ПОДВИГЪТ НА АНТОНИЯ БОТЕВА, ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА РАЗЦВЕТНИКОВ

Неда Станимирова-Крънзова

web

Присъствах на запознаването между двамата. Това се случи през есента на 1946 г. в наетата от родителите ми квартира на "Сталин", № 58 (преди 9.09.1944 г. булевардът се казваше "Царица Йоана", а след развенчаването на култа към Сталин му бе върнато още по-старото название - "Витоша"). В този наш тогавашен дом г-жа Ботева, както я наричах, идваше да ми преподава частни уроци по френски. С нея се свързахме покрай по-малката й дъщеря, Изидора, с която бяхме съученички и първи приятелки. Към края на един от тези уроци у нас дойде Асен Разцветников, който често ни посещаваше. Той бе стар приятел на баща ми, помня го от ранното си детство като "чичо Асен" (така той подписваше автографите на многобройните си книги, които подаряваше на семейството ни). Откога датира това приятелство, не съм разпитвала. Знам, че и баща ми, Георги Крънзов, води потеклото си от Драганово - там е бил роден дядо му Георги, задомил се по-късно в Лясковец. В основата на душевната близост между двамата главното бяха общите им възгледи, любовта им към литературата и изкуството. Майка ми, Радка Станимирова, също бе привързана към Разцветников - за нея детската му поезия бе най-високият образец, тъй като и тя самата пишеше и публикуваше стихове за деца. Помня как тя и баща ми се радваха, когато "чичо Асен" донасяше ново стихотворение или гатанка за издавания от тях детски вестник "Славейче" (1936-1943).

На онази случайна, но паметна първа среща между Асен Разцветников и Антония Ботева майка ми предложи на двамата кафе и сладкиши. Между тях и родителите ми се завърза оживен разговор. Струва ми се, че ставаше дума и за пиесата в стихове на Разцветников "Подвигът", посветена на Васил Петлешков, героя от Априлското въстание в Брацигово, повтарял на кладата докрай: "Сам съм, други няма!". Тя бе поставена в Народния театър през същата онази 1946 г. Врязал се е в паметта ми образът на Петлешков, изграден с разтърсващ драматизъм както от автора, така и от големия артист Владимир Трендафилов. Не съм сигурна дали по времето на срещата, за която разказвам, премиерата на пиесата вече се бе състояла, или е била в подготовка, дали г-жа Ботева я е била гледала и това я е привлякло към личността на поета, или обратно, възхитена от самия човек, тя по-късно е отишла да види постановката в театъра. Тогава не съм можела да предугадя какви токове ще протекат между тях двамата...

Още преди пиесата да се появи на сцената, Разцветников и баща ми обстойно я обсъждаха. Те обичаха заедно да се разхождат и дълго да разговарят. Понякога ги придружавах и с интерес ги слушах. Останало ми е усещането за тъга и горчивина в интонацията, с която говореше Разцветников. Дали защото го мъчеше неясна за мен болест, с която лекарите не смогваха да се преборят? Или защото го е боляло за ставащото у нас? Едва ли в онова сковано от страхове сталинистко време двамата са се решавали пред едно 14-годишно момиче открито да споделят разбиранията си за тогавашните политически събития. Може би в думите им е имало подтекст, който е бил недоловим за мен. Най-разбираеми ми бяха разговорите им около "Подвигът". Баща ми, като драматург и режисьор, споделяше вижданията си за самата пиеса, а сетне и за постановката й в Народния театър. Колко силно се е вълнувал от трагичната съдба на нейния герой, съдя по това, че по-късно той написа книгата "Васил Петлешков: опит да се разкаже за него и неговото време" (1969). А още по-късно публикува и спомени за Асен Разцветников.

Спирам се на "Подвигът", макар тази пиеса да е само част от творчеството на поета, тъй като тя бе красивата прелюдия към последната му любов. Бях изумена и възхитена, когато разбрах, че г-жа Ботева се е заловила да я превежда на немски, в стихове, както е в оригинала. Когато отивах в дома й, на гости при Изито, неизменно я заварвах надвесена над превода на "Подвигът". Прочиташе ми преведените откъси от пиесата и аз бях смаяна как е успяла да претвори и духа на творбата, и ритъма, и римите на език, съвършено различен от нашия. Разбирах, че този толкова прецизен и вдъхновен превод е плод на голям талант и на неуморна, денонощна работа. Но недоумявах защо го прави - едва ли е очаквала, че той ще бъде публикуван в Германия и че пиеса за нашия Петлешков ще бъде поставена там. Едва по-късно, когато от родителите си научих, че чичо Асен е в болница и че г-жа Ботева е неотлъчно до него, разбрах, че единствено любовта е могла да й даде сили за този творчески подвиг. Подвиг, който би изглеждал странен днес, когато стимул в повечето случаи е печалбата. Може би някои ще си помислят, че Антония Ботева е била богата хайлайфна дама, със слугини и, от нямане какво да прави, се е заловила да превежда - ей тъй, за удоволствие... Истината бе друга - Изито ми бе разказала, че баща й, българин, е довел майка й от чужбина и, след като тя му ражда две деца, я е изоставил. Макар да живееха в оскъдица, г-жа Ботева, преподавайки езиците, които владееше - немски, руски и френски, - се стремеше да даде образование на дъщерите си. Лидочка следваше пиано в Музикалната академия, Изито учеше заедно с мен в частния австрийски колеж "Санта Мария" (но само една година - изглежда, не са достигнали средства да продължи). Въпреки че по-нататък не бяхме вече съученички, приятелството ни се оказа трайно. Създала се бе дълбока духовна връзка помежду ни. Тази духовност Изито бе наследила от майка си - жена с истински духовен аристократизъм, финес и обаяние. Слабичка и отрудена, тя бе човек с воля и кураж. Не се оплакваше, макар че животът й бе пълен с изпитания. В чужда страна, без роднини, тя сама се грижеше за дъщерите и старата си майка (говореща на руски) - издържаше ги и носеше на крехките си плещи битовите несгоди. Как са преживели войната - те си знаеха. Домът й - две стаи под наем на втория етаж от двуетажна старинна къща, запазена и досега, на бул. "Дондуков", 61-63 - бе обзаведен скромно, но имаше пиано, книги, картини. Скромни бяха и облеклото й, и целият й вид - не е имала време и средства да полага грижи за външността си. Никакъв грим, ни бижута, ни маникюр. Косата й, леко къдрава и тъмна, но започнала да посивява, бе прибрана на руло. От светлите й, синьо-зелени очи грееше топлина и сърдечност. Бе далеч от представата за пищна светска дама и красавица, но излъчваше благородство, интелигентност, достолепие...

Нестандартният, необичаен чар на Антония Ботева сигурно е покорил сърцето на Асен Разцветников. Без съмнение, покорил го е и всеотдайният й, денонощен труд върху превода на неговата пиеса. За съдбата на този превод, а и за връзката й с Разцветников никога не сме говорили с дъщерите й. Още по-малко можех да си позволя да говоря за това със самата нея. След смъртта му през 1951 г. съдбата й отреди да преживее още една тежка загуба - почина по-малката й дъщеря. И този удар тя понесе стоически - говореше за Изидора с овладяна скръб и с вярата, че тя продължава да съществува в един по-висш свят. Сигурно и за Асен Разцветников е мислила със същата вяра. Самата тя остава жива за мен с примера си на неуниващ дух, високи стремежи, упорит труд за постигането им и любов, извисяваща се до подвиг.

ЛИТЕРАТУРА

Крънзов 1969: Крънзов, Гео. Васил Петлешков: опит да се разкаже за него и неговото време. Кн. 6 от Библиотека "Бележити българи". София: Отечествен фронт, 1969.

Крънзов 1977: Крънзов, Гео. Спомен за Асен Разцветников. // Септември, 1977, кн. 5.

© Неда Станимирова-Крънзова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2013, № 2 (159)