Чакам ли някого? Не,
сам си седя край бюфета.
В кварталното кафене
поръчал съм две кафета.
Вглеждам се в техния мрак
като във негърски ирис -
гъсти кафета с каймак,
с тънък загадъчен мирис.
Да ги изпия или
да ги оставя и двете?
Лявата гръд ме боли,
стяга ме нещо сърцето.
Мъничко ще поседя,
болката нека ми мине.
Мръква се, а през града
пътят ми само един е.
От кафенето до нас -
някакви десет минути.
Имам си, значи, в запас
моите нощни маршрути.
Да си отивам ли? Не.
Вече съвсем ме прихвана...
Мога ли във кафене
истински сам да остана?
Нека почакам все пак -
всякакви хора надничат.
Някой ще влезе по мрак,
ще му е тъжно самичък.

Скръцва вратата. Познах!
Двама са. Сядат смутени.
Виждам обаче - на тях
никак не им е до мене.
Светват цигарите. Дим
под полилея се стели.
Толкова близко седим,
а пък не са ме видели.
Тя - със страни като крин.
Той - прижълтял и посърнал.
Върху жакета й син
с плаха ръка я прегърнал.
Сълзи. Въздишка. Тъга.
Трепка къдрица кафява.
Тя се разкайва сега,
той пък греха й прощава.
И се целуват... До тях
има човек в кафенето!
Правя се, че не видях,
бъркам с лъжичка кафето.
- С мъничко захар, нали? -
Май ми треперят ръцете.
Лявата гръд ме боли...
Ще им предложа и двете!
Двете кафета димят
още на масата гола.
Ставам, поглеждам назад -
празни са двата им стола.
Дяволска работа - те
тука седяха наблизо.
Де ли се дянаха, де?
Болката пак ме загриза...

Тропва вратата. Нима?
Няма лъжа и измама -
идва към мене сама
някаква пийнала дама.
Прави ми с погледи знак -
шлифера да й поема.
- Моля, кафе и коняк! -
Значи, за келнер ме взема.
В ролята включвам се сам,
думите просто напират:
- Само кафенце, мадам,
тук алкохол не сервират! -
Нежни ръце - кадифе,
свети вратът й изваян...
- Махай се с твойто кафе! -
Гледам я с поглед разкаян.
Сгърчен от нервния тик,
соча й празните маси:
- Тук приседнете за миг,
имам коняк у дома си.
Много ви моля, мадам!
С мен ще ви бъде приятно.
Десет минути натам,
десет минути обратно!
Тичам с бутилка в ръце,
вътре конякът бълбука...
Болното мое сърце
лудо в гърдите ми чука.
Просто не сещам кога
влязъл съм пак в кафенето.
Ще я зарадвам сега
с "Плиската" и със кафето.
Но зад бюфета, встрани,
барманът шушне й нещо...
И от горещи вълни
става ми страшно горещо.
Сядам отпуснат и ням.
Взирам се в двете кафета -
в знаците, бликнали там,
може би ми е късметът.
В гъстия още каймак,
в тънкия мирис и в тия
кръгчета, пълни със мрак,
пътя си как да открия?
Пътища, дето кръжат,
всъщност обратни са, зная.
Всяко начало е път,
вече изминат до края.
В двете кафета мълчи
есенна вечер беззвездна.
Взирам се с тъжни очи -
дамата де ли изчезна?
Гледам назад и напред -
стана картинката ясна!
Тръгвам си в осем без пет,
вече бюфетът угасна.

Но на самата врата
сблъсквам се с някого в здрача.
Сухо отварям уста:
- Кой си ти?
- Аз съм метача.
- Чакай, приятел! Момент!
Нека приседнем за малко!
Аз съм последен клиент...
- Имам си работа.
- Жалко!
С кофа, с парцал и метла
той уморено зашета.
- Тук ли си още? Ела!
Зърнал бе двете кафета.
Там бях, разбира се, как
можех да тръгна веднага.
- Черпя кафе и коняк! -
блесна в очите му влага.
Сядай де! Пий без пари! -
дръпват ме пръстите къси. -
Имаме повод дори -
в събота женя сина си!
Сядаме. Пием. Мълчим...
Как ме отпуска сърцето!
Двама сред бледия дим,
сам-сами във кафенето.
Пием от моя коняк,
мойте кафета ни чакат.
Милият хитър добряк
бутва ме свойски със лакът.
Май се разнежвам! Така
само след миг ще заплача...
Сочи ми с щедра ръка
мойто кафенце метачът.
Сърбаме гъстия мрак
и се поглеждаме двама.
Колко е нужна все пак
мъничко самоизмама!
Той си повярва, познах,
че е от него черпнята.
Аз пък умирам от страх
да не отгатне играта.
Бе ми незнаен и чужд
до преди малко метачът.
Всичко е само на уж.
Тъй ли е всъщност обаче?

Тъй ли? Отпусна ме май
моята тъжна гримаса.
Пия кафето докрай,
сведен над голата маса.
В чашата - птиче крило,
пътища светят открити...
Цялото чудо било
в двете кафета изпити!

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:

Атанас Цанков. Насаме с годините, 2002.