Седем дни

ТРЕТИЯТ ДЕН

Дилян Вълев

web | Седем дни

Някой ме разтърсваше за рамото. Разтрих очи и се надигнах в леглото, примигвайки.

- Нали щеше да си буден?

Измърморих нещо нечленоразделно, все още мъчейки се да се събудя.

- Ще те чакам долу - съобщи Емилия. - Гледай да не се туткаш цял ден.

Измих се набързо и поразсънен излязох на двора. Тя седеше в беседката. До нея бе оставен виолетов сак.

"Дяволското гърло" не работеше още, така че продължихме към пещерата. Беше ни на път, а лавката там отваряше по-рано. Както всяка сутрин от доста години насам изпитвах отчайваща нужда от кафе.

Взех си чашата, чай и шоколадова вафла за нея, и ги занесох на дългата маса. Емилия седеше примижала блажено срещу утринното слънце. Това ме раздразни, тъй като за момент ми заприлича на някой от ония хора, дето изпадат в добро настроение само заради някакво си хубаво утро.

- Няма още никой - констатирах, обръщайки се към Коцето, който също бе тук.

- Никой не е изтрезнял още - отговори той с тон като че ли въпросният процес и на него му е отнел доста усилия. - Чакам една група французи от Пампорово.

- Ние сме тръгнали за Чаирите. Има ли нещо интересно?

- Какво да има. Езера, обрасли с тръстика. Хубаво е - последното бе изречено доста снизходително. - Има и палатков лагер. Там отсядат ония симпатяги - съботяните. Гледайте да не замръкнете, че иначе ще трябва да спите при тях.

- Че какво ще стане, ако останем? Ще ни изядат ли?

- По-лошо. Ще ви говорят за Исус.

Скоро поехме надолу по пътя, който с известно въображение можеше да се нарече асфалтов. Вървяхме във вечния полумрак на ждрелото и само от време на време на някой завой слънцето изскачаше за миг колкото да каже "дзак". След половин час ходене ждрелото свърши и стигнахме разклона. Поехме вдясно по коларски път. Разминахме се със селянин с магаре и, както му е редно по тия места, се поздравихме.

Отляво шумеше малка рекичка, която по-надолу се вливаше в Триградската. Склоновете около нас вече не бяха скалисти, а обрасли с иглолистни дървета.

- Още няма адвентисти - казах, колкото да става разговор. - Значи сме далеч от целта.

- Доставя ли ти удоволствие да се разхождаш из природата? - попита ме неочаквано тя.

Въпросът ме озадачи:

- Да... Разбира се. Защо питаш?

- Защото вървиш като из главната на Пловдив. Като че нямаш търпение да зърнеш следващата кръчма.

Засмях се, но в интерес на истината се почувствах малко уязвен. Реших обаче да не се давам:

- Да си призная, преди малко си помислих, че една бира ще ми дойде добре.

Емилия посочи към дървена пейка, която точно навреме се бе показала иззад задаващия се десен завой.

- Ще спрем там за почивка.

Зад пейката имаше навес, десетки окастрени трупи и чешма с тенекиено канче. Седнахме. Тя отвори сака си и извади оттам една бира. Изгледах я с уважение:

- Тоя сак да не е вълшебен?

- Просто съм предвидлива. Можеш ли да ги отвориш без отварачка? - и извади кола за себе си.

За близо два часа ходене бирата не бе успяла да се стопли съвсем. Запалих цигара и се облегнах назад.

- Какво правиш в Пловдив? - попита тя. - Освен, че пиеш бира.

- Пия и мастика. А също така почти всичко останало.

- Освен, че пиеш бира и мастика и пушиш като крематориум?

- Чета книги, разхождам се, ходя на кино, а веднъж отидох и на театър.

- И всичко това удовлетворява ли те?

- Да познаваш някой удовлетворен?

- Аз съм удовлетворена.

- Някой ден трябва да ми кажеш как го постигаш.

- Много просто. Денят ми не се върти около бирата и мастиката. Не съм вманиачена на тема кариера и проявявам отговорност към себе си.

- Това за отговорността вече съм го чувал - вече се усещах леко раздразнен. - Обикновено от най-безотговорните хора.

- Не се впрягай, де. Всеки е свободен да живее живота си, както си иска. Ще ставаме ли?

- Бил ли си женен? - попита ме Емилия по-късно, докато вървяхме.

- Аха - отговорих. Едва след това се сетих, че бе формулирала въпроса си по странен начин.

- И какво стана?

- Разведох се.

- Защо?

Повдигнах рамене:

- Знам ли? Нямахме вече за какво да си говорим. Гледахме се и ни беше тъпо, ей такива неща...

- Деца имате ли?

- Почина три дни след раждането - отвърнах, палейки цигара.

Тя ме изгледа продължително, вървейки.

- И как го преживя? Много ли ти беше тежко?

- Да... - помълчах малко, опитвайки се да преценя чистосърдечно доколко ми беше тежко. - Всички очакваха да ми бъде тежко. А на мен като че ми беше по-скоро досадно. Жена ми наистина го преживя ужасно. Оттам започна и разривът.

- Обвиняваше те за случилото се?

- Не, не... Може би по-скоро е решила, че съм лош човек. А може и наистина да е така, кой знае?

- Не смятам. Лошите хора обикновено са силни натури.

Нямаше как да не благодаря, което за щастие и сложи точка на този разговор.

След около два часа разбрахме, че сме се загубили.

- Какво ще правим? - попитах. - Вече е един и половина.

- Очевидно нямаме време. Предлагам да обядваме някъде и да поемаме обратно.

Изпитах облекчение. Да се разхождаш из природата е чудесно занимание, но тръгнеш ли да прекаляваш, започва да става противоестествено.

Следващите двадесетина минути търсехме подходящо място за обяд. Накрая се спряхме на малка слънчева полянка с много красив изглед към върха, на който се предполагаше, че се намират прословутите Чаири. От единия край на върха се спускаха скали, наподобяващи група пушещи войници.

- Случайно да има още бира във вълшебния сак? - попитах след като се настанихме.

- Не. Нямам портативна пивоварна, че да задоволявам потребностите ти.

Тя ровичкаше в сака, красиво скръстила крака по турски. Накрая измъкна пълно до половина лимонадено шише и ми го подаде. Помирисах го - беше мастика.

- Трогнат съм, че толкова отговорно си се подготвила - казах. - Навярно ме мислиш за алкохолик?

- Да - тя измъкна втора кола и ми я подаде да я отворя с ключовете си.

- Сигурно трябва да се обидя и да откажа да пия. Имам чувството обаче, че жестът едва ли ще те впечатли, така че ще си направя аперитива.

Пих от стоплената мастика, запалих цигара и се облакътих. Коляното й се намираше на две педи от носа ми, стараех се да не го гледам прекалено дълго.

- Кажи нещо за себе си - помолих я. - Аз вече разкрих най-съкровените си тайни.

- Какво искаш да ти кажа?

- Какво си правела, преди да дойдеш тука?

- Непосредствено преди да дойда тука умирах от скука в един панелен апартамент в Пазарджик, отегчавана до смърт от двама души, които имаха нахалството да се наричат мои родители.

- А не бяха ли?

- Истинската ми майка загина при инцидент със ски в Алпите, когато съм била на четири години. Последната вест, която получих от баща ми беше за някакво поредно братче в Каракас, но няма никаква гаранция, че е все още там.

- Значи си осиновена?

- Когато бях на петнайсет с баща ми се върнахме в България. Дотогава едва говорех български. Той обаче се чувствал отговорен, че нямам истинско семейство. Така че ме натресе на тъпата си сестра и се запиля отново.

- Виждаш ли докъде води чувството за отговорност? Яд ли те е на него?

- Да. Макар че само да се появи, захвърлям всичко и заминавам.

- Падаш си по скитническия живот?

Тя отпи от колата си.

- Според Боби - каза след това - от първите ми петнайсет години би се получил чудесен пикаресков роман.

- Малкият Оливър Туист в женски вариант - засмях се аз.

- Детството ми мина тъкмо из такива бордеи. - За пръв път я виждах толкова разпалена. - Един от първите ми спомени е от бандитски мексикански бар, как баща ми уби при бой с ножове един мулат на име Мето. После бягахме през границата. Баща ми ме носеше през цялото време, когато изведнъж над нас висна хеликоптер от американската гранична охрана и стана светло като ден...

Не разбрах какво се е случило след това, защото тя млъкна и се замисли. По някое време се отърси от спомените:

- Няма ли да ядем?

Съгласих се.

Обядът се състоеше от ръжен хляб, сирене, кашкавал, варени яйца и нещо, което не можах да определя какво е.

- Паниран карфиол - информира ме тя.

- Вкусно е - одобрих.

Хранехме се бавно, аз отпивах от време на време от мастиката. Беше ми хубаво.

- Яд ли те е, че се загубихме? - попитах я.

- Не.

- Тъкмо ще имаме повод да отидем отново.

- Може ... - тя се усмихна загадъчно. - Стига да искаш.

- Че защо да не искам?

- Не знам... Може да сметнеш, че връзката ни е безперспективна.

"Връзка?!", отбелязах аз със силно учудване.

- Защо да е безперспективна? - започнах да сондирам.

- Ами... не си падам по някои работи.

- Аз също.

- Разбираш какво искам да кажа.

- За секс ли говориш?

- Аха. Сигурно съм фригидна.

- Или не си попаднала на правилния човек.

- Ти ли ще си тоя правилен човек?

- Не бих ли могъл да бъда?

Емилия сви рамене.

- Просто цялата работа ми се вижда смешна. Да си качиш краката зад ушите и да пищиш глупаво... - тя чак потръпна. Не мога да си представя по-нелепо нещо.

Не знам защо се почувствах засегнат.

- Защо пък нелепо? Това си е природа. Нали ти беше по природосъобразните дела?

- Въпреки това си оставам на мнение, че е глупаво. Не си мисли разни неща - пробвала съм. Няколко пъти. Винаги съм се чувствала глупаво.

Настъпи мълчание. След известно време тя се опита да разчупи ледовете:

- Къде живееш в Пловдив?

- Нашите са в центъра. Живях при тях след развода, но апартаментът е твърде тесен. Пък и не върви - като те събудят за пети път както си с обувки в леглото, и започват да те гледат странно. Изнесох се на квартира. Гарсониерата е прилична. Само дето тоалетната е запушена. Налага ми се да слизам до ресторанта долу. Проблемът обаче е, че ресторантът е тузарски и трябва да слагам вратовръзка.

Единственото вярно в случая бе, че наистина имах една квартира преди казармата, чийто кенеф постоянно се запушваше. Историята с вратовръзката бе автентична, но бе с един колега от университета навремето.

Трапчинките, за които предполагах, се появиха, когато се засмя. Друг е въпросът, че май го направи по задължение.

- След казаното преди малко обаче май нямам никакъв шанс да те поканя там - реших да я подразня.

- Защо - тя не показа никакво раздразнение. - Започнах този разговор именно защото смятам да дойда. ("Смятам!?", отбелязах наум.) Мисля, че е време да внеса промени в живота си. И Боби всеки ден това ми повтаря.

Разбира се, помислих - пак Боби, не, твоето неустоимо излъчване. Преглътнах язвителната забележка, която напираше. Наместо това попитах:

- Значи ще дойдеш?

- Не можеш да ми обещаеш, че няма да искаш... това нещо?

- Мога да ти обещая, че ще го искам.

- Добре - тя придоби делови вид. - Един път месечно и идвам. Да речем двайсти. И без това на двайсто число всичко ми върви наопаки.

- Два пъти и да си стиснем ръцете? - включих се в пазарлъка.

Тя обаче остана непреклонна.

- Или веднъж, или никак. И без това мотивацията ми да ходя в Пловдив не е чак толкова силна. Освен това ще трябва да ме издържаш поне докато си намеря прилична работа.

- Това не е проблем. Стига да не искаш кой знае какви екстри - не се и замислях, че всичко това е невъзможно на този момент. - Един път и половина?

- Един!

- Е, какво да се прави. - Аз се сетих нещо приятно: - Всъщност двайсти не е ли след един ден?

- Така е. Ще трябва да останеш тук, ако не искаш да го изпуснеш.

Хотел "Калифорния", рекох си. Какво пък, при тези обстоятелства нямах нищо против. Тя извади от сака суха паста и свали фолиото.

- Знаеш ли само какво ме притеснява?

- Какво?

- Че ще димиш с тия цигари навсякъде из къщата.

"Стига толкова отстъпки!"

- Никой не е съвършен - отговорих уклончиво.

- Цигарите ми се виждат голяма дивотия. Виж, наркотиците по мога да ги проумея. Нали и марихуаната се пуши? Дори бих пробвала, но...

Аз я изгледах с, както смятах, хитър израз:

- Наистина ли искаш да пробваш?

- Да... Чувала съм, че ти се привиждат разни работи. Розови слонове ли, какво...

Бръкнах във вътрешния джоб на якето си и извадих табакерата с тревата. Пазех я за случаите, когато съвсем ми се сговняса настроението. Извадих готова цигара, натъпкана с най-качествената марихуана, която може да се намери в страната.

- Ще запалим ли?

Тя си бе отрязала пътя назад. Погледна цигарата с боязън и попита:

- Няма ли да ми стане нещо?

- Ще видиш.

Запалих и й подадох цигарата.

- Дърпаш дълбоко, така че заедно с дима да вдишаш и въздух. Разбираш ли?

За всеки случай демонстрирах още веднъж. Веднага усетих замайване.

Емилия пое цигарата. Внимателно, като че държи зареден пистолет, я поднесе към устните си. Дръпна, точно следвайки указанията ми.

- Сега още веднъж.

Тя ме послуша.

- Ужас, колко е гадно!

- Още веднъж и ще ти хареса.

При третото дръпване очите й се замъглиха. Изкиска се тихо:

- Не знам... Вече трябва да съм надрусана, така ли?

- Виж този пръст!

Тя го погледна и избухна в смях. Поиска да спре, но опитът единствено предизвика нова експлозия. Аз й пригласях, тъй като също бях успял да се надрусам. Посмяхме се известно време на пръста ми, после тя избърса сълзите си:

- Весело нещо било друсането.

- Човек забравя цялата мъка по света - съгласих се аз.

- Всичко е розово. Но розови слонове няма.

- Забравяш депресиите. Смееш се като идиот - пих от мастиката, за да засиля ефекта.

- Често ли си в депресия? - попита Емилия и вече без подканване взе цигарата.

- Често. Редовно като мензис.

- И ... защо се депресираш? - попита тя, хълцайки.

- Международното положение много ме кахъри. Боже, колко мъка има по тоя свят!

Пак бе станала неконтролируема. Аз продължих:

- Социалните несправедливости ме депресират.

- Това не е смешно - упрекна ме тя и действително спря да се смее.

- Сомалийчетата - пробвах отново.

- Какво сомалийчетата?

- Дето умират от глад. С хиляди.

Смехът й избухна отново, този път по-силен от всякога.

- И... к-какво... с тях...

- Ами това. Тъжно е. Умират. С подути коремчета.

Тя вече бе изпаднала в истерия. Сълзите й се стичаха по лицето, цялата се разтърсваше от конвулсии, но не можеше да спре.

- Ох... не трябва... Но аз... наистина... ги съжалявам...

Казаното я накара да започне с нова сила.

- Нареждат се в редица - продължих да наливам масло в огъня. - Лягат, едни такива чернички, безпомощни, дебелите им джуки мълвят: "Господи, с какво сме заслужили?", и... - направих пърдящоподобен звук с уста, качвайки очите си на челото, и приритах два пъти.

След това не се спряхме около пет минути, доколкото сега мога да определя. Най-после мирясахме и започнахме да си трием сълзите.

- Добре се посмяхме за сметка на сомалийчетата - рекох пресипнало.

Тя изхълца веднъж, но нямаше повече сили. Наместо това лицето й се удължи, а погледът се фиксира някъде зад гърба ми.

- Тия пък какво правят там? - изрече съсредоточено.

- Кои? - проследих посоката. Там имаше безредно пръснати борове и нищо друго.

- Тия с валяците. Дето мият витрините.

- Леле, колко сме надрусани! - констатирах зарадван.

Тя продължи да гледа замаяно и леко уплашено валяците си. Аз положих длан на коляното й - нещо, което от край време ми се искаше да сторя. Това я разсея. Сега следеше ръката ми с някакъв почти научен интерес. Продължих по вътрешната страна на бедрото й.

- Сега трябва да съм възбудена, така ли? - попита Емилия.

- Някои се възбуждат и от по-малко. А други не могат "Ох!" да кажат без камшик и белезници.

- Значи съм от другите. Или по-скоро съм безнадежден случай, защото не вярвам и белезниците да свършат работа - тя прихна отново.

Обгърнах лицето й с ръце, притеглих я към мен и я целунах. За кратък миг усетих езика й, после тя се отдръпна, отблъсквайки ме леко.

- Правилно ли го направих?

- Правилно - похвалих я.

- Повече на двайсти.

- А днес?

- Днес не. Днес е осемнайсти.

- Значи и друсането не помага?

- Ама ти... затова ли ме надруса?

Тя се закиска отново.

- А ти за какво смяташ? - Лъжех. В действителност нямах задни мисли тогава.

- Да... ме надрусаш, за да ме... чукаш! Това... е... подло!...

Смехът я преви на две. По някое време дори заудря с юмруци по тревата. Накрая притихна, полегна на една страна, прихна затихващо един-два пъти и сънено изрече:

- Кажи им, че съм там.

След което заспа.

Дръпнах за последно от цигарата и я хвърлих. Погледнах към спящата и пак ме напуши смях. Пловдив... голям купон! Представих си идилията на някое двайсето число, тя седи на леглото, омотана с панделки, като оная булка от "Бразилия" на Тери Гилиън, изведнъж изрязан в тавана кръг се сгромолясва на пода, цялата стая се изпълва с военна полиция и ме отвеждат в дисципа, където, казват, никой не остава неуважен...

Не исках да я събудя, така че се проснах по очи, борейки се с конвулсиите, и гледах да не се смея прекалено шумно. Когато спрях, последните остатъци от друсането бяха вече изветрели. Избърсах сълзите и седнах, палейки цигара, вече от конституционно разрешените. Какво беше това последното - смеех ли се, или ревях, запитах се. Трудно ми беше да определя.

Пресегнах се към сака и се разрових из съдържанието му, колкото да правя нещо, докато Емилия се наспи.

Единственото нещо, освен бутилките, бурканчетата и старите вестници, което можеше да представлява интерес, бе някаква дебела книга. Взех я. Като я разгледах по-внимателно, установих, че е подвързвана допълнително. На турскосинята корица с големи печатни букви пишеше:"Емилия Александрова Спасова - 1977 - ". "Дневник?", зачудих се.

На вътрешната страна на корицата накриво бе ударен правоъгълен печат: "ТПК "Родина" - Девин". Запрелиствах ръкописно изписаните страници.

"Майка ми - по-скоро куп възприятия, отколкото реален образ", зачетох. "Смътна миризма от парфюма й. Макар че как мога да съм сигурна, че е именно от нейния парфюм? Сънувам, че ме гони дива котка, плача, тя пали осветлението, прегръща ме и заспивам отново..."

"... Седя на верандата в хотела край Бургхаузен. Пия горещ шоколад. Слънцето напича през двойните стъкла, отсреща белеят скалистите върхове. Не си спомням какво съм мислела. Мислела ли съм нещо?"

Погледнах към нея крадешком, после отворих нататък пак на произволна страница:

"... само кал. Моника още от самото начало мърмори, но от два месеца насам започва да изразява недоволството си все по-шумно. Под град на златотърсачи тя навярно си е представяла блясък, танци, късове самородно злато, наместо това се озовава накрай света сред кривогледи индианци в жалкото подобие на град, наречено Борджес де Медейрос, намиращо се край бреговете на приток на Руа Барата Рибейро, която пък е приток на Руа Реал Грандеза. Жалва се, че й е скучно, че трябва сама да върти къщната работа и да гледа детето (мен). Мисля, че е време да я сменяме, май и баща ми е на това мнение."

Отгърнах на последната изписана страница:

"Мъжът, който ме качи, носи същия кожух като моя и същата кожена шапка. Не се е бръснал отдавна, а дръпнатите му очи като че постоянно се смеят. Въпреки това е съвсем сериозен. Кара форд пикап като този от "Коса", с който изпращат Клод Буковски на война. Хлапето му, което седи между нас, е три-четири годишно. Навлечено е като пашкул и не мога да определя момче ли е, или момиче, а познанията ми по тибетски не позволяват да попитам. То ме гледа изучаващо. Аз изтеглям показалец, имитирайки пистолет, и го мушвам в корема. Детето се засмива щастливо и завира лице в коляното на баща си, затруднявайки го с превключването на скоростите.

...

Пътят стига до селото Тседанг, което е с около двеста жители и от него започва седемхилядният планински масив. Оттук до китайската граница ме чакат сто и двайсет километра по тясна пътека средно на пет хиляди метра височина. Пътеката минава и през подножието на връх Суок-Шан, но няма как да го изкача..."

Върнах няколко страници напред. Прочетеното току-що от мен носеше дата 7. ІХ. 2000. Сиреч вчера.

Погледнах я. Тя се усмихваше нещо насън. Сигурно сънуваше Йети. Разтърсих я за рамото:

- Хайде! Време е да тръгваме.

* * *

На връщане изкарахме късмет - по коларския път ни настигна камион и спря, без да му махаме. Качихме се отзад при трима работници. Те кавалерски отстъпиха на Емилия обърната тенджера, върху която да седне, но аз трябваше да клеча като тях и да се държа здраво за дъските на каросерията, за да не изхвърча. Когато пристигнахме, вече усещах непоносима болка в прасците.

Беше седем и десет и слънцето огряваше с онази странна застинала светлина, предшестваща залеза. Мразех да се прибирам вкъщи, когато свети така. Всичко в стаята ми изглеждаше непривично и имах чувството, че точно сега пропускам нещо важно.

На първия етаж, пред втората врата, бе клекнал някакъв човек с руска рубашка, избелял летен панталон и сандали на бос крак. Той гледаше през ключалката и силно развълнувано повтаряше:

- Така, браво, моето момче! Още малко и ... браво! Тигър си! Още малко и ще успееш!...

Двамата се спряхме в коридора и го загледахме. Аз оставих сака върху шкафа за обувки. Чул шума, непознатият се извърна рязко.

- А, Емче, вие ли сте? - каза зарадвано. - А те вече почти успяха!

Емилия отиде до него, постави ръка на рамото му и се наведе да погледне през ключалката.

- Не съвсем още - отбеляза сухо.

- Не, но ще успеят - онзи се засмя щастливо. Имаше красива, поддържана черна брада, дълга до раменете коса и испански тип лице. Навярно наближаваше шейсетте. Бе слаб и предположих, че е висок, въпреки че трудно можеше да се прецени от приклекналата му поза.

Той ме погледна закачливо и се засмя пак:

- Този път няма как да не стане работата. Дал съм му цял стрит нокът от бенгалски тигър, а както знаете, това е най-добрият афродизиак. Вярно, може да умре с това болно сърце, но пък каква смърт!

След което се залепи отново за ключалката. Чак тогава и аз се приближих до тях.

- Вече действат! - извика непознатият с глас, който можеше да стресне и дълбоководна риба. Бях го чувал някъде тоя глас. - Само така, деца мои! Емче, погледни го само какъв е тигър! Не е ли чудо. Но и тя е славно момиче! Ако можехте да видите как му помагаше преди малко... Вижте, вижте този труимф на природата!

Той ме дръпна за ръката и ми отстъпи мястото си. Повече от любезност се наведох и погледнах през ключалката.

Не видях нищо, освен метална рамка на легло и някакво движение в сумрака от спуснатите завеси.

- Те... правят любов, така ли? - попитах с пълното съзнание, че въпросът ми звучи идиотски.

- Тъй вярно! - кимна отривисто онзи. - Можете ли да си представите какъв успех! При това с хора като тях.

След което зае отново мястото си.

- Почти свършват - информира ни. - Тя като че изживява оргазъм. Само така, моето момиче! Милата! Чувате ли я как вика!

Ослушах се, но не чух никакво викане. Мъжът скочи, отиде до външната врата и се завъртя безсмислено на площадката пред стълбището. Приличаше на пудел, на когото точно в момента отварят консерва. Накрая изскочи навън.

Държейки го под око, аз измъкнах цигара и запалих. После скъсах лист от бележника си и направих фуния, за да има къде да тръскам. Емилия стоеше неподвижно до мен и нямаше намерение да прави каквото и да е. Добре, рекох си, нека стоим тука. Хората вътре ще се чукат, пък ние ще им светим. И кои ли са те? Замислих се: единственият, който ставаше за тая работа бе Емилия, но по понятни причини нямаше как да е тя.

- Кои са вътре? - не издържах.

Тя понечи да отговори, но в същия миг мъжът с конквистадорската брадичка нахълта отново, говорейки явно отпреди да влезе:

- ... и страст. Сега почиват, видях ги през прозореца. Нека влезем да ги поздравим! Заслужават го!

Без да спира, той мина покрай нас и със замах отвори вратата.

- Чеда мои! - прогърмя гласът му и аз ненадейно открих откъде ми е познат. Бе баритонът, който все се припираше с бай Андрей. - Кажете, не стана ли чудото, което ви обещавах? Аз! - Той се извърна театрално към нас с Емилия. - Аз го накарах да стане от мъртвите!

Пряко засегнат от нескопосния му каламбур бе малкият дядо градинар, който лежеше в леглото в прединфарктно състояние. До него бе легнала баба Тодорка, свенливо придърпала завивката до обраслата си брадичка. Като че бе порозовяла от смущение и изглеждаше почти чаровна. Чудотворецът пристъпи от нейната страна на леглото. Наведе се и я разцелува по двете бузи и челото.

- Фермина Даса! - извика той като оперен артист. - Честита втора младост, моето момиче! Няма по-красива любов от последната. Как беше в стихотворението: " Няма първа любов, има само последна, а след всяка последна любов се...", както и да е.

Баба Тодорка не каза нищо. Човекът, чието име вече предполагах, се премести от другата страна на леглото.

- Флорентино! Ти току-що доказа моята теза, че човек може да живурка като скот цял живот и накрая да направи това, за което се предполага, че се е родил все пак. Свалям ти шапка - и той направи жест, като че наистина сваля шапка.

- Ами аз такована... - отговори дядото.

- Сватба! Непременно трябва да има сватба - брадатият се замисли за миг, накрая отсече: - Ще я направим в деня на погребението на бай Андрей. Вижте само символиката: пълната, опасявам се, безнадежност, и току-що родилата се надежда! Значи вторник или сряда. След това ще има меден месец, разбира се. Ще плавате с кораб по Дунава. Виена, Будапеща, шампанско, хайвер, нищо няма да ви липсва. Сега ще ви оставим сами. Вие продължавайте. Нали знаете - целувки, петинг, не се пресилвайте. Татко Боби ще се погрижи за останалото.

Той обхвана мен и Емилия през раменете и заедно излязохме. Затвори вратата, хвана дланта ми с две ръце и силно я разтърси:

- Господин Петров! Най-после да се запознаем. Признавам, вината за закъснението е изцяло моя. Надявам се престоят ви не е бил съвсем досаден.

- Съвсем не беше досадно, даже напротив - уверих го.

- Обещавам ви вече да ви обръщам внимание. С бай Андрей почти свършихме. Утре приключвам книгата му и ще може да умира. Нищо няма да ни пречи. Ще останете ли още някой ден при нас?

- Бих могъл. Стига да не се натрапвам.

- Как така, боже мой! Ще бъдем щастливи. Тъкмо ще документирате и задаващите се церемонии.

Сега, като беше прав, установих, че е с половин глава по-висок от мен, а аз съм метър осемдесет и пет. Беше не слаб, а направо кльощав и изпънат като бастун, а изразът на лицето му издаваше или волевитост, или дълго позиране пред огледалото. Говореше бързо, почти задъхано, но мисълта му никога не прескачаше.

- Още сега ще си поговорим - заяви Боби и, прегърнал двамата, ни поведе към стълбите. - Ще ви направя един грог за отпускане. И аз дори ще пия. На моята възраст употребявам алкохол само при изключително важни случаи.

- Е, възрастта ви не е чак толкова напреднала - върнах комплимента.

- Калко ми давате? - попита ме той с тон, какъвто навярно е използвала злата царица при разговорите си с огледалцето.

Нямаше как да не смъкна пет-шест години.

- Петдесет и четири-пет - предположих.

- Нищо подобно! - извика тържествуващо Боби. - След месец и четири дни ще навърша 73.

- Как го постигате? - Вече бях искрено впечатлен.

- Рецептата е една - душевно равновесие.

Емилия се включи в разговора, колкото да каже:

- Аз се прибирам.

Изгледах я отчаяно през тила му как отваря вратата на стаята си и хлътва вътре. Успях да отчета факта, че освен едно легло, в стаята й няма абсолютно нищо друго. Дори картините, които рисуваше, липсваха. Жълтеникав под, бели стени, бял таван. Екрани, на които тази нощ ще се прожектират Хималаите.

* * *

Стаята, в която Боби ме въведе, беше неочаквано луксозна, особено на фона на семплата подредба, или на нейната липса, из останалата част на къщата. Едната стена бе вълнообразна, с ниши за скрито осветление. Пред луксозните кадифени завеси имаше тежък диван с дърворезба, бъбрековидна масичка и две кресла. Зад креслата подът се снишаваше с една педя, вляво, въпреки, че още бе лято, гореше огромна камина, обкована с мед. Две кресла с друг дизайн бяха обърнати към камината - изключително тежки, с високи облегалки. Стената отсреща бе цялата заета от фототапет - репродукция на "Завръщането на ловците" от Брьогел-Старши. Вдясно от камината имаше врата, която, както разбрах впоследствие, водеше към кабинета му.

- Заповядайте, приятелю, настанете се - направи той гостоприемен жест.

Седнах в едно от креслата до камината. Боби сложи от лявата ми страна бронзов пепелник на еднометрова поставка, от тия, дето ги има по луксозните театри. Запалих.

- Може да ви се вижда неприлично, но обичам лукса - каза той. - Прекарал съм по-голямата част от живота си в мизерия, така че...

Без да се доизкаже, отиде до масата и се наведе над барчето встрани от нея. Задрънча някаква стъклария. Накрая се върна с изящна метална кофичка. Закачи я на поставка над огъня, разбърка съдържанието й и седна срещу мен.

- За какво искате да си говорим? - попита. - Предлагам днес да е неофициално, ще имаме време.

Разперих ръце.

- Нищо против. Стига да не е за времето.

Боби се засмя като по задължение.

- Не се безпокойте. Никога не водя съвсем безцелни разговори. Имайте предвид, че аз съм ... информационна пиявица.

- Аз също бях едно време. Но напоследък пропускам все повече неща покрай ушите си.

- Не би трябвало. Вие сте млад човек. Вярно е, че днес количеството информация, която човек ползва от дете е неизмеримо повече, отколкото в моята младост. И тези неща - компютрите.

- Не ги обичам.

- Защо? Аз ги виждам като библиотеки с неограничен капацитет само в един-два кубични метра. - Той посочи към кабинета си. - Тук имам много добър "Пентиум". Съжалявам обаче, че в тия краища няма как да се включа към Интернет, страшно ми е необходим.

Боби скочи от креслото и отвори вратата на кабинета си. Върху ново бюро "Дромеас" стоеше внушителен компютър със CD ROM и тонколонки. Не разбирах от такива неща, но ми се стори, че от него спокойно може да се ръководи станцията "Мир", и то със значително по-малко гафове, отколкото сега.

Той задържа вратата известно време, затвори я и се върна на мястото си.

- Естествено, мога само да мечтая за времето, когато ще го натоварваме в истинските му мощности - призна, сядайки.

- Да го натоварите с какво?

- С това, което е пряко дело на общността. Със съдби, жития, сюжети, различни варианти за изход от дадена житейска ситуация...

Боби разбърка течността в кофичката и, останал доволен от температурата й, разля в две изключително красиви чаени чаши от китайски порцелан.

- Кажете нещо за вас - помоли, подавайки ми чашата.

- Какво да кажа - замислих се. Знаете каква ми е работата, тя определя и битието.

- Сигурно е интересна работа?

- Е, да...

- И аз съм бил журналист много отдавна - той се замисли - беше през 1950-51. Помня, че почвах статията с "Любезни читателю" и завършвах със "Здравейте!" Нали разбирате, обратното на "Довиждане". Е, хайде наздраве!

Ударихме леко чашите и отпихме. Ако бях акула, може би щях да подуша присъствието на ром в грога.

- Вашето поколение - започна Боби. - Това на шейсетте...

- Седемдесетте - поправих го.

- Значи нямате и трийсет още! Няма да повярвате колко сте млад. И аз на вашата възраст смятах, че едва ли не съм преполовил живота си, а той бил съвсем в началото.

Лично аз имах чувството, че почти съм приключил с моя, но не го споделих.

- Та мисълта ми беше - продължи той, - че вашето поколение е доста объркано.

- Така си е. Звучи банално, но ни липсва ценностната система. Особено на така наречената интелигенция. Отнети са ни едновременно уютът на материалното и утехата на духовното.

- Навремето ние (причислявам се малко самоволно към интелигенцията ) поне можехме да се социалдемократизираме, колкото да намерим някакъв идеал, поне докато открием нещо по-свястно. Винаги щеше да се намери някой да ни тикне в затвора, оттам нататък нещата ставаха доста по-лесни. Страхувам се, че в наше време и това не е възможно. - Боби остави пълната си чаша върху поставката на камината и повече не я докосна. - Като че единствено война може да оправи нещата. Хубавото на войните е, че имаш нещо да очакваш и винаги могат да те убият, преди да си го достигнал.

- Същото може да се случи и в която да е пловдивска дискотека - не се съгласих. Само война ми трябваше. Тогава можеше и да ме разстрелят за дезертьорство. Макар че според неговите разбирания това навярно бе едно чудесно приключение.

- За нас смъртта по време на война съвсем не е най-лошата смърт.

- И какво е лоша смърт за вас?

- Да получиш инфаркт в обществения транспорт - без секунда колебание отговори той.

Поговорихме още около петдесет минути. Между другото успях да науча, че е бил женен няколко пъти и че има син някъде из необятната тундра в Русия, а Игнат бил тука да строи църква, тъй като имал устна уговорка с някакъв ангел. Разбрахме се да продължим утре сутринта, след което си легнах в необичайно добро настроение. Това чак ме обезпокои. Опитах се да мисля за нещо гадно, но така и не успях. Преди да заспя с надежда си помислих, че това може да ми стане навик. Особено в дисципа би било добра утеха.

>>>

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.10.2001, № 10 (23)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.