Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

Адриана Дамянова

web

СЪЩЕСТВЕНИ ПРИЗНАЦИ НА ТЕКСТА

За да можем да разсъждаваме върху литературен текст, както и за да можем да напишем съчинение разсъждение, трябва да знаем какво е това текст. За да разберем какво представлява текстът, нека да си го представим като мрежа. Мрежата може да бъде поставена в рамка (като мрежите против комари, които се слагат на прозорците) - да бъде ограничена, както началото и краят на текста са негови граници. В същото време обаче мрежата е неограничена, безкрайна. Защото в нея винаги могат да се завържат още възли, между първоначално несвързани нейни възли да се прокарат нови връзки: мрежата може да бъде правена все по-гъста. Така и между отделните думи и изречения на текста читателят може да конструира връзки. Всяко отделно изречение може да се разбира в контекста на предхождащото и следващото го например, но и всяко друго изречение, всяка друга комбинация от изречения може да му бъде контекст, в който то се разбира по по-различен начин, отколкото в други контексти. По същия начин се променят и значенията на думите в текста - в зависимост от контекста, в който избираме да ги разбираме.

Да знаем какво е това текст, означава да знаем от какво се прави той и кои са съществените му признаци, които, съчетани, го отличават от всички други неща, от всичко, което не може да бъде разпознато като текст. Онова, от което се произвежда текстът, е речта, тя е "материал" за текста. А какво е речта! Можем да я опишем като изказване или съчетания от изказвания. На свой ред изказването представя казване на нещо за нещо от някого за някого. За да бъде завършена в текст, речта подлежи на композиране, структуриране, съгласуване и стилово оформяне. В този раздел ще опишем съществените признаци на текста на теоретично равнище.

Композираност на текста

Един от съществените признаци на текста е неговата композиряност, т.е. неговата подреденост - последователната разположеност на композиционните му (речеви) елементи от началото към края му. Композирането на текста е неизбежно следствие от различието между речта и извънезиковата, жизнената реалност и от спецификата на отношението на речта към тази реалност. В реалността нещата съществуват заедно, едновременно със своите признаци, характеристики, съпътстващи ги във времето или обкръжаващи ги в пространството други неща.

Представете си например една роза: "виждате" я едновременно с нейните размери, форма, цвят, съставни елементи (стебло, листа...). Можете да я "видите" освен това във ваза - сама или в букет, или в градина... Представете си сега, че трябва да я опишете: едновременно съществуващото не може да се изкаже едновременно. Неизбежно ще трябва първо да се говори за едно, например за месторазположението на розата, или за нейните качества и по-конкретно да се започне с едно от тях, след това за друго и т.н. Тъй като е времево явление - осъществява се като последователност от изказвания във времето, речта ще разчлени единното, едновременното в опита (розата с нейните съществени и случайни признаци), но и ще съедини отчленените части, ще възстанови предмета на описание като единство, ала различно от естественото. Речта ще установи ново - речево, смислово единство на предмета, за който говори. Различието между естественото и речевото единство на предмета е качествено, защото речевото зависи от говорещия (и от други компоненти на речевата ситуация, например от адресата) и по-конкретно от неговия избор, който е следствие от комуникативните му цели. Говорещият/пишещият може да избере последователността, в която ще разположи в речта си едновременно съществуващите в опита части на предмета на говорене. Може да избере обема на предмета на говорене - дали да говори за всички негови признаци или само за някои от тях. Всъщност говоренето за абсолютно всичко (например и за молекулите и атомите, изграждащи розата) е на практика неосъществимо. Практически винаги се избира да се говори само за някои признаци измежду много възможни. Освен това никога предметът на говоренето не може да се наблюдава от всички страни едновременно. Както когато правим снимка, избираме къде да застанем и нагласяме фотообектива дотогава, докато той улови онова, което искаме, и в онова, което виждаме през окуляра, едни неща са по-близко, а други - по-далеч, така и представянето посредством речта е принудено да избере определен "фокус" на говоренето. По този начин речта приписва на предмета на говорене обем и граници, различни от естествените. Осъществяването на тези избори е един от задължителните начини за постигане в речта на новото, различното от естественото, смисловото единство (последователност и завършеност) на предмета, за който се говори (за другите начини ще стане дума по-нататък). Реализацията на речевото единство в голяма степен е функция на композираността на текста.

Задължителните композиционни елементи на текста са началото (встъпителната част), изложението (средтцната част) и краят (заключителната част). Независимо от жанровата си определеност (структурираност) всеки текст трябва да има начало, среда и край, докато наличието, обемът и функциите на различните структурни елементи зависят от жанровата (видовата) принадлежност на текста. Освен това началото, средата и краят не могат да бъдат в друг ред освен в този, докато взаимното разположение на структурните елементи в пространството на текста е вариативно и зависи от избора на адресанта.

Не всеки текст е необходимо да има встъпителна част. Но всеки текст има начало. Встъпителната част има функцията да въведе читателя в темата на текста (онова, за което той говори), да го подготви за възприемането на казаното и за разбирането му. Но например "На прощаване в 1868 г." (Хр. Ботев) и "В един есенен ден по шосето" (П. Вежинов) започват направо, без встъпление. Начините, по които е възможно да започне текстът, не могат да бъдат изброени без остатък (тъй както са неизброими и конкретните текстове). Важно е началото да отговаря на изискванията към неговите функции. Началото отграничава текста от всичко предхождащо и съпътстващо го и осигурява регулираното му откриване, пропъжда от неговото започване всякаква случайност. Казано другояче, началото изглежда задължително, необходимо, "естествено" за текста, който започва с него. Освен с темата на текста, началото е съобразено и с читателя му, върху когото то се стреми да въздейства - да го заинтригува, да го направи съпричастен към избраната от пишещия позиция ("фокус" към предмета на говоренето).

Аналогични на композиционната функция на началото - да установява граница на текста, и на функцията му да въздейства върху ума и въображението на читателя има и краят, или заключителната част. На едно "естествено" начало подхожда също така "естествен" завършек. Краят, също както началото на текста, е задължителен композиционен елемент, за разлика от заключението, което също както встъплението, е незадължителна част от текста.

От казаното дотук за началото и края на текста можем да направим три основни извода. Началото и краят са успешни, когато си съответстват помежду си на смислово и/или структурно равнище, когато реализират композиционната си функция - да рамкират текста, и когато въздействат върху читателя.

Последният композиционен елемент на текста, за който предстои да говорим, е изложението, или средищната част. Неговата функция е да представи разгърнато темата на текста. Един текст може да се състои само от изложение, т.е. да не съдържа смислово и графически обособени встъпителна и заключителна част, само от встъпителна част и изложение и само от изложение и заключителна част. Това не означава, че текстът може да няма начало, среда и край, а че началото и краят на един текст могат да съвпадат съответно с началото и края на изложението.

Структурираност на текст

Друг съществен признак на текста е структурираността му, т.е. жанровата (видовата) му принадлежност (определеност). Всеки текст е или повест, или разказ, или вълшебна приказка, или съчинение разсъждение, или... може да бъде още в много други жанрове, но не може да не бъде жанрово определен. Под жанр разбираме относително устойчива структура на текста, или относително устойчив модел на съотношение между смисъл и средства, чрез които този смисъл се поражда (съчетание от характеристики, които текстът е необходимо да притежава, изисквания, на които трябва да отговаря). Средствата, градивото на текста от даден вид (жанр) са определени структурни елементи. Те представляват речеви образувания - продукти на речевата дейност от различните смислово-функционални типове реч (повествование, описание, разсъждение), равни на или по-големи от изречение; съчетания от различни по тип изказвания (твърдение, отрицание, допускане, въпрос), които се отнасят смислово и в пространството на текста, помежду си и към цялостния текст по определен начин. Жанрът на текста се определя от преобладаващите типове реч, чиито продукти изграждат конкретния текст (повествование, описание, разсъждение), а също и от начина на организиране на речта - в поетическия текст например речта е организирана в стихове.

Съгласуваност на текста

Трети съществен признак на текста е неговата съгласуваност, т.е. смисловата свързаност между структурните му и композиционните му елементи. Тя се осъществява като смислово свързване на изказванията, които изграждат композиционните и структурните елементи на текста. Да се взаимооб-вържат смислово две изказвания, означава те да изложат положения, които или се отнасят едно към друго както причина към следствие (едното следва от или не може да бъде поради другото), или са в отношение на асоциация (едното " присъединява ", напомня, извиква представа, идея за другото), или на аналогия (едното е като другото) помежду си. Смисловото свързване между елементите на текста е другият начин, освен композирането на текста, чрез който се осигурява смисловото единство на текста, на неговата цялостност и завършеност. В осигуряването на смисловото единство на текста се състои функцията на смисловото свързване между елементите на текста. Едни от връзките между текстовите елементи са съседни (линейни), например между началото и изложението, между изложението и края (съседни връзки между композиционни елементи), между тезата и онези от подтезите, чието изказване я следва непосредствено, между твърдение и разположените до него доводи, които го обосновават (съседни връзки между структурни елементи в разсъждението). Други от връзките между текстовите елементи са несъседни (вертикални): между началото и края, между не непосредствено едни до други разположени структурни елементи (теза и подтези, твърдение и защитаващи го аргументи в разсъждението). Връзките могат да бъдат както открито изказани, така и оставени да се подразбират. Освен това, както вече стана дума, връзките могат и да се конструират - от читателя. Авторът на текста може и да не е имал предвид точно тези връзки, които читателят "изобретява".

Открито присъстващите връзки се осигуряват чрез повторение на ключовите думи и/или чрез местоименното им заместване, и/или чрез заместването им със синоними. Така се образува речев ред, който чрез говоренето за едно и също осигурява тематичното единство на текста (смисловото единство на тематично ниво}. Чрез логическата съвместимост на изказванията и чрез казването на едно и също, но с различни езикови средства речевият ред осигурява смисловата последователност, непротиворечивост на текста (смисловото единство на равнището на " казването на нещо"). На лексикално ниво смисловото единство се осъществява чрез лексикални повторения, чрез употребата на сродни думи, чрез лексикална синонимия, чрез антоними и местоимения. Подчертаните чрез курсив начини за смислово свързване на отделни изказвания в един текст са приложими при изграждане на необходимите смислови връзки между всички композиционни и структурни елементи на текста.

Скритите, неизказаните смислови връзки в текста се осъществяват тогава, когато причинно-следственото отношение, аналогията, асоциацията между два и повече композиционни или структурни елемента на текста са или очевидни, или се подразбират.

Стилова оформеност иа текста

Стиловата оформеност на текста представлява друг негов съществен признак. Тя е поредният начин да се придаде на текста единство и завършеност. Под стил разбираме едновременно постоянен и специфичен начин на говорене.

 

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

Тук ще говорим за съчинението разсъждение като за учеников текст (създаван от ученика текст) с конкретна жанрова (видова) определеност. Изхождаме от убеждението, че успешността на съчинението разсъждение като текст в специфичен дидактически (учителен, обучаващ) жанр съвпада с оптималното осъществяване на практическата му цел, която е учениковият текст да бъде възможно най-високо оценен. Ето защо наблягаме върху начините за създаване на успешно съчинение разсъждение. Теоретични знания предлагаме само когато разбирането и овладяването на начините за създаване на успешен текст го налага. За да може нашият читател да си представи съчинението разсъждение, боравим с алегории, аналогии и примерни ученикови текстове - съчинения разсъждения.

Първото, за което пристъпващият към създаването на текст в определен жанр трябва да си даде сметка, е, че му предстои дейност, протичаща на два етапа. Първият е подготовката на текста, който предстои да бъде написан. Другият е писането и усъвършенстването на текста.

Подготвителната работа включва откриване (или припомняме) и овладяване, както и систематизиране (функционално, "работещо" подреждане) на знания за онова, което предстои да бъде създадено (текста). Какво прави онзи, който произвежда например някакъв предмет за потребление? Ако някой строи спортен комплекс, използва макет на комплекса и се стреми да възпроизведе, но в друг мащаб, макета, който му служи като образец. (Макетът представлява модел в мащаб на строящия се комплекс.) Учителят по география от "Автобиография" на Бр. Нушич, който иска да покаже на учениците си движението и разположението на Земята и Луната помежду им и спрямо Слънцето, също използва модел. Той кара трима ученици да имитират движението на космическите тела, разполагайки ги един спрямо друг по начин, аналогичен на начина на взаимното разположение на Слънцето, Земята и Луната. (Такъв модел се нарича аналогичен: Той прилича на оригинала по структурата си, а не по изгледа си.)

Пишещият съчинение разсъждение не разполага с оригинал, който да възпроизвежда, както например при преразказването на някой конкретен текст. Разполага (респективно е необходимо да усвои) със знания за текста, за изискванията, на които той трябва да отговаря. С други думи, разполага с модели на текста. Такъв е жанровият модел, който е аналогичен модел на бъдещия собствен текст - задава неговата структура. Друг модел е словесният текст - не конкретният, собственият бъдещ текст, а текстът като такъв, като понятие, т.е. като съвкупност от съществени признаци. Съчетанието от съществените (различителните) признаци на текста е теоретичен модел на бъдещия собствен текст. То не представлява нещо, което следва да се изфабрикува (като например обувка, правена по калъп), нито е нещо, което може да се покаже - било като същото, но в умален мащаб (модел в мащаб), нито като друго, но аналогично като структура (аналогичен модел). Теоретичният модел (съчетанието от съществените признаци на текста) описва оригинала (собствения текст), без да го показва.

Структурни елементи на съчинението разсъждение

Структурните елементи на текста, помним, са във връзка с типа текст. Съчинението разсъждение е аргументативен текст. То не разказва, например жизнената история на автора на литературното произведение или историята, която повествователният литературен текст разказва. Съчинението разсъждение не описва, например пробудените при прочита на литературния текст емоционални преживявания, нито (предполагаемите) преживявания на писателя. Съчинението разсъждение защищава едно основно твърдение, което изказва като пряк отговор на повдигнатия от наслова (темата) или от задачата проблем (питане), обосновава валидността му (високата степен на възможността да бъде истинно при определени приети, предложени, уговорени, допуснати условия), разсъждавайки върху "направеността" на литературния текст, към който се отнася заданието (темата). Това не означава, че от съчинението разсъждение са пропъдени без остатък всякакви елементи на повествование и на описание. Означава, че те заемат относително малък дял от обема на текста и имат подчинени, обслужващи разсъжденията функции.

Задължителни структурни елементи на съчинението разсъждение са тезата, подтезите и аргументите, защитаващи тезата и подтезите.

Теза

Тезата представлява твърдение, което може да бъде обосновано. Не всяко твърдение подлежи на обосноваване. Например нито едно от двете противоречащи си твърдения: "Живот има само на Земята" - "Живот има не само на Земята", не може да бъде обосновано, защото не разполагаме с (достатъчно) доводи нито в полза на едното, нито в полза на другото. Неподлежащи на обосноваване са и твърдения, изказващи субективен опит (впечатление, мисъл или емоционално преживяване, оценка), които претендират да бъдат "обективни", универсални, например: "Най-вълнуващият разказ в българската литература е "По жицата". (Как да измерим емоционалното въздействие на този разказ върху всички читатели и да го съпоставим с въздействието на всички други разкази, та да го защитим като "най-..."?)

Тезата е изказване - пряк отговор на повдигнатия проблем. Прякото отговаряне на питането, изказано или подразбиращо се от заданието, е функцията на тезата в съчинението разсъждение. Нещото, за което говори тезата на съчинението разсъждение, е същото, към което сочи темата. Например Т1 и Т2 (вж. приложението) съответстват на поставената задача - ученикът да сподели разбирането си иа изказването на Моканина "Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла..." Тезата на Т1 гласи: "Моканина наистина вярва в съществуването на бялата лястовичка." Основополагащото място на това твърдение в Т1 личи от повторното му изказване в предпоследното изречение на текста. А тезата на Т2 е: "Но думите му (на Моканина), че я е видял, също са истина", която също бива повторена чрез преизказване в текста (срвн. "Но в думите му "Аз я видях..." няма и намек за лъжа..."; "... Моканина не лъже").

Подтези

Тезата се разчленява (декомпозира) на подтези, които са друг задължителен структурен елемент на съчинението разсъждение. И най-простото на пръв поглед твърдение съдържа в себе си съграждащи го твърдения. Да вземем например изказването: Аристотел е философ. То съдържа следните твърдения: този (за когото се говори), е Аристотел, Аристотел съществува - "е" (защото как би могъл да е философ, ако не съществуваше?); Аристотел е човек (защото никое друго същество освен човека не може да бъде философ). На свой ред последното от посочените съдържими на Аристотел е философ твърдения подлежи на по-нататъшно разчленяване: човекът е ... (и т.н.).

В Т2 могат да бъдат разпознати следните подтези: че когато Моканина отрича да е виждал бялата лястовичка, говори за реално съществуваща необичайна птичка; че когато отрича да е виждал такава, не лъже; че светлината в очите на Нонка е пътят към вярата, и др. В съчинението разсъждение подтезите се отнасят към тезата логично, но не механично, съвкупността им не е алгебрично "равна" на тезата. Те разгръщат в дълбочина основното твърдение, обогатяват го, нюансирайки смисъла му, очертават неговите граници, придавайки му изчерпателност и завършеност, и така го правят по-убедително. Това са функциите на подтезите.

Аргумент

Най-съществен, след тезата, задължителен структурен елемент на съчинението разсъждение е аргументът, или доводът, чиято функция е да обоснове тезата и подтезите. Аргументът бива два вида: пример и съчетание от твърделия (съждения), от които следва умозаключение.

Примерът като аргумент

Функцията на примерите е да обосновават твърдения, като ги илюстрират (т.е. онагледяват, обясняват или допълват). Като примери в подкрепа на някакво изказване в съчинението разсъждение могат да бъдат привличани различни факти, общоизвестни или общоприети положения - стига да бъдат в отношение на аналогия или асоциация (свързаност по сходство или контраст между представи и понятия) с онова, за което говори изказването, т.е. употребата им да бъде основателна, уместна. Така Т1 и Т2 предават накратко и със свои думи библейското разбиране за светлината като "въплъщение" на Бога и за белотата като знак не на цвят, а на божествената светлина. Те правят това, за да обосноват възможността белотата на лястовичката и светлината в очите на Нонка, събрани заедно, да бъдат тълкувани като алюзия (загатване), че онова, което се случва на Моканина, е като (без да е същото) онова, което се е случило с Исусовите ученици Петър, Йоан и Иаков на Преображение Господне, т.е. че героят вижда Бог в сияещата му слава.

Много повече обаче в съчинението разсъждение се използват като примери позоваванията на литературния текст - цитати (точни, дословни възпроизвеждания на фрагменти от литературния текст) и преразкази (предавания със свои думи, приблизителни "преводи", описания на фрагменти от казаното от литературния текст). Именно при втория вид позовавания е възможно (и необходимо) използването на повествователен и на описателен тип реч в съчинението разсъждение. Например в Т2 цитатът "Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха" обяснява твърдението, че героят вижда бялата лястовичка не чрез очите си, което пък обосновава тезата, че Моканина казва истината, изричайки: "Аз я видях..." Цитатът обяснява "скрито", защото цялостното изказване (вж. изречението, съдържащо цитата) пропуска, премълчава подразбиращата се причинно-следствена връзка между казаното от собствената реч и от цитата. (Открито без остатък, обясняващото разсъждение би могло да изглежда примерно така: "Ако допуснем, че Моканина не лъже, когато казва, че е видял бялата лястовичка, то той я вижда не чрез очите си, защото непосредствено преди изявлението му разказвачът подчертава, че "Нещо се повдигна... очите му се премрежиха." Ако очите му са се премрежили, то героят не е в състояние да вижда с обикновеното си зрение.") Цитатът "не съм... не съм, нито... нито" онагледява твърдението, че отрицателният отговор на Моканина на въпроса дали е виждал бялата лястовичка е категоричен. А цитатът "Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има" в Т2 допълва, усилва довода в полза на различаването в "По жицата" на имането (съществуването в опитната реалност) от виждането на бялата лястовичка.

Функция на цитатите, освен да илюстрират твърдения, е и да отграничат наблюдаваната и коментирана част от литературния текст. Обособени, извадени от собствения им контекст и положени в друг, смислотворната функция на цитираните фрагменти става забележима. В Т1 и в Т2 цитирането на изказването, към което сочи поставената задача, изпълнява точно тази функция.

Функцията на позоваванията на литературния текст не е да информират читателя на съчинението разсъждение какво казва литературният текст. Ето защо при предаване със свои думи на фрагменти от текста стремежът е не (толкова) към възпроизвеждане на казаното от него, а (повече) към изказване на разбирането на смисъла му - на онова значимо, което пишещият съчинение разсъждение читател може да прозре като загатнато, като намекнато и да го открие (да го разкрие и сътвори едновременно - но не да го измисли!), изказвайки го. Да вземем например от Т2 изречението "Добротата, сърдечността и състрадателността на Моканина, изразени в целия разказ, не биха му позволили да отчае и убие вярата в сърцето на Нонка - той би изрекъл една благородна лъжа." Подлогът на първото главно изречение представя обобщено разбирането на пишещия Т2 за характера на Моканина, който в разказа не е пряко описан (от речта на автора), а е показан чрез поведението, действията, речта на героя. Те именно дават основание да се твърди, че на Моканина са присъщи "добротата, сърдечността и състрадателността". На свой ред качествата на персонажа биват изтъкнати като препятствие пред допускането, че той би отчаял, би убил вярата, че не би изрекъл "една благородна лъжа". Отхвърлянето на това допускане тласва неутралността на израза "Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза: ..." в посока към нравствената и емоционалната ангажираност на героя, прави видим, неслучаен, значещ този фрагмент от речта на разказвача. Изречението от Т2 "Моканина наистина "вижда" чудната птица" преназовава бялата лястовичка със словосъчетанието "чудната птица". Това преименуване ясно оповестява разбирането на пишещия за бялата лястовица като "персонаж" на "По жицата" не като необичайно, рядко срещано природно явление, а като символ на един друг, чудесен свят, символ, разделящ и свързващ човека и Бога.

Съчетанието от съждения, от които следва умозаключение, като аргумент

Може би най-сериозното предизвикателство към пишещия съчинение разсъждение е изграждането на съчетанието от съждения, от които да следва умозаключение (теза или подтеза) - на другия вид аргумент. Пишещият съчинение разсъждение тълкува литературния текст - излага наблюденията си върху неговата "направеност", обяснява я и разсъждава върху извлечените от текста чрез обясненията данни. Целта на тълкуването му е да разбере онова, което текстът говори именно на него (а може би и само на него). Тълкуването бива ограничавано, насочвано, строго съобразявано с конкретната тема или задача. Понеже, както вече стана дума, литературният текст не говори за едно и също на всеки, никое негово тълкуване не може да претендира, че е вярно. (Ако не беше така, питането за литературния текст би било гатанка - би имало само един - верен - отговор, а писането на съчинение разсъждение не би било по-различно от решаването на кръстословица...) Ето защо разбирането на литературния текст (на онова, за което той говори) може да бъде не необходимо, задължително (неизбежно такова, а не друго), "вярно", а правдоподобно, валидно, по-вероятно от друго. Неговата правдоподобност, валидност, степен на вероятност зависи от убедителността на обосноваването му - от убедителността на доводите, които го защищават.

Поради нееднозначността, несамосъвпадането със себе си на литературния текст (той говори повече, отколкото казва) всяко твърдение за говореното от него убеждава, а не доказва обективно съществуващи истини, както прави например аргументът в текста - разсъждение върху научен проблем или в математическото разсъждение: "Сборът от ъглите във всеки триъгълник е равен на 180 градуса. В триъгълника АВС сборът от ъглите А и С е равен на 120 градуса. Следователно ъгълът В е равен на 60 градуса." Както е видно, научното разсъждение съдържа три твърдения (съждения), третото от които произтича с необходимост, доказва се от първите две. Първото твърдение е общо (важи за всеки триъгълник) и представлява научно доказана истина, неподлежаща на ревизия (аксиома), а второто е конкретно (важи за един конкретен триъгълник - триъгълника АВС) и е дадено като условие. Първите две твърдения се наричат предпоставки, а третото - умозаключение. Предпоставките на едно заключение не могат да бъдат по-малко от две. Едно общо заключение не може да се обоснове от частни предпоставки. Например от предпоставките "На Земята има живот" - "Земята е планета" не може да се заключи, че на всяка планета има живот. Целта на разсъждението е да установи границите и отношенията между нещата, които могат да бъдат на принадлежност (родово - видови: нещо е разновидност на друго, принадлежи му), на еднаквост или подобие, на различие или противоположност. Например метафората, сравнението и метонимията са различни фигури на езика, а фигурите на езика са два вида - тропи и риторически фигури. Това, че метафората и сравнението принадлежат към фигурите на езика и че се основават на сходството, ги прави подобни, а ги противопоставя фактът, че метафората принадлежи към тропите, а сравнението - към риторическите фигури. Метонимията също е троп и се отличава от метафората по това, че се основава не на сходство, а на близост, а от сравнението по това, че е троп, а не риторическа фигура. На сравнението метонимията противостои поради това, че се основава не на подобие, а на близост.

За разлика от научното заключение, заключението за онова, за което говори литературният текст, освен че не доказва безспорни истини, а убеждава, се основава не върху необходими (истинни положения, които не могат да бъдат по друг начин), а върху правдоподобни предпоставки (общоприети, общоразпространени схващания; възможни положения), които допускат противното твърдение. Разликите между научното и правдоподобното разсъждение са освен съдържателни и функционални и структурни. Разсъждението върху литературен текст не е задължително да е винаги пълно. Едната от двете предпоставки или заключението могат да не се изкажат - да се запазят наум - било защото са очевидни, било защото се подразбират. Например в Т2 никъде пряко не е формулирано твърдението, че разказът "По жицата" говори за съществуването на бялата лястовичка в опитната реалност и за виждането й като символ на вярата като за две различни неща. Но именно това положение е в основата на защитата на тезата на текста. Предпоставките на неизказаното умозакдючение са: "Когато той (Моканина) отрича да я е виждал, говори за реално съществуваща бяла лястовичка..." и "... Моканина е видял светлината и белотата, вярата, на която е символ бялата лястовичка..." Като подразбиращ се извод от съчетанието на двете твърдения следва премълчаното твърдение (което би могло да се формулира така: "Следователно реалното съществуване на бялата лястовичка и виждането й са различни неща."). Твърдението в Т1 и Т2 "... все по-малко му (на Моканина) се иска да не вярва в бялата лястовичка" разчита на очевидността на едната от двете обосноваващи го предпоставки и затова не я изговаря. Изказаната е приписването на Моканина на неспособността "да убие вярата..." Премълчаната е откриването и утвърждаването на усилването на нравствената съпричастност на героя от началото към края на разказа.

Специфичните особености на разсъждението върху литературен текст, които описахме, са присъщи на твърденията и заключенията, отнасящите се за онова, за което литературният текст говори (за разбраното от читателя му като подсказано, намекнато). Тяхната функция е да обосновават тезата и подтезите чрез убеждаване във вероятността на допуснатата възможност текстът да говори не за друго, а за това. Обясненията на "направеността" на литературния текст, на казаното от него - разсъжденията върху структурата му, структурните му елементи и фигурите на езика в него, са от научен тип: твърденията, отнасящи се за казаното от литературния текст, могат да бъдат доказани. Тяхната функция е да обосновават тезата и подтезите чрез доказване.

Антитеза

Един незадължителен, но възможен структурен елемент на съчинението разсъждение е антитезата - твърдение, противоречащо на основното твърдение. Този структурен елемент е използван в Т2: "Когато той отрича да я е виждал,... казва истината." То противоречи на тезата "Но думите му, че я е видял, също са истина." Тезата и антитезата говорят за едно и също нещо (в използвания пример - за отношението на изказването на Моканина към истината) и казват за него противоположни неща. Ако две твърдения говорят за различни неща или за едно и също казват различни, но не взаимоизключващи се неща, те не са в противоречие помежду си. Например изказванията: "Слънцето изгрява от изток" - "Слънцето не изгрява от запад", въпреки че са противоположни по форма (първото е утвърждаващо, второто - отричащо), не си противоречат, защото, говорейки за едно и също (слънцето), не казват за него противоположни, несъвместими неща. Не са противоречиви помежду си и изказванията: "Храбростта е добродетел" -"Малодушието не е добродетел", защото казват противоположни неща ("... е добродетел" - "... не е добродетел"), но говорят за различни понятия: първото - за храбростта, второто - за малодушието.

Функцията на антитезата с нейната аргументация е да усили убедителността на тезата с нейната защита. Ето защо антитезата, подобно на тезата, бива обосновавана. Антитезата реализира своята функция тогава, когато аргументите в подкрепа на основното твърдение на съчинението са по-убедителни от обосноваващите антитезата. В конфликта между тезата и антитезата с техните доводи основното твърдение изпитва, подлага на проверка основанията си, преодолявайки противоположните, и така, чрез отхвърляне на обратната възможност, изпъква като още по-вероятно, изглежда неопровержимо.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Текст 1 (Т1)

Споделете разбирането си за изказването на Моканина: Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла... в разказа "По жицата" от Йордан Йовков

Отговорът на Моканина на въпроса на Гунчо дали е виждал бялата лястовичка е отрицателен. Неговата категоричност е подчертана от повторенията "не съм... не съм, нито... нито". Но когато среща светналите очи на Нонка, той изрича: "Аз с очите си я видях..." Това сочи, че Моканина наистина вярва в съществуването на бялата лястовичка. Думите "Аз я видях, ще я видите и вие" могат да бъдат изречени от човек, който носи в себе си вяра, защото вяра дава онзи, който я има, Очите на Моканина се премрежват, но в него се отваря едно друго сетиво, пробудило се от светлината в очите на Нонка. Именно тази светлина е пътят към вярата, към прозрението в Бог. В разказа "По жицата" светлината и белотата са взаимно свързани. В думите на Моканина "Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла..." "бяла" се повтаря, но "лястовичка" не се споменава. Това сочи, че Моканина е видял светлината и белотата, вярата, на която е символ бялата лястовичка. Светлината е превъплъщение на Бог. Добротата, сърдечността и състрадателността на Моканина са изразени в целия разказ: "Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза..." Моканина търси доказателства, за да докаже на Гунчо, че има бяла лястовичка: "Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има..." Но той всъщност се опитва да убеди и себе си, тъй като все по-малко му се иска да не вярва в бялата лястовичка. Но в думите му "Аз я видях..." дори няма намек за лъжа, защото той наистина я вижда, но със сърцето си. Доказателство за това са думите му, когато остава сам: "Бяла лястовичка... Има ли я!" Щом Моканина си задава този въпрос, вярва в съществуването на бялата лястовичка. Освен това той е сам, не би имало кого да залъгва.

Текст 2 (Т2)

Споделете разбирането си за изказването на Моканина: Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла... в разказа "По жицата" от Йордан Йовков

Това изказване на Моканина можем да тълкуваме като лъжа. Противоречието в думите му, когато първо казва, че не е виждал бялата лястовичка, а след това, че я е видял, намеква за лъжа. Добротата, сърдечността и състрадателността му, изразени в целия разказ, не биха му позволили да отчая и убие вярата в сърцето на Нонка - той би изрекъл една благородна лъжа. В подкрепа на това сочи отговорът на въпроса на Гунчо дали е виждал бялата лястовичка, който е отрицателен. Неговата категоричност е подчертана от повторенията "не съм... не съм, нито... нито".

Но когато среща светналите очи на Нонка, той изрича: "Аз с очите си я видях..." Моканина наистина "вижда" чудната птица. Когато той отрича да я е виждал, говори за реално съществуваща бяла лястовичка и казва истината. Но думите му, че я е видял, също са истина. Той я вижда не чрез очите си: "Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха." В него се отваря едно друго сетиво, пробудило се от светлината в очите на Нонка. Именно тази светлина е пътят към вярата, към прозрението в Бог. В разказа "По жицата" светлината и белотата са взаимно свързани. В думите на Моканина "Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла..." "лястовичка" не се споменава, но "бяла" се повтаря. Това сочи, че Моканина е видял светлината и белотата, вярата, на която е символ бялата лястовичка, видял е светлината - превъплъщение на Бога. Думите "Аз я видях, ще я видите и вие" могат да бъдат изречени от човек, който носи в себе си вяра, защото вяра дава онзи, който я има. Моканина търси аргументи, за да докаже на Гунчо, че има бяла лястовичка: "Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има." Но всъщност той се опитва да убеди себе си, тъй като все по-малко му се иска да не вярва в бялата лястовичка. Но в думите му "Аз я видях..." няма и намек за лъжа, защото той я вижда със сърцето си.

Въпреки противоречието в думите му Моканина не лъже. Защото осезаема бяла лястовичка няма. Но бяла лястовичка има чрез пътя на вярата. Дори Моканина не знае кое да избере. За това говорят думите му, когато остава сам: "Бяла лястовичка... Има ли я!"

 

 

© Адриана Дамянова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 3-4
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2000, № 6 (7)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 3-4.
Адриана Дамянова, Венцислав Арнаудов. Съчинението разсъждение. Лесният начин да пишем умно. София, 2000.