Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАНИЦИ И СПЕЦИФИКА НА РАЗКАЗИТЕ ОТ НЕПРИКАЗНАТА ПРОЗА

Албена Георгиева

В българската фолклористика се наложи терминът неприказна проза като означение на онези дялове от повествователния фолклор, които не са приказки и по някои свои белези им се противопоставят. Той съответства на употребяваните в чуждата наука термини несказочная проза, Sage, legende, legend и пр.1

Посочвани са редица различия между приказната и неприказната проза - вяра или неверие на слушателите, художественост/нехудожественост, устойчивост/неустойчивост на текста и др. Между тях определящото място принадлежи все пак на разликата във функцията на двата типа повествования. С развитието на съзнанието и с разпадането на първобитния синкретизъм те са започнали да отговарят на различни потребности и да играят различна роля в духовния живот.

Онова, от което се интересува приказката, е вътрешният свят на отделния човек - неговият характер и житейски път, способностите и недостатъците му, възможностите му да управлява своята съдба. Приказката тълкува общочовешкото чрез отделните случки и герои, независимо от това, дали те са част от действителността (както е в някои съвременни анекдоти), или връзката им с реалния свят е съвсем условна (както е при вълшебните приказки и приказките за животни). Приказното време не е съотнесено с някакъв исторически момент, събитията може да са минали или настоящи, честата за вълшебните приказки заключителна формула „и аз бях там, и на мене дадоха..." само подсилва впечатлението за недостоверност и неопределеност.

Затова при приказката въпросът за нейната истинност не присъства. Разказвачът и слушателите му могат да вярват, могат и да не вярват в нея, но това нито помага, нито пречи на възприемането й. Тук важно е друго - дали слушателите успяват да се вживеят в приказката, дали тя ги вълнува и ангажира. Затова и майсторството на разказвача вслучая еот първостепенно значение. Ролята на приказката във фолклора е подобна на ролята на литературата в нефолклорната култура. Същественото при нея е тълкуването на човека и на неговия свят.

Различно е значението на неприказните повествования. Тяхната основна насоченост е обясняването на света извън човека, осмислянето на природната и социалната среда. В тях се съдържа народното знание и във фолклорната култура те функционират като философия, идеология, история и пр. Важното при тях е адекватното от гледна точка на фолклорното съзнание обяснение на природните явления, на историческите събития, на съществуващите социални и нравствени норми.

Неприказната проза в относително най-чист вид отразява фолклорния светоглед като система от възгледи и знания за света, тя битува и се развива на основата на съществуващите колективни представи. Това обяснява междинното й положение между приказките и речта на всекидневното битово общуване2. Докато приказката е относително „затворена художествена система", която губи смисъла си, ако не бъде разказана отначало докрай, има свое „затворено" време, отграничено от времето на разказвач и слушатели, и поради това рязко се отделя от потока на речта, неприказният разказ е твърде зависим от комуникативната ситуация - обстановка, участници, информираност на слушателите и пр.3 Оттук произтича голямата подвижност на неприказните повествования в диахронен и в синхронен план. С историческото развитие на светогледа се променят обясненията на много явления, създават се нови разкази, преосмислят се старите. Показателно в това отношение е например претълкуването, което християнската религия постепенно налага върху по-старите езически сюжети и върху поддържания от тях светоглед. От друга страна, формата на разказите от неприказната проза се променя в зависимост от конкретните условия на общуване, като в много случаи с това се променя и функцията им. Според К. В. Чистов определените от К. В. фон Сидов категории Sagenbericht (слух, тълкуване), Memorate (разказ-спомен от първо лице) и Fabulate (относително устойчив сюжетен разказ)4 са форми на битуване на неприказната проза; те не са жанрове, а начини на предаване, три възможни комуникативни варианта5.

Теоретически отделянето на приказките от неприказните повествования изглежда лесно и логично и не буди въпроси. На практика обаче границата между тях етвърде подвижна и аморфна. Оказва се, че един и същи разказ може да се срещне и като приказка, и като легенда, и като предание в зависимост от това как се съотнася с действителността и с историята на човешката общност. Неяснотите се увеличават и от факта, че приказната и неприказната проза споделят много общи, повтарящи се мотиви, които се коренят във фолклорните възгледи, вярвания и представи и много често имат международно разпространение.

Още по-големи са затрудненията, които възникват при опита да се диференцират отделните видове (или е уместно да използваме литературоведския термин жанрове?) на повествователния фолклор вътре в рамките на неприказната проза. Този въпрос е обсъждан твърде много във фолклористиката6, но прегледът на резултатите от дискусиите, както и от изследванията на отделни учени7 показва, че липсва единство и в терминологията, и в критериите при дефиниране на отделните групи.

По традиция в нашата фолклористика се използват два основни термина за българския материал - легенди и предания, а напоследък получиха популярност и названията устен разказ и меморат. Така че на практика въпросът за класифицирането на неприказната проза у нас е решен. Необходимо е обаче теоретически да се обобщят критериите за причисляване на даден разказ към една или друга група, както и да се внесе повече яснота и принципност в употребата на термините.

Най-общо разликата между двете основни групи неприказни повествования се състои в това, че в едната влизат разкази с предимно философска насоченост - легенди, а в другата - исторически разкази - предания. „Нашите легенди според приетото у нас определение имат обща функция, обединява ги тяхната единност като философия, като религия, изкуство и наука"8, „... в тях на преден план изпъкват философското начало, общите въпроси на битието"9. Тоест легендата има за цел да изтълкува света и неговите явления във философски и идеологически план. Нейни основни проблеми са произходът на света и на природните обекти и явления, смисълът на съществуващия социален ред и на нравствените норми, необходимостта от тяхното приемане и спазване и пр.

Функционирането на легендата като народна философия определя и особеностите на повествованието в нея. Преди всичко специфично е легендарното време - то е доисторично или извънисторично. Независимо от това дали е фиксирано в някаква епоха (най-често библейската), или е неопределено, то се осъзнава в опозиция с времето на човешкия социум, то е като че ли без връзка с времето на конкретно протичащата история. Тази своя характеристика легендарното време е наследило и съхранило от времето в мита.10 В част от легендите епохата на събитията се конкретизира с определения като „когато направил Господ земята", „потопот кога бил", „Адам, кога умрел" и пр., или пък от самото действие и от героите се подразбира, че става дума за времето на библейските събития. В други случаи времето е неопределено и означено като „някога", „веднъж" и пр. Неопределеността обаче е до една граница, защото от описваните събития става ясно, че това „едно време", макар и несвързано с определена епоха, е твърде далечно и начално - тогава все още е било възможно формирането и промяната на природните обекти и явления. Ето един пример:

„Сакал еднаш лебо да бега от нивата на небото, доде още бил на жито, па кучето фанало с уста един клас, та му не дало да утече сичкото; до тогая житото било саде класове, от върх до корен, а от тогая останало саде един клас на върх сламката и поради това на кучето се дава воля да лежи и яде."11

Ясно е, че описаното в легендата се е случило много отдавна - когато нещата в света са били други, когато промените в него все още са били възможни. Наследена от мита е и двуизмерността на времето в легендата - разказва се за събития от далечното минало, но с тях се обяснява настоящето, обяснява се видът и логиката на нещата, с които човек живее днес.

Характерно е и пространството, в което се развива легендарното действие. То се мисли като целия свят, като света изобщо. Независимо от това, че в някои легенди се посочват конкретни места, където са се извършили събитията, резултатът от тези събития се осъзнава като общочовешки, като валиден за всички хора. За разлика от преданието, което винаги е тясно обвързано с територията на селището и региона, легендата, дори в случаите, когато има локално разпространение, осмисля и обяснява света изобщо, тълкува явлението, а не конкретната му проява, вида, а не индивида.

Широко разпространени са например преданията за срещи на хората с чумата по време на чумни епидемии. Всяко от тях я описва като стара, грозна и страшна жена. Легендата обаче обяснява произхода на чумата изобщо, както и особеностите на външния й вид. Ето един вариант, накратко преразказан от Димитър Маринов:

„Из начало чумата била много страшна, толкова страшна, щото само като я погледне човек, умирал от страх. И сам Господ се уплашил от нея; затова той я треснал; сега тя е схваната във врата си, та не може да се обърне ни наляво, ни надясно, а само гледа напреде си и вижда само това, що е пред нея."12

Спецификата на легендата се проявява и чрез нейните герои, които обикновено са свръхестествени същества, като решително преобладава християнският персонаж - Господ, светци, ангели и пр. Това лесно се обяснява с продължителното въздействие, което християнската религия и нейната митология е упражнявала изобщо върху нашия фолклор, но важно е и друго - по времето на това въздействие тя е била официалната философия и идеология, която е тълкувала космическия и социалния ред. Ето защо е естествено нейното влияние да се почувства най-силно при легендите, които имат същата роля във фолклорната култура.

Има и една група легенди, чийто персонаж не е свръхестествен и в тях действащи лица са животни, растения или обикновени хора. Такава е цитираната легенда за житото, макар че в други нейни варианти Господ е този, който играе активната роля, и той понечва да вдигне житото на небето, огорчен от незачитането на хората. В други текстове са изобразени битови човешки взаимоотношения и драматични ситуации, които предизвикват превръщания, без да се споменава намесата на свръхестествена сила. Типичен пример е легендата за произхода на лястовицата:

„Лястовицата била булка. Водила тя мъжа си три години и дума не продумала през това време, говяла му. Мъж й решил да се ожени за друга. Като се венчавал, първата му жена била зълва. Тя се опряла о булката, а тая се разсърдила, блъснала я и й рекла:

- Махни се оттука, немтурнице! Първата отговорила:

- Чакай да те венчая първо. Защо си се разцъркала като лястовица?

Като продумала това, чул я мъж й и посегнал да я хване. Но тя се посветила и хвръкнала и той успял само да й закачи дрехите. Те останали в ръцете му. Затова и на лястовицата сега опашката е раздвоена."13

Показателно е, че легендите, които имат за герои животни, растения или хора, са най-вече етиологични и обясняват произхода и особеностите на определени обекти и явления. Това е свързано със спецификата на легендарното време: през легендарната епоха се формира светът, тогава нещата са били особени и различни, тогава Господ е ходел по земята и хората, животните и растенията още не са били такива, каквито са днес. Осъзнавана в опозиция с настоящето, легендарната епоха носи ореола на свръхестественост, която характеризира и най-обикновените предмети. За фолклорното съзнание няма никакво съмнение, че някога е било възможно набедената за няма невеста да хвръкне и да се превърне на лястовица - това е чудесен знак-доказателство за нейната онеправданост и за несправедливостта на ситуацията, в която е изпаднала; то е и доказателство, че някога справедливостта е била постижима и всеки е можел да получи онова, което заслужава. Затова може да се твърди, че и в тази група легенди, в които действащи лица са хора, животни или растения, всъщност пак става дума за свръхестествен персонаж, едно, защото те принадлежат на друга, свръхестествена епоха, и второ, защото - както се доказва от други варианти на същите легенди - отново като активен деятел14 и агент на чудесната метаморфоза се мисли Господ, макар и без да е изрично споменат.

Накратко може да се обобщи, че легендите са повествования, които философски и идеологически осмислят съществуващия космически и социален ред. Времето в тях се схваща като начално и парадигматично по отношение на човешката история; пространствено те обемат света изобщо, а не конкретни негови части; а техните герои - в смисъл на деятели - са свръхестествени.

Фокусът, в който се съсредоточават особеностите на легендите и който е ключът за тяхното разбиране, е действието-чудо. Това е централното действие, което е развръзка на сюжетния конфликт, което поражда ново качество и което разкрива смисъла на случилото се като образец и норма. То е чудо не в смисъл на фантастичен елемент - нещо обикновено и често срещано във фолклора; то се осмисля като чудо и от носителите на фолклора. Те например знаят, че животните не могат да говорят, но вярват, че някога са говорели като хората; също така не вярват, че човек може да литне като птица, но са убедени, че някога тъкмо така е възникнала лястовицата, и т.н. Онова, което е невъзможно тук и сега, е допустимо и естествено, когато е отнесено към началните времена и към отвъдния свят.

Легендите могат да се разделят на три основни групи: етиологични, етически и есхатологични.

Етиологични са легендите, които обясняват произхода на света, на човека, на животните и растенията, на природните обекти и явления, както и на отделни техни особености.

Етическите легенди са насочени към тълкуването на нравствените норми и са с подчертано морално-философска тенденция. Много от тях са преки преразкази и интерпретации на библейски или апокрифни сюжети.

Есхатологичните легенди са пророчества за края на света. Те обикновено описват наближаването на Второто пришествие, както и конкретния начин, по който ще бъде унищожен светът.

Няма съмнение, че легендата е пряк наследник на мита и е съхранила много от неговите особености. В класическия вариант на фолклорната култура - до Възраждането, тя и е функционирала като мит - като глобално знание и обяснение на света.

Другият основен дял от неприказната проза - преданието - е най-общо народна история15. В него централни теми са произходът и развитието на селището и рода, както и случки и събития, свързани с отделни личности или с местности в околността. „Народът няма за себе си обща история, националната история се представя чрез местните исторически герои и събития или чрез местно конкретизиране на деянията на общонационалните герои."16 Всяко селище има своя история, съхранена в преданията му, чрез която изгражда собствена идентичност. Едновременно с това, споделяйки общи герои и събития, обща насоченост при тълкуване на действителността и пр., тази специфична селищна история го свързва с по-общата история на етноса, а в по-късен етап и с националната история.

Времето в преданието е ограничено в рамките на историческата човешка памет. Границите, до които се простира предаваната по устен път информация, във фолклора са и граници на човешката история. Събитията, които напускат нейния обхват, имат митически измерения и попадат в легендите или в междинната група на легендарните предания, за които ще стане дума по-нататък.

Пределна епоха, която в нашите предания се схваща като начало на българската история, е падането ни под турско робство17. Четиринайсети век се е съхранил в народната памет като повратен момент, с който започва нашето летоброене, той е епохата, с която завършват митическите времена и с която започва времето на днешните хора. Това твърдение важи най-вече за фолклора, документиран в миналото. Неговото съвременно развитие показва, че началната историческа граница се е изместила и днес като предел на отдалеченост и отдавнашност се сочи вече не падането, а освобождението от турско робство. Този факт само потвърждава принципната подвижност на границите в колективната човешка памет и непрекъснатата реактуализация на тези граници в предаваната по устен път история.

Преданието е ограничено и по обсега на територията, в която се вписват разказаните събития и която не напуска пределите на познатото свое пространство на селището и околностите му. Дори значителните исторически събития, които по своя мащаб са засегнали съдбата на целия народ, в преданията са се отразили само доколкото са станали част от местната история. За фолклорната култура те са факт само с онези случки, които са засегнали по някакъв начин развитието на селището или са станали в близки местности.

За разлика от легендите централен персонаж в преданията са исторически личности. Те може да са популярни герои с национална значимост, но по-често са лица с местно значение, които имат място в хрониката на селището или на отделния род.

Според класификацията на Цв. Романска18 тематично преданията се делят на три групи: за исторически събития, за исторически личности и за местности. Това разделение е твърде условно, защото и историческите събития, и историческите личности в преданията са вписани в местната история. Друга класификация предлага Т. Ив. Живков, която отчита и структурата на разказа и която също предлага три групи: фабулати, хроникати и смесени предания19.

Има и една група разкази, които са на границата между легенда и предание и не могат да бъдат изцяло причислени към нито една от двете категории. За тях най-приемлив е терминът легендарно предание. Типични примери за такива повествования са разказите за смъртта на Иван Шишман и за изворите, бликнали от неговата кръв, както и за следите от действията на Крали Марко по скали, камъни и др. Общото между преданието и легендарното предание е техният локализъм: и двете са прикрепени към селищната хроника и към местната природна среда, и двете са хронологически и географски ограничени в рамките на историята и територията на определен район.

Характерът на описаните събития и следствията от тях обаче сближават легендарното предание с легендата. Юначеството на Марко е оставило следи в природата - кракът му се е отпечатал в камъка, скалата е била пресечена от сабята му и пр., но същите действия не могат да се свържат с имената на хронологически по-новите герои от историята. Макар в преданията да се срещат не по-малко фантастични мотиви, характерът на чудесното в тях едруг - за фолклорното съзнание той е допустим като възможен и днес - в живота на обикновените хора и в рамките на човешката история.

Легендарните предания описват събития на границата между митическата и историческата епоха, а тази граница в българския фолклор, както вече посочих, се свързва с падането ни под турско робство. Пространствено те се свързват с конкретни местности от близката за селището околност. Героите в тях са исторически личности, претърпели във фолклора силна митологизация и вече получили ореола на свръхестественост.

За разлика от легендите и преданията устният разказ се отнася до случки от близкото минало и се предава или като лично преживяване, или като спомен за близки и роднини. Неговото време не надхвърля едно, най-много две поколения назад и се вмества в житейския опит на отделния човек. Ограничено е и разпространението му - най-често той се разказва в кръга на преките участници или свидетели на събитията. Всичко това характеризира устния разказ като актуално и твърде продуктивно фолклорно повествование, което често се среща на терена.

Преданието също може да бъде хроника от недалечното минало, но за разлика от устния разказ то засяга събития, чиято значимост надхвърля ограничения кръг на отделна група от хора, и поради това е възприето от цялата селищна общност и е част от неписаната й история.

Устният разказ заема особено място във фолклорната култура. На пръв поглед той като че ли й се противопоставя, но всъщност е средство за нейното продължаване и развитие. Макар и разказван винаги като „действителна случка", която е засегнала или самия информатор, или негови близки и познати, той споделя много повтарящи се фабули и мотиви от фолклорната проза. В устния разказ най-пряко се проявява моделиращата роля на фолклорния светоглед; разказът в него тълкува-оформя действителността според утвърдените традиционни представи и вярвания: заболяването е резултат от среща с нечисти сили, градушката или сушата са наказание за неспазване на определени празници и т.н.

Една група от устните разкази могат да се определят като исторически - те са част от местната хроника и с течение на времето, в случай че се утвърдят и получат по-широко разпространение, се превръщат в предания.

Друга част от устните разкази са илюстрация на традиционните вярвания и светоглед. Те са две групи - религиозни и суеверни (или демонологични). Религиозните устни разкази са повествования за случки и явления, които се възприемат като Божия проява или намеса, поради което се определят още като разкази за чудеса20. Такива са разказите за видения, чудесни изцеления, пророчески сънища и пр,

Суеверните или демонологичните разкази най-често са за срещи със свръхестествени същества - вампири, таласъми, змейове, самодиви и т.н., или за разни явления, които се тълкуват като резултат от вмешателството на тези същества в живота на хората21. Те са тясно свързани с представите и вярванията за демоничните свръхестествени сили и илюстрират традиционните забрани и предписания, свързани с тях.

Устните разкази се делят на две групи и според начина, по който са предадени. За повествованията, разказани като лично преживяване, се наложи терминът меморат, а за тези, които се предават „от втора ръка", е подходящо названието хроникат или просто устен разказ в по-тесен смисъл. Меморатът е индивидуална проява на системата от представи на определена социална среда22 и макар че е разказ от първо лице, отразява мирогледа и възгледите на тази среда. В този смисъл той също е част от фолклорната култура, както и устният разказ**.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. К. В. Чистов. Проблема категории устной народной прозы несказочного характера. - Fabula, Bd. 9, 1967. 14-15. [обратно]

2. К. В. Чистов. Какие принципы должны быть положены в основу классификации славянских сказок, славянских народных повестей, сказов и легенд и в основу классификации народной песенной лирики у славян? - Русский фольклор, т. 8, 1963, с. 392. [обратно]

3. К. В. Чистов. Проблема категории... 19-21. [обратно]

4. C. W. von Sydow. The Categories of Prose Tradition. - In: Selected Papers on Folklore. Copenhagen, 1948, р. 87. [обратно]

5. К. В. Чистов. Проблема категории... с. 20. [обратно]

6. От 1957 г. в Берлин се издава списание Fabula, посветено на изследването на фолклорната проза, създадена е и специална комисия по неприказна проза (Sagenkomission) към Международното общество по изследване на фолклорната проза (International Society for Folk Narrative Research). Вж. С. Н. Азбелев. Проблеми международной систематизации преданий и легенд. - Русский фольклор. т. 10, 1966. с. 176; Р. Ангелова. Състояние на изследванията на българската народна проза. - В: Проблеми на българския фолклор. С., 1972. 133-147; Р. Ангелова. Проблеми на терминологията на българската разказна проза. - Български фолклор,1975. № 1. 17-27. [обратно]

7. Голяма част от тези изследвания са публикувани в сп. Fabula. Вж. особено т. 9 от 1967 г. [обратно]

8. Т. Ив. Живков. За спецификата и развитието на българските народни предания. - В: Т. Ив. Живков. Фолклор и съвременност. С. 1981. с. 158. [обратно]

9. Пак там, с. 155. [обратно]

10. Е. М. Мелитинский. Позтика мифа. М., 1976, 171-178. [обратно]

11. СбНУ. 10. 1894. с. 127. № 23. [обратно]

12. С6НУ. 28, 1914, с. 193. [обратно]

13. Българско народно творчество. Т. II. С., 1963, с. 291. [обратно]

14. За да се изразя в духа на Б. Богданов и обоснованата от него диалектика между активно действие и пасивно случване, на тези герои чудесното превръщане им се случва, макар те да го предизвикват с действията си; действителният деятел е висшата сила, Бога: Б. Богданов. Мит и литература (I) (второ допълнено издание). С. 1998. с. 45. [обратно]

15. Т. Ив. Живков. Цит. съч., с. 160. [обратно]

16. Пак там. с. 154.[обратно]

17. Пак там, с. 162; вж. същото наблюдение и у: Л. Парпулова. Българските исторически предания. - Български фолклор. 1981, № 4, с. 19. [обратно]

18. Цв. Романска. Българските народни исторически предания. Предговор към: Българско народно творчество. Т. 11. С., 1963, с. 10.[обратно]

19. Т. Ив. Живков. Цит. съч., с. 168.[обратно]

20. В. Баева. Лични разкази за чудеса - между всекидневното и сакралното. - Български фолклор. 1977. № 5-6, 59-69.[обратно]

21 По-подробно за тези разкази вж. у Е. Мицева. Въпроси из типологията на българските суеверни разкази. - Във: Фолклор, език и народна съдба. С., 1979, 83-88.[обратно]

22 К. В. Чистов. Проблема категории... с. 22. м. 149 [обратно]

**. Публикувано в: Български фолклор, 1983, № 2, 61-70, със заглавие „Към диференцирането на основните дялове от българската неприказна проза". Тук се помества с известни промени.[обратно]

 

 

© Албена Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2001, № 10 (23)

Други публикации:
А. Георгиева. Разкази и разказване в българския фолклор, София, 2000.