Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Седем дни

ШЕСТИЯТ ДЕН

(1)

Дилян Вълев

Наистина не знаех какво да сторя. Останах известно време на площадката като наплют от камила. Тя ме гледаше с разбиране.

- Съжалявам - проговори накрая. - Но каква уговорка ще е, ако я нарушим още от първия път?

Опитах се да намеря необходимата ярост в себе си, да постъпя, както би постъпил всеки истински мъж на мое място - да я сграбча, да я замъкна насила в стаята и да я обругая безапелационно. Махнах с ръка и поех към беседката.

Седнах, запалих цигара и погледнах часовника си на светлината на запалката. Беше дванайсет и осем минути. Аз бях преебаната Пепеляшка. Започнах да се смея с тих, навярно истеричен смях.

Тогава от тъмното се появи тя. Носеше одеало. Седна до мен и наметна одеалото върху двама ни. После се облегна на рамото ми и аз усетих познатото ухание от вчера.

- Здраво ме прееба ти - казах й. В гласа ми вече не звучеше негодувание, а по-скоро примирението, което, предполагах, обзема човек след третия рунд срещу Арнолд Шварценегер. - То май и думата се е появила за случай като този. Преебаване... Пре-ебаване...

- Ако сам не си отстояваш интересите, няма кой да го стори наместо теб - отвърна тя.

Един по-решителен човек навярно би намерил отговора й за леко нагъл, но аз се задоволих с това да хвърля цигарата и да се завия по-добре с одеалото. Всъщност ми беше много хубаво така и не исках да си призная факта, че в момента разочарованието ми съвсем не бе така огромно. Прегърнах я под одеалото.

- Другия път няма да се мина по такъв баламски начин - обещах й.

Тя не отговори. Аз смених темата:

- Мъчно ли ти е за бай Андрей?

Емилия обмисли въпроса ми добросъвестно, след това продума разсъдително:

- Не. В неговия случай ненормалното би било, ако не беше умрял.

- Той едва ли мисли - е мислел, така.

- Сигурна съм, че точно така мисли - възрази тя и облегна глава на рамото ми.

- Какъв ли сюрприз ни е подготвил Боби на погребението? - зачудих се аз, но отговор не последва. Тя спеше.

Отпуснах се надолу, внимавайки да не я разбудя. С лявата ръка издърпах цигара и запалих. Вдишах дълбоко така любимата на всеки страстен пушач смесица от тютюнев дим и чист планински въздух. Погледах известно време кратерите на луната, чиято конфигурация открай време ми приличаше на вълка от "Ну, погоди!"

Откъм къщата се чу шум от работещ принтер. Вдигнах поглед и видях, че в стаята на Боби свети. После съм заспал.

 

* * *

Когато се събудих, Емилия я нямаше, а розовото слънце се блещеше точно срещу очите ми. Учудих се, че съм издържал в тази неудобна поза повече от шест часа. Явно преебаването е твърде изтощително нещо, реших, припомняйки си събитията от изминалата вечер, после се завих по-добре. Бях попремръзнал.

От външната врата като Орфей от царството на мъртвите се измъкна Стоян. Спря се отпред, мръщейки се неодобрително по адрес на слънцето, видя ме и тръгна към мен. Бе ужасно изпомачкан, брадясал, и гледаше по-безумно и от вчера. С усилие стигна до беседката и тупна срещу мен.

- Тежко събуждане, а? - попитах съчувствено.

Той ме погледна, без да отговори и затършува из джобовете си. Измъкна някакъв "Кемъл", но се оказа, че вътре няма цигари. Загледа тъпо кутията.

- Имаш ли цигара? - сети се да проговори най-накрая.

Отвих се без желание и му подадох моята кутия. Понечих да се завия пак, но се отказах и запалих и аз. Зачудих се дали Емилия е в стаята си.

- Такъв ужас преживях тази сутрин - заговори изненадващо Стоян, след като запали. Говореше съвсем тихо и кой знае защо се озърташе. - Вчера съм заспал на пода. По някое време взе да ми убива. Преместих се на леглото. Преди малко се събуждам и гледам до мен бай Андрей. Мъртъв. Знаеш ли, той е умрял.

- Нали бях там вчера.

- Аз отде да знам. Лежи един такъв вкочанен и с една такава усмивка... Такъв ужас изживях. Викам си: Стояне, какво си се втрещил чак толкова - та все пак това си е бай Андрей - жив, мъртъв, все си е същият, а на сърцето ми едно такова стегнато. Пък да е същият, не е баш същият. Усмивката му една такава... неприятна. Все едно ние живите пукната пара не струваме. Не беше такъв човек, сигурно си въобразявам, но ми се стори и че ме гледа с неприязън и ми намига гадно. Стреснах се и даже извиках - дано не ме е чула оная лехуса - Кирчо. Нали ще дойдеш с мен? За бира. Не бих го понесъл да отида сам. Още е рано, Орлин спи, но вчера се сетих да му поискам ключа от кръчмата. Спеше му се, а аз трябваше да се донапия, та ми го даде... Нямаш си представа колко зли са хората тук. Спят до девет-десет часа. Ще те оставят без бира и окото им няма да мигне.

През цялото време Стоян шепнеше и се оглеждаше параноично.

- В "Гърлото" ли искаш да отидем? - уточних.

- Да имаш още една цигара?

 

* * *

Поехме надолу без повече приказки. Стоян вървеше забързано пред мен и от време на време ме поглеждаше нетърпеливо през рамо, като котка, която води стопанина си към паничката за храна.

Вече пред кръчмата той извади дебела връзка ключове и започна да ги пробва един по един. Както винаги става, оказа се последният. Той изприпка зад бара, отвори със замах хладилника и удари на плота две студени бири. Със завидно хладнокръвие първо измъкна отнякъде парче велпапе и прилежно записа на него: "Бири, студени - два броя". Едва тогава ги отвори:

- Е - каза с нежно предихание в гласа, - наздраве!

След което надигна бутилката и лочи продължително. Аз отпих далеч по-малка глътка, извадих кутията си и му предложих цигара. Запалихме.

Стоян се подпря от своята страна на барплота и ме загледа с някаква новопоявила се нега в очите. Беше поуспокоен.

- Тези махмурлуци... - произнесе замечтано. - Вярно е, че повечето гениални идеи се раждат по време на махмурлук - в тоалетната - но и повечето идиотщини също. Представи си, преди малко бях твърдо повярвал, че бай Андрей се е обърнал на вампир.

- А откъде знаеш? Може наистина да се е обърнал.

Той поклати глава решително.

- Вампир на 78? Не ме разсмивай. Знаеш, че възрастовата им граница е между 2 и 66, хайде най-много 68... Така казва Боби, но има и друга причина, за да е прав - с изкуствени ченета ли ще нападат жертвите си?

Той пресуши с артистично движение бирата, взе химикалката и написа върху велпапето: "Водка една - сто грама". Поразсъждава малко, след това надраска същото още два пъти. Измъкна бутилка "Атлантик", мензура и една чаша и предложи:

- Какво ще кажеш да седнем?

Избрахме си маса до източния прозорец. Слънцето ни огряваше приятно. Беше едва седем и десет.

Стоян си наля водка, измервайки педантично сто грама, вдиша дълбоко и изля половината в гърлото си. Постоя известно време с отворена уста, след което обясни:

- Ако почнеш с ракия или любимата ти мастика, има голяма опасност да ти се догади. Докато водката е като ... дезинфекция. Приятно и полезно едновременно. Не те попитах дали искаш, защото имаш още бира.

- Има време - успокоих го, след това се сетих: - Кога ще е погребението?

- Не по-рано от девет. Между другото, какво стана вчера?

- С какво?

- С Емилия. Нали вчера беше "Денят Х".

- А... - махнах с ръка и запалих нова цигара. - Загубена работа. Първо бай Андрей се гътна да умира, после... Чакай малко - сетих се изведнъж - ти откъде знаеш?

- За кое? - попита невинно Стоян.

- За "Денят Х".

- Нали ти ми каза?

- Не съм. Сигурен съм.

- Забравил си.

- Хайде, хайде - настоях. - Цялата тая работа отдавна ми намирисва. Изплюй камъчето.

Счетоводителят въдъхна. Порови известно време с цигарата си в пепелника, накрая призна:

- Май пак се изцепих. Е, няма как... Боби ми каза.

- А на Боби...

- Тя няма никакви тайни от него. Доколкото знам, разбира се.

Поразсъждавах известно време. Здраво се бях вкиснал.

- Ще предизвикам ли насмешка - започнах след около минута, - ако точно сега си поискам една водка?

- Само дължимото съучастничество. Ще ида да взема чаша. Заведението черпи.

- Не ща чаша. Сипи я в бирата.

Стоян ме погледна загрижено.

- Ти си знаеш. Не искам да се натрапвам с нравоучителни съвети. Но чуй все пак мнението на възрастния човек - сложи и сто грама бяло кампари. На вкус е малко неприятно, но ефектът е изумителен. Да ти донеса ли?

Спрях го с длан:

- Не съм чак толкова зле. Просто ми се припи. Наздраве...

 

* * *

Когато в девет и двайсет се върнах, пред къщата се бяха събрали поне четиридесет души, но шоуто още не бе започнало. Изпитите три водки ме бяха направили трезвен и отмъстителен.

Почти всички бяха облечени в ежедневно облекло, така че не правех изключение. Само Игнат бе с някакво вехто сиво сако и огромна керемиденочервена вратовръзка, която Елвис навярно би харесал. Ако съдех по шарките й, на нея бе събрана цялата космогония на ацтеките и направо се беше впила във врата му. Сигурно той си представяше, че е клуп. Голям чук, отбелязах за кой ли път.

Другите двама костюмари бяха кметът и някакъв местен с него, който ми се стори познат от моабета в кръчмата. Те бяха изцяло в черно. Мазнев улови погледа ми и се приближи.

- Въри ли мастиката? - попита ме. След неизбежната проява на куртоазия, обаче, загледа обезпокоено към купчината дърва, която бе струпана в разчистената преждевременно от фасул и подравнена градина. До нея кой знае защо бяха натрупани камъшитени столове. Другата купчина, нацепена от Юмерски преди няколко дни, липсваше. Чак сега разбрах защо ги е цепел. Накрая кметът се реши да ме пита, каквото му бе на сърцето: - Абе те... да не смятат да го горят?

- Опасявам се, че тъкмо това възнамеряват.

- А той къде е?

Свих рамене.

- Не знам. Ще дойде сигурно. Тоест, ще го донесат.

Кметът сниши още повече глас:

- Абе това... дали е законно?

Не бях разглеждал досега нещата от тази страна. Посочих му Юмерски, който си играеше нещо с микрофона отляво на кладата:

- Питайте него. Той е юрист.

Мазнев загледа нататък с една новопоявила се омраза в очите, махна с ръка и се отдалечи. Аз продължих да се оглеждам. Встрани от някаква групичка видях Емилия. Беше сама и гледаше апатично пред себе си.

Тогава от своеобразната естрада до кладата долетя такава ужасна микрофония, че и без това рошавата ми коса щръкна съвсем. Обърнах поглед натам. Зад микрофона стоеше Боби и гледаше раздразнено, докато Юмерски припряно бърникаше из апаратурата.

- ...В известен смисъл това би трябвало да бъде... - започна Боби, но нова микрофония го заглуши.

Някакъв юначага с потник се юрна да помага на Юмерски и до две минути уредбата бе криво-ляво пооправена. Боби се изкашля леко и заговори отново:

- Събрали сме се да изпратим Андрей Стоилов Беляков, моля да ме извините за клишето. - Беше облечен с летен черен панталон, бяла риза с къс ръкав и носеше тъмните си "Ray-ban". Липсваше му само табелката на горното джобче, за да заприлича съвсем на мормон. - Това, което мога да кажа като встъпителни думи за бай Андрей, е, че той живя един наистина обикновен живот. Обикновен до такава степен, че, подозирам, бе започнал да смята именно тази си обикновеност за своего рода оригиналност - факт, сам по себе си, разбира се, абсурден за здравомислещия човек. Но как иначе може да бъде обяснена упоритостта, с която неизбежно отхвърляше всичките ми предложения за известно раздвижване в заника на живота му, простете пак за шаблона. - Боби замълча две-три секунди. - От друга страна, мисля си, винаги може да се открие нещо в нечий живот, ако се подходи от необходимата дистанция. Може дори някой от вас да успее да открие бисера и в тази книга, която написах след неколкомесечни разговори с бай Андрей и след прилежно регистриране на всичко казано, най вече на маловажните детайли. Искам да ви уверя, че съм бил максимално добросъвестен и съм се старал да заглуша неприязънта, която, да призная, изпитвах към него през повечето време.

Казвайки това, той замлъкна отново. Иззад кладата се появи някаква странна фигура с бяла туника и ухилена старогръцка маска.

- Не сега! - каза рязко Боби и фигурата послушно се скри обратно.

- Както виждате, ритуалът все още е в период на изграждане - обясни леко сконфузено той, после се обърна, взе от Юмерски книга в познатия ми турскосин цвят и зачете отсечено:

- Андрей Стоилов Беляков, роден на 11. 8. 19(?)19 г. в хасковското село Доситеево. Минавам в първо лице. Отначало какво? Тъмнина, влага и топлина, а после ослепителна светлина, хладен, облъхващ ме въздух и внезапен студ. "Мъжко е", казва баба Радка, която е акуширала, но това го знам от разказите на майка си. Първият съзнателен спомен е как лежа в кошарата. Кошарата всъщност е направена от няколко стари щайги. Исус в яслите... Лятна вечер е, слънцето вече е залязло, но все още е сумрак. Навсякъде щурци и жаби... Лежа, слушам ги и усещам магията, която човек може да изпита само ако още не знае какво е щурец и какво е жаба...

- Не ти се слуша нещо?

Извърнах се. Беше Стоян в цветущо настроение. Бях го оставил да чака Орлин. Навярно бе ударил поне още три.

- Какво да ми се слуша - отвърнах ядно. - Той представя раждането му едва ли не по Фройд. А ако е можел да говори тогава, съм сигурен, че би казал нещо от рода на: "Баах му мамата, де ли са ма изсрали!"

Наистина ми се прииска да се махна оттук и да се върна чак за шоуто с кладата. Колко ли щеше да продължи да говори? Колко ли в изписани редове правят осемдесет години живот... Двеста? По средно три минути на стандартна страница...

- Предлагам да се поразходим - каза Стоян и с това сложи край на колебанията ми.

- Къде?

- Имам една идея. Ще ти хареса.

Излязохме на улицата, сподирени от неодобрителни погледи. Не се стърпях и се обърнах; изпитах подличка радост като забелязах, че Боби също изглежда разтревожен от изнизването ни. Все пак не спря да говори.

Продължихме нагоре по последната пресечка, която сечеше малко преди глухия край на нашата улица, изкачихме я до мястото, където правеше 120-градусов завой вляво и стигнахме до спирката, в която се бяхме крили от дъжда с Емилия. Сега от покрива й висеше набързо надраскан върху велпапе надпис:"Павилион Водка". Имаше поставена обърната бирена каса с бутилка "Атлантик" върху нея и две макари за тел, от по-големите, наместо столчета.

- Какво ще кажеш? - Стоян разглеждаше гордо творението си. - Като че ми се понрави да бъда кръчмар.

- Чудесна идея - похвалих го. - Така всички ще ни видят.

Хубавото беше, че и ние ги виждахме идеално. Стоян междувременно бе напълнил чашите и отворил двете лимонади, които измъкна отнякъде.

- Мислех да взема и някаква салата, но нямаше направена - извини се той.

- Карай - отпих от водката и се заслушах в творението на Боби: - "Надолу по пътеката, покрай канавките, обрасли с магарешки тръни, детелина и комунига, а после в бързата река, която стига едва до коленете, търсим риба под камъните, риба почти няма, но не се усещаме как се е изнизал целият ден, после събираме дърва и изпичаме върху жаравата двете дребни червеноперки, които все пак сме уловили..."

- Що за дивотии! - констатирах.

- А ти какво искаш? Нямаше да е така, ако се стараехме да позапомним собствения си живот.

- А ако няма какво да се помни?

- Винаги има. В края на краищата единственото, с което разполагаме, е животът ни. Ако ние се отнасяме към него като към досаден роман, как да очакваме другите да го приемат на сериозно?

- А ти? Не ме убеждавай, че си го картотекирал целия.

Стоян поклати тъжно глава.

- Не съм. На 57 години съм табула раза. Паметта ми е като на новородено. Понякога се чудя кой съм - просто сбор от непостоянни възприятия. Не разполагам с нищо сигурно, за нищо не мога да се хвана...

Неочаквано слънцето се скри. Едва сега забелязах, че небето пак се е покрило с облаци. Днес дъждът щеше да подрани. Запалих цигара, гледайки надолу към церемонията. Стоян продължи да размишлява:

- Но си мисля, че все още мога да променя нещата. Не говоря за хоби, за семейство, за любима пейка пред блока... Трябва да променя нещата из корен. Знам какво си мислиш - той е свършен. Дърт, алкохолизиран и т.н. Обаче аз съм с 20 години по-малък от Боби. Колкото до пиенето, мога веднага да го спра, ако това ще ми помогне да стана по-материален... ха-ха, и по-малко идеален. Хайде наздраве!

Замълчахме. Аз гледах надолу и си припомнях многобройните опити, които и аз съм полагал да спра пиенето. След казаното обаче нямаше как да не отбележа, че спомените ми бяха като записани на видеолента, която е била накъсана, а след това една трета от нея слепена напосоки - нещо като "Андалуското куче". Забелязах, че започват да падат поединични едри капки, които все още не можеха да се нарекат дъжд.

- ...Да, хубаво е, но ще вали - четеше тъкмо Боби. - И не съм госпожа, а съм госпожица...

Едва сега си спомних за онова обещание. Какво ли точкова му пречеше онова чукане на плажа, запитах се.

- ...По-късно край морето пълната луна чертае светла пътека върху водната повърхност, нейните гърди са като две сърни, тя е самата порочност и самата невинност...

Излях наведнъж цялата чаша в гърлото си.

- Сега разбирам защо бай Андрей държеше да махна това ебане - рекох. - Знаел е каква простотия ще се получи.

- По-скоро друго го притесняваше.

- Какво? Че не е истина?

- Дреме му на бай ти Андрей за истината. Самият той лъжеше като дърт циганин. Притесняваше се жена му да не го прочете. Имал й голям страх преди да умре, преди петнайсет години някъде... А че не е истина, не е, разбира се. Неговият полов живот едва ли се вмества в повече от две уми и половина: "Ибах жина си."

Стоян разля още водка по чашите. После запали кемъл, облегна се странично на металната стена на спирката и каза замислено:

- То не че моят беше нещо изключително... - днес очевидно му бе ден за равносметки. - Когато бях млад и ... потентен... бях твърде неорентиран... и, дето се вика, семето ми изтичаше между пръстите... После придобих рутина, но като че либидото ми се поизпари. Алкохолът го замести. Помня как стана това... трябваше да отида при една колежка. Тогава още работех като касиер-счетоводител в "Мембранни технологии". Тя беше в ТРЗ-то. Към 34-годишна. Мъжът й бил някъде - не в командировка - ха-ха - нещо друго беше...

Той отпи от чашата си и продължи:

- Та тя ми даде един ключ - беше обикновен, несекретен, от вратата на двора, да не чуели комшиите. За да убия времето, се отбих в една кръчма - "Дунавски вълни" се казваше, до Подуене, отдавна не съществува, направих едно, две, три... Сутринта се събудих при един алкохолик от постоянното присъствие... Спомням си, че като ставах от дивана, и ключът издрънча на пода. Гледах го тъпо известно време и тогава разбрах, че е настъпил нов етап в живота ми. Ето едно от нещата, които си спомням...

Той млъкна и се загледа през мен. Беше се върнал преди тридесетина години - при подуенския алкохолик, колежката от РТЗ-то и още бог знае какво. Накрая изрече замислено:

- Трябва да направя нещо...

Тук вече се засмях. Досега не бях забелязвал махмурлийски угризения у него.

- И аз все това си повтарям - че трябва да направя нещо. Ако искаш, можем да основем клуб на Тези, Които Трябва Да Направят Нещо.

Той посочи към къщата долу:

- Та ние вече си го имаме. Но, както виждаш, не винаги работи.

Следващият час и половина довършвахме бутилката, накрая Стоян разля последната водка. Междувременно разказът на Боби си течеше - монотонно като на отчетно събрание. Разбрахме за времето, когато бай Андрей е работил като бригадир в ТКЗС-то в Гарваново и по-късно, когато си почивал като старшина на Узунджовското летище, как умряла от рак жена му и т.н. Малко по-интересно стана единствено, когато описваше войната - беше нещо в стил "Мръсната дузина", но с повече убити. Всъщност, каза Стоян, той прекарал по-голямата част като военопленник. Работели в тухларна и ги охранявал охтичав старец, който им давал да носят пушката му, защото се уморявал.

Междувременно дъждът се бе усилил.

- Ще угаси кладата - изказах опасение аз.

- Няма. - Стоян бе почнал да заваля приказките. - Боби е наел истински професионалист да се грижи за нея.

- От траурна агенция? Или крематориум?

- От екарисажа. Човекът гарантира, че ще то изгори като луда крава. Навремето с Коруев бая зор видяхме. Завалията беше заприличал на гергьовденско агне.

Той се изсмя гадно, а аз потръпнах като си представих картината. Дали да не пропусна и сцената с горенето, запитах се. Точно тогава Боби прочете заключителните думи: "Който върви, няма да стигне. Покоят беше моето движение. Аз съм доволен!"

- Наближава - констатира Стоян. Беше единайсет и нещо.

Иззад кладата се измъкна групичката, която се бе крила там досега. Носеха мъртвия бай Андрей върху дъска. Бе облечен в същия размъкнат пуловер, в който бе умрял. Четирима бяха намъкнали гръцки туники и театрални маски - две ухилени и две намръщени. Имаше също така един старобългарски войн с меч в свободната ръка и друг със старобългарска ризница, но кой знае защо, с маската на Тутанкамон на главата си.

- Боби пак е изтарашил целия реквизит на Смолянския драматичен театър - отбеляза Стоян.

- Какви са тия субекти?

- Артисти от театъра. Мога да те уверя, че много добре им се плаща.

Артистите поставиха дъската с бай Андрей на кладата. До нея се приближи дебел човек с работна манта, къси гащи и делови вид. Явно това бе професионалистът от екарисажа. Боби повдигна главата на бай Андрей и, малко небрежно, на фона на показаната досега помпозност, положи прочетената книга под нея. Изсмях се:

- Толкова труд, за да го изгориш за няколко сикунди.

- Според него това не е труд на вятъра. Пък и съм сигурен, че е направил копие.

Боби кимна към професионалиста, който веднага се захвана за работа. Отиде до купчината стари камъшитени столове и започна да ги трупа върху мъртвия.

- Странно решение... измърмори Стоян.

Тогава се намесиха артистите. Маските им пречеха да се установи кой точно говори, но заради съдържанието, предположих, че са "гърците". Школуваните им гласове се чуваха добре, макар да нямаха микрофони:

А ние, щом извършим възлияние
над татковия гроб и сложим кичури
коса - тъй, както каза Феб, се връщаме
отново с медни урни във ръцете си,
които, знаеш, съм потулил в храстите,
та като скрием истината, радостно
известие да донесем, че моят труп
се е превърнал вече в прах над огъня.
Какво, че ще умра на думи, щом като
в действителност съм жив и с мен е славата?
Щом носи полза, всяка реч е хубава!
Та много мъдреци били са смятани
за мъртви, но когато са се връщали,
били са още повече почитани!
Така и аз като звезда - уверен съм -
ще светя и ще гледам враговете си.
Ти, родна твърд, вий, богове на моята
земя, ме приемете и закриляйте!

Професионалистът вече бе натрупал цяла купчина столове и бай Андрей не се виждаше. Това, да си призная, ме изпълни с облекчение. Като свърши, той вдигна голяма метална туба, очевидно пълна с бензин, и започна да полива обилно камъшита. Тутанкамон взе басово думата:

Тука започват заклинанията,
които за въздигането на душата
към светлината пълна на деня разказват,
за оживяването й в духа,
за нейното навлизане и нейните пътувания
в страните на отвъдното.
Ето словата, произнасяни
в деня на погребението,
в мига от тялото когато отделена,
душата в световете на отвъдното минава:
Здравей, о, ти, Озирис, бикът на Аменти!
Ето Тот, владетелят на вечността,
говори с моята уста.
Ето, аз, богът, съм велик,
на лодката небесна в плаването придружител.
Борбата упорита, която боговете водят
по моя воля става.
Знам тайнственото име
на онова велико божество, което е в небето.
Аз фениксът велик съм на Хелиопол!
Аз съм пазителят на книгата съдбовна,
където всичко станало се вписва
и онова, което предстои да стане.

Гласът на фараона заглъхна. Настъпи кратко мълчание, по време на което Юмерски пак бърникаше в уредбата. Накрая зазвуча тържествена музика, която ми бе странно позната. Имах чувството, че е от някой филм. Професионалистът гледаше Боби в очакване. Когато музиката се засили, Боби кимна отсечено. Онзи щракна клечка кибрит и я метна върху кладата.

Беше впечатляващо, не можех да отрека. Надигнах се, Стоян също. Без приказки поехме надолу.

Долу, в дъното на пресечката, прикрит зад дупка в оградата, бе паркиран жълт вартбург. Щом приближихме, ми се стори, че силуетът вътре ми е познат. Побутнах Стоян по рамото:

- Виж кой е тук!

- В момента е като подплашено животинче - каза счетоводителят. - Иска му се да отиде при Боби, но оняденшният разрив още му държи влага. Сега трябва да бъде прикоткван постепенно... но без резки движения. За съжаление Боби едва ли ще има време днес.

Оставих го да крачи по средата на улицата и се приближих внимателно към вартбурга. Силуетът вътре не ми обърна никакво внимание. Той се бе вкопчил за волана и целият се тресеше. На предната седалка до него права бе облегната яркочервена дърворезачка. Кой знае защо бе препасана с колана. Наведох се и погледнах през страничния прозорец без повече предпазливост.

Огромни глицеринови капки се стичаха по гладкото бузесто лице на момчето от Смолян. То стискаше здраво волана с побелели кокалчета на пръстите и виеше като жена. "Прав си, приятелю, рекох му наум, няма никаква надежда." И се затичах надолу да догоня Стоян.

Когато стигнахме двора, кладата вече догаряше, а бай Андрей едва ли тежеше повече от няколко грама. Музиката също заглъхваше. Темпото постепенно се забави и за пръв път придоби наистина траурно звучене. Чу се нечие тежко дишане и някакъв напрегнат мъжки глас изрече:

- Lord Vador, we hadn't expected you so soon!

Юмерски се спусна към уредбата и я изключи. В настъпилата тишина гледахме пламъците около половин час, докато угасваха с нежелание. До мен Стоян пуфтеше и пристъпваше от крак на крак. Пиеше му се и умираше от досада.

- Ако искаш, отскочи до "Гърлото" - предложих му с тайната надежда, че ще ми се махне от главата.

Той поразсъждава върху идеята, която очевидно му допадаше. После въздъхна:

- Ще издържа. Трябва и аз по някакъв начин да разбера, че погребвам приятел. Ще дочакам вермута. Пък и нали ще спирам пиенето - трябва да започна да тренирам, в началото с по-малки натоварвания.

По заръка на Боби, който изглежда също бе загубил търпение, професионалистът довлече до кладата градински маркуч. Юмерски пусна водата. Кладата запращя, черен облак от пепел и дим се издигна над нас, за да се посипе след това по всяка вероятност върху главите ни. Едва сега забелязах, че дъждът е спрял. Боби взе урната и с част от предишната тържественост загреба от пепелта. След това я предаде ритуално на Юмерски, който се затътри към къщата, явно да я положи в мазето, а той вдигна високо ръце и обяви:

- Празникът започва!

Тутакси зазвуча валс. Посетителите се поразмърдаха - едни гледаха озадачено, а други бяха видимо облекчени. Видях кмета да суче напрегнато мустака си - бях сигурен, че продължава да си блъска главата относно законността на проведеното мероприятие. Емилия бе на същото място, където я бях регистрирал преди близо три часа. Пак гледаше като препарирана и си личеше, че присъства тук само физически. Потръпнах от студ, като си представих къде може да е иначе. Нямах никакво желание да й се обаждам.

Групата артисти, подкрепени от пет-шест колеги, се вряза в тълпата. Бяха преоблечени като за провинциален прием от трийсетте - жените с дълги, влачещи се по праха бални рокли, а мъжете с фракове и цилиндри. И тук бе играла фантазията на Боби.

Петдесетинагодишен сух дългуч с лакейска ливрея и табла с напитки се спря пред нас. Стоян си взе две чаши, аз се задоволих с една.

- Нали не пиеше вермут? - попитах го.

- Нямам избор. Пък и това може да е моят начин да страдам за бай Андрей.

Каквито си бяха кресльовци, артистите бързо успяха да наложат някакво подобие на архаичен български и скоро всички неволно ги заслушахме. Най-активна бе една тричленна групичка - жена на около четиридесет и нещо и двама мъже - на десетина метра от нас.

- Аз имам куп лоши навици - тъкмо казваше актрисата, която поразително приличаше на Бени Хил. - Това е първият. Вкъщи всички пушеха. Баща ми пушеше, майка ми пушеше, брат ми пушеше, гувернантката ми - германка - пушеше, цялата къща пушеше!... Вижте! - Тя разпери пръстите си да покаже колко са жълти.

- Непоносимо! - продължи след малко. - Брат ми има такива пръсти. Тютюнът вреден ли е, моля? - Актрисата изгледа изпод мигли събеседниците си, след това отпаднало заяви:

- Бих искала да се превърна в пепел. Като тази.

Имаше предвид върха на цигарата си, а не крайния продукт от термичната обработка на бай Андрей. Все пак си помислих, че проявява лош вкус.

Някакъв тъпунгер с бакенбарди и маниери на светски лъв се приближи до тримата:

- Добър вечер! Изненадах ли ви? Няма ли да ви преча? Не?... Ще остана при вас тогава! Ах, Helene, колко приличаш на клетата си майка: блестяща и миловидна едновременно.

Някой ме докосна по рамото. Обърнах се - беше Боби. Беше си сложил черно сако и папийонка, за щастие нямаше цилиндър. Гледаше ме засмяно, разкошните му зъби блестяха на слънцето като корниз от средиземноморска вила.

- Как ви се стори церемонията?

- Впечатляваща - отговорих предпазливо. - Оригинална, бих казал...

- Е, да - той замълча ца миг. - Много гафове допускаме все още. Но следващото погребение ще бъде по-издържано. Самият аз все още търся формулата на ритуала... Може би разбрахте, че се опитвам да представя няколко различни концепции за смъртта. Макар че сега си мисля - не е ли малко безсмислено да представяш чужди концепции, при положение, че си имаш собствена?

- Ами представете вашата.

- Знаете ли, че това е идея? Притеснявам се само да не се стори на хората прекалено зловеща - все пак има доста странични зрители... Ще поразсъждавам... Е, забавлявайте се!

Понечи да се обърне, но аз го спрях:

- Какво е това в момента? Помен?

- Не помните ли? Това е сватбата! Младоженците ще дойдат всеки момент.

След тези думи той пое към естрадата. Щом застана до микрофона, глъчката тутакси заглъхна - артистите си знаеха работата. Боби ослепително се усмихна срещу всички и обяви:

- Дами и господа, тук сме, за да съберем във вечен съюз - той се поколеба дали да се извини за клишето - две влюбени души - Тодорка и Горан. Нека им ръкопляскаме!

Започнахме да ръкопляскаме послушно. Външната врата на къщата се отвори и на площадката се появиха щастливите младоженци. Баба Тодорка бе издокарана в истинска бяла булчинска рокля, в ръце носеше букет с калии. Някой й бе изпразнил цяла кофа грим върху лицето, като преди това предвидливо я бе обръснал. Пет-шест годишно момиченце пристъпяше спънато зад нея и й придържаше булото. Дядо Горан бе в строг черен фрак, папийонка и цилиндър. С малко закъснение установих, че са му залепили и изкуствени коцкарски мустачки.

По уредбата се разнесе: "О, спомняте ли си, госпожо?", докато младоженците заедно поеха към естрадата.

- Сватбата е малко ретро, но и младите са такива - обобщи Стоян до мен. Бях забравил за него.

Тълпата образува кордон, за да ги пропусне. Артистите подвикваха: "Браво!" и "Горчиво!" и дори хвърляха отгоре им хартиени конфети. И двамата гледаха доста ошашавено.

Щом стигнаха, те застанаха неподвижно пред Боби. Личеше си, че е имало репетиции. Веднага гръмна "Многая лета" в изпълнение на Борис Христов. Това явно бе сигнал за свещеника, който излезе от къщата и пое достолепно насам.

- И той ли е артист? - попитах Стоян.

- Май не е. Но не съм сигурен.

Започна дългата и досадна венчална церемония. Имах лоши спомени от нея - родителското тяло бе настояло да сключим църковен брак навремето. По-късно на няколко пъти натъртвах на майка ми, че именно това ни е донесло нещастие. Какво можеш да очакваш от нещо, което започва с прозявки и досада?

Когато му дойде времето, Боби подаде двата пръстена. На задължителния въпрос и двамата отговориха с по едно "Да" - тя го изграчи бойко, а дядото го каза по-скоро с примирение. Най-накрая отчето ги обяви за съпруг и съпруга. Вече не ме свърташе тук. "Превръщам се в Стоян", помислих с известна самоирония.

Както можеше да се очаква, гръмна Менделсон. Тълпата зашумя.

- Не бива да я задържате - каза строго висок субект в германска офицерска униформа. Сетих се, че той бе помагал на Боби с пакетите вчера: - Тя има светски задължения, на които средата й твърде много държи. И лични също тъй, нали!... Инак с едно загатване на Шолц ще ви пръсна по трите фронта. Ха-ха-ха! Разбира се, няма да го направя никога. Шегувам се.

- Ние не зависим от Шолц - отговори дръзко събеседникът му, също в офицерска униформа.

- Тъй ли? Не бъдете много сигурен, kamerad...

Свещеникът, явно свършил работата си, тръгна обратно към къщата. Боби се намести между новобрачните, обхвана ги за раменете и ги поведе към външната порта. Юмерски избърза пред тях, за да измъкне клиновете и отвори вратата максимално широко. Тълпата последва на почетно разстояние.

- Сгоден момент да се измъкнем - прошепна Стоян.

- Дадено - съгласих се.

- Вече минава два. Устата ми лепне от тия вермути! - оплака се той.

От мъка по бай Андрей ги бе забил шест, а може и седем. Аз не понесох и първия.

Образувахме нещо като разтегнат полумесец. На мястото на звездата стояха Боби, младоженците и момиченцето. По уредбата отново зазвучаха стари градски шлагери.

Тогава от пресечката, където бе паркиран вартбургът, се показа файтон. Бе доста приличен файтон, макар и леко бутафорен - като тези, с които разхождат туристи из Слънчев бряг. На капрата седеше ухилен циганин ужасно черен и с виолетови венци, облечен в червена ливрея на кочияш. Файтонът направи широк кръг и спря пред тримата. Отзад предвидливо бяха закрепени два големи пътнически куфара. Боби прегърна баба Тодорка:

- Фермина Даса - той се зачуди какво да й каже, очевидно това не бе репетирано. Накрая просто пожела: - Приятно прекарване!

След това се обърна към дядото, прегърна го и го разцелува по двете бузи.

- Флорентино! Бъди мъж!

Фермина и Флорентино се качиха зад циганина с ливреята, който щеше да се разчекне от хилене, и ни помахаха за последно. После камшикът изплющя и файтонът потегли. Дългото було на баба Тодорка се вееше поне два метра зад причудливо извития гюрук.

Когато файтонът мина покрай нас, зърнах плакат на страничната врата: "Животът ви няма смисъл? Ще го открием! Триград, тел: 03911/291. Борис Манасиев." При Боби нямаше празно.

Файтонът бързо се изтъркаля по нанадолнището. Огледах се за Стоян. Нямаше го. Наместо това застанах очи в очи с Емилия.

- Какво правиш? - попита ме тя.

Подтекстът беше: "Къде се губиш цял ден?" Нямах намерение да разигравам сцената с обиденото камилче, така че отговорих просто:

- Ами това-онова...

И тръгнах след файтона в посока на "Гърлото". За да се натреса на Боби.

- А, господин Петров! - извика той отдалеч. - Днес ви поизморихме. Надявам се обаче, че сте натрупал впечатления.

- Предостатъчно - уверих го. Пътят към свободата днес бе осеян с прекалено много препятствия.

- Да си представя и аз съм уморен - действително имаше сенки под очите. - Цяла нощ не съм спал. Но сега ще си почина. Нали ще се видим утре?

- Смятам да пътувам - тези думи изненадаха и мен самия. - Че то нещо много се задържах...

- Ще се обадите преди това, нали? Имам да ви кажа още нещо. Важно е.

- Разбира се, ще се обадя - обещах. Вече бях готов да обещая всичко. - Между другото, къде ще ходят с този файтон?

- До Варна. Оттам ще се прехвърлят на един кораб - "Милин камък" се казва, странно име за кораб... Той ще ги остави на едно саудитско пристанище с труднопроизносимо име. След това накъдето им видят очите, като съм им заръчал да се придържат към посока изток.

- Нали дядото беше собственик на къщата?

- Вече не е. Той ни я прехвърли, разбира се. Казах ви, че едва ли ще се върне жив, трябваше да се подсигуря. Е, приятна почивка!

С облекчение поех към "Гърлото". Почти тичах.

>>>

 

 

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2001, № 11 (24)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.