Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Седем дни

ПЕТИЯТ ДЕН

(1)

Дилян Вълев

Така и не успях да заспя. По едно време изгубих представа откога се въртя в леглото и скърцам със зъби. В отчаянието си дори започнах да броя овце, но си спомних един каракачански виц и сред стадото тутакси нахълта ухилен мустакат каракачанин, който започна да върши противоестествени деяния с една от овцете. Заличих всичко и реших да мисля за Емилия. Не знам защо, но наместо Емилия в полусъня ми изникна Годзила от японския филм - разхождаше се из булевард и буташе сградите като кегли. Беше черно-бяла, само на гърдите и гърба й мигаха червени светлини. Тези светлини ме натъжиха силно и ме изпълниха с чувството, че никога няма да бъда с Емилия, че няма да бъда не само с Емилия Спасова, но и с никоя Емилия въобще; сънят ми се прехвърли на ветровит кей, аз стоях на кея, а от отплаващия "Титаник" ми махаха всички Емилии на света. Там беше и поетесата Емили Дикинсън, а пък аз за момент се оказах не Михаил Петров, а преподобният Уолт Уитман, който от десетилетия я обладава епистоларно, но така и не стига до дефлорация наяве. Отметнах рязко чаршафа, стъпих на хладните дъски и отидох да запаля осветлението. Беше четири и тридесет. Никакъв час. Не беше време нито за събиране на камъни, нито за разхвърляне на камъни. Не беше време и да се живее, и да се мре не беше време, да не говорим, че съвсем не беше време за коняк. Въпреки това изпих почти наведнъж стограмовото патронче, което носех от месеци в несесера си. Бях го взел за караула, тъй като се криеше лесно. Зачудих се какво да правя. Не ми се лягаше отново. Знаех, че няма да заспя. Само дето през ума ми щяха да се изредят всички отвратителни неща, които ми са се случвали, а после може би и всички, които тепърва има да ми се случват. Отидох в банята, измих си зъбите, а след кратък размисъл, си взех и душ.

Поободрен се върнах в стаята, но приповдигнатото ми настроение падна отново, след като видях, че още е пет без четири. Както бях по слипове, седнах на ръба на леглото и загледах тъпо зеления паркет. Скоро ми стана хладно и се пресегнах за дрехите. Докато обувах дънките, от джоба ми изпаднаха вчерашните листове. (Тези от сутринта бях ги извадил след бягането в дъжда и сега съхнеха на масата под формата на хартиена каша, готова за рециклиране.) Изтегнах се на леглото, облягайки се на таблата, и ги запрелиствах. Очевидно ставаше дума за нещо като автобиография. Не че от два дни не бе ме занимавал със себе си. Прочетох някакъв досаден момент за това как искал ръката на първата си жена, след това захвърлих свитъка на чаршафа до мен и запалих цигара. Минаваше пет и тридесет и отвън небето започваше да сивее. Станах, отворих прозореца и се загледах навън. В сумрака хребетът с младите борове изпускаше своите сутрешни изпарения. Беше още хладно. Прииска ми се да се сгуша някъде на топло, но не в самотните си изпомачкани чаршафи. Тогава се сетих, че вече повече от пет часа е двайсти.

След кратко колебание се реших, спуснах се на втория етаж, стъпвайки на пръсти. Запътих се към стаята на Емилия, воден от тази смесица от похот, страх и самосъжаление, характерна за това време на деня, ако си буден. Тъкмо бях понечил да отворя внимателно вратата, когато другият буден човек в къщата ме извика:

- Ей! Вестникарина!

Точно срещу стаята на Емилия бе тази на бай Андрей. Вратата обаче бе затворена, което щеше да рече, че или има слуха на някое животно - шампион в тази област, или вижда през вратите.

- Чу ли бе! - повтори се врясъкът. - Яла малко!

Не ми се искаше да вдигаме цялата къща, така че влязох. Бай Андрей лежеше намръщен, подпрял глава на три-четири възглавници.

- Да ибеш ли си тръгнал? - осведоми се той.

- Сега като се замисля, май идеята не ми се вижда толкова добра - бях искрен. Вече бях доволен, че ме е спрял.

- Ибането е паратька работа - поучи ме старецът, макар и да не успях да схвана точно смисъла.

- А ти как ме усети? Стъпвах толкова тихо.

- Видях та през вратата.

- Брей... И да левитираш гледам си се научил.

- Кво?

- Да фърчиш. Хубаво нещо.

- Ма след дъжд качулка.

Разперих наопределено ръце да изразя съжалението си.

- Ти как си? - попитах.

- Как да съм. На кратиш. Да свършва веке, че зе да ми писва. Слушай ся за кво та викам. Ти сигур знайш кви ги пише оня шапшал.

- Боби ли?

- Боби. Кат ми бил прост жиута, дай ся да пишем дивотии. Детството - писа, бриса, войната - айде, от мене да мине, ма онва ибане на плажа го не ща!

- Защо бе, бай Андрея? Какво чак толкова има? - неволно бях възприел обръщението на Стоян.

- Има-няма, тва е. Не ща с таквиз работи да влявам в таковато ... библивотеката ... пък на Боби, ако нещо не му изляват сметките, си е негова работа.

- И аз какво да сторя?

- Скъни го! Не, задраскай го!

- Ще видя, стига да мога.

- Няма кво да гледаш.

Нищо не ми пречеше да му обещая. Поне щеше да умре спокоен човекът. От последната ни среща бузите му бяха хлътнали още по-дълбоко, а очите като че бяха напълно угаснали. Говорът му се накъсваше с тежко хрипливо дишане.

- Обещавам. Ще задраскам онова на плажа.

- А така. - Той се отпусна изтощен във възглавницата. - Пък кат дойдеш там, ща черпя.

Хванах бравата.

- Юмерски показа ли ти урната? - поинтересувах се на излизане.

- Не. Ма не ми аресва. Мяза на пчелен кошер.

- Виждал ли си я?

Той посочи с пръст към пода.

- Тъкмо ся я лакира. Там на първия етаж.

 

* * *

Затворих вратата и се помотах в нерешителност пред стаята на Емилия. После се сетих, че бай Андрей сигурно ме наблюдава и поех към стълбите. Наближаваше шест без десет.

Реших да подраня с традиционното кафе при Юмерски, нали бил буден.

Той действително лакираше вече сглобената урна. При шума от влизането ми се ослуша като подплашена яребица, свали си очилата и едва тогава успя да ме фиксира.

- Стреснах ли ви? - проговорих извинително.

- Не очаквах да има будни - отговори той, слагайки отново очилата. - Боби става в седем без петнайсет, а баба Тодорка след седем. Напоследък взе и повече да се успива.

- Вие никога ли не спите?

- От десет до един, понякога подремвам следобед. Напълно достатъчно ми е. Ще пиете ли кафе?

- Нека сам да си го направя - помолих. - Съвестно ми е постоянно да ви отвличам от работата.

За моя изненада той се съгласи и продължи с урната. Четирите й крака бяха напълно излишни и само загрозяваха правоъгълната кутия отгоре, която и без тях не бе олицетворение на красотата. В средата долу на кутията имаше медна табелка с надпис: "Андрей Стоилов Беляков (1922-2000 г.)".

Извадих джезвето от шкафа, напълних го и сложих кафе. Оставих го на котлона и седнах до масата.

- Бай Андрей току-що ми каза, че виждал през стените - осведомих го, палейки цигара.

Юмерски спря за момент с четката и ме погледна през очилата:

- Значи е виждал урната?

- Да. Каза, че приличала на пчелен кошер.

Той се взря продължително в творението си. Изглеждаше видимо огорчен.

- Е, аз все пак не съм дърводелец - каза накрая, остави четката върху сгънат вестник и свали очилата.

Съжалих, че му казах за кошера. У Юмерски имаше нещо трогателно, което караше хората да го щадят. Реших да сменя темата:

- Боби ми каза, че Коруев е бил доста луда глава. Каскадьор, даже шпионин...

- О, да - както и очаквах, това го оживи. - Постоянно се катереше по скалите - има ги много наоколо. Изобщо не се обезопасяваше, ходеше по ръба, като че се разхожда. Казваше, че няма от какво да се страхува - нали знаеше кога ще умре.

- Не е ли бил прекалено възрастен за алпинизъм?

- Беше. Той бе само четири години по-млад от Боби. Беше на 66 години и дори не се задъхваше, когато трябваше да изкачи някоя стометрова канара.

- Като слушам за него, като гледам Боби, се чувствам стар и грохнал - признах аз. В представата ми този Коруев се бе оформил като някакъв стародавен титан, който разделя морета, ражда двадесетина отрока с имена като Мисах и Аминадав и умира за разнообразие на 312 години.

- Те са от друго време - обясни юристът. - Не е дори моето поколение, аз по-скоро се чувствам съпричастен с вашето. Ние сме объркани хора. Те също са объркани, но по друг начин и това ги прави толкова жизнени.

Станах и отидох да видя кафето. Изчаках го малко, после си налях и отнесох чашата до масата. Заварих го да гледа изпитателно урната.

- Хубава си е - успокоих го. - Не го слушайте бай Андрей.

- Каквато такава - той свали очилата. - За друга вече няма време.

- А другият проект как върви?

- Кой?

- Тадж Махал. Болничната стая, която ми показахте в събота.

- Монтирах радиатора. Стана много хубаво и най-важното, съвсем като оригинала. Остава да намеря протрит балатум на курабийки, стара радиоточка, да развъдя паяци в ъглите, и всичко ще е готово.

- Не е кой знае какво.

- До месец най-късно ще съм готов.

- Сигурно много сте я обичал?

- Кого?

- Жена си. Нали в нейна памет правите всичко това?

- Не помня! - Той ме погледна безпомощно и чак сега забелязах, че очите му са светлосини и ясни, като че изпрани с прах, съдържащ активни съставки.

- Защо ще го правите, ако не сте я обичал?

- Навярно това е паметник на гузната съвест. Всъщност повечето паметници са такива. - Юмерски въздъхна. - Нали помните като ви споменах, че за тридесет години си спомням контретно едва няколко дни? Един от тези дни е погребението й. Именно тогава си дадох сметка, че сме пропилели като в сън толкова време. Навярно всичко щеше да бъде другояче, ако нещата не бяха се стекли по този начин, рекох си тогава. Навярно много бихме се обичали. Докато сега... просто не помнех. Тогава реших да изкупя вината си като занапред я обичам и за тези пропилени три десетилетия. Тази стая ми е необходима, за да поддържа спомена за онзи ден. А когато умра и се срещнем там, всичко ще бъде по новому. Поне така се надявам. Много неща научих...

* * *

Точно в седем излязох пред къщата, седнах на стълбите и запалих цигара. Слънцето вече се бе издигнало - голямо и тъмнорозово като на японското знаме.

Охранена бяла кокошка беше избягала от кокошарника и сега крачеше важно из лехите с цветя на дядо Горан. И тя навярно си имаше своите съображения за доброто самочувствие. Замерих я с камък. Квачката подскочи, размаха крила и се огледа негодуващо. След това продължи бавно като че нищо не се е случило, подобно на махленския пияница, когото хлапетата са взели на мушка.

- Защо толкова рано тази сутрин? - чух глас зад гърба си.

Обърнах се. На входната врата стоеше Боби. Бе облечен в тъмносини джинси, цикламена риза с къс ръкав и конопени летни обувки на бос крак. В горния джоб на ризата му бяха втъкнати чифт фирмени очила "Ray-Ban". Един гъзар на преклонна възраст, рекох си.

- Прекрасна сутрин - констатира той. - Само за разходка. Ще дойдете ли с мен? Ще съчетаем приятното с полезното.

Съгласих се. Предположих, че ще ме помъкне към гората, но поемайки обратно към къщата, Боби каза:

- Само да взема пари и тръгваме. Имам доста неща да напазарувам от Девин. Не сте забравили, че утре ще имаме погребение и сватба, нали? Вие ме чакайте пред портата, да изкарам първо колата.

Това за колата беше новина. Нали уж всичките ги обливаше студена пот при мисълта за катастрофа.

Оказа се не какво да е, а чисто нов бял форд "Фокус". Качих се.

- Хубава количка - констатирах, сядайки.

- Нали? Вече ви казах, че нямам нищо против лукса. Няма нищо неприлично в него, противно на нагласата, която все още ни е натрапена от християнството, че човек трябва да е беден, болен и нещастен... а хемороидите са екстра.

- Не се ли притеснявате да шофирате?

- Е... Правя го колкото се може по-рядко, но има моменти, когато няма как да се избегне. Все пак вярвам, че съществува провидение, което няма да позволи да си отида по подобен нелеп начин. Пък и все трябва да имаме някакъв транспорт, нали? Така поне разчитам на себе си, а не на някой шофьор - махмурлия.

На всичкото отгоре той се оказа добър шофьор. Караше уверено и съвсем не предпазливо, както би следвало да се очаква.

Скоро подминахме пещерата. Все още нямаше жива душа. Продължихме надолу през ждрелото.

- Какво ще купувате от Девин? - попитах.

- Необходимите неща за церемониите. Трябва да се срещна и с някои хора. Но вас няма да ви ангажирам, ще се уговорим да се чакаме някъде.

Подминахме разклона за Чаирите. След като получих разрешение, запалих цигара и отворих леко прозореца.

- Прочетохте ли нещата, които ви дадох? - поинтересува се Боби.

Забавих красноречиво отговора.

- Почти всичко - признах. - Но обещавам да ги завърша.

- Не бързайте - разреши великодушно той. - Като стана дума за провидението, считам, че то е съвсем наясно какво трябва да знаем и какво не.

- Някои от нещата ме наведоха на мисълта... - започнах. - ...Не мислите ли, че на моменти сте прекалено ... радикален?

- Къде по-точно?

- Например в ръководството за отглеждане на деца.

- Радикализмът, както знаете, се налага тогава, когато нещата са тотално сбъркани. Мисля, че случаят е такъв. Смятам, че именно погрешното възпитание е причина за всички беди. Забележете в каква среда отрасват децата в момента. Сякаш всичко около тях е направено да ги убеди, че светът е едва ли не едно уютно и дружелюбно място. А много добре знаем, че не е така.

- Е, деца са все пак...

- Това не ги извинява. Вижте птиците. Научават се да хвърчат и вече са готови да приемат живота. Междувременно може да им се случи всичко - да ги отвлече хищник, да умрат от глад... С какво нашите наследници са по-привелигировани? Ще кажете: "Ние сме разумни". А аз ще ви отговоря: "По този начин ние ги лишаваме от всякакъв имунитет, насаждаме им грешна представа за живота, а тази представа може да се окаже фатална, превръщаме ги в бледи, депресирани копия на самите себе си, ерго - безлични пионки, в едно общество, което е готово да ги жертва всеки миг!"

Той така се бе разпалил, че накрая почти крещеше.

- И какво предлагате?

- Вие сте го прочел. Ще го повторя. Според мен всеки трябва да отрасне в условията на конкуренция, при която шансът за оцеляване да е към 60 процента. Така няма да има опасност от демографски срив, а при правилна организация рязко може да се повиши производството. Още от ... да речем шестата, или - хайде - седмата година, човек ще трябва да преодолява различни препятствия със степен на трудност в зависимост от възрасттта. Така до навършване на 50 години животът му неизбежно ще търпи постепенно качествено подобрение и всеки сблъсък с действителността винаги ще представлява приятна изненада, за разлика от сега.

- Не влизате ли в противоречие със себе си? - прекъснах го. - Проповядвате белетристичния начин на живот, а същевременно искате да наложите правила, които изравняват всички.

- Искам просто да върна изконните правила! - разпали се още повече Боби. - Уравниловката съществува в момента. Аз всъщност искам хората да бъдат наистина свободни, не разбирате ли? А схемата на живота, която предлагам, е точно в съзвучие с белетристичния модел. Кажете ми, вие на колко години сте?

- На двайсет и осем.

- Чувствате ли се готов за живота? Обаче ми кажете честно!

Замислих се.

- Като че по-скоро не...

Неочаквано той наби спирачките, посочи ме с пръст и възторжено извика:

- Това е!

Изгледах го смаян. Приличаше на инквизитор, чийто подсъдим най-после е признал за съвокупление с дявола. Поуспокоен, Боби, подкара форда отново.

- На вашите години аз също не се чувствах готов за живота. Ще ви призная нещо - почувствах се относително зрял едва пред прага на шейсетте. Виждате ли до какви пакости води неправилният старт?

Установих, че съм забравил цигарата си угасена наполовина. Изхвърлих я през прозореца и запалих нова. Вече се бяхме спуснали доста. Боби извади от джоба си тъмните очила и ги сложи. С тях заприлича на застаряващ мафиот. След кратко мълчание той зарецитира, явно продължавайки на глас мисълта, която го е занимавала:

- ... и нека играчките бъдат сиви, или черни и неприятни наглед. Нека наместо с тези абсурдни зайчета, мечета и ... прасенца, детето си играе с паяци, змии и ... ехидни. Всъщност защо му е да играе, след като за същото време може да свърши нещо полезно? Нека при грешка изпита болка - каквото и да говорят съвременните педагози, телесното наказание винаги е било по-възпитателно от потупването по рамото. Естествено, не трябва чак да се осакатява трайно... С израстването си то ще се сблъска и със светлите страни на живота. Ще научи, че има и цветя, и пеперуди, и зайчета ако щете, но тези неща не трябва да се появяват преди навършване на възрастта, когато ще е готово за тях.

- Значи предлагате да държим подрастващите в нещо като концлагер?

- Изобщо не предлагам да ги държим никъде. Предлагам да ги възпитаваме в условия, максимално близки до пълната свобода.

- Без родители?

- Естествено. Кажете, не прекарваме ли първите си двадесетина години в своеобразно робство?

- Трудно е да се каже кой кого заробва.

- Взаимно е. Именно това прави цялата система тъй порочна. Защото хората почти без изключение приемат наследниците си за смислоопределящ фактор в живота. Така те прекъсват собственото си личностно развитие, а от друга страна осъждат децата си още от люлката да повторят техните грешки. Така че аз съм идеалният баща - заключи малко изненадващо.

- И какво разбирате под "личностно развитие"?

- Какво ли? Това да можеш в края на живота си да кажеш: "Има едно изречение, една дума, един намек или сянка от идея, с които животът ми се различава от тези на петте милиарда души, живеещи днес, и петдесетината милиарда, живели откакто свят светува."

- Жестока конкуренция. Не ви ли се струва, че болшинството ще остане извън борда?

- Ето, пак разсъждавате като човек, отгледан сред зайчета и мечета - разсмя се Боби.

Тъкмо подминавахме табелата на Настан. Той се водеше квартал на Девин, но си беше чисто село. Вече в града изгледах потискащите казармени постройки, които отдавна бяха обезлюдени, след това минахме моста и спряхме на паркинга зад автогарата, от която ни разделяше малко паркче. Боби заключи форда, после извади от багажника същия виолетов сак, с който бях на пикник миналия ден. Изпитах мимолетен яд към него.

- Ще се забавя около час и петнайсет минути - каза той. - Къде ще се чакаме?

Огледах се и посочих барчето на петдесетина метра.

- Става ли?

- Разбира се. Ще бъда там... - погледна часовника си - в девет и двайсет и пет.

Разделихме се. Аз се върнах до автогарата да си купя вестник, после седнах отвън на въпросното барче. Иззиданата тераса бе надвесена над дълбоко, обрасло с храсталаци дере, някъде долу се чуваше шум от течаща вода. От опит знаех, че край реката има нелегален казан за ракия.

До масата се приближи тлъста келнерка с тъмни лекета по синята пола и мълчаливо заочаква поръчката ми. Бе от тези, които обикновено имат хубави приятелки.

- Една бира - казах. После се сетих, че от онзи ден нищо не бях ял и попитах: - Нещо за закуска имате ли?

- Принцьеси - отвърна тя.

- Дайте две - никак не ми се ядеше, но днес трябваше да имам сили.

Запалих цигара и запрелиствах вестника. Нямаше нищо освен обичайните политиканствания и убийства.

Принцесите бяха огромни, така че ми се наложи да махна за втора бира, а след като приключих с всичко, противно на волята си, поръчах кафе с коняк и зачаках Боби.

Той се появи точно навреме. Идваше откъм центъра и освен виолетовия сак, който бе преметнат през рамото му, носеше поне пет-шест обемисти пакета в ръцете си. Зад него преплиташе крака някакъв едър брадат субект, който също бе натоварен с пакети, чийто брой и тегло вероятно надвишаваше зададеното в експлоатационната му карта. Спряха се до колата. Боби остави внимателно товара си на предния капак и отиде да отключи багажника. Там не успя да се побере всичко, та се наложи да наблъскат част от нещата на задната седалка. След като приключиха, Боби се здрависа с мъжагата, говорейки му оживено, после пое към мен с подскачащата си младежка походка.

- Закъснях ли? - Той седна отсреща, потривайки ръце.

- Трябваше да ми кажете, че ще има толкова багаж. Щях да помогна.

- Нещата бяха доста тежки. Едва ли щяхте да се справите.

- Мило момиче, - заговори на дебелата повлекана, която бе пристигнала междувременно - донесете ми един чай "Каркаде" от серията "Биопрограма" на "Билкооп", но този "Билкооп" дето е с адрес "Гара Тодор Каблешков", а не другия, който, както знаете, се намира срещу Вагоноремонтния завод. Нека бъде с петнайсет грама пчелен мед, две кутийки сметана и три бучки лед.

Келнерката го изгледа като да й беше поискал настройка от мандрагора. Все пак записа нещо в бележника си и се отдалечи безмълвно.

- Какво бихте й препоръчали? - попитах го развеселен.

- Какво ли? Тя очевидно е труден случай, защото е съвсем като останалите. Каквито са и повечето хора междувпрочем... Вижте какъв хубав каламбур се получи - Вие ще предложите ли нещо?

- Да стане олимпийски шампион по водни ски.

Боби се разсмя. Забелязах, че зъбите му са идеално равни и бели. По-късно разбрах, че са изкуствени.

- Това и аз бих се посвенил да направя - каза след като спря да се смее. - Сега сериозно. Общността, която виждам в мечтите си, ще разполага с алтернатива и за най-безнадеждния случай. Ще има поне тридесетина биографисти, и то говоря за едно относително начало... Както и с милиони сюжети "на склад" в компютъра. Благодаря!

Последното бе по адрес на келнерката. Той помириса донесения чай и тържествуващо заяви:

- Както и предполагах. Мента. Ако бях поискал жълт кантарион с мащерка и риган, навярно щяха да ми донесат липа.

- А за мен ще препоръчате ли нещо? - прекъснах разсъжденията му.

- Бял равнец - отговори тутакси той. - Действа отлично на черния дроб.

Пообърках се, но после уточних:

- Имах предвид белетристичния метод.

Известно време Боби не отговори. Сложи меда, сметаната и леда и заразбърква съсредоточено получената гадост. Накрая започна:

- Вие страшно приличате на мен, когато бях на вашата възраст. И аз бях, смея да кажа, интелигентен, в голяма степен надарен, без да съм гений, а също и фрустриран до безобразие. Живеех ден за ден: бъдещето ми се виждаше сиво и безсмисленo; успокояваше ме единствено мисълта, че няма да продължи дълго. А ето ме днес на седемдесет и три. Виждате ли, приятелю, какъв глупак съм бил?

Реших да не се обиждам.

- И какво се оказа? - попитах. - Бъдещето.

- Не се сбъднаха нито най-лошите, нито най-оптимистичните очаквания. Но във всеки случай се оказа поносимо. Изобщо животът е така устроен, че ни пази в максимална степен - затова се дразня, когато клинчим по такъм начин. Уверен съм, че няма нищо истински непоносимо. Дори смъртта - все пак милиарди хора са минали през нея.

- Завиждам ви за спокойствието, с което разсъждавате за тия неща.

- То не е кой знае какво. Казах ви рецептата - душевно равновесие. А знаеш ли мисията си в този живот, както и какво в общи линии те очаква след него в близките няколко хиляди години, можеш да си позволиш лукса да се поотпуснеш.

 

* * *

- Не ми отговорихте какво бихте ми препоръчали - подсетих го вече в колата, след като бяхме излезли от Девин. От дясната ни страна рухваха дълги стопански постройки, вероятно обори. Някакъв човек с работни дрехи седеше на гума от камион, пушеше и гледаше към нас с кравешки поглед.

- Кажете две думи за семейството си?

- Баща ми дълги години беше заместник генерален директор на "Метални конструкции", майка ми е аптекарка. Трудно ще се хванете за нещо. Отрасъл съм направо в пагубна атмосфера - сред любов и разбирателство.

Боби поразсъждава известно време, както заобикаляше многобройните дупки, накрая ме попита предпазливо:

- Бил ли сте някога в Афганистан?

Едва се въздържах да не прихна. Дали пък не възнамеряваше да ни събере десетина души, че да ползва групово намаление?

- Не - отговорих. - Не съм бил.

- Би било логично жизненият ви път да приключи там, при това без да го протакаме много. По време на командировка например. Ще се получи стегната линия на живота, която няма да досади. Четох за един фоторепортер, който документирал собствената си смърт, докато го разстрелвали - нещо такова бихте могли да сторите и вие.

Боби замълча, очевидно наслаждавайки се на мисълта за героичната ми смърт. Оставих го да си помечтае известно време, после заявих:

- Нямам намерение да умирам все още.

Той не изглеждаше изненадан. Явно и друг път се бе сблъсквал с подобно неразбиране.

- В такъв случай ви очаква дълъг и изпълнен с перипетии живот. Ако имате повече талант от мен, ще създадете нещо стойностно, но в общи линии животът ви ще бъде като моя. Ще ви мъчат депресии, ще имате чувството, че сте изгубил най-ценното безвъзвратно... И може би на стари години ще дойде спокойствието.

- Не ми звучи идеално.

- Казах ви алтернативата.

- Афганистан?

- Или нещо от този род.

- Винаги ли предлагате подобни решения?

- Не мислите ли, че човек трябва все пак да положи усилия, ако иска да промени и осмисли живота си. Като най-висша цел, тя е трудна, невъзможна за мнозина. Примерно, ако човекът е работил като чиновник двайсет-трийсет години, не мога да му препоръчам екскурзия до Рилския манастир. А нещо, което наистина ще промени живота му. Например ... да убие шефа си. Ако не му стиска, да си я кара, както досега.

- Защо пък да убие?

- Не непременно. Но убийството със силния си драматизъм може да спаси много наглед безнадеждни ситуации.

- Значи според вас да тръгна да убивам?

- Защо пък ... не съм казвал подобно нещо. В никакъв случай няма да тръгнете да убивате, други ще тръгнат да убиват, вас като убиец не ви виждам. Не мислете, че съм някакъв кръвожаден тип. Просто е крайно време да спрем да възприемаме обществото като безплатно общежитие с добродушен нощен пазач и евтина столова. Наясно съм, че това не може да стане изведнъж. И разбира се, ще се запазят добрите придобивки на цивилизацията.

Изглежда под "добри придобивки" разбираше картечния пистолет. Вече обаче ми беше писнало да теоретизираме и реших да променя темата:

- Ще пратите ли младоженците на меден месец?

- Това бе една от причините да дойда в Девин. Обаче срещнах неочаквани проблеми. Мислех да ги пратя с кораб нагоре по Дунав. Едно романтично пътуване - малките масички по палубата, виенският валс, горещият шоколад, шампанското с хайвер...

- Бил ли сте на такова пътуване?

- Не. Но толкова живо си го представях. Проблемът е, че такива екскурзии вече не се организират. Така ми казаха от бюрото на "Балкантурист" - заради събитията в Югославия, пък и заради липса на интерес. В "Интернет" също няма нищо.

- Жалко наистина. - Историята за Фермина и Флорентино пропадаше.

- Ще потърся някакъв заместител. Позвъних на един наш човек в София. Най-лошото е, че нямаме много време.

- Защо не ги пратите на околосветско пътешествие? - предложих. - Стига да можете да си го позволите.

Боби махна нетърпеливо с ръка.

- Парите не са проблем. - Той се замисли. - Знаете ли, че в предложението ви има резон... Околосветско пътешествие... Звучи наистина романтично, още повече, че със сигурност няма да се върнат. Дядо Горан е със слабо сърце и афродизиаците ще го съсипят. Тя ще го погребе някъде и ще продължи напред - Бобмай, Хонгконг, Сингапур... Както и не знае езици. Накрая и тя - чието най-голямо пътешествие в живота е било от Първомайското село до Родопите да се омъжи - ще остави костите си някъде из Далечния изток. Решено! Това ще е.

Май не им направих кой знае каква услуга на старците, помислих. Тъкмо подминавахме разклона за Чаирите и навлязохме в ждрелото. Праисторическата сянка тутакси ни обгърна.

- Стоян, счетоводителят, ми каза, че историята на дядо Горан била интересна - сетих се аз.

- Не искам да се кича с лаври за успехи, в които нямам особена заслуга - отговори той с неприсъща скромност. - Той беше колачът на селото. Стотици крави, овце и прасета беше заклал, докато започна да ги сънува. През деня го обливала студена пот и чувствал слабост, а нощем сънувал прясно одрани трупове - на крави, прасета, овце. След това анатомичните особености нещо започнали да се сливат и той престанал да разпознава висящия на ченгел труп на какво животно е - плешката като че била на крава, бутът на овца, а ребрата - свински... Това го плашело. Все едно математик да сънува хайку. Но най-страшното дошло, когато започвал да вижда хората без кожа. Говорел си с някого и изведнъж събеседникът му почервенявал пред погледа му, сухожилията изпъквали като въжета на марионетка, артериите и вените се очертавали като на учебен макет за студенти-медици, а очните ябълки се ококорвали насреща, лишени от клепачи и мигли. Това естествено много го безпокояло, защото, както знаете, повечето хора намират гледката на разфасовани трупове за отблъскваща, ако не и ужасяваща. Така че дойде при мен.

- И как го оправихме?

- Блъфирах. Казах му да легне на дивана и да затвори очи. Пуснах му някаква ориенталска музика и почетох двадесетина минути Гьоте в оригинал, докоснах го по челото и му рекох: "Изцерен си, върви си."

- И кошмарите спряха?

- Да. Главно благодарение на това, че самият той не е обременен от много знания, меко казано. Оттогава ми вярва безрезервно. - Боби замълча и вече завивайки към пресечката за къщата, добави: - Де да имах повече такива като него, жалко че ще трябва да се разделим.

 

* * *

Разделихме се на входа на къщата, без да си уговаряме нова среща. Това ме зарадва. Тъкмо ще мога да ударя на спокойствие някоя и друга мастика със Стоян довечера, помислих доволен. След това се изругах наум. Каква мастика - нали днес бе двайсти!

До беседката Юмерски бе подновил дейността, която го заварих да върши в петък на идване - цепеше дърва. Приближих се до него и го загледах. Този път той не се сепна - разцепи с точен удар боровата подпалка на дръвника и едва тогава се обърна към мен. Очилата му бяха изпотени.

- Не е ли рано да се стягате за зимата? - попитах.

- В какъв смисъл?

- Дървата за огрев. Никой от комшиите не се е захванал още с тях.

- А... Все трябва да се свърши, нали така. Едва на стари години разбрах какво бреме е къщната работа. По цял ден да работиш, все ще остане нещо.

- Не си давайте такъв зор - посъветвах го.

- Ако аз не си давам зор, кажете ми кой? - Дали в гласа му звучеше нещо като негодувание, или така ми се беше сторило? Така се раждат синдикатите, рекох си и го попитах:

- Да сте виждал Емилия?

- Ем... Не. Не е ли в стаята си?

- И аз не знам. Ще ида да проверя.

Вратата на стаята й бе леко притворена, така че просто я бутнах леко и надзърнах вътре. Нямаше я. Повъртях се нерешително, след това реших да направя експеримент. Обърнах се към вратата на бай Андрей, сложих си въпросително изражение на лицето и разперих ръце. Отговорът не закъсня:

- Отиде да цапоти. Виж при Игнатя. Праи му иконите.

Гласът бе отслабнал, но може би причина бе преградата между нас. Качих се в стаята си.

Сега пък Игнат, размишлявах разтревожен. Какви ли ги върши с него? Припомняйки си досегашните ни разговори, си казах, че няма причина да се безпокоя, но в спомена ми нахлуха очертанията на яките плещи на темерута и мускулестите му ръце. Ако се стигнеше до физическа саморазправа шансът ми бе като на Лили Игнатова срещу Май Тайсън.

Унесен в подобни размисли, бях забравил защо съм се качил в стаята. Погледът ми падна върху разпилените по леглото листове. Взех ги, натъпках ги в джоба си и поех навън.

В стаята на бай Андрей Боби тъкмо казваше:

- Считам, че политическите ти убеждения са съвсем старомодни и крайно умерени. Днес имаш последен шанс да ги промениш.

Обаче на мен не ми се подслушваше вече, така че продължих.

 

* * *

Наблюдавах известно време как работят на доволно разстояние един от друг, накрая удовлетворен заключих, че действително между тях не се забелязва никаква близост. Пък и от друга страна наистина нямах никакви основания да поставям под съмнение фригидността на своята възлюбена.

Емилия рисуваше права пред висок статив-самоделка, а Игнат продължаваше да копае. Приближих се откъм гърба й.

Христос на разпятието, който тя рисуваше в момента, като че излизаше от канона, но това вече се очертаваше като тенденция при стоежите на нови храмове. Беше прекалено атлетичен Христос, а за да няма съмнение кой е моделът, през шията му минаваше белег. Самият божи син гледаше доста темерутски. Бедрената му препаска бе повдигната доста високо и се подаваше част от единия тестис.

- Това не е ли богохулство все пак?

Тя дори не трепна, макар че не ме бе забелязала да се задавам, помисли малко и отговори:

- Не знам. Рисувам така, както искам. Пък на Игнат му е все тая.

- Искаш да кажеш, че не влага поне малко сърце в тоя строеж?

- По-скоро цялата си омраза.

Погледнах към него. Риеше бясно земята, като че тя му бе личен враг. Не даваше никакъв сигнал да ме е забелязал.

- С Боби ходихме до Девин - съобщих й. - После те търсих в стаята и бай Андрей ми каза, че си излезнала да рисуваш. Имаш ли още много?

- Току-що я завърших. - Тя остави четката на поставката на статива и обърна гръб на творението си. Бе изцапала с червена боя лявата си буза и аз се пресегнах да я изтрия.

- Значи си свободна?

- Да. - Емилия взе найлонова торбичка и пое към пътя долу.

- Няма ли да си прибереш картината? - Някак си ми бе трудно да я нарека икона.

Тя махна с ръка:

- Игнат ще си я вземе.

През цялото време той дори не ни погледна.

Тръгнахме по пътеката. Аз я прегърнах през рамо. Тя не реагира по никакъв начин. Помилвах дясната й гърда - все едно, че не беше нейна.

- Днес е двайсти - проговорих.

- Знам.

- Е, и? Ще направим ли нещо по въпроса?

- Ще направим - гласът й никак не звучеше ентусиазирано. Нямах намерение да я оставям да й се размине.

Огледах се.

- Защо не още сега? Сред природата - трябва да е много романтично.

Отговорът се забави.

- Нека започнем с нещо по-малко романтично. Да речем легло с чисти чаршафи.

И без това вече бяхме излезли на пътя. Дотук с романтиката, рекох си.

- Щом така искаш - въздъхнах. - В къщата?

- Това имах предвид.

Тя явно не знаеше за новите способности на бай Андрей.

- Кога? Сега ли? Или първо искаш задушевна следобедна закуска на свещи и сьомга?

Наближихме първите къщи от селото. Вездесъщият мотоциклет вдигаше прах към нас. От опит обаче знаех, че ще обърне преди да ни е стигнал.

- Не искам свещи. Но първо трябва да мина през едно място.

- А ако те пусна сега, да не се върнеш като Пепеляшка в дванайсет и една минута?

- Няма. Ако искаш ела с мен. Но ще ти е досадно.

Тъй или иначе нямах какво да правя. Като че единствената алтернатива бе да се видя със Стоян в "Дяволското гърло". Това обаче криеше непредвидени опасности. Тоест, много добре предвидими. А не ми се щеше да се оплеска цялата работа по моя вина.

 

* * *

Свихме вдясно от пътя покрай оградата на нефункциониращото училище към дерето на реката, където имаше стар римски мост и минаваха само камиони и москвичи. Преди моста свихме вляво в позанемарен двор, предизвиквайки истеричния вой на дръгливо псе с произход, невъзможен за установяване и от Интерпол.

Емилия натисна копчето на звънеца. Иззвъняването не се чу, но изглежда е имало такова, защото след малко вратата се открехна. В процепа се появи дребна женица на средна възраст с бемка над горната устна и подозрителен поглед. Без да каже нищо, без дори да кимне, тя отвори по-широко вратата и ни пропусна покрай себе си. След нас заключи; това бе може би единствената къща в селото, която се заключваше. Каква ли е тази работа, запитах се. Таен орден на мълчанието? Секта на пътуващите наужким и мразещи секса?

Влязохме в неголяма стая със стар диван, отрупана със списания, холна маса и стандартна секция, натруфена с порцеланови сервизи. Само на един рафт имаше книги. Както установих след кратък оглед, всичките бяха по шев и кройка, имаше само един любовен ромен с покъртителното заглавие: "Аз съм виновна!" Най-после стопанката благоволи да проговори:

- Седнете.

Ужасът започна след като седнахме. Без да продумат, двете с Емилия запрелистваха списанията на масата, които до едно бяха също посветени на шивашката индустрия. От време на време само безмълвно посочваха някой модел, кимваха и продължаваха нататък. Около петнайсет минути разглеждах гоблена вляво от мен. Изобразяваше три къпещи се жени с наднормено тегло в обкръжението на еленчета, райски птици и водни лилии. Ако се съдеше по позите им, явно и трите се мислеха за чудни красавици. Накрая усетих, че ще се пръсна и попитах:

- Може ли да запаля?

Стопанката вдигна поглед към мен с очевидно неудоволствие, позамисли се, навярно за словореда, и отговори рязко:

- На терасата.

За да изляза навън, трябваше първо да се преборя със завесата против мухи. Терасата гледаше към неголям заден двор с кочина и хърбаво прасе в нея. Четири-пет годишно момиченце се забавляваше като ръчкаше прасето с пръчка през мрежата, но животното не му обръщаше никакво внимание, обладавайки в някаква си негова форма търпението на светиите и вярата Исусова.

Изпуших последователно три цигари, докато наблюдавах наличната фауна. Не ми се връщаше при дантеленото съзаклятие, така че извадих листовете на Боби и ги заразглеждах.

Днес е двайсти, рекох си, денят на великото тайнство; отгърнах на двайста страница и зачетох:

"... един духовен водач. След като, поемайки отговорността да създавам смисли в живота на другите, аз се лиших от въможността да придам белетристичност на собствения си живот, трябваше поне да се подсигуря, че няма да ми се случи нещо неприятно като на стареца. Пресичането на улици винаги ми се е виждало особено рисково занимание, но за съжаление повечето полицаи отказваха да ми съдействат за временно спиране на движението. Внезапна смърт по време на сън също е особено неприятна алтернатива. За известно време наложих дежурства в Общността, но Кирил се разбунтува, което е твърде нетипично за него. Г-н Петров, забележете, че аз, който творя съдбите на мнозина, все още не знам подробности за собствената си смърт. Това е доста иронично, не мислите ли?"

>>>

 

 

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2001, № 11 (24)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.