ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

IX

- Напред! Посока Братци, Станчо! - разпореди отец Делан след като се нагнезди удобно в коша. - Денят е така прекрасен и по-упоителен дори от розовия чай на госпожа Мари. Да не си забравил нещо?... Ако освен празен, взорът ти е и ясен, потегляй!

Още докато отецът се кръстеше с молитва за закрила по неведомите пътища чудесатски, Юти изръмжа, подскочи и се втурна напред като разсърден шопар. Той стисна очите, зъбите и жезъла си така, че устните му се разтеглиха, а ноктите на пръстите побеляха. Отпусна се едва, когато Станчо превключи на директна и отвори предпазливо едното си око.

- Розовото така ме освежава - надвика пърпоренето той, - че всички други цветове ми се струват вече второстепенни, Станчо. Има нещо тайнствено в розовия цвят на Юти и още не мога да разбера защо. Чел съм за някакво индианско племе, което го имало за свещено багрило и затова използвало листата от дива роза за лечение на склероза. Малко преди кражбата на иконостаса и преди да потеглим на това богоугодно пътуване, исках да направя справка, но не можах да открия оная умна книга на всезнанието там, където лежи обикновено - прашна и самотна като мъдростта на времето... Как къде лежи?! На рафта, разбира се. Предполагам, че госпожа Систрата я е мушнала някъде и не можа да си спомни, когато я попитах. Много изкуфя в последната една година, бедната.

- Преди да потеглим, библиотеката ти беше една купчина скръб, в която се ровеха любопитни плъхове и мишки, ваше Преподобие. Да не би да е била изядена от тях?

- Просто е невъзможно! - протестира отец Делан. - Знам, че това беше една умна книжка от поредицата "Природолечение" на издателство "Едем" така сигурно, както знам, че нашите оглупели от глад плъхове никога няма да ми ядат книгите, господин Дърдорко. Освен това, ти също вървиш по пътя на госпожа Систрата. Какви глупости си надрънкал на Самуел Леви? Но преди това искам да ми кажеш предаде ли до последния петак парите за Гаговския паметник и взе ли квитанция от господин Дедал.

- Да-а, ваше Преподобие. Казах ти вчера - до стотинка. Както ми беше и поръчал, съобщих му, че след седмица ще получи още толкова и той така се шашна, че само въртеше зъркелите си като плъх в библиотека. Не посмя да попита какъв ден и коя дата сме, и за какво си притрябвал на господин Самуел Леви.

- Правилно е постъпил, Станчо. Смее да пита оня, който дава, обратното е просто нахалство. Можеш да попиташ защо не ти дават, но да питаш защо ти дават е не само наивно, а глупаво и неуместно.

- Дават ли ти - еж, гонят ли те - беж! Знам, ваше Преподобие. - Не е луд тоя, който яде тиквеника, а оня, който му го дава. Представям си какво ще стане някой ден пред Сиробанк, ако чудесатите си спомнят тия и други подобни мъдрости, докато се редят на опашка за кредити. Но знаеш ли? Отдавна се каня да те питам, как може да бъде обяснена тая любов на племето ни към опашките.

Отец Делан не отговори дълго. Той направи един внимателен разрез в дълбочината на паметта си, съпоставяйки собствените си заключения с всичко прочетено по въпроса, но точно когато подреди пъзела, на метри пред Юти от небето падна един стар заек. Станчо закова спирачки, а Оногур излетя като куршум от задната седалка, помириса го и след като изджавка сърдито към небето, се върна отново на мястото си.

- Виждаш ли? - Станчо посочи нагоре. - Не там... да, по-наляво. Орелът е изпуснал дъртия Късоопашатко. Това не трябва ли да е някакво особено знамение, ваше Преподобие?

- Не знам. Това, което мога да кажа, е, че от небето не падат пенсионирани зайци. Чел съм, че могат да падат печени гълъби, но не мога да си спомня къде. А, ако това е знамение, то едва ли се отнася до теб, Станчо. Потегляй, не искам да гледам повече грозната страна на смъртта.

Юти вдигна след себе си облак прах, който остана да виси дълго в царството на вечността, там, където беше отлетяла душата на Късоопашатко. Орелът кръжеше високо в дълбокия й океан. Една невестулка излезе от пшеничената нива и притича на пътя. Огледа се, ослуша се, после приседна на задните си крачета и вдигна предните като за молитва.

В безвремието на горещото пладне Бог печеше хляба на живота.

- Няма да е никак лошо, ако ни подстрижат в Братци, Станчо - проговори отново по някое време отец Делан. - Крайно време е, защото чувствам, че борсалиното ме стяга. Ти особено си така накъдрен по потния врат, че ако не те познавах, можех да те взема за овен. За какво ме беше попитал, прочее, тъкмо преди заекът да падне като гръм от ясно небе в прахта, и за какво мислиш в момента?

- А аз се питам каква е тая страстна любов на племето ни към опашките, и не мога да си отговоря. Не, не заешките, а въобще опашки, ваше Преподобие. Ти да знаеш случайно?

- Хм! По-лесен въпрос отдавна не беше ми задавал и мога да ти отговоря, без да мисля, на място: през цялата си история ние, чудесатите, сме дърпали дявола за опашката и от граждански навик, това се е превърнало незабелязано в еротично чувство и потребност, любознателни клисарю мой. Слушаш ли внимателно, за да продължа нататък?

- Да, ваше Преподобие. Дотук много ми хареса. По-хубав отговор не бях чувал, откакто ме поучаваш. Може ли да видим накъде ще избиеш?

- При човека като животински вид, както знаем, опашката липсва, Станчо. Но за нашето племе това е само телесно така, защото в чудесатското съзнание тя продължава да съществува като орган. И поради тая причина жизнетворящия ни фолклор е отразил това в словосъчетания като "има си крушка опашка", "опашата лъжа" и други тем подобни...

- Според мен - прекъсна го Станчо - лъжата не може да е опашата, защото самата тя е една цяла, лайняна и смрадлива опашка. А! Знаеш ли какво се сещам, като говорим сега за опашки, ваше Преподобие? Когато отбивах военната си служба в Плевен, имаше там една госпожица с конска прическа.

- Искаш да кажеш опашка - предположи отецът.

- Да, опашка. При нея се чакаше на опашка. Помня, че живееше в една пряка на главната, извинявай, дето те занимавам с такива опашати подробности, но това не са лъжи.

- Това не са подробности, Станчо, а глупости. Ако почнем да си обясняваме нещата така, няма да стигнем до никакви по-умни изводи. Но искал бих да кажа няколко думи за еротичното съзнание, което е по начало подсъзнателно. За да ме разбереш обаче, ти не бива да мислиш за каквато и да е конкретна опашка - змийска, птича, конска, къса, дълга, гола, рошава, тънка, дебела и прочее, а като за нещо, което е едно естествено продължение на друго. За по-нагледно, мисли например за котката, но внимавай да не я настъпиш по опашката с някоя своя глупава забележка. - Отец Делан остана доволен от примера и погали брадата си меко - като котешки гръб. - Или с други думи, мисли сега за опашката като за една отвлечена идея, която е естествено продължение на котката.

- Моята сила е в нагледното мислене, ваше Преподобие. Не мога да си представя отвлечено например, че някой ще ми духне под опашката или ще ме хване за нея.

- Напротив! Напротив, Станчо. Последните два примера са истински шедьоври на абстракцията и виждам, че мога спокойно да продължа урока си. Защо при кравата тя се е оформила като нещо, което идва да прикрива друго нещо, при шарана да служи като задна перка, а при гърмящата змия като учтиво предупреждение? Ето! Ако мислиш сега за идеята "опашка" по такъв начин, а не само нагледно, ти ще можеш да развиваш мозъка си и един ден сам да го използваш, а не да прехвърляш това тежко и отговорно задължение на мен.

- Или както се казва, не да си размахвам опашката наляво-надясно, а да седна и да се размисля конкретно колко отвлечено нещо са идеите. Благодаря ти, ваше Преподобие, за умствените упражнения на които ме подлагаш и много се радвам, че ми ги поднасяш сдъвкани на езика, с който говоря.

- За нищо. Но трябва да знаеш, че понякога е много трудно да импровизирам абстрактно при тия конкретни пътни ями, из които ме подхвърляш и подмяташ като чувал със заешка вълна вече час. Колкото и добре да пружинира мозъкът ми, чувствам как някоя мисъл засяда в гънките му и това ме измъчва. Зная добре, че дори и зле, можеш да вършиш две неща едновременно, така че внимавай не само в думите, а и в дупките. Искам да продължа...

- Ти само говориш, а моите работи са три, ваше Преподобие. Трябва да слушам, да чувам, да гледам, да виждам, да карам и отгоре на всичко - да мисля. Даже шест. Продължи сега, ако обичаш.

Един заек пресече пътя и Станчо едва устоя на изкушението да не даде газ подир късата му опашка.

- Еротичното съдържание на идеята "опашка" е, според мен поне, напълно доказано - продължи отец Делан. - Това, което остава да ти доизясня сега е социалният му аспект. Сложно ли се изразявам? Добре, тогава! Опашката в тоя смисъл е група от хора, които се нареждат един след друг като прешлени и това е отвореният тип обществена маса. Да вземем следния пример, за да не ме гледаш така, че да ми се къса сърцето: някой се нарежда след друг, за да си купи например краставици. Вземам краставицата не случайно за нагледност, а защото тоя зеленчук напомня много на опашка. После идват още граждани и опашката расте отзад, но същевременно се разпада отпред, което, именно, я прави отворен тип обществена маса - както отпред, така и отзад. Внимавай, наближаваме дълбока яма, заобиколи я!... Браво, добре се справи. Нека сега продължим: у тая отворена маса възниква приятното чувство за колективност и равенство. И съм сигурен, че ти ще попиташ защо. Защото цената на краставиците е равна и еднаква за всички, затова. Що се отнася до чувството за колективност, то това е безспорно така, защото спазването на реда от всеки отделен прешлен е решаващо за функционирането на опашката. А колективът е оня, който възпитава търпение и взаимопоносимост, наречени толерантност, без която една общност не може да съществува. Я си представи какво би станало, ако някой нахален прешлен се опита да пререди останалите.

- Но говорим за една крива краставица, нали така да го разбирам. Видя ли каква яма заобиколих пак, ваше Преподобие. По-дълбока беше от Мечо гърло.

- Добре, че ме подсети. Трябваше да се отбием за някоя и друга джобна жълтица там. Видя ли какво се получава при твоята разсеяност. Обръщай веднага нататък по най-прекия баир!

Станчо обърна посоката и отец Делан продължи:

- Ако някой пререди другите, това действие ще предизвика протести и омрази. Сега нека обобщим: опашката като идея е един еротичен инстинкт, който се проявява като тип отворена маса, годен да произвежда равенство.

- А равенството, ваше Преподобие? Ако седна да обяснявам това на някоя затворена маса, сигурен съм, че тя ще пита и за равенството.

- Кажи й просто, че то е един прачудесатски идол, защото се преуморих, а и скоро ще пристигнем при пещерата. Ще ти припомня само, че знамето на прачудесатите е било една опашка. Точно така, конска. И запомни добре, господин прачудесат: никога не дърпай умрял лъв за опашката.

Станчо обеща да не забравя тоя важен съвет и скоро спря пред Мечо гърло. Остави Юти да гъргори, разкърши се, огледа внимателно обстановката и едва тогава попита:

- Колко жълто да изтегля, ваше Преподобие?

- Смятам, че три броя са достатъчни за днешните ни разходи. Не, по-добре вземи четири.

Станчо се озърна предпазливо и влезе в пещерата, а отец Делан започна да разтрива бавно коленете си.

- Всичко е наред - разсъни го Станчо, когато възседна отново Юти. - Взех за всеки случай и едно стъклено камъче, виж. Голямо е колкото лешник и няма да ми повярваш, но ми си стори, че и другите са пораснали. Просто не мога да си обясня как е станала тая работа.

- Тръгвай, а по път ще си измисляш още. Но, ако продължиш да твърдиш, че и мъртвата природа расте, ще се опитам да ти обясня защо това е така. Защото беше слисан първия път и всичко ти се е сторило по-дребно. Та нима има някакво значение, лакомнико? Усещам, че ми се придрямва... Събуди ме непременно, ако сме пристигнали живи.

Юти се спусна до шосето, където подминаха една къса и една кръстата жена с бохча вълна на гърба. Кръстата остави бохчата на земята и се прекръсти припряно няколко пъти. По-нататък изчакаха да пресече пътя им и стадо кози, което беше толкова полудиво, че задръсти за дълго пътя с любопитството си. А пръчът даже се изпружи, без да е предизвикан, и така се зафучи, че ако Станчо не беше завъртял кормилото навреме, щеше да откъсне коша с всичките непредвидими за отеца последици. Рогатият удар попадна в предната гума и пръчът рикошира на цели десет метра, и остана, седнал на опашката си. А тя явно се счупи в основата си, защото остана да стърчи нагоре, ситно потръпвайки. Тогава едва Станчо изгуби търпение, натисна клаксона и даде газ, а стадото се спеши достатъчно, за да преминат.

- Козите са като жените, ваше Преподобие. Любопитни и повърхностни. Чакат да ги напасеш и после да ги издоиш.

- А мъжете? - попита отецът.

- Като пръча - отговори Станчо. - Отвлечени рогачи. Вървят напред с рогите и си трошат опашките. - Станчо остави малко време на отеца да вникне в казаното. - Не искам да се връщам на темата за опашките обаче.

- Блазе ти, Станчо - каза, след като обмисли добре думите си, отец Делан. - Но по-добре в рая с глупавите, отколкото в пъклото с умници като теб. Както и да е. Виждам, че вече влизаме в Братци.

- Прилича ми на умряло. Но защо едно чудесатско село е като умряло по пладне, можеш да ми обясниш утре, ваше Преподобие.

Едно прясно отъркаляно магаре със спънати предни копита ги поздрави с баритонов рев, когато спряха пред кметското наместничество, но като разбра, че Юти е само едно тенекиено магаре се прозя и заподскача нататък по пътя си. Минимаркетът беше затворен и Станчо едва събра слюнка, за да плюе на късмета си. Отец Делан разкърши колене с три енергични приклякания и рече:

- Нямаш ли усещането, че сме попаднали в негостолюбивото село на господин Иван Вазов, Станчо? Сякаш сънна безутешност се е свила на кълбо в сърцето ми и пладнешка самотност в гърдите, а ти, като те гледам, така си пресъхнал, че не можеш да се изплюеш от мъка. Какво ще правим при това положение?

- Мисля, че госпожа Мари спи в сянката на сиестата и не е много хубаво да я будим, ваше Преподобие. Но това, което съм научил от теб, е, че всяка безизходица има най-малко два изхода и единият от тях в нашия случай е входът на кметството.

- Наистина си слънчасал, Станчо! Но кажи какво да правя и как да ти помогна в тая пустинна околност. Какви ги бръщолевиш, окаянико?

- Струва ми се, че господин наместник-кметът е в кабинета си, ваше Преподобие, защото пердетата на втория етаж се размърдаха току-що и причината в това пустинно безветрие не може да е друга освен господин Захари. Готов съм да се закълна, че той взема следобедната дрямка в кабинета си, така че изходът от положението минава през входа на кметството му. И моля ти се, сложи си борсалиното, преди сам да слънчасаш. Качвай се при господин Захари, аз ще отведа Юти на сянка. А ти, Оногур, дишай още по-изплезен. Но не заспивай, защото освен негостолюбиво, това село е като нищо и крадливо.

Отец Делан изкачи стъпалата бавно, почука деликатно и сложи ухо на вратата, но долови само топлото си дишане. Почака кратко и почука повторно.

Захари Марин го остави да почука трети път и чак тогава извика късо "влез".

Когато отецът застана на прага, той вдигна глава и задържа погледа си - празен като листа на писалището му - за дълго върху него. "Не е лошо изиграно за един самодеец, но има какво още да се желае" - разсъди отец Делан и поздрави.

- А! Господин отец! От колко минути стоите на прага? Снощи, буквално докато си легнем, сме си говорили с госпожа майка за вас. И нали знаете поговорката за вълка и кошарата... - Захари Марин стана от мястото си и разгъна широко ръце. - Сам ли сте? Каква приятна изненада!

Отец Делан подаде десница и усети острия връх на носа му по гърба й. Преди да свали борсалиното, се огледа дискретно и се отпусна върху стола пред писалището. Но се сети нещо и се изправи отново, за да бръкне в джоба на подрасника си.

- Приятната изненада е в джоба на подрасника ми, господин Захари - произнесе сухо той. - Ще я оставя бавно на писалището, а вие ще броите до десет със затворени очи. После ще изпиете наведнъж чаша вода, за да не припаднете и ще налеете и на мен.

Отецът постави на писалището трите монети една след друга - в такт с броенето - и облиза сухите си устни. Захари Марин преброи също до три. Открехна клепачи, отново ги стисна, и направи това няколко пъти. Беше ясно: топли и жълти, монетите го заслепяваха като три слънца по пладне.

- Това е само аванс, господин Захари. А сега, моля, налейте по чаша вода - напомни отец Делан, преди да седне отново. - Свети Андрей ви ги праща, но иска никой освен нас да не знае за това. С двете големи ще платите позлатата на новия кръст и ремонта на камбанарията, а с третата ще капарирате скулптурната композиция "Ръкавицата"... Виждам, че сте шокиран и това е разбираемо... Затова ще ви припомня, че не говоря за дядовата ръкавичка от приказката, а за Ръкавицата - пръв и единствен по рода си паметник на корупцията, с който нашето Отечество ще може скоро и заслужено да се гордее. Аз разговарях вече с господин Дедал по въпроса и той ме увери, че може да изпълни проекта за шест до осем месеца след освещаването на Гаговския колос. Ще ви обясня подробно и за него, но друг път. А сега - остава вие да решите на коя дата да бъде официалното откриване на Братския мемориал. Напомням ви изрично, че тя трябва да бъде солидно обмислена, както и логично и символично обоснована. А не произволно и случайно избрана.

- Почакайте!... Почакайте, господин... Не, не мога да повярвам на отоофталмологията си... Не мога, вси светии и светици! Сега и навеки! - Наместник-кметът на Братци обори глава върху влажните си длани. Последва минута емоционално мълчание, след което избърса челото си и погледна празно - далече през отец Делан.

- Разбирам вълнението ви и неговия смисъл, но трябва първо да се успокоите. Крайно време е, господин Захари. Кога, прочее, сте роден? На коя незабравима дата?

- Още не знам - успя да отговори донякъде смислено Захари Марин. - Защо? Мисля, че беше септември, но кой септемри, не мога още да ви кажа... Девети! Да, девети. Нека да погледна в личната си карта, но защо? Защо?!

- Обясних ви вече защо. Но с изключителна радост ще прибавя, че това не е било никак случайно, господин Захари. Защото на осми и девети септември цялата християнска общност празнува Рождество Богородично. А на десети - Светите мъченици Минодора, Митродора и Нимфодора. Това случайни дати ли са! Осми, девети и десети септември ще станат международната триада на Злочестата троица Кражба, Лъжа и Корупция. А Братци - световната й столица. Виждам, че мислите за нов шок, но той би бил напълно излишен. Да не пропусна: Дедал ще бъде и дизайнерът на новия кръст. А какво стана с летящия поп? Той кацна ли вече в енорията ви?

- Още на следващия ден, господин отец - отговори като насън Захари Марин, докато подаваше чашата на отеца. - Донесе заповед за назначение, подписана от владиката Филарет, който обяви светкавично и официално "Свети Димитрий Ростовски" за свой митрополитски храм. Така Братци е спасено навеки за Трети синод, господин отец. Но трябваше ли новият кръст да бъде непременно златен?!

- Да не би да допускате, че владиката би преосветил като митрополитски храм някаква селска черква с две кръстосани железни пръчки, при това накриво забучени в купола на олющена камбанария, господин Захари! Мислете, преди да говорите. Виждам колко дълбоко сте развълнуван при вида на изненадата, но, моля... - Гласът на отеца засече и той отпи глътка вода, преди да продължи. - Моля, върнете се при фактите. Да не мислите да размените златните монети срещу обезценените ни книжни банкноти и да покриете с тях купола?! Къде се запиля Станчо?! Може и да е паднал в несвяст на мегдана вследствие на някой слънчев удар. Надникнете, моля, през прозореца, за да се уверим.

Наместник-кметът отдръпна леко пердето. Огледа се наляво-надясно и съобщи:

- Изпружен е по гръб, но, изглежда, е заспал в сянката на кривата черница, господин отец. - Да го повикам ли?

Отец Делан стана от стола, намести борсалиното на главата си и протегна десница.

- Няма нужда, сам ще го събудя, защото ние продължаваме по неведомите пътища на съдбата, господин Захари. Поздравете госпожа розовобузата ви майка, която, въпреки и по-млада, много ми напомня всесъстрадателната майка Тереза на стари години. Тя трябва да стане непременно завеждащ отдел "Връзки с извънземни религии" в новото храмово настоятелство. Кои, прочее, са ония две сръчни и надарени ръце в Братци, на които бих могъл, без излишни притеснения, да поверя съдбата на брадата си днес?

- Страхувам се, че не ви разбирам...

- Аз и моят обрасъл като овен клисар се нуждаем от един услужлив, за предпочитане и мълчалив бръснар, какво има за разбиране? - обясни отец Делан. - Защото, откакто сме тръгнали от Манчеви варници, космите по главите ни не са виждали ножица и помада?

- Съжалявам, но последният местен бръснар по призвание захвърли ножици, четки и бръсначи още преди три години и се ожени за някаква масажистка в Дупница. На негово място дойде един недодялан самодеец - дървен шоп от Трън, - който ни бръснеше на сухо, но той пък получи инфаркт, докато миел кацата за зеле, и сега ходим при Мърфи в Лукурина. Мърфи е бръснар, фризьор и перукер, събрани в едно. Беше много дълги години бос на гримьорната в сливенския народен театър "Сава Доброплодни" и пристигна в родната си Лукурина заедно с невръстната Демокрация. Госпожа майка ми просто е луднала по фантазията му.

- Какъв луд човек - не спести преценката си отецът. - А членува ли в някоя новоизлюпена партия?

- Безпартиен е. Като идете при него, не забравяйте да го поздравите от мен и майка ми. Но, ако ми позволите един съвет: нека само леко да подклъцне връхчетата на брадата и мустаците ви, защото разкълца ли се, както той си знае, отиде по дяволите всичката й средновековна уникалност.

Отец Делан благодари сърдечно за съвета и не спести похвалите си за добрия вкус на наместник-кмета:

- За съжаление - добави той, - всички живеем във време, когато нашите косми - като факт и символ - са подложени на едно диво и просто просташко третиране, предпазливо формулирано от мен като метеж на безпомощната подражателност. Можете ли още да си спомните рошавия бунт на хипи-поколението... да, именно. И да го сравните с другата крайност - тая на скинарите? Докато в първия случай обществото си имаше работа с една окосмена безкрайност, във втория се сблъскваме челно с нейната пълна и също толкова неестетична противоположност - безкрайната обезкосменост. Накъдето и да се обърнем, ние виждаме някакви чингизхан-черепи, които възвестяват на света последното си апокалиптично послание. От друга страна, човешкият косъм е превърнат напоследък в поредно манипулирания атрибут на телесното ни достойнство. Той е станал обект на цяла една промишленост, която излива върху него своите шампоани, балсами, гелове и пяна, и на едно добре организирано фризьорско опълчение, въоръжено с бръсначи, самобръсначи, ножици, гребени, четки, бои, лакове и папагалски оцветители; на моди, псевдомоди, постмодерни течения и шокови приумици. На политика, казано с една дума. - Отец Делан се изжабурка и пое дълбоко въздух. - Защото демокрацията в действие не е такава безобидност, каквато е пасивната демокрация на писаните правила и своеволните им интерпретации, господин кандидат за втори мандат, драги мой, господин Захари Марин. Един от многото избиратели, които срещнах по време на служебното си пътуване из Нова Чудесатия, я нарече уличница. Аз ще прибавя към това и стара. Не, не ме прекъсвате и запомнете! Има само една справедливост. И тя е висша, вечна и вездесъща. Нейната конституция се състои от десет ясни правила, с които старата уличница само кокетничи. Вече казах: едно от оръжията й са космите ни. Виждам, че ме гледате съжалително, но повярвате ли ми, ще се размислите и все някога ще проумеете, че демокрацията е изкуството на козметиката и това е най-изкусителната й особеност. Тя, според чудесния чудесатски израз, лиже и маже - както, прочее, й падне, и човешките косми са най-изтерзаният й обект. Но нека бъдем снизходителни. Нека й простим суетата, защото тя е само осеяният с напомадени тръни, устремен към висините път на Човека към Вечната Демокрация. Да, тая на Десетте Божи Наставления, погрешно наречени "Божи заповеди". Истината, открила се напълно на Първия Човек, а не на последното нещастно същество, лекувано нахалост с козметичния сироп, предписван от провалилите се полицаи на окования човешки дух. Не знаете кои са те ли?! И таз добра! Царе, папи, патриарси... и политици, разбира се. А що се отнася до скромната ми лична брада, ще добавя: това, което виждате на лицето ми, не са просто косми, а брадата ни Манчева - символ, традиция и себеуважение. От оня исторически ден, в който първият Делан Манчев тръгва от Севлиево, без да знае, че неведомите пътища Господни ще го отведат в Севиля, та до днес и до мен - последния Делан - тя е слизала от лицето само на един мой легендарен прадядо за кратко: било е в годината на Чипровското въстание, когато изгаря купата слама на рошавия му тъст. Невестата му е била вече покачена на пеещата талига и прадядо ми Делан отпуска юздите на черния жребец, който се изправя на задните си копита и издухва толкова огън из ноздрите си, че купата пламва като суха слама. Прадядо ми се хвърля огнеборно да гаси туй, що не гасне, както казва поетът... и се връща в Манчеви варници с невяста, но без брада. Срам, който, както виждам, вие лично сте склонен да видите откъм комичната му страна. Но младата невяста преживява тоя позор така тежко и болезнено, че казва на прадядо ми, Делане, без брада ми приличаш още повече на задник без гащи. Да, неприятната истина намира често спасение в приятната шега. А, ако един голобузест мъж е отгоре на това и голочерепен, тогава хората и да искат, някак си не могат да го вземат насериозно; не знаят да плачат ли, или да се смеят и затова скрито го съжаляват. А скритото съжаление е, както знаем, мълчаливо. Това е то мълчанието, което опитът ни учи, че е златно. Но то е и богонеугодно понякога. Може ли още една чашка вода, моля?

- Съгласен съм. Но съгласете се и вие, господин отец, че висшите чудесатски духовници прекаляват с космите си. Брадите им са най-често като метли - къщни, дворни и улични. Затова аз, госпожа майка ми и всички мои избиратели се възхищаваме безкрайно на вашата средновековно култивирана брада и мога да ви уверя, че господин Мърфи ще се отнесе с нея отговорно. Но само ако разбере, че и вие се отнасяте с пълно доверие към уменията му. Преди да се сбогуваме, искам още веднъж да благодаря на патриотичното ви великодушие от името на всички. На добър път и когато след време се върнете, бъдете сигурен, че ще заварите всичко така, както го оставяте.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015