Почти бе мръкнало и ето -
в час никакъв, ни нощ, ни ден -
въпросите на битието
запъплиха отново в мен.
Какво бях вчера? Днес какво съм?
Какво и как, кога, дали...
Сто повода да се ядосам
и двеста да ме заболи.
Отсякох ги със жеста смешен -
било каквото е било!
А вечерта навън въртеше
виенското си колело.
И някакъв мотив от Щраус
през три балкона ме плени,
угасна уличният хаос,
чух нежен кикот на жени.
Напълних чашата си. Чукна
зъбът ми влажното стъкло.
Отпих две глътчици напук на
намръщеното си чело.
Напук на мрачните гримаси,
на присмехулника във мен,
прибрал се рано у дома си
в час никакъв - ни нощ, ни ден.

И, боже мой, като в магия
видях се силен и готов
по фаустовски да открия
неповторимата любов!
Дали сърцето ще почака,
мига да уловя поне?
То лудо в мене затиктака:
"Защо пък не, защо пък не?"
Защо пък не? Но нямах време -
стоях на сетната межда.
Животът, дявол да го вземе,
изтичаше като вода.
Да бъде! Моят час настава
сред тези четири стени!
Уискито като жарава
гърдите ми възпламени.
Не, аз съм луд! Нима поисках
да преповторя пътя стар?
Нима ще изтърпя на риска
непоносимия товар?...
"Аха, издаде се, хитрецо!
От риска, значи, те е страх?"
Това внезапно интермецо
прегази порива ми плах.
Чий бе гласът? Пред мене блесна
и лумна синьо зарево.
В капан ли съм? В игра нечестна
на чуждоземно същество?
Или съм в плен на фирма бдяща,
която в късен нощен миг
за два-три долара изпраща
партньор на сам алкохолик?
Пред мене голо теме лъсна.
Дали не е съседът стар,
любителят на табла късна,
дошъл да хвърлим някой зар?
Не беше той. Такъв потаен
и злъчен свой познат не знам.
В апартамента си двустаен
кажи-речи живея сам.
Какво и както да говоря,
признавам, че съм саможив.
Единствено се срещам с хора
в кварталния аперитив.
А този? Нещо ми прошепна -
не е дошъл току-така.
Посочих стола, той не трепна.
- Седни! - побутнах го с ръка. -
Седни, седни! Не те познавам.
Помислих, че си мой съсед.
Пий! Апропо, предупреждавам -
уискито ми е без лед. -
Той някак свойски ме погледна,
три къси глътчици отпи,
усмивката му смъртнобледна
полека-лека се стопи.
Не бе ни млад, ни симпатичен -
усетих го почти във миг.
Представи се със жест приличен:
"Петрунов, твой съученик."
Да... Имаше такъв - все мрачен,
ни външност някаква, ни ум.
Зад мен седеше свит, невзрачен
във шаячния си костюм.
Понякога с такъв ти писва,
но аз безмълвно го търпях.
Отмествах се, за да преписва
и той преписваше без страх.
Не беше класната жестока,
измамите му тя прикри
и той взе диплома висока -
отличен, пет шейсет и три.
Момчето с дрешките си груби,
със счупената козирка
нататък нещо се загуби
от мен в житейската река.
И, честна дума, до ден днешен
не бях го споменал, уви...
Но ето го сега - предрешен,
пред мен стоеше vis-а-vis.
Да сме били поне по-близки
в ония тъй далечни дни.
Той близна топлото уиски
и каза: "Я ме погледни!"

Погледнах крадешком, през рамо
неканения нощен гост.
Бе същият, без онзи само
ужасно щръкнал алаброс.
"Позна ме!" - каза с благодарна
и тъжна нотка във гласа.
"Учител бях преди във Варна,
сега съм тук до пет часа."
- До пет часа? Защо пък? Моля,
и утре остани поне!
А гостът се преви на стола:
"Не мога. В никой случай. Не!"
И нещо тъмно и неясно
в гласа му сетих да звучи...
Той бе склонил глава надясно
с почти притворени очи.
Гледец безжизнен и далечен,
ръка отпусната виси...
Ще полудея:
- Хей, човече!
Ти жив ли си или не си?
"Бях жив, приятелю! Така е.
Но да не мислим за смъртта!
Уви, човек дори не знае
кога дошла е всъщност тя.
И в случаи ужасно редки
съзнаваме в студена пот,
че в сбърканите свои сметки
били сме мъртви цял живот..."
Той замълча съвсем несвестен,
а после викна с жест суров:
"Ти бе прочут, ти бе известен,
позна успехи и любов!"
Със мъка гостът ми задиша
(да беше онемял поне!):
"Да, ти ми даде да препиша,
но моята любов отне..."
- Охо, грешиш, грешиш, Петрунов!
Жена ти ли? Коя бе тя? -
А някаква внезапна струна
в гръдта ми нежно затрептя.
И нещо смътно и неясно
просветна и угасна в мен.
- Грешиш, Петрунов! - шепнех гласно.
Но бях ли, бях ли убеден?
Сред всичко, от което вкусих
през моя извървян живот,
изплуваха две плитки руси,
две устни, сочни като плод...
Как беше точно? Компарсита
на грамофона се върти...
"Обичаш ли ме?" - тя попита.
"За цял живот!" - отвърна ти.
Любовен трепет и забрава,
изпепелени още там,
на тази пролетна забава,
която си забравил сам...
"Къде е правдата, къде е?" -
проплака моят странен гост.
"Тя още помни, тя живее
със спомена си мил и прост.
Тя четвърт век ми бе съпруга,
а теб в сърцето си държа.
Едва ли като нея друга
обичала е без лъжа
и без притворство, и без корист,
без упрек и без хулна реч.
Приела беше свойта орис
да те обича отдалеч.
И след смъртта ми не поиска
да те потърси. Гордостта
не е съветница на риска.
Пак тайно те обича тя."
- Петрунов, - казах - засрами се,
все пак била ти е жена!
На моя гост главата лиса
поруменя като луна.
Погледна ме, но без омраза,
ръката стисна ми дори
и някак си свенливо каза:
"Жени! Иди ги разбери...
А ти виновен си в това, че
не бе я оценил докрай!"
- Признавам и тъжа, обаче
какво да сторя, дявол знай!
"Какво ли? Дявол да те вземе!
Човек ли си, или не си?
Тръгни веднага - имаш време,
тръгни, иди я потърси!
Защо се бавиш? Тя те чака -
сама жена в света голям.
Побързай в шест да хванеш влака,
в дванайсет вече ще си там!"
- Какъв съвет! Не се ли чуваш?
Петрунов, откачил си, брат!
Ти имаш право да ревнуваш,
да стреляш, да пречупиш врат!
Ужасно бледен, той отпусна
във шепи лисата глава.
Нацупената долна устна
потрепваше едва-едва...

Часът е пет. Нощта отлита.
Навън светлее, пак е ден.
Бутилката ми е изпита
и празен - столът срещу мен.
Минават хората отвънка
по-весели и по-добри.
Два сандвича намазвам тънко,
в машинката кафето ври.
И нямам време, бързам страшно
да хвана утринния влак.
Изтича времето сегашно
и става минало. И пак
премислям тази мъдрост стара -
човече, време не губи!
И вече на самата гара
мълвя: "To be or not to be!"
Но кой ли бе градът, където...?
Забравих да попитам аз.
- Билетче! - тропам на гишето -
за Варна или за Бургас...
Смутен билетопродавачът
ме стрелва с погледа си див:
- За пленера или за мача?
- За мача съм! - крещя щастлив.
И полетявам... Тича влакът,
трещи ритмично - трака-трак!
И някой някъде ме чака!
И пак съм влюбен, пак
и пак...

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:

Атанас Цанков. Насаме с годините, 2002.