Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Седем дни

ЧЕТВЪРТИЯТ ДЕН

Дилян Вълев

Бяхме се разбрали с Боби да му се обадя веднага, след като се събудя - той ставал рано - но предположих, че кафе с Юмерски е за предпочитане като начало. Минавайки покрай етажа на бай Андрей, установих, че в стаята му е тихо.

В кухнята, както и оня ден, бяха баба Тодорка и юристът. Бъдещата младоженка миеше чинии.

- Добро утро! - казах и ми се прииска да й намигна мръснишки с реплика от рода на: " Как е, старо, въри ли либофта?"

- Заповядайте, заповядайте! - скочи Юмерски, разчиствайки дъсчиците пред него. По-предната сутрин като че се повтаряше. Не трябва да ходя до пещерата, рекох си.

- Не е ли готова още? - попитах.

- Урната ли? Почти... - дъсчиците наистина бяха вече рендосани и украсени с пирограф. Украсата се състоеше от наивистично изработени птички и звезди. Кой знае до какви заключения биха стигнали археолозите, ако я откриеха след две хиляди години. За изкукуригал бивш служител на "Родопа" едва ли биха се сетили.

- Ще пиете ли едно кафе? Како Тодорке! Вземи сложи кафе на гос...!

Тук той като че разгада мислите ми за вечноповтарящите се сутрини, защото сам се спря на средата на думата, усмихна се извинително и вдигна пръст:

- Няма да повтарям стари грешки. Хайде - извърна бабата в посока на вратата - иди да видиш как е дядо Горан. - Изчака я да излезе, след това сподели доверително: - Не може да се оправи от вчера завалията.

Зацъках съчувствено.

- Нали знаете какво се случи вчера?

Кимнах:

- Хванах кулминацията.

- Пък аз не успях да ги видя. Боядисвах радиатора.

- Боби беше много щастлив.

- О, сигурен съм. Отколко време ги мъчи. Пък те възрастни хора, знаете, не искат. Тя вдовица, и той вдовец. Не им е до такива работи, ама...

Като че искаше да добави нещо неодобрително, но се спря и се зае с джезвето. След това се върна при мен до масата.

- Ето така ще стане - показа, съединявайки дъсчиците. Получи се нещо като грозна къщичка за птици.

- Къде ще ги съхранявате?

- Урната на Чавдар Коруев е в мазето. То е цялото в бетон. Не е влажно като повечето мазета. И киселото зеле става много хубаво там. Засега ще прибираме и другите на рафта, пък по-нататък, като се понатрупат, живот и здраве, ще видим.

- Не бях чувал за този Крумов.

- Коруев. Той е първият съратник на Боби. За щастие е бил доста богат ... как му викат .... реститут. Така че главно благодарение на него в момента нямаме сериозни материални затруднения.

- Доколкото знам и Стоян добре се грижи за финансите.

- Не мога да отрека. Макар че не мога да се начудя как смогва, при положение, че не е изтрезнявал от години. Знаете ли как умря?

- Кой?

- Коруев. Още на 23 години отсякъл: "Ще умра на 21 април 1993 година!" Подготвил така нещата, че на 20 април да е приключил с всичко, което е смятал, че трябва да направи. Написа три книги, които доразвиваха доктрината на Боби - вярно, никъде не са отпечатани, но ние си ги четем - накрая приписа всичко на общността, сбогува се с всеки поотделно и легна...

- И умря?

- Всъщност не. Блъсна го кола две години по-късно. Но не мислите ли, че би било много хубаво да умреш в деня и часа, който пожелаеш?

Той се загледа замечтано през прозореца. Сигурно се виждаше в оная стая с русенските легла като една Офелия сред лилиите. Съсък откъм котлона го върна в действителността.

 

* * *

Наближаваше десет, когато почуках на вратата на Боби. Той отвори на секундата, сякаш бе стоял зад нея. Беше си сложил масивни очила, с които приличаше на библиотекар.

- Закъснях ли? - попитах.

- Не, не се безпокойте. Аз тъкмо сортирах малко литература, която да ви дам.

Това никак не ме зарадва, но нямаше как. Трябваше да играя играта, докато взема някакво решение. А вероятността да се стегна сякаш от ден на ден ставаше все по-малка.

Камината не бе запалена, седнахме на две срещуположни страни на мраморната маса. Боби взе малката каничка пред себе си и разля кафе в две чаши. До края на разговора обаче не докосна своята. Аз отпих от моето кафе. По това колко изстинало беше, разбрах, че ме е чакал поне три часа. Запалих цигара.

- Предполагам, че ще искате да знаете някакви биографични данни - започна той. - Няма ли да записвате?

- Предпочитам така. Имам добра памет.

- Вие си знаете. Трудно ще ми бъде с две думи, но ще опитам. Пропуснатото ще го откриете в тези листове. - Плъзна към мен купчина от трийсетина стандартно напечатани машинописни листи. - Написах го специално за вас. Но ще резюмирам. Роден съм на четвърти май 1922 г. в пазарджишкото село Звъничево. Като деца помня, че му викахме Свинячево. Вие от Пловдив ли сте?

Кимнах.

- Значи ви е непознато детството на село. Още петгодишен пасях кравите, къпехме се с другите деца в реката, пускахме хвърчила, изобщо все неща, които започват да те отегчават, ако си повече от петгодишен. Така я карах чак до пълнолетие, когато при един пубертетски напън да правя добро на хората, оплетох конците и станах комунист. Прекарах четири месеца в затвора.

- Значи сте комунист? - това ме учуди.

- Ако трябва днес да избирам формата на обществен строй - нещо, което твърде слабо ме интересува - бих предпочел анархията. След затвора с малко връзки успях да се запиша във военоморското училище, след като декларирах, че комунизмът за мен е затворена страница. Случи се така, че плавах по Дунав в каютата на Вапцаров, но той вече не беше там. Тогава това го приех като предзнаменование...

- Че ще ви разстрелят?

- Не че трябва да се занимавам с литература. Сега звучи смешно, разбира се. Но по време на тези плавания (след които напуснах) написах, а по-късно издадох на собствени разноски стихосбирката "Дунавски нощи", която по-късно, през 1968г.(?!), на пети юни, изгоря в една кухненска мивка, заедно с останалите ми литературни опити. Пишете ли?

- Имате предвид?

- Поезия, белетристика...

- Пробвал съм и двете, но отдавна престанах.

- И правилно сте постъпил. Да твориш изкуство е почти същото като да правиш деца - опит да се избяга от истинските въпроси. Но не бях мъдър като вас в тези години. Пишех като комбайн. Ден, през който нямах написани 20 машинописни страници, го броях загубен. На 25 години се записах да следвам философия. Вече се водех преследван от фашистката власт, така че нямах проблеми. Изкарах четири семестъра, след което спрях да посещавам занятията. След това работих две години като журналист, после бях строител. Продължавах да пиша - предимно разкази, част от които публикувах по различни вестници. Рисувах живопис. Сприятелих се с много художници. Постепенно живопистта взе превес над белетристиката. Изобретих свой собствен метод (поне така си мислех), при който се комбинираше т.нар. "цъкане" с по-стилизиран рисунък. Дори направихме изложба с мой приятел - за разлика от мен той бе истински художник. Познайте каква бе съдбата на картините ми?

- Изгорихте ги в мивката?

- Не - в банята. В мивката нямаше място. Изгорих ги и пак изпаднах в безтегловност. Не знаех какво да правя. Боби, приятелю, виках си, а сега накъде? Тогава станах алкохолик, а в края на алкохолния си период се ожених за първи път. Разведохме се през 1957 г., когато на тези неща се гледаше с лошо око. Родителите ми на село отдавна ме бяха заклеймили като пройдоха. Май някъде от това време не съм стъпвал при тях, сигурно отдавна са мъртви. Ако знаеха в какви мъки изгаря пройдохата! Раздирах се от страстното желание да направя нещо и невъзможността дори да науча какво да бъде то. Знаех, че съм роден с някаква цел, а не можех да я открия. В търсене на и аз не знам какво, се запилях из Съветския съюз като заварчик, ожених се за рускиня, но скоро разбрах, че каквито и екзистенциални терзания да ме тресат, ще ги понеса по-леко без нея. Зарязах я бременна и се върнах в България. По-късно узнах, че родила син. Ще ми е интересно да го срещна - ако наистина е от мен, в момента трябва да е много нещастен. Следващите години пишех активно и към 1970 г. започнах повторно да посягам към чашката. Само от хонорари не можеше да се живее и се върнах към строителната професия. Някъде по това време прекарах и един кратък трети брак. След това постъпих в Бачковския манастир. Надявах се, че там ще открия най-после душевния покой. За известно време си въобразявах, че успявам. Скоро обаче положението стана безнадеждно, но останах там още две години по материални съображения. Поне храната ми бе осигурена, имах и спокойствие за размисли. Вие вярващ ли сте?

- Не... - вдигнах рамене. - Вярвам, че има нещо някъде...

- И аз бях почти сигурен в това на младини. А сега го знам със сигурност. Така че както виждате, доста си приличаме. И тази неизвестност не ви ли тормози?

- Е, да...

- Мога само да ви пожелая да получите своето прозрение, както аз получих своето. Не мога да ви кажа кога ще дойде. Но обикновено идва когато най-малко си го очаквал и често под доста прозаична форма... Какво ще кажете да продължим следобед?

Нямах нищо против. Помислих дали ще успея да му вържа някаква тенекия. Макар че не вървеше - все пак спях в къщата му. Напъхах листите, които ми беше приготвил и поех надолу.

Сред лехите навън видях дядото.

- Как е? - подвикнах и преди да се усетя, продължих спонтанно: - Въри ли либофта?

Той се изправи тромаво, засмя се, както ми се стори, доста цинично, и отвърна:

- Въри тя, въри... Кат диво свинье на четвърта.

- Аааа така! - похвалих го и продължих към портата.

По пътя надолу се зачудих дали не съм се държал просташки, но реших, че по-скоро съм го поласкал.

 

* * *

Стоян бе както винаги на поста си и както винаги, пред чаша ракия и лимонада. Взех си мастика, салата и фанта, след кратък размисъл поръчах и една троянска сливова за него.

- Стана ли работата? - попита ме ной.

- Коя работа?

- С Емилия.

- Беше прав - отговорих. Не ми се влизаше в подробности по тази тема.

- За кое съм бил прав?

- За секса. Интересува се от секс колкото... - махнах с ръка.

Той като че остана доволен. Попитах го:

- Наистина ли е живяла така? Южна Америка, бардаци...

- Кой знае? Така разправя.

Пихме и запалихме едновременно. Погледах го известно време, възхищавайки се на торбичките под очите му. Приличаха на тестиси.

- Говорехме с Боби - уведомих го.

- За какво?

- Разказва ми житието си. Има доста шашави идеи за нещата. Има ли някой от общността ви, дето да не съм го срещал още?

- Май Игнат не си го виждал... Виждал ли си го?

Поклатих глава.

- Той строи църква. Доста сизифовски труд. Затова и не се мярка твърде в общността. Обикновенно спи там.

- Вие не бяхте ли зона, свободна от християнски фанатици?

- Той няма нищо общо с религията. Всъщност е най-големият неверник, който съм срещал. Мрази всичко живо. А му се налага да живее като филантроп - още една ирония на съдбата. Скъсва се да върши добро на хора, които не може да понася. Особено предпочита циганите, защото тях най-много ги мрази.

- Защо го прави тогава?

- Ще ти кажа. Откакто се е родил, той няма и една положителна мисъл. На 16 години се огледал и решил, че здраво са го преебали, като са го създали на тоя свят. Изпил на екс половин бутилка "Белина", с която майка му чистила тоалетното гърне. Обаче го отървали, само дето гадният вкус в устата му станал съвсем непоносим. Влачили го по разни клиники за самоубийци, където манията му се доразвила. На 24 години, през една майска нощ, клекнал между релсите да чака влака. Машинистът го видял и набил спирачките, но късно - с доста висока скорост греблото го ударило, както си клечал, изхвърлило го два-три метра нагоре. После тупнал невредим насред някакви шипки. Машинистите, като го видели, че е жив и здрав, от облекчение му теглили един здрав пердах и с ритници го пратили да си върви.

- Голям карък.

- След втория път разбрал, че някой, или нещо, е силно против той да умре. Което според него било още едно доказателство колко гаден е този свят, при положение, че толкова хора постоянно умират, без да го искат. Влачил как да е непоносимото си съществуване, разпръскайки такава отврат, че след кратък разговор с него хората се прибирали вкъщи и дълго плачели, без да знаят защо. Така докарал до 33 години.

- Христовата възраст.

- Аха. Като символика става. Боби много си пада по разните видове символика. Според него това са джокерите, които мирозданието ни праща, за да ни наведе на някаква идея. Та на 33 години се обесил. Оставил на вратата бележка: "Кажете на майка ми, че се обесих - тел. 27-50-69" и ритнал столчето. Падайки с ужас си помислил, че ей сега лампата, на която била вързана примката, ще се откачи.

- И тя разбира се, се откачила?

- Не. Издържала. Той започнал да агонизира и в същия момент някакъв раннобуден комшия (било пет сутринта) прочел бележката, разбил с ритник вратата и го хванал за краката.

- Като не става, не става!

- Да. От спирането на оросяването на мозъка обаче, изперкал окончателно. Сега ще ти разправя неговата версия. Ритнал столчето значи и падайки, все му се струвало, че нещо ще попречи. Така и станало. Миг преди примката да му извие врата, се появил някакъв ангел...

- Какъв ангел?

- Ангел като ангел ... положил показалеца си под тока на обувката му, задържайки го във въздуха. За много хитър са имаш, рекъл му. (Не знам дали ангелът е говорил така, или се дължи на диалекта на Игнат, който ми разказа случката. Повече от петнайсет години е живял сред цигани.) Кат си такъв тарикат знайш ли къде ша отидеш? В идно място за таквиз самоубийци кат тебе между небето и земята и цяла вечност разни боклуци ша ти разправят колко са нещастни. Това ли искаш? Не, отговорил Игнат, който не бил никак изненадан, че пак е спасен. Какво искаш тогава? Искам да ме няма. Брей, голям умник са извъди, разсмял се ангелът. То ако ставаше така, цялото човечество да е изчезнало отдавна и Господ чий ша го бара? Кажи какво да сторя, настоял Игнат. Ша праиш добро, обяснил му ангелът. Ша водиш богоугоден живот, ша постиш, ша остайш ибането. То, вярно, ти... Като станеш на четирийсет и пет, ша идеш в Триград и ша построиш черква. После ша заминеш за Афганистан да проповядваш християнството. А кога най-после ша са убия, възроптал Игнат. Че аз кво ти разпраям, скарал му се ангелът. В Афганистан хем ша са убиеш, хем светия ша станеш. Айде, успех, че ми омаля показалецът. След това Игнат усетил клупа около шията си, а ранобудният съсед нахълтал с трясък.

 

* * *

Час по-късно успях да избягам от Стоян и поех на разходка нагоре към центъра. Подминах пивницата и кметството, които бяха в съседни сгради. На кафенето по-горе бе седнал мустакатият кмет. Пиеше сода. Махна ми и аз му махнах, но не отидох при него. Младеж и момиче на съседната маса също ми махнаха и аз съответно им отвърнах. Така и не успях да се сетя кои са и откъде ги познавам.

Неизбежното "МZ" ме задмина със сподавено боботене и спря десетина метра пред мен, колкото да бъде яхнато от нов тийнейджър. Поне научих къде им е обръщалото.

Подминах малката църква, която приличаше на Докторския паметник в София, след това бившето училище, устоях на изкушението да седна в механата, собственост на Коцето от пещерата, и накрая се озовах в горния край на селото. Нямаше накъде да продължавам, не ми се и връщаше, така че седнах на голям крайпътен камък и извадих листовете, които през цялото време ми издуваха джоба.

Общият им брой бе 42. Ако бе вярно, че ги е изписал специално за мен, това означаваше твърде добра скорост на работа. Прегледах ги повърхностно, чудейки се на какво да се спра.

Погледът ми се спря на един лист, който очевидно бе по-стар от останалите. Номерът на страницата му бе задраскан, и бе номериран повторно, за да пасне в списъка. Вдясно с молив бе надраскано числото "1958". Изглежда бе част от някакво есе. Зачетох:

"...но не се получава нищо повече. А дали това е достатъчно? Хващам четката, рисувам трескаво, но не успявам да направя новите "Слънчогледи". Нито "Завръщането на ловците". Какъв е смисълът да творя тогава? Обзет от ярост, унищожавам всичко, но това не е яростта на гения - това е жалката ярост на Салиери..."

Прехвърлих три страници напред:

"...След като в Бачковския манастир окончателно се убедих, че Бог няма, остана болезнения въпрос за Смисъла. Една година живях в треска - не успях дори да навляза в подстъпите на проблема. Умът ми все витаеше из овехтялата християнска етика. Тогава прочетох за някакви племена в Нова Каледония, които вярвали, че те създават боговете, а не обратното. Но ако не си вършат божията работа - да пращат дъжд, дивеч, слънце, местните без никакви скрупули хвърляли нелепите им статуйки в близкото дере и създавали нови, докато работите потръгнат. Така че реших да създам Бог, който да открие за мен смисъла и моето място в него. След като го популяризирам сред голям брой хора, разсъждавах, постепенно този Бог ще се превърне в реалност. А когато вече стане реалност, Бог ще открие Смисъла за мен - няма да може да откаже тази дребна услуга на Създателя си. А идеята за Великия библиотекар ми хрумна, когато прочетох..."

Прелистих през почти целия свитък. На един от последните листове видях заглавие: "Как да отгледаме душевно устойчиво дете, ръководство за възпитание на деца от Борис Манасиев, 1996 г." Е, поне нещо по-ново, рекох си, и започнах от произволно място:

"... Добре е детето да бъде постоянно малтретирано, както физически, така и психически, така че избавянето му от опеката да представлява висша цел в живота му до пълнолетие на дванадесетгодишна възраст. Така удовлетворението в старта на жизнения път ще бъде гарантирано на всички. Учението трябва да бъде задължително, но да се прилага с възможно най-непривлекателни средства; така ще бъде усвоена необходимата база знания, без да има опасност от натрупване на застрашаващи душевното равновесие излишъци. Трябва да му се подклажда чувството за вина; да му се втълпява, че детството е нещо срамно и унизително, че младостта е непълноценна, а истинският живот започва след навършването на петдесет. Така през целия си съзнателен живот, то ще има към какво да се стреми, за разлика от сега установеното статукво, че след четиридесет човек тръгва надолу. По този начин ще бъдат избегнати редица възрастови кризи, а менопаузата ще бъде посрещана като празник. Разбира се, най-добре е детето да бъде отглеждано в пълното отсъствие на родители или други лица, които биха проявили симпатия..."

Е, тука вече съвсем се оля, помислих, скатах листовете в джоба си и поех обратно към селото.

 

* * *

Щях да го подмина, ако не чух шум от свличащи се камъни, последван от рецитал гръмогласни псувни. Огледах се и видях на двайсетина метра вдясно от пътя голяма дупка - към десетина метра дълга и пет-шест широка. Отидох до нея.

В дупката стоеше грубоват мъж с широки рамене и ръст малко под средния. Бе облечен в стари дънки и прилепнал за него потник. Ръцете и гърбът му бяха страшно мускулести. Той продължаваше сподавено да псува, стискайки ударения си пръст. Нямаше съмнение, че това беше въпросният Игнат.

- Добър ден! - викнах отгоре.

Той пусна пръста си и ме изгледа недружелюбно:

- Кво искаш?

- Нищо не искам. - Аз се пообърках. Тази явна неприязън ме стресна. - Боби ми каза...

- Кат не искаш нищо, въри си по пътя - каза той и се наведе да вземе търкалящата се в краката му лопата.

Реших да поразиграя пак версията за журналиста. Някак си не ми се тръгваше с подвита опашка.

- Пиша статия за Общността - настоях. - Боби ме прати да си поговорим. Може да излезе нещо за вестника.

Стори ми се, че изпсува тихичко под носа си, но все пак заби лопатата в лепкавата глина и тръгна към мен. Набра се с лекота и излезе от ямата. Сигурно беше с две глави по-нисък от мен, но също така беше сигурно, че може да ме счупи на две, ако поиска.

- Тежка работа за сам човек - рекох, гледайки основите.

- Обичам да ми е тежко - тросна се той. Косата му бе късо постригана, може би с косачка за трева, и стърчеше на всички страни. Чертите на лицето бяха като на Дарт Вейдър. Долната му челюст очевидно можеше да троши кокосови орехи. Под брадичката започваше грозен розов белег, който минаваше през целия му гръклян. Голям чук, заключих. На всичко отгоре беше някак си гротескно намръщен, подобно отрицателен персонаж в японски куклен театър.

Чудех се какво да му кажа. Вече съжалявах, че го извиках.

- За колко време мислите да я завършите? - пробвах като начало.

- Нищо не мисля. Тва, дет го виждаш, съм го праил пет месеца. Смятай, както ти излиза.

Извадих цигара. Изненадващо Игнат измъкна кутия кибрит.

- Аз си имам огънче - успокоих го и му показах запалката.

- Настоявам! - каза той заплашително и драсна клечката.

Припомних си разказа на Стоян за добрите дела. Какво пък, едно огънче мога да понеса, помислих, не е като да ми спаси живота.

- Боби ми каза, че си направил много добри дела - поне вече имах основа.

Игнат махна с ръка и плю в ямата.

- Какви по-точно? - продължих аз.

- Е, какви. Гледах крави на Кобилино бранище в Рила и ги раздавах на разни бедни серсеми. Мангали. Викам му: "На ти, да еба мама ти циганска, да еба!", пък той ми целива ръката.

- Благодарни са били хората.

- Ба! После са върнаа и ми открадаа "ВЕФ"-а.

- И защо ги правиш тия добрини тогава?

- Щото тъй искам. После помагах на идно семейство - пак мангали, да еба тяхната мама. Дванайсет парчета ги бяа натръшкали и продължаваа да праят. Пък плюскаа като за сто и дванайсет. Айде. Интервюто свърши.

Казвайки това, Игнат скочи отново в ямата си и пое към лопатата. Аз си тръгнах. С учудване отбелязах, че по обратния път бях в отлично настроение. Трябваше по-често да се срещаме двамата.

 

* * *

Когато на път за селото се сетих да погледна нагоре, се оказа, че белите купести облаци, които до момента засенчваха спорадично слънцето, са отстъпили място на тежък буреносен облак. По всяка вероятност щеше да вали и това ме зарадва.

Все пак ускорих крачка. Стана топло и задушно. Все още бе слънчево, тъй като слънцето бе в безоблачната половина, но тя бързо намаляваше. Когато стигнах центъра беше завзела вече две трети от небосвода.

Младежът и девойката все още бяха на масата, на която ги видях на отиване, и пак ми махнаха. Този път реших да отида при тях.

- Здрасти! - каза младежът, момичето се усмихна лъчезарно.

- Седни да пием по една бира - предложи той.

- Не знам... - поколебах се. - Тоя облак...

В същия момент видях отдолу да идва Емилия със скицника.

- Всъщност може - реших. - Само да извикам една приятелка.

Тя се присъедини с готовност, или по-скоро с безразличие. Влязохме вътре, защото едри капки вече бяха започнали да се пръскат по пластмасовата повърхност на масите.

Барчето бе малко и сумрачно с ниски стъклени масички. Стоян не би го одобрил. Седнахме край една от масите. Под стъклото, което я покриваше, имаше календар, на който брадат рокер рекламираше "Булгартабак". Календарът бе от 1996 г.

Младежът каза, че ще почерпи, събра поръчките и отиде на бара.

- Здраво ще вали - казах, колкото да поддържам някакъв разговор, докато го чакаме.

- В планината е така - обясни момичето.

- Ти да рисуваш ли ходи? - обърнах се към Емилия. - Завърши ли летящия автобус?

- Не. Сега рисувам друго.

- Какво?

- Просто пейзаж.

Бирите и колата пристигнаха. След като пихме, младежът (той всъщност навярно ми беше връстник) заговори:

- С Весето решихме да те поканим за кум.

Вътрешно подскочих. Какво ли съм им сторил? И в какво ли състояние ще да съм бил, че да не го помня? Забавих доста отговора:

- Амиии, как го решихте?

- Оная вечер преди два дена като ни викаше: "Като си родите син, да го кръстите Момчил" изобщо не ни беше хрумнало да се женим.

По всяка вероятност съм правил асоциации с "Време разделно", реших. Което означаваше, че в момента говоря с Манол.

- Аз заминавам за София, Весето пък си оставаше тука. Но тогава си рекохме: "Защо пък не?" и ето ти работата решена.

Весето се смееше щастливо. Ще имаш да вземаш, казах му мислено, само при тебе ще да е било спонтанно. Разбира се, обещах им - и без това след някоя и друга седмица нямаше да се сещаме един за друг.

Двамата загукаха, както имат навика да правят влюбените на публични места и това ме освободи от задължението да продължа да участвам в разговора. Отпих си от бутилката и се загледах в тавана. Не се учудих кой знае колко, когато видях на педя под него да виси във въздуха бай Андрей. Гледаше ме със същата смесица от строгост и одобрение, както първата вечер. Май му казваха левитация на тоя номер, помислих. Стори ми се невъзпитано той да виси така, а ние да пием бира, без да го поканим.

- Ела да удариш една? - предложих му.

Той направи отрицателен жест и потупа гърдите си, както когато отказваше ракия на Стоян, след това изведнъж се изпари.

- Какво каза? - сепна се Манол. В устата му имаше косъм от косата на Весето.

- Нищо, нищо.

Извадих цигара, запалих, и погледнах към Емилия. Тя си седеше с колата в ръка. С нищо не показваше дали е видяла същото като мен. В сравнение с нея Сфинксът беше като махленската клюкарка кака Минка.

- Много мълчиш - казах й. - Днес е деветнайсти. От което следва, че утре е двайсти.

- Цялата тръпна в очакване - осведоми ме тя.

- Ще ходите ли някъде? - попита Манол, както предполагах, че се казва.

- Да - отвърнах и изведнъж изпитах желание да я уязвя. - В Азия.

- Това е много общо.

- В Тибет.

- Не е ли много далече?

- Много далече, много високо и много на североизток. Но за нас прегради няма.

Тя не даваше никакви признаци на смущение. Поне не подскочи от стола, ако това трябваше да очаквам.

- И какво ще правите там?

- Ще търсим Снежния човек Йети.

- Бъзикаш се, нали?

- Не, бе човек. ФАР плаща. Ще сме интернационална група. Аз отивам като представител на пресата, тя ми е фотограф. Ще пребродим слабо изследваната югозападна част. Ако не открием Йети, ще им заловим Далай лама.

- Сигурно ще е много интересно - каза Весето.

Емилия се надигна.

- Аз ще вървя - отговори на въпросителния ми поглед.

- По-добре да изчакаме. Виж как вали.

- Ти изчакай. Аз ще вървя.

- Ще се намокриш.

- Обичам да се мокря.

Въздъхнах.

- Е, ние ще бягаме - оповестих.

- Внимавай - предупреди на тръгване Манол. - Оставиш ли една жена да командва и ти се качва на главата.

Спринтирахме в посока на къщата. Почти веднага ризата ми подгизна. След стотина метра дихателният ми апарат занапира да излезе през гърлото. Емилия, която бягаше пред мен, мярна нещо като подслон и хлътна вътре. Последвах я.

Нещото се оказа стара килната автобусна спирка, кой знае защо оставена пред един двор. Явно собственикът смяташе да майстори нещо от нея, или я държеше за всеки случай, ако прокарат автобусна линия оттук.

Дълго време не можех да си поема дъх. До мен Емилия дишаше оскърбително леко.

- Здравата се наквасихме - констатирах, щом си възвърнах способността да говоря. Тя не счете за необходимо да ми отвръща.

- Ще трябва да изчакаме да намали поне. Или продължаваме?

- Нека изчакаме - съгласи се Емилия.

- Да си поговорим тогава. Например за двойствения живот на Емилия Спасова.

- Не беше ли подло да се четат чужди дневници без разрешение?

- Защо? Просто се интересувам за човека, с когото ще споделям постелята си, па макар и само веднъж седмично.

- Месечно - поправи ме тя автоматично.

- Да, да. Кажи сега, ще изкачиш ли Еверест? Или...

- Не трябва ли първо да се извиниш?

- Извинявай.

- Не, няма да изкачвам Еверест. Сигурно сега ще ме изкараш шизофреничка

- И така да е, какво те притеснява? Шизофреничка и алкохолик - чудесна предпоставка за весела къща. Това, дето ми го разправяше вчера също ли е част от "онзи" живот? Това за тоя мулат.

- Не. Част от "Този" живот е, а Тибет е естественото му продължение. Така нареченият "този" живот в момента за мен няма никаква стойност. Освен ако не си на мнение, че лапането на мухи в Пазарджик е от огромно значение за мирозданието.

- И като не ни харесва в Пазарджик, дай да зарежем всичко, и да си прекараме живота във фантасмагории?

- Според Боби онзи живот може да бъде толкова реален, колкото успея да го направя. А аз имам успехи. Има и какво още да се желае, но все пак съм в самото начало.

Реших, че засега е излишно да споря. Притеглих я към себе си и я целунах. Тя отговори, обвивайки врата ми с ръце, със същата смесица от готовност и базразличие, каквато постоянно демонстрираше.

- А ще се намери ли място и за мен в онзи живот? - попитах я, заровил лице в косата й, която ухаеше на нещо приятно. - Па макар и като шерп.

- Ти влез първо в този - отговори тя без сянка на разнежване. - После ще видим.

 

* * *

Към шест и петнайсет пороят не даваше никакви признаци, че се кани да спира. Така че се наложи пак да бягаме.

Боби ни чакаше в коридора. Носеше кафяв домашен халат и топли пантофки с бели пухчета отгоре.

- Къде ви завари дъждът? - попита, посрещайки ни, той.

- В центъра на селото - отвърнах и заизтисквах косата си. Вляво Емилия правеше същото. Ако не бях прекалено уморен, щях да се възхитя от прилепналите й дрехи.

Боби също не им обръщаше внимание.

- Оставил съм ви сухи дрехи горе във вашата стая. След като се преоблечете, нали ще наминете към мен? Камината е запалена.

- Ще ми отнеме десет минути. - Обърнах се към Емилия: - Ще дойдеш ли и ти?

Тя ме изгледа някак си учудено, сви неопределено устни и накрая рече:

- Да.

На леглото ми имаше сгъната хавлиена кърпа, слипове, с каквито навярно Кларк Гейбъл е свалял Вивиан Ли, тениска с избродиран крокодил и руска рубашка досущ като на Боби. Само ушанка ми липсваше. Навлякох я, без да се колебая, тъй като бях започнал да треперя, а ставаше все по-хладно. Дъждът като че бе намалял, но аз вече знаех, че просто ни изчаква да се покажем навън.

Така дегизиран отидох при Боби подобно младия Альошка Карамазов при стареца Зосима. Жалко, че той не носеше своята рубашка - а претендираше да има белетристично мислене!

Тъкмо седнах и вратата зад гърба ми се отвори. Влезе Емилия и седна на креслото до мен. Беше се сресала, но косата й все още стоеше прилепнала. Всякак изглеждаше добре.

- Как ви се стори Игнат? - попита Боби с гръб към мен, докато бъркаше грога.

Кой ли беше успял да му докладва вече?

- Обладава наистина забележителна омраза - отговорих.

- Нали? Той ще става светец, каза ли ви?

- Не беше особено разговорлив.

- Не се учудвам. Като всеки светец и той е яростен мизантроп.

Боби изпъшка доволно и свали кофичката от пламъците. Почти тичешком отиде в кабинета си и се върна, носейки стол на колелца. Настани се между нас и ни поднесе по една чаша.

- За вас няма ли? - попитах го.

- Не. Днес ще пропусна. Споменах ви, че вече съм много внимателен към алкохола. Вие пийте, не се притеснявайте. Има и още. Наздраве!

Грогът наистина донесе това приятно затопляне, от което имах нужда. Погледнах Емилия. Тя тъкмо бе отпила голяма глътка и сега се мръщеше.

- Така... - започна Боби. - Предлагам да започнем с няколко думи за създаването на общността. Основана е през март 1994 година. Как се стигна дотам и каква бе главната цел? В началото се наричахме Общност на добрия завършек. Току-що бе починала четвъртата ми съпруга, от която наследих значително състояние, и се намирах в поредния си трескав период. Бях един пенсионер-вдовец в едно бездуховно време и трябваше да я карам някак си. Не помня дали ви казах - жена ми имаше къща на "Пиротска", в момента съм я дал под наем на фирма. Всеки ден пътувах с трамвай от нея до центъра. Занимавах се с типичните пенсионерски дейности - пиех чай, четях вестници, дори започнах да се заседявам по пейките.

Без никакво предупреждение той скочи от стола си и се втурна в кабинета. Оттам долетя трясък от рухването на нещо обемисто. Малко по-късно се върна с топка смачкани хартии в ръка.

- Та... докъде бях стигнал - изрече, сядайки. - Да, бях пенсионер в безизходица. Всичките ми опити бяха претърпели провал. Бях живял вече близо седемдесет години, а си отивах от тоя свят по-объркан и незнаещ, отколкото в началото. Всичко това, можете да се досетите, не предразполагаше към ведро настроение. Един ден в трамвая станах свидетел на нещо, което ме потресе. Както си седеше, един старец пред мен изведнъж се хвана за сърцето и за броени секунди издъхна. Сигурно беше на моя възраст. В един миг си седеше с вестника в джоба, мислеше нещо - навярно за децата, за внуците - в следващия момент бе мъртъв. Хората постепенно започнаха да се отдръпват от него - казвам "постепенно", защото не всички разбраха какво става. Едни го помислиха за пиян, други за заспал. Няма да забравя израза на гнусливо безпокойство, с което го гледаха. После се усетих, че и аз съм го гледал със същия израз, със същата перверзна тръпка, която хората изпитват, когато се докоснат до смъртта на другите. Слязох на следващата спирка. И досега не мога да си го простя. А трябваше да отида при него, да му затворя очите, да му кажа нещо от рода на: "Не си сам, приятелю". Аз просто слязох. След този случай започна да ме преследва кошмарът, че ще си отида именно по този начин. Подобна смърт ми се виждаше върховна обида за всичко, което бях преживял. Вярно, животът ми нищо не постигна, разсъждавах, но поне беше един добър опит. Не заслужава подобен край. И дойдох тук.

Аз използвах прекъсването, за да долея грог за двамата и да запаля цигара. След това попитах:

- Били сте двама?

- С Коруев се познавахме от София. Той споделяше идеята ми, че не трябва да допуснем нелепа смърт. Разликата между нас бе, че той мислеше повече за смъртта, докато аз все пак оставах в рамките на живота.

- Като Юмерски - вметнах.

- Моля?

- Като Юмерски... И той постоянно мисли за смъртта.

- Неговото е по чисто сантиментални причини. Докато Коруев изпитваше това, което Фройд нарича Влечение към смъртта. Целият му живот бе минал в предизвикването й - каскадьор, един от първите в страната, автомобилен съзтезател, таен агент в Турция... Аз си бях съставил списък с нещата, които трябва да избягвам - например пресичането на улиците винаги съм го намирал за твърде опасна дейност. Това бе още една причина да дойда тук.

- Значи дойдохте тук, за да избягате от всичко, а се оказахте начело на...

- В момента сме осемнайсет души, разбира се, не всички живеят тук. Ще ви кажа как стана така. Паралелно с всичко друго в живота ми течеше една отделна - да я наречем, "сюжетна линия". От замонашването ми в Бачково при мен започнаха да идват разни хора - да споделят проблема си, да искат съвет. Често съветите, които давах, променяха коренно живота на хората, а в два случая, в които сметнах, че е необходимо, и го прекратиха окончателно. В София продължаваха да идват хора. Откриха ме и в Триград. Това ме наведе на мисълта, че не му е още времето да абдикирам съвсем от живота. Тогава дойде и видението...

- Видение?

- Не обичам да говоря за него. Виждам недоумението в очите на събеседника, сигурен съм, че макар и мимоходом той се запитва дали не съм едва ли не луд. Но както и да е. Както ви казах, давах съвети. Но те бяха по-скоро козметични съвети - как да преодолеем самотата, как да се справим с поредната възрастова криза, как да убием досадния съсед, без да ни открият, но нямах смелостта да реша проблема из корен. Направих и грешки - например, излекувах един човек от алкохолизъм, а после, разглеждайки случая посредством белетристичния метод, установих, че това е най-лошото, което е могло да му се случи. Опитах се да оправя нещата, но той така и не пожела да близне и капка. Подобни грешки ме разтърсваха из основи и ме караха да се питам достоен ли съм за подобна отговорност. Може би трябва да ви кажа, че в Бачково експериментирах по въпроса със създаването на паралелна действителност, така че не съм уверен дали видението е следствие от моите експерименти, или въпросната паралелна действителност е провокирала експериментите ми, извинете за засукания израз... Та един ден - спомням си, духаше много силен вятър - се разхождах из гората горе над къщата и пред очите ми блесна ярка пурпурна светлина. Трудно ми е да ви го опиша, но светлината впоследствие бе погълната сама от себе си, а като изчезна съвсем, във въздуха се появи нисък полуплешив човек, може би на 52-55 години, облечен в сив всекидневен костюм и носещ кръгли очила с пластмасови рамки. Под мишницата си стискаше папка. Манасиев, заговори той почти на скороговорка, ще я карам експедитивно, че след десет минути имам среща с Павлов. Не се чудете какви глупости да говорите на хората, а я карайте по белетристичния метод. Само това ни трябва сега - и вие да се увлечете по дивотиите на ония за спонтанното битие и ненамеса в мислите на туземците... Чакайте малко, какъв метод, прекъснах го. Е, хайде сега, раздразни се той, нали вие самият го открихте през деветдесет и шеста. Аз му напомних, че сега сме деветдесет и четвърта и той видимо се сконфузи. За да се измъкне от неудобното положение се поинтересува за здравето на жена ми, която бе мъртва от две години, след това се разрови в папката и измъкна някакъв лист. Ето това, каза, е договорът ви. Вече сте щатен служител на Вечната библиотека с всичките произтичащи от това задължения и права. Каква е тази библиотека, попитах. Как каква? Там са записани съдбите на всички живи същества, разбира се, той пак започна да проявява раздразнение. Нали знаете: "Където всичко станало се вписва и онова, което предстои да стане..." Това, дето предстои, между нас казано, не е вписано още, но цитатът е хубав. От вас ще искаме интересни жития, преди да ви прехвърлим тук. Абе какво става с вашето време - напоследък само глупости идват - къде отидоха героизмът, омразата, страстта, жестокостта? Или са затворени във филмови ленти, или се охраняват от сини каски. Вижте там, направете нещо по въпроса.

И изчезна. Аз загубих съзнание. Когато се свестих, видях, че в ръката си държа празна книга със златни букви на корицата: "Борис Симеонов Манасиев - 1922 г. - ...".

- Къде е тази книга сега?

- Написването й е едно от най-важните неща в живота ми. - Той бръкна в някакъв вътрешен джоб на халата и ми подаде дебела книга, турскосиня на цвят.

Взех я и разтворих корицата. Знаех какво да търся.

- Този печат: "ТПК "Родина" - Девин" от началото ли си беше там? - попитах нехайно.

Боби не се смути никак.

- Това е чернова. Оригиналът се съхранява на сигурно място. Може и да ви го покажа някой ден.

- Ще ми бъде интересно. Значи оттогава станахте служител във Вечната библиотека?

- Да. Следващите две години прекарах в разработване на белетристичния метод, като паралелно с това го изпробвах и на практика. Излишно е да ви казвам, че срещах страхотно много трудности. Нямате си представа колко трудно е да откриеш у един Гоголев чиновник например, искрата, която би го отличила от останалите десетки милиони. Не мога да му кажа: "Нарисувай Мона Лиза", изобрети парната машина!... Налагало ми се е да се хващам буквално за нищото.

- Дайте пример - помолих.

- Най-напред ми едва наум за един човечец - стоковед в РПК. Три месеца го въртях на шиш - стандартен като самобръсначка за еднократно ползване! Най-накрая открих, че много обичал, когато си легне - с извинение - да се изпърди и завие през глава. Нямах друг избор, освен да работя в тази посока. В резултат се получи един, наистина противен за другите, но самобитен и пълноценен живот. Какво ще кажете да продължим утре? Междувременно можете да се запознаете с тези листове.

Нямаше как, прибрах ги в дънките. Станах и подадох ръка на Емилия:

- Идваш ли?

Без да отговори, тя ме хвана за ръката и се надигна от креслото. След което залитна напред, та се наложи да я хвана през кръста. Беше се напила от двата грога.

- Охоо! - бях искрено доволен.

- Искам да си легна - измрънка Емилия.

Помъкнах я навън. Боби повтори, че ме чака утре сутринта и затвори след нас. Влязохме в стаята й, аз запалих осветлението.

Вътре наистина нямаше нищо, освен легло, лампа със семпъл абажур и прозорци с тежки плюшени завеси. Интересно къде ли си държеше нещата?

Вече пред леглото тя се отскубна от мен и се хвърли по очи, заривайки лице във възглавницата. Почудих се дали не трябва да й сваля поне джинсите, но удържах да изкушението и я завих, както си беше облечена. Когато легнах беше още десет без петнайсет, но исках да съм във форма за утре.

>>>

 

 

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.10.2001, № 10 (23)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.