|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДУША НАЗАЕМ
Колко дълго мълчах,
примирен и окаян,
от притворство и страх
или просто отчаян!
Аз вървях като сляп,
аз живях на земята
за единия хляб,
за едната заплата.
Колко късно, уви,
се досеща човека,
че със него върви
и душата му лека.
Че със него и тя
ту се радва, ту страда,
че от всички неща
земен дял й се пада.
Че по краткия път
всеки нерв, всяка вена
някой ден ще умрат,
тя ще бъде спасена!
И свободна от плен,
ще ме търси навярно,
но, обречен на тлен,
аз ще липсвам коварно.
А във бъдните дни
тя едничка обаче
ще изкупва вини,
ще се вайка и плаче
за живота ми - цял
в пустотата огромна.
Че все пак съм живял
само тя ще си спомня.
Под гранита студен,
под пръстта, под тревата
ще се връща при мен
на задушница свята.
Ще се плисне вино
и тамян ще ухае.
В този миг тя дано
вместо мен се покае...
Моя страдна душа,
взета сякаш назаем,
със едно се теша,
че не ще се познаем.
За какво съм ти аз,
тъй греховно безбожен?
Ти си честният глас
на света невъзможен,
моя луда мечта
и любов, и прозрение,
надживяла смъртта
и спасена от тление.
Ти едничка разбра,
моя спътнице слаба -
от зора до зора,
че се боря за хляба.
Че в позора нечут
в който грозно живея,
аз се правя на луд,
за да не полудея!
На живота свиреп
плащах лихва жестока
и се криех от теб
в неизвестна посока.
Опрости ми греха
от годините прежни.
Подлостта и страха
бяха в тях неизбежни.
Ти си мой благослов,
моя свяст, мое име.
Във живота си нов
със добро спомени ме!
А пък аз ще поспя
под тревицата късна...
Щом на всички простя,
може би ще възкръсна.
© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2002, № 10 (35)
Други публикации:
Атанас Цанков. Насаме с годините, 2002.
|