У УЕ

Михаел Стомин

web

Човекът, казал бил един голям писател, не трябвало просто да оцелее, човекът бил длъжен и да продължи. Така че, да заявиш просто: писна ми вече, стига толкова, бях дотук или нещо от сорта, според мен, не е никакво геройство; това си е чист инат, а инатът освен глупав е и самоуслужлив. Една кобила, да речем, както е в случая, може да си позволи такава магария, добре. Аз обаче никога. Още преди години баща ми беше изчислил, че вече е обиколил пеш два пъти екватора като куца кранта и какво? Това не е ли само още един пример за твърдоглавие? След десет години той се надява пощите да му подарят часовник от признателна благодарност и даже ми се похвали, че като питал шефовете си ще го огрее ли, те се усмихвали. Божичко, все едно да ги попиташ шоп ли е Шопен и трън - Трън: те откъде да знаят хората той ще стигне ли изобщо до пенсия, това е само божа работа. Във всеки случай, ако глупостта и инатът скоро не се изтребят от завист взаимно, на тоя свят ще има още дълго време място за всякакви пощальони.

Ще ви кажа: като малък бях много малък и всички ми викаха Ал Малкия, понеже съм и Александър. После, като пораснах колкото Ал Пачино, почнаха да ми викат ей Алпачо, защото наистина приличам много на Майкъл Корлеоне от Кръстника. Питал съм близки защо това се е случило точно на мен, обаче всички вдигат рамене, като че ли ги питам защо и една стара госпожица може да се разнежи при вида на еднопръста ръкавица; и Нончо съм питал - брат ми. С него си приличаме като черешови костилки, само дето той е с една глава по-висок от мен. Намираше се тогава в средата на пубертета и не беше още станал напълно обратен: знам, че бях в особено настроение тогава и помня, че пиеше топло мляко, докато гледаше замислено камбанарията, понеже нашите и сега живеят на една пряка от черквата. Нончо наистина си мислеше за нещо друго и тогава само ми отговори, остави ме, не знам, Алпачо. Сега той следва теология с философия май, но оттогава не съм го питал повече за такива работи. Само Анастазия - моята Наска, която никога няма да може да каже гладко "Чичовите червени червенотиквеничковчета", още ме нарича Майки в писмата си: заради онзи бандит Майкъл Корлеоне от филма, и аз нямам нищо против: да ме нарича и Микелоцо, ако ще. Сега и без това са на почит почетните прякори, които съм чувал, че се наричат лакаб. В нашия град живееше навремето една надарена госпожица с големи бомби, наричаха я Редосеялката, понеже на сума хора беше насадила нещо, и помня, че Нончо, който в онзи момент не пиеше топло мляко, ми обясни какво е. Но тогава ме наричаха още Ал Малкия и не ми стана много ясно.

Така, смятам да започна от времето, когато денем работех спасител по пясъците на Варна, а вечер барман в дискотеката на Калахари - хотелът, който по-късно нацяло изгоря. Там дадох мъжка дума на моята Наска да се оженим, а на нея й трябваше по-малко от минута да я приеме. Наска е на двайсет години без малко и не е красива като мечтите си, но много младее - прилича досущ на Червената шапчица в съдран джинс. Харесвам такива парчета. Аз харесвам много и дон Корлеоне, щото е почнал като мен от едното нищо; затова някой може да ме попита дали в тая връзка не харесвам и мафията. Определено мога да кажа, че не я мразя, но съм човек, който не бели краставица никому: имам лично мнение по много въпроси, и за организираната престъпност също. Чисто Наскина си беше вината да се чупя и аз от Калахари - оня голям хотел с модна за сезона дискотека, където тя стажуваше на рецепцията. Как стана, не знам и аз, един ден взеха и я набедиха, че се била вмъкнала тайно в стаята на някакъв холандски перверзник, да му рови из куфарите, уж, което просто няма как да стане, понеже съм сигурен, че същия тоя ден тя се събуди късно следобед без прашки в моето легло и после, с мокра коса още, слезе право на рецепцията. Освен че стажува, Наска пише стихотворенията си там. Така че това и сега мога да го потвърдя. Но тогава, като ни изслуша полицията, казаха, по-добре напускайте хотела и двамата веднага. И ние го напуснахме още същия ден, без изобщо да искаме последните си фъкани заплати, пари си имахме достатъчно. Просто така, ометохме се доброволно още на другия ден, сключихме брак в Созопол с двама служебни свидетели и отидохме да си поживеем медено по-надолу - по южните пясъци; прескочихме за два дни и до Истанбул; след което вече моята заченала Наска ме заведе при баща си в образцовата му кравеферма: първо, отиваме да си поживеем медено и там, Майки, каза, за после ще видим. А фермата е има-няма на четири километра от Големия град, там баща й - бивш голям комсомолски секретар - я управляваше автоматично до копче, с къде по-младата си съпруга, която му е трета. Може освен барман и спасител да си бил и на някой кравар тоягата, но за фермер въобще не ставаш, момче - така прецени две-три медени седмици по-късно баща й. Дори и да е имал право, проклех го наум за всеки случай, още като ми го каза в очите.

* * *

Пристигнахме мокри. Беше вече късен следобед, а дъждът ни шибаше във физиономиите като карфици, докато газехме киша до глезените. Помня, понеже Наска, която е един много наблюдателен човек с чувствителна душа, рече, виж ни само, като осрани фермери станахме, Майки, остава ни само да станем и богати. Тя няма особено чувство за хумор, но обича истината. Така беше, а пък по отношение на кравефермата бързам да добавя следното: Наска, която официално се казва Анастазия, е дъщеря на този бивш комсомолски секретар, известен в околността след осемдесет и девета година като Секрета, станал сега стабилен предприемач, съпредседател на Рогатия профсъюз, както го наричат всички; и един от идеолозите-организатори на проточилите се в пространството и времето млечни бунтове преди две години. За тях писа и пресата, даваха ги и по телевизията, ако помните. Точно тогава полицаите млатили с палки рошавата му комсекретарска глава на първата павирана софийска улица след прохода Петрохан, той какво си е въобразявал. След масажа, той се затваря в себе си, при уж напълно запазен разсъдък, в което аз лично малко се съмнявам. Все едно: животновъдната ферма на Секрета се състои от цели сто и петдесет глави крави-холщайнки, един страхотен бик, няколко юници и Чапая - млада, обута в къси бели чорапки черна ездитна кобила. След полицейския произвол Секрета се усамотява и развива навици, характерни за манастирски послушник. Не ми стана ясно какво точно означава това, но всичко това се случва година, преди да се оженим с Анастазия и да дойда с нея тук. В тая връзка трябва да отбележа, че най-правилното е човек да се ожени по сметка, вместо много да обмисля чувствата си, и аз го направих: искам да кажа, че надуших бързо шанса, така че всеки може да си обясни защо, по дяволите, съм я последвал като невидял фуста чак до "Ел Пасо", както се нарича кравефермата на баща й. Направих го, защото съм загрял отдавна, че животът е едно голямо Празно, което пълним с лакомиите на глупостта си. Без въобще да се правя на философ, смятам, че умно е само разочарованието от тях.

Това мое решение съвпадна някак естествено с началото на световната икономическа криза, която, както казва и Секрета, можела да откара с години. Той, както вече споменах, не ме прие много гостоприемно; може да се каже, че като всички останали с един крак в комсомола хора, беше раздразнителен като ощипан питбул. Затова като минаха и вторите два медени месеца, написа дълго, делово - той така се изрази - препоръчително писмо и ме изпрати при един негов бивш приятел от близкото минало - Прадев се казва. Това е човекът, който ще те уреди, каза ми: собственик е на най-различни канали, хотели, вестник, телевизионен канал, отскоро и с интереси в европейското субсидиране на родното животновъдство. Секрета има един нов ландровер, но аз нямам книжка, качих се на автобуса и пристигнах на адреса - по едно съвпадение, с първия сняг. Ще прелетя подробностите от последните два месеца, но е важно да отбележа, че бях вече доста навлязъл във философията на Секрета и на образцово субсидираната му кравеферма.

* * *

Прадев, до когото се добрах през три блиндирани врати и едно щателно пребъркване, ме прие в голям, по-широк от тенискорт - прекалено за вкуса ми - остъклен офис. Средноплещест, средно висок, около петдесетте, мъжът имитираше донякъде последния филмов агент 007, но съм почти сигурен, че не беше учил английски на плажа като мен. Излъчването му беше направо двусмислено: лъскаво гелираната му коса беше сресана по италиански назад, което ме затрудни много в определянето на сексуалната му ориентация. Предадох му писмото, той отиде зад писалището, седна меко и като го отвори, показа ми със свободната си ръка да заема място на стола пред него: пръстите му бяха островърхи. Докато чаках, се чудех дали кутията с дълги пури и стъклото с уиски, сложени върху излъсканото писалище, са декоративни, или предвидени само за по-високи от мен посетители. Нека продължа: погледът, местещ се бавно по редовете на писмото, беше матово-махагонов, но веждите над него не ми харесаха толкова: бяха прекалено гладко и неподвижно извити нагоре - като умрели в гърч пиявици бяха. Обаче смятам, че пълната липса на мустаци беше едно от големите предимства на вносното му, както някой ще каже - баровско излъчване. Само телените мускули на долната челюст, разваляха донякъде цялата тази картина, рисувана от посредствени гени с мека четка.

- Сега да видим какво можем да направим от теб, момче - рече той, миг преди да премести погледа си върху мен.

Забележете: от теб, не за теб, рече. Бях твърдо решил да се правя на много печен и сигурен в себе си, но като чух това, ченчих тактиката си веднага, понеже такъв важен разговор дотогава не бях водил. Прадев стана от мястото си, заобиколи писалището и облегна мекия си задник на ръба му като холивудски бос, наистина.

- Имаш ли прякор? - попита ме направо, по което разбрах, че нямам време за губене; отговорих незабавно, затова сигурно изтърсих:

- Алпачо, шеф. - Издъних се, направо се издъних: това никакво "шеф" прозвуча много махаленско. Съжалих в себе си, но за мое успокоение, той не го отигра обратно.

- Алпачо. Добре, Алпачо. Бил ли си вече следствен, или в затвора, знам и няма да питам. Обаче бързам да ти кажа, че повечето тънкоустни, дребни мъже като теб са или самородни гении, или непоносими подлеци. Изключения от правилото не съм срещал и намери време да помислиш върху това по-дълго. Та, ако бъдат контролирани, и двата вида могат да вършат чудесна работа. Днес, Алпачо - той задържа въздух толкова дълго, че насмалко да му напомня - ти, Алпачо, срещаш днес своя голям шанс. Окей?

Кимнах.

- Тогава остава да видим как ще го отиграеш.

- Зависи - отговорих с отворено за всякакъв страх съзнание и сърце и докато обмислях дали пък не съм все пак някакво изключение, запецнах на зъ-то: - Зззависи, шеф - повторих за по-убедително като смотан пелтек.

- На двадесет и седем си, нали, а това може да предизвика основателно недоверие у някого. Въпреки че в писмото ми се обръща специално внимание върху непостоянството ти като отличителна черта, аз не се смущавам: смятам го за солта на суровата гениалност, така че, ако тъстът ти е наистина прав, трябва да се използва, Алпачо. Кой ти лепна това Алпачо впрочем?

Обясних с няколко думи.

- Добре - рече, - никак не е лошо, ти наистина приличаш на Майкъл Корлеоне. Логично е и звучи като фламенко; на пръв поглед е безопасно, но респектира. Хубаво име, Алпачо. - Той задържа само две секунди на "Алпачо" и скръсти миролюбиво ръце върху реверите на скъпия си армани. - Има три типа страхливи мъже: първите казват аз съм дотук още в началото, вторите накрая, а третите - никога! Когато Секрета ми се обади по телефона за теб, тогава още си създадох определено мнение за теб. Да, ще ти го кажа: ти не си роден за барман, и по-малко - за плажен спасител. Окей?

Той смъкна задника си от писалището, заобиколи го и застана неподвижно, високо обърнат към гъстия снеговалеж оттатък безкрайната стъклена стена на офиса си: цяла минута се блъсках под черепа какво по-важно от това да очаквам, докато се обърна. Този път той отиде и отвори чекмеджето, откъдето извади два пощенски плика: единият беше бял, а червеният - по-голям. Прадев - сетих се изведнъж, че Секрета го бяше нарекъл веднъж-дваж и Масона - се върна отново пред писалището: натисна пак задник в ръба му и се отпуши като задръстен карбуратор...

Някаква зимна буболечка се разхождаше върху лъскавата му обувка, но тя и не подозираше. Половин час гледах насекомото, слушах и си мислех колко тежко може да бъде премазан някой, ако бъде настъпан от дебелата подметка на този нов режисьор на съдбата ми. Чак по някое време осъзнах, че облеченият в меко скроен армани тип е решил твърдо да купи образцовата ферма на Секрета - без да пита продава ли се изобщо. А на мен, късораслия, тънкоуст подлец, възлагаше ролята на изпълнителен разсилен. Почувствах се, така да се каже, в служебните калеври на баща ми. Добре, че в това отношение приличам на него - нямам навик да задавам въпроси на свършените факти.

- Дали приемам? - отговорих, когато ме попита харесвам ли предложението му. - Само..., добре ли разбрах, че започвам да печеля без никакви лични инвестиции?

- Без, плюс печалбата от млечните доставки до домовете на клиентите. Никак не е лошо за начало.

- Не знам - отговорих нарочно колебливо.

- Толкова.

Имах нещо наум, но:

- Добре - отговорих, без да знам какво точно приемам. - Ще се пробвам.

Господинът се отлепи бавно от мястото си, пак застана пред стъклената стена и заговори за снега: сравни го някак със световната икономическа криза, и да ви кажа, изпитах още по-силен респект: докато се отпусках, помислих си, че Прадев е Великият майстор, направил местната ни криза от скука, ако изобщо вдявате какво имам наум. Джиесемът му звъня на няколко пъти, той проведе разговорите прав и безмълвно - само с едно тежко, какво говоря, тежкарско дишане: не си отвори и веднъж устата да рече поне дочуване. А това кой може да си го позволи, някой да ми каже? Мълча като Господ. И накрая ми рече, добре, момче, сега се връщай направо вкъщи да предадеш писмата на Секрета, но не забравяй да ги прибереш обратно, като ги прочете. Сигурен съм в силното ти начало, знам, че можеш. И да не повтарям: колкото и дълго да продължи чакането, ще чакаш! Няма да забравим да те потърсим, бъди спокоен, Алпачо.

Аз умея да чакам дълго, приличам в това отношение на баща ми: двамата имаме силно развит усет за разстояние, но слабо за време.

Прадев стоеше пак пред стъклената стена, забол палци в страничните джобове на сакото си, потънал като в дълбока изповед пред неумолимостта на снеговалежа. Трябва да обясня веднага: и сега не знам как или защо, но изведнъж си въобразих, че в гръб прилича много на негов мажоритарен собственик. Да, на снеговалежа имам предвид. Внезапно ми се прииска да му го кажа, но се въздържах: какво ми влизаше в работата, че баща му също е бил прост пощальон като моя, но веднага след някаква далечна септемврийска дата, станал главен инспектор по пощите. По-забавното беше, че така, както говори с гръб към мен, все едно животът ми четеше равнодушно откъси от писмата на чужди съдби. Той спомена за двата преживени инфаркта на Секрета, докарани му - един подир друг - от двете предишни съпруги, за някакви изобличаващи го документи, отнасящи се до агентурното му минало, отдели известно време на капиталистическия Преход, и въобще, остави у мен впечатлението, че той, и никой друг, е главният му мениджър. Големите клечки, чувал съм, ставали по-дърдорливи, разговорят ли гласно със себе си. Нямам представа доколко това е вярно, но във всеки случай, че Секрета щеше да получи своя голям червен плик, ми стана повече от ясно. Аз бях пощальонът на съдбата му, и да си призная, беше ми все едно...

Най-сетне Прадев се обърна и попита:

- Знаеш какво е масон, нали?

Три пъти трябваше да повдигна рамене, преди да попитам на свой ред:

- Това не е ли някакъв важен човек, който седи в някаква голяма ложа?

Сложих ударението на "ложа".

- Да, в театър "Ню лайф". В нея седят продуцентите на Правилото. Много верен въпрос, Алпачо. - И като помисли до секунда-две, попита директно: - А ти, как сънуваш Чайка?

Вдигнах отново - страшно изненадан - рамене:

- Защото..., аз ли?

- Защото тя е като мехурчетата на шампанско: лудуват в стомаха, без от това да боли глава. Чувам, че напоследък не яздела всеки ден Чапая. Мисля, че трябва да й отделяш повече време.

Ама изведнъж така ми светна! Това можеше да значи едно: времето и късметът бяха тук и на моя страна.

Прадев не ми подаде ръка, но вместо това ме попощипа по врата така, че ако не беше влязъл секретарят му, щях да си тръгна без шапката. Не че беше кой знае колко хубава, но аз си падам въобще по шапки, които отвличат вниманието на хората от ръста ми; тази беше един масленозелен каскет с бежови наушници, и мъжката му секретарка ми го подаде услужливо. Нямам никакъв опит с тоя род секретарки, но тази беше нещо, което всеки трябва да види: атлетично двайсетинагодишно момче с походка на балетист, с бедра, увити в еластичен супертесен джинс и с извити клепки над акварелно сините очи. Съвършената секретарка беше влязла тихо и докато ми подаваше каскета, удостои с вниманието си само него:

- Ах, каква приказна шапка, господи. Господин Прадев, обади се секретаря на Светия синод и този на федерацията по художествена гимнастика. Ще звъннат отново след петнайсет и трийсет минути, в този ред. Аз колекционирам шапки, господине. Имам вече над седемстотин общо, но най-скъпите ми екземпляри са на Червената шапчица и тази на Робинзон Крузо. - Той задържа нахалния си поглед няколко дълги секунди върху мен. - Имаш ли брат? - Обратните решават винаги сами кога да минат на "ти". Да? Но защо ли никога не ми е споменавал за теб? Поздравù, въпреки това, милия мерзавец от мен, с когото ще се видим чак в петък.

Все едно сурово яйце ми се счупи в джоба и в мозъка ми плю кобра: гипсирах се на място. Гласът беше като на охладен при стайна температура контратенор, както се изрази Нончо, когато му казах. А сега, докато още се съвземах от шока, това па де дьо изфръцка глезения си задник и затвори вратата важно след себе си. На другия ден, вярно, предадох поздравите с есемес на Нончо и той ми отговори, ние скъсахме още преди две седмици, Алпачо. Скъса ми се джоба с яйцето направо, и тогава реших, че светът е много по-гейски, отколкото си мисли отделният човек от улицата или обществото като цяло вкъщи.

Прибрах се пеш с първия сняг, щото изпуснах последния автобус. До половината път мислите ме връщаха при секретарката, след това при Прадев - човекът, от когото научих две леснозапомнящи се неща: едното беше, че животът е като сладолед тути-фрути: трябва бързо да ближеш върха му, не искаш ли да изтече между пръстите ти, а другото - за социалния дървенизъм или дарвинизъм, което предполагам е като първото, обаче казано по-нагледно.

* * *

Божичко, кой ти е мислил: Секрета четеше бялото писмо, докато аз му разказвах с цветното си въображение подробности от посещението, и не щеш ли, неочаквано за всички, се развика: като че беше хванал и третата си жена на калъпа. Вика, вика като съдран, после отиде и в обора, там пък почна да вие като откачен чакал. Моята Наска само дето не му падна на колене: ще пометна, уплаши невинното създание под сърцето ми, тате, и хер Холщайн ще уплашиш, и Чапая, и тъпите крави също. А хер Холщайн е бикът, който, мисля, че вече споменах веднъж, но не мога да ви опиша с думи, щото е неописуемо красив. Секрета захвърли писмото, преди да се втренчи кухо в мен вместо в думите на дъщеря си, а аз го вдигнах от измития циментов под, когато той излезе рошав пред обора и застана точно под козирката на запалената лампа. Пък навън беше почнало да вали още по-гъсто един парцалив и силен сняг, който щеше да го затрупа завчас, ако не беше се показала третата му жена да го прибере. Тя самата страшно ми прилича на чайка. Запознала се е със Секрета на морето, това става преди десет и повече години, в Обзор, мисля. Наричат я Чайка, защото наистина прилича на тая морска птица много, но тогава не знаех, че името й е Раиса Кириловна. Та, Секрета стоя прав под лампата като черница без клони, докато тя не долетя да го отведе. Чайка обича хенеси и пуши кент само когато няма марлборо, това го казвам между другото.

- Има две неща, рече вън от темата, като се прибра вътре Секрета, вече малко поуспокоен, които са ме изненадвали така силно в живота: първо, първите ми две жени, и второ, Кръглата маса, в която участвах преди двайсет години. С второто няма да се примиря никога, и още ме боли, че хора като този шоп Прадев ми пишат това писмо, ако изобщо го е писал сам, щото добре знам кой стои зад него. Да ми се прави тоя шоп сега на фришоп, при все че аз съм този, който в зората на Прехода заложи целия си авторитет, за да прави той дипломатическа кариера. И какво се получава сега на практика? Ще отворят досието му, но ще е много късно: той издои държавата и сега иска да дърпа къпаните мъжки курви. Да съм му прехвърлял по договор и до седмица най-късно всички холщайнки и хер Холщайн по цена, определяна от него. Кой от нас двамата е сега крачка назад, кой две напред, а? Какво е Преход и има ли той почва у нас? Това са все въпроси, които чакат отговор, мая дарагая?

Секрета имаше предвид Чайка, но птицата продължи да гледа филма и вместо да му отговори нещо, отвори безразлично нова кутия марлборо без бандерол. Което се оказа грешка.

Чайка е на трийсет, аз съм с три години и сантиметра по-малък от нея и ми е пределно ясно, че се харесахме от първия поглед. Снагата до кръста й е стегната лениво в макар зимна, полупрозрачна рокля. А задникът и в нея, ох! Той е наистина хенд мейд ин Ръша, оръжейна работа наистина: горещо излят и гладко стругован, нали. Знам от опит, понеже веднъж, без да искам, се сблъскахме заднишком в плевника и аз се впечатлих до такова смайване от силата му, че още питам господ как е възможно такова нещо. Трудно ми е да спра да говоря, като се сетя за този момент, и ще се върна на случая: Чайка налапа нова цигара и кой знае защо, това не само направи лошо впечатление на Секрета, ами го и вбеси: оня почна да ръкомаха, да вика отново и то още по-напористо. Разбрах веднага, че идва буря с гръмотевици. Но се оказа нещо по-страшно: беше си чисто торнадо. Баща ми, бог да му е още дълго на помощ, който прилича на затънало до колене в преспа пони, цял живот мъкне една голяма за рамото му пощенска чанта и казва, хората са писма: съдбата ги пише, а животът ги чете. Мога да добавя, между "редовете". Не знам коя съдба е писала Секрета, но това, което животът прочете току-що пред очите ми, направо ме препарира. Чайка остави цигарата, изпъна роклята си надолу и направи гримаса, която изразяваше нещо подобно на лениво недоумение. Представяте ли си как такова едно действие е в състояние да промени за миг посоката на всяко торнадо. Точно това изглежда стана, щото Секрета се изви свирепо около оста си няколко пъти и излетя като изтеглен от тирбушон вятър през вратата. Чуваше се как изпуска гореща пара първо в коридора, после в спалнята, и не знам за моята Наска, но на мен ми замириса на юлски прах и колендро предварително - преди още да видя оглушителните светкавици. Торнадото се завихри нагоре, набирайки бясно скорост с всяка нова секунда: чух как първият стол се раздели завинаги с краката си, а вторият долетя през отворената врата и за педя само не влезе в телевизора. Секрета се върна с трети стол в едната ръка, осакати и неговите тънки крака върху паркета, зафучи го напосоки, отпори гоблена с везания хлопатар от стената с едната си ръка, и докато тъпчеше рогата му с дебелите си ходила, насочи цевите на ловния си винчестер към трите глобуса под тавана с другата. Досега само бях си въобразявал, че съм типът самообладателен човек: в този дълъг миг обаче усетих как самообладанието ме напусна през крачолите. Никой не подуши топлината на страха ми, понеже чифтето избълва огъня си на два пъти и из стаята полази тежкозадушлив дим: светлината в стаята угасна, а глобусите посолиха обилно пуканките на моята Наска върху холната масичка. Тя, бедната, излизаше вече от третия месец и напоследък беше луднала по попкорна, но това е неин проблем. Във всеки случай, ако е истина, че торнадото има око, то той трябва да има и ухо. Просто няма как да бъде иначе: стаята стана по-мътна от очите на Космо и жена му, които можех да усетя по острата миризма на пържен кромид и топъл говежди тор. По-късно ще обясня на спокойствие кои са тези внезапно нахълтали в суматохата двама, сега трябва бързо да кажа защо едно торнадо има и ухо. Има, защото торнадото чу какво попита Космо. А той попита просто, абе к`во ли стана тука, изведнъж слушаме с Драча и викаме, късо ли, някой друг или шефа ли гърми, или к`во ста..., и докато си довърши мисълта, Секрета продължи: презареди винчестера, а от новите гърмежи таванът посипа пърхота си по главата ми. Има и нещо друго: някаква ужасна тишина се настани вътре в торнадото, трябва да е била душата му: уж беше само свиреп вой и трясък, обаче ако човек вземеше да се вслуша по-внимателно, можеше да чуе тишината му. Да, мислил съм по-късно много по въпроса, но допускам, че може да е била и тишината на страха ми: защото колкото по-леден е един страх, толкова е по-тих, както знаем, но сега няма да се спирам на този феномен. Във всеки случай, докато Секрета презареждаше и гърмеше срещу тавана, стаята се запраши така, че моята Наска, а и самата Чайка се скъсаха да кашлят и кихат. Секрета видя всичко това, почна да пее силно стария ни химн, а когато циганинът драсна клечка да запали фенера си, аз се ориентирах колко отчаяно беше положението. Това съвпадна с мига, когато чух тишината в торнадото отвътре. Не знам някой дотогава да е казвал като тишина след торнадо, затова твърдя, че аз съм авторът на този израз. Тук трябва да кажа: живецът на живота е тишината, началото на всички начала, душата на Големия взрив. И ние сме чели по нещо нали, и затуй не вярвам да е било чиста случайност, когато открих, че случайностите в живота са грахови зърна в затворената броеница на Вечността. Казвал съм го на моята Наска още в първия меден месец и тя започна да пише едно стихотворение на тази тема. Докъде е стигнала, не знам.

Космо вдигна оплескания фенер високо до лицето си и прахът стана жълта мъгла, сред която видях сякаш сърцето на Секрета: тишината беше влязла и в него изглежда, щото той стоеше като пън сред нея; от единия ъгъл на устата му се стичаше пенлива слюнка. (Тук се сещам да вмъкна, че Космо и жена му Драча са двама цигани, един вид майските бръмбари на кравефермата, които работеха в нея.) Под жълтата светлина зад стъклото на фенера лицата и на двамата изглеждаха жълто-зеленикави и лъскави като на твърдокрили насекоми; очите им бяха с цвят на препържен кромид и почти подуших как мътните сълзи в тях миришат на лютив цигарен дим. Това са Космо и жена му, за които вече веднъж отварях дума. Отсъстваше само кафявото им вълнено куче, което ги обичаше като блудно покаялия се син. Та, Секрета стоеше сред хоросановата мъгла, навън снегът сигурно продължаваше да вали тихо; главата и раменете му бяха издължени и залепени плоско върху мръсно жълтия таван: беше неподвижната им сянка, разбира се, която се отлепи оттам едва когато Чайка повлече мъжа си към студеното им легло. Като мина покрай мен, дадох му и червеното писмо. Ние с моята Наска се качихме в стаята си, тя се сви на кравай под юргана ми и заспа като стресирано кутре...

Всяка сутрин, още в четири и половина, трябва да ставаме с Космо и жена му да доим кравите. Но вместо да заспя, взех да си представям бъдещето: трудна работа, въпреки че някой ще каже, нищо по-лесно от това. Не е вярно, понеже Чайка все се пречкаше пред очите ми посред сеновала, с гръб към мен: навела се е да чисти галушките - така нарича тя галошките си - от сламки, а роклята се е надиплила върху хълбоците, което не се описва така лесно с думи. Гледам и чакам бедрата да изхленчат всеки момент и аз да ги сграбча отвътре. Като казвам сграбча, това не значи като невидял мъжки, а напълно въздържано и неумолимо смело; и ги галя дотогава, докато сами почнат да се отварят топло и послушно..., после ги оплитам в моите, какво като те са по-къси. И политаме заедно навън от плевнята в дълбоката нежно снежна нощ и летим, докъдето ни стигат очите. Чайка ме нарича Кръстнико мой или само Аль - с онова руско ер малък, което почти не се чува сред сухото шушукане на ледените молци - щастливо пияни от мечтателност, мокро издъхващи по лицата ни. Това го могат само рускините, знам го и от опит. И изведнъж разбирам защо Прадев я нарече мехурчета на шампанското, от които не боли глава..., разсъждавам все по-сънено... Така мисли и Нончо - брат ми. Днес е първа пролет и той се е облякъл като батман; държи нежно голяма снимка, от която ме гледа, по-красиво от орхидеята в ръката му, момче. Напомня много секретаря на Прадев, но по-късокосо. Снимката не е съвсем нова, но е той, Алпачо, казва Нончо, без да съм го питал изобщо, и продължава: Виж, тези изгарящи чувства, които изпитвам към него, може да се сравнят само с врящата смола в ада. Почакай, има време да издоиш кравите, ей сега се връщам. Изчезна някъде и не се върна; връща се майка ми, която изобщо не помня, с чаша горещо мляко в ръка; сяда с лице към прозореца, загадъчно усмихната на нетърпеливата пролет зад прозореца. Всички, които я помнят, казват, че Нончо страшно приличал на нея. Млякото от минимаркета не струва, казва тя, няма ли кой да ми оставя бутилка прясно издоено мляко на входната врата сутрин. Както в рая например, или във филма, който гледах там снощи...

Сънят угасна като духната от тъмнината свещ; според моя усет за време, беше към четири: имах още половин час и се завъртях на другата страна да изтълкувам съня, но в тоя момент чух стъпки в спалнята на Секрета и Чайка, долу. Аз и Наска спим точно над нея, а те идваха оттам - тъмни и глухи бяха; боси, припряни стъпки без цел и посока. Такива неща чувам като дърта къртица и тъкмо започнах да се догаждам нещо, моята Наска се изхвърли сякаш беше скъсана пружина: остана седнала за два-три мига в леглото и падна обратно по гръб, хванала корема с двете си ръце. Попитах я веднага какво става, а тя каза, Майки, май стана най-лошото: бебето, Майки. Не знам кога бях светнал нощната лампа и видях по лицето й, че бебето наистина си е отишло. Къде, не мога да кажа, само видях нещо като съсирек и петно кръв върху чаршафа, нищо друго. Майки беше последната дума, която й излезе от устата: не каза нищо повече и малко след като я изписаха от болницата, отиде в Белгия - в мълчаливия манастир на трапистите. Преди това само махна с ръка, прехвърли ми нотариално кравефермата, която наследи след бързотечната смърт на баща си, и без да каже чао, тръгна пешком в една ледена като мълчанието й заран. Пише ми - без обръщение и подпис - рядко, кратки и сухи като фосфор писма. Мисля да я питам как се прави прочутата бира на трапистите. Ако някой ден реша, може да я произвеждам по лиценз, обаче ще ми трябва първо разрешение от ордена. Както и да е, това, което казвам, е сняг от месечна прогноза за времето. Тогава обаче положението беше, както се казва, в копривата и аз не можех да мисля; помня само, че чувах гърчовете в стомаха си и стъпките по стълбището. Чайка влезе, видя съсирека върху чаршафа и каза:

- Той прачел писмо, палучи внезапно удар и... Вот и красное письмо.

Странно, но от нейната уста това не ми прозвуча чак толкова лошо, но то довърши Наска: тя изпадна в някакъв синьо-черен гърч, глътна си езика и ако не беше Чайка, да й го издърпа обратно, щеше да си иде като нищо. След два часа дойдоха две накачулени с пресен сняг линейки, откараха и двамата, а аз, Космо и Драча отидохме да доим автоматично кравите...

* * *

В обора и сега живеят два неоново-сиви гълъба. Те си гукаха, топло притиснати върху широкия гръб на хер Холщайн. Помня, все едно ми е в момента пред очите: видях как тази страница от живота ми се откъсна отнякъде и падна върху циментовия под. Чайка се наведе, но изглежда размисли и се отказа да го вдигне. И което беше по-важно, същата сутрин цистерната не дойде да прибире млеконадоя. Вместо това малко преди обед се обади обратният секретар на г-н Прадев. Каза да не се безпокоим ни най-малко и да изхвърляме млякото в канала до нови указания. Не каза, но аз усетих, че шефът му знае отлично какво се беше случило при нас...

Изхвърляхме млеконадоя вече десет дни - за тях ще разкажа също, - когато чух във вечерните новини, че Прадев е бил намерен от секретаря си: лежал по очи в банята някъде около пет същия следобед. Камерите показаха луксозната му къща отвън и на света трябва да е станало ясно как изглежда и отвътре. В последните за деня новини излъчиха и интервюто с Миро - секретарката му, която движеше мързеливо тежките си клепки нагоре-надолу, за да изглежда всичко по-тъжно. Бях сигурен, че си съчинява за удоволствие, без изобщо да знае кой е пуснал истината и след нея водата в тоалетната. Случаят се овъргаля някак в плявата от писани думи, след два дни погребаха Прадев и жълтите усти на вестниците подхвърлиха от скука темата за соцориентацията му. Миро стана звезда набързо: глезеше се рано сутрин по тв-каналите, но на четвъртия светът вече гледаше нови новини. Впрочем погребалната церемония беше като повторение на досадно вечерно шоу, писа с право един вестник. Двайсетината тъмноочилати мафиоти в черни костюми хвърлиха карамфилите си върху гроба непрежалимо, а ние продължихме да изхвърляме млеконадоя още цели две седмици.

За сведение, Секрета надживя Прадев едва четири дни: толкова беше висял безсъзнателно като паяк на слюнката си между интензивното отделение и небето, докато инфарктът я скъса една нощ. Обадиха се от моргата да си го приберем, и добре, че Наска беше изписана от болницата преди това. Тя не пророни дума: сама го изкъпа, преоблече и уреди формалностите. През живота си не бях виждал толкова празни некролози с толкова ситно изписано СМЪРТТА ОСТАВА ТУК по средата. Ситните букви ми приличаха на паднали от пробит чувал в средата на заснежен път житни зърна - това представляваше некролога, и трябва да кажа, че ми се видя много поетичен. Колкото до Чайка, тя беше като замръзнал сибирски лес. Процесията се състоеше от нея, Наска и мен на първа линия, следвани от Космо, Драча и още трима анонимни свидетели с вдигнати до шапките яки. Откарахме ковчега до гробището с един дървен фургон, теглен с парата на вранaта Чапая. С каквито се събереш, такъв ставаш и казано по поетично, катранената кобила изхвърляше завихрени кълбета пара от заскрежените си ноздри, което единствено вдъхваше живот на мъртвобелия ден. Двамата гробари забиха дървения кръст в замръзналите буци нарочно накриво и когато Наска пусна нещо в шепите им, го изправиха. На черните летви бяха изписани тритe имена на Секрета и само годината на смъртта - така поетично и с право беше разпоредила Наска. За умрелия малко или нищо, каза тя и съм го запомнил. В следващите дни адвокатите завериха каквото там трябва, а на другия Анастазия потегли за Белгия и обета си. Беше ужасно студено. На нейно място щях да изчакам до пролетта, но, както и да го погледне човек, Наска не е аз.

За всичкото това кратко време, аз се бях понащрапал с руски: сматрите, вот такое и увидем что ета, - но по-важното е, че докато Наска не замина завинаги, не си позволих да си мисля нещо за Чайка. А и ми беше ясно, че Чайка чака: едвам се сдържаше да не ми го признае. Само Драча я разбра колко се самоизмъчва, вари й на няколко пъти любовни билки и това доста помогна. Затова - обикнах е силно да се каже - вече гледам с добро око на циганите. Смятам, че всички трябва да ги уважаваме повече, а Европейската общност да плати за това. Нончо - брат ми - е прав, че няма безплатна любов, и е така. Докато Секрета береше душа в болницата "свети цар Крум", и Наска се възстановяваше от шоковете си, аз и Чайка прекосихме пустото кръстовище, да се изразя по-поетично: няма по-пусто от него, защото най-трудно е да се противопоставяш на очакването. Така например чаках веднъж, като спасител на плажа, да ми кацне една палава пчеличка, но от това нищо не излезе: щото, точно преди онова чешко насекомо да забръмчи по-наблизо, взех, че дадох дума на Наска. И да ви кажа, не съжалявам. Вече съвсем друг е въпросът, че рускините си самоомръзват бързо, когато трябва да чакат. Пък чакането развива и най-бедното въображение, та докато чаках да останем сами, си въобразявах какво ли не: например, че любовта е безмоторен самолет, с който летим двамата, ближем сладолед и въпреки че слънцето е съвсем близо, той не се топи; кръстосали сме голите си бедра, ръцете също, и всеки ближе върха на другия. Или пък как помагам на Чайка да закопчее роклята си малко по-нагоре и съответно надолу, което ме изпълва с мисъл за безкрайност - любимата ми в такива състояния дума; или, че броим звездите все отначало - така човек си мисли, че може да надхитри временно и времето: защото имах чувството, че то спира; и още много други такива неща. Помня как веднъж въображението насмалко да прехвърли наистина границите на времето, но точно този ден звъннаха от болницата да ни кажат, че Секрета е клиент на моргата. Както и да е, трябваше да видите Чайка в онези дни, за да си спомняте после цял живот какво изповядах току-що. За всичко това причината беше чакането. Разделите идват след него, казва философът Нончо, но той е мазохист-любител - като повечето меки обратни.

* * *

Ден след като Наска ме остави да се погрижа сам за остатъка от живота си, се сетих за писмата до Секрета, които бях прибрал обратно. Нищо особено: освен че Прадев иска да закупи кравефермата, в бялото пишеше още, че разполагал с досието му; червеното беше официален отговор от някакъв Велик майстор, който отхвърляше молбата на Секрета за членство в Ложата. Нищо особено, както казах, но той не го преживя - от стрес или от гордост - все едно. А след като бяхме изхвърлили вече река мляко в канала, един ден, краят на февруари беше, Космо запали цигара и каза:

- Гледай к`во, шефе - нали аз бях новият му шеф, - и хер Холщайн да ме настъпи по мазолите, пак си тръгваме с Драча оттука. Повече не можем да хвърляме толкова мляко в канала. В Африка, снощи по телевизията, умират деца от глад, така че казвай к`во правим нанататък.

Аз дъвчех орбит и мислех за Чайка в момента, затуй му отговорих така:

- Не знам - рекох, - трябва да се измисли нещо. В световна криза сме, всички клиенти ни зарязаха, както виждаш, а и... - Исках да кажа, че и Прадев вече го няма, но си сдъвках върха на езика в същия момент и смутолевих нещо като "ти как смяташ, да я продам ли?"

Космо смачка огъня на фаса с пръсти.

- Не - рече той, - дума да няма. Ще продадеш половината холщайнки, хер Холщайн и юниците, другата половина ще пасем двама с Драча на смени по полето, вдигне ли се веднъж снегът. Пък млеконадоя ще продаваш сам, шефе.

Космо не направи гримаса, когато попитах какво значи всичко това, и ми обясни:

- Няма да купуваме фураж, ще пасат в полето, а млеконадоя ще бутилираме, после ще доставяме бутилките пред вратата на самия клиент. Иначе не те виждам като фермер.

Не го попитах ще трябва ли реклама, преди да се захванем. Знаех го от проекта на Прадев, който предвиждаше всичко това.

Но никой не ни купи кравите и се принудих да ги дам с тактическа отстъпка на една кланица от сивия сектор: беше като крачка назад - две напред, преведено от руски. Същата вечер Чайка ми показа спалнята си.

А аз, беше края на септември - вратата. Не, защото я карахме зле, а някак много закавказко за вкуса ми на начинаещ фермер беше: преуморих и нея, и себе си, и тя започна да ми върти едни гадни номера - да ми туря пясък в банските, както казват спасителите по морето: почна да ходи до града по два пъти седмично и накрая трябваше да я задраскам от списъка. Сега живеела при някакъв руски газов посредник, но да кажа нещо за спалнята й: слязох седмица след като Наска замина, от моята в нейната, както се слиза във винарска изба - с най-празнични очаквания. Там винаги беше полутъмно и миришеше на предишните нощи. Може би, защото те се сливаха като в една, може да е било и заради вечно неоправените легла. Човек свиква на всичко и не помня кога съм го показал, но това трябва да има нещо общо с гадните й номера. Във всеки случай, не спях повече от пет-шест часа на ден: ставах рано - бутилирахме ръчно, товарехме с Космо касетите с пълните бутилки и аз потеглях с Чапая към града в най-самотната тишина на света: в часа преди разсъмване, когато оставях бутилките прясно мляко пред прага на заключените врати и прибирах празните. Като цяло, бизнесът беше потръгнал бързо и ни се наложи да закупим още амбалажни бутилки; в края на април, началото на май доставях вече малко над триста броя на ден, с покачваща се тенденция. Имах чувството, че икономическата криза ме гледа завистливо отстрани. Така си беше.

Човек трябва да види картината отстрани, ако иска да разбере скромността на успеха. Повечето хора мислят, че успехът е шумен, но пак казвам: човек трябва да види изписаното "МЛЕЧЕН ПЪТ", доставки на прага, от двете страни и отзад на млечно-бяло лакирания фургон, черната Чапая, впрегната в него и точността ни: нямаше случай да сме доставили последната бутилка по-късно от шест и половина.

Човек може да празнува и нещастни раздели. По обяд на 29 септември миналата година, Чайка хвърли двете си торби отзад и без въобще да се обърне, седна при шофьора на пикапа. Същата вечер изпих половин бутилка коняк и едва станах да натоварим бутилките на следващата сутрин. Валеше сънен дъжд и като свършихме, Космо се върна в обора, а аз влязох във фургона: исках да изпуша една цигара на сухо, уж, за да не заспя отново...

Събудиха ме Космо и Драча: беше осем и нещо, фургонът си стоеше на същото място - но пълен. Чапая чакаше да я разпрегнат. Седнах на капрата и въпреки че беше много късно, я подканих да тръгваме, но тя се направи на тапа и не се помръдна. Опитах пак и пак; и пак. Накрая слязох да отида при нея. Погледнах я дълбоко в очите и веднага ми светна: тя вече беше обходила всички адреси; беше си свършила съвестно работата и само дето не рече, дотук съм за днес, Алпачо, утре пак ще се съмне. Това беше нещо като кратко конско евангелие за Дълга. Добре, дори да е била и права, аз пак ще мисля, че това е чиста проба магарешки инат. Но какво можех да направя? Нищичко. Даже не я погалих, както винаги след като я разпрягам, и само дето не и креснах да не ми чете повече конски евангелия. Един от клиентите е разследващ журналист и допускам, че той има пръст в това: още същата вечер чух забавен коментар за моя случай по телевизията. Беше страшна реклама: точно тя превърна за нощ само малката ми фирма Млечен път в хит. В момента договарям последните подробности за продажбата й с един международен холдинг. И още нещо: първото момиченце, родено след края на вечерните новини, беше кръстено Чапая. Смятам да се предложа за кръстник - като Майкъл Корлеоне, - а после да не правя вече нищо. Ама, нищо, като казвам.

Завчера получих неочаквано едно писмо: за рождения ми ден; от Белгия, с дата и без подпис, но там познавам само Анастазия, така че знаех от кого може да е. В средата на голия лист пишеше със ситни - като житни зрънца - изрязани от вестник букви, в два реда,

Обетът ми е мълчаливото признание на истината за моето изпълнено възмездие.

И отдолу:

Не прави нищо, ако искаш да постигнеш всичко, Майки (превод на "У уе" от китайски, изгори след прочита).

Изгорих листа на място. И все не мога да повярвам, че моята Наска беше платила сама откритата сметка на Прадев; не мога да си представя как е станало всичко, не ми е и работа да питам.

Защото знам от опит, че голата истина е и няма.

- КРАЙ -

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2013, № 10 (167)