Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"СЕПТЕМВРИ": ДЕКОНСТРУКЦИЯТА НА LOGOS-А (ИЛИ: "ДЕРИДА ПО БЪЛГАРСКИ")*

Адриана Дамянова

web

Нашият опит върху Гео-Милевата поема "Септември" ще изпробва възможността да прочете творбата като поетическо осъществяване на принципите на "новото изкуство" - експресионизма, - формулирани от поета в неговите критикотеоретични статии и есета, които принципи нерядко изненадващо напомнят тези на деконструкцията; някои измежду тях изглеждат едва ли не като техни метафорични "антиципации". "Отпадналостта" ("грехопадналостта") от преекзистенциалното единство на Душата с нейната Родина (трансцендентния Бог), изживяването на която е съпроводено с чувството за болка и вина и с фрустрираща смесица от порив/надежда за "завръщане"/"припомняне" и ужас от подозрението за завинаги изгубеността на Цялото, съставящи негативнотематичния репертоар на символистичното писане, постсимволизмът обръща в основания за тържество на празнуващия своето освобождение от контрола на (метафизичния) Разум "Бог Аз". Отсъствието - конститутивно условие на поетическия/фигуративния език според П. де Ман - се запазва, но долавяно вече не като загуба, а като разчистено (от вековни предразсъдъци, наслоявани от "веществената култура, цивилизацията" - Гео Милев, "Родно изкуство"1) пространство, като празнина, "която художникът трябва да запълни с художествени форми" (Гео Милев, "Небето"). Впрочем, модерният български поет осъзнава необходимостта от тази празнота, нещо повече - той я изобретява, пренаписвайки практиките на всички видове изкуства (с изключение на музиката) "до днес" като произвеждащи не-изкуство (вж. статията му "Музиката и другите изкуства", есето "Небето" и др.), за да "запълва" така конституираното отсъствие с "нови форми".

Цел на "новото изкуство" е да изрази един Аз, който радикално надхвърля всяка идея за индивидуално-персонална идентичност - не просто интерсубективен, но "космически", свръхличен. Това е в пряка връзка с "убиването" ("запращането мъртъв надолу") на Бога, който в своята християнска версия задава парадигмата на въплътеното в персонална индивидуалност съвършенство. Гео-Милевото "Възвание към българския писател" снема индивидуалната самоличност не просто на субекта, но - което за нас е по-важно - на твореца, посредством серия от метафорични преноси. Благодарение на тях, първо, "народът" бива отнет от своята етно-национална отграниченост и специфичност и припознат като метонимия на "човечеството", което абстрактно множество на свой ред е персонифицирано в "Човека", който пък се оказва метафоричен еквивалент на "Духа". Концептът "народ", децентриран спрямо понятия като етнос, нация, "Отечество", не просто съответства на изначалната ситуация на поетическия дискурс на "Септември" - ситуация на болезнено и необратимо разцепване на нацията; той приляга на реторическата/поетическата стратегия на поемата, ангажирана с деконструкцията на Logos-а: защото, както още в самото начало на своя труд "За граматологията" Дерида отбелязва, логоцентризъм е само друго име на етноцентризма (Дерида 2001: 11).

Коментираните критико-теоретични текстове идентифицират в съучастието си Духа, обичайно свързван в европейското "класическо" културно пространство със своя първоизточник, всеблагия и вселюбящ християнски Бог, който като висш Разум съвпада с Истината, "отвъд добро и зло. Духът е само интензивност" ("Възвание…"). В дочуващото се в цитата цитиране на Ницше няма нищо случайно. Тъкмо немският философ подчертава, че действащият, т. е. живеещият, човек е несправедлив по дефиниция (Ницше 1992:93). Духа, "който създава нуждата от изкуство" - творческа интензивност, а не ментална интенция, Гео Милев разподобява от Висшия (божествен) разум, защото "Бог е мъртъв!" (Ницше). На мястото на телеологичния/"припомняния" от символизма Смисъл застават силата, енергетизмът, подсъзнателното чувство, афекцията - "вековната злоба" и "пурпурният гняв" в поемата.

"Човекът" - творящата интензивност, "Духът", на Гео Милев вече не разполага с два свята - тукашен свят на илюзиите, на "сенките", и отвъден - на "истинските смислови същности"; с "две небеса" разполага той. "Въздушността" на "небето пред предмета" (на не-изкуството) симптоматично съвпада с "пневматологичната природа" на "писмеността в метафоричен смисъл - природната, божествена и жива писменост (която) непосредствено се съединява с гласа и дъха" (Дерида 2001:31), описана от Ж. Дерида. Защото също както "бащата на деконструкцията" настоява върху превъзмогването на илюзията за съществуване на нещо такова като (божествен) по своя Произход (origin) Logos - съвършен (самодостатъчен и "пълен") първообраз на всяка истинна, "жива" реч, българският поет отказва на изкуството възсъздаването/подражаването/отразяването на живота (едновременно на природата и на действителността), възприеман като "оригинал": "не отразявай "живота", защото ти ще умреш заедно с него" (Гео Милев, "Модерната поезия"). И прокламира "новото изкуство" като лишено от друг "произход" освен ексцесията, унищожението на "Света", но и на Знака/Смисъла, благодарение на което то е "творчество на нови форми", възможни единствено в "безвъздушното небе зад предмета". Статията "Музиката и другите изкуства" обявява за естетически съвършен нечленоразделния "дискурс", освободения от всякакъв смисъл "вик на ужас" ("първото музикално произведение" на човека) - не-преднамерена (неинтенционална) "жизнена проява" на "творческата мощ", "първичен израз на себе си". Затова музиката е "Самото понятие Изкуство" - защото тя е преддискурсивна, защото в нея изразът не е принуден да премине през езиковото означаване, през думите, обременени от чудовищна културна памет и така - отчуждени от своята "първичност", "подавени от придобитията на миналото" (Сирак Скитник 1995:34).

"Фрагментът" оповестява коментираната от "Музиката и другите изкуства" "оптическа измама", "адекватна на тридименсионалната природа", като "адекват на действителността; не-изкуство", синонимизирайки "действителност" и "адекват на действителността" и обвързвайки ги с логиката; нещо повече, "Фрагментът" направо определя действителността като "логична": "Заключение: изкуството е субективно. В противоположност на логичната действителност". Така естетическата концепция на Гео Милев радикално скъсва с предпоставките на класическия наратив, за който действителността е неясна и единствено повествователната дейност е в състояние да й придаде някаква "умопостижима форма" (П. Рикьор). Обратно, ако действителността е "логична", то е, защото "Светът… е създание на Бога" ("Небето"), артикулация на божествения Logos, от чиито "готови форми" именно трябва да се изтръгне творецът, ако иска да създава "(ново) изкуство". Ето защо "Абсурдно е да се пита "какво се разправя" в една лирическа поема. Нищо не се разправя…" ("Фрагментът"). За да обезвласти наратива, поемата разгражда различните истории, които вписва в себе си, на отделни фрагменти, въведени в неочаквани връзки помежду им (от типа "Ахил беше стар генерал/ на Н. Ц. В. цар Агамемнон"). Освен че създава нещо като "пачуърк" от разбягващи се във време-пространството истории, "Септември" "започва" поне два пъти (втория път - в третия си фрагмент). Така чрез разглобяването не само на "естествения" (фабулен) ред на събитията, но и на "класическата" сюжетна линия, която, започвайки "отначало" и приключвайки "накрая", придава очертания, граници на художествения "обект" и по този начин прави (постижим) смисъла му, "Септември" случва себе си като експресионистична лирическа поема, в която "нищо не се разправя".

Суспендирането на идеята за Време/Разказ/История е "поставяне под черта" на културната памет на човечеството, защото понятията памет, история и смисъл са корелативни. Познанието на историята ("сляпата власт на действителното" (Ницше 1992: 139)), историческата памет раздробяват човека: схващайки всеки свой настоящ момент само като точка в линията на някакво развитие, той се преживява като "някаква чудновата дроб" и това, а не някакво отпадане от "трансцендентната Родина" е, което го лишава от цялостност. "…изкуството е противоположно на историята" (Ницше 1992: 127), затова: "Човекът Преди Всичко значи: Бъди цял!" ("Възвание…"). Самоличността на въстаналия "Септември" обезпечава не посредством континуитета на наративната идентичност, а посредством "пространствената форма", в която затваря цялото човешко време - от Троянската война през расисткото движение в Америка (чрез превръщането в ономатопея на името на организацията "Куклукс-клан") до септемврийските събития в България от 1923 г. "Пространствената форма", в която са поместени фрагменти от различни истории, неразтрогваемо преплетени помежду им, освен това е двуизмерна, плоска. На детронирането на бога в дванайсетия фрагмент от поемата и запращането му "мъртъв надолу" съответстват няколко жеста на персонажа в текста, организирани в система: свалянето на "блажения рай/долу" кореспондира с "превземането с щурм" на небето и с разрушаването на "божия храм" от поп Андрей, последното от които действия дискурсът присъединява към възклицателно-императивния перформатив "Смърт на Сатаната!", чийто аналог пък разпознаваме в трикратно повтореното "ДОЛУ БОГ!". В единството си вербалните и невербалните актове идентифицират Бога като Сатаната и обратното и суспендират третото - "небесното" (метафизичното) - измерение. "Превзето с щурм" и опразнено (от "сляпата фикция"), това небе вече е "Безвъздушното (без въздух/pneuma, без "живия Бог" - без живот) небе", което познаваме от "Небето": Аз хвърля Света назад в Безвъздушното небе - в най-далечната, последна перспектива. (В поемата - "вдън вселенските бездни/ беззвездни,/ железни", където е "запратен" мъртвия бог, създателя на "Света".) Перспективата изчезва: никакъв пръв, втори и трети план - няма въздух, няма пространство: изчезва и всяка перспектива. Остава една само всеобща плоскост: плоскостта на Безвъздушното космическо небе - плоскост, на която ще рисува художникът". Освободено от тиранията на каузални и изобщо на логически последователности, от координатната система на "тридименсионалността" и линейното необратимо - "векторно", време, върху това платно "художникът" може да изпише такива невъзможности в "живота", в реалността, в "логичната действителност" като: "Септември ще бъде май. (…) З е м я т а   щ е   б ъ д е   р а й". А това, че "Човешкия живот/ ще бъде…" в "безвъздушното небе", тълкуваме като преутвърждаване на "живота" на създадения след и чрез "смъртта на бога" "изкуствен" човек, или, казано с езика на Гео Милев, на оня "Аз" от "Небето", който "взема - грабва - Света и го разтапя в небето зад света" и така "става Изкуство", "става Божество". Самосъздадения ("изкуствен", автохтонен) "човек" поемата неслучайно очертава с помощта на "огрубена", снизена и дори пейоративна лексика, чрез която фигурата му вписва в себе си черти на гротеската. Както е известно, основната функция на гротеската е да лишава от образ: какво по-подходящо средство да се посочи към "освободилия" се от себе си като "образ и подобие" на Бога и така оказал се без-образ ("безобразен") "човек"?

Ако според "Родно изкуство" "веществената култура, цивилизацията", "веществената зрелост" е погълнала "първичния човек", подменила го е с негови "веществени преображения", то "Септември" му реституира "собственото" - злобата, гнева, яростта заедно с "трепета и ужаса". Именно в оголения от всякакви социални, културни, цивилизационни наслоения и дори от всяка менталност човек, който в "Септември" ни се явява "останал/ без мозък/ без нерви" (без централна нервна система), "новото изкуство" дири и намира своите извори. Освободения човек поемата неслучайно обвързва с мотива за възкресението. За да стане "Космос", "Изкуство", "Божество", симулакрумът на "духовната първосъщина" в съвременността - "вещественото преображение" на човека - трябва да бъде унищожен, подобно на всеки друг предмет: "Безвъздушното небе зад предмета убива предмета: убива го като вещество, за да го увековечи, одухотвори" ("Небето"). "Ако предположим, че Природата отрича скока, ще разберем защо Писмеността никога не ще бъде Природа. Тя действа само чрез скокове. (Също като Гео-Милевото "ний", което "с един скок" скача "право в небето" (пред предмета) и "пише със своите кърви".) Писмеността, това, което наричаме писменост, предполага достъп до духа чрез куража да изгубиш живота си, да станеш мъртъв за природата" (Дерида 1998: 108).

Но залогът на отказа от подражаване/възсъздаване/описване на "дадените отвън" форми е много по-висок: защото този отказ означава себеприпознаване на "Човека" ("духа Аз") като творец - вече не "божия твар", а сам създаващ себе си и собствения си ("изкуствен" в двата смисъла на думата) свят: "Аз не е огледало; Аз твори; Аз е божество. - Абсолют" ("Небето"). Това "божество"/"Божество" не твори "от нищото"; негов материал е познатата действителност, но превърната в "сурово безформено вещество: скала, от която Духът чук издялва форми". В третия си фрагмент "Септември" инсценира собственото си започване като "Глава първа" от писането на народа "със своите кърви". По този начин поемата разколебава собствените си текстови граници, разколебава "мястото" на собственото си начало и така се вписва в постмодернистката парадигма, изобличаваща мнимостта на опозиции като вън-вътре, причина-следствие, както и на самия концепт за начало/"произход". Защото прави невъзможно да се идентифицира нейният "автор", да се направи избор между Гео Милев и въстаналия народ (понеже и двамата пишат "Септември"). Стиховете "народ… въстана… и писа" трият разликата между Поета и Народа, между "писане с мастило" и "писане с кръв". Точно "писаното с кърви" е важно за Гео-Милевата поема, защото в символния свод на кръвта фигурира и значението, противостоящо на светлината, която съответства на диханието (да не забравяме, че условието на писането/правенето на изкуство е "обезвъздушаването"!) и на духа. Кръвта още е проводник на телесното начало, на страстите: (в) "Септември" пише обладаният от "своя пурпурен гняв", "останал/ без мозък" народ - Поет. Може би тази "безмозъчност" подсказва онова мозаечно, децентрирано изписване - "натрупване на отделни частни характеристики, без да може да придобие монолитността на завършен образ" (Коларов 1976: 120), за което говори Р. Коларов в "Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев "Септември". Стиховете "народ… въстана… и писа" заличават още едно твърде скъпо на метафизиката различие - това между гласа и писмото. Визираният фрагмент поставя всъщност деконструктивистката "сцена на писмото" ("празник на непослушанието" на играещия език), в която то интервенира свои сигнали в текста и подрива неговата претенция за "изконност", изобличавайки направата му и изписвайки произхода му от собствената си потиснатост. Итеративността на началото, неговото imitatio вътре в текста суспендира сигурността на неговите граници и прави възможен "origin"-а му. Коментираната "сцена" се разиграва като деконструктивистки "образцова", доколкото "писането (с кърви)" представя не само вгъване навътре (троп) на текста, но и потиснатостта на писмото: оградено от "Глас народен:/ Глас божи", то за миг като да се изтръгва от "затвора" на гласа - колкото да свидетелства, че тук е имало нещо изконно ("археписмото" - "писмото на кръвта"), което фалшивото начало (на уж първотворящия глас, на "Септември") е заменило в опита си да заличи неговата следа като свой произход.

Най-сетне, стиховете "народ… въстана… и писа" отнемат различието и между въставане и писане (на "Септември"), между въстание и творчество. Защото "Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си" ("Възвание…"). Експресионистичният бунт на езика се открива и на по-"ниски" от лексикалното равнища на езиковата система, на равнищата на граматиката и на фонетиката, които във взаимодействието, в което ги въвлича Гео-Милевият дискурс, работят в един, условно назован, "фоно-синтактичен" режим. Неговата работа се откроява особено релефно в първия фрагмент на текста. В него не просто са пренебрегнати, а направо "взривени" всякакви синтактични норми. Коментираният фрагмент е съставен от три изречения, третото от които надхвърля многократно и най-либералната езикова мяра. "Чудовищният" му синтаксис съответства на народа "останал/ без мозък" (задминал разума), който бездруго е и "неграмотен". Това е "синтаксис" на яростта, на величавия гняв; синтаксис - "бунт против себе си" (т.е. - творчество по мярата на "Възвание…"), против граматиката като такава, доколкото именно тя конструира, удържа и осигурява убежището на индивидуално-самотния "аз". Доколкото неудържимият устрем на въстаниците "варвари" е насочен към "отвъд:/там", отвъд всяка социалност, която неизбежно се основава на конвенции, в т. ч. и морални, отвъд разликите между живота и смъртта ("Пред нас е смъртта -/ о нека! Но отвъд:/ там цъфти Ханаан") - към изкуството (към "Безвъздушното небе"); доколкото човекът (о)става човек в социума чрез езика, ("Бог Аз" в) "Септември" въстава срещу езика като "институция в чист вид" (Ф. дьо Сосюр).

Третото изречение от първия фрагмент изтрива обичайния словоред чрез отказа си както да свърже по разбираем начин думите и/или (поне) да ги нареди в стройни, съответстващи на автоматизмите на логиката редици, така и да ги раздели с пунктуационни знаци; колкото чрез прекомерността на именните струпвания, толкова и чрез пестеливата употреба на глаголи. Не само (дискурсът на) "хора(та) на черния труд/ с безглаголно търпение" (подч. наше - А. Д.) страда от дефицит на глаголи. Глаголите сказуеми в първия фрагмент са общо три и подчертано неравномерно разпределени: докато "ражда" от първото изречение се появява още в първия стих, "се спуснаха" и "полетяха" се появяват в самия край на третото, като тези три сказуеми "управляват" 125 имена. Поразително е, че въпреки тази пестеливост в употребата на думите, означаващи действие, се създава впечатление за неудържимост на метежния устрем, за бясно движение. Ефектът идва от ударната краткост на еднословните най-често, сякаш "задъхани" (в "Безвъздушното небе") стихове, самите те изглеждащи като въстаници(те) - "спускащи" се, "рукнали в бездната/ с гръм" (графиката на текста асоциира представа за "насипност" на думите стихове, за "изсипване"), от синкопирания, неравноделен ритъм (стиховете не следват никаква устойчива римна и изобщо ритмическа схема). Елементарни логически процедури се оказват сякаш непосилни за поетическия изказ, внушаващ парализирано от възвишеността на бунта съзнание. Съвършено неоправдани от семантична гледна точка са безконечните синонимни натрупвания от рода на "с брадви/ с топори", "с прости тояги… с сопи", "сипеи,/ урви". Думи, означаващи понятия, които логиката субординира в родово-видови отношения, каквито са например тези между "пътищата и завоите", между "музиката и барабаните, кларинетите, тимпаните…", във фрагмента са изписани като съредни: "по пътища и по завои", "без музика и барабани". Обратно, характеристики, които логиката събира, поемата разделя: между "гладни" и "измършавели от труд" застава "навъсени", между "фабрики" и "заводи" - "складове, гари/ хамбари/ чифлици/ воденици...". Не (само) "селяци/ работници" - думите в "Септември" са "бунтовници", полетели "без ред", те играят "хулиганите", които пожелава да види "Поезията на младите". Към лексикално-синтактичния "безпорядък" се прибавя и мистификацията на езика на звуково равнище: алогични редици - от рода на "гари/ хамбари", "мътни вади/ ливади", "таланти/ протестанти", под условието на семантичната прекъснатост на сериите оставят впечатление за словен избор, основан единствено на звуковото подобие. В същото време римните съзвучия внушават подобие между значения на думи, в които езиковият навик без колебание би разпознал антонимни отношения: бесни-песни, шпаги-тояги, скот-народ… Нещо повече, дискурсът на "Септември" директно лишава от лексикалносемантично значение собствени имена, като например името "Отечество", което разпитва за референциите му и така демитологизира/деконструира патриотичното клише, употребено за легитимация на насилието, като името на расистката организация "Куклукс-клан", което превръща в звукоподражание зареждането на пушките и така изобличава колкото укриваното скришно толериране от държавата (Америка) на расисткото движение, толкова и нелегитимността на насилието, упражнявано от държавата (България) върху въстаниците. Ефектът от тези процедури е, че звукът (подобно на вика, на гласа) става "значещ", "въстанал" срещу тиранията на смисъла.

Така - "Грубо. Сурово. Варварски" (Гео Милев, "Поезията на младите") - "Септември" осъществява естетически бунта - осъществява "оварваряването" на езика не просто чрез вписването в текста на сурови, груби думи, но преди всичко чрез суспендирането на езика като институция, или - чрез демаскирането на илюзорния характер на артикулираната от "сляпата фикция, наречена Бог" "реалност", случено в модуса на Дионисиевото опиянение, на екстаза, събиращ ужаса и възторга в поемата; накратко - чрез деконструкцията на Logos-а.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е представен като доклад на кръгла маса на тема „Отклонението като норма“, посветена на 70-годишнината на проф. д.п.н. Румяна Йовева. [обратно]

1. Цитирането на текстовете на Гео Милев се осъществява по: Милев, Гео. Произведения в два тома. София, 1995. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Дерида 1998: Дерида, Ж. Писмеността и различието. София.

Дерида 2001: Дерида, Ж. За граматологията. София.

Коларов 1976: Коларов, Р. Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев "Септември". - В: Коларов, Р. Литературни анализи. София. (Година на издаване не е посочена).

Сирак Скитник 1995: Сирак Скитник. Тайната на примитива. - В: Манифести на българския авангардизъм. В. Търново.

Ницше 1992: Ницше, Фр. За ползата и вредата от историята за живота. - В: Ницше, Фр. Несвоевременни размишления. София.

 

 

© Адриана Дамянова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 2
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 2.