Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА И ПРОПАГАНДНА ЛИТЕРАТУРА В ТУРЦИЯ И "В ИМЕТО НА НАРОДА" НА МИТКА ГРЪБЧЕВА

Зейнеп Зафер

web

Случаят с мемоарите "В името на народа" (1962)1 на Митка Гръбчева, издадени в Турция за пръв път през 1975 г. под заглавието "В името на народа те осъждам на смърт"2 (Seni Halk Adına Ölüme Mahküm Ediyorum), е уникален пример за това как, попаднало в ръцете на безотговорни и посредствени издатели, дадено четиво може да се отпечатва и използва за промиване на мозъци. Как една книга може да се предложи и да се криворазбере като ценно художествено произведение, да засенчи истинската литературна класика и да бъде препоръчана като образец на българското словесно изкуство сред един доста широк кръг читатели3.

Интересен и "завиден" е пътят на мемоарите на Митка Гръбчева от социалистическа България към капиталистическа Турция. Тайните на техния огромен "успех" не могат да не заинтересуват изследователите на рецепцията на българската литература (не само художествена, но и политическа) в страната, когато става въпрос за много интересен случай. Не можем да не си зададем въпроса защо и как "В името на народа те осъждам на смърт" заема място дори в днешното литературно пространство на турския пазар, отделено за български книги. И да не се запитаме за политическите и икономически причини или интереси, които стоят зад честото издаване на мемоарите на М. Гръбчева в Турция, отпечатани през 2015 г. за 27-и път.

На този етап не разполагаме с конкретни данни за това, по чия инициатива (на авторката или на партията-държава) "В името на народа" през 60-те години се превежда и издава в няколко социалистически страни4. Но имаме достатъчно доказателства за начина на отпечатването на кървавите мемоари в единствената капиталистическа страна - Турция. Мемоарите на М. Гръбчева са преведени по-рано на испански, но са отпечатани през 1969 г. не в Испания, а в "София-прес", по всяка вероятност за нелегално разпространение в някои испаноговорящи страни. Затова случаят с турското издание, неизвестно и на българската библиография5, е истинска изненада дори за самата авторка. Защото, както ще видим по-надолу, М. Гръбчева нито планира, нито пък предприема нещо за издаването на книгата си в Турция.

Един бегъл поглед върху преводите на българска литература показва, че от втората половина на 60-те години се случва нещо съвсем нетрадиционно. В полезрението на изследователя силно се натрапва рязкото повишаване и планирано6 отпечатване на български книги с политическо съдържание. Докато от 1939 г. до 1965 г. самостоятелно се издават три произведения на българската литература, сред които най-голямо внимание заслужава "Бай Ганьо" на Алеко Константинов (1941, Bay Ganü. Çağdaş Bir Bulgar Hakkında İnanılmaz Hikâyeler - в превод от български на Юмер Кяшиф Налбантоглу)7, то от 1966 г. до 1980 г.8 излизат от печат около 120 книги, голяма част от които представляват пропагандна социалистическа литература. Те се преиздават многократно. Само списъкът на отпечатаните в 1979 г. преводи и книги за България съдържа 20 отделни заглавия.9

Любознателната турска читателска публика от 40-те и 50-те години, проявяваща много голям интерес към световната литературна класика, през въпросния период вече е на средна и над средна възраст, а разбирането за литература и изкуство на младото поколение се променя. Голяма част от него, повлияно от марксистко-ленинските теории, през втората половина на 60-те години има специални предпочитания към модерните за времето книги, в които се разказва за социалистическия строй, за т.нар. антифашистка борба, към партизанската литература, въоръжената гражданска съпротива срещу "капиталистическата" система и др. Учащата се турска младеж, която е под влиянието на лявата идеология, симпатизира и подкрепя протестите на студенти и работници от Париж и Лондон през метежната 1968-а, а почти не обръща внимание на Пражката пролет в Чехословакия. Анархизмът все повече набира сили сред младежта и интелигенцията. Много млади хора проявяват интерес към конспирацията, конфронтацията в обществото е толкова силна, че се пролива кръв. А 70-те години влизат в историята на Турция с още по-кървави сблъсъци между привърженици на противоположни идеологии, когато братоубийствената борба между крайнолеви и крайнодесни екстремистки групи достига кулминационната си точка. Именно през това десетилетие в Турция се издават най-много книги, в които въоръжената партизанска борба срещу властта и тероризмът се героизират, а смъртта в името на някаква идеология се издига в култ.10

Това е поколението на стотици хиляди млади хора, израсли с идеите на някои турски писатели и поети начело с Назъм Хикмет, творчеството на които открито пропагандира рушене на стария и изграждане на съвсем нов свят, отрича цялата предходна литература и всички стари духовни ценности. Докато в Турция идеите за създаване на нова и по-справедлива система чрез сриване на всичко старо повличат след себе си голяма част от крайнолявата турска младеж, организирана в различни партии, обществени организации, профсъюзи и нелегални революционни групировки, Назъм Хикмет още в края на 50-те години в сърцето на социализма разбира своята грешка. Световноизвестният турски поет по време на второто си посещение (1957 г.) в България (Тата 1993: 16-20) казва на млад политически емигрант от Турция, станал привърженик на комунизма под влияние на поезията му, че не е трябвало да емигрира (Алпер 1995: 149, 154). А на въпроса му какво мисли сега по повод лозунга си за унищожаването на всички стари идоли, той отбелязва:

(...) аз тогава съм сгрешил. Ние имаме големи поети и писатели, които не са комунисти. Не трябва да отричаме предходниците си. Без традиционното не може да се създаде нищо ново. Аз поправих грешката си (Алпер 1995: 154).

В същото време в България през втората половина на 60-те години постепенно започват да се прилагат ограничения за превеждането и издаването на турски език не само на българска художествена, но и на пропагандна социалистическа литература, която цели привличането на турското малцинство към социализма. Официалната политика в началото на 1968 г. пуска в обръщение плана си11 за осъществяване на социалистическата пропаганда сред това население на български език, който обхваща и периодичния печат на турски език (Иванов, Ялъмов 1998: 556-600). Отгоре се "препоръчва" дори произведенията на турците в страната да се издават на български, тъй като на турски те не биха могли да придобият световна известност (Тата 1993: 23-24). През 70-те години мерките за ограничаването на книгопечатането и периодиката на турски език стават все по-строги. Дори съчиненията на Назъм Хикмет, разпространявани по-рано сред турското население в България преди всичко за социалистическа пропаганда, между 1967 г. и 1971 г. са отпечатани за последен път на турски в 8 тома от издателство "Народна просвета", но те вече не са предназначени за България, а за други страни (Тата 1993: 29-30)12. Разбира се, тук става въпрос най-вече за Турция, където по това време произведенията на поета-комунист са забранени. В рамките на тази политика повечето от работещите в турския отдел към издателство "Народна просвета" са съкратени (1970) или преместени на друга работа (Тата 1993: 29).

От издадените книги в Турция се вижда как от втората половина на 60-те години започва планираното и целенасочено внасяне и отпечатване на пропагандна социалистическа литература като част от външната политика на българския тоталитарен режим. Книгите, излезли преди това на турски от издателство "Народна просвета", се пренасочват към Турция, където те се издават за "пръв път" с измислени имена на преводачи13 и почти без каквато и да е редакция. Издателството на чужди езици към БТА, което през 1967 г. е преобразувано в агенция "София-прес", също започва да играе много активна роля за това разпространение на политическа литература извън страната. Процесът на постепенното изместване на "Народна просвета" от "София-прес" може да се проследи много добре от книгите на Т. Живков на турски в електронния каталог на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"14. А изданията на едни и същи книги в двете страни показват как подбрана политическа и друга пропагандна литература, отпечатана преди това в България, планирано се прехвърля в Турция15.

В края на 60-те и началото на 70-те години по всяка вероятност от бюджета на УБО16 се заделят сериозни средства, които са нужни за разходите на канените в България писатели, журналисти, общественици и др. представители на турската интелигенция с леви убеждения, играещи ролята на проводници за внасянето на пропагандна социалистическа литература в страната. Част от тези интелигенти и писатели се отблагодаряват за гостоприемството, пишейки и издавайки в Турция похвални книги за социалистическа България17. На гостуващите турски писатели за едно отпечатано стихотворение, разказ или интервю се заплаща хонорар от 100 лв., докато нормалната тарифа предвижда 20-25 лв. (Тата 1993: 107-108). Можем само да предполагаме какви хонорари са раздавани от "София-прес" или от УБО за специално поръчаните книги за България.

Един от "щастливците", специални гости и приятели на България, е Бюлент Хабора18 (1940-2014), неуспял писател и собственик на издателство "Хабора" (1965-1991) в Истанбул, придобил известност преди всичко с отпечатването на мемоарите "В името на народа те осъждам на смърт", голям брой четива с партизанска и т.нар. антифашистка тематика и книги на някои висши български политици от времето на тоталитаризма19. Сред турските издатели Б. Хабора играе най-важна роля20 за разпространението на политически ангажирана литература в Турция.

Дейността на издателството му прекрасно може да представи рецепцията на българската политическа литература в Турция през втората половина на 60-те и 70-те години, издаването на която е организирана и контролирана от някои институции на тоталитарния режим на социалистическа България. Личната история на контактите на Б. Хабора с представители на българските дипломатически мисии и посещенията му в България почти се покриват с историите на много други почитатели на комунистическата идеология и Източния блок, канени на държавни разноски в България и запознавани с "успехите" на социалистическото ѝ строителство.

Издателят Б. Хабора, стар почитател на комунистическите доктрини и вечен посетител на урежданите в Руското консулство в Истанбул прожекции (Хабора 2004: 44-45) на филми за успехите и живота в Съветска Русия, придобива известност през втората половина на 60-те години. Още през 1967-а той издава една книга на Ернст Фишер под заглавието "Лайпцигският процес", през 1969 г. - роман на Стоян Ц. Даскалов21 (Аджароглу 1997: 12, 57), а през 1970 г. - някаква брошура с текст на Г. Димитров22 (в буквален превод "По пътя към Народната Република"23), изпратен му в превод на турски от шуменеца Ибрахим Хамдиев24, с когото се запознал задочно и си кореспондирал (Хабора 2004: 242-243). С издателската си дейност, включваща четива със социалистическа и политическа насоченост, Б. Хабора още в самото начало привлича вниманието на българските дипломатически служители. Те своевременно осъществяват връзка с него (Хабора 2004: 222, 229), посещават го в издателството, срещат се на различни места25 в Истанбул, а след отпечатването на споменатата брошура от Г. Димитров, за пръв път е поканен на коктейл в Консулството (1970)26. Запознават го с висш функционер от Министерството на външните работи (по думите му с ранг на министър или заместник-министър) и го канят на посещение в България, но Б. Хабора отказва заради предстоящото такова във Франция, реализирано в края на 1972 г. (Хабора 2004: 242-244). Отпечатването на българска социалистическа и политическа литература от изд. "Хабора" продължава още по-интензивно след коктейла. Например през 1971 г. излиза "Снаха", през 1973 г. - сборник с разкази на Г. Караславов, а през 1974 г. - по една книга на Г. Караславов и Е. Коралов27, а също спомените на Петър Игнатов "Георги Димитров"28 (Аджароглу 1997: 82).

Издателят на няколко места споменава, че през 1975-а, когато посещава за пръв път България29, е бил два пъти, а между 1975 г. и 1983 г. - общо 8-10 пъти в страната (Хабора 2004: 256-257). Би трябвало първото му посещение да е направено в края на 1974 г. или в самото начало на следващата, тъй като през 1975-а заедно с "В името на народа те осъждам на смърт" издава седем обемисти книги, между които три на Т. Живков. Ясно е, че Б. Хабора бързо спечелва голямо доверие, защото именно на него за отпечатване са поверени книгите на Т. Живков и членовете на семейството му, някои от които на първия етап се превеждат и издават на турски в "Народна просвета", а след това - в агенция "София-прес"30. На него се пада "честта" да издаде и книгите на Георги Димитров (по-голямата част от тях), Людмила Живкова, Цола Драгойчева, Мара Малеева Живкова, Атанас Семерджиев, Симеон Цанов и др. Сред най-предпочитаните от Б. Хабора български автори са Г. Димитров, Т. Живков, Ст. Ц. Даскалов и др., но неговата гордост е М. Гръбчева31.

В сравнение с някои турски интелигенти и писатели, гости на социалистическа България, Б. Хабора е развеждан най-много из България и е получавал най-обемен готов материал не да напише, а по-скоро да състави и издаде шест отделни книги32 за социалистическото строителство в страната, работническата класа и нейното "благоденствие", "равенството и щастието" на българските граждани, които да представят на младото турско поколение социалистическия "рай". Готовите текстове веднага бият на очи, тъй като той не е успял да ги разгърне в свое оригинално повествование. Б. Хабора се ползва със специален статут да минава през границата без визи, всички служители на ГКПП "Капитан Андреево"33 го познават (Хабора 2004: 277). Той смята, че с издателската си дейност напълно е заслужил ордена "Кирил и Методий", I-ва степен34, връчен му най-официално в агенция "София-прес" през 1978 г.:35

(...) аз за 7-8 години бях издал близо 50 български заглавия. Ако не съм забравил, за същото време в България бяха отпечатани някои книги само на 4-ма турски автори (Хабора 2004: 259-260).

Макар понякога да е неточен, може да се вярва на тази цифра, спомената от Б. Хабора, защото през периода на планираното внасяне и отпечатване на политическа и пропагандна българска литература, в Турция са отпечатани най-много книги от български автори (втората половина на 60-те и 70-те години), като първо място заема издателство "Хабора". От цитирания вече списък на излезлите през 1979 г. български книги в Турция, съдържащ общо 20 заглавия, на "Хабора" принадлежат 12.

През 1974 г. със заглавие "Огняна: Мемоари" (Ognyana: Anılar) книгата на М. Гръбчева е отпечатана на турски от издателство "Народна просвета" в превод на Сабри Демиров36. Затова можем да твърдим, че Б. Хабора е бил "упълномощен" да издаде мемоарите по време на първото си посещение в България или в самото му навечерие. Разбира се, в спомените си от 2004 г. издателят не обяснява как или от кого точно му е предоставен турският превод. Само към края на живота си в една статия от 2012 г. дава доста кратка информация по въпроса (Хабора 2012). Нямаме основание да смятаме, че причината да не споменава името на преводача е продиктувана от загриженост за отдавна починал човек, тъй като Б. Хабора до края на живота си продължава да крие истинските преводачи на почти всички отпечатани от него книги, та дори това да е покойната му майка37. Както по-рано, така и в цитираната вече статия, авторът скрива, че мемоарите преди това са издадени в България, а само мимоходом отбелязва, че преводът (не изданието) на мемоарите му е предоставен от един познат, който устно го упълномощил да издаде книгата в Турция след като я редактира38. Всъщност това не трябва да ни учудва, защото, както вече споменахме, съзнателното прикриване на някои имена е нормална практика за издателя. И тъй като обясненията му съвсем не са убедителни, основателно може да се предполага, че и зад този сценарий на предаването на превода трябва да са стояли българските тайни служби.

Решението на партията-държава да организира внасянето и издаването на книгата "В името на народа" в Турция с названието "В името на народа те осъждам на смърт"39 предлага на авторката ѝ поредица сюрпризи и невероятни преживявания, защото конспирацията около отпечатването ѝ тук се развива без нейно знание и разрешение. В крайна сметка книгата на М. Гръбчева "В името на народа те осъждам на смърт" става толкова популярна, че тя бързо се изчерпва и преиздава. И когато група турски жени от крайнолевите кръгове, специални гости на България, пожелават да се срещнат с авторката им, тя с изненада научава за огромната си популярност в капиталистическа Турция и за това, че никой не е благоволил да я уважи, искайки разрешение за отпечатването на книгата в чужбина40.

В крайна сметка героинята на страшните мемоари и нейният въодушевен почитател и разпространител се запознават. При първата им среща в хотел "Рила"41 М. Гръбчева развява с гордост пред очите на учудени чуждестранни гости турското издание на "В името на народа те осъждам на смърт". По време на многократните им разговори на маса в хотела между тях се завързва приятелство, което той никога няма да забрави и за което с голяма носталгия многократно ще разказва като за най-важното събитие на своя живот (Хабора 2004: 261, 262)42. М. Гръбчева, разочарована от много свои съмишленици и бивши партизани, му се доверява. Той е човекът, който след смъртта ѝ трябва да отпечата спомените за съпруга ѝ "До последния си дъх" (1978) в Турция без съкращения и цензура43. На една среща, с помощта на преводач, тя тихо му казва:

След като умра, ти ще получиш една книга със заглавие "До последния си дъх". Роман от 400-500 страници. В България я цензурираха, окастриха я и така я издадоха. Ти ще я получиш цялата, това е завещанието ми, не забравяй!

Издадох книгата в нейния цензуриран вид. Митка почина преди няколко години. Но не получих пълния ѝ текст. А може и да не са ме намерили (Хабора 2004: 262).

И докато издателят Б. Хабора живее в разкошни условия в София (хотел "Рила") и по черноморското крайбрежие, докато обикаля България (Хабора 2004: 260, 272, 275-277, 279), за да пише книги за любимата си социалистическа страна, която той избира като модел за бъдещата система на родината си, много млади хора в Турция четат "В името на народа те осъждам на смърт" на М. Гръбчева и се учат как да убиват майсторски в най-голяма конспирация в името на народа, който не ги е упълномощил за това. Тя влияе върху бедни младежи от провинцията или от предградията на големите градове, които по примера на М. Гръбчева и бойната група се превръщат в хладнокръвни терористи и започват да убиват идейните си врагове, за да създадат нужната анархическа обстановка за социалистическа революция в Турция.

Не е изключено младежи от противоположната страна на конфликта, т.е. от националистическите кръгове също да са се повлияли от книгите на изд. "Хабора" и специално от "В името на народа те осъждам на смърт". Всъщност в една безмилостна гражданска война, когато умират хиляди невинни хора, страната не е от значение. Промитите мозъци са обикновени младежи, които, подобно на 22-годишния студент Осман от романа "Нов живот" на Орхан Памук, се оказват под влиянието на някаква внушена им утопия или книга, напускат досегашния си живот, тръгват по новия път на недоловима мъглива химера, стават свидетели на много кървави погроми и сами проливат кръв. Тези обречени смъртоносни оръдия, също като героя на О. Памук Осман, ще повтарят изречението "Прочетох веднъж една книга и животът ми се промени изцяло" - лайтмотивът на романа, но през краткия си земен път няма да могат да разберат същността на тази книга, поднесена им от доверен или любим човек.

Привърженикът44 на марксистко-ленинската идеология и социалистическата система Б. Хабора печели доста добре, защото издава книгите си, без да плаща за превод и за авторски права45. Затова той може да си позволи да живее богато в най-луксозните квартали на Истанбул. Децата му учат и живеят в среда, съвсем различна от тази, в която се намират читателите на "Осъждам те на смърт в името на народа", може би затова не проявяват никакъв интерес и не прочитат нито една от въпросните книги (Хабора 2004: 182) - истинска гордост за баща им. Действителните пътища на страшните мемоари "Осъждам те на смърт в името на народа" и на техния издател са толкова далечни един от друг, че те никога не се срещат, не се пресичат.

Дали тази книга е била предназначена само за младежи от крайнолевите кръгове в Турция и е въздействала преди всичко върху тях? Дали само те се вдъхновяват от примера на "черните ангели"? Според Крум Благов в показанията си в Рим във връзка с атентата срещу папата Мехмед Али Агджа казал, че бил чел брошура (според автора, тя е отпечатана в България преди мемоарите) на М. Гръбчева със заглавие "Бойните партизански петорки в града"46, която била преведена на турски от терористична организация "Сивите вълци"47. Не открихме никакви данни, които да потвърждават интереса на националистическите групировки и кръгове в Турция към книгата на М. Гръбчева. Освен това не е логично на млади привърженици на националистите да се препоръчва книга, в която се пропагандира марксистко-ленинска идеология, партизанска и терористична борба в името на социализма. В писмени издания на националистически кръгове никъде не се споменава за подобна брошура или пък за книгата "Осъждам те на смърт в името на народа".

Същевременно има голяма вероятност Мехмед Али Агджа да е чел именно отпечатаните от Б. Хабора мемоари на М. Гръбчева, но кой точно му ги е препоръчал или предоставил, не ни е отсъдено да знаем48. Фактът, че опитът на М. Гръбчева и другарите ѝ е използван и от такива известни изпълнители на политически покушения като Мехмед Али Агджа е важен за нас, тъй като той доказва как една книга може да импонира на всякакъв вид реакционни и анархични сили, служещи си с тероризъм.

В този тъмен период не само за обществото, но и за българската литературна класика в Турция, все пак се прокрадват някои лъчи, които трудно, но уверено се опитват да осветлят поне една част от българското художествено творчество. По това време в Турция от български превеждат преди всичко Наиме Йълмаер, Мехмет Тюркер Аджароглу и Исмаил Аглагюл - всички изселници от България - и се опитват да представят на турския любознателен читател другата, истинската българска литература. Благодарение на тях, които със сигурност по-трудно намират издателства за отпечатване на преводите си, но които смело поставят имената си под всеки свой труд, в Турция от 1966 г. до 1980 г. излизат такива произведения като "Антология на българския разказ" (1967, Аджароглу), "Случаят Джем" (1971, Наиме Йълмаер), "Бай Ганьо" (1972, Исмаил Аглагюл49), "Диви разкази" (1972, Н. Йълмаер), "Не съм от тях" (1974, Н. Йълмаер), "Крадецът на праскови" (1974, И. Аглагюл), "Осъдени души" (1975, Н. Йълмаер) и някои други. Освен това се издават "Чифликът край границата" (1966) и сборникът от разкази на Й. Йовков "Индже" (1968) в превод от френски, а "Тютюн" (1966) - от немски (Зафер 2008: 465-472).50

В края на 80-те години по света се случва нещо непредполагаемо и нежелано от ръководителите на социалистическите страни. Въпреки положените усилия и изхарчените средства за пропаганда с цел заздравяване и разширяване на социалистическия блок, всичко се обръща наопаки и тоталитарните режими един по един започват да се рушат. В Турция 80-те години (за разлика от 70-те) преминават в сравнително по-спокойна обстановка не само заради военния преврат, а и заради промененото международно положение. Перестройката в Съветска Русия и отслабването на пропагандата ѝ започват да влияят песимистично върху крайнолевите групировки, които прогресивно губят привържениците си. България също поема по пътя на демокрацията.

Въпросните международни събития се отразяват доста отрицателно върху доходния книжен бизнес на издателя Б. Хабора и той едва издържа до 1991 г., когато закрива издателството си и обиден от всичко напуска Истанбул и се настанява в богат квартал на Измир, пишейки оттам за някои крайнолеви издания. Б. Хабора не може да прости на България и българските си приятели, неуспели да защитят и съхранят социалистическия "рай". Особено е обиден на тези, които бързо са изменили на социалистическия идеал и успешно са се пренасочили и са станали активисти на новата политика (Хабора 2004: 258, 284). Той никога повече не посещава своята любима страна, забравил дори и "най-талантливата ѝ писателка" - М. Гръбчева.

Но пътят, отворен от Б. Хабора за мемоарите на М. Гръбчева, а и за някои партизански и други политически книги, не се затваря и до днес. Те продължават да се печатат. Защото преиздаването им е подчинено на двете основни пазарни сили: търсенето и предлагането. Б. Хабора, смятащ се за единствен собственик на правата да преиздава въпросните книги, ги преотстъпва на свой стар приятел, притежаващ издателство "Яр" от 1972 г. (Чобаноглу 2014: 132-133; Хабора 2004: 188-193)51. Дори да не печели толкова много, собственикът му преиздава цялата тази литература и продължава да посреща нуждите на някои среди от книгите на Б. Хабора.

Днес в някои сайтове на крайнолеви революционни групировки се намират електронни издания, предназначени за гимназисти и студенти, в които се дава краткото съдържание на "Осъждам те на смърт в името на народа". В някои от сайтовете мемоарите на М. Гръбчева се включват в списъци на книги, препоръчвани на младите им привърженици и симпатизанти52. А името на Б. Хабора в интернет сайтовете се среща преди всичко във връзка със заглавието на мемоарите.

През 80-те години, които окачествихме като сравнително по-спокойни, в Турция се случва и нещо друго. Марксистко-ленинските революционни идеи и борбата за "социално равенство" със средствата на партизанска война и тероризъм се прегръщат най-вече от крайнолевите кюрдски среди. Затова мемоарите "В името на народа те осъждам на смърт" на М. Гръбчева промиват и ще промиват мозъците на много млади хора дотогава, докато продължава тяхната партизанска война и тероризъм уж в името на социалистическата революция и всеобщото благоденствие на турските граждани от кюрдски произход.

Не знаем какво спечелва политиката на тоталитарния български режим с обезпечаване издаването на "Осъждам те на смърт в името на народа" и други идеологически книги в Турция, които несъмнено влияят върху някои младежи и допринасят за проливането на повече човешка кръв. Но знаем със сигурност, че българската художествена литература загубва много. Ако тези средства и енергия бяха насочени към планирано разпространение на българската литературна класика53, щеше да спечели българското изкуство. Ценителите на българското художествено слово не може да не изпитват огорчение от факта, че то е засенчено от "най-популярния български бестселър" - "Осъждам те на смърт в името на народа". Защото, за голямо съжаление, излезлите през периода истински произведения на българското словесно изкуство почти са забравени и, с някои изключения54, въобще не се преиздават.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В България мемоарите са издадени общо в над 200 000 броя. [обратно]

2. В статията ще използваме превода на турското заглавие. [обратно]

3. Когато в началото на преподавателската ми работа (1992 г.) в Турция, от студентите си многократно се убеждавах, че "В името на народа те осъждам на смърт" на М. Гръбчева е най-четената книга сред младежите с леви убеждения или че представата им за българската литература се изчерпва най-вече с това и няколко други партизански четива, аз не можех да си обясня причините за интереса към тези книги без художествена стойност. Работата ми в областта на преводната рецепция на българската литература ми помогна да стигна до политиката на тоталитарния режим за разпространение на социалистическа пропагандна литература в Турция. [обратно]

4. Изказвам специални благодарности към доц. д-р Никола Рачев Казански от Централна библиотека към БАН, който бе така добър да издири и ми предостави някои ценни данни и издания на мемоарите на М. Гръбчева в България и чужбина. [обратно]

5. Книгата я няма във фонда на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". [обратно]

6. Преди това преводът в Турция се развива спонтанно и произведенията се избират според вкуса на преводачите. [обратно]

7. През 1933 г. в едно списание се отпечатва разказът "Жертва" (Kurban, превод - Али Хайдар Танер) на Л. Николова - първият превод от българската литература. След това в два сборника са включени един разказ и две български приказки. Първото самостоятелно отпечатано произведение в Турция е детската повест на Константин Константинов "Отбор юнаци" (1939 г., Başıbozuklar Alayı - превод Зеки Тунабойлу). "Изворът на белоногата" (1943 г., Akbaldır Çeşmesi - превод Али Кемал Балканлъ) е третата самостоятелно отпечатана книжка (Зафер 2008: 466, 468). Всички преводачи са изселници от България. [обратно]

8. На 12 септември 1980 г. се осъществява военен преврат. След тази дата в изд. "Хабора" отпечатването на въпросната литература намалява, но не спира. [обратно]

9. Този списък ми беше предоставен от д-р Исмаил Джамбазов, отговарящ за превода и отпечатването на книги на турски в "София-прес", за което му дължа признателност. Разбира се, не всички книги в него са първо издание. Но списъкът много добре представя облика на превежданата и издавана литература не само през годината, а и въобще: "Строителството на социализма и комунизма и световното развитие" - слово на др. Тодор Живков, произнесено при откриването на Международната теоретична конференция, състояла се на 12-15 декември 1978 г. в София - изд. "Хабора"; "Вътрешната и външна политика на НР България" - реч на др. Тодор Живков, произнесена на Десетата сесия на Народното събрание на 27 април 1979 г. - изд. "Хабора"; "Реалният социализъм" - доклад, изнесен от др. Александър Лилов на Международната теоретична конференция, състояла се на 12-15 декември 1978 г. в София - изд. "Хабора"; "Основни закономерности и национални особености при строителството на социализма" от проф. Ирибаджаков, преведена и издадена от издателство "Конук"; "История на профсъюзното движение в България", колектив, преведена и издадена от издателство "Конук"; "Ролята и значението на Отечествените фронтове в различните страни", колектив, преведена и издадена от издателство "Конук"; "За да мога да живея" от Митка Гръбчева, изд. "Хабора"; "Мехмед" от Зия Ямач [турски политически емигрант в България - б.а., З.З.], изд. "Хабора"; "Братска къща" от Фахри Ердинч [турски политически емигрант в България - б.а., З.З.], издателство "Хабора"; "Али" от Фахри Ердинч, издателство "Хабора"; "Социализъм и хуманизъм" от С. И. Попов, превод на Агенция "София-прес", изд. "Сорун"; "Петко Напетов", издателство "Сорун"; "Образованието в България" от турския писател Хасан Къяфет, изд. "Хабора"; "Стогодишният младеж България" от турския писател Демирташ Джейхун, изд. "Хабора"; "Работнички" от турския писател Фахри Ердинч, изд. "Хабора"; "Малката червена рибка" от Лиана Даскалова, превод на Мустафа Балел, издателство "Йоз"; "Уроците от събитията в България през периода 1920-1923 година" от турския писател Ендер Камил Бояджъ, издателство "Конук"; "Кратка история на България", Н. Тодоров - Издателство "Йонджю" - книгата е посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава, и "Хайдушко биле" - от Л. Левчев, издателство "Хабора". [обратно]

10. И двете десетилетия завършват с военни преврати (осъществени на 12.03.1971 г. и на 12.09.1980 г.), които слагат край на сблъсъците. [обратно]

11. Виж решенията от Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 25 февруари 1969 г.: ЦПА, ф. 1, оп. 35, а.е. 558, л. 1-28. [обратно]

12. Според Сабри Тата, който, преди да бъде уволнен от "Народна просвета", подготвя за печат някои от томовете, съчиненията на поета са складирани в издателството без титулна страница и подвързия. [обратно]

13. Най-често срещаните имена са Н. Сел, Аслан Деврим и др. Например издателят и собственикът на изд. "Хабора" Бюлент Хабора, за да прикрие, че тази литература му е предоставена от България, не дава имената на истинските преводачи. Не знаем дали тази мярка е взета по негова инициатива или му е било подсказано отнякъде, но псевдонимът Н. Сел се появява за пръв път в негово издание от 1967 г. (Ернст Фишер) и се използва общо за 14 различни книги при всички техни издания. Б. Хабора отпечатва и мемоарите на М. Гръбчева с псевдонима Н. Сел (по-късно имената на преводача се изписват и като Недим Сел.), който той особено предпочита. [обратно]

14. Не знаем каква е причината изданията на Живковите книги в Турция да не постъпват дори във фонда на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Много малко книги, издадени в Турция, могат да се намерят в електронната база данни на библиотеката. [обратно]

15. На този етап не ни е известно дали това внасяне на литература се осъществява по съветски модел или инициативата принадлежи на българската Държавна сигурност. [обратно]

16. За Управление безопасност и охрана (УБО) вж. Христов (2009). [обратно]

17. Например за България или за някои български политици специални книги написват Бюлент Хабора, Демирташ Джейхун, Кемал Йозер, Ендер Кямил Бояджъ, Хасан Къяфет, Керим Корджан и др. [обратно]

18. Произхожда от заможно и интелигентно семейство. Баща му умира много млад, а майка му, владееща западни езици, се омъжва за д-р Фарук Илкер, който заема различни постове в държавния сектор. По-късно е народен представител от дясната Партия на справедливостта на Сюлейман Демирел. Първите преводи от някои западни езици, които издава, са дело на майка му, но са отпечатани с неговото име, тъй като тя не пожелала името ѝ да бъде споменавано заради положението на съпруга си (Хабора 2004: 70). Интересно е, че Б. Хабора и след смъртта на майка си ще продължава да се представя за преводач на тези текстове. [обратно]

19. Разбира се, Б. Хабора издава книги и на различни изтъкнати на времето си марксисти, комунистически деятели и лидери на други социалистически страни, които не споменаваме, защото не са тема на настоящото изследване. [обратно]

20. Освен "Хабора", такава литература печатат издателства като "Маy" (Май), "Bilim ve Sosyalizm" (Наука и социализъм), "Ürün" (Продукт), "Konuk" (Гост) и др. [обратно]

21. Турското название на романа "Büyük Mücadele" дословно може да се преведе като "Голямата борба", така го дава и библиографът М. Т. Аджароглу (1997). [обратно]

22. Трябва да отбележим, че преди "Хабора" и други турски издателства отпечатват текстове на Г. Димитров, а също различна политическа и пропагандна литература (Аджароглу 1997: 11, 12, 118-119). [обратно]

23. В библиографията на М. Тюркер Аджароглу намира място изданието на брошурата от 1978 г., заглавието на която може да се преведе дословно: "По пътя към Народната република България" (Аджароглу 1997: 119). [обратно]

24. Б. Хабора в спомените си дава само името на Ибрахим Хамдиев, но не посочва, че той е кореспондент на в. "Нова светлина" (Yeni Işık) в Шумен. Трудно е да се повярва, че И. Хамдиев ще има смелостта по собствена инициатива да му изпрати преведен на турски текст или издадена вече в България книга с цел нейното публикуването в Турция. По-скоро смятаме, че това трябва да е част от плана на служители на ДС. [обратно]

25. Б. Хабора отбелязва, че всичко това е било известно на турските служби по сигурността, техни служители лично и чрез посредници се опитвали да го накарат да скъса връзките си с руското и с българското дипломатическо представителство. Но той не пише да е пострадал за това. Фактът, че след тези предупреждения многократно посещава България и продължава да издава книги с политическо съдържание, много красноречиво говори за по-голямата свобода, с която тогава се ползват гражданите на капиталистическа Турция, за разлика от тези в социалистическа България. [обратно]

26. Той не посочва годината, но по всяка вероятност става дума за 1970-а. [обратно]

27. Романът "Дъщерята на партизанина" е една от най-издаваните книги на "Хабора" и през 1982 г. излиза за 10-и, а 2012 г. за 13-и път. Днес също се преиздава. По известност тя е следвана от "Партийна тайна" на М. Марчевски и някои други. [обратно]

28. Оригиналното заглавие на спомените за Г. Димитров е: "Сърце за всички: Когато охранявах Димитров", отпечатани за пръв път в България през 1971 г. [обратно]

29. Само в статията от 2012 г. той пише, че първото му посещение е било направено през 1974 г.: Хабора (2012). [обратно]

30. Тук споменаваме само името на Б. Хабора, но по време на посещенията си в България и други страни той винаги е бил придружаван от съпругата си. Още преди да посети България, в Истанбул неслучайно се вижда с Исмаил Джамбазов (Хабора 2004: 257), оглавяващ издателския отдел на турски език към "София-прес". Както пише Б. Хабора в мемоарите си, като гост на "София-прес" И. Джамбазов е сред посрещачите му на гарата в София. Той и Стефка Първанова, ръководителка на Турската редакция на Радио София, са го придружавали по време на пътуванията му из страната (Хабора 2004: 257-259). [обратно]

31. А сред политиците Б. Хабора най-много уважава Т. Живков, Николае Чаушеску и Фидел Кастро. [обратно]

32. Написаните от Б. Хабора скучни книги за България са: "Merhaba Komşu" (Здравей, съседе), "Faşizmden Sosyalizme. KOPRİVŞTİTSA" (От фашизма към социализма. Копривщица), "Bir Kooperatif: Maritza P.A.P.Z.K." (Една кооперация: Марица П.А.П.З.К.), "Güzel İşçiler" (Прекрасните работници), "Bulgaristan’da Elektrik. MARİTSA İZTOK" (Електричеството в България. Марица-Изток), "Türkiye’de İnsanlar, Bulgaristan’da Çocuklar" (В Турция хората, в България децата) (Бозкурт, Инджесу 2014: 155). [обратно]

33. Осигуряват на него и на съпругата му самолетни билети, но понеже се страхува да пътува със самолет, винаги използват железниците. [обратно]

34. Такива ордени са връчени и на други турски граждани, имащи "специални" заслуги за българската култура. [обратно]

35. Изпитващ огромна омраза към всички висши политици и правителствени ръководители на Турция, Б. Хабора с възхищение говори за Т. Живков и до края на живота си страда, че е "пропуснал" двете предоставени му възможности за среща с "великия лидер". По всяка вероятност за Т. Живков той не е представлявал някакъв специален интерес. Но понеже не са искали да го загубят като издател, са му устроили два сценария за случайно "неосъществени" срещи, в които участват Георги Джагаров, Фахри Ердинч и др. (Хабора 2004: 269, 279). Опитите му да се запознае с Л. Живкова и М. М. Живкова също завършват с неуспех (Хабора 2004: 271, 276). [обратно]

36. Истинският преводач на книгата Сабри Демиров работи в споменатото издателство до съкращаването му през въпросната 1970 г. (Тата 1993: 29). [обратно]

37. Трябва непременно да подчертаем, че в по-късните издания на "Осъждам те на смърт в името на народа", когато вече няма нужда да крие имената на преводачите, Б. Хабора започва да прибавя дори и собствените си имена към тези на несъществуващия преводач "Недим Сел". И това не е единствен случай. [обратно]

38. Б. Хабора отбелязва, че предоставеният му превод бил направен отдавна. А в действителност е издаден почти по същото време само с 1 година разлика. По въпроса за вж. Хабора (2012). [обратно]

39. Според Б. Хабора служители на ДС са искали да узнаят от него кой е авторът на използваното заглавие, същите въпроси са били зададени и на М. Гръбчева, която възнамерявала да назове книгата си "В името на народа си осъден на смърт" и въпросът дори стигнал до Политбюро, но ѝ било отказано, тъй като заглавието не подхождало на мирната обстановка в България. Самият Т. Живков заявил, че не искал хората да се връщат към онези времена (Хабора 2004: 260-262). Разбира се, Б. Хабора, както винаги, отново изтъква себе си като автор на заглавието, забравяйки, че то присъства в книгата едва ли не като неин основен лайтмотив. Възможно е специално да му е било подсказано от българска страна, защото, както вече споменахме, турският превод в България е озаглавен "Огняна: Мемоари". [обратно]

40. Според д-р Исмаил Джамбазов, след като чула за издаването на мемоарите, М. Гръбчева, която в същото време била крайно поласкана от популярността им сред турските комунистки, знаещи в подробности книгата, била страшно ядосана и се заканила, че ще съди "София-прес" за авторски права. [обратно]

41. Любимото място на турския издател. Скрит от погледите на обикновените софиянци, хотел "Рила" е едно от най-луксозните и добре снабдявани места на УБО, където остават само специални хора. Самият издател често го изтъква и се хвали с това, че на него му било гласувано доверие да остава там, без да знае, разбира се, истинското му предназначение. За хотел "Рила" вж. Христов (2009). [обратно]

42. Б. Хабора в спомените си споменава и за децата на М. Гръбчева, които познава. [обратно]

43. От електронния каталог на Националната библиотека в Анкара се вижда, че книгата е издадена от него много бързо, на следващата година под заглавие "Yaşadım Diyebilmek İçin" (1979) (буквално: За да можеш да кажеш, че си живял). Тя също претърпява няколко издания. [обратно]

44. В спомените си признава, че винаги бяга от пряко участие в опасни конспирации, които само косвено подкрепя, тъй като се страхува да не попадне в ръцете на полицията, където може да бъде подложен на физически изтезания (Хабора 2004: 88). [обратно]

45. Наследниците на Назъм Хикмет (съпругата и синът му, на които той завещава две трети от наследството си) и тези на Фахри Ердинч (първата му съпруга от Турция, с която той никога не се развежда официално, и синът му) спечелват делата срещу издателството за авторски права, но Б. Хабора не им изплаща нищо (Хабора 2004: 106-107). Според д-р Исмаил Джамбазов освен готовите преводи на предварително планираните за издаване книги, Б. Хабора и други турски издатели получават средства и за тяхното отпечатване. Но дори това да не е вярно, завидни са условията, предоставени на Б. Хабора от България да издава, без да плаща за превод и авторски права. Интересно е дали авторските права на авторите са се изплащали от държавни издателства или от УБО. [обратно]

46. Не можахме да открием българско издание на споменатата брошура. [обратно]

47. Вж. Благов, Кр. 50-те най-големи атентата в българската история. 28. Черните ангели <http://krumblagov.com/fifty/28.php> (15.01.2016). [За съжаление, към момента текстът е недостъпен, тъй като сайтът не съществува в мрежата, но може да се прочете в: Благов (2000) и в преизданията на книгата - б.р., Г.Ч.]. Терористична организация с такова име не може да се намери в никоя интернет енциклопедия на турски език. [обратно]

48. Както не се узна кой стои зад поръчаното убийство на известния турски журналист и главен редактор на в. "Миллиет" Абди Ипекчи, който съвсем не е от крайнолевите кръгове и по това време се опитва да сближи левите и десни политически партии, които да съдействат за спиране на терора в Турция. Не се установи със сигурност и кой е поръчал атентата срещу папата и случайно ли е след бягството от затвора в Турция Мехмед Али Агджа да живее за известно време в социалистическа България с фалшив паспорт заедно с други турски терористи - негови приятели-националисти и "противници" на социализма?! [обратно]

49. За съжаление, преводът на тази повест се отпечатва, без да се спомене истинският преводач, тъй като издателството, което трябва да го отпечата, фалира, а новият собственик издава книгата като посочва за преводач името Мехмет Казъмоглу. На това обръща внимание М. Т. Аджароглу в библиографията си (Аджароглу 1997: 64). Подробности за случая научихме и от самия преводач Исмаил Бекир Аглагюл. Това е честа практика за периода, но днес някои издателства също прибягват към различни "комбинации", за да не изплащат хонорари за превода. [обратно]

50. Въпреки споменатите издания, наричаме периода "тъмен", защото политическата и пропагандна литература засенчват българската литературна класика. Разбира се, в сравнение с предходния период (до края на 1965 г.), отпечатаните класически произведения от 1966 г. до 1980 г. са много повече на брой. Но това е естествено развитие на преводната рецепция, резултат от нарасналия интерес на турския читател към всички чужди литератури. [обратно]

51. Подобно на "Хабора" в Турция и днес има няколко издателства, които се ползват от свободата на словото и печата, издават тази "специална" литература за определени кръгове и печелят доста добре. [обратно]

52. Вж. Devrimci-gençlik <http://www.devrimci-genclik.org/Kitap/liselidg4.pdf (29.01.2016); http://devrimci-genclik.org/Kitap/liselidg3.pdf> (29.01.2016). [За съжаление, към момента двата текста са недостъпни, тъй като сайтът не съществува в мрежата - б.р., Г.Ч.]. [обратно]

53. Такава планирана, но легална политика за разпространение на турската класическа и съвременна литература представлява програмата "ТЕДА" към Турското министерство на културата и туризма, която съвсем законно и открито субсидира превод и издаване на турска литература на чужди езици по цял свят. [обратно]

54. Например "Тютюн" в превод на писателя Бурхан Арпад (1910-1994) продължава да се издава и до днес, тъй като това е най-хубавият превод на романа на турски. За случая с превода на романа от немски не знаем нищо. Знаем само това, че Б. Арпад превежда много книги от немски. Не ни е известно дали след неговото издаване Б. Арпад привлича вниманието на българските дипломатически служби и се осъществява връзката му с България, където се превеждат и издават негови произведения, или той превежда романа по поръчка, след като връзката вече е осъществена. Но той също е награден от Министерството на културата с орден "Кирил и Методий", I-ва степен. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аджароглу 1997: Acaroğlu, M. T. Bulgarlar ve Bulgaristan Üzerine Yüzyıllık Türkçe Kaynakça (1878-1978). Ankara: Türk Tarih Kurumu, 1997.

Алпер 1995: Alper, O. R. Mülteci Komünist. İstanbul: Timaş Yayınarı, 1995.

Благов 2000: Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история. София: Репортер, 2000.

Бозкурт, Инджесу 2014: Bozkurt, O., İncesu, K. 60. Sanat Yılında Bülent Habora. İstanbul: Yar Yayınları, 2014.

Гръбчева 1974: Grıbçeva, Mitka Ognyana. Anılar. Türkçesi Sabri Demirov. Sofiya: Narodna Prosveta, 1974.

Зафер 2008: Зафер, З. Българската литература в Турция. // Балканите - Език, история, култура. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2008, с. 226-233.

Иванов, Ялъмов 1998: Иванов, М., Ялъмов, И. Турската общност в България и нейният периодичен печат (1878-1997). // Българско медиазнание. Енциклопедично издание за медианаука и медиапублицистика. Т. 2. София, 1998, с. 556-600.

Тата 1993: Tata, S. Türk Komünistlerinin Bulgaristan Macerası. İstanbul: Boğaziçi Yayınları, 1993.

Чобаноглу 2014: Çobanoğlu, O. Y. Ben Habora’yım. // 60. Sanat Yılında Bülent Habora. İstanbul: Yar Yayınları, 2014, s. 132-133.

Хабора 2004: Habora, B. Başmusahip Sokağı Anıları. İstanbul: Yar Yayınları, 2004.

Хабора 2012: Habora. B. Seni Halk Adına... (İstanbul ve Sonrası Notları 1). // Evrensel, 24.09.2012 <http://www.evrensel.net/yazi/36872/seni-halk-adina-istanbul-ve-sonrasi-notlari-1> (13.01.2019).

Христов 2009: Христов, Хр. УБО - Преторианската гвардия на Тодор Живков. // Дневник, 12.11.2009 <http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/11/12/814942_ubo_pretorianskata_gvardiia_na_todor_jivkov> (20.02.2016).

 

 

© Зейнеп Зафер
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2013, № 9 (166)