Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪНИЧЕ-ХУБАВИЧЕ

Рей Христа

web

Вятърът грабна семенцето, весело го подхвърли нагоре и го подгони като топка. А през това време не преставаше да фучи, истинска хала.

Мина над градове и села, реки и планини, прескочи голямото море. По пътя си събаряше комини, трошеше стъкла, кършеше дървета. Нивите полегнаха под неудържимия му дъх. Океанът се разбуни, вълните заподскачаха, но не можеха да го стигнат.

Най-после на вятъра му омръзна да играе и леко задъхан, стъпи на отвъдморската суша. Изду бузи и пусна последната вихрушка. Така семенцето се озова на чужда земя. Когато поникна, то отвори с почуда очи. Слънцето бе голямо и горещо, небето - синьо. Имаше жълти пясъци и палми с извити листа като чадъри, а самото то бе обградено от толкова красиви цветя, че си помисли дали не сънува.

Никой не го забелязваше до деня, в който се разтвори първата му пъпчица. Розичката беше виненочервена, кадифена, кокетно наклонила глава над стройно стъбълце.

- Ти какво правиш тук? - погледна я пренебрежително гладиолата.

- Ами... - притесни се Розичка. - Раста, както и вие.

- Ха! Не виждаш ли какво мъниче си! - изсмя се гладиолата и дружките й наоколо се залюляха присмехулно.

Розичка погледна източените им сочни стъбла, цветовете им, взели всички багри на дъгата.

- Едни са големи, други - не, но за всички има място под слънцето.

- Не и тук - викна гладиолата. - Тази почва е наша, водата, с която ни поливат, е наша. И знаеш ли колко поколения сме се трудили, за да станем толкова красиви! За всяко от нас човеците плащат много пари!

- И аз ще направя като вас - съгласи се Розичка.

- Ех, че глупаво цвете! Не виждаш ли колко си различно... и съвсем никакво.

Цялата леха гладиоли се извърна и си зашушука някакви си свои неща. Не искаха Розичка.

Слънцето палеше и Розичка се задъхваше, тъй като не можеше да свикне с горещината. Унесе се и задряма. Така по-лесно минаваха часовете, докато слънцето слезе зад върховете на дърветата. Тогава настъпваше краткият теменужен миг и повяваше хлад. Идваше и водата, бълбукаше весело по многобройните бразди. Розичка обаче обичаше най-много вечерния душ. Едно метално стъбло се въртеше и сипеше ситен, мокър прах.

Розичка кихна с удоволствие, залюля се и подложи листата си под благодатната ласка. В този миг зърна над себе си учудено черно лице. Ръцете също бяха черни с нежно розови длани. И нежно го погалиха...

- Гледай ти! - възкликна човекът. - Мъниче-хубавиче!

Дойдоха и други хора, също така черни, ала усмивката им беше приветлива и бяла.

На следващия ден пренесоха Розичка в светла стая и я настаниха в голяма саксия. През стъклената стена тя виждаше гладиолите и те я виждаха.

- Разбрахте ли? Ха-ха-ха, махнаха недоносчето! - кискаха се те.

- И добре сториха. Само разваляше пейзажа.

- То и така ще умре, по-добре да е по-далеч от нас - доволно си говореха горделивите цветя.

Розичка се уплаши, не й се умираше и то тъкмо сега, когато беше далеч от непоносимата жега, а хората й се радваха от сърце.

Попита черния човек, който се грижеше за нея. Той не отвърна нищо, но стана още по-внимателен.

И тя забрави за смъртта. Завърза други пъпчици, разтвори ги, разля уханието си, което толкова много се нравеше на човеците.

Настъпи денят на голямата изложба. Гладиолите вдигнаха гордо цветове, заискриха по-силно и от слънцето. Розичка ги наблюдаваше възхитено. Те бяха пищни цветя. Жени, облечени в бяло и с тъмни очила, сочеха с ръка и кимаха одобрително. Една такава жена посочи с пръст и към нея.

- Вижте, вижте! - разплака се синята гладиола. - Ще купят и недоносчето.

- Не, ще го подарят, за да се отърват от него. Кой ще даде дори стотинка за такова нещо!

- Защо сте толкова лоши? - не можа да скрие горчивината си Розичка.

Гладиолите й обърнаха гръб и презрително замълчаха.

За Розичка дадоха толкова много пари, че гладиолите посърнаха. А тя весело поклащаше цветовете си и поднесе цялото им ухание на новата си стопанка. Тя се усмихна унесено и нареди да поставят саксията с Розичка до нея, в колата.

Това гладиолите не можаха да понесат. Развикаха се, разфучаха се. Изскочиха от големите кофи пръст и вода, в които ги бяха приготвили за път. Разпиляха се на всички страни и продължаваха пронизително да пищят: тя е чужда, не е наша... От къде на къде...

Бяха толкова гневни, че не усетиха как слънцето изсмуква безжалостно цялата им влага. След няколко минути те се сгърчиха и потъмняха. Заприличаха на разхвърлени сухи съчки.

Розичка заплака. Беше й мъчно за тях. Ала жената в бяло потегляше вече с колата. Отвеждаше я, за да се радва на кадифената й благоуханна красота.

 

 

© Рей Христа
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2013, № 5 (162)