщност нищо особено. Бай Андрей умира.

 

* * *

Спогледахме се с Емилия и поехме с ускорена крачка. Зад нас Юмерски пуфтеше и ни молеше да забавим малко. Аз разсъждавах доколко последните събития могат да попречат на това между нас. Поне че нищо нямаше да се случи този следобед вече бе повече от ясно.

Вече в двора Юмерски настоя да останем в беседката, докато той проверял как вървят нещата горе. Така и направихме. В беседката се спогледахме, но не си казахме нищо. Емилия не изглеждаше по-развълнувана от обикновено. Аз запалих цигара. И двамата останахме прави.

Юмерски се появи след петнайсетина минути. Беше се преоблякъл.

- Уговарят някои последни подробности - съобщи той. - Боби помоли да изчакате тук. Аз ще ви се обадя като приключат.

Пак останахме двамата с Емилия. Аз вече нямах желание да подновявам диспута относно представата й за любовта, така че продължих да мълча. Облаците се сгъстяваха и бе станало доста мрачно, въпреки че едва минаваше четири. Половин час по-късно, след като бях изпушил още две цигари, се изправих и изпуках прешлените на гръбнака си.

- Ще се поразходя.

Тя не отговори, аз и не очаквах отговор. Поех към портата с походка на патрулиращо ченге. Позяпах безлюдната улица през оградата. Ще си тръгна, щом видя първата човешка фигура, рекох си. След около минута уточних: ако е мъжка, с Емилия ще ми потръгне; ако е женска, си я оставям в Триград. Вече съвсем бях забравил за военната полиция. Едва си помислих последното, когато две-три годишно хлапе притича през улицата и се скри в отсрещния двор. Бе прекалено малко и прекалено далеч, за да установя пола му. Пак номерата на провидението, рекох си, сещайки се за Боби. Ще ти даде някакъв ей такъв знак, дето за нищо не става, и после: "Ахмак, нямаш ли мозък в тая тиква, аз толкова нишани ти пращах, пък..."

Стигнах зелената ограда на съседния двор и тръгнах покрай нея. Блесна светкавица и се чу далечен грохот, сякаш къркореха червата на великан. Отегчението ми нарастваше. Стъпих на циментовата площадка пред къщата и минах покрай все още неприбраната купчина дърва. Емилия си седеше в същата поза, в която е бях оставил. Дочух някакъв странен шум. Ослушах се. Наподобяваше крясък на птица - врана или нещо от тоя род. Спрях се и зачаках да се повтори. Не трябваше да чакам дълго. Да, наистина прилича на врана, но все пак не е това, установих. Още повече, че идваше откъм къщата.

От входната врата излезе Юмерски, видя ме и тръгна към мен със старчешката си походка. Изглеждаше отпочинал. Понечи да каже нещо, но аз го пресякох:

- Какво е това?

- Какво... - не схвана въпроса ми той.

- Този звук... Ето този сега!

Юмерски се заслуша. Граченето се чу отново, този пък като че затихващо. Той се понамръщи, но само след няколко секунди на лицето му се изписа облекчение:

- Та това е баба Тодорка! - замълча, после добави извинително: - Мисля, че изживява оргазъм...

- Оргазъм!? - Аз потиснах импулса да уточня дали все пак не става дума за астма. - Не прекаляват ли малко? Разбирам - луди-млади, но човек умира в съседната стая.

- Именно заради него ги накара Боби - обясни Юмерски. - Предполагаше, че повишеното съдържание на тестостерон във въздуха може да му окаже ободрителен ефект. Нали кучетата подушвали адреналина, та по тая логика... Просто предположение, нали разбирате - добави той бързо, виждайки изражението ми.

- И как е той сега?

- Зле, бих казал. Макар че от друга страна не може да умираш и да се чувстваш добре. Всъщност като че лошата физическа кондиция е предпоставка за смърт, макар че, естествено, не означава непременно, че ще умреш, щом се почувстваш зле. Също така може да се намираш в цветущо...

Той се спря изведнъж. Изгледа ни двамата с Емилия (тя се бе приближила междувременно), сякаш се чудеше какво има да ни каже. Накрая се сети:

- Аз всъщност дойдох да ви извикам. Няма смисъл да стоите навън като изгонени. Боби почти приключи, а според лекаря непоправимото може да настъпи всеки момент...

"Непоправимото", повторих наум. Някак си точно тази дума не подхождаше на Юмерски. Повъртях я из устата си, докато се качвахме към втория етаж. Разсъждавайки, дали човек не се отмята от всичко пред лицето на смъртта.

 

* * *

Атмосферата в стаята бе съвсем подходяща за смъртник. Всичко тънеше в сумрак и лицата трудно се различаваха. С влизането ни блесна светкавица и за миг видях двете прави и една легнала фигура като на гравюра от Дюрер.

Бай Андрей лежеше в леглото си неподвижно. Очаквах да го видя променен, да има нещо, което да загатва задаващата се кончина, но такъв знак сякаш липсваше. Само дишането му бе по-тежко отпреди; като че ли въздухът трябваше да задвижи голяма ръждясала турбина, преди да навлезе в дробовете му.

Боби стоеше над него, неудобно надвесен, с ръка на таблата. Дребният лекар, когото бях засякъл оня ден, се бе облегнал на перваза на прозореца. Веднага биеше на очи, че между двамата определено вее хлад. Никой не ни обърна внимание.

С Емилия се спряхме на прага. Юмерски притича през стаята и седна до масата, на педя от лекаря. Явно бе седял там и преди. Ние спряхме пред леглото на бай Андрей.

Той лежеше с отворени очи. Мисля, че нещо в погледа му трепна, когато ме забеляза. Разбрах какво има да ми съобщи, макар и по принцип да не вярвам на приказките за това как от един поглед двама души могат да си кажат всичко, каквото там имат за казване. "Миледи, прощавам ви за авантюрата с барон еди кой си, за кочияша и градинаря също, но за стиковете ми за голф не мога. Моля изпратете Джон в Кеймбридж, омъжете Мери за племенника на граф Спенсър, а Доли запишете в Аскът, да участва в годишните надбягвания..." Все пак в настоятелния поглед на бай Андрей аз прочетох напомняне на обещанието ми от тази сутрин. Кимнах леко, а той притвори очи и като че задряма. Това по някакви си негови причини раздвижи лекаря, който грабна разтворената на пода чанта, разбута ни, извади спринцовка и задрънча с някакви ампули. С Емилия заехме неговото място до прозореца.

- Време ли е? - попита Боби.

- Не знам, господине, вече само Господ знае! - тросна се лекарят, докато изтегляше съдържанието от ампулата.

Боби следеше действията му с отвращение.

- Само две думи още!

- Не може ли една инжекция да бия на спокойствие! - възнегодува лекарят. Той имаше обтекаемо лице - дълъг нос, сплескани скули и прилепнали уши, като че проектирани в аеродинамичен тунел.

- Разбира се, инжекциите са най-важни - промърмори Боби. - Всяка инжекция е една индулгенция. Прошнурована и подпечатана... Хиляда инжекции и в рая ти отпускат сто девици...

Чак сега той пусна таблата на леглото. Обръщайки се към нас, неочаквано се ухили и ни намигна. Заприлича ми на сатир в игриво настроение. След това отново си сложи сериозно изражение, завъртя се към умиращия и безмълвно го загледа.

Времето затече бавно като на вечерен развод. Навън се бе стъмнило, светкавиците продължаваха да напомнят за мощта Му, но така и не почваше да вали. Боби се бе надвесил над бай Андрей и шепнеше нещо в ухото му. От време на време приближаваше своето ухо до устните на умиращия и дълго се мръщеше, мъчейки се да разбере какво иска да му каже. Лекарят се бе изправил от другия край на леглото. Бе повече от очевидно, че Боби здраво му ходи по нервите. Не можех да разбера защо не си тръгва. Или смяташе, че още може да се направи нещо? Юмерски си седеше до масата с ръце в скута и наклонена на една страна глава в позата на майката на Дебелянов от паметника в Копривщица.

Прегърнах Емилия през раменете и я придърпах към себе си. Помилвах я по бузата с върха на пръстите си. И всичко това трябваше да се случи точно на двайсти, помислих си тъжно. Сега наместо нас в двойното легло се гушкаха връстниците на смъртника. Зачудих се дали да не й предложа да се оттеглим безшумно, но се отказах. Знаех, че няма да се съгласи.

В този момент вратата рязко се разтвори и в стаята с предварително зададена скорост връхлетя Стоян. Той така се бе засилил, че успя да се спре едва щом стигна леглото; вече пред него забалансира с ръце, като че се намираше на ръба на трамплин за скачане във вода. Очите му гледаха безумно. Чак толкова пиян досега не бях го виждал. Стаята веднага завоня на кръчма.

Тази миризма подейства на бай Андрей по-силно от аромата на десет съвкупляващи се в затворено помещение през лятото двойки. Носът му се раздвижи като на заек, очите се разтвориха рязко. Когато зърна Стоян, бръчките около устата му се раздвижиха - усмихваше се. Боби също гледаше засмяно. Знаеше, че сега лекарят е напълно вбесен и това го радваше.

- А... - заекна Стоян. - К-как е, бай Андрея? Да не вземеш и тоя п-път да п-прескочиш бакърчето? Че аз от мъка по тебе така се налях...

Едва успявах да разбера какво говори. През цялото време той така се олюляваше, че неволно започнах да очаквам мига, когато ще се просне върху бай Андрей.

С бутафорен жест, който включваше всички стави на дясната ръка плюс екзотична чупка в кръста, счетоводителят измъкна от вътрешния джоб на сакото си познатото плоско шише. Отвори го и го натика под носа на умиращия.

- На, пий! Че там к-където отиваш, може и да няма ракия. П-представи си, че има само джин, или пък някакъв вермут!

При споменаване на последното целият се разтърси от тръпки на погнуса.

Бай Андрей поклати леко глава, изгърголи нещо. Стоян си прибра бутилката, надигна я и дълго лочи опулено. Приличаше на преиграващ пияница от любителски театър. След като спря да пие, той ни изгледа всички подред с кръвясали очи. Накрая погледът му се фиксира отново върху бай Андрей и това изглежда му напомни къде се намира и по какъв повод.

- И да се обаждаш! - заръча му той. - О-бе-за-тел-но! Да ни разкажеш дали и там е като тука - скръб и безнадеждност... - Стоян хлъцна тъжно. - Защото ако е така, по-добре изобщо да не ходим!... Е, хайде, наздраве! Тоест, не мо... Лека ти пръст, значи!

- Мерси - отговори бай Андрей, този път достатъчно ясно.

След втората глътка Стоян съвсем се скапа. Залитна, тенекиената му бутилка издрънча о пода. Внезапно той сграбчи ревера на вкаменилия се лекар, вторачи се в лицето му, сякаш имаше забит нож в гърба, и се свлече по сакото му като по въже. Седна на пода, облегна се на стената и затвори очи.

Пак настъпи продължително мълчание. Когато по някое време се сетих да погледна часовника си, се учудих, че още е девет и десет. Навън бе започнало да вали, но не беше вчерашният порой - шумът от дъжда бе тих и равномерен. За миг в съзнанието ми изникна следната картина: есен, мъглата се стеле на парцали над гробовете, мирише на гниещи листа, чува се свирене на автомобилни гуми. На възстар гроб има поставен празен буркан от кисело мляко с две увехнали хризантеми в него. Зад гроба се чеше мършаво куче.

Почнах да се ровичкам в спомените си откъде ми е познато всичко това, когато Емилия ме докосна по китката. Изгледах я леко сепнато.

- Цигара? - попита тя.

Не бях пушил откакто влязох тук преди няколко часа, но ми бе чудно, че ми го напомня.

- Искаш да запаля?

- Да запалим. От ония цигари.

- Аха... Не е ли малко неудобно тук?

Тя сви рамене с нейния си жест.

Какво пък, помислих. Щом на нея не й пука, какво ми пречи и аз да се проявя като непукист? Още повече, че марихуаната би придала странен сюрреалистичен отенък на всичко, случващо се наоколо.

- Поне да отворим прозореца - рекох несигурно.

Очаквах, че ще ни се скарат, но Боби изобщо не забеляза, а лекарят изглежда реши, че идеята с прозореца е добра. Извадих цигарата и запалих, гледайки дима как отива навън.

Надеждата да останем относително незабелязани рухна, когато Стоян изхърка задавено, събуди се, облегна се на една страна и запреглъща мъчително с лице към пода. Лекарят подскочи и се отдръпна по-далеч от него. От новото си място подуши дима от цигарата ми и невъзмутимо констатира:

- Канабис... - тонът му говореше: "Какво друго може да се очаква?"

Вече не ми пукаше дали някой ще ме усети. Бях пушил достатъчно. Подадох цигарата на Емилия, без да я гледам.

Не точно като видение, а по-скоро като двоен образ върху стаята, в която се намирах, се проектира една друга, почти идентична стая. Имаше легло, и хора около леглото имаше, само дето умиращият в това легло бях аз. Бях към годините на бай Андрей. Странното бе, че не бях само себе си, а и всички останали - оживелият ми и израс нал син, който се чудеше защо не скърби за мен колкото се очаква да го прави, майка ми, която говореше нещо, но не можех да разбера какво, Емилия, която стоеше, без да помръдне, и гледаше отегчено, Стоян, който хъркаше силно - и аз, който бях около всички и в леглото едновременно, и изпитвах досада. Изведнъж сестра ми, която тъкмо забелязах и бе останала на 22 години, на колкото бе сега, без предупреждение се състари; иначе късата й коса се удължи до раменете, поникна й гъста черна брада и тогава тя изрече настоятелно:

- Кажи си последната дума!

Веднага двойният образ се отлепи, дръпна се рязко назад като мишена в стрелбище и стаята се проясни. Току-що казаните думи бяха не на сестра ми, а на Боби.

Бай Андрей отвори леко уста в опит да проговори, но се отказа. След повече от минута опита отново. Жилите на врата му бяха мъчително изпънати, а рунтавите вежди свити, докато със сетни сили изговаряше:

- Я...

- Да? - подкани го Боби.

- Я... съм... доволен...

- И? Слушам те!

- Н-няма и. Доволен съм.

За да покаже, че разговорът е приключил, бай Андрей извърна съвсем леко, колкото му позволяваха силите, главата си в посока, обратна на Боби. А той бе разочарован и не го криеше:

- Как, какво е това "доволен съм"! За бога, приятелю, това не могат да бъдат последни думи! Прояви малко отговорност, поставяш последното изречение в книгата си! Знаеш много добре, че както всяка причина си има следствие, така и за всяко следствие трябва да има основание... "Доволен съм" не издържа на абсолютно никаква критика...

Боби говореше трескаво, почти умолително. Лекарят реши да се намеси:

- Защо измъчвате човека! - избухна той. - Да го уморите съвсем ли искате? Може ли такива работи?!

- Той нали тъй или иначе ще умре? - каза Боби.

- Той че ще умре, ще умре, но може ли такива работи, кажете!

Замислих се за странната връзка между неизбежността на смъртта и благоприличието, за което апелираше медикът, когато установих, че Емилия не е до мен. Огледах се объркан и я открих - бе клекнала, бе обхванала главата си с ръце и цялата се тресеше. Цигарата догаряше между пръстите й. Коленичих до нея. Опитах се да видя лицето й, но ръцете го скриваха цялото.

- Плачеш ли? - попитах.

Тя продължаваше да се тресе. Започвах да се тревожа.

- ... Или се смееш?

Наложи се да почакам доста, докато чуя приглушения отговор:

- Плача.

Продължих да я наблюдавам изкъсо. Скоро установих, че се смее - че се смее до припадък и не може да спре. Щом разбрах това, се надигнах и едва сега чух Боби да крещи:

- ... и животът нямал алтернатива! Глупости на търкалета! Животът няма алтернатива единствено за вас - монополистите, които сте въздигнали монтьорските дейности по човешкото тяло във висш идеал. И с цялата си наглост не само карате останалите да бъдат съпричастни с този така наречен "идеал", а и се опитвате да се промъкнете редом с онези, които са живели пълноценно и не са клинчили като вас. Виждате ли, ние самопожертвователните, служим на хората, така че нека минем метър като обслужващ персонал - така разсъждават всички пиявици, прилепили се към някого "да му посветят живота си"...

Лекарят го слушаше със зяпнала уста. Беше довършен. Само от време на време се окопитваше и успяваше да възкликне: "Вие сте луд!"

А Боби се бе развихрил. Разказа му за всички непоправими щети, които християнската етика е нанесла върху човешкото съзнание и хода на историята, изказа се язвително за Хипократовата клетва и за малко дори се върна на любимата си тема за отношенията дете-родител в подкрепа на мисълта си за паразитния характер на лекарското съсловие.

В същото време Стоян стоически се бореше да не повърне и очевидно не обръщаше внимание на нищо около него. Емилия продължаваше да се смее истерично.

Отначало не успях да забележа промяната в бай Андрей. После след кратко взиране ми се стори, че в състоянието му е настъпило подобрение - хриповете бяха изчезнали, бръчките му дори изглеждаха поизгладени. Направих няколко крачки и застанах откъм свободната къса страна на леглото, фронтално срещу лицето му. Загледах болния, опитвайки се да установя в какво точно се изразяваше подобрението в него. Накрая разбрах - беше мъртъв.

Вдигнах поглед към Боби. Той тъкмо иронизираше дейността на майка Тереза. Мимоходом долових: "...умиращите не се нуждаят от състрадание, а от изслушване и съвет...", после се извърнах към Емилия и Юмерски. Тя не бе променила позата си.

Юмерски гледаше някак си тържествено и се усмихваше със странна загадъчна усмивка. Погледите ни се срещнаха. Той кимна леко, надигна се, отиде до бай Андрей и затвори очите му. После ме погледна пак, усмихна се с особената си замечтана усмивка, кимна повторно и излезе.

Чак когато вратата се захлопна зад гърба му, Боби се усети. Запремига неразбиращо, гледайки мъртвия. В същото време лекарят го проверяваше за пулс; като не откри такъв, той въздъхна облекчено и започна да събира нещата в чантата си.

- Е... Т-това е - заекна Боби. - Имаме много работа тази нощ!

И енергично напусна стаята.

Емилия се бе изправила и бършеше сълзите си. Все още хълцайки, дойде при мен.

- Успокои ли се? - попитах я.

Тя кимна. Погледна без особен интерес бай Андрей и пое към вратата. Аз я последвах. Нямах никакви ангажименти тук.

В коридора я прегърнах, тя също ме обхвана през кръста. Стигнахме до стълбището.

- В моята стая? - предложих.

Емилия помисли известно време, после се примоли:

- Нека излезем навън за малко? Имам нужда.

Дъждъг беше спрял. Въздухът на външната площадка бе прохладен и чист като белодробна инхалация. Минаваше десет и половина. Тя задиша дълбоко и постепенно се успокои.

- Ще се качваме ли? - настоях.

- Не е ли малко неприлично? Веднага след смъртта му...

Отворих уста да й кажа, че докато той умираше, тя се превиваше от смях, сякаш гледа "Бар "Наздраве". Отказах се. Наместо това отговорих разсъдително:

- Не мисля. По-скоро би се зарадвал.

Емилия се взираше замислено към потъналата в мрак беседка. Накрая въздъхна:

- Е, какво пък, все някога и това трябва да се отхвърли...

И точно тогава за втори път през този ден Юмерски изскочи изневиделица иззад гърбовете ни и обезумял извика:

- Боби е изчезнал!

 

* * *

Вече почти вярвах, че съм попаднал в една от ония тъпи комедии, в които съвокуплението на двамата герои винаги се проваля в последния момент. При все това в началото не успях да схвана цялата страховитост на положението, както явно го разбираше юристът. Заговорих язвително:

- Какво? Боби е изчезнал? Ами че това е наистина ужасно! Последния път, когато го видях преди петнайсет минути изглеждаше в цветущо здраве, но пък какви ли не работи могат да се случат за петнайсет минути, като се има предвид, че за десет хората революции са вдигали. Особено в размирно място като Триград...

Тогава забелязах разтревожения поглед на Емилия и млъкнах.

- Той никога не изчезва така - каза тя.

- Последния път, когато това се случи преди година и три месеца, той откри Вечния двигател - включи се Юмерски.

- Че какво толкова обезпокоително има? Най-много сега да изнамери някоя ваксина против рак. Нищо чак толкова фатално, с което човечеството да не може да се справи.

- Вие не разбирате - търпеливо заобяснява Юмерски. - Той, Вечният двигател така и не проработи, но тези изчезвания никога не вещаят добро и са много опасни всъщност...

- Това, което Кирил има предвид - прекъсна го Емилия - е, че Боби е епилептик и изчезва по този начин, когато усети, че се задава пристъп. Знаеш, че епилептиците не трябва да се оставят сами по време на припадък.

- Значи можело и по-простичко да се каже - промърморих аз, след това протрих ръце и изрекох делово: - Е, хайде на работа! За петнайсет минути няма къде толкова да е отишъл. Вие проверете къщата, аз ще поразгледам двора.

Още оттук се виждаше, че на беседката няма никой, но все пак проверих. След това се върнах обратно по пътеката, където се бях разхождал преди смъртта на бай Андрей. Единственото място, където можеше да се скрие легнал човек бе малинакът покрай оградата - там обаче нямаше никой, освен една котка, която изплаших. Отидох в задния двор.

Около кокошарника имаше много места, тънещи в мрак. Изчаках очите ми да свикнат с мрака и ги обходих - нищо. Позамислих се дали да не проверя в самия кокошарник, но видях през пролуката на липсващата врата спокойно спящите носачки и се отказах. Навесчето за дърва също не изглеждаше посещавано наскоро, така че единственото непроверено място оставаше сантименталният проект на Юмерски.

Явно след демонстрацията пред мен проектът бе загубил своята секретност, защото вратата беше отключена. Пристъпих вътре, намерих пипнешком ключа и запалих осветлението. На светлината на четиридесетватовата крушка стаята изглеждаше сякаш тук често са умирали хора. Но Боби го нямаше. Надникнах за всеки случай под леглата, после хвърлих последен поглед на грозния плакат, на олющения радиатор, вече обрасъл в тлъста паяжина, под която имаше затворен буркан с мъртви мухи, прегледах набързо инвентарния опис, откривайки мимоходом една машинописна грешка, после загасих лампата и излязох.

Емилия и Юмерски ме чакаха на предната площадка. Нямаше нужда да ги питам нищо - ясно бе, че не са го открили.

- Нищо - разперих ръце отдалеч. Приближих се до тях и попитах: - Сега какво ще правим? Да се поразходим из улиците?

- Не ми се вярва - поклати глава юристът.

- Той се крие от хората - каза Емилия. - Няма какво да прави из улиците. По-скоро...

- Там? - погледна я стреснато Юмерски.

- Трябваше веднага да се сетим.

- Чакайте малко - възроптах. Този заговор не ми харесваше. Още повече, че не бях тук по свое желание. - Къде е това "там"?

- Мястото, където го открихме миналия път - отговори Емилия.

- Да вървим тогава! - нямах търпение всичко да свърши най-после.

- Момент само да взема... - подхвана Юмерски.

- Какво!?

- Прожектор. Иначе може да се загубим в планината.

Изохках. И това беше логично да се предположи, рекох си. Боби не беше такъв тип, дето ще се гътне кротко в леглото. Не, той ще те накара да го търсиш посред нощ през девет планини в десета, да се биеш по пътя със странстващи рицари, дракони и откраднати принцеси; накрая като го откриеш, ще почне да буйства и да настоява да ти каже Смисъла на живота, вселената и всичко останало...

- Готов съм - обади се Юмерски от прага. Държеше мощен прожектор.

Хванахме пътеката зад къщата, по която се бях разхождал оня ден. Скоро навлязохме в младата горичка и се проточиха дългите сенки на ниските борове. Светлината от изгрялата след дъжда луна тук бе значително по-слаба, затова подвикнах на Юмерски, който вървеше пръв:

- Хайде де! Запалете прожектора!

Той се спря. Известно време извършваше някакви резки движения с ръцете. След това долетя плачливият му отговор:

- Не работи!

- И това е логично - успокоих го.

Логично ще е също така да не го намерим, додадох наум. Да не намерим никого, да се загубим в планината и да бродим до съмване.

Противно на лошите ми очаквания, го открихме почти веднага. Боби бе на окосената полянка, която познавах от предишната си разходка. Бе паднал по очи, а дланите му стискаха конвулсивно мокрите подрязани стъбла на тревите.

Юмерски извика, притича пръв до него и с учудваща лекота го обърна по гръб. После като че се поуспокои - видя, че не си е глътнал езика. Двамата с Емилия приклекнахме до него. Аз се поколебах, гледайки изпадналия в безсъзнание Боби, след това му ударих средно силен шамар.

Той отвори очи и виждайки ни, подскочи стреснато. Постоя известно време легнал, постепенно се окопити, надигна се, огледа поляната с рехавите светлини на селото долу и промърмори повече на себе си:

- Ясно. Значи пак тук.

- Добре ли сте? - попитах го.

- Да. Чувствам се чудесно! - той седна, обвил колене, на влажната земя. Тъмните му очи блестяха щастливо срещу луната, въпреки че говореше бавно и очевидно трудно събираше мислите си. - Имах ... контакт. И ми бе съобщено нещо от изключителна важност.

- Какво?

- От днес съм оторизиран да определям по свое усмотрение тънката разлика между правдоподобно, вероятно и възможно - гласът му беше тържествен. Говореше като хан Аспарух от филма, по-точно в сцената, когато заявява, че занапред с Тангра ще общува само той.

Аз обаче не схванах веднага.

- Какво ще рече това?

- Това ще рече - той направи драматична пауза. - Ще рече, че отсега нататък каквото напиша Аз, то ще Е!

 

* * *

Върнахме се за десетина минути. По пътя всички мълчахме. Боби водеше колоната и очевидно много бързаше. Когато стигнахме двора, той подвикна на Юмерски, без да спира:

- Кирчо, направи ми много чай, моля те! Тази нощ ще имам нужда.

И бързешком влезе в къщата. Юмерски го последва безропотно. Останахме двамата с Емилия на площадката.

- Е... - казах аз. - Малко ми е неудобно да го повтарям толкова пъти, но ще се качваме ли? Ако и този път се случи нещо, не знам какво ще сторя...

- То се случи - осведоми ме тя безстрастно. - Вече е двайсет и първи.

>>>

 

 

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2001, № 11 (24)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.