Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЩЪРКЕЛ

Атанас Цанков

web

Този щъркел беше от подранилите пернати пролетни гости. Пристигна неочаквано с любимата си щъркелка. Двамата заоглеждаха в нисък полет старото гнездо, доста раздърпано от зимните бури, и след няколко широки кръга над електрическия стълб, където то стоически ги бе очаквало цяла зима, се запиляваха незнайно къде. На другия ден картината не се промени. Но на третия започна трескаво надграждане на гнездото. Птиците носеха в дългите си клюнове клечки и сухи треви. Преплитаха ги усърдно и след няколко дни домът им бе завършен. Стана дори по-хубав от предишната година... Сега ги очакваше най-важното: любовни нощи, снасяне на яйца от женската и тяхното излюпване. После - изхранване на потомството и, разбира се, обучението по летене. С това се изчерпваше техният скромен семеен свят. И те спазваха стриктно неписаните му закони...

Мъжкият беше горд с мисията си. Все по-често се изправяше сред гнездото, проточваше шия и мощният му клюн се раздвижваше ритмично. Разнасяше се така познатото пролетно щърково тракане, което караше хората да се спират на улицата, да вдигат глави и дълго да слушат песента на красивата птица. Това ги изпълваше с умиление и радост. Повторяемостта на този ритуал ги правеше съпричастни към щастливия живот на хвъркатите съседи... А те, милите гости, все по-често се вживяваха в своята интимност. Завърнали се от полет за доставка на строителен материал, мъжката и женската птица се приближаваха една до друга и започваше дълго целуване, което се изразяваше в шумно потриване на червените им клюнове и гальовно увиване на дългите им бели шии една около друга...

Какво изразяваше този обичай? Никой не разбираше. Може би, означаваше ласка или любовно признание, или нещо друго, което не се вмества в човешките лингвистични практики за любовен обет или клетва за вярност, или кой знае за какво друго още...

И ето че гнездото скоро се превърна в шумно общежитие. Две малки главички се подадоха над клонестата ограда на щърковата къща. За щастливите родители настанаха часове на усилен труд по изхранването на тези малки лакоми същества.

Дотук идилията беше пълна. И с това можеше да завърши всичко. Но безметежният живот, който кипеше в гнездото, неочаквано бе нарушен...

От този момент и аз се включвам в събитията, които изпълваха с умиление целия квартал. Изведнъж всичко се промени, радостта помръкна, сълзи засъхваха по момчешките ни бузи...

Беше началото на голямата ваканция. В свободните си часове заедно с няколко приятели се събирахме в нашия двор и майсторехме прашки. Някакъв войнствен дух ни бе обзел и стреляхме или в определени цели, или ей така - на вятъра. Понякога камъчетата ни попадаха в някой прозорец и това предизвикваше дълго нестихващи клетви и упреци, бликнали от устата на някоя изнервена съседка.

Най-усърден в тези упражнения бе Гошо. Един ден той ни изненада с ново изобретение - четирикатна прашка. На дървения четал бе привързал не два, а четири ластика!

- Стана страшно оръжие! Силата й се удвои - разпалено се хвалеше той. - Гарантирам ви!

За нещастие гаранцията за възможностите на прашката беше доказана с един съдбоносен изстрел.

- Ще се опитам да уцеля някоя едра летяща мишена! - обяви безцеремонно притежателят на двойния ластик.

Веднага се досетихме за намерението му.

- Да не си посмял! - извикахме в един глас всички.

Даже аз посегнах да грабна от ръцете му прашката и да я скрия.

- Дай я тук! Как не те е срам?! Щъркелите са наши гости, гордостта на квартала.

Гошо се разсмя. Скочи на крака и започна да се прицелва към празното гнездо. Щъркелите по това време бяха из крайградските блата.

На нашите викове той отвърна захилен:

- Не виждате ли, че гнездото е празно. “Гордостта на квартала” сега лапа жаби из мочурищата...

Изведнъж силно щъркелово тракане ни накара да обърнем очи към небето. Доволната двойка се завръщаше в гнездото, а след нея, стремейки се да не изостават, пляскаха с още неукрепналите си криле двете им рожби.

За кой ли път сърцата ни се изпълниха с неудържимо детско вълнение и радостно умиление. Мъжкият щърк летеше напред. С широки загребвания и грациозно опъната шия той поддържаше височината, която осигуряваше безпрепятствено вертикално кацане в гнездото. Женската птица леко изоставаше зад могъщия си партньор, с явното желание да не накърни мъжкото му достойнство и да признае неговото първенство.

Но, недостигнали още гнездото, нещо фатално се случи с водача на малкото ято. За миг той се спря във висините, сякаш се бе ударил в някаква невидима преграда. Едното му крило увисна безсилно. И в следващия миг тялото му се сгромоляса тежко на земята. В уплахата, която ни бе обзела, ние и не потърсихме с поглед причинителя на нещастието. Приближихме плахо до ранената птица, от чийто клюн течеше кръв, а дясното й крило, също окървавено, потрепваше пречупено точно в свивката.

Първа се престраши да докосне ранения щърк неговата другарка. Щъркелката кацна наблизо, смело приближи до издаващата жаловити звуци птица и проточи шия към бедстващия съпруг. Тя помилва нежно кървавите пера на любимия, който се свиваше от непоносими болки. Съпрузите, едва чуто, тракнаха клюновете си един о друг - и вероятно си казаха нещо много лично и съкровено. После женската подсочи няколко пъти, литна тежко и тромаво се приземи в гнездото, където малките си играеха, кълвяха се на ужким и въобще не се трогваха от бащината трагедия.

Скупчихме се в тесен кръг и очите ни се насълзиха от тъжната гледка. Друго нищо не смеехме да предприемем.

На помощ се притече нашият съсед, чичо Киро пожарникаря. Не му трябваше много време, за да разбере какво се бе случило с голямата бяла птица. Той я взе в прегръдката си, разгледа резултата от коварния изстрел. И вероятно прецени цялата безнадеждност, в която бе изпаднал щъркелът, затова бързо извади джобното си ножче и с един замах отряза ненужната част на крилото. След това с носната си кърпа превърза кървящия край на останалия наполовина крайник. Щъркелът полежа още час, после бавно и мъчително стана и направи не без усилие на волята няколко крачки. Опита се дори да подхвръкне, но веднага се озова на земята. Никой от покъртените зрители не се засмя. Силите му очевидно не бяха го напуснали. Погледът му бе устремен към небето, където се издигаше и неговото гнездо.

- Има живот в този юнак! - каза пожарникарят. - Ще живее, но ще си остане завинаги тук. Няма да може да лети.

- Трябва да му помогнем да полети пак! - това беше Гошо, злощастният стрелец, виновникът за произшествието. Очите му бяха плувнали в сълзи...

- Ти нямаш думата! - бе общият ни отговор. - От убийци помощ не искаме! Сами ще се справим...

- Няма да се справите - замислено рече чичо Киро. - Знаете ли какво ще ви предложа? Хайде да го отнесем в пожарната команда. Там има топли халета, ще му направим гнездо и ще видите, че ще свикне... От вас искам да му осигурявате всекидневната дажба храна. Тези птици ядат жаби, змии, рибки и други водни животинки. Но предпочитаните лакомства ще заменим със свинско и пилешко месце. Мръвките ще вземате от домашните трапези. Това може да е неприятно на родителите ви и те да ви забранят...

Гошо отново реагира отривисто:

- Аз ще му доставям жаби в неограничено количество!

- А когато замръзнат реките и блатата?

- Ще чупя леда и от тинята ще вадя спящи жабоци.

- А когато това се окаже невъзможно?

- Тогава ще заделям хапки от моите обеди и вечери...

- И ние ще правим същото! - извикахме вкупом.

Мутиращите ни гласове надвиха уличния шум и стигнаха до гнездото на електрическия стълб, от което подаваха клюнчета двете любопитни щъркелчета. Цялата група, начело с чичо Киро, който държеше в прегръдките си ранения щърк, се отправихме към пожарната команда.

Както предсказа пожарникарят, храненикът лесно се приспособи към новите условия. Спеше на топличко. Храната му бе обилна и вкусна, така че животът му бе подсигурен. В поведението му не се забелязваше нищо особено. Беше спокоен и тих. През деня се разхождаше на двора, без да вдига врява. Кълвеше охлюви и разни бръмбари, които с настъпването на есента ровеха из рохката пръст и се завиваха през глава с рано окапала шума.

Настъпи зимата. Щъркелът не се развълнува от необичайната белота. Разтваряше клюна си към небето, гълташе снежинки, които се сипеха върху бялата му перушина и изчезваха безследно, преди още да се разтопят. Когато перата му настръхваха от студ, щъркелът се прибираше в топлото помещение и бързо забравяше зимното приключение. Децата все така идвахме редовно. Милвахме го с премръзнали ръце, а той приемаше ласките ни безучастно. За Нова година му донесохме сурвачка. Пъхнахме я под здравото му крило и си направихме снимки за спомен.

Така течаха дните. Пожарникарите свикнаха с необичайния гост и дори поеха част от грижата по изхранването му. И така нищо особено не се случи в пожарната команда до пукването на пролетта. Още при първия полъх на южняка, при бръмването на първата пчела, осмелила се да напусне кошера, щъркелът стана неспокоен. Все по-често се ослушваше, опрял клюн до вътрешната страна на вратата. И една нощ тайно напусна зимното си убежище. В Пожарната команда настъпи смут. Къде може да е отишъл гостът? Дали някой го беше обидил? Дали бяха забравили да му дадат вечерната дажба храна? Къде трябваше да го търсят? Отговори на тези въпроси нямаше и не можеше да има.

Само чичо Киро се досети, че трябва да се повикат децата. Той яхна велосипеда и отскочи до Гошови. Гошо свирна на мен. Двамата обходихме за минути квартала. Всички приятели се събрахме за участие в изключително важната мисия. Тръгнахме без посока и изведнъж се озовахме пред електрическия стълб, където, раздърпано както миналата пролет, стърчеше щъркеловото гнездо - все още празно и грозновато.

Високо, в синята вис на небето, описвайки широки кръгове, се снишаваха две бели птици. Следяхме ги с интерес и скоро забелязахме, че тяхната цел е гнездото на нашата улица. След минути то бе превзето с красиво приземяване. Мъжкият огласи квартала с мощно тракане, а женската се сгуши до него в очакване вероятно на сигнал за разузнавателен полет.

Изведнъж иззад близкия ъгъл се показа нашият щъркел. Той крачеше предпазливо. Спираше, оглеждаше се и пак тръгваше. Отдръпнахме се, за да му сторим път. Птицата пешеходец застана до стълба и, раззинала червен клюн, заоглежда обитателите на собствения си дом, докато слънчевите лъчи разпръсваха останалите от нощта облачета.

Забелязала присъствието на пришълеца, женската птица се издигна във въздуха и отвисоко наблюдаваше неочакваното посещение. Тя безпогрешно разпозна в еднокрилия гост своя бивш съпруг. Забеляза недъга му и някакъв неясен спомен прониза главицата й. В тези мигове на размисъл щъркелката не усети как се приземи до него. Любопитството й нарастваше и я караше да го оглежда от всички страни, като кокетно се въртеше ту на единия, ту на другия си крак.

Еднокрилият се окуражи. Пристъпи по-смело и се опита да докосне предишната си съпруга със здравото крило. Тя притвори очи и стръвно, с всички сили клъвна измамения съпруг в челото. Бликна кръв. Щъркелът се срина на колене. Неверницата го заблъска с криле. Острият й клюн раздра гърдите му и пребитото му тяло се отпусна върху плочите на тротоара...

А високо над тях един млад и силен щъркел огласяше квартала с безкрайното си и много звучно тракане: трака-трака-трак...

 

 

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2008, № 1 (98)