ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

VIII

Отец Делан беше изнесъл дисагите пред ателието и се разхождаше нетърпеливо из двора.

- Слава Богу! - Той вдигна ръце към слънцето, което беше само на педя пред залез. - Тоя път наистина прекали, Станчо. Къде се мота два дена? Не, не! Не вкарвай Юти в двора, тръгваме веднага. Влез само да вземеш дисагите. Хайде Оногур, сбогувай се с Главун. Раздялата ни ще бъде кратка и за кратко, защото ние всички принадлежим на една обща идея, която ни направи неразделни завинаги. Нека Бог да подкрепи талантливата ти десница, Дедале - каза отец Делан и поднесе своята за целувка. - Който вярва прекалено в себе си, вярва недостатъчно в Него. Затова, дерзай скромно, а аз и моят клисар ще се молим за опрощаването на грешките, които прави оня, който твори.

- Господин отец, бих искал... - опита се да каже нещо Дедал, но се отказа и вместо това попита:

- Разбрахте как се стига до Братци, нали? Заобикаляте първия баир по мекия път отляво и като излезете на асфалта, хващате надясно. И после все направо, още двайсетина километра. Настилката е много живописно изровена, но пътят ще ви заведе до Братци, ако не се отклонявате. Приятно пътуване и добра стига. Надявам се да предадете моите полезни поздрави на наместник-кмета Захари Марин и госпожа Мари - майка му. Добър път...

Дедал вдигна високо ръка и остана на портата, докато кашлицата на Юти заглъхна напълно.

- Свърши ли поне добра работа в Карнобат? - попита отец Делан, когато излязоха на асфалта.

- В какъв смисъл, ваше Преподобие?

- В най-важния, разбира се.

- Ако питаш обменил ли съм "жълтото", искам да кажа..., разбираш ме за какво говоря, да. Или имаш предвид нещо по-специално?... Добре. Направих го така тарикатски, че и на теб да ти го разкажа, и ти ще ми повярваш, ваше Преподобие. Последния път дебелата Анаконда започна нежно да ме разпитва откъде, по дяволите, съм имал толкова "жълто" в гащите и аз й разказах, че е от златното съкровище на дядо ми.

Отец Делан се извъртя любопитно към Станчо и зачака.

- Дядо ми, който, както сам знаеш, много знаеше, беше пълен с хитрини, от което много си патеше...

- Бог да го прости, дядо ти, но той си патеше най-много от гроздовата, Станчо. Продължавай, моля, ако обичаш.

- Като дете още, бил на някаква сватба и докато сватбарите тропали хоро на хармана, децата изчоплили една дупка в глината да играят на чилик, нали знаеш какво е. Както чоплели глината, едно момче извикало "това що ли ще да е" и разчоплили по-надълбоко... Показал се първо капака, после гърнето с жълтиците. Като видели тая сцена, сватбарите се скупчили около дупката и първо онемели, после съчинили поговорката "Гърне със злато пò радва и от болярска сватба".

- Поговорките ги съчинява трезвият народният гений, Станчо, а не някакви пияни сватбари, но продължавай.

- Сватбарите зарязали булката и хорото, и около гърнето се вдигнал прах, примесен с пушилка. Когато се уталожили, нямало повече веществени доказателства. Свекървата си скубала и блъскала главата, викала, това е дворът на баба ми, следователно е и бабиното ми златно имане, но никой не й обърнал внимание. Дядо ми успял да си натъпче джобовете обаче. Тая история й разказах на Анаконда, а тя ме изслуша, без да гъкне, и да ти кажа ли какво ми каза? "Не съм като онова тъпо гърне, дето завидяло на казана, че е по-черен от него", това ми каза. Но аз разбрах по очите й, че ми завижда. Ти чувал ли си такава поговорка, ваше Преподобие?

- Това е някаква анакондна глупост, Станчо. Чувал съм умната поговорка "Завидяло гърнето на казана, че е по-голям, пък и той бил опушен като него". Тая умна поговорка осмива глупавата ни чудесатска завист и смисълът й ни показва, че чуждото яйце не е с два жълтъка. Разбра ли? Защото, който завижда - не вижда, драги. Прочее, направи ли ти впечатление, че не срещнахме нито една пътна табела "Братци" досега? Всички пътни знаци са откраднати и затова трябва да се оглеждаме за камбанария, пък била тя и без кръст...

- Ето я, ваше Преподобие - извика в същия момент Станчо. - Виждаш ли я? Прилича на кромидена глава и е наистина без кръст.

Отец Делан погледна в същата посока, но реши, че вместо да се възмути е по-добре да се отдаде на размисъл и потъна в мисли...

Представи си някакво непознато пространство, през което се люшкат, седнали в нещо като супена чиния. Владиката Филарет, облечен в тежки литургични одежди, стиска брада в шепата си, защото вятърът е силен и пусне ли я, тя веднага се залепва на лицето му, а това го дразни, разсейва и най-важното - пречи му да говори. Прочее, не да говори, а да мисли, защото двамата не разговарят с думи, а с мисли, които са пределно ясни и освен това - цветни. Чинията се движи странично и свири като кипнал чайник винаги, когато се разминава със спътници или орбитални станции, от които ги гледат учудени космонавти. Някои от тях се кръстят и Филарет ги благославя със свободната си ръка. "Космосът е едно езическо пространство, Делане. Аз, както знаеш, съм председателят на Вселенския синод и идвам да го покръстя. Ще започнем с червения Марс. А сега ми подай китката и бакърчето със светената вода, ако обичаш." Филарет посяга за атрибутите и пуска брадата, но тя веднага се залепва на лицето му. "Налага се преди това да се приземим на някое близко небесно тяло, за да поправим люка, Делане - крещи отчаяно той. - Беше грешка, че те послушах и тръгнахме на такава небесна мисия с това раздрънкано НЛО втора употреба. Програмирай незабавно "аварийно кацане!" Нищо не виждам от рошавата си метла, която се оказа крайно непрактична при космически пътувания. Ако носиш ножица, ще те помоля да я отрежеш още щом кацнем."

Програмирането се оказва фасулска работа. Чинията прави рязък завой наляво и увисва над някакъв мегдан, пълен с крави, овце, кози и хора - всички участници в общ предизборен митинг, които блеят и се смеят. Двама мъже - един слаб и един дебел - хвърлят капите си нагоре и викат с цяло гърло: "Стойте там, господин отец и не кацайте на обществено-политическото ни пространство, поне докато раздадем предизборната плява и безплатните кебапчета на това стадо, щото иначе ще ги напрашите с радиоактивен прах." Гласовете са много познати. Докато двамата мъже се опитват да сложат някакъв ред в лявото политическо пространство, става ясно, че кандидат-депутатите са ония рошави козари - Спас и Тритон, с които се запознаха наскоро пред пещерата. "Синята планета е наша. Вие - на Червената!" - започват изведнъж да крещят отдясно, и от всички посоки към отхлупения казан в центъра на мегдана се юрват напористо останалите политически пространства. Те са много и отец Делан се отказва да ги брои, защото за миг всичко се разтваря в свещения и неотменим хаос на заклетото от журналистите обществено-политическо пространство. Прахолякът на мегдана е непроницаем; до чинията достигат само хули и взаимни обвинения, гръмко тиражирани от медийното...

Когато прахът се поуталожва, става ясно, че всъщност кебапчетата са кухи обещания, които се веят като разноцветни балони над опепелените глави на хора и добитък. От безкръстния храм-паметник долита като заупокойна молитва тъжен камбанен звън...

"Върнали сме се на Земята, владико. Не зная какво съм програмирал, но е ясно, че висим в бездушното политическо пространство на Отечеството. Сега започвам бавно приселяване в село Братци"...

Отец Делан натиска копчето, което най му харесва, и докато се намира в състояние на свободно падане, чинията изпуска три стълба дим - бял, зелен и червен, и се удря тежко о Земята.

Братци потъва в сънен слънчев прах...

- Снощи е валяло и прецених погрешно дълбочината. Извинявай, ваше Преподобие. - Станчо слезе, заобиколи Юти и подаде ръка на отец Делан. - Внимавай да не стъпиш в локвата, че е дълбока половин метър. Добре дошъл на мегдана в Братци.

Отец Делан премигна срещу слънцето и се огледа.

- А къде е чинията?! - попита той и сложи длан над челото си. - Ами владиката?!

- Той е в Сливен, ваше Преподобие. Сигурно си гладен, щом сънуваш чинии. Хайде, дай ръка да ти помогна. Добър ден, госпожо.

- Очаквах ви - отговори жената, застанала на прага, и се усмихна. - Господин Дедал се обажда на три пъти да пита дали вече сте пристигнали. - Добър ден и добре дошли пред моя минимаркет, уважаеми господин отец.

Чак сега отец Делан видя жената, застанала на входа. Над главата й пишеше "Минимаркет Мари" и това го ориентира за миг в положението. Той направи опит да се надигне, но изохка и се отпусна отново в коша. Едното му коляно беше отказало да се разгъне.

- Ударих го при приземяването - обясни отец Делан на жената, която правеше опити да изрази съчувствието си с подходяща гримаса. - Подай ръка, Станчо, но дърпай внимателно... докато се пораздвижи. Добър ден, госпожа Мари.

Отецът се измъкна от коша и като се облягаше на жезъла си, направи няколко несигурни стъпки и несръчни приклякания, съпроводени от пукане и жално, но достойно пъшкане, което предизвика допълнителни гримаси на съчувствие у госпожа Мари. Тя влезе в минимаркета и се показа само след секунди със син пластмасов стол в ръка.

- Нямаше нужда, госпожо - увери я отецът, докато сядаше с изпънат в коляното крак. Болката по лицето му видимо се топеше и като се усмихна малко несигурно, допълни: - Специални поздрави от господин Дедал на вас и на сина ви, когото не виждам тук. Не се тревожете за моето коляно. В дисагите си носим чудотворен мехлем и след приложението му довечера, още в ранно утро ще мога да тичам отново като...

Отец Делан не пожела да довърши мисълта си. Младият човек, който привлече вниманието му, се приближаваше в широка крачка и усмивка. Двете му ръце, изпънати напред, сякаш, за да скъсят разстоянието, се разтваряха в движение, и взеха десницата на отеца в дланите си. Ръкуването беше повече от сърдечно.

- Захари Марин. Добре дошъл, господин отец! Добре дошъл, господин Станчо. Какво впечатляващо возило. И какво невероятно куче! Как пътувахте, господа?

- Духовно разделени - отговори отец Делан. - Виждам недоумението, изписано по лицето и на майка ви, но истината е такава. - Аз кацнах на мегдана в Братци, с една летяща чиния втора употреба. Споменът ми от това неизтълкувано видение поизбледнява вече, но все още виждам - отец Делан описа кръг с дясната ръка - предизборния митинг на това обществено пространство. Зная, че вие сте вождът на тая малка - отец Делан огледа празния мегдан - но патриотична община и моето съновидение, предполагам, ще ви заинтересува...

Търсейки безпомощно съвет, Захари Марин погледна майка си и макар и колебливо, каза:

- Всъщност слабо, господин отец. Аз влязох в политиката на Нова Чудесатия, като много други, случайно. И единственото, което ме интересува в момента е следващият ми мандат. Чувствам се длъжник на избирателя и ми трябва нов шанс, за да изпълня старите си обещания. За мен, нека използвам титлата "вожд", с която ме удостоихте, за мен е отговорност да водя, пък макар на патерици и с бастуни, най-дълголетната община на Нова Чудесатия към Европа. Защото, нещо, което е малко известно на общественото пространство, тук живеят сума червени и сини кандидат-столетници. А деветдесет процента от останалите жители ги гонят по възраст плътно по петите. Завчера вестник "Вчера" писа и за една наша жълта бабичка - набор на Цар Освободител, но това, разбира се, беше просто една двойна печална, пардон, печатна грешка, защото първо, бабичката е наистина жълта като тиква, но не политически, а здравословно, и второ, глуха, а интервюто, както установих, е било взето от правнучката и то по телефона. Но съгласете се, че не е мястото и моментът да говорим тука и сега за лъжите на медийното ни пространство. Като местен вожд, аз плувам в политическото, общественото, финансово-икономическото, а напоследък и в религиозното, защото храмът ни е без кръст, а един храм без кръст е като синод без патриарх, нали! Нямаме кръст, нямаме поп, а всеки месец имаме да погребваме по един източно-православен пенсионер. Много хора в Нова Чудесатия си мислят, че като си селски кмет, единствената ти работа е да се оправдаваш с празното пространство на общинската каса. Глупости, така че имам какво да ви разправям...

- Истина е, че напоследък жизненото ни пространство е в стадий на свободно делене, господин Захари - опита се да го прекъсне безуспешно отец Делан, но вождът на Братци продължи невъзмутимо:

- Свършвам с това, че скоро Братци ще се казва "Безбратци". Защо ли? Ще ви обясня защо: защото не се раждат братчета на трите момичета, които живеят тук по регистрация. Така че, ще говорим и за демографското пространство. Но на какво, ако позволите, дължим изключителната чест на посещението ви? Моля, довършете мисълта си, господин отец.

- Търсим си иконостаса - отговори отец Делан. - Знаем, че е напразно, но важното за нас са срещите в...

- Предизборното пространство - прекъсна го Станчо. - Извинявай, ваше Преподобие, но видях, че положението с децата в Безбратци много те натъжи и се налага да се пошегувам.

- Хората в това пространство са преди всичко заплашени от демографски срив миряни, Станчо. Но тоя път шегата ти, макар и тъжна, е уместна и я приемам - рече отецът и се обърна към господин Захари. - Освен това, събираме и доброволни дарения за Матей Преображенски, който, според господин Дедал, много искал да се завърне от миналото, за да ни напомни бъдещето.

- Господин Дедал ми разказа, но не беше излишно да го чуя и от вас, господин отец. Вашата версия ми се струва къде-къде по-виртуална. Благодаря за удоволствието и за оказаната чест. А сега ни позволете да ви поканим в дома си. Лятната ни кухня е на ваше разположение. - Захари Марин указа посоката с длан. - Живеем само на сто метра... да, на гърба на храм-паметника...

* * *

Госпожа Мари си легна малко преди полунощ. Тримата разискваха, седнали около масата под лозницата. Звездите ги слушаха и им се усмихваха сънено. Една - кръглолика и руса - изглежда заспа и падна в бездната на тъмното небесно пространство със запалена конска опашка. Докато отеца и Захари следяха как потъва в тихия океан на пролетната нощ, Станчо, който успя някак да преодолее притегателната сила на вкусните кебапчета стана и потъна в тъмнината на двора.

- Днес бях на областното съвещание в Сливен, поради което и закъснях - продължи мисълта си господин Захари. - Европейците са поставили малодушно въпроса за сигурността си и искат да затворим "Козлодуй", преди да е гръмнал като кърпена гайда и така-нататък. - Захари се разсмя тихо. - Знаете ли, на съвещанието днес, кметът на Сливен Маврудиев нарече доброто старо кебапче "символ на корупцията". Моля, набодете на вилицата си още един символ, господин отец?

- Благодаря, но не мога и да си помисля за това. Изядох вече седем и се страхувам, че вместо да спя, ще трябва да броя падащи звезди. Питам се обаче нещо друго: не звучи ли "рушвет" по-приемливо? Защото "корупция" ми напомня, извинете, засъхнала отгоре пихтия. - Отец Делан изговори думата подчертано гнусливо. - Докато "пихтия" се тресе като, как да кажа... вмирисана пача, "рушвет" шумоли като шепот на благодарност. Прочее, благодарността. Не е ли тя нещо като преглътнати сълзи на плашливата човешка гордост? Да?... Виждам, че не се досещате защо, но аз ще ви кажа. И ще го направя веднага. Защото благодарността е поклон пред милостта и на най-користното благодеяние. Именно затова, господине мой, тя не може да бъде човешко качество и е винаги готова да ни заблуди с неискреността си. Даже и тогава, когато я наричаме "дълбока", благодарността е кратка и смъртна. Както и да я тълкуваме, тя си остава една кучешка добродетел и затова е съчинен израза "кучешка благодарност". Но, достатъчно по тоя въпрос. А по въпроса за корупцията, за разлика от господин Маврудиев, чийто баща познавам лично, аз, не безизвестният протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници съм на мнение, че естественият символ на госпожа Корупция не е кебапчето, а по-скоро, нейните ръкавици. Тая възрастна дама не ги сваля и тогава, когато целуваме ръцете й, и затова трябва да признаем, че те са винаги чисти. Моля, да помислите върху това, когато имате повече време. Нещо да добавите?

- Интересна гледна точка... - Захари Марин не успя да довърши мисълта си.

Сънят още лепнеше по клепачите на госпожа Мари, когато вратата се отвори. Пристъпвайки внимателно, тя остави таблата на масата и сложи горещия чайник върху нея.

- Направих ви чай от чудотворни рози - прошушна дрезгаво тя. - След първата глътка звездите ще започнат да светят по-ярко, след втората ще станат двойни, а след третата - розови. Подайте ми, моля, чашата си, господин отец. - Гърдите на госпожата се повдигнаха и тя въздъхна. - Каква луна с цвят на стара роза! Вашият клисар не постъпи никак лошо като ме събуди, докато пъшкаше под прозореца ми.

Отец Делан подскочи от седнало положение: така се изненада, че се отказа от първата глътка и разля чая върху покривката.

- Той е искал да влезе в покоите ви?! - Не зная как да си обясня постъпката му, за да намеря оправдание за такава, нека кажа...

- Господин отец! - изненада се на свой ред домакинята. - Нима можете да допуснете такова нещо?! Сънувах на отворен прозорец, как господин Станчо води един брадат козел на панаира в Узунджово. Животното се блещи, врещи и дърпа, а клисарят ви се е разкрачил като дебела крава на лед и го тегли с всички сили в противоположна посока. Нещастният козел се изпоти пръв и - домакинята сложи длан пред устата си - с извинение, започна да повръща цели звезди и кебапчета. Не съм предполагала, че един козел може да вони така и насън..., и просто, за да не се задуша, реших да се събудя. Моята спалня е с изглед към градината, и като отворих очи, гледам клисарят ви, прегърнал дънера на черешата, да дере, както се казва, пръча под нея. Разбирате ме, нали. Не се притеснявайте, ще махна тая покривка и ще сложа една мушамена. Сложете си и захар.

Отецът последва съвета, след което вдигна показалеца си и рече:

- Дядото на моя клисар можеше да изяде двайсет и две кебапчета, ако ги плати друг, госпожо, но моят верен клисар е с кекаво храносмилане. Видяхте ли колко броя извади обратно, защото съм готов да се обзаложа, че не са били повече от дузина.

- Не мога да ви кажа, защото дългото ви куче не ми остави време. Излапа ги, ей така - наведнъж. Междувременно мисля, че звездите излизаха на свитки из зъркелите на клисаря ви. Може да е било и насън, но видях със собствените си очи страданието на нещастния човек, изписано по бледото му лице. Луната е също свидетел. Беше така объркан, бедният, че като ме видя на прозореца, страданието му веднага се изпари и премина във вцепенение. В първия момент всеки щеше да ме вземе за самодива, защото бях само по нощница и със спуснати до раменете коси. Вземете си и курабийка. Може ли да се включа в нощния ви разговор? Стори ми се, че говорехте за корупция.

- Да, госпожа майко. Обсъждахме символа й, който вероятно е ръкавицата - отговори Захари, докато подухваше чая си. - Господин отецът изрази и едно спорно мнение по въпроса за благодарността, която смята за кучешки патент. Чаят ти дойде навреме... А! Ето го и него! Човекът-клисар, който реши проблемите си, се завръща.

Захари Марин предложи чай и на Станчо, като му сложи захар по свой вкус.

- Да! Искам чай. Цяла бъчва, ако може. - Станчо преглътна и направи опит да се усмихне на сухо, а погледът му издаде току-що преодоляно напрежение. - Зор голям, докато изкарам навън тия миризливи кебапчета. Помислих, че ще ида при баба ми Калуда със синьото мънисто, като я видях как ми маха от звездите. Ох!

- Коя е тя? - попита госпожа Мари, докато му поднасяше паницата с чай. - И аз виждам често любимата си прабаба, по бащина линия, която е била нещо като преродена аристократка, как плете и ми говори седнала на една звезда. Винаги е в тая поза: плете, усмихва ми се и нарежда като свекърва, но звук не издава. А като е била жива, се чувало и през баира как нарежда и разпорежда на баба ми - майката на баща ми.

- Да не е била попадия? - поиска повече подробности Станчо.

- Не, господине. Защо!? - искрено се учуди домакинята.

- Знам от негово Преподобие, че ние никога не сме имали аристокрация, нали, ваше Преподобие. Да не говорим пък изобщо за преродена такава и само питам. - Станчо вдигна рамене и потопи носа си в паницата.

- Прочее, това, което казва моят клисар, макар и твърде близко до фактите, е истина - подкрепи го отец Делан. - По-скоро мисля, че прабаба ви не е била аристократка, а преродена болярка от маджарско коляно, защото съм чел в ръкописите на моя прапрадядо, че е имал вземане-даване с маджарки от благородно потекло, които той вещо описва като големи свекърви и плетачки. Но, тъй като зная, че корупцията занимава и вашето гражданско съзнание, госпожо, предлагам да се върнем към по-приятната тема за бабата като племенен феномен изобщо. Или предпочитате, все пак, да поговорим за корупцията?

- Все ми е едно! Просто господин Станчо отвори дума за баба си на лунна светлина и аз случайно се сетих за моята.

- Наистина, госпожа Мари - отбеляза отец Делан, правейки знак на Станчо да не сърба като жаден жребец. - Тоя феномен е виден и свиден за всеки признателен чудесат, защото той е една от малкото идеи, които можем да предложим в момента на света и която не ни е натрапена отвън, както например...

- Демокрацията - позволи си ново прекъсване Станчо.

- Сполучливо сравнение - похвали го отецът. - Но чудесатската баба е не само един чисто чудесатски феномен. Тя е "conditio sine qua non", което ще рече, условие, без което като племе ние просто няма да издържим на конкуренцията...

- Още повече, в тоя непрекъснато глобализиращ се свят - обади се и Захари Марин. Нещо като "Баби от всички страни, съединявайте се", ако правилно съм ви разбрал.

- Да - продължи отец Делан. - Но преди да дам думата на моя клисар, само ще прибавя: като всяко неразгадано явление и нашата - при това с главна буква! - Баба, е едновременно реалност и идея, баналност и уникалност, ежедневност и изключение. Да не изброявам повече, защото каквото и да кажа, може да бъде само по себе си предмет на излишни чаени дискусии.

Станчо остави празната паница на масата, напълни я отново, и направи знак, че е вече напълно готов да доразкаже за баба си.

- Мога направо да заявя, че след това плюскане не умрях, поради молитвите на баба ми, която ме гледаше от небето. Баба Калуда беше голяма черковница и лично от нейната уста съм чувал, че щастието в живота й е изневерило само веднъж. Представяте ли си! Една куца орисница направила още на раждането й така, че като порасне, да загуби синьото мънисто, което добрата орисница сложила в пелените й. И когато баба ми става на шестнайсет години, макар още дръглива, но вече забележима за ергените, се хваща веднъж на хорото. И докато подскачала, двайсет сватовници тичат при баща й да я искат за снаха. Но куцата чума - орисницата, направила така, че докато баба ми рипа боса из праха на мегдана, да изпадне синьото мънисто от джоба на престилката й. Чак когато се прибрала вкъщи, тя забелязва липсата и така се разядосва, че сватовниците се изплашили. Те търсили тиха и скромна невяста, която мълчи и слуша каквото и каже свекървата - според тогавашните правила на играта, които на нас ни се виждат сега като бабини деветини не, ами бабини дивотии. Модерната жена сега е свободна сама да избира грешките си в живота. Моята Сали например къса портокалите на един дядка в Гърция за удоволствие.

- И от Братци имаме три гурбетчийки, но те са в Кипър - отбеляза Захари. - Продължи, господин Станчо, нали, щом стигнахме дотам да си говорим за собствените баби, можем да си говорим и на "ти"?

- Разбира се. Но докъде бях стигнал? - попита за помощ Станчо, почесвайки се по темето.

- Дано си вече към края - не скри надеждата си отецът. - До Сали си, но ставаше дума за баба ти.

- А, да. Значи, баба ми така пощурява, че баща й става посред нощите, пали фенера и отива на мегдана да й търси мънистото. Не го намира даже и когато се развиделило, и тогава прабаба ми решава да разлепи в кръчмата един лист със следното съдържание: че който ерген й донесе мънистото, на него ще пристане...

Станчо се разкашли важно и задълго, за да поизнерви любопитството на слушателите, но явно преигра, защото се разхълца.

- Това е един много напрегнат сюжет - отбеляза, докато си поеме дъх, госпожа Мари. - По-хубав е и от тоя за бабата на Червената шапчица. Продължавай, господин Станчо.

- Разбира се, госпожа, но и най-хубавата приказка си има край. Свършвам, ваше Преподобие. Значи, намира го един ерген - бъдещия ми дядо Станчо - на когото нося името и няколко черти от характера. Баба ми мъжкодана веднага му пристава, след което майка й започва и заеква до смъртта си, а баща й отива на гурбет в Кешкемет - като градинар там. Три пъти е помятала и е родила общо пет живи деца, от които последното - момиче, когато аз бях вече в прогимназията. Аз съм впрочем син на най-големия й син, който като мен и дядо ми беше клисар. Баба Калуда умря на вашите години, госпожо, и на самото опело изглеждаше като вас.

Госпожа Мари го погледна така, че Станчо пресуши паницата наведнъж и намери за по-тактично да се поразходи зад къщата. Стори му се, че звездите му намигат, а най-близката се отдели от розовото небе, спусна се стремително и угасна зад покривите на Братци... Хълцането се стопи в гърлото му, а звездите заплуваха като розови балони в очите... "Чаят на госпожа Мари беше наистина фантастичен" - мина през ума му в момента, в който някакъв ослепителен сноп светлина го понесе във вихъра си към падналата звезда...

Първо се вижда проснат на бяла операционна маса, после идва една сестра с маска и ръкавици, сваля ги и ги захвърля небрежно в пихтията, която беше повърнал при черешата. Уж лежи със затворени очи, а вижда всичко. Влиза и един доктор със строги вежди, слага си ръкавици и без да отлепя устни, казва на сестрата засега да не инжектира никаква упойка, защото тоя пациент бил чудесат, който се оплаква, че му се повръща от всичко, и ако повърне и от упойката, може да се удави в себеотричането си. "Напъхай му най-дебелата сонда за стомашни промивки, която е произвеждана някога в галактиката ни, госпожа Мари" - разпорежда докторът. Госпожа Мари кима утвърдително, а Станчо затваря очи и се приготвя да преглътне и най-дебелата сонда...

Когато отново ги отваря изпитва странното чувство, че може да говори през стомаха си така, както някои говорят през носа си... Лежи сам в операционната и докато се чуди какво се е случило, светлината угасва. Влиза Оногур, облечен като камердинер - със запален свещник в едната си лапа - и мълчаливо го придружава до леглото в лятната кухня...

Станчо се събуди в късния предиобед и видя, че е сам в лятната кухня. Опита се да сложи в някакъв ред случилото се, но то се обърка напълно, и стана.

В огледалото видя нещо кисело, разбра, че е собственото му лице и като го наплиска със студена вода, излезе.

* * *

Денят се усмихваше самоуверено и свежо.

Намери отеца седнал под сянката на рекламен чадър пред минимаркета. До чашата вода лежеше празен бял лист, затиснат с "Таксидиотите", а Оногур мижеше, изпружен на една страна. Някакъв мъж-момче, клекнало до него, галеше корема му - бавно, несръчно и ухилено.

- Добрутро, ваше Преподобие - поздрави Станчо. - Успал съм се. Не можах да се осъзная къде съм, като се събудих. Помниш ли случайно какво ядохме снощи?

- Добрутро, Станчо. Ти изпи и една кофа чай от рози, след като беше излапал дузина кебапчета. Защо питаш, да не си сънувал кошмари? Приличаш ми на не знам какво.

- Видях се в огледалото. Кажи направо, че приличам на повърнат клисар.

- Не е достатъчно описателно. Аз самият вечерях по-умерено и пих от същия чай, който ме направи по-усмихнат от бебе без колики. Ти какво сънува?

- Не съм много сигурен дали беше само сън, защото госпожа Мари, която ми направи стомашни промивки с градинския маркуч, е медицинска сестра в едно НЛО. Сега, като разсъждавам над това непознато състояние, все повече си мисля, че съм един от ония, които могат да се закълнат в присъствието на извънземни на Земята.

- Не те разбирам, но говори по-тихо, ако обичаш. Когато човек е объркан като теб, той говори високо и всеки може да чуе тайните му. Седни и допий водата ми, за да се успокоиш първо. Така-а... Както знаеш, аз се интересувам от тая материя, прочел съм много, и имам изработено мнение по въпроса. Съмненията ми, че си прав, са големи, но едно е вярно: в чая на домакините ни може би е имало нещо, което ме накара не само да спя в розовите облаци на седмото небе, а и да се покатеря на осмото. Никога едно обикновено утро като това, не ми се е виждало така странно усмихнато, хората така добри, а гаргите така сладкопойни.

В тоя момент госпожа Мари се показа на вратата. Подаде чаша с прясна вода, погледна Станчо така, сякаш се опитва да си спомни къде го беше виждала снощи и се прибра озадачена в минимаркета.

- Направи ли ти впечатление колко стратосферно разсеяна и атмосферно синеока е госпожата, Станчо? - пошушна отец Делан зад дланта си. - И някак космически отдалечена от представите ни за човешка близост и температура?

Отец Делан отпи една глътка и направи опит да продължи, но Станчо му попречи:

- Изразяваш се така светосферно, ваше Преподобие, че нищо не разбирам. Защото аз нямам твоето усещане за космичност. Имам уши и очи, и мога да повторя онова, което вече ти казах: госпожа Мари е медицинска сестра в едно НЛО. Тая нощ до небето ме вдигна някаква слънчева вихрушка и съм благодарен, че Оногур ме върна на леглото в лятната кухня. Казвам го само на тебе и вече го забравих, защото съм благодарен човек. Но щом съм гладен, значи стомахът ми е отново в ред.

- Станчо! Винаги съм знаел, че в тоя свят ти се ориентираш стомашно, докато аз го правя - отец Делан почука чело с дългия си показалец - умствено. Разбира се, досега ти нямаше представа за това, че между нас живеят същества от други планети, и ще ти обясня: някои от тях са дошли от добрия, докато други - от лошия свят. Защо ме гледаш като не знам какво.

- Като розов клисар. Продължавай, ваше Преподобие. Как така, ти да не си ми разказвал за тия неща досега?! Може и затова да се пуля.

- Те, Станчо - продължи едва чуто отецът, - са в една вечна и печална борба помежду си така, както и противоположните доказателства за необяснимия им произход. Вярното е, че повечето от тях са дошли от лошия свят, но това не бива да ни плаши, защото отдавна съм забелязал: въпреки, че са много по-малко на брой, добрите извънземни са достатъчно силни да предпазят човечеството от самоизтребление. Разбираш ли изобщо за какво говоря?

- И аз го бях забелязал, но не знаех, че това се дължи на тях, ваше Преподобие. Ето, сега ми стават ясни много неща. Ти и аз например сме толкова добри, че можем да победим сто лоши неща с голи ръце.

- Така е. Но се надявам, че ти не ме смяташ за извънземно същество, Станчо. Защото, ако бях такова, нямаше да те изтърпя и минута. Но дължа да си призная, че никога не си ми бил съвсем ясен, което е една друга тема. Тука говорим за госпожа Мари и сина й Захари, най-младият селски кмет в Нова Чудесатия, и аз се чудя цяла сутрин къде може да сме попаднали, защото веднъж ми приличат на извънземни, друг път - на земни, а трети път на...

- Може и да са наркомани, ваше Преподобие, но тая тема ми омръзна. Смятам, преди да се поразходя по сокаците на Братци, да те попитам, как смяташ да убиваш времето си в тая хубава нагода днес.

- Ще приемам поръчки за "Таксидиотите" и ще си мисля за Евдокия. Отдавна не съм я съновиждал и много ми липсва, клисарю мой. Преди да пристигнеш, си спомних как веднъж - бяхме още невръстни - си загуби обичката, и когато я намерихме, изплака най-щастливите сълзи, които бях виждал. Не съм виждал по-щастливи сълзи оттогава.

- Как изглеждаха, ваше Преподобие? Сали се оплакваше, че плачела от мен с горчиви, но такива няма, защото сълзите са винаги солени.

- Това, което ти казваш, е също една метафора, Станчо, но в това божествено утро не ми и смисляй за горчиви. Сълзите на Евдокия бяха наистина великолепни. Сълзите на щастието са най-бистрите, най-прозрачните и най-бисерните сълзи, поради което и най-ценните на света. А тоя нещастник тука, дето не е спрял от един час да гали Оногур по корема, е селският идиот. Като разбра, че Оно умира от удоволствие, видях радостни сълзи в очите му. Така че сълзи има всякакви, но докато хората, които влизат и излизат от минимаркета, зяпат мен, а не "Таксидиотите", аз ще си мисля за щастливите сълзи на Евдокия.

- Разбирам, ваше Преподобие. А тоя как се казва? - Станчо кимна към мъжа-дете.

- Мисля, че Чапи. Така мило го наричат всички, които минават покрай нас. Виж, виж... Как само треперят клепките на Оногур, като го гали.

- На колко ли години може да е, ваше Преподобие?

- Не зная и едва ли някой ще знае, Станчо. А това е разбираемо, защото селският луд е едно безвъзрастно като живота същество. Той е една обособена част от него и ако дадено село може без поп, без луд не може: защото попът приказва, а лудият - доказва. Не вярвам даже майка му да си задава тоя въпрос и не вярвам някой да мрази такъв човек. Човеците не мразят оня, от когото се страхуват.

- Много ми стана, ваше Преподобие, и не го проумявам напълно.

- Много просто! Съобразяват се с него. Те мразят успелия. Пазят се от лошия, а завиждат на трудолюбивия. Сега разбра ли?

- Помниш ли Нада, ваше Преподобие? Да, нашата луда в Манчеви варници. След като я прегази самосвала на Пътното, нима градът ни не осиротя? Село без луд е като стадо без черна овца и може да си прав донякъде.

Една дребна жена мина покрай тях, обърна се, и преди да влезе в минимаркета, се прекръсти.

- Помоли се за нас. Да не ни взе за луди, ваше Преподобие?

Отец Делан не отговори пряко и продължи:

- Знаеш ли какво ми разказа тая сутрин наместник-кметът, преди да отпътува за Сливен, Станчо? Миналата година в Братци е идвало лично руският културен аташе, за да огледа състоянието на храм-паметника "Димитрий Ростовски", както и военните гробове. И нарекъл видяното "адна болшая свиншчина", защото заварил камбанарията безкръстна, гробището буренясало, а големия оловен ангел, който го пази - откраднат. Това е казал, докато гледал как една свиня-майка с дванайсет сукалчета се разхождала свободно между гробовете и ровела из ланската шума. Културният аташе попитал, много ядосано, ну, сволачи что ета, и заявил, че посолството ще посъветва правителството в Москва да се откаже безвъзмездно и веднъж завинаги от историческите си претенции, както върху храм-паметника, така и върху чудесатската благодарност изобщо. От неизразима с думи народна признателност за това, господин наместник-кметът веднага му подарява едно черничево буре с дъбова ракия, лапсус, обратно. Така че, междувременно, собствеността върху храма е надлежно прехвърлена на общината и рано тая сутрин господин Захари Марин замина за Сливен, за да връчи на владиката Филарет символичния му ключ. Може и правилно да съм разбрал, че храмът "Димитрий Ростовски" ще бъде първият в Нова Чудесатия, регистриран в съда като ООД. Сигурно аз ще бъда поканен за първи енорийски свещеник, а ти, разбира се, за мой първи клисар, Станчо. Но цялата работа ми се струва някак извънземна и реших да откажа от името на двама ни предварително. Ти какво ще кажеш?

Станчо сви устни.

- Има ли още нещо, ваше Преподобие? Ако има, доизкажи се, защото веднага след това отивам да запаля една свещ в храма.

- Свърших, но пропуснах да ти кажа нещо важно. Руският аташе седнал на патриаршеския престол, изпил около литър ракия и тъкмо се канел да си тръгва, видял Чапи. Прегърнал го и го разцелувал братски, след което уж правил тайни опити да го внедри като руски агент под прикритието на клисар. Ще извиняваш, но трябва вече да тръгваш, защото не мога да си гледам продажбите.

Станчо тръгна точно когато дребната жена излезе от минимаркета. Тя се спря при масата и се прекръсти отново, без да вдига очи от пластиката.

- Продава ли се? - попита жената. - Разрешавате ли да я взема в ръце?

Отец Делан кимна. Тя взе "Таксидиотите", без да дочака устен отговор, и дълго я гледа. Чапи й се ухили жълтозъбо и показа изразително, че на корема си кучето би трябвало да има още два крака, защото е много дълго само за четири. Жената го разбра и му даде един бонбон.

- И аз мисля, че липсват - съгласи се тя. - Но изкуството и природата не се интересуват от недостатъците си като хората. Пластиката за продан ли е, извинете? Ах! Не виждам ли подписа на господин Дедал отдолу. Като момиче бях по-стройна от принцеса и той ме избра да му позирам за известната в цял Сливен скулптура "Ударничката". А той взе, че ми направи краката като социалистически диреци. Значи сте я виждали?! - изненада се жената. - Вие калугер-ясновидец ли сте, чудесно! А знаете ли, че стоях повече от трийсет години пред входа на фабриката и само аз си знам как съм страдала денонощно от тоя неин физически недостатък. Добре, че изкуството не е суетно като човека. Преди да се пенсионирам, бях учителка по рисуване в Сливен - града на суровите хайдути и нежните поети. И ще ви кажа откровено, господин калугер, че тая пластика е един малък, но истински шедьовър. Какво може да струва?

- Нищо, госпожо - отговори отец Делан - защото я излагаме само като мостра. Вгледайте се по-добре и ще видите, че това всъщност сме ние - аз, моят клисар и дългото куче, което Чапи чеше в момента. Ето, можете да пипнете и сама. Това са моята брада, нос... Не, не пипайте моята брада, а тая на пластиката, моля. Пластиката е само мостра и нищо не струва. Искам да кажа, няма цена. Но вие можете да напишете трите имена и адреса си на тоя празен лист, и само срещу десет левчета предплата, да си поръчате една съвсем нова пластика с автографа на автора, който е наистина господин Дедал. При две и повече, правим и отстъпка. Всички парични постъпления ще бъдат използвани за паметник на Матей Преображенски, по прякор Миткало, който ще бъде нещо като лебедовата песен на великия ваятел. Сигурен съм, че ще се намерят даже и хроми, които да продадат бастуните си, за да подкрепят тая родолюбива идея. Съгласна ли сте, че чудесатите са племе, което строи паметници с християнска религиозност и после ги събаря с варварско себеотрицание?

- Съгласна съм с всичко, което казвате - обясни жената, - но личната ми пенсия не може да изхрани патриотизма ми. Напомнете на господин Дедал да внимава с краката на Матей Преображенски и да ги завари яко за фундамента, защото миналата седмица някакви нововандали са откъртили паметника на поп Желяз, който е бил гостоприемен домакин на Матей и председател на Бруклинския революционния комитет. Влачили са го из дерето в тъмно от Бруклино към Спастрен, докато разберат, че статуята е от прост варовик, намазан с бронз, и го зарязали. Искате да знаете къде е село Лукурина ли? Ще ви обясня веднага: първо е Спастрен, после идва Пъзел и чак тогава е Лукурина. Моят род е оттам. Защо питате за Лукурина, господин отец?

- Харесва ми името. А на вас харесва ли ви пластичната глава на кучето, госпожо? Погледнете я само! Това главата на нашето расово куче ли е? Не! Това е главата на всички кучета по света. Което ще рече, че е самата идея на природата за кучешка глава. Гениално, нали! Помислете още веднъж, преди да се откажете необмислено от патриотичната си поръчка, госпожо... Какво, както прочее виждам, ви смущава?

- Смущава ме единствено предната гума на моторетката - каза жената, след като помисли кратко. - Явно е спукана, защото е сплескана и това обезсмисля цялата идея, тъй като я осъжда на неподвижност. Колко жалко, наистина!

- Вие виждате нещата откъм спуканата им страна, госпожа Ударничко. Моят клисар е същия черногледец. Изкуството, както знаем, е любов. Така, както любовта - изкуство. За изкуството не е важен въздухът в една гума, а етерът на нейната възвишеност. Чували ли сте за Салвадор Дали? Добре, така и предполагах. А виждали ли сте сплесканите му часовници? На мен лично, те ми приличат на салфетки, от които се окапва вечността, но това не значи, че съм готов да го тълкувам погрешно като обезсмисляне на нейната безкрайност. Ако виждаме само спуканите гуми, работата и ролята на изкуството са спукани и трябва всички да се върнем в пещерата.

- В коя пещера? - не разбра жената.

- Имам предвид пещерата - люлка на цивилизацията, госпожо.

- Господи! Трябваше да се сетя сама, господин отец. Извинете.

Жената разсъди смутено. Усмихна се неопределено и като постави внимателно "Таксидиотите" на масата, си тръгна замислена, без да направи поръчка.

Общо взето, интересът към пластиката остана нищожен. До вечерта отец Делан успя да привлече внимание повече с краснословието си, отколкото с "Таксидиотите", и въпреки че това много го натъжи, в никакъв случай не го отчая.

По време на вечерята той попита на два пъти за рецептата на палачинките и прие усмивката на госпожа Мари повече като проява на скромност, отколкото като нежелание да му я даде. А докато сърбаше чая, припомни на сътрапезниците си, че неуспехът има и обратна страна, която се усмихва само на вярващите в превратностите на съдбата.

- На вярващия и неуспехът може да донесе утеха - увери ги римувано той - защото обратната му страна е усмихната. Докато тая на успеха е тъжна, и затова аз се отнасям и към двете като към едно същество с две лица. Твърдя това, не само защото се усещам особено разположен след розовобузестите палачинки и розовия чай, а и защото се чувствам като седнал върху пухкав облак на осмото небе. Всичко, което не е станало, не е бивало да става и в момента нещо познато нашепва в ухото ми, че утре или вдругиден ще стане онова, което не стана днес. Доколкото разбирам - отец Делан се засмя предварително на шегата си, - и вие сте предоволен от изминалия ден, господин Захари, понеже и вашите очи лъщят като на котарак пред дълбока чиния сметана. Добре е човек да се оттегля тогава, когато се чувства най-щастлив и аз ще се възползвам от това правило, тъй като имам намерение да сънувам някои важни неща.

Отец Делан се огледа и чак сега си зададе въпроса къде е Станчо. След като предположи, че вероятно завързва нови познанства на мегдана или в кръчмата, се въздържа от допълнителни въпроси, и като пожела спокойна нощ, се оттегли за сън.

С усещането, че брадата му остана да лежи върху розовия облак, с който е завит, той потъна щастливо в съновиденията си.

* * *

- Добрутро, Станчо - отговори на поздрава отец Делан. - И днес утрото е нарисувано от ръката на небесната любов и предчувствам масов интерес и поръчки. Не съм усетил, кога си се прибрал снощи. Сядай!

- Прибрах се, когато бухалите заспиват. Аз имам други предчувствия, ваше Преподобие, и дано не изляза прав. Видях господин Захари да се качва на рейса. Пак ли замина за Сливен?

- Вчера е имал среща с владиката Филарет, който му е дал адреса и днес отпътува за Чирпан, където отива на оглед за първия енорийски свещеник на храма "Димитрий Ростовски". Разказа ми, че кандидатът е бивш пилот, който бил до такава степен несъгласен със съкращенията в армията ни, че решил сам да си закачи мундира и авиаторските очила в килера и да се запопи. При това имал повече от сто хиляди летателни часа и не знам колко килограма ордени, представяш ли си?

- Наистина съм, както сам се изразяваш, един обобщен образ на клисар, ваше Преподобие - отговори Станчо, съсредоточен върху носа си на пластиката, - но такъв нос може да ти лепне един скулптор като господин Дедалчо, че да не може да те познае и майка ти. Наистина ли тая пластика е шедьовър?

- Търси приликата в разликата, Станчо. Ти когато гледаш близнаци, какво търсиш? Приликата или отликата? Помисли обаче преди да ми отговориш.

- Разликата... Ами, да, разликата.

- И защо? Но помисли добре, преди да дадеш погрешния отговор.

Тоя път Станчо помисли по-дълго.

- Много просто! Защото, без разликата не можем да видим приликата, ваше Преподобие.

- И обратно. Това е то единството на противоположностите. Защо тогава трябва да търсиш приликата между идеята за един нос, направен от Дедал, и тоя, направен от смъртния ти баща. Запомни! Изкуството е призвано да обединява в себе си приликите и отликите и тъкмо това го прави безсмъртно.

- Ето! Точно това не харесвам на изкуството, ваше Преподобие. Че прави нещата изкуствено безсмъртни. - Погледът на Станчо говореше за твърда убеденост.

- Всички сме правени от някаква воля, Станчо. Но тайната е в това, че не знаем защо. Влез в минимаркета и помоли, ако обичаш, госпожа Мари за чаша студена вода. Днес нагодата ще е по-гореща от вчера. Благодаря.

Докато Станчо каже "моля", сякаш поникнал, се появи и Чапи: гледа дълго отеца и тръгна нанякъде в момента, в който два кални до покрива и натоварени с агнешки кожи москвича, спряха на мегдана. От едната барака слезе тумбест мъж с тенекиена фуния в ръката, сложи я на устата си и произведе нещо като "а-аншки-кож-купюъ". След като извика в четирите посоки на света, той сложи другата длан зад ухото, ослуша се кратко и тръгна към отеца, потупвайки фунията по дебелите си кълки.

- Изкупува агнешки кожи, ваше Преподобие - обясни Станчо и постави каната с вода до пластиката. - По колко ги изкупуваш, колега?

- Колко кожи имаш, освен твоята? - попита мъжът. - Ти не си от тука, като те гледам. Виждал съм те някъде другаде. А тая работа съм я видял вчера у един мечкарин. - Той посочи "Таксидиотите" и извика отново във фунията. - Тия глухи селяни тука да не са измрели от глад, или да са избягали в гората? Щото след нас идва много въоръжена войска. - Мъжът се изсекна технично и пак направи съобщението. - Ама, голяма, като ви казвам. С танкове, с картечници, дано да няма само трета световна.

Иззад ъгъла излезе ято пуйки, подкарано от една набита леля, която опря тънката си пръчка на стената и без да сваля поглед от отеца, се напъха заднешком в минимаркета. Пуякът разтегна едното си крило чак до земята, и когато главата му почервеня, започна да се върти в полукръг около една бяла пуйка. Набитата жена излезе от минимаркета с пакет сол под мишницата, взе пръчката и го удари по плешивата глава. Главата веднага посиня, а тя подгони ятото пряко през мегдана.

Отначало се чу само някакъв далечен тътен. После от него се открои шумът на четиритактов двигател и след минута един прашен джип изскочи на мегдана, изръмжа горещо и спря пред минимаркета.

- Продават ли цигари тука? - попита войникът и слезе от джипа.

От другата страна слезе втори войник, размота две оръфани флагчета и застана обърнат с лице към приближаващия тътен, който неудържимо преминаваше в тъмен грохот...

Танковата колона изскочи като жаден змей от завоя и се заточи на север - скърцаща и смърдяща; гъст прахоляк покри слънцето.

- Това са прахът и смрадта на разрушението, Станчо - каза отец Делан, докато змеят се влачеше пред очите им.

Станчо отговори нещо, но отецът не разбра какво. Думите му сякаш попаднаха под веригите на машините. Той вдигна ръка и посочи напред...

С разкопчана кожена шапка на главата, Чапи стоеше прав и ухилен до уши върху един танк, и козируваше.

Отецът се изправи несъзнателно, стисна жезъла в лявата си ръка и козирува на щастието му. Станчо направи същото.

- Само дете и луд могат да бъдат така щастливи - извика той, без да откъсва очи от Чапи. - Запомни, защото истина ти казвам: лудите и децата ще изкупят греховете ни, клисарю мой. Те ще спасят Доброто.

- Сигурно - изкрещя в ухото му Станчо. - Но истината е, че мургавият търговец на агнешки кожи е офейкал между другото с "Таксидиотите", докато ние с теб сме приемали парада и козирували на щастието, ваше Преподобие. Какво ли може да значи тая поличба?

Отец Делан разбра, но не трепна и не отлепи поглед от Чапай. Чак когато колоната отмина, той свали ръката си, събра красиво пръстите си и направи кръстния знак. Рече:

- Благословен мирът! А кражбата е едно от грозните лица на земната истина, Станчо. Слава Богу, че има и небесна, която е нашата утеха... Сега искам да се усамотя до довечера.

Отец Делан стисна здраво жезъла и потъна в праха на мегдана.

* * *

Захари Марин се върна от Сливен, когато лампите вече светеха, и отиде направо в лятната кухня.

- Авиаторът е съгласен, господин отец - каза още от вратата той. - На едната дума. Изслуша ме само докато му се представя. Сам си задаваше въпросите и си отговори, че е готов да се запопи веднага, но жена си ще прибере наесен. Искам първо да огледам обстановката, той каза всъщност "топографията", утре пристигам, казва, в ранни зори. Напълно съм наясно с положението в Църквата, и в армията е същото, ако щете, така е и в детските ни градини. Говорил съм, казва, няколко пъти с високопреосветения Филарет и смятам, че ще успея да приобщя още по-плътно вашата православна енория към неговия синод. Ако трябва и с оръжие ще я пазим с вас от конкуренцията на другите синоди. И въобще - народен авиатор, господин отец. Но защо ми изглеждате малко тъжен! Ако сте наистина такъв, нека в такъв случай отидем в гостната. Госпожа майка ми ще ви направи пролетна салата. Къде е господин Станчо?

- Сигурно е пак на мегдана или в кръчмата. Каза, че отива да доразследва случая с кражбата на пластиката ни. Прочее, добре би било да ви опиша как и защо се случи, преди да съм забравил.

Докато хрупаше свежата салата, отец Делан разказа подробно за случилото се. Нарече го "битово произшествие от местен характер" и изказвайки похвала към салатата, помоли за още малко.

- Предполагам, че марулята ви е собствено производство, госпожа Мари. Господин Дедал - един заклет вегетарианец и привърженик на разделното суровоядство и хроничното гладуване, ни поднасяше македонски зеленчуци, на които моят клисар се мръщи както сито магаре на кукурузени какалашки. О, благодаря, достатъчно. - Отецът пое препълнената купа и вдъхна дълбоко свежестта на някаква непозната подправка. - Не, благодаря, бира въобще не приемам. А каква беше, прочее, тая танкова колона, която разрови още повече дупките пред кметството, така и не разбрах. Не допускам по никакъв начин да сме обявили война на някого, защото още не сме приключили войната с корупцията в страната. Или?! Господин наместник-кмет, чухте ли въпроса ми?

- Не знам, господин отец - повдигна рамене Захари. - Каква война, госпожа майко?

- Според мен това са или военни маневри, или ще снимат филм - повдигна рамене и госпожа Мари. - Не разбрах точно. И в двата случая са някакви забавления. Искаш ли още една бира?

Захари Марин прие и отпи дълбока глътка. По горната му устна останаха бели мустачки.

- Маневри са. За въоръжен сблъсък с чужди нашественици не може и дума да става, понеже ако това беше така, военното министерство щеше веднага да ме мобилизира, да ни изключи тока и да ни спре водата. А то, както виждаме, нито го прави, нито ще посмее да го направи, защото в момента чудесатите са настроени така, че никой няма да се бие за отечеството, а напротив: всички ще посрещнат чуждата армия като своя освободителка. По-скоро може би снимат някакъв филм. Още малко салата, госпо...?

Захари Марин не беше довършил въпроса си, когато лампата угасна. Но не беше още започнал да ругае и отец Делан взе думата:

- Всичко може да е, господин Захари. Даже и цирк. Но ще ви кажа на тъмно, че при една модерна война чуждите разузнавания използват всевъзможни трикове като психологическо оръжие. Ако наистина се снима филм, не би трябвало да ни се изключва тока. Господи! Само война й липсва на Нова Чудесатия в момента. Но колкото повече разсъждавам, толкова повече се приближавам до заключението, че това не е външна интервенция, а е по-скоро гражданска война. Не в класическия смисъл, а война на икономически интереси, която аз ще нарека и "мафиотска". И децата у нас знаят, че мафията ни е въоръжена по-тежко от държавата. Прочее, тук му е мястото да спомена, че по същество всяка война е мафиотска, господин Захари.

- Той не е тук, господин отец - обади се в тъмното госпожа Мари. - Отиде да вземе свещи от минимаркета и сигурно ще се отбие за някакви добри новини в кръчмата.

Навън нещо светна изведнъж и така ярко, че гостната побеля. А когато угасна, тъмнината изглеждаше още по-черна.

- Скоростта на тъмнината надвишава с "пъти" тая на светлината, госпожо Мари. Това се отнася и за скоростта на тишината, спрямо тая на звука. Прочее, сега вече ще разберем истината. Ако последва и гръмотевица, значи е обикновена буря, защото светлината пък е по-бърза от звука. Но аз се опасявам, че няма да последва гръмотевица, а експлозия, и ако имате подходяща изба, ще е по-разумно да потърсим убежище в нея. Аз залагам по-скоро на война и единствената ми надежда е тя да не бъде ядрена, а модерна. Но каквато и да е, госпожо, аз няма да бъда първият доброволец, защото съм враг на всякакви войни и насилствени методи като средство за уреждане на сметки и разногласия. Войната е продължение на човешката глупост с други средства. Аз помня, когато дядото на моя клисар се върна от втората световна: беше така глух и стресиран, че не можеше да чува и разумни съвети, и умря от препиване. Искам да кажа, че войната е причина за много лични драми и трагедии. Прочее, ставам така бъбрив винаги, когато се разтревожа, но не чух никакъв тътен? Или греша?

- Наистина не последва нищо, господин отец. Исках... и ето, че случаят сам се предложи... Искам да ви разкажа нещо, което да приемете като лична изповед. Трудно ми е, но предполагам, че ще ми бъде по-лесно на тъмно. Готов ли сте да ме изслушате?

Отец Делан чу как госпожа Мари преглътна сухия залък на затруднението си и потвърди своята готовност:

- Моля, говорете, госпожо.

В последвалата кратка пауза госпожа Мари успя да преглътне на сухо още веднъж.

- Съпругът ми ни остави със Захари, когато бях едва двадесет и седемгодишна. Но първо ще ви кажа защо угасна токът: електрическите ни предпазители са слаби и изгарят, когато над Братци се спусне летящата чиния. Чувам, че пулсът ви се ускори, но ви моля да се облегнете назад и да се успокоите...

- Каква летяща чиния?! - Изумлението в тона на отеца беше видимо и на тъмно. - НЛО ли имате предвид? Аз вече сънувах едно на идване към Братци, а господин Станчо бръщолевеше нещо такова завчера, ако не се лъжа. Прочее, това, което може би ще вземате за ускорен пулс и в следващите минути, ще са всъщност ударите на нетърпението ми да чуя повече. За каква чиния точно е реч, госпожа Мари?

- Истинска летяща чиния, господин отец. Не за салата или някаква декоративна. Само не ме прекъсвайте, за да ми кажете, че не ми вярвате... Захари беше на шест години. Вечеряхме със същата салата като тая на масата в момента и си легнахме с мъжа ми на отворен към градината прозорец заради горещината. Спомням си, че заспах трудно... Не знаех колко време съм спала, когато почувствах, че някакъв ослепителен вихър ме грабна и ме понесе със скоростта на тъмнината през някаква черна дупка...

Госпожа Мари говореше и говореше. Докато се опитваше да следва мисълта й, отец Делан ясно я чу как смръкна дълбоко, и на два пъти.

- Не можех да преценя кога съм се върнала, но се чувствах много щастлива, защото всичките ни кавги за пари и дребнавости ми се струваха вече жалки. Не се изненадах, че мъжът ми пуши в кухнята, но ми прилоша, когато видях куфара. Той ме попита къде съм била три дни и нощи, и когато му обясних, ми се изсмя, изпържи ми една гореща поничка на врата, после ме ритна отзад и тръшна вратата след себе си завинаги, подлецът. Оттогава чинията идва редовно в Братци, всички знаят за контактите ми с нея, но никой не ме разпитва, защото вече и други се научиха да я посещават. Няколко пъти идва да тършува полицията и един жилав като стар петел професор дойде, но след като им разказах за чинията, помислиха, че съм някаква смахла и не дойдоха повече. Така че направете си вашите лични заключения. Съжалявам, че няма ток, да ви направя един горещ розов чай, господин отец.

Лампата неочаквано светна и докато премигваше срещу светлината, на отеца се стори, че госпожа Мари избърса някакъв бял прах от върха на носа си.

- Загадъчна изповед - призна след дълго мълчание той. - Чувал съм всякакви изповеди, но повечето банални. Но ако трябва да се изповядам и аз, ще призная, че моят клисар ми разказа нещо подобно. Беше къде по-нескопосано, но си го обясних със състояние след хранително отравяне. По-загадъчното е, че откакто пия вашия розов чай, аз също се чувствам като на осмото небе и не мога да си обясня защо.

Докато бавно обясняваше, че това се дължи най-вероятно на космически излъчвания, идващи от Чинията, погледът на домакинята ставаше все по-замечтан и лъскав.

- В това няма нищо чудно. Правя чая от космически рози, които ми доставят извънземните, господин отец. Синът ми също го обичаше, но го намира вече за слаб. Защо се замислихте изведнъж?

Отец Делан още обмисляше какво да отговори, когато Захари Марин отвори вратата и още докато я затваряше, каза:

- Ето ме! Забавих се малко в кръчмата. Тоя ваш клисар е нещо..., и аз не знам на какво да го оприлича, господин отец. Нарече избирателите ми "вакли бейки" и успя набързо да ги убеди, че пропорционалната избирателна система е по-недемократична от мажоритарната. А аз не мога да ги убедя с години, че демокрацията ще си отиде някоя нощ така неочаквано, както и дойде, ако не й окажем нужното гостоприемство. Мисля, че си вече доста отегчена, за да си и уморена, госпожа майко, или само така ми се струва? Не искаш ли да си лягаш?

Госпожа Мари кимна и стана от мястото си. Усмихна се нежно-сънено, но на отеца се стори, че беше по-скоро отнесено. Захари остави свещите на масата и я изпрати до вратата.

- Знаете ли какво още каза? - попита той, когато се върна и седна.

Отец Делан повдигна рамене, положи длан върху брадата си и зачака.

- Каза, че трите измислени пространства - политическото, чиновническото и медийното са всъщност три юначни задруги, както следва: първата - на кръглите гевреци, втората - на безквасните тутманици и третата - на мазните милинки.

Отец Делан свали ръка от брадата си и повдигна любопитно вежди:

- От кого ли го е научил? - попита по-скоро себе си той.

- Не мога да знам, господин отец. Но говореше като отнесен. Обясни ни, че груповият символ на трите юначни задруги бил - Захари разтвори широко ръце - дългата софра. Така естествено, както за патриотичните американци той бил морският пехотинец, а за сгъстените, както ги нарече, китайци - противозачатъчното хапче. Особено ме впечатли, когато обясни, че за да подчинят хората на волята си, тия три задруги имали на разположение три инструмента: страха, подкупа и личния пример. За съжаление, третият се оказал по принцип най-заразителен. И тъкмо когато моите избиратели се канеха да му задават въпроси, взе, че си тръгна. Отивал да сънува нещо по-конкретно, представяте ли си! Така се измъкна.

- И какво стана след като си тръгна? - попита отецът.

- Един го нарече "розов чай от канабис".

- Това какво значи?!

Захари Марин се усмихна и стана.

- Може и сам да се досетите. Но каквото и да значи, демокрацията и вие сте най-интересните неща, кацали в Братци, откакто аз съм наместник-кмет, скъпи господин отец. Предлагам да си лягаме, какво ще кажете?

- Уместно предложение, господин Захари. Късна, тъмна и предразполагаща към дълбоки анализи и размишления доба е. Моята представа за клисаря на демокрацията - образ, не обобщен и поради това безличен, а общителен и личен, което ще рече конкретен, но въпреки това романтичен - е на път да стане факт. Има неща, които бива само да мислим, и тук му е мястото дипломатично да намекна, че странният чай на госпожа майка ви може да накара и едно магаре да се почувства свободно от отговорност за думите си. Усещам го по себе си и затова бързам да си легна. Лека нощ.

* * *

Отец Делан отвори вратата на кабинета точно в девет. Той се спря на прага и поздрави любезно, но не получи отговор.

Застанал в средата на стаята, наместник-кметът посочи с пръст, че устата му е заета. С друг жест го покани да седне, а с трети - да прояви малко търпение. Като правеше усилия да преглътне, той заснова отново между вратата и писалището си. Отецът предположи, че изпълнява някакви лекарски предписания и реши да използва времето и шанса си да разгледа кабинета.

Той бързо откри, че най-забележителните неща тук бяха четири: криво окачения портрет на президента; знамената на Нова Чудесатия и Европейския съюз, увиснали отегчени едно от друго в кошчето за чадъри; четинестата глава на глиган със злобни очи и лекьосаната папка от свинска кожа върху писалището. Това беше. Килнатата виенска закачалка не можеше да бъде прибавена в сметката по никакъв начин.

Господин Захари Марин седна зад писалището и докато правеше последни опити да преглътне, мижеше. Клепачите му трепереха, веждите се гърчеха като гъсеници. Беше повече от ясно, че разиграва театър и отец Делан удари три пъти с жезъла по пода, за да сложи край на тая самодейност. При това, така силно, че гръклянът на наместник-кмета подскочи и той се разкашли до сълзи.

- Главата ми щеше да се пръсне, господин отец. Но сега, след като вече преглътнах билковата отвара, се чувствам по-добре. Това е тя - силата на родната ни чудесатска медицина. Понякога трудно се гълта, но преглътнеш ли веднъж, ти помага моментално. - Девет минава, а поп Пилот още го няма. Тоя тип няма изобщо да дойде, вие какво си мислите? Досега сто пъти да съм се обадил на владиката Филарет да ми прати друг летящ поп, но и служебният ми телефон е вече втори месец изключен за неплатени сметки. Тоя пилот и кандидат за поп в храма ни свален изтребител да беше, отдавна трябваше да е тук. Забелязвате ли в каква безпилотна държава пътуваме към бъдещето, господин отец, а? Направо посттоталитарна!

- Знаете ли поговорката "Не отлагай днешната работа за утре, ако можеш да я свършиш вдругиден"? Аз съм забелязал - отговори на първия въпрос отецът, - че когато един чудесат е обещал да дойде в седем, трябва да го очакваме да пристигне гладен по обед. И това се дължи на факта, че не може да проумее едно: две дини под една мишница не се носят. Затова защото във въображението на чудесатите времето е нещо бездънно и лично като чорбаджийски потури, те не се тревожат за чуждото. И разбират, че е пари само, когато получат телефонната си сметка. Така че, би трябвало да очакваме вашия кандидат-изтребител да кацне тук точно за обед. А що се отнася до държавата ни, съветвам ви да следите телевизионната статистика "Къде ли сме ние", за да си отговорите сам на един въпрос с два подвъпроса: къде не трябва и къде трябва да бъдем. Личното ми заключение е, че най-вероятно ще останем дълго в това вдървено положение, защото сме затънали и с двата крака в блатото на носталгията по доброто старо и евтино сирене... Но вие май не ме слушате?

- Напротив - протестира Захари. - Затворил съм очи и се опитвам да се съсредоточа по-добре, ако изобщо мога. За такова блато съм чувал. Някъде в Силистренско ли е?

- Не, това е метафора. Виждам, че ще трябва да кажа направо, защо, прочее, ви посетих... Знаете ли? Тая нощ сънувах една идея, господин Захари. Сънят ми беше много сложен, но идеята е проста и съм дошъл сега да я разменя срещу вълшебното ви гостоприемство. - Отец Делан поглади брадата и буклата си. - Дойде му времето Братци да получи своята слава и блясък - обяви тържествено той. - Останалите подробности следобед.

- Протестирам! - възпротиви се Захари. - Или искате да ми се пръсне главата от мислене? Разказвайте до довечера, ако щете, но започнете веднага и преди още да е кацнал летящият холандец, пардон, поп. Моля!

Отец Делан обмисли молбата, склони и започна:

- Сънувах как кацам с най-нов модел летяща чиния в Братци. Госпожа майка ви седи върху каса студена бира пред минимаркета си и чопли слънчогледови семки. Когато ме видя, стана и тръгна бавно към чинията, но в същия миг откъм другия край на мегдана се показахте вие - с една дъбова гаванка в ръце и двама предизборни оратори с едно огромно кебапче, което носеха като греда на раменете си. Следваше ги тълпа от полугладни и полужадни избиратели, които ръкопляскаха в ритъм и пееха "не щеме ний богатство, не щеме ний пари". Преди шествието да стигне до минимаркета, госпожа майка ви каза, че ще се върне след три дни и три нощи и отлетя безшумно с летящата чиния. А сякаш паднали от небето и с бели ръкавици, на мегдана изневиделица се появиха владиката Филарет и секретар-протосингелът му Пахомий, който започна да крещи нещо в ушите на ораторите. Те веднага изправиха кебапчето като позорен стълб посред мегдана, а Пахомий ги привърза за него. Дядо владика отслужи водосвет и благослови дъбовата гаванка, а после свали белите си ръкавици и ги пусна в нея. А гаванката беше пълна с пача. Като се накиснаха добре ги извади и ги зафучи по позорния стълб с думите: "Тукашен и другоземен избирателю, който минаваш случайно оттука, хвърли ръкавиците си като мен по езическата богиня Пихтия, та...

- Ударението не е ли на второто "и", господин отец? - прекъсна го наместник-кметът.

- Не! На първото "и" е, господин Захари. Прекъсвате ме без основателна причина... момент, докъде бях стигнал?... Та, грамада неръкотворна да се вдигне на това място - толкова грамадна, че отвсякъде да се вижда и гледа." Това е най-краткият вариант на съня ми. Моля за чаша вода, ако може.

- Не схванах идеята, господин отец - призна наместник-кметът, докато отецът отпиваше. - Можете ли да ми го изтълкувате?

- Основната идея на съня ми е, че ръкавиците са символа на корупцията, защото пазят ръцете чисти от нея. Трябва само да поръчаме проекта на великия Дедал и в Братци ще бъде издигнат първият и единствен на света паметник на Пихтия - богинята на безсрамната корупция. Мало и голямо ще идва да го види. Какъвто е случаят с Бременските градски музиканти и с Айфеловата кула например.

- Господи!! И как точно ще изглежда? - почти извика Захари Марин.

- Една гигантска ръкавица, оградена с пълноводен ров, в която туристи ще хвърлят символично своите монети. Момент... Обмислете добре въпросите си, ако не искате те да бъдат глупави. Приходите в общинската ви каса със сигурност ще надхвърлят двойно постъпленията на държавата от такса "смет" например.

- Ще откача. А кой е тоя откачен, който ще финансира паметника? - попита, озъртайки се Захари.

Отец Делан успя да каже само "аз, разбира се". Вратата се отвори и големите очи на едно десетинагодишно момиче надникнаха от процепа й.

- Мама и баба тука ли са? - попита то, без да сваля очи от отеца.

- Няма ги - отговори наместник-кметът. - Минимаркетът е отсреща, а не тука, моето момиче.

- И там ги няма. Тръгнаха преди два часа за ковчег и още не са се върнали. Дядо умря снощи като гледахме "По света и у нас". Токът угасна и като светна пак, помислихме, че сънува смешни лъжи, пък той си бил умрял на тъмно.

Захари погледна отеца, но той не се намеси.

- Бил е пред рая, моето момиче - разсъди бързо наместник-кметът, - и отецът тук може да го потвърди. Много хора, като си прочетат името в списъка, залепен на райските порти, се присмиват на живите, които са ги тормозили на Земята, нали, господин отец.

- Разказът ви звучи правдоподобно и всяко невръстно дете е готово да му повярва - отговори отец Делан.

- Хм! - продължи Захари Марин. - И още не са се върнали с ковчега?! Винаги държа три празни сандъка на склад в храма, господин отец. Но сега нещо не разбирам. Бихте ли ме придружили дотам? Ще оставим една бележка на вратата, че сме отишли в храма. А ти си отивай, моето момиче. Кажи на умрелия си дядо и на опечалените, че освен ковчег си имаме и готов отец. Това е протоиерей Делан Манчев, когото зяпаш от одеве, сякаш е някакъв летен вариант на дядо Коледа. Той няма да им откаже да извърши опелото и те пак ще плачат, но от радост. Хайде, тичай сега да им съобщиш, моето момиче.

Момичето каза "добре" и затвори внимателно вратата.

- Това проклето стъпало скърца така, че винаги когато стъпя на него, ме засърбяват венците - каза Захари Марин, докато слизаха по самотното стълбище. - Трябва да повикам дърводелец да го поправи веднага след като осчетоводим първия сандък монети от посетителите-поклонници на дъртата Пихтия. Внимавайте, господин отец! Не се облягайте на парапета, да не паднете в счупените столове под стълбището. И крушката е изгоряла, но ще я сменим. Чудна работа! Къде ли може да са отишли тия две жени?! Нямате ли някаква идея, господин отец?

Отец Делан само повдигна рамене.

Прекосиха бързо мегдана и влязоха в двора на "Свети Димитрий Ростовски". На стъпалата ги очакваше Чапи с разкопчана танкистка шапка на главата и комат хляб в дясната ръка. Той продължи да дъвче, козирува с лявата и ги последва...

Върху дървени магарета в средата на храма бяха наредени три ковчега, и това беше първото нещо, което озадачи наместник-кмета. Той погледна недоумяващ отец Делан и тъкмо се канеше да отвори устата си, когато капакът на единия се отвори и непознатият мъж седна в него. Ръцете му бяха вързани на гърба, краката - омотани с въже. Имаше черни, не по-широки от палец, мустачки под върха на носа си, правата коса падаше напряко през половината чело, а от широките му зеници се изливаше налудничавост...

Последното нещо, което наместник-кметът видя, но осъзна само отчасти, беше Чапи, който, облегнал лакти, седеше тържествено нахилен на патриаршеския престол.

Краката му го понесоха навън.

Прекоси мегдана, и ако не беше се спънал, едва ли щеше да има време за мислене. Остана за минута седнал на земята, после бавно се надигна, отупа се разсеяно и тръгна обратно.

Докато развързваше мъжа, който се оказа бившият пилот и настоящ кандидат-енорийски свещеник, отец Делан чу тихо скимтене в другите два ковчега. Той остави кандидата сам да развърже краката си и ги отхлупи.

В единия лежеше дъщерята, а в другия бабичката на усмихнатия пред райските порти покойник. Жените гледаха шантаво и като видяха отец Делан, изглежда забравиха майчиния си език, защото не го попитаха къде е пътят за ада. Още преди да развърже и краката им, те изскочиха от ковчезите и заподскачаха към олтара. Проснаха се по очи, а несвързаните им молитви полетяха към свода.

Точно в тоя момент господин наместник-кметът застана на храмовите двери.

Направи опит да се усмихне естествено, но видя празно зиналите ковчези и хукна обратно...

Спря се чак в кабинета си. Заключи вратата отвътре, грабна телефонната слушалка да повика едновременно "Бърза помощ" и Полицията в Сливен, но се сети, че телефонът е изключен за неплатени сметки и зафучи слушалката срещу оклюмалите знамена в ъгъла. Това, което му оставаше да направи още, беше да се хване с едната ръка за сърцето, с другата за главата, и да се опита да сложи в ред мислите си.

Стори му се, че чува артилерийска стрелба... Не, не можеше да е сигурен в нищо... Бръкна механично в горното джобче на сакото си, извади едно пакетче и изсипа белия прах върху писалището. После го разстла, затисна една след друга ноздрите си и го засмука като прахосмукачка... Видя как, хванати за ръце, безметежността и щастието тръгнаха към него измежду редовете на познатите му розови градини...

Той стана от стола, потърка бомбетата на обувките в крачолите си и се приближи до прозореца. Долу, пред входа на "Свети Димитрий Ростовски", две жени качваха празен ковчег в магарешка каручка...

Светът се връщаше на мястото си. Захари Марин се огледа в стъклото, среса се прилежно и заключи вратата на кабинета си. Тоя път не чу скърцащото стъпало.

Кандидат-енорийският свещеник се беше подпрял на едно дървено магаре. Когато Захари Марин влезе, той рипна, изпъна чинно омачканото си сако и се протегна отдалеч, за да се ръкува. Миришеше на черничева ракия.

- Сега вече те познах - каза вместо поздрав наместник-кметът и погледна часовника си. - Кога пристигна, за бога?

Бившият военен пилот обясни с малко думи: тръгване в ранни зори от Сливен; спиране при краваря, който освен че го напътва на кръстопътя за Братци, и го почерпва обилно с домашна черничева; проблемите по запалването на квича след това; пристигане в храма в осем.

- Какъв "квич"? - попита Захари Марин.

- "Мос" е откъртено и остана само "квич". Беше преди сто години "Москвич", сега е само "квич". Квичи, ръмжи и гърми като танк, господин Марин. Пърди, смърди, и това е положението! Но в осем бях така или иначе тук. Влизам в храма и гледам вътре един човек като Хитлер. И съм припаднал за момент. Чапи, както господин отецът ми го представи току-що, тогава именно ми е монтирал перуката и мустаците. С годините аз самият бях започнал да приличам на Хитлер и по тая необяснима причина ме съкратиха от авиацията. Така изглеждат фактите, когато човек ги гледа от друг ъгъл и спокойно, господин Марин. Ти къде беше досега? Жените взеха ковчега и си тръгнаха, без да го платят.

- Ковчегът е картонен и се плаща на лизинг. Но откъде е взел Чапи перуката и мустаци, не мога да си обясня. - Захари Марин поповдигна безпомощно едното си рамо.

- Завчера видях Чапи на танка. И предполагам, че войниците са го маскирали като германския фюрер. Само оттам може да е дошла дегизировката - обясни отец Делан и се огледа без нужда.

Кандидат-енорийският свещеник взе отново думата:

- Нека обясня, че жените, които дойдоха да си изберат по-хубав ковчег, припаднаха, когато видяха как откачалката ме слага вързан в сандъка. Той настани и тях по същия начин, за да не настинат, ако останат да лежат несвестни на пода. Така си мислех под капака, мисля го и сега.

- Нищо подобно! Нищо подобно не се е случило. Тая откачалка Чапи е ходила и на снимачната площадка. Междувременно разбрах, че някакви немци или американци щели да снимат филм, и след като е избягал от военен плен, е отишъл направо там. Така мисля, защото господин протоиереят го е видял, покатерен на един танк. Не, господин Пилот, не говоря за никакъв военнопрестъпник, оставете ме да си довърша мисълта, преди евентуално да припадна. В момента има военни учения наблизо. А немците щели да снимат филм за техния кръстоносен император Барбароса - някъде в полосата между Бруклино и Пъзел. Ние притежаваме достатъчно красива природа и ландшафти, подходящи както за идиличен туризъм, така и за кръвожадни битки наоколо.

- Напомням ви, че аз не се казвам Пилот, а съм бил пилот, господин Марин. И дано да е така, както го казахте, защото, ако избухне каквато и да е война, пък била тя и кръстоносна, аз заминавам като доброволец на фронта и ще захвърля килимявката, преди още да съм я накривил на една страна. Приемам длъжността първи енорийски свещеник, всичко тука страшно ми харесва и забавлява. Тръгвам веднага обратно и още утре се връщам заедно с жената и внучето. - Бъдещият енорийски свещеник на храма "Свети Димитрий Ростовски" пристъпи решително две крачки напред. - Господин отец, моля да ме ръкоположите на място... Защо, по дяволите, и как така вие не можете?! Само владиката?! Не е ли все едно, щом имате духовен сан и телесна брада? Нима демокрацията не е нещо за всеки случай?!

* * *

Опечалени близки, роднини и приятели чакаха на двора.

Печеше непоносимо и не беше трудно да се отгатне, че денят ще бъде горещ за сезона, защото прелетните птици летяха високо, а домашните се криеха на сянка. А когато изнасяха ковчега от къщата, някои от по-плешивите мъже, чакащи на двора, не посмяха да изложат черепите си на опечалените слънчеви лъчи и оставиха шапките върху тях.

Докато качваха покойника на покритата с черен креп платформа, капакът се изхлузи встрани - малко, но достатъчно да се види вечната усмивка на Кондю, който още не можеше да се надиви на факта, че е приет в Рая. На платформата се качиха бабичката му, двете му дъщери и една оплаквачка - дошла специално за случая от Лукурина - и се наредиха около сандъка. Оплаквачката дръпна забрадката от устата си, изкашля се като коте и викна към синьото небе така сърцераздирателно, че единственото облаче, което плуваше по него, избяга зад хоризонта.

Отец Делан оправи епитрахила си, раздуха кадилницата с няколко широки маха, и като даде знак на процесията да го следва, тръгна.

Но бялото магаре на Кондю, покрито с черен плащ с червена петолъчка, се заинати и потегли чак след като изпи кофа студена вода и изслуша куп молби и обещания: поличба, която в случая можеше да се изтълкува единствено като нежелание да откара господаря си в гроба.

Но, в края на краищата, процесията потегли.

Умислено заслушан в мързеливото дишане на горещото пладне, отецът разбра едва след десет минути, че върви към гробището сам. Но не се притесни особено, защото знаеше, че връщането от тоя път е невъзможно, а едно магаре може да се заинати винаги, и седна под една завързала обилен плод джанка. Докато чакаше процесията да го догони, поразсъди по навик, и даже подремна...

Когато застана отново отпред, някои опечалени с право си зададоха въпроса къде е бил досега. Но, може би само, за да си отговорят, че отсъствието му едва ли е имало някакво значение. След още десет минути процесията пристигна при гроба.

В първия момент отецът помисли, че си е глътнал езика завинаги, но след няколко премигвания разбра, че това, което изскочи от рова не е таласъм, а Чапи - дигизиран отново. Номерът с Хитлер му се стори обаче напълно изтъркан и той му направи знак да приближи. Докато сваляше перуката и отлепваше мустачките му, Чапи се кръстеше ухилен и с лявата ръка. Върху купчината пръст изпълзя гущер, изправи високо люспестата си глава и се заслуша в думите на оплаквачката, която вдигнала лице към милосърдното небе, преразказваше за последно земните заслуги на покойника. И докато мнозина опечалени се питаха защо не са чували изобщо за тях, отец Делан размаха широко кадилницата и я раздуха така, че денят замириса на вечност...

Донесоха ковчега до гроба. Двамата зетя на Кондю го отхлупиха, сгънаха грижливо черния плащ с червената петолъчка в триъгълник и го положиха върху гърдите на покойника. Най-големия му внук положи и възглавничката с двата ордена и като оставиха капака отстрани избърсаха носовете си.

Тогава някакъв мъж се покатери на купчината пръст. Полъхът изправи последните косми на главата му, той ги постави обратно на мястото им, избърса единственото си око и произнесе кратко, но гръмко надгробно слово.

Гробарите пъхнаха въжетата под ковчега и след няколко опасни залитания го удариха в дъното на гроба. Плачът секна, а пръстта забарабани по мукавата... Чуваха се само тихите молитви на отец Делан и песента на гургулица, долитаща от тополите като утеха.

Не бяха намерили надгробна петолъчка и гробът остана сам - глинено островче посред море от бели камъни и бурени.

След залез се върна Чапай, забучи две кръстосани летви в купчината пръст и поплака без сълзи.

* * *

Според чудесатския обичай около трапезата, над която витаеше духът на Кондю, бяха насядали най-близките. Преди да започне мълчаливото тропане на вилици и чинии, от мястото си стана същият надгробен оратор и натисна китки върху покривката. Помълча, вдигна чашата с черничева ракия и я гаврътна до дъно без единственото му око да мигне. Мнозина последваха скръбния пример и само малцина не се разплакаха отново. Ораторът също избърса лютивата си сълза, издуха се в дълга носна кърпа и като постави китките си в първоначалното им положение, се прокашли и започна:

- Лека му пръст! Нека ние всички простим греховете на нашия непрежалим Кондю, другари... Животът го изпрати заслужено с два важни ордена в костеливите прегръдки на смъртта, защото тя си мислеше, че животът няма вече нужда от него. Каква заблуда! Кондю ще ни свети с яркия си пример от небето така, както ни светеше и на земята - като Зорница. Това е тя светлината на изпълнения пролетарски дълг пред партията, която ще продължи да работи неуморно и без него за преизпълнението на идущите пазарни петилетки. Спи спокойно, Кондьо! Лека нощ, извинявам се, лека ти пръст, другарю!

- Да започваме, докато курбанът не се е залоил напълно - напомни по-младият зет на покойника. - Ние не сме пияни сватбари, та да разваляме хубавото си настроение с приказки за бъдещи петилетки в случая. Ако трябва, нека господин попът да прикади трапезата и да започваме.

Докато сърбаха, опечалените изслушаха съкрушени и недоуменията на по-голямата Кондьова дъщеря, която не можеше да си обясни как е възможно един човек да гледа кротко до вчера "По света и у нас", а сега - само ден по-късно - да вижда вече оттатък света и далеч от нас. И не само това, ами да слуша как други железопътни покойници разискват денонощно тъжната истина за състоянието на новочудесатските железници.

- Моят тъст не беше обикновен кондуктор, не! - обърна се приказливият зет към отец Делан с надеждата, че поне той ще му повярва. - Започнал кариерата си като обикновен работник в бригада "Ремонт и поддръжка на релси и траверси", моят тъст бързо се издига, първо, до неин партиен секретар и скоро след това, до кондуктор по железопътно трасе Сливен-Бургас. Но той никога не се възгордява и не забравя своите корени, и винаги, когато е бил на смяна, всички ние сме се возили гратис по тая живописна отсечка. Баща ми го е познавал от дете и досега си спомня с радост как на един Първи май така му пукнал главата, че бъдещият му сват ходил силно разноглед една година - до следващия. Тогава става така, че се налага да му я спука още веднъж. И не постъпва лошо, защото разногледството на бъдещия ми тъст наистина се оправя напълно от шока.

Опечалените го подкрепяха с постоянно кимане, а не членоразделно, защото устите им бяха пълни.

- Друга истина - продължи, след като се изжабурка с ракия, зетят - е, че моят тъст уреди половината си рода на лека работа и постове в Чу-Де-Жето. Още един черпак курбан, господин отец?

Отец Делан прие, но само половин.

- Още нещо. Първия си орден той получи за акуширане при седалищно раждане в едно купе, а пък втория - за откриване на десет килограма дрога в една от тоалетните на влака. Впрочем във втория случай го наградиха първо мафиотите с едно гипсово корито, в което той лежа шест месеца, а зам.-министърът на транспорта пусна лично ордена в него. Моят непрежалим тъст беше една жилава хрътка, която душеше нередовните пътници още на перона. - Зетят вдигна чаша и разтърси голямата си глава. - Има и една друга история, и това, според мен е вече върхът на безразсъдната служебна храброст. Понеже, да скочиш от летящия влак подир пътник, само защото е без билет в движение, и то точно когато минава над едно дълбоко дере, какво друго може да бъде?!

- Тоя случай го знам - потвърди един слаботелесен братовчед на покойника и преглътна опечалението си с помощта на голяма глътка черничева. - Но помня, че едва прескочи трапа тогава. Може и затова да умря сега така внезапно... Не знам.

- Тогава той не само че изпълни служебния си дълг, ами го и преизпълни с една цяла петилетка напред - подкрепи го надгробният оратор. - Но не помня точно дали той беше хванал тогава нарушителя на закона само за яката, или за цялата гуша. Едно и две ли са твоите геройства, Кондьо!

- Не само че го е хванал за гушата - помогна на паметта му другият зет, - ами не го и пуснал, докато оня човек дойде отново в съзнание. Единственото нещо, което не му се оправи на нашия тъст след тоя скок в дерето беше, че не можеше да прави разлика между вода и черничева ракия до снощи, нали, тъщо?

Тъщата това и чакаше. Тя взе думата и заразказва за неизвестни досега заслуги на покойника така убедително, че не остана никакво съмнение: една траурна трапеза може да се превърне и в празнична, ако черничевата ракия е достатъчно.

* * *

През следващите два дни Станчо направи две важни неща: боядиса отново Оногур като розово великденско яйце и извърши основен технически преглед на Юти. Отец Делан се усамоти в лятната кухня и се опита да свърши също две неща: да сложи най-после ред в личния си дневник и да напише писмо на госпожа Систрата. Едното се оказа невъзможно, а другото - излишно. Още след първата чернова той забеляза, че простото изброяване на факти лишава хронологията от собствената й идея, а след втората - и от правдоподобност. Междувременно се бяха случили толкова щури неща, че освен всичко останало, не биха му стигнали месеци да покаже лицето на истината - такава, каквато я виждаше: очистена от фактите. Но ръцете просто го сърбяха и той се залови с една тема, която занимаваше безсънието му отскоро, но упорито: защо никъде и никой от Светите евангелисти не споменаваше за усмивката на Исуса Христа?! Излизаше така, че Спасителят от Назарет е бил само тъжен и угрижен. Единият извод беше, че това е невъзможно, другият - че усмивката е била пропусната неволно и от четиримата. А това означаваше, че си струва да се помъчи над празния лист и да напише върху него онова, което сам мисли по въпроса.

В първите лъчи на слънцето той съзря светлината на Истината - святата, чистата и единствената, която носеше на крилете си радостта му от Вярата. Сам и искрено се изненада, когато прочете написаното:

Бог не отрича
И не наказва;
Той ни показва,
и ни обича.

Злото притихва,
щом Правда ликува;
Тя ни лекува,
щом се усмихва.

Когато проумя, че го беше написала не ръката, а сърцето му, се облегна назад и разсъди по-нататък...

Неговият Исус не беше дошъл на Земята да се гневи на човеците, а да им си усмихне в любовта си. А това, че евангелистите не споменават никъде за такава усмивка, не можеше да бъде обяснено единствено с разсеяността им. Най-вероятно са допуснали, че тя може да бъде погрешно изтълкувана като снизхождение към несъвършенството им и затова бяха предпочели да не говорят за нея. Но нима в мъките на Кръста не беше възкръснала усмивката на любовта му? Така или иначе, отец Делан не можеше да си представи, че проповядва Възкресението на един вечно недоволен от човеците Исус.

В клоните на черешата зачурулика кардаринка и песента й не оставяше никакво съмнение, че го прави божествено. И той видя зад клепачите си, как Исус я слуша доволен, а красотата на захласнатата й радост изгрява по лицето Му като усмивка.

- Свърших, ваше Преподобие. - Станчо затвори вратата с лакът. - Ако видиш Юти, няма да го познаеш. Подмладих го поне с десет години. Госпожа Мари ти праща една купа ягоди, нося ти и прясна вода. Къде да я оставя? Ето, опитай ги.

Отец Делан благодари, отвори очи и свали краката си от масата.

- Кое време е вече? - попита той, докато търсеше най-червената ягода. - Виждал ли си тая заран господин Захари, Станчо?

- Не, ваше Преподобие. Майка му ми каза, че заминал пак за Сливен. Тоя път да търси спонсор за кръст на камбанарията.

- Размишлявал съм и по тоя въпрос, господин директор. Не си забравил, че си почетен директор на виртуалната "Сиробанк", предполагам.

- Ваше Преподобие!! - Това е все едно ти да си забравиш жезъла. Какъв е проблемът?

- Организационен, господин директор. След като свети Андрей, най-вероятно поради заетост, не отговаря напоследък на повикванията ми, реших сам да отпусна една-две шепи жълтици за позлата на камбанарията, както и за подобаващ кръст на нея. Но преди това ще поискам формално съгласието ти.

- Съгласен съм! - отговори Станчо. - Тръгвам веднага да намеря най-добрия майстор в Сливен, ваше Преподобие. Но една шепа ми се струва малко. Нека за по-сигурно да загреба в сандъка с две.

- Твоите шепи са като казанджийски черпаци, Станчо. Загреби само една, тя ще е напълно достатъчна. И къде смяташ да я обмениш срещу левчета?

- Отказвам се от услугите на Анаконда и смятам да работя в бъдеще с чейнджбюрото на двама адвокати от Сливен.

- Те пък кои са? - озадачи се, по-скоро механично, отецът.

- Ще ти обясня. Това бюро е като комбинирана пералня - пере и суши едновременно. Ако дойде някога и това време да регистрираме официално банката, те са ония, които ще ни съветват в тая насока. Кои адвокати ли? Двама братя близнаци са, и са печени евреи. Държат сарафски бюра и адвокатска кантора в града. Да тръгвам ли вече, ваше Преподобие? Виждам, че си малко изненадан, но не намерих сгода досега да ти разкажа за тях. За да не се чудиш повече, ще ти призная, че Анаконда сама ги препоръча и ми даде адреса им, след като реши, че я лъжа много.

- Вече не се чудя, Станчо. Искам обаче да разбера всички подробности, които ще ми съобщиш при друг случай. Тръгваме заедно, но трябва преди това да уведомим за отпътуването си госпожа Мари и изкажем благодарност за всичко, което преживяхме в сянката на розовото й гостоприемство. Пътем ще се отбиеш за кратко в Сиробанк, за да вземеш жълтици. После аз ще остана в ателието, а ти ще отидеш до града, за да ги размениш при евреите. Смятам да възложим изработването на кръста на богопомазания Дедал. А сега, искам да запомниш най-важното: недоверието е първото правило за един банков директор, който има работа наведнъж с двама евреи, Станчо. Кога ще ме запознаеш с тия, както любезно ги наричаше дядо ми, чифути?

- При първия удобен и за двете страни случай, ваше Преподобие. Така става ли?

- Да. А сега приготви дисагите и да вървим. Ягодите, прочее, нищо не струваха, защото имаха вкус на морски водорасли. Прочее, кога ли попътният вятър ще надуе платната ни в посока към морето, което съм виждал само в сънищата и чувал във въображението си. Копнежът ми по тая бездънна необятност е по-неутолим и от тоя на капитан Немо. Да потегляме, защото не ме свърта повече. Пътищата копнеят за нас, Станчо.

* * *

По-прашен и от брашнен чувал, Дедал остана в процепа на вратата, но само докато изненадата му премина в усмивка. Той изчетка длани в коравите си къдрици и тръгна към портата с разтворени за топла прегръдка ръце...

Когато се отдръпна от отеца, му се стори, че пред него стои усмихнат мелничар в подрасник.

- Задрямал бях и тъкмо ви сънувах, господин отец. Лежахте като катастрофирала космическа совалка в някакво огромно гипсово корито. Уж беше отначало гипсово, после стана речно. Вие си лежите, а господин Станчо пори с проклетата си моторетка срещу течението и освен че крепи един голям тиган, пее нещо, което ми напомня ария от "Сливенският готвач". Да, знам, че няма такава опера, но нали казах в началото, че беше сън, все пак. Изведнъж обаче се оказва, че вие не сте били космическа совалка, а само един овалян в брашно паламуд, който ще се пържи в големия тиган като в ада. И тогава затворих очи да не слушам как викате за помощ... А вие сте викали в тоя момент на портата, и се събудих. Чувал съм, че кошмарите са по-дълги от приятните сънища, както впрочем е и в самия живот, и ви благодаря, че прекъснахте тоя дивашки кошмар. Как пътувахте впрочем?

- Голямо друсане падна, господин Дедал. Като бито мляко сме. На мен всичкото ми масло излезе отгоре - обясни Станчо. - Защо ли ни питаш, като знаеш какви са пътните настилки в Нова Чудесатия. Ваше Преподобие, аз отивам до нужника..., да, да. Свалям първо дисагите и като се облекча розово, тръгвам веднага за града. Нещо да поръчаш?

- Купи тоалетна хартия и бъди на висотата на служебното си положение, което ще рече, говори много, но не казвай нищо, Станчо. Аз знам, че го можеш по рождение. На добър път - каза отец Делан и най-после се усмихна - красиво уморено - на Дедал.

- Предлагам да не влизаме веднага в ателието. Вътре е някакъв адски безпорядък, господин отец. Ако и моята усмивка изглежда така приятно уморена, то е, защото заспах само за два-три часа преди разсъмване. Така е всеки ден: работя като запечен таласъм, пия напрашено кафе и пикая кафен гипс. Искате ли една чаша?

- Каква чаша?!

- Чаша кафе например.

Все още приятно усмихнат, отецът отказа.

- Очаквам да пристигне и кметът Маврудиев, но се съмнявам дали ще дойде. Тая нощ са откарали баща му - вашия съученик, в болницата, по спешност. Доколкото разбрах, хранително отравяне. Да ви предложа ли глътка мавруд?

Докато отец Делан обмисляше отговора си, Дедал се върна с бутилка и един стъклен буркан.

- Виното беше в хладилника - предупреди той - и е добре да го отпивате на тънки глътки, господин отец. Колко да ви налея?

Отец Делан посочи първо два, после три напречни пръста и попита:

- А какво е ял бедният, знаете ли? Аз съм оживявал насила след подобна диагноза и знам какъв зор е. Ако сърцето му е слабо, няма да издържи дълго, и за мен ще бъде чест и удоволствие, искам да кажа - чест и дълг, да го отведа най-късно след няколко дни до вечното му жилище. А ако е остра салмонелоза, и още утре.

- Ял е кокоши трътки, господин отец. Седемдесет трътки за по-малко от деветнайсет минути. Втълпил си е, че трябва да измести някакъв австралиец от първото място в книгата на Гинес. Вашият съученик е почетен председател на клуб "Сините трътки". Преди се казваше "Сините камъни", но след продължителни екопротести на сливенските екологисти го преименуваха по аналогия. Мисля, че амбицията му е просто една лакома мания за величие. Сам знаете, че да се наместиш в тая съмнителна книга, е напоследък мода и у нас.

- Задник глава затрива, твърдят мъдрите чудесати, господин Дедал. Но за модата сте напълно прав, и в това аз не виждам нищо лошо. Лошото идва оттам, че на чудесатското подражание липсва въображение и вместо да я повлияе и развие оригинално, то я окарикатурява, кичосва и... даже - осакатява. Има ли, прочее, още любознателни подробности около тоя трагичен случай?

- Миг преди да загуби съзнание - продължи Дедал - старият се заканил, че оживее ли и тоя път, ще опитва отново и отново - докато успее. Казал е, че подобри ли само с една минута времето на австралиеца, оня ще му гони трътката, докато е жив. Младият Маврудиев ми сподели, че е сгрешил, като е пил студен мавруд, докато лапа горещите трътки. Аз вярвам, че прескочи ли сега трапа, старият тръткояд ще намести веднъж завинаги дебелия си задник и името на града ни в книгата на Гинес. Господин кметът много държи да се запознаете, но ако състоянието на баща му не се е подобрило, това няма да стане и днес. Впрочем Общинският съвет одобри най-после Гаговския баир като най-подходящото място за паметника на Матей, и при това само с един въздържал се. Вчера водих преговори в Сопот. Оттам пък пристигат най-прославените майстори-леяри. И какво мислите? Кое е онова нещо, което остава още да се реши?

Откровено недоумяващ, отец Делан повдигна рамене и остави отговора на Дедал.

- Много просто. Както винаги и най-лесното - парите... Нали сам казахте, че парите ще намерите вие. Така че сега трябва да се обърнем с лице и към тоя момент.

- Това не е "момент", както го наричате, а проблем, господин Дедал. Бях казал "ще се намерят", а не "ще намеря". Нека потърсим разликата, преди да ви кажа, че ни откраднаха "Таксидиотите".

- Пластиката?! Кажете ми, че не е вярно, господин отец! - извика Дедал и вкопчи пръсти в телените си къдрици.

- Не си струва да се тюхкате изобщо. Истината е, че масовият потребител се оказа неподготвен за подобна изкусителна атака на изкуството ви и капитулира предварително. Вижте! Ако предлагахме китайски анцузи и маратонки, щяха да се продават сигурно безпроблемно. Но при такава пазарна конюнктура, разбирате ли, да пробуташ на чудесатите изкуство, е по-трудно, отколкото да прекосиш океана на бъчва. Прочее, Матей Миткало кух ли ще бъде отвътре, или плътен, господин Дедал?

- Кух, разбира се! Да не сте допускали, че ще има някакви вътрешности, като органи или господ знае какво друго, случайно! Бронзовите статуи са кухи, господин отец - отговори малко троснато Дедал.

- Случайността, прочее. Тя е по-често непредвидима, отколкото щедра. И аз улавям чрез чувствителните антени на предчувствието си, че тя ще ни изненада щедро. - Отецът отпи и поглади брадата си, която се наелектризира. - То ми нашепва и в момента, че щом е за кух паметник, случайността е готова да ни помогне безвъзмездно и веднага. Повярвайте! Лъжата не се срамува от брадата, но аз ви говоря истината.

- Боже мой! За пръв път, откакто се помня, имам чувството, че парите наистина не са най-важният проблем в живота, господин отец. - Дедал се озърна. - Ако ме чуят съседите, сигурно ще ме помислят за още по-луд.

- И с право! Но съм неутешим, Дедале, защото са малцина ония, които в тоя момент имат твоето усещане. Парите са чувство, приятелю мой, и ако имаш чувството, че са проблем, това означава, че наистина ги нямаш. Не съм ли прав?

- Малко се колебая, господин отец. Винаги съм плащал в брой и често - с чувства. Но сега не съм в настроение да разказвам за цената на емоциите.

- Това ми дава право да твърдя, че е по-добре да се плаща в брой. Но това е трудно, защото, без да го съзнават, повечето хора решават да нямат пари? Не ме гледайте така, а помислете защо, преди да се съгласите с мен.

Отец Делан не изчака недоумението на Дедал и продължи:

- Спомнете си баснята за лисицата и лозето. Защото тия хора си самовнушават, че мразят парите. И точно те са ония, които после най-много се чудят защо парите отиват при други. Сигурен съм, Дедале, че в живота на всеки от нас има един кратък миг, в който, ако внимаваме, можем да осъзнаем призванието си. Но малцина са избраните, които внимават като мен и теб.

- Запомнете мисълта си, господин отец. Сложих кафе и пак ще го забравя върху котлона. Наглеждайте го, връщам се веднага.

Дедал притича до ателието, върна се бързо и съобщи, че изобщо не е слагал джезвето на котлона.

- Разсеяността ни прави услуги по-често, отколкото си мислим - отбеляза отецът и попита докъде беше стигнал.

- Благодаря, сам се сетих. Вие сте скулптора, избран между милиони самозванци, който да припомни на късопаметните чудесати, че освен за поп-фолк, в епоса ни има място и за поп Матей.

- Сигурен ли сте? - попита Дедал и облиза прашните си устни.

- Човек достоен и разсъдъчен сте вие, господин Дедал, който не се страхува от властта на желанията си, има ли кой да ги плаща. Не преглъщайте моля на сухо като късошиест лешояд, защото не всичко, което се гълта, е символ на властта. Аз съм човекът, който е упълномощен от случайността да ви подари едно вълшебно камъче.

- Камъче?! Какво камъче?! - учуди се Дедал.

- Чудотворно, разбира се. Едно-единствено. Повече няма да са нужни. Аз съм Повелителят на Камъните, господин Дедал. Това е положението, както и да решите да изтълкувате думите ми.

- Нищо не разбирам, но не звучи лошо. Вчера господин кметът ми подари две бутилки мавруд и вече нищо не може да ме изненада, защото досега мислех, че един кмет трябва само да получава подаръци. Сега отивам да донеса и другата, преди да сте се отказали да ми обясните какво значи това, господин отец. Още не съм тръгнал, а вече се връщам.

Дедал се затича, а отец Делан погледна нагоре. С тихо свистене на покрива кацнаха двата диви гълъба. Изглежда, че се канеха да се разходят по билото му, но кой знае защо се отказаха и тихо загукаха.

- Слушайте! Аз самия говоря езика на птиците и разбирам всяка тяхна дума. Говорят си за "Сиробанк" - обясни отецът, когато Дедал се върна с втората бутилка.

- Моля?! Сиробанк ли казахте? Не съм я чувал. Сигурен ли сте, че правилно я изговаряте? Подайте си бурканчето, ако обичате, господин отец.

Отец Делан подаде стъклото и сложи показалец на устните си. Дедал също се заслуша, но скоро му се стори, че това е само едно скудогукане и тъкмо се канеше да се откаже, гълъбите плеснаха с криле и отлетяха към гората.

Отецът поклати глава, остави буркана на земята и рече:

- Не съм изненадан, че знаят всичко с подробности, защото гълъбът е Дух Свети. Могат да четат мислите ми и си говореха наистина за "Сиробанк" - първата и последна банка в света, която ще отпуска кредити на бременни и сиромаси, господин Дедал. Искате ли да ви предам целия им разговор?

Отец Делан разказа всичко - така ясно и изчерпателно, че Дедал се изненада от качествата на мавруда, който му се беше сторил отначало кисел. И тъкмо когато се готвеше да попита нещо, мобифонът иззвъня.

- Господин Маврудиев - обясни Дедал след като разговорът приключи. - Съжалява, че не може да дойде, защото баща му не само че не бил умрял в болничното си легло, ами въобще го нямало в него. Но не е притеснен, че е възкръснал. Стори ми се по-скоро отегчен и нарече стария лакомник "Марко Тотев". Полицията още разпитвала дежурната сестра. Отказва информация и на пресата.

- Не разбирам съвсем. Ако е напуснал сам болничното легло, значи, е здрав. А щом е здрав, няма причина да е в болнично легло. Той да не е офейкал от затвора, за да го търси полицията?! И нима Нова Чудесатия не е оная демократичната държава, в която всеки сам решава кога да напусне болницата жив? Може би синът му е бил прав, като го е нарекъл Марко Тотев. Още в семинарията знаех, че моят съученик Мавруди е един самоосъзнат неудачник, от когото, ако въобще излезе нещо, то ще бъде конкретно свързано с науката за храненето. Тогава, разбира се, не съм можел да допусна, че един ден той ще потърси мястото си в книгата на Гинес, просто защото не съм подозирал за нейното съществуване, и сега се питам: може ли това да е било едно добре организирано отвличане?

- Отивате много надалеч, господин отец. Кому може да е нужен един Марко Тотев и преди всичко, защо?

- Ще ви отговоря защо: за да занимават вниманието на избирателя със себе си, което е, първо, един предизборен пиар...

Дедал се извини, че не познава точния произход на последната дума и отецът придружи обясненията си с някои критични бележки, отнасящи се най-вече до бедното въображение на нашите нови - тук отец Делан направо се намръщи - псевдоелити.

- Изненадан съм, че не сте чували за тая пситакоза, чиито преносители са на първо място нашите политици и журналисти. Аз самият чух за нея едва наскоро. Какво е сега пък пситакоза ли? Ще ви обясня: това е, ако не ми изневерява паметта, някаква болест, която се пренася от папагали. Наистина никак не е особено звучно това "пиар".

- На мен "гъз" ми звучи по-добре и ми е все едно какъв е точният му произход - съгласи се Дедал. - Но вие казахте, че "пиар" е първото. А кое е второто, ако още помните мисълта си?

- Старият да влезе в книгата на Гинес като най-големия Марко Тотев на планетата, е второто. Защото, погледнато исторически, не сме ли ние като цяло, едно проклето маркототевско племе? И ако дъртият лешояд намери място в тая знаменита книга, няма ли да е по-полезно за имиджа ни това да стане като представител на всички неудачници в света, а не като най-обикновен лакомник? Знаете какво е "имидж", нали! Да, точно така, но като че ли звучи по-грозно и от "пиар". Език свещен на моите...

Ново позвъняване прекъсна словесните му разсъждения. Дедал каза "да, моля" и "да, зная, отец Пахомий". Кимаше мълчаливо и още не изключил мобифона, обясни:

- Секретар-протосингелът Пахомий. След бягството си от болницата старият тръткояд се е укрил в митрополията и Филарет ще поеме лично тренировките му. Наистина това е един непредвидим маниак тръткояд! Налага се да му стискаме патриотично палци като истински патриоти. Знаете ли впрочем какво е направил? Накарал дежурната сестра да брои до хиляда и офейкал.

Преди отецът да се оплаче, че не проумява нищо, Дедал продължи:

- Бил сам в болничната стая. Малко преди да изтече смяната й, сестрата, която била дебела като него, отива да го види и да му измери пулса, ако все още диша. Тогава старият бухал скача от леглото и заявява тихо, но твърдо, че в цукалото под леглото има взривно устройство, което се задейства автоматично при писъци и резки движения. Заставя я да свали послушно мантата и русата си перука и да се мушне в леглото му, след което сам облича мантата, слага перуката и шапчицата на главата си и отвинтва единствената крушка на тавана. Защо ме гледате така недоверчиво?! Не бързайте с въпросите си, защото има на какво още да се чудите и маете, господин отец. Старият бухал и напомня изрично да си държи човката и очите затворени, докато преброи наум до хиляда и двеста...

- Не беше ли до хиляда, господин Дедал? Как да ви вярвам, когато числата в тая странна история не съвпадат!

- Добре, хиляда да са. На мен ми е все едно, но питайте дебеланата как можеш да броиш до хиляда, без да заспиш. Нощната сестра, която я намира чак на сутринта в изтърбушеното легло, първо припада, а после се обажда в полицията, но говори на арабски и дежурният поли й затваря телефона...

- Моля, запомнете, че е бил арабски, за да не кажете по-нататък, че е бил китайски - напомни отецът.

- Няма - обеща Дедал. - Бил е арабски, защото е била омъжена за някакъв арабски терорист, който я оставя вдовица още на втората година след арабската сватба. Не знаете ли, че когато човек си глътне собствения, предпочита да мучи на чужди езици?

- Звучи достоверно и правдоподобно наистина. А "мучи" е една картинно пресъздаваща състоянието на нещата дума и аз започвам неусетно да се вживявам в тая псевдогръцка трагедия. Моля да продължите живописния си разказ, ако обичате, господин Дедал.

- Забравих мисълта си...

Дедал замижа. Хвана се за върха на носа, но не можа да се сети и вместо това изложи предположенията си за суматохата, настъпила до пристигането на полицията, както и за предполагаемите словоизлияния на главния лекар след отпътуването й. Обясни надълго и широко, че докторът, от своя страна, бил един егоцентричен рушветчия, който обичал да дава вестникарски интервюта, и така се увлече във фантазиите си, че отецът се изплаши да не е слънчасал. Затова реши да използва една кратка пауза и смени темата:

- Прочее, намирам за странно, че сестрата изобщо не е протестирала. Доколкото разбрах, тя е дебела личност, а по мои наблюдения такива хора са упорити и непримирителни. Вие как мислите?

- Предполагам, че отначало е взела всичко на шега - размисли Дедал. - Първо, дебелите разбират повече от шеги, отколкото кльощавите; второ, те са по-солидарни; и трето - във всички случаи са по-великодушни и равнодушни от кльощавите неврастеници.

- Така е! Аз не мога да си представя дебели хора начело на стачки и революции и съм съгласен, че тя е реагирала типично: останала е равнодушна и е заспала, без изобщо да брои. Както вече разбирам, моят тъп, лапсус, извинявам се, тлъст съученик се е укрил при владиката Филарет, за да тренира на спокойствие, нали така!

Дедал се прозина сладко, с което зарази отеца, и попита дали Станчо ще се върне за вечеря. Отец Делан отговори, че се надява, но едва след като свърши онова, за което е отишъл до града. Поиска на свой ред сведения за адвокатите близнаци и остана видимо доволен от добрите отзиви на Дедал, който знаеше за тях дори и това, че са еднояйчни евреи с различни фамилни имена.

- За да ги различава и майка им сутрин - завърши Дедал.

- Защо сутрин?! - удиви се отецът.

- Защото по-умният от тях, доколкото съм чувал, има вродена непоносимост към прясното мляко, и диарията била най-ужасния й симптом. Единият се казва Самуел Леви, а другият - Самуел Десни. Името е единственото нещо, по което, ако се наложи, гражданството на Сливен ги разпознава със сигурност. Впрочем Десни пише и с лявата ръка, а Леви и с дясната, но това не е разлика, на която може да се разчита при непредвидени обстоятелства.

- Сигурно съществуват и скрити разлики, но те са заровени обикновено в тайнството на тоя природен феномен, господин Дедал. В Манчеви варници например имахме две еднояйчни баби с коренно различни философии: и двете бяха устатници, но едната не можеше да казва "р". Така че, ако ние се вглеждаме по-добре в еднояйчните близнаци, със сигурност ще откриваме ония коренно противоположни особености, които определят загадъчния смисъл на тоя феномен. Приликата, казвал съм го и друг път, трябва да се търси в разликата и обратно, защото само така ние можем да си обясним донякъде борбата и единството на противоположностите. За какво мислите в момента?

- Много напече и май слънчасахме - каза Дедал. - За вас ще бъде полезно, ако подремнете, господин отец. Аз се връщам при гипса, а вие може да продължите размишленията си на сянка, ако желаете. Не, не! Не се тревожете изобщо за мен! Няма да ми пречите ни най-малко, защото само дооформям носа на Матей.

Влязоха в ателието и Дедал се зае веднага с работа, а отец Делан се отпусна на нара, за да наблюдава удобно резултатите от нея. Оказа се обаче, че това е невъзможно, тъй като от тая позиция виждаше само гърба му, а тесните рамене на Дедал не можеха да го впечатлят с нищо. Затова реши да разгледа краката на Ударничката, които се оказаха наистина дебели като диреци. Без да усети как, той спусна отегчено клепачи и мисълта за двамата близнаци изплува бавно от тъмнината зад тях.

Докато се опитваше да си представи само алергичния, странното усещане, че познава и двамата Самуеловци, без изобщо някога да ги е срещал, се прокрадна неусетно в мислите му. То го покани да се разходят заедно под сенките на следобедната дрямка, и отецът видя себе си на двора. Видя и как двата диви гълъба се спуснаха със свистене от небето, измиха човките си в циментовото корито на съседите и кацнаха върху покрива на ателието. Женската се поразходи напред-назад, после започна да се пощи усърдно. Мъжкият се опита да й подражава, но кой знае защо се отказа и заподскача с полуразтворени криле около нея. Беше забавна и невинна сцена и отецът понечи да вдигна ръка за поздрав, но в тоя момент някой сложи предпазливо ръка на рамото му.

Когато се обърна, наоколо беше вече тъмно...

Отец Делан усети, че заспива и с известно усилие на волята успя да отвори очи. Не искаше да сънува близнаците на тъмно, а да ги види на светло, и затова опита един стар трик: да държи очите си отворени и навътре дотогава, докато вглъбеното съзерцаване на мъгляви изображения се превърне в жива и ясна картина.

Той премигна няколко пъти и закова поглед в тавана...

Третата минута още не беше изтекла, когато видя как розовият Юти опря предната си гума на портата. От задната седалка скочи пъргаво млад мъж и я отвори. Станчо вдигна палец да му благодари в движение, закара Юти под навеса, и преди да тръгне към ателието, му представи мъжа, който се ръкува крепко и любезно.

- Самуел Десни - каза мъжът. - Чест и почитания, господин отец. Зная за вас достатъчно, въпреки че чух само съкратеното издание на биографията ви, увлекателно описана и богато илюстрована от вашия клисар. А пътуването с розовия Юти ще остане в спомените ми като пазарна разходка с бъбривата ми леля Рахил, която шиеше сама фантастичните си шапки, в които могат да мътят скални орли. По пътя насам привлякохме на своя страна вниманието на разсеяни и предизвиквахме закачките на много любопитни. Ах, какво преживяване! Точно такъв си ви представях, господин отец.

- Евреин ли сте, господине? Защото "Леви" ми е по-известно като еврейско име. В Манчеви варници нямаме евреи, но зная от моя дядо, че е работил години наред с Нефталим Бехар - търговец на едро от столицата, с когото останали добри приятели до изселването на семейството в Израел. Какво, прочее, ви води при мен, господин Бехар?

- Десни! - поправи го мъжът и се усмихна със здравите си зъби.

- О! Имате ли идея как да ви се извиня за тоя лапсус лингве, така че да не се чувствам неловко по време на предстоящия ни разговор, господин Десни? Извинете. Разказите на дядо ми за Нефталим Бехар очевидно са оставили дълбоки следи в моето съзнание. Както за оцелелите от втората световна война германци всички руснаци са Ивановци, така и за мен, всички евреи са Бехаровци. В Сливен ли живеете, извинете?

- Да, господин отец. Моето семейство е било спасено от депортация благодарение на личното застъпничество на тогавашния сливенски владика Симеон, мисля беше, като е прекарало два тъмни месеца в мазето на митрополията му. Собственото ми име е Самуел, но тъй като имам брат-близнак със същото име, когато тръгнахме на училище, съучениците ни ми залепиха презимето Десни, за да не ни бърка класната. То не звучи съвсем нееврейски и се помни лесно, което е важно в нашата адвокатска практика.

- Истина е. В моя роден град например имаше навремето един ляв адвокат, който се казваше Топалджиенев и един друг - десноцентрист, само Енев, и хората предпочитаха него. Името, колкото и спорно да е такова твърдение, също прави човека. Вие вероятно сте забелязал сам това, защото много често чудесатският съд работи с имената, а не с хората, които ги носят. Затова допускам, че един ваш колега по-скоро би казал на съдията: да, аз съм адвоката по делото "Каракалканджиева", а не по делото на невинната нещастница, за която няма как и да не сте чули и вие, господин съдия, след като срещу това родно безобразие възропта цялото обществено пространство. Да, същия случай. Беше блъсната от един черен джип на пешеходна пътека, точно така. Виждам, че следите внимателно разсъжденията ми. Да, така мисля аз, господин Десни и с това искам да ви обясня, че има ужасни чудесатски имена като Каракалканджиева например, която ми преподаваше пеене в прогимназията и малко преди да ни направи всички музикални инвалиди, беше злощастно прегазена на пешеходната пътека от черен джип, собственост на някакъв съмнителен бизнесмен с много висящи дела в съда. На нейно място, това между другото, назначиха госпожица Славеева и още на следващата година детският ни хор спечели първото място на околийския фестивал в Разград. А на по-следващата четвърто - на фестивала "Sozialistische Nachtigalen" в Лайпциг. Както е доказана истина, че дрехите правят човека, така е, може би истина, че името е в състояние да го провали. Поради това, както е във вашия случай, прочее, на помощ ни идва прякора или псевдонима. Приятно ми е да разговарям с вас, господин Десни, и искам да се извиня още веднъж за неволния си лапсус преди малко... Да, благодаря, че вече не го помните. Позволете, моля, да попитам още веднъж на какво дължа посещението ви.

Самуел Десни показа здравите си зъби и приглади къдравата си коса.

- Госпожа Ана Кондова от Карнобат е наш клиент и е препоръчала адвокатската ни кантора на клисаря ви, който, между другото, много ми напомня содомския цар Вера. Въпреки че никога не съм виждал тая библейска особа, така си мисля. Вие изпитвали ли сте чувството, че някой ви прилича на друг, за когото само сте чували?

- Разбира се. Аз съм имал често чувството, че даден индивид прилича на дявола, въпреки че никога не съм виждал даже и върховете на рогата му. Човеците си приличат понякога като орангутани, което означава в превод "горски човеци", а съществува и теория, че всеки нормален индивид има поне един жив двойник. Докато например всеки ненормален диктатор - по няколко. Що се отнася до природата на човеците, тя е винаги двойствена и предполагам, че сте го забелязали сам.

Самуел Десни кимна здравозъбо усмихнат, но не отговори.

- Вие, специално, ми приличате на евангелиста Марко, господин адвокат - продължи отец Делан. - И може би в момента се опитвам да си припомня нещо забравено, но не знам какво точно. Струва ми се обаче, че е важно. Свети Марко ми е любимият евангелист. "Вървете подир Мен, и Аз ще ви направя ловци на човеци". Това говори ли ви нещо, господин Десни? Казал го е един свестен евреин.

- А вие, господин отец, ми приличате на Рицаря на Златния сноп и Диамантените хамбари. - Сами Десни се усмихваше само с очите си. - Снопът е ожънат в нивата на мечтите му, а хамбарите са пълни с жито, едро като диаманти. Сънувам го отскоро.

Отец Делан се окашли озадачено.

- Странно! Защото и аз съм чувал за един рицар с такива титли и прякори, господин Сами. Нали мога да ви наричам вече спокойно така? Хм! Сега се досещам, че следобедният сън още се опитваше да приспи вниманието ми с подобна истина. Странно!

- На мен тя ми се явява отскоро, господин отец. За последните два дни вече на три пъти, и винаги на стария сливенски панаир. И уж е сливенският панаир, а прилича на тоя в Узунджово. Все едно, важното е, че с тоя рицар си приличате като китайски близнаци. Той седи на един тежък сандък и раздава златни класове на бедната публика. Сега ми е ясно като бял ден, че съм сънувал всъщност вас по оригиналните описания на словоохотливия господин Станчо.

Сами Десни гледаше как върховете на тополите се клатят замислено и сам поклати глава, а отецът рече:

- Моето обяснение за всичко това е, че той ме е представил като един обобщен духовен образ, какъвто, прочее, е и образът на моя словоохотлив клисар, господин Десни. Поради тая причина не съм озадачен, че той ви прилича на содомския цар Вера, който, ако не знаете, е паднал злополучно в един смолен кладенец, след което загубва всичките си титли и богатства. Виждам, че моят безумен клисар е бълнувал пред вас нещо, което е причинило впоследствие кошмарите ви. Откога, казахте, че сънувате Рицаря на Златния сноп?

- Казах ви, че е отскоро. И мога да ви уверя, че не е някакъв кошмар, а е един много приятен цветен сън, озвучен с музика от Парашкев Хаджиев. Снощи пак сънувах панаира от птичи поглед. Летях над ежедневието и над суетата на шарлатани, сребролюбци, фесове, гъжви, овчи калпаци, забрадки и европейски шапки, вдишвах аромата на турско кафе, пчелен мед, барут и овнешко на шиш и разбирах лъжите и псувните на всички балкански говори и езици. Видях и вас - Рицаря на Златния сноп и Диамантените хамбари, изправен пред табела с надпис Сиробанк. Зад табелата стоеше господин Станчо, в качеството си на банков директор. Вие говорехте нещо на гъмжилото, но в панаирджийската гълчава никой не ви чуваше. Сега съм тук, славни господин отец, да попитам какво може да означава такъв сън за един скромен адвокат от Сливен, в чиято глава се е родила една златна идея...

- Каква идея? Пледоарията ви беше дълга, и май че загубих края й, господин Десни.

- Още съм в началото, господин отец. Но, ако сте готов да ме изслушате, ще ви доведа до края й? Вчера спечелих едно почти загубено дело, а днес се надявам да спечеля вас за делото на живота си. Да продължавам ли нататък?

Гълъбите бяха отлетели в гората. Оногур и Главун не се виждаха наоколо. Сутрешният ветрец миришеше на мокър гипс, а горещата пита, увиснала на небето, се готвеше да нанася слънчеви удари. Съседката излезе от къщата и поздрави. Гребна две ведра вода от коритото, поля цветята и веднага се прибра. Два мъжки врабеца и една врабка кацнаха на коритото, пиха неспокойно по няколко капки и изпърпаха за разговор в тополите.

- Каква идея ли? - попита след дълго обмисляне Самуел Десни. - Една супер-идея. Чувал ли сте някога за Дисниленд, господин отец?

- Кой не е чувал за бащата на Мики Маус, Доналд Патока и Мини, господин Десни?

- Това улеснява задачата ми тогава. Моята идея се казва "Десниленд". На пръв поглед разликата е само в една буква, но иначе е необятна. Искам да ви спестя излишни прилагателни и ще употребя само едно: суперстеларна.

Отец Делан искаше да попита за повече подробности, но слънцето печеше вече отвесно, и предложи да продължат разговора в ателието.

Дедал работеше все така улисан и мълчаливо съсредоточен върху гипсовия нос на Матей. Самуел Десни, който, странно защо, продължи разказа си на арамейски, бръкна във вътрешния джоб на сакото си, разгъна ситно изписан лист и като му хвърли бегъл поглед, го прегъна с няколко движения така, че листът заприлича на гълъб. Преди още отец Делан да изкаже похвалата си за тая ловкост, той целуна гълъба по човката и го хвърли полегато нагоре. Книжният гълъб размаха криле, чу се тихо свистене и полетя плавно към тавана. Кацна на една греда, разтръска перушината си и върху главите им се посипаха хиляди книжни конфети, които се превръщаха веднага в златни пеперуди. Отец Делан посегна да хване една и в същия миг Дедал се обърна...

Но не беше Дедал, а Матей Преображенски?!... Гипсовата глава обаче е на Дедал?!... Виденията не могат да бъдат обяснявани... Златните пеперуди падат като жълтици по пода и Матей започва да пълни с тях козяковите си дисаги.

- Ще покрия цялата земя чудесатска с частни езикови гимназии и университети, отче Делане - рече Матей. - Тая златна манна ми напомня небесната, която племето ни дочака след пет века исторически сън. Тоя път Гълъбът - Светият Дух, ни я пуска като златни пеперуди отгоре, та дано най-сетне всички повярват в чудото на всеопрощаващата милост. Сега разбирам защо обеща на Дедал, че пари за моя паметник ще се намерят. А кой е тоя къдрокос и дългонос странник, който си довел? Да не е случайно Моисей?

- Не е Моисей, а Самуел, отче Матей - отговори, задавен от щастие, отец Делан. - Той е оня, който направи Гълъба от лист хартия.

Дисагите са вече натъпкани догоре и отец Матей Преображенски се преобразява обратно на Дедал, който се заема с гипсовия му нос.

- Случват се странно неща наистина, господин Десни. Но не и необясними - рече отец Делан. - Това мое будно видение, което се яви на очите ми, е моята истина за истината. И затова се питам: не е ли всичко, което се случва на тая Божия земя, нещо отдавна забравено от човеците. И отговорът, както винаги, ми се изплъзва. А толкова е просто и красиво! Какво още искахте да ми кажете? Но, моля ви, не говорете арамейски.

- Десниленд! - каза Самуел Десни. - Моята суперстеларна идея са живите лица от Вехтия завет и по-точно от Петокнижието на Моисей. Ще спомена само Адам и Ева, Каин и Авел, Авраам, Исаак, Яков, Рувим, Юда, Моисей и Ной, както и 603 550 души персонал, обслужващ библейските сцени. Това е по данни към момента, броя на безработните в Нова Чудесатия, господин отец. Преди всичко останало, проектът ми е национално отговорен. Не питайте още! Потърпете малко и всичко ще ви стане ясно. Можете ли да си представите "Десниленд", изникнал в цялата си библейска епичност върху мъртвите сливенски полета? На една внушителна площ от двайсет хиляди декара и то само като начало? Въпросът ми, уважаеми господин отец, се свежда до следното: ще мога ли да разчитам на вашата благословия за отпускането на кредит от "Сиробанк", след като вече имам съгласието на господин изпълнителния й директор Станчо Панта? Тримата ми чичовци от Израел вече потвърдиха писмено участието си в суперстеларния проект "Десниленд АД", който сме регистрирали и съдебно. Но моля да не ме изхвърлите веднага от ателието, след като ви кажа за каква сума става дума... Благодаря! Само за пет милиона долара, срещу които ще бъдат представени железни гаранции от "Чейз Манхатън" и "Соломон Брадърс". За вашата банка, както разбрах, пет милиона са жалка цена, но проблемът се състои в това, законът налага възбрана за закупуването на земя в Нова Чудесатия. А моите чичовци са готови да инвестират в идеята само ако видят със сълзливите си очи нотариалния акт за собственост върху терена. Шансът е единствен и неповторим, защото по всичко личи, че това странно чудесатско племе не обича истински земята си. Готово е да я продаде на безценица и да жъне хляба си по чужди земи...

Дедал изпусна длетото си на пода. Отец Делан не се разсея от това и помоли Самуел Десни да продължи, но той не го стори. Може би защото пеперудите бяха внезапно изчезнали. Гълъбът полетя надолу и кацна върху гипсовата глава на Матей, наведе се напред и клъвна мъртвото й око. То се изпълни веднага с живот, а от тъмната вселена зад зеницата му излетя Чинията и увисна неподвижно под гредореда. Стори му се, че зад илюминаторите видя за миг лицата на госпожа Мари и Захари Марин... Но забрави за тях веднага, защото люкът се отвори и надолу полетяха като пеперуди Адам и голата му Ева... След тях заваляха парашутите на хиляди библейци... Идеята на Сами Десни беше наистина суперстеларна. Господи!! "Десниленд" на мъртвите сливенски полета! И цялата библейска приказка - истинска като тая за дядо Коледа... Чинията направи неочаквана маневра, но не можа да се измъкне от внезапния взрив светлина, от който изплува иконостасът... Светците се приземиха и застанаха около нара, а той - протоиерей Делан Манчев, първосвещеникът на храма "Свети Андрей Първозвани", целуна крехката десница на светеца и тържествено разчете мислите му:

"Нова Чудесатия е трудна, но земя достойна за любовта ни, Делане. Викай като на глухи словото Божие в ушите на безпътните, които я ругаят, унижават и продават. И нека мъките и страданията й, които лекуваш с молитвите си, станат звезди небесни. Дерзай, Делане!"

* * *

Обзет изцяло от съзерцание, Дедал откъсна с мъка поглед от гипсовия нос на Матей Преображенски и вдигна своя към тавана на ателието. Премигна няколко пъти, разтърка уморено очи и напълни дробовете си с двойна порция пресен въздух. Задържа го до момента, в който с изненада откри, че гредоредът е декоративно оплетен от сиво провиснали паяжини и след като го изпусна на малки порции, с удоволствие реши, че именно те създават скромния, но неподражаемия уют на творческата работна среда.

Отец Делан успя да прочете част от мислите му и почувства силно изкушение да опита отново със същия трик, за да прочете останалите. Отвори широко очи и обърна съсредоточено сетивата си навътре...

Почака известно време, за да види и чуе невидимото, но желанието му се заплете в някакво черно кълбо от бързо топящи се полусенки, които отказаха да се подредят в смислена картина. Затова, малко преди да се откаже от опита, той си зададе риторично въпроса: защо преходността на всяка външно изживяна истина е точно толкова безлика, колкото и истината на всяка вътрешно неизживяна преходност? Отговори си така: защото земната истина, сама по себе си, какво друго може да е, Делане, освен преходност. Единствено истината на сърцата ни е непреходна и тя е винаги готова да ни се открие, ако я търсим в името на Исуса.

Чу се далечното гракане на Юти, което се усилваше непрекъснато, после равната му кашлица пред портата и приглушен мъжки говор. Дедал постави главата си отвесно, протегна ръка и след като погали нежно върха на гипсовия нос, се обърна. В същия миг отец Делан отвори окончателно очи.

- Аз ли ви събудих, господин отец? - попита наслуки Дедал.

- Не се тревожете. Събуди ме преходността на земната истина - отвърна отецът и се наслади на недоумението, което попречи на Дедал да затвори устата си. - Колко време мислите, че съм спал?

- Нямам представа. Аз бях на върха на вдъхновението си, където времето е неподвижно. Така че може да е било и цял земен час, и половин небесна секунда. Но това, което знам, е, че господин Станчо се завръща и както ми се струва, не е сам. Как ви харесва като цяло главата на нашия Матей Преображенски, господин отец?

- Ще ви отговоря като стана. Изкуството, Дедале, не бива да се оценява в легнало положение. - Гръбнакът на отеца изпука меко като котешки гръб. - О! Не е ли малко голяма тая луда глава Матеева? Или греша, защото не е на раменете му?

- Всяка глава, отделена от тялото, изглежда така - успокои го Дедал. - Нека това не ви тревожи.

- Слава Богу. Но иначе имам чувството, че иска да ми се усмихне - толкова е изразителна и правдоподобна. Прочее, на мен също ми се причу мъжки говор. И аз мога да ви кажа кого ни води моя клисар, защото имах едно интересно видение, което...

Отец Делан не успя да довърши мисълта си. Вратата на ателието изскърца, Станчо влезе и обяви:

- Водя господин Самуел. Иска да ти се представи лично и да говори спешно с теб, ваше Преподобие. Вчера е бил в Карнобат и случайно се видял там с Ана Кондова, която му разказала такива работи за мен, че веднага се познах. Какво е това закачулено нещо, господин Дедал?

- Ако ти кажа, че е главата на Матей Преображенски, няма да ми повярваш, Станчо - отговори Дедал. - А тоя Самуел има ли си и фамилно име?

- Леви. Къде смяташ да го приемеш, ваше Преподобие?

- На двора, разбира се. Покани го да седне на сянка, ако си пропуснал да го сториш, аз идвам след минута.

Къдрокос и дългонос, Самуел Леви излъчваше кротка интелигентност. Ръкавите на сакото му бяха въздълги, а усмивката - печална, и това придаваше допълнителна дълбочина на излъчването.

Отец Делан премести жезъла в лявата ръка и поднесе десницата си. Посетителят стана от мраморния отломък и се приведе с достойнство над нея.

- Самуел Леви. Винаги, когато истината се размине с очакването, резултатът е изненада, уважаеми господин отец.

- Моля, седнете. Мисля, че е същото и когато очакването се размине с истината - отвърна любезно отецът. - Протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници.

- Тук съм от името и на брат ми, и ако позволите, ще говоря направо и кратко. Разбрахме, че смятате да регистрирате банка в Сливен и нашата кантора има честта първа да ви предложи услугите си като правен консултант.

- Благодаря... Дотук бяхте наистина кратък, но ще помоля да бъдете и ясен. Всички ние знаем, че адвокатите са съсловието на словоохотливите люде и мисля, че е нужно да помоля за ясни разяснения. Още повече че въпросната банка, за която, както се досещам, ви е говорил моят сладкодумен, но и нетърпелив клисар, е само една възможна реалност, а не реална възможност. Което ще рече, че тя е виртуална. Разбирате ли ме, господин Леви? И ако да, защо, моля?

Отец Делан не сваляше поглед от посетителя и интуитивно реши, че евангелистът Марко е изглеждал като него. "Ето, Аз изпращам вестителя си"...

Въпросът на Самуел Леви го върна към разговора:

- Не ви разбирам, уважаеми господин отец. Бихте ли ми помогнал да не губя времето ви с догадките си?

- Ще призная, че и аз не зная точно. - Отец Делан сякаш намери някаква опорна точка във въздуха и мислите му се събраха в нея. - Сиробанк е един вид воля в реални граници, а не границата на една реална воля. Това е може би най-същественото. Сега разбирате ли ме?

Самуел Леви придърпа неволно дългите си ръкави нагоре, усмихна се неловко и каза:

- Отчасти. Ако това е достатъчно, тогава тя няма нужда от регистрация, господин отец.

- Не съм сигурен. Затова споменах, че ще ми бъдат нужни повече разяснения - каза отецът и подкани с жест госта да говори.

Самуел Леви говори ясно, изчерпателно и по принцип. Накрая засегна и въпроса за актуалното състояние на чудесатската съдебна система, която нарече "черното лале в лехата на корумпирания Преход".

- Съдът не трябва да е съмнителната справедливост на закона, а закона на несъмнената справедливост, ако разбирате каква е разликата - заключи той.

Отец Делан призна откровено, че ще има нужда от доста време, за да помисли върху това.

- Ще ви го спестя, господин отец. - Самуел Леви погледна часовника си. - Става дума за волята на морала, а не обратно. Иначе трябва да последваме съветите на един известен философ-богоубиец и тогава няма да ни остане друго, освен да оплакваме земната си съдба и на небето.

- Така да бъде! Такъв, какъвто е, тоя разговор ме води до задънена улица, но е занимателен - призна отново отецът. - Моята мисия на Земята е, нека ви обясня, та да не се главоблъскате на свой ред, моята мисия е да говоря с човеците, които наричам понякога избиратели, защото всекиму от нас Бог е дал свободата сам да избира. Човешката воля може много, но не знае нищо за себе си. Час преди да ме посетите, аз провидих вашия брат господин Десни на прославения по цялата Османска империя сливенски панаир и кърджалиите на Кара Феиз от птичи поглед. Бостанджиите се разбягаха, а тоя едноок негодник отмъкна три милиона златни гроша. Беше в лето Господне 1799-то и ако правилно забелязах, защото вече се смрачаваше, вашият прапрадядо Натан Леви успя да залости вратите и кепенците на сарафския си дюкян буквално в последната секунда. Днес бихме нарекли дюкяна чейнджбюро.

Сами Леви се облещи и преглътна на сухо. Едва когато почувства, че е събрал достатъчно слюнка, каза:

- Не само предполагам, но и виждам, че сте чел летописите на родния ни Сливен, господин отец. Чел съм ги и аз, което ми дава право да твърдя, че това, което току-що казахте, е напълно вярно.

- Не съм толкова сигурен - възрази замислено отец Делан. - Господин Дедал ми е говорил много за славното минало на Сливен, но това, което аз ви споделих, ми разказа лично моето видение. Сега и само тук е мястото да ви доверя още нещо под клетва. - Отецът се огледа и се наведе към Самуел Леви. - Сиробанк е най-красивата приказка, която можех да ви разкажа. Виждам, че изгаряте от нетърпение и искате да ми разкажете вашата. Слушам ви.

Самуел Леви поразмисли, но не дочака нова покана.

- Наистина исках, господин отец. Но сега съм сигурен, че ще бъде излишно, защото съм вече сигурен, че вие знаете каква е.

- Така да бъде! Знам наистина вълшебната ви приказка. И ще ви призная, че тя е, както се изрази брат ви, суперстеларна, господин Леви. Предусещам, че ще се срещаме още много пъти в миналото, което като бъдещето, крие в себе си много изненади. Затова, нека никога да не забравяме, че за всичко сторено ще отговаряме пред лицето на неподкупната, несъмнената Справедливост. Поздравете непременно господин брат ви.

Отец Делан стана, отупа се и подаде за втори път десницата си.

- Благодаря. Ще сляза пеш до града - каза Самуел Леви и също се изправи. - Има върху какво да помисля и ако не забравя, ще го поздравя непременно. Поздравете вашия клисар, ако не забравите.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015