Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАХАРЧЕ СРЕЩУ НЕРВИ

Рей Христа

web

Захарчо попадна в дома на малкия Петър по една щастлива случайност. Изкореняваха цялата леха. Още в разсадника им бяха обяснили, че ще живеят една пролет в голямата алея на Градската градина. Ето дойде краят: изтръгнаха ги от земята, събраха ги на куп и Захарчо се озова най-отгоре. Оттам го взеха родителите на Петърчо, защото той така ревна, че се виждаха чак сливиците му. Ако имаха глас, и цветята щяха да заридаят.

Захарчо бе поставен в кафява лъскава саксия, но той не се зарадва, понеже все си мислеше кога ще настъпи второто изкореняване. Не обръщаше внимание и на момчето, докато един ден то не мушна нос в обичките му и не въздъхна натъжено:

- Мама пак я хванаха нервите.

Малко бе живял Захарчо, но все пак знаеше, че не е възпитано да мълчиш, щом те заговорят.

- Нерви ли? Какво е това?

- То е когато мама няма време, приготви бързо салатата, блъсне чинията в мивката, доматите и краставиците се разхвърчат на всички страни, тя ги събере и право - в кофата. А татко чете вестника наопаки и все повтаря: "Мила, успокой се! Успокой се най-после, детето гледа!"

- Значи не ядете краставици и домати.

- Напротив, в тях има много витамини. Но те не могат да излязат на глава с нервите.

- Ах, да, сещам се - възкликна Захарчо. - Тогава боли слънчевият възел.

- Още не съм се научил така да връзвам обувките си. Как става? О! Откъде ще знаеш, като нямаш ръце.

Захарчо залюля загадъчно обичките си.

- Легни по гръб - рече му той. - Ще ти покажа и без ръце. Аз съм цвете.

И леко наклони главица. Най-горните тъмнорозови висулки докоснаха момчето по корема, на голото място между ризката и панталона - сякаш едновременно духна ветрец и коприна докосна кожата му.

- Ето, тук е слънчевият възел.

Вечерта майката на Петърчо отвори драматично вратата на кухнята и заяви, че трябва непременно да се заведе детето на лекар.

- Знаете ли какво искаше? Да ме гали с косите си, това искаше! - впери тя обвинителен поглед в мъжа си, без да изпуска от очи баба Надка с плетката й. - Легни до мен, казва, мамо, за да опра косите си в корема ти. Тогава нервите ти няма да се стягат на възел.

Петърчо не видя как куките замръзват в старческите пръсти, не чу и какво отговори баща му, защото заспа.

И сънува сън.

Захарчо бе прикачил на саксията си две лъскави колела и двамата с него пътуваха през голяма ливада. Имаше трева и много хора. И те наредени един до друг, един зад друг, като зелените стръкове. Мъчно се провираха между тях, но Захарчо се оказа превъзходен шофьор. Работеха бързо и точно. Удряха спирачки пред всеки чифт крака. Петърчо повдигаше саксията, цветето докосваше човека по корема, слизаше пак на земята, кимваше в отговор на успокоеното "Благодаря!" и минаваха към следващия.

Ливадата се промени неочаквано. Хората все си стояха там, но се усмихваха и похапваха спокойно краставици и домати. Никой не посягаше да скубе тревата - нервно, разсеяно или злобно. Тя се поклащаше кротко при всеки полъх на вятъра. А Захарчо се бе отдръпнал на една височинка и попиваше доволна потта от всяка една обичка.

- Ах, колко хубаво беше в съня - разказа на следващия ден детето на Захарчо. - И победихме всички нерви!

- Понякога сънищата се сбъдват - каза Захарчо.

- Понякога... - въздъхна Петърчо и добави: - Почакай малко, сега ще се върна.

Захарчо проточи стъбълце и замижа срещу слънцето. Добро момче беше Петърчо, услужливо, само дето беше толкова слабичко и русите му коси стърчаха право нагоре. Но хората нямат листа и цвят и не могат да бъдат красиви като цветята.

Необичаен тропот изтръгна Захарчо от дрямката му. Петърчо се мъчеше да вкара велосипеда си в стаята.

- Какво правиш? - учуди се цветето. - Пак ще ти се карат. А и майка ти ще се върне скоро за обяд.

- Ще те возя.

- Не тук! Не бива!

Петърчо спря на прага и се облегна на седалката на колелото.

- Знаеш ли, имаш право - почеса се той по главата и косите му още повече щръкнаха. - Мама ще каже, че правя безпорядъчни неща, а от това най-много я хващат нервите. Ще излезем навън.

- А баба Надка? - сети се Захарчо. - Ще ни пусне ли?

- Мен ще пусне. Теб... за теб - въжето.

- Ще ме бесиш ли? - стресна се Захарчо.

- Ще те смъкна през балкона. Ще ме чакаш долу, пред блока.

- Ех, добре го измисли! Какво като съм цвете - и аз имам нужда от разходка!

На улицата Петърчо придърпа саксията до велосипеда и обясни на цветето:

- Понеже нямаш ръце да се хванеш за мен, ще те завържа за багажника. Въжето пак ще послужи.

- Дадено! - съгласи се Захарчо, тръпнещ от нетърпение. - Знаеш ли, в съня ти аз те возя, а сега ти ще ме возиш.

И действително, момчето разходи цветето из кварталните улици. То гледаше и слушаше с всичките си обички наведнъж.

- Колко е хубаво! - възклицаваше Захарчо. - Колко е интересно!

Но двамата така се увлякоха, че закъсняха за обяд. И ги хванаха долу, на улицата: момчето, велосипеда и цветето.

Никога не бе виждал Петърчо майка си толкова разгневена. Тя нито го зашлеви, нито му се скара. Протегна едната си ръка към саксията, другата - към велосипеда. И двете трепереха. Видя ги и Захарчо и обичките му пребледняха от страх. В този миг треперещите пръсти изтърваха саксията и тя се разби на плочите.

- Дойде ред за второто изкореняване - стрелна се уплашено мисълта през цялото стъбълце на цветето. - Е, поне видях малко свят, преди да умра - опита се то да се утеши и примирено полегна на студения тротоар.

- Мамо! Мамо! - изпищя Петърчо и се спусна към цветето.

Повече не помнеше. Събуди се в леглото си, а над него Захарчо му вееше с обичките си. Беше поставен в нова саксия, но не изглеждаше никак весел.

- Моля те, не заспивай - примоли се Захарчо, като видя, че момчето пак затваря очи.

- Не заспивам. Слънцето блести в очите ми - отвърна то и се надигна в леглото. - Знаеш ли какво ще направим?

- Не.

- Ще разглобим велосипеда ми. И наистина ще ти поставим колела. Тогава ти ще погалиш мама по възела.

- Аз не съм лекар, а цвете - каза Захарчо.

- Но си и мой приятел, нали? - попита Петърчо.

От тъмнорозови обичките на Захарчо станаха тъмно червени. Залюля се наляво, надясно и рече:

- Да, приятел съм ти. И ще деля с теб и слънце, и вода!

- Така те искам! - зарадва се Петърчо. - Но знаеш ли..., ти пропъждаш всички нерви, като в съня, а ако после пак се върнат, какво ще правим?

- Какво ли? - замисли се цветето. - Чакай, нали колелата на велосипеда имат спици?

- Имат.

- Е, ще ги нанижем на тях, ще ги поставим пак в колелата и ще ги търкулнем далеч, далеч. Те няма да запомнят пътя и няма да се върнат.

- Тогава ще се усмихва ли мама като хората от ливадата?

- Мисля, че дори ще се смее.

- И ще има ли толкова време, колкото й трябва?

- Охо-о-о, колкото си иска! - увери го цветето.

- Ще излизаме ли всеки ден на разходка? - продължаваше да пита Петърчо.

- Ако вземате и мен, защо не.

- Ще те вземаме, разбира се.

- Аз ще се припичам на слънце, майка ти ще чете, а ти ще играеш на топка в градината. Там има само каменни вази и не се чупят лесно.

- Още утре ще разглобим велосипеда - плесна с ръце Петърчо и успокоен заспа.

Захарчо зачака кротко. Знаеше, че момчето ще се събуди на следващата сутрин. Знаеше също, че няма да има изкореняване. Чакаше ги работа: бяха едно момче и едно захарче срещу толкова много нерви.

 

 

© Рей Христа
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2013, № 5 (162)