Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОФ. Д-Р ИВАН ШИШМАНОВ - ЛИЧНОСТ И ИДЕИ

Атанас Цанков

web

Да се пише за личност като проф. д-р Иван Шишманов е, разбира се, много вълнуващо и интересно, но в същото време това е трудна и отговорна задача. Твърде многостранна и разнолика е дейността му, сложна и нестандартна е неговата крупна фигура, за да бъде вместена в координатната система, позната ни от толкова биографични очерци. Вярно е, че времето, в което се разгръщат големите възможности на този ум в науката и в гражданската деятелност - първите десетилетия след Освобождението, ражда цяла плеяда светли имена на общественици, университетски преподаватели, писатели, художници, педагози и др., но неговото присъствие в цялостния културен живот на страната като че ли няма аналог.

Колкото и да е странно обаче - и в известна степен дори обидно за националното ни самочувствие - името и делото на Иван Шишманов днес не са така популярни, както би трябвало да бъдат. Някаква необяснима - или по-точно напълно обяснима за нашия с нищо неоправдан нихилизъм - полузабрава тегне от десетилетия над този, с когото много народи биха се гордели и славили.

Знайно е, че Иван Шишманов е бил министър и професор, че е проявявал държавно меценатство по отношение на някои млади дейци на изкуствата и литературата, че е бил в дружески връзки с Иван Вазов и... Като че ли с това се изчерпва цялото знаене. Някои може би ще възкресят поизбледнял спомен от ученическата скамейка, че проф. Шишманов е създател на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, който обаче нито са виждали, нито пък ще проявят интерес да се докоснат до неговите обемисти томове. А проф. Иван Шишманов заслужава много по-голямо внимание. Неговата ярка и оригинална личност надхвърля тесните рамки на своето време. Той е и син на своята епоха, и гражданин на една бъдеща България, която е виждал в мечтите си - просперираща, културно извисена и категорично заела място в голямата европейска структура от държави и модерни общества.

Получил образование в известни западни университети, пребродил с жадния си ум лавиците на десетки световноизвестни библиотеки, владеещ няколко чужди езика, той използва своите предимства не за да парадира с ученост или да се прави на европеец, а за да бъде максимално полезен на своя народ. За такава мисия, разбира се, е нужен висок морал, дълбок патриотизъм, безкористност и всеотдайност. А Шишманов е притежавал всички тези качества в степен, по-голяма от представите на цялото му обкръжение. Заслужава да се отбележи неговата любов и пристрастие към българското, родното, при това без ненужна идеализация. С каква естественост и лекота той умее да прокарва мостове между нашата и чуждите културни истории, да приобщава българското към европейското, да заличава обидните за страната ни граници между Изтока и Запада! В тези свои усилия той разчита и на личния си пример, и на непрестореното си високо национално самочувствие. Съвсем съвременно звучи неговото схващане, че между “европейското” и “българското” не може да има предопределени несъвместимости и демаркационни линии. Ние сме се формирали и оцелели като народ на тази изконна европейска територия и взаимовлиянията между “нас” и “тях” са трайни и неопровержими. Въпреки тези декларирани мнения мнозина са били склонни да определят Шишманов повече като европеец по манталитет и поведение, отколкото като българин. “Защо пък да съм европеец? - възразява пред свой близък той. - Затова ли, че се нося учтиво към хората, че обичам да правя услуги, че изпълнявам точно задълженията си, че не се бъркам в интимния живот на другите, че мразя клюкарството, че избягвам да влизам в свада с хората? Да не би това да са качества само на европееца? Тия качества можете да наблюдавате и на Изток, не само на Запад. Аз съм поклонник на Запада, но да се разберем - на неговите големи личности в обществения и културен живот, не на всяка западна гадинка, източно или западно, северно или южно от Алпите. Ах, какви човечета има там: невъзпитани, неуслужливи, неизпълнителни, свадливи, главно егоистични!”

Мисля, че тази позиция придобива особено звучене и актуален смисъл днес. Тя е една от многобройните проекции, с които гражданинът и патриотът Шишманов се вгражда в нашето време, осигурява си присъствие и в днешния ден, и в бъдещите дни на България. Свидетел на народни изпитания и погроми, на обществена конфронтация и държавна изолираност, непоколебимият оптимист винаги е бил уверен в здравите и градивни сили на народа. “България - изповядва убежденията си той, - опирайки се на собствените си сили, сама ще намери правия път въпреки големите или малки петна, които всеки от нас съглежда в нейното слънце!”

Преди да навлезем в най-същностните възгледи и заслуги на нашия учен, бих искал да предложа някои щрихи към портрета му, които се съдържат в спомените на приятели, почитатели и колеги. Тук ще отворя скоба и ще помоля уважаемата аудитория да бъде благосклонна към моето увлечение да цитирам ония, които са били в непосредствен контакт с Иван Шишманов, защото съм убеден, че това е ако не единственият, то поне най-прекият път към истината. Убеден съм, че никой изследовател не може да разбере в пълнота истинските измерения на една личност, от чиято смърт са изминали почти седем десетилетия, без да се довери на автентичния спомен, на документа.

Ето някои мнения и оценки, в чиято добронамереност и обективност не бихме могли да се съмняваме:

“Основна черта в характера му бе нестихващата и никога неутолена културна жажда. Редом с нея, той имаше непознатата за българина дарба - възторжеността. Шишманов бе възторжена природа.” (Асен Златаров)

“Той работеше, като че ще живее шестстотин години.” (Лидия Шишманова)

“Наред с големия учен пред мен се откроява и образът на Шишманов като човек: винаги любезен както с колегите си, тъй и със студентите - готов да се отзове на всяка молба за научна помощ. Неговото лице излъчваше приветлива и покровителствена усмивка.” (проф. Тома Томов)

“Цялата му огромна и разностранна дейност го направи у нас личност много известна, едва ли не най-известната след Иван Вазов.” (Стефан Попвасилев)

Личностната характеристика на проф. Шишманов не би могла да бъде цялостна, ако не обърнем достатъчно внимание на неговата мисионерско-будителска дейност, на неговото особено място сред първостроителите на нова България, макар че е прието имената на будителите да се отбелязват в просветния календар на предосвобожденската епоха. В негово лице новата българска държавност намира един пламенен радетел, който се издига високо над по-голямата част от домораслата интелигенция и особено над ония, чието европейско образование ги превръща в проводници на чужди морални и естетически ценности. Сложното време самò е търсело своя символ, своето знаме, своите съизмерими с тоталните промени личности.

Но кой точно е Иван Шишманов? Откъде тръгва пътеката на неговия неспокоен и богат живот? Жизненият му път започва през 1862 г. от гр. Свищов, един от най-будните центрове на българщината през Възраждането, отворена врата на нашите земи към Европа. Родът на Шишманови се смята за издънка от последната царска династия преди заробването. Семейната среда е особено благоприятна за ранното проявяване на литературни наклонности и културни интереси у будното момче. За отбелязване е също така професионалната приемственост между поколенията в тая възрожденска фамилия. Бащата Димитър Шишманов е бил учител, а синът му Иван след като завършва педагогическо училище в Прага, едва 20-годишен, учителства в Свищовското класно училище, като бил едновременно и директор на основните училища в града. Скоро обаче интелигентният младеж е привлечен на служба в столицата - става подначалник в Министерството на просвещението. Жаждата за по-високо образование го отвежда последователно в университетите на Йена, Лайпциг и Женева. В тях изучава философия, педагогика, древноизточни литератури, езикознание. Науките го привличат до такава степен, че той посещава лекции дори по санскритски и персийски езици. Понякога в тия часове студентът Шишманов е единственият слушател, а този факт наистина бихме могли да оставим без коментар.

В Женева започва приятелството му с украинския учен емигрант проф. Михаил Драгоманов, който му оказва изключително благотворно въздействие и го насочва планомерно и целеустремено по пътя, който той си е избрал. Тази чудесна творческа дружба е трайна и плодоносна. Тя се превръща в особено важен фактор, след като Шишманов се оженва за дъщерята на Драгоманов и тримата заживяват под един покрив. Защитил блестящо докторска дисертация в Лайпциг, през 1888 г. Шишманов се връща в България и веднага е назначен на висша длъжност в Министерството на народното просвещение. Това завръщане твърде скоро е ознаменувано от първото му крупно дело. С много активно негово участие се слагат основите на българското висше училище. Датата е 1 януари 1889 г. Иван Шишманов влиза в числото на първите преподаватели и чете лекции по културна история. Впоследствие той променя курса на обучение и нарича своята основна дисциплина “Сравнителна литературна история”. Налагайки се бързо като ерудиран преподавател, той вниква в духовните потребности на студентите, а от степента на тяхната предварителна подготовка разбира необходимостта от сериозна реформа в образователната система. Младият преподавател във Висшето училище в София е готов да се отдаде и на това реформаторско дело. Ето защо, съвсем неочаквано за колегите си, през 1903 г. приема предложението да стане министър на просвещението. Шишманов с насмешка отхвърля упреците, че търсел кариера в царедворството и политическата власт. “Аз приех министерстването - обяснява той, - за да изпълня един свещен дълг предвид опасностите за Отечеството. Само тоя мотив и никой друг не би ме накарал да напусна професорската си катедра. Сега се касае да остана преди всичко верен на своите принципи на демократичност, толерантност, честност.”

Отстоявайки убежденията си за решителни преобразувания в училищното дело, министър Шишманов се явява на доклад пред монарха, комуто заявява: “Аз съм непоколебим защитник на всеобщата и всенародна просвета чрез училището, науката и литературата!” Намерението му е да декларира, че влязъл в Министерския съвет, ще се надява за пълна подкрепа на високите си цели. Противодействайки активно на нихилистичните схващания на някои недоучени интелигенти, че българският народ щял да си остане все пак един ориенталски, невежествен етнос, без желание и възможност да догони и да се изравни с европейските висоти на културен растеж, Иван Шишманов отбелязва: “Аз твърдя, че нашият народ се показа достоен за великите жертви, които неговите синове като Раковски, Каравелов, Ботев и Левски положиха за политическото му възраждане, че е достоен следователно за свободата, която изникна от техните кости.” Това откровение, звучащо с Вазовия патос от “Епопея на забравените”, заслужава вниманието на всички, които искат да вникнат в патриотичните и значителни по мащабите си усилия на министър Шишманов за реорганизация на просветното дело у нас. Шишманов е първият общественик и учен, който се заема с такава всеотдайност и пламенност да приложи най-модерните тогава европейски методики и организационни способи за правилно развитие на българската просвета. Той е убеден, но иска да убеди и другите фактори в управлението на страната, че училището трябва да подготвя знаещи и можещи хора, с ясна професионална ориентация и добра обща култура. И ако само за миг си представим, че тези възгледи са изложени в условията на байганьовската обществено-политическа действителност, когато формулата “страшни диванета са туй учените” е в пълна власт, ще разберем защо усилията на министър Шишманов са били наистина сизифовски. Никой по онова време не е бил в състояние да формулира и аргументира точно тези принципи, които водят към изграждане на високо интелигентни, образовани и нравствено чисти млади хора. Иван Шишманов поставя в основата на тази сложна концепция учителя. Не даскали, а водещи в науката и изкуствата хора трябва да влизат в класните стаи. Нека сега мислено се пренесем в създадената и покровителствана от Шишманов Образцова мъжка гимназия в София. В нейните коридори по онова време ще срещнем учителите Михаил Арнаудов, Добри Христов, Стефан Младенов, Боян Пенев, Ст. Л. Костов и др. “Стигна се до там - разказва в спомените си един от тогавашните преподаватели, - че почти всички по-първи списания почнаха да се пълнят само с работи на учителите от нашата гимназия. За това не малко помагаше и библиотеката, обогатена благодарение на щедрите кредити с най-новите и ценни съчинения на разни езици. Тия наши научни интереси се отразиха и на учениците. Някои от тях си издействаха правото да посещават семинарните упражнения при Шишманов и той не веднъж е подчертавал тяхното превъзходство пред мнозина от студентите.”

Друга много съществена черта в поведението на просветния министър е неговата грижа за постоянното научно развитие на учителите. Всеки от тях е чувствал нужда да го държи в течение на своите научни изследвания и педагогически нововъведения.

Но ако в столицата и в някои големи градове учителите наистина са били на такава висота, съвсем друго е положението в селата и в малките селища. Това е голямата тревога на министъра на просвещението Иван Шишманов. Никой преди него не е поставял с такава решителност и острота въпроса за социалната стабилност на българския учител. И днес всяко учителско сърце ще трепне, когато се докосне до мислите, изложени от проф. Шишманов при годишните разисквания върху бюджета на Народното събрание: “Педагог по предназначение, обществен деец по необходимост и по дълг, той [учителят] повече от всеки друг служител трябва да се радва на едно вътрешно спокойствие, присъщо на осигурено съществуване, да се предаде изцяло на служене на обществото. Свободен човек само е способен на обществено призвание. А тъкмо тая свобода липсва на народния учител, който всеки миг е заставен да се изправя с лице към въпроса: А хляб?”

Удивлението ни от тая активна позиция по отношение на съсловието се засилва още повече, когато разберем стратегическите задачи, които е трябвало да решава новата, провеждана и защитавана от него образователна система. Уважението към учителя и специалните грижи за него се налагат от участието му като главна фигура в един процес, надхвърлящ рамките на училището. “Нашата задача не е само чисто педагогическа, а нам ни предстои да се грижим и за цялата умствена, нравствена и естетическа култура на народа. Ще има да пазим и развиваме не само интереса му към материални блага, а към ония на науката и изкуството и да градим мирогледа на бъдещето.” Вниквайки в тези думи на Шишманов, ние оставаме възхитени от далновидността му. С ръка на сърцето всеки от нас може да каже с благодарност и удивление, че всъщност глобалните и вечните проблеми на училището и на народната просвета са имали съвсем конкретни измерения още преди девет десетилетия в идеите и плановете на проф. д-р Иван Шишманов.

Но това все пак е една част от огромното дело на този възрожденски устроен в мисленето и делата си човек. За около три и половина години, колкото трае неговото министерстване, той създава Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Института за слепи, Училището за глухонеми деца, първата Детска забавачница у нас, Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество, Българската секция на ПЕН-клуба, “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина”... Нека спрем до тук и да се замислим за мащабите на делото, извършено от тая едро скроена личност, появила се по повелите на съдбата в най-подходящия момент от нашата история и вградила един велик съзидателен дух в темелите на българската просвета и култура.

А сега нека обозрем и друга сфера, в която се изявява Иван Шишманов, да се приобщим към свещенодействието на един от първите ни професори в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Трудно ми е от разстоянието на изтеклото време да измеря степента на неговото въздействие върху студентската аудитория и авторитета му сред академичната общност. Затова ще се обърна пак към свежестта и автентичността на документалния разказ.

Писателят Стилиян Чилингиров, негов студент, може би най-точно е доловил и предал атмосферата, царяла на Шишмановите лекции: “Няма никога да забравя деня, в който ми се удаде да видя за първи път Иван Шишманов. Това бе в час по “Западноевропейска литература през ХVІІІ в.”. Аудитория №10, задръстена от студенти, шумеше и се вълнуваше. Тя, най-голямата в зданието на Василияди на ул. “Московска”, беше малка да побере нахлулото множество. Стори ми се, че между студентите имаше и достатъчен брой граждани. Множеството задръстваше и вратата, като се притискаше и шумеше в коридора... Изведнъж шумът стихна, заменен от едно леко шушукане и предпазливо, внимателно отстъпване. Сторваше се път някому. Не можеше да бъде никой друг освен той. Не се излъгах. Леко усмихнат, прекрачи към катедрата тънък, слаб, но възвисок човек с черни гладки коси и също тъй черни мустаци. Аз се понадигнах да го видя по-добре - толкова голямо беше нетърпението ми. И мисля, че долових блясъка на кестенявите му очи. Той озаряваше широко, открито чело и даваше да се прозира вдъхновената мисъл на един светъл и бистър ум. Аудиторията заглъхна в трепетно очакване. Гласът му, мек и кадифян, се понесе над нас и ни прикова на местата. Никой не смееше да мръдне от боязън да не наруши свещената тишина... Суров учен ли слушах, или вдъхновен и патетичен оратор, който знаеше да си служи с всички, недостъпни всекиму, обрати и фигури на въздействието?” В спомена на възторжения млад слушател можем да открием истини, които хвърлят допълнителна светлина върху името и авторитета на професора, наречен още тогава от италианския учен Паоло Монтегаца “най-учения, най-културния и най-интелигентния българин”. Уважението към такива личности често може да се изрази в невероятни пориви у младите ентусиасти. Забележителни са случаите, когато студенти от съвсем други специалности са се явявали на изпит при проф. Шишманов по сравнителна литературна история, само за да се докоснат до него и да отнесат гордостта, че са били ученици и следовници на един от най-знаменитите си съвременници. Да бъдеш любимец на една младеж, винаги склонна да отрича всичко, несвикнала да търпи над себе си какъвто и да било авторитет, е най-голямата победа, която може да постигне една културна личност.

Със своите студии, монографии, статии, анкети и с неповторимите си лекции проф. Иван Шишманов разширява кръгозора на цяла четяща България. Най-много те допринасят за умственото развитие на студентската, ученическата и работещата на културно-просветното поле младеж. Неговите научни изследвания, намерили отражение и в лекциите му, го водят в дебрите на европейската художествена литература. Под пирото му оживяват и заблестяват имената на Данте, Петрарка, Ариосто, Тасо, Сервантес, Шекспир, Ронсар, Корней, Расин, Молиер, Волтер, Русо... В същото време мисълта му разгръща свещените страници на нашите възрожденски книжовници и мислители. Блестящи портрети и аналитични трудове ни отпращат към Паисий, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Фотинов, Добровски, Раковски и Априлов, Бачо Киро. Особено ценни са аналогиите, които професорът по сравнителна литературна история прави, за да подчертае приемствеността и взаимовлиянията между великия европейски Ренесанс и нашето закъсняло, но също така величаво по своя смисъл Възраждане. Шишманов е един от първите наши учени, които разглеждат делото на Паисий като начален момент в новото ни летоброение. Също така прецизни и верни са оценките му за родоначалника на българската национална революционна идеология - Георги Раковски, когото поставя на историческата межда, отделяща просветителската епоха от организираното и целенасочено освободително движение. В студията си за руския учен Виктор Григорович, който по време на своето пътешествие из пределите на европейска Турция през 40-те год. на ХІХ в. пръв открива за света българска Македония, проф. Шишманов високо оценява позицията, заета от пътешественика славист по един въпрос, ненамерил за съжаление своето справедливо разрешение и до днес. Всичко писано от него за Братята от Струга, “синове на оная земя, която два пъти е била люлка на българската образованост”, е пропито с патриотичен патос и в същото време е пронизано от болката, че нашият национален въпрос така и не намира справедливо разрешение. Шишманов е сред първите ни книжовници, които обръщат внимание на може би най-знаменития сборник с народно песенно творчество в цялата ни фолклорна съкровищница - Миладиновите “Български народни песни”. “Нека не се забравя - отбелязва проф. Шишманов, - че този сборник пръв достави на учените езиковеди и етнографи в голямо изобилие материал за определяне народността на македонските българи и чрез тоя сборник за пръв път се доказа как и българите притежават епос и че тоя епос в много отношения не е по-малко богат от сръбския, тъй високо ценен от Гьоте.”

С особено преклонение и аналитично вникване се отнася Иван Шишманов и към делото на ония възрожденски дейци, които още в условията на робството са поставили началото на новобългарската просвета. Съкровени истини споделя той за Васил Априлов, Константин Фотинов, Юрий Венелин и Неофит Рилски, чиято школа в манастира на нашия светец Йоан Рилски ученият нарича “един своеобразен български университет”.

Верен на своя сравнително-исторически метод в научните си дирения, проф. Шишманов не пропуска възможността да съпоставя светлите личности от епохата на Възраждането с мрачните герои от времето след Освобождението. В това отношение показателна е съпоставката между личността на Бачо Киро Петров и неговия антипод в образа на Бай Ганьо. Понеже става дума за литературния герой Ганьо Балкански, това е може би най-удобният случай да спомена за Шишмановата оценка на Алековия герой. В общи линии тя съвпада с утвърдилата се у нас социална трактовка на образа, но в наблюденията на нашия литературовед има интересни отсенки и любопитни хрумвания. В разговор с проф. Константин Гълъбов Иван Шишманов е споделил следното: “Казах веднъж на моя съгражданин и роднина Алеко Константинов: Правиш голяма услуга на българина, услуга от исторически мащаб със своя Бай Ганьо, защото му сочиш какво трябва да преодолее в себе си, за да стане европеец. Не забравяй обаче, че байганьовци има и в Европа. Нека в самоотрицанието си не стигаме до самоизяждане. Ако продължиш своите разкази за Бай Ганьо, свържи образа му по-конкретно с онова съсловие, към което той принадлежи. И гледай да му противопоставиш като позитив българския селянин, незаменимия български селянин, макар и той да има някои байганьовски черти. Не може една национална литература да борави само с отрицателни образи!”

Към това разбиране не сме склонни да прибавим нищо друго, освен да се възхитим на Шишмановите възгледи за литературата и нейните функции в живота на народите. Тук той наистина е подходил по начин, съответстващ на сложната му личност - като трезв реалист и в същото време като непоклатим идеалист, влюбен в своя народ, готов да му прости някои негативи в името на неговото по-добро бъдеще и културен просперитет.

Тази многоплановост в цялостното поведение на учения, общественика и човека Иван Шишманов за мен е удивителна. Същински феномен в тогавашната, пък и въобще в българската културна практика, са междуличностните отношения между него и Иван Вазов. Макар и по-млад с дванадесет години от патриарха на нашата литература, професорът по сравнителна литературна история подхожда към обичания от народа и същевременно жестоко обругаван от някои среди поет като към истински сърдечен приятел - с уважение, с нескрито възхищение от неговите писателски върхове и заедно с това като прецизен и строг съдник на някои несполуки в творчеството му. Тази литературна и чисто човешка дружба се оказва от значение за двамата. Вазов намира в лицето на многоучения професор свой съветник, към когото се отнася за мнение и оценка без стеснителността на по-малко знаещия. Шишманов пък получава своя щастлив дял да бъде близък приятел на най-големия български писател, всепризнатия и обичан народен поет. Тук искам да отбележа и една много съкровена страна в интимните цели и намерения на проф. Шишманов. Като тънък психолог той неминуемо е разбирал лабилността на вече възрастния поет, чиято чувствителна душа е била жестоко наранена от злобните нападки и обвинения на определени литературни кръгове. Може би никой друг не си е давал сметка за голямата загуба, която би сполетяла родната ни литература, ако този могъщ дъб рухне. За младите народи такива духовни исполини са ориентири по пътя към изграждане на чувството за национално достойнство, за държавност и свобода. С тази задача Иван Шишманов се справя отлично. И точно в това е огромната разлика между него и секретаря на Гьоте, г-н Екерман, на когото мнозина са го оприличавали. Такъв високо ерудиран човек като проф. Шишманов не би могъл да изпълнява само секретарски функции, а да оказва активно въздействие от най-висок морален, човешки и творчески порядък. Знаменателен е фактът, че началото на тази уникална дружба съвпада с отпечатването на най-крупното Вазово творение - романа “Под игото”.

И точно тук му е мястото да отбележа, че последният труд, над който работи проф. Шишманов, е книгата му за Иван Вазов и неговото творческо дело. Когато през юни 1928 г. Шишманов се отправя на последното си пътуване, за да вземе участие в конгреса на европейските ПЕН-клубове в столицата на Норвегия гр. Осло, ученият оставя недовършения ръкопис на книгата си, както и десетки бележки и материали върху нея, на работната си маса и написва своето последно желание: “Да не се пипа!” След няколко дни вестта за смъртта му обхожда Европа. Така, останал недовършен, тоя труд вижда бял свят няколко години след скъпата загуба на неговия автор.

Не бива обаче да оставаме с впечатление, че дружбата с Вазов е случаен прецедент в живота на Иван Шишманов. Красноречив факт е също така покровителственото му отношение към редица млади български поети и белетристи като Елин Пелин, Пейо Яворов, Кирил Христов, Антон Страшимиров... Командироването им в чужбина, за да учат езици и да се запознаят с европейската култура и литература, е толкова необходимо в онези години, че само ограничени мозъци са могли да не го оценят. За съжаление такива отрицателни реакции е имало и те са били с определен адрес: до господин министъра на народното просвещение. С гражданско мъжество и непоколебима твърдост министър Шишманов е отстоявал своята културна политика. Осенен от будителски пориви, той по-амбициозно от всички свои съвременници е искал да се скъси дистанцията, която все още е отделяла българската култура от световните постижения. Това е било повеля на времето. Следите на робството са били живи и е трябвало с решителни, макар и скъпо струващи действия да се преодолява изостаналостта. Затова Шишманов през целия си живот се грижи с въодушевление за творците, за училището, за читалището, за музеите, за библиотеките - неговата голяма слабост. И всичко това, съчетано с един безкористен идеализъм, без помисъл за себеизтъкване и кариеризъм. “Неговото дълбоко човешко и благородно сърце се грижеше за всички учители, писатели, художници, ученици, слепи, глухонеми, малки деца. Кой насърчаваше и подкрепяше млади, надеждни таланти? В коя просветна област и в кое културно дело не е замесено името на проф. Шишманов!” - това са думи на писателката Фани Попова-Мутафова, в които нямаме основание да се съмняваме.

Със своите възгледи за моралноценностната система на народните маси и особено на селячеството проф. Иван Шишманов съвсем естествено стига до необходимостта от задълбочени етнографски и фолклорни проучвания, извършвани именно в тези среди от населението. И както във всяко свое намерение и във всяка готовност за конкретни дела, и тук той се изявява както със задълбочения си научен анализ, така и с патоса на един неукротим идеалист.

Какво е необходимо според Шишманов в тая област? Нужни са преди всичко добре подготвени специалисти. Кой трябва да ги създаде? Разбира се, Университетът. Но българският университет още няма такава готовност. Тогава? Тогава идва чудесното хрумване - нужно е списание. Списание за народно творчество и етнография! С темпове, с каквито само хора като Шишманов могат да боравят, той основава и дълги години редактира знаменития “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”.

Нека разтворим първия брой. В началото му е статията “Значение и задачи на българската етнография”. Авторът е известен. Всичко, изложено в този капитален труд на Шишманов, е дълбоко промислено, научно издържано и целеустремено към утвърждаване на една позитивна методика за проучване, събиране и систематизиране на материалните и духовните ценности, създадени от нашия народ през вековното му присъствие на Балканите. Наред с чисто практическите указания за бъдещата изследователска работа в областта на етнографията и фолклористиката, авторът бърза да обвърже тези усилия на десетки и стотици специалисти с практическите резултати от тях и на първо масто, с литературата въобще и с литературнотворческия процес в частност.

Като отдава заслуженото на своите предшественици, работили при други условия, Шишманов категорично заявява: “Време е да обзърнем какво сме сторили до сега, колко струва трудът, който сме положили за събиране на това богато наследство от нашите праотци.” И продължава нататък: “Не е истина, че народната ни поезия е крива, загдето някои наши сборници от народни умотворения приличат на купища от случайно един на други нахвърляни чирепи - кое здрави, кое потрошени. Причината на това явление трябва да търсим най-главно в обстоятелството, че се събира безразборно, слепешката. Силни пътеводни идеи, които да определят и методите на събирането, липсват у повечето.”

Дошло е времето да изучим тези Шишманови “силни пътеводни идеи”. Те са важни както за събирачите на фолклорни, така и на етнографски ценности. Това в много голяма степен има отношение към работата на Националното етнопедагогическо сдружение, носещо името на големия учен проф. д-р Иван Шишманов. Сериозно трябва да бъдат проучени и внедрени в практиката всички негови забележителни виждания, прозрения и научни подходи. Особено важно място в тези усилия се пада на модерното му схващане за прилагане на методология, основана на комплексното използване на методите на фолклористиката, етнологията, социологията и психологията, на езикознанието и антропологията. Тази комплексност е основно и задължително условие за постигане на бъдещи успехи.

Нека, прочее, си пожелаем да следваме примера и заветите на нашия патрон, който заслужено може да бъде наречен “най-големият професор по българознание в Софийския университет”. И да се присъединим безрезервно към вдъхновената оценка на народния поет Иван Вазов, изрекъл от името на цяла мислеща и благодарна България пророческите слова: “Историята на българския умствен напредък няма да има по-благородна работа, когато трябва да посочи една от най-чистите слави на родната наука, едно от най-хубавите имена, с които България може да се гордее пред себе си и пред чуждия свят!”

 

 

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2006, № 9 (82)

Докладът е изнесен на 26.05.1992 г. на Национална конференция “Детето и народната традиционна култура”, организирана от НЕПС “Проф. д-р Иван Шишманов”, посветена на 20 години от създаването на Националното етнопедагогическо сдружение “Проф. д-р Иван Шишманов” и на 130 години от рождението на неговия патрон проф. д-р Иван Шишманов.