Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЬОТИНГЕНСКИ ТЕЗИСИ, СОФИЙСКИ ПАРОДИИ
(или обратното)

Ангел Игов

web

"Градът не е ясен текст, който има само една тема. Той не е написан само на един език, не е кодиран в един код, няма дори една обща азбука." Така пише Александър Кьосев в есето си "Око за бледия град" и продължава: "В това "производство" на места, знаци и знакови места са включени всички - ученици и криминални мрежи, роми, лелки и футболни запалянковци, администрация и метъли, пънкове, скинари и уейвове." (Кьосев 2005а: 298).

Този цитат може да изглежда странно за начало на рецензия; възнамерявам обаче подло да го изтръгна от контекста му, да го преобърна с хастара навън и да го използвам като метафора за книгата, която ще разглеждам тук - "Лелята от Гьотинген: Извън-дисциплинарни есета". Подобно на града, за който говори Кьосев, неговата книга има много теми, написана е на много езици, и обединява в едно тяло разнообразни текстове, събрани в шест различни раздела: "Синтезни времена", "Манифести, постманифести", "Четене и други издевателства", "Публични акции и дискусии", "Думи върху образи" и "Емигранти и сладкиши". Подобно на бледия град, из тези раздели шестват всевъзможни лица: български емигранти в Германия, албански сладкари в Хърватия, посттоталитарни мутанти, писатели-юбиляри, откъсващи се десни крака, мутри и вестникари, класици и политици. Повече отколкото други подобни сборници с избрани оттук и оттам текстове, "Лелята от Гьотинген" представлява един шарен колаж, в който материалите (привидно може би) не се подчиняват на централизираща логика, нито пък се стремят към някакъв общ фокус. Или както казва самият Кьосев в уводната си бележка: "Дълго се колебаех дали да издам в книга статиите и есетата, които вече съм публикувал на разни места и по разни поводи в периода 1989-2004. Те ми се виждаха разпръснати и вписани в конкретни обстоятелства, които днешният читател може би вече не помни... Книгата е свидетелство за недисциплинираността и извън-дисциплинарността на мисленето на своя автор".

Навярно можем да говорим за разфокусираността като структурираща черта на "Лелята от Гьотинген". И не само на книгата като съдържание, ами и на самото Кьосево писане, което се развива в широчина: в смисъл на широк размах, широк обхват от теми в рамките на един текст и многообразие в рамките на цялата книга; в смисъл на стремеж да се разгледа проблемът от различни аспекти и да се търси множественост на изследователските гледни точки. Съответно там, където темата е по-широка, където предполага интердисциплинарност (или извън-дисциплинарност) Кьосев е по-силен, отколкото в четенето отблизо, дори когато последното минава през игриво-кривата призма на пародията ("Фрагменти за Константин Павлов").

Именно широчината, размахът и многообразните гледни точки характеризират трите най-силни и съществени текста в книгата (донякъде, впрочем, тези характеристики са експлицирани в самите им заглавия): "Музеят: четири фигури на кражбата", "Метаморфози: пазар, ексцес, тела на сцената на прехода", "Частният живот на публичния език". Тук наблюдаваме Кьосев at his best. Основните черти на проблемите са щрихирани ясно и отведнъж, езикът е стремителен и смилаем, без да олеква, изследователската му интуиция работи на пълни обороти. Впрочем, тези текстове не си губят времето да се занимават много-много с доказателствената част, още по-малко - с други изследвания. Това би могло да се види като тяхна слаба страна, но Кьосев предвидливо я е защитил още с подзаглавието на книгата - "Извън-дисциплинарни есета". Тези три материала всъщност спокойно биха могли да дадат основа на три различни книги. В този смисъл може би кьосевският жанр са наброските. Въпросът е дали той самият ще напише и книгите по тези наброски, или ще предостави тази малко по-трудоемка задача на други.

Впрочем, това е може би най-голямото достойнство на тази книга: тя предлага материали, които - ще ми се да вярвам - ще се окажат подходящи отправни точки за бъдещи изследвания. "Частният живот на публичния език", например, задава парадигма, в която ефективно може да бъде анализиран езикът на българските всекидневници като се търсят внушенията за принадлежност към предмодерна, "семейна" общност, изолираща и изключваща "Другите" - чрез редица стратегии като широко третиране на семейни теми, предпочитания към колективните субекти, сводимост на обществени институции и личности към домашното и махленското, и - разбира се - повсеместната употреба на прословутия вестникарски жаргон. (Кьосев, впрочем, изтъква именно последния като една от централните особености на българския публичен език - вместо да е дистанциран, обективистичен и неутрално-стандартен, той се движи на ръба на нормата, гребе с пълни шепи от улични, професионални и криминални жаргони, и подмолно официализира маргиналното). Тук спирам опитите да резюмирам един толкова плътен текст като "Частният живот на публичния език" и го оставям да говори сам с онова, което - с грубо приближение - може да бъде извлечено като негово обобщение:

Този вестникарски език репродуцира обърнат, регресивен модел на идентификация, той стимулира читателя да се идентифицира с имагинерна предмодерна, племенноподобна група, която отказва публичността, авторитета, йерархията и модерните формализирани контакти. Неговото фантазмено "Ние" съвместява по един перверзно деформиран начин семейството и криминалния клан, представяйки този мутант като последния и единствен идентификационен модел, ограничаващ и почти изключващ другите възможни идентификации (Кьосев 2005а: 241).

Черешката в тортата на "Частният живот на публичния език" е извадката от заглавия на вестници, върху която Кьосев прави своите изводи. Към тази база данни могат постоянно да се прибавят нови. Всеки предприемчив читател би могъл да си поиграе и да приложи Кьосевия модел към срещнати по българските вестници заглавия. В момента се сещам за едно изумително заглавие, което прочетох през септември във в. "Труд": "Гърци изяли 4000 тона наше сирене". Сиренето, разбира се, не е българско, а е наше - "Ние" биваме насила структурирани като общност, солидарна по отношение на саламуреното сирене, независимо дали имаме нещо общо с производството му. Моментално се намъкват и "Другите" - анонимното племенно множество от някакви непознати (нечленувано-неучленени) "гърци", ядящи на тумби "нашето" сирене - що за наглост, как да не ти се стегнат мускулите от гняв в първия момент, преди да схванеш, че това всъщност е хубаво. И всичко това е подплатено с отказващата неутрално-репрезентативно знание смътност на преизказното наклонение - "изяли", сякаш не според статистиката, а според слуховете.

На вас ще оставя да се забавлявате още по този начин, като ви предоставя четири заглавия на статии, които са номинирани в тазгодишното издание на наградата "Черноризец Храбър" за журналистическо разследване. И четирите са на Исак Гозес от в. "Стандарт" и недвусмислено сочат както стандарта на българската журналистика, така и чудноватите й разбирания за разследване:

- "Курбан разнежи политици и народ"
- "Праволинейни мажоретки танцуват за Сергей"
- "В НДК - две сватби и една брадва"
- "Цар, командир, кмет и таралеж нападнаха Сливен".1

Направих това кратко отклонение не само за да се позабавлявам, а за да покажа ефективността на Кьосевата аналитична матрица, която тук работи безотказно. Навярно вече е станало ясно, че "Частният живот на публичния език" е личният ми фаворит от текстовете в книгата; за да изравня везните, сега ще обърна също толкова внимание на материала, който ми се вижда най-проблематичен - "Не-радикален манифест, написан с помощта на чук". Този текст, разбира се, е вече добре познат от двете си предишни публикации (в електронния сборник "Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба" на издателство "LiterNet" - вж. Кьосев 2004, и в списание "Факел") и беше също така обект на една "публична" дискусия в НБУ (и в "Литературен вестник"). Всъщност "Не-радикалният манифест" е така написан, че е трудно да не се съгласиш с него след първия прочит, а още по-трудно е да си съгласен и след втория. Без да се разпростирам твърде много, искам тук да изтъкна три принципни възражения спрямо този текст.

Първото и най-лесно възражение е, че в него отсъства емпирика, липсват социологически данни (с изключение на отделни позовавания в стил "един познат ученик"... "една девойка в едно телевизионно предаване"). Без опората на доказателствения материал този текст, който претендира за социологичност, а всъщност признава своята интуитивност (вж. например с. 94), се превръща в публицистика - силна, наистина, и полезна като провокация, но лишена от сериозността на прецизния анализ. Публицистичната логика подвежда този текст там, където вижда контрапримери на тезите си, с лека ръка да ги отхвърля като "изключения" (например с. 77), а от това вече страда и неговата убедителност.

Тук, разбира се, може да се обърне внимание, че липсата на емпирика е вече предположена от жанра "извън-дисциплинарни есета". Добре, можем да се абстрахираме от това лесно възражение и да приемем тезите на Кьосев такива, каквито са, без да изискваме доказателствен материал. Но тук идва едно второ възражение, което вече засяга самата основа на този текст. Говорейки за "българската литература", Кьосев описва два различни конструкта: идеологически и пазарен. Склонен съм да се съглася с неговото обобщение, че към този момент и двата не функционират2, но остава открит въпросът дали именно тези два конструкта следва да разбираме под "литература". Кьосев не дава дефиниция на "литература", пък и не знам някой досега да е произвел задоволителна такава, но въпреки това неговият текст се бори да разглежда литературата обективистично, без да се замисля дали това изобщо е възможно. Тук има и един по-конкретен проблем. Кьосев сякаш изхожда от позиция, която иначе критикува: от положената a priori социална важност и идеологическа значимост на литературата. Достатъчно е да поставим под съмнение тази принципна важност и целият спор става безсмислен. Парадоксално е, но текстът всъщност "усеща" литературата с онези традиционни сетива, формирани в епохата на ранния капитализъм и национализъм, според които литературата споява, възпитава, възвисява - а покрай всичко това се и продава. Към тези представи текстът на Кьосев уж се отнася с нескрита ирония, но се оказва, че мисли литературата тъкмо през тях - оттук и генералният извод, че българска литература понастоящем не съществува (защото от една страна не изпълнява своя социално-идеологически потенциал, а от друга - не попада в значими пазарни отношения). Оттук и многобройните противоречия вътре в текста. Противоречиво е, впрочем, и отношението към канона, като се има предвид, че този канон досега Александър Кьосев главно го е разграждал и проблематизирал. Тук обаче с учудваща готовност пада в собствения си капан и дава загубената значимост на канона като пример към основната си теза: "Рядко след работа някой чете Вазов, Йовков или Далчев (да не говорим за Светослав Минков, Разцветников или Димо Кьорчев) просто за удоволствие" (Кьосев 2005а: 91). Струва си, прочее, да се потърсят данни колко ли англичани разгръщат след работа Томас Харди, колко ли французи - Пол Клодел. Във всеки канон, а особено пък в нашия, изобилства от автори и текстове, които с времето стават нечетивни: или поради ниското си всъщност качество, или поради херменевтичната си отдалеченост. Още Маларме е отбелязал, че за класиците всички говорят, но никой не ги чете.

Дотук вече трябва да е станало ясно, че "Лелята от Гьотинген" е книга неравна. Нейната неравност, впрочем, е вписана в самата й структура: както вече стана дума, тя събира текстове от разни периоди, на разни теми, на разни езици. В някакъв смисъл нейната разфокусирана структура може да бъде видяна като енциклопедична. Имаме, първо, енциклопедия на темите: от спомените за мастити днес хуманитари като млади ентусиасти, през литературата и нейната смърт, през визуалната среда на София, до конституирането на балканските национализми. И второ, енциклопедия на стиловете: от постструктуралисткия лаканско-деридиански жаргон на "Теоретични спомени" ("трансгресивно преобразуване на конститутивните метафори на един дискурсивен универсум" - Кьосев 2005а: 40) през ясния, изчистен дискурс на "Герои срещу сладкиши", до високомерно-ироничната публицистика на "Не-радикален манифест".

В хода на книгата позицията и статусът на нейния автор също преминават през разни филтри и превъплъщения. Кьосев като че ли най обича дискурса на скептичния авторитет, който с лекота посочва несъзрените от словоохотливите интелектуалци очевидности ("Писането-правене на тази реалност с думи и фантазми не е заслуга на Христо Калчев, а е заслуга на масовото вулгарно, което пише през Христо Калчев") и след това с откровен прагматизъм търси решения ("да се научим да правим и ние неща с думи, да превърнем собствените си текстове в производство на една друга... реалност-истина, която... да произвежда алтернативна реалност за определени хора." - Кьосев 2005а: 186). Право, куме, в очи: масовото вулгарно работи против нас, дайте да измислим как да му противодействаме. Това отново е публицистична логика, или по-точно логиката на един особен жанр: тезисите.

Тук трябва да отбележим нещо особено важно. Почти без изключение текстовете в тази книга, както и изобщо текстовете на Кьосев, са заредени със силен идеологически потенциал, написани са от определена идеологическа позиция: модернизаторска, глобалистка, евроцентрична, антитрадиционалистка, елитистка. Когато прави анализ на публичния език и прониква дълбоко в подсъзнателните му внушения, Кьосев далеч не е мотивиран от чисто научен интерес: той възнамерява да се бори с този език, да експлицира внушенията му и да ги демаскира като заплаха за българското общество; когато дълбае в конститутивната история на модерния музей, моментално насочва острието на гнева си към родните националистко-ченгеджийски дискурси и доктрини.

За момент ще си позволя да изляза от книгата, за която говоря, тъй като съвсем наскоро Александър Кьосев публикува един показателен материал във в. "Сега" (Кьосев 2005б). В основата си това е наистина пътепис - Кьосев снове от Карпатите до Павликени, минава транзит през София на път за Ница, разговаря с таксиджии за Испания, в самолета чете изследване върху африканския литературен канон... Но какво всъщност казва този текст? Между африканския писател Нгугу и бебето Павел, между докторантката в Ница и наводненията в Украйна текстът методично прокарва една доста ясна теза: ето, виждате ли, глобализираме се най-сетне - поне аз се глобализирам, а покрай мен и вие. Тази позиция предвидимо не се харесва на масите (както е видно от форума на вестника), но Кьосев с готовност поема този риск, за да продължи в методичните си опити да прокара в българското общество ново мислене, ново самосъзнание - един безспорно идеологически по своята същност проект. С идеологическа цел други правят гладни стачки; с идеологическа цел Кьосев пътува.

Във всичко това има една просвещенско-просветителска жилка и неслучайно Кьосев обича да се занимава с българските възрожденци. Само че този път възрожденският проект е с обратен знак: сега той цели да конституира не нация, а елит, живеещ във и чрез глобалните мрежи; сега националните митове се разграждат, изваждат се наяве колективни страхове и фантазми, разчистват се сметките с предмодерните рецидиви. Аплодирам едно такова разграждане; имам обаче проблем със следващото го утвърждаване на глобалисткия проект.

По този начин тезисите се оформят като единия определящ жанр на текстовете в "Лелята от Гьотинген". Другият - макар това да не стана много видно от цялата тази рецензия - е пародията. Някои текстове са открито (авто)пародийни, други носят в себе си такъв заряд, който би могъл да промени радикално четенето им; Кьосев говори с носталгия за пародийния дискурс на "синтезните времена", но всъщност продължава да оставя отворена вратичката на пародията и в по-късните си текстове. Чудесна е например пародийната рецензия за Георги Пашов; откровено пародийно е заглавието на иначе "сериозен" текст като "Герои срещу сладкиши".3

Странното сработване на тезиси и пародии по неочакван начин ни обяснява избора на заглавния материал. Именно "Лелята от Гьотинген" е в най-голяма степен и двете: той излага прямо и с известна безцеремонност тезите на своя автор, ползва се от иронично-скептичния авторитетен дискурс, и в същото време е открито (авто)пародиен, като на места черпи от техниките дори на фейлетона. Не знам дали такива са били съображенията на Александър Кьосев, но "Лелята от Гьотинген" парадоксално обединява двете основни жанрови начала в книгата и това го прави сполучлив "мандатоносител", т.е. заглавио-носител.

В заключение, смятам за безспорно, че Александър Кьосев е проявил щедрост, като е преодолял своето колебание дали да събере в книга всички тези текстове. При всяко положение "Лелята от Гьотинген" е книга, която ще бъде погълната с интерес от изкушения в тематиката (тематиките?) читател. И ако някои материали вътре отстъпват на други по сила или стойност, то те пък са също толкова интересни не като рефлексии, а като документи за мисленето на българския интелектуален елит във времето на прехода. (Затова, впрочем, съжалявам, че не навсякъде са посочени датата и мястото на първата публикация - а книгата има и други редакторско-оформителски странности, вижте последната страница). И в рефлексивен, и в документален смисъл, сборникът - който самият Кьосев определя като "за нашата си черга" - отново предлага възможности за редица бъдещи изследвания. По тази наша си черга стъпваме всички, тъпчем я с обувките си, цапаме и мацаме. И макар да знаем, че лелята от Гьотинген е зад нас с прахосмукачката - радостно ще бъде, ако още някой хване я четка, я метла.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Дълго умувах над последното заглавие, чудейки се какъв ще да е пък този таралеж - сега си мисля, че става дума за някое публично лице от "Новото време"; интересно какъв ще се окаже "периодът на полуразпад" на това заглавие, т.е. докога то ще остане прозрачно за неспециалистите. Впрочем, човек, който не следи политическия живот, едва ли би могъл да го разтълкува и сега. [обратно]

2. Що се отнася до пазара, аз съм доста съгласен с наблюденията на Кьосев, но не и с техния окончателен, пророчески тон. Ако българският книжен пазар е наврян в миша дупка, то е защото дълги години никой не полагаше усилия да го измъкне оттам. Няма пазар, който да се развива по някаква "естествена" инерция: дори лекарствата се нуждаят от маркетинг. Все пак, струва ми се, че книжният пазар у нас започва лека-полека да се учи какво да прави със себе си. [обратно]

3. Тук не остана повече място за този текст, който също е от най-добрите в книгата. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Кьосев 2004: Кьосев, Александър. С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006, 03.11.2004 <https://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm> (14.10.2005).

Кьосев 2005а: Кьосев, Александър. Лелята от Гьотинген: Извън-дисциплинарни есета. София: Фигура, 2005.

Кьосев 2005б: Кьосев, Александър. Що е глобализация (пътепис). // Сега, 30.09.2005 <http://www.segabg.com/01102005/p0050004.asp>

 

 

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2005, № 10 (71)