ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

VII

Владиката Филарет влезе в тоалетната сутринта - точно в осем и половина, - но и до тоя момент не даваше някакъв признак, че е постигнал споразумение с твърдоглавата си простата.

Топящият се баритон на стенния часовник се разля по плюшеното канапе, шкафа с кристалната витрина и дебелия килим в приемната, безпрекословно отброявайки единадесет удара, но секретар-протосингелът Пахомий не се реши да обезпокои началника си отново. Беше крайно време да го подсети за гостите, поканени на обяд, но той знаеше, че дори и деловите напомняния пред тая интимна врата могат да бъдат изтълкувани като нечинопочитателна дързост и успя да си наложи още малко търпение. Стори му се, че блаженият Автономий с недоверчиво приближените очи и старият сливенски фабрикант хаджи Драган Моравенов, които го гледаха, без да мигат от стената, щяха да постъпят по друг начин на негово място, но за разлика от тях, той добре знаеше, че Дядото не губи времето си току-така в тоалетната, а докато чака да дойде кефа на капризната си простата, прави и сутрешния преглед на печата и вписва бележки в личния си дневник, като едновременно с това и размишлява.

През отворения прозорец на приемната влизаха далечните шумове на града, близкото жужене на пчели и гукането на самотна гургулица. Пахомий извади бял лист от горното чекмедже на шкафа, написа върху него красиво "Дядо, гостите са вече по път насам, така че, моля, излизай най-после, ако обичаш" и когато баритонът на стенния часовник отмери само половин час преди половината на деня, го пъхна и мърда в процепа под вратата дотогава, докато владиката го видя и издърпа от ръцете му. Пахомий чу шумно изпъшкване и нещо като "и таз добра, караш ме да..." Падащата от казанчето вода отнесе последните думи в канализацията. Той махна с ръка и с чувството, че е спасил положението, излезе от къщата.

Отиде направо при кошерите, надяна мрежестата качулка и запали духалото. Задният двор на митрополията се изпълни с мириса на тлееща кравешка тор и дружножужния протест на рояк пчели.

Негово Високопреосвещенство Филарет отвори максимално широко вратата на тоалетната, за да мине свободно през нея и докато дооправяше подрасника си, размърда ноздри. После избърса с длан сподавената болка от потното си чело и слезе тежко по каменните стъпала на фамилната сграда, строена от хаджи Драган Моравенов - негов дядо по майчина линия, която служеше понастоящем за митрополия на Трети синод. Мина, потропвайки ритмично с митрополитския си жезъл по пътеката с червени рози, и се отпусна в плетения стол под лозницата.

Вниманието му беше веднага привлечено от вталените мравки, които пъплеха припряно по жилавия й ствол. Той съвсем забрави таблетките, които държеше в шепата си, и не чу кога секретар-протосингелът се беше приближил. Пахомий изхвърли водата от чашата в цветята, за да налее прясна. Плисъкът в розите го сепна, Филарет завъртя схванато главата си и попита:

- Защо ли, отче Пахомий, няма дебелокръсти мравки?!

На такъв въпрос, както винаги, секретар-протосингелът отговаряше с повдигане на вежди и му подаде чашата.

Негово Високопреосвещенство обърна отново очи към лозницата, метна таблетките в отвора сред твърдите косми и демонстративно се намръщи.

- Бр-р-р! Това горчивите ли бяха, Пахомий? Не мога да ги гледам вече, но помагат и както усещам, няма да се наложи да ходим при оня вечно потен зъболекар. - Филарет удари челюстите си една в друга. - С тия зъби ще ме погребете, май. Баща ми умря на близо деветдесет и две години, без една-единствена пломба в устата, ако и не е за вярване.

- Пломбите се слагат на зъби, а не си спомням баща ви да имаше и един свой в устата, Дядо.

- Това искам да кажа и аз. По-добре да си изпадат сами, вместо да ми бъркат в устата разни потни зъбари. Не знам някъде в светите книги да пише и за зъболекари. Роден съм без зъби и без зъби искам да умра. Дълголетието не се съобразява със зъбите, които природата ни е дала да ползваме средно петдесет години. Така че, отче Пахомий, те да си отиват преди столетника, е напълно естествено.

- Чувам, че телефонът звъни, Дядо. Ако е за теб, ще кажа, че току-що си заспал, след като цяла нощ си стенал от зъбобола - каза Пахомий и като запретна подрасника, подтърча към къщата.

Филарет се разхълца и пое дълбоко въздух. Опита се да го задържи, докато Пахомий се върне, но не му стигнаха почти пет минути.

- Кой беше, Пахомий? - попита той, когато секретар-протосингелът се върна.

- Пак Дедал, Дядо. Каза да не се притесняваме, защото до половин час щели да бъдат тука. Хванали са най-после такси.

- Той какво си въобразява? Да се притеснявам и за него ли?!... И защо носи винаги тая червена капа? Той комунист ли е, или какво, тоя прашен каменар? Ти какво му каза?

- Каквото и при първото обаждане. Че си омаломощен от зъбобола, вече не спиш, но бузите ти са подути, като че ли имаш компот от сливи в устата.

- Каква е ползата от подобна глупава шега, Пахомий, щом като сливата не се вижда под космите. Нейсе! По-важното е, че имаме достатъчно подлучена леща да ги нагостим. Добре, че чесънът тая година е благ като херувимски тенор, отскубни още от него. Лани, помня, беше огън, особено сутрин. Казвал съм ти, че отец протоиереят Делан Манчев ми е съученик от семинарията, нали. Беше три класа след мен. Сестра му беше хубавица и го посещаваше често след смъртта на майка им. Той беше още тогава малко нещо халосан..., къде си, Пахомий... Сигурно отиде да скубе чесън - отговори си сам Филарет и като постави един дълъг кичур коси зад ухото си, затвори очи...

Там, където трябваше да е устата му, се повдигаха ритмично няколко косъма. Той можеше да спи, когато мисли, но не можеше да мисли, когато спи, и тънката разлика се състоеше в това, че в първия случай сънят му беше повърхностен. Сега мислите му го отведоха кой знае защо при госпожа Систрата... Защо ли му пишеше все още тия дълги и отегчителни писма, с които можеше да запали мокри дърва... Беше толкова далече назад в спомените му... Когато я изключиха от университета, родителите й, слава Богу, си бяха вече отишли от тоя свят. Беше дошла да се изплаче, но Делан не можа да отиде до портала: лежеше, повален от грип, и се наложи да отиде той. Бърса неведнъж сълзите й...

Тя се прибра в Манчеви варници след няколко години. Беше си намерила работа като учителка и остана там завинаги.

Филарет се размърда и закачи кичура на ухото си, без да отваря очи...

...Тогава комунистите я изключиха от университета уж заради религиозна пропаганда и той задържа прекършената й съдба до своята - като тайна за дълбоко заровено имане. Госпожица Систрата роди в тайната на манастир, а игуменката осинови момиченцето им, без да задава излишни въпроси. На седемнадесет години то роди - изоставено от любимия си нехранимайко - в същия манастир и почина два дни след раждането. Госпожа Систрата осинови детето. Кръстиха го Перуна, и онова, което остана, беше заровената дълбоко в сърцата истина...

Главата на Филарет клюмна напред. Дългата му брада се подгъна върху гърдите. Декорите се смениха.

... Какво е това, надвесено над зловещата пропаст светилище, в което е дошъл пак - да се изповяда и покае? Напомня му оня манастир, но къде изчезнаха пак стъпалата надолу? Ще полети ли като птица, ако затвори очи и се хвърли в пропастта?... Игуменката излиза от магерницата, подава му живия вързоп и изчезва с хълцащ, като след горчиви ридания, смях... Филарет усеща как душата му се гърчи безпомощно в костеливата шепа на стария страх... Познава го така добре и отдавна... Нали тормози сънищата му с години. Но слава Богу, той ще се спаси от него веднага щом се събуди... Така става винаги... Къде ли е Пахомий...

Филарет размърда ноздри и предпазливо открехна клепачи. Мравките бързаха по жилавия ствол на лозницата, а пчелите в цветята жужаха. Долови приглушен шум на автомобил, блъскане на врати и неясен говор... После гласовете се усилиха, към тях се прибавиха и стъпки... Чу ясно секретар-протосингела да казва:

- Владико, събуди се, гостите пристигнаха.

- Христос воскресе! Какви гости, а? - Филарет се разбуди напълно и направи опит да обърне глава. - А! Виж ти! Дойдоха най-после. Къде са?... Задрямал съм като в топла прегръдка. Къде си, отче Делане?

Преди да повтори въпроса си, отец Делан застана пред него и Филарет, подкрепян от Пахомий, се изправи тежко.

Последваха някакви бързи и странни приклякания и ритуални прегръдки, след които отецът прие кратка благословия. Станчо и Дедал целунаха на свой ред владишката десница и благодариха за любезната покана да се разположат като у дома си.

Дедал последва поканата пръв. Преди да постави картонената кутия за обувки на градинската маса, той приклекна над стола, но Станчо, който не беше свалил все още страхопочитателния си поглед от владиката, го придърпа механично към себе си.

Кутията полетя към небето, а Дедал - към земята, и ако пластиката не беше паднала върху борсалиното на отец Делан - както по-късно с право ги уверяваше скулпторът - щяха да събират чирепите до вечерта. Отецът се олюля, обърна бялото на очите си към слънцето и когато то угасна напълно, се смъкна с омекнали колене на моравата.

Настъпи нямо и безпомощно слисване, при което само един човек не загуби присъствие на духа. И това беше Станчо, който грабна отеца под мишниците, постави го в изопнато положение и след като обърса грижливо устата му, показа на останалите що е то изкуствено дишане, тип "уста в уста". Това полезно умение беше придобил в един тридневен курс за оказване на спешна медицинска помощ в условия на внезапни бедствия, катастрофи и атомни атаки. Станчо стисна изящния нос на отеца в шепата си и го събуди още след третото високоатмосферно вдишване. Но той беше така разногледо-идиотски усмихнат, че Филарет предложи да повикат спешно офталмолог и психиатър.

- Излишно би било и няма нужда, владико. Връщам се от среща със свети Петър - успокои го отец Делан, като се обърна към секретар-протосингела. - На теб, да не забравя, ти праща специални поздрави, Пахомий. Онова, което ми направи по-силно впечатление обаче и което искам веднага да споделя на всеослушание е, че на входа за Рая наистина има една голяма дъбова порта. Но ограда, пък била тя и най-обикновен плет от райски рози - няма! Да, няма! Преди да се убедя с очите си, че няма, изобщо не бях мислил за райските огради и питам теб сега, владико, мислил ли си някога как и с какво може да е ограден райският парцел? Ето на: порта наистина има, а ограда - никаква. Просто една врата посред голо поле и хората чакат реда си пред нея. Ако Раят беше в Нова Чудесатия, всеки щеше да си влиза и излиза откъдето, когато и както си пожелае. От което заключавам, че Раят не е бил, не е и никога няма да бъде база на Божието войнство върху чудесатската земя. На връщане видях няколко мафиоти от Манчеви варници, тръгнали ухилени нататък, и ще споделя разтревожено, че ангелската администрация ще има големи проблеми и неприятности с тях. Влязат ли веднъж в Рая, само за един сезон тия главобръснати тулупи ще организират контрабандни канали за трафик на дрога, оръжие и жива плът. И дявол знае какви още партии, медии, пирамиди и прочее измишльотини.

- Наистина си силно пострадал, Делане, и дано се оправиш. Но не бива да се рисуват всички хора с черния калем. Не, защото има все още много добродетелни люде и у нас, отче протоиерее - прекъсна го благо Филарет. - Не съм ходил никога при свети Петър, не мисля скоро и да ходя, но смятам, че той ще намери едно райско кътче в тучните чертози за тия трудолюбиви и скромни чудесати. И няма да съжалява за постъпката си, понеже Раят е царството небесно, където винаги ще има място за такива люде. Ти как мислиш, въпреки...

- Но, ако споменатите добродетели на тоя вид чудесати представляват бедност, скромността им - самосъжаление, а хитростта - злорада завист и злонамереност, забрави всичко, което току-що каза, владико. Няма да се намери, повярвай, и половин педя ливада за тях. В Рая има място за непримиримите със злото, а не за скромни мижитурки, които чакат снизходителни похвали за трудолюбието си. Там демокрацията е истинска, защото е прозрачна. Което значи, че и добродетелният носи отговорност за постъпките си. Ти как мислиш, владико?

Отец Делан не дочака отговор и продължи да приказва все в тоя дух. При това той гледаше така, сякаш изучава съсредоточено и професионално агрегатното състояние на вездесъщата атмосфера. Казано с други думи, целият му отнесен вид говореше за една дълбока по размери вглъбеност - далечна и непроницаема като великата тайна на свръхнепонятното. Именно това негово състояние беше на път да разтревожи сериозно всички, когато Филарет усети оня пръв пристъп на разпускане в областта на простатата, който го правеше по детски щастлив. Той не успя да отговори директно на въпроса, зададен от отеца, защото приятното усещане се усилваше с всеки нов миг, премина в напън и затова само рече:

- Ще отговоря на тоя лесен въпрос, отче Делане, като се върна от тоалетната.

Половин час не беше достатъчен на Станчо, Дедал и Пахомий да си отговорят сами на тоя интересен въпрос. Най-вероятно, защото разсъдъкът на всеки от тях беше зает с искрени притеснения за състоянието на отеца. Той продължаваше да си говори сам, гледаайки толкова съсредоточено въздуха, че не отчете завръщането на владиката. След като почака достатъчно учтиво и търпеливо, Филарет се престраши и отговори тихо:

- Не бях мислил върху подобни неща, отче Делане. Кажи, не се ли чувстваш вече малко по-добре? Тъй като не желая да се впускам в опасни спорове за каквото и да било при сегашното ти здравословно състояние, искам само да отбележа, че ако наистина няма видима, то би трябвало да има поне някаква невидима райска ограда. Ограда без порта може и да има, но само порта сред едно голо поле, пък било то и райско, не е по силите на въображението ми и затова не мога да си представя. Иначе, и в това мога веднага да те подкрепя, ти си прав, когато казваш, че чудесатите първи ще се възползват от разградения двор и ще започнат масово да заобикалят райските порти, за да се заселват нелегално в Рая. За мен по-любопитното в случая е да науча как изглежда на живо свети апостол Петър.

- Като тебе, владико: само че с около трийсет-четирийсет кила по-слаб, с около трийсет санти по-висок и с гледана брада, а не дворна метла като твоята. Толкова сте различни, владико, че даже си приличате.

Филарет се прекръсти припряно и отец Делан млъкна замислено. По лицето му пробягна едва забележима тръпка, която изтрии сенките по лицето и даже ги наля с розова бодрост и жизненост. Когато избистри и погледа му, добави:

- Границата на противоположностите, както е известно, е обща, владико. С това може да се обясни и защо изведнъж усетих в стомаха си нещо, което е напълно противоположно на ситост!

Филарет и всички останали въздъхнаха веднага облекчено. От казаното можеше със сигурност да се заключи, че пряка опасност за здравето му повече не съществува, и всички въздъхнаха облекчено.

- Ще ви нагостим обилно с леща - побърза да го увери домакинът. - А чесънът ни е сладък като люлчена песен. Ланшният беше по-опустошителен и от горски пожар на следващата сутрин, нали отче Пахомий. Да похапнем ли тук, под лозницата в това небесно и околовеликденско пладне, какво ще кажете? Чудесна идея, нали, драги отче Делане! Да-а! И бързам да ти кажа, че тук постъпват много запитвания за теб, а от теб напоследък, а от теб - ни кост, ни вест. Особено една упорита госпожа, как се казваше...

- Марта Априлова, Дядо - помогна му Пахомий. - Вестник "Вчера".

- Да, именно. Звъни тука всеки божи ден. Къде, казва, може да открия тоя духовен феномен за интервю. Да-а. Малко по-добре ли си чувстваш вече? Нейсе! А чесъна го сади една наша самотна черковница - баба Параскева. Тя го плеви и полива редовно, а Пахомий го скуби още по-редовно. Пахомий, да не забравиш и мискета! Да-а...

С бърз и крадлив поглед Филарет се увери още веднъж, че гостът му се връща бавно на себе си и продължи:

- Обаждат ни се и за иконостаса ти, отче Делане. Вярно е, както казва секретар-протосингелът, че това са до една лъжливи следи, защото обажданията са анонимни, и аз съм му наредил да не им вярва. Всички, които ни се обаждат, искат безплатно опрощение на тежките си грехове и благословия срещу лъжливата си информация и трябва много да се внимава. Народът ни започна пак нещо много да хитрува, да лъже на поразия и безнаказано да мародерства. С една дума - опасно!... Какво ти става, Делане?! - Филарет не можа да скрие уплахата си. - Защо пребледня така внезапно, и при това - болезнено? Старият ти запек ли те мъчи пак? Кажи! Или новата халосница в главата? Кажи ми!... Все едно, защото най-после се сетих с какво можем да те излекуваме веднага. Дядо поп Мискет от Сунгурларе, сещаш ли се за него, ни е изпратил един домашен дамян, който действа като лекарство за всичко. Без изобщо да се мръщиш, трябва да изпиеш наведнъж една пълна водна чаша.

Пахомий, който се връщаше с лещата и благия чесън, чу последното изречение и побърза да поправи владиката:

- Поп Дамян от Сунгурларе ни изпрати три бутилки отлежал домашен мискет, Дядо. Това беше преди три дни, но ти им видя дъното сам.

- Нейсе! Езикът греши най-лесно и често. А и зъбоболът ме изтощи и обърка напоследък..., да-а. Чесъна носиш ли Пахомий?

- Носи го, Дядо. Изключително ароматен е и мирише от цели сто стъпки разстояние - успокои го Дедал. - Не го казвам просто от учтивост, а от искрено уважение към миризмата му.

- Не е ароматен, Дедале, чесън е все пак, и е по-уместно да се нарече смрадлив. Но вкусът му е райски - увери го Филарет.

- Ароматен чесън няма, както няма и ароматен пръч, господин ваятелю - подкрепи го отец Делан. - Но и двете неща са много полезни. Докторите ми препоръчват да ям по една глава чесън, особено вечер, и да спя след това на отворен прозорец. Негово Високопреосвещенство знае колко леща и чесън изядохме в семинарията, преди да станем хора и духовници от кариерата. Като изключим запека, в момента аз нямам каквито и да било други болести и оплаквания, владико. С което смятам, че отговарям на излишния въпрос, който ми постави преди малко. Ти как се справяш с обилното си газоотделяне? Знам, че тая невярна болест те мъчи от край време.

- От чесъна ли, от какво ли, но напоследък не се е обаждало - отговори малко сконфузено Филарет. - Но простатата ме мъчи напоследък. Нейсе! Благодаря, Пахомий, само един черпак леща. Стига, благодаря... Имам си един секретар-протосингел - за двама! - Той понечи да благослови трапезата, но беше неуместно прекъснат.

- Знаем. Носи му се славата... - съгласи се Дедал, но съжали веднага за прибързаността на недоизреченото двусмислие.

Пахомий го погледна без следа от упрек и пощипна носа си. Филарет благослови трапезата, пожела добър апетит и всеки се наведе над паницата си.

- Ваше Високопреосвещенство! - Все още сконфузен, Дедал се изправи още след първата хапка с облизана лъжица в ръка. - Моята любима супа - започна той, явно, с цел да заглади нетактичността си - беше граховата. Но само до днес! С грах съм израсъл и той самият ми е израсъл, както казваше баба ми, на стомаха. С него, както сам се изрази ти, Дядо, аз съм станал човек, но и републиканец. Но..., моля, Станчо, не ме прекъсвай, ако граховата супа е един вид къщна гозба, то тая лещена супа е вид монашеска изповед и молитва. С което искам да кажа, че тя е нещо като духовническо откровение, подобно на фасулената, която, както е известно, си е спечелила статута на народна мъдрост. Това впрочем важи и за шкембената чорба. Впрочем, докато говоря всичко това, се сещам неочаквано за известната чудесатска фамилия Тъпчилещови. Тая фамилия говори ли на някого от гладно сърбащите тук нещо?

Дедал седна облекчен. Но никой нямаше време и желание да мисли върху въпроса и той се наведе над паницата си, без да очаква отговор...

Отец Делан избърса устата си пръв. Постави книжната салфетка под облизаната си лъжица и като се облегна назад, рече:

- И още как, господин Дедал. Известна фамилия са. Баща ми разказваше често за коляното Тъпчилещови от Троян. Старият Тъпчилещов е основал бизнеса си по един много типичен начин. Накратко: слязъл тринайсетгодишен от някаква паланка бос и с чифт цървули, преметнати през рамо, да учи занаят в Троян. Станал пословичен със своето трудолюбие, скромност и лещоядство, той незабелязано се превръща, прочее, в едно чудовъплъщение на тая така ценна и самобитна чудесатска черта - пестеливостта. И в жив пример за скромността и трудолюбието на еснафа и цялото троянско гражданство, разбира се. Даже по-късно е съществувала идея в Троян да бъде издигнат паметник на тоя стар пинтия, който се тъпкал цял живот с леща, но габровци откраднали идеята и гордите троянци, не желаейки да спорят с по-големи пинтии и от себе си, се отказали. До края на съзнателния си живот дъртият пергиш - според израза на моята баба пък - се радвал на кръчмарски почести и кафеджийски приказки и пословици за трудолюбието си, а наследниците му - на дебелото му имане.

- И аз съм чувал за Тъпчилещови, но тия са явно друго коляно, защото са от Тъпчилещово, Тутраканско. Служих в армията с едно голобрадо момче с такава фамилия и то ми е разказвало, че името им било такова, не защото родоначалникът на фамилията им се е тъпчел с леща и умрял много богат, ами защото като ратайче изпотъпкал сума ти леща с босите си табани, за да изкара зърното от шушулките за паница фасул. И по тая причина, по-късно, приема фамилията Шушулков, което, според мен не звучи много представително - обясни на свой ред Станчо.

- Имена всякакви и при всякакъв повод по широкия свят - разсъди гласно Филарет. - Но не името прави човека, а човекът - името. Аз съм, например, кръстен на дядо ми Драган, което, както знаем, произтича от драг и мил. Но знам от баба ми, която и на смъртния си одър кълнеше сприхавия му нрав, че той не е бил драг на много хора, въпреки че е ходил и на Божи гроб. Ако е бил кръстен например Благо, е щяло да бъде едно фатално недоразумение. А сега, господин Дедал, ще ни обясни най-после каква е скритата художествена тайна, която ние трябваше сами да открием в това негово глинено произведение, паднало така жестоко и внезапно върху главата..., тоест, от небето.

- Очаквах тоя въпрос, Дядо. - Дедал не скри радостта си. - Ето ги! Това са те, "Таксидиотите", за които ти се обаждах и говорих няколко пъти. За разлика от теб, отец Делан, Станчо и Оногур ще пристигнат и останат с гръм и трясък в съзнанието на поколенията и историята, защото смятам да отлея тоя глинен оригинал десет..., не!, сто хиляди пъти, за да финансирам паметника на Матей Преображенски-Миткало. Понеже ти ми отказа реална помощ и съдействие, остава само утехата да получа безплатната ти митрополитска благословия, Дядо.

Дедал се впусна в дълги обяснения и колкото повече говореше, толкова повече вижаше владишката завист и докачливост в очите на Филарет. Понеже това и целеше, радостта му беше по-блага и от чесъна. Но когато видя, че владиката е на ръба на нервната криза, бръкна в джоба си и извади сгънат лист. Разгъна го и зачете тържествено:

Мъртъв в бурите ще вика
с глас напътстващ ни: напред!
Той не бе един владика,
а Единствен! ФИЛАРЕТ!

Филарет, ударен право в главата като от гръмотевица, се втрещи и онемя.

- Владико! - извика възторгнат Дедал. - Това е моята благодарност в стихове, която съчиних за теб, за да ги издълбая един ден, когато му дойде времето, върху надгробната ти плоча.

- Какво?! Това епитафия ли е? - съвзе се възмутен Филарет. - Нямам никакъв вкус към надгробни плочи и слабост към епитафии.

- Напротив! - гръмко възрази Дедал. - Кой мъртвец може да вика "напред"? Напротив! Тая метафора може да направи всеки смъртен безсмъртен, Дядо.

Думите на Дедал излитаха като вятър от гореща пещ и той преглътна на сухо, преди да продължи, но отец Делан го изпревари:

- Напълно и безусловно съм съгласен с господин Дедал - рече той. - Това са думи за един вечно жив мъртвец, владико. Освен че дяла камъка господин Дедал, подобно на Микеланджело, пише и безсмъртни сонети. Помисли спокойно и ще видиш колко съм прав.

Настъпи неизмеримо дълбока тишина, в която се чуваха стъпките на работливите мравки, които тичаха по ствола на лозницата. Филарет пришпори бързоногите си мисли и след една дълга минута отговори:

- Хубавото е, че съм в добро разположение след лещата и чесъна. Може и да е така, както говорите, но мислите ли, че ще може да се финансира такъв велик паметник само с парите от тая мижава пластика? Смея да изразя съмненията си, но нейсе! Решавам да дам архиерейската си благословия срещу петдесет процента от чистата печалба в полза на Митрополията. Благославям Матей Преображенски в качеството му на паметник, а отец Делан Манчев - като таксидиот, но само при това условие.

Филарет разсече въздуха с кръстния знак и се опита да продължи разговора в друга посока, но опитът му се оказа неуспешен. Преговорите за условията и изпълнението бяха на път да приключат, когато - най-после! - въпреки и крайно неохотно, Дедал даде съгласието си за седемнадесет процента, което отговаряше на един за всеки метър от височината на паметника. Предложението дойде от отец Делан, който беше загубил вече всякакво търпение, но точно преди да си стиснат ръце, опърничавият каменоделец се отказа. Театърът започна съвсем отначало и приключи с уговорката да бъде продължен следващата седмица. Свечеряваше се, когато Пахомий отиде да повика такси по телефона...

Колата пристигна по тъмно. Кой знае защо, отец Делан предпочете да се настани отзад и едва по-късно си даде сметка, че в това решение е имало пръст самото провидение. Таратайката смърдеше на мартенско зеле, презимувало във влажна изба, а шофьорът - на евтини цигари и грес. Оказа се, че преди да стане таксиметров шофьор, е бил бръснар, което обясняваше и навика му, когато говори, да гледа клиента в огледалото за обратно виждане. Той си избра за клиент отец Делан и започна да се оплаква, без да е включил апарата.

- Вие сте, като гледам, отец, нали! Аз помирисвам клиентите веднага и мога да определям възраст, занятие, семейно положение и кусурите им буквално за секунди. Баба ми беше такава, на мен се е метнала. Вие сте например отец, вдовец и малко светец. Но трябва да четете по-малко, защото то на никого не прощава. Познах ли? Познах, я! Господинът до мен го познават и кучетата в Сливен, само че му забравих името. Май беше нещо с "Дъ". Като Дъ Сян Сун. Шегувам се. А тантурестият господин зад мен, не мога да го видя в момента, но ще кажа после нещо и за него. Значи народът обедня, гледам по бакшишите. И всичко живо плаче. Това, дето не мога да си го обясня обаче, е защо червените бабички са по-ревливи от зелените, невярващите - от вярващите, дебелите - от кльощавите, а късогледите - от кьоравите, господин отец. Нека да разгледаме тоя въпрос още сега.

Шофьорът гледаше с изпъкналите си очи, без да мигне, и с изненада забеляза, че спуканото огледало разделя лицето на отец Делан на две половини, които му се сториха различни.

- Гледай само напред, докато разглеждаме въпроса, колега - напомни Станчо. - И ние нямаме готови отговори за всичко, но мога веднага да ти кажа, че истината е някъде по средата на житейския ти път.

Отец Делан отмина забележката равнодушно, но Дедал напомни на дърдоркото да включи таксиметъра.

- Защо не ми казахте в началото? - направи се на обиден шофьорът. - Тая държава ще ми скъса задника от данъци, ако взема да угаждам на всички такива кипри и капризите им, господин Дъ Сян Сун. Или искате да ви зарежа на това пусто сливенско поле, както направил Андрешко с дебелогъзия съдия с дебелата глава?... Шегувам се. Проклетият апарат не отчита правилно и честно ти казвам, ако настояваш, ще му врътна копчето, но ще ви таксува двойно. Мога да ви дам и касов бон.

Той се изхили обидено и посегна рязко към таксиметъра, но Дедал го възпря, преди да завърти копчето. Обидата и мълчанието му траяха една дълга минута.

- Значи, цял народ плаче и вика, дайте ни социални помощи - захвана отново дърдоркото и посочи с показалец тавана на таксито. - Но ония късогледи и дългочреви тарикати там горе, в меките кресла, да не мисли някой, че са балами? И моята Доротея не дава ей така, господин Дъ. Доротея е жена ми. Трябва да се работи, а пък се научихме на мързеливо равенство. А то излиза скъпо на демокрацията. Аз така разсъждавам. Ха сега, да видим кой ще кара таксито на равенството из дупките на Нова Чудесатия, мамка й и на старата, и на следващата, на сини, червени и жълти, на американците и на техните врагове. Да не пропусна случайно културата, здравето и образованието...

Дърдорко включи светлините в мига, в който един дръглив заек изскочи на пътя. Очите му светеха само на двайсет метра пред колата и той замръзна на място като ошашавен. Шофьорът извика "ах, ти, късоопашат дългоушко" и даде рязко газ. Заекът не загуби секунда и заподскача напред в снопа светлина - топка сухи тръни пред вихрушка - но още на първия завой продължи направо. Таксито успя да преодолее някак канавката и сухите бабуни застъргаха по пода му. Пътниците заблъскаха главите си в тавана, без да могат да произнесат повече от една сричка: чуваха се само пъшкане, къси възклицания и смразяващите закани на Дърдорко.

- Слава... Богу! - успя да извика отец Делан, когато заекът направи ловък финт и изчезна в мрака. - Спасени сме!

- Изтървах го! Мамка му късонезнам какво - заблъска глава в кормилото шофьорът. - Оня ден един друг - пак така. А жена ми е майсторът на задушените зайци. И тия нещастници вече разбраха, че в демокрацията можеш да търчиш накъдето ти скимне. Видяхте ли го! Един нормален заек бяга само направо пред фарове, а тая дългоуха свиня прави каквото на нея й се иска. Само дето спуках предна лява, мамка й и гума. Слизайте да се поразтъпчете. Сега трябва да бъхтя три километра пеш до най-близката бензиностанция, да напомпя резервната, щото съм сигурен, че и вие не носите помпа със себе си. Гледайте само да не се отдалечавате от колата, щото е тъмно, и докато се обърне човек, и я няма. Спокойно, драги пътници, всичко ще си дойде на място, само кьосе при бръснар няма да дойде.

Дърдоркото руга така, докато свали гумата. Когато свърши, я нарами и каза учтиво:

- Спокойно. Съжалявам, и затова пари няма да ви вземам.

И потъна в мрака.

- Добър човек, но лош бракониер - окопити се пръв Дедал. - Как мислите по въпроса, господа клиенти?

Отговор не последва.

Шофьорът се върна малко след полунощ с такси и напомни на Дедал да го плати. Монтира колелото и покани пътниците да заемат местата си. В града мина два пъти на червен светофар, като вещо обясни, че в Нова Чудесатия всички пътни знаци, и особено веселите светофари, са част от природния пейзаж и инфраструктурната политика на правителството.

- Те - дообясни той - не са сложени по кръстовищата за нас, шофьорите, ами за дебелогъзите полита, които чакат да ги подмажеш по задниците, ако случайно те сгащят, че минаваш на червено. Господин отец, ще помоля да включиш тия униформени корупти в нощните си молитви. И ако може, включи и цялото ми семейство, което от две години е безработно, благодаря.

- Зелената светлина на светофара е едно цветно онагледено правило на нашите граждански права, господин шофьор. Ако приемем безусловно тая проста теза, би следвало да припознаем и антитезата, че от своя страна, червената онагледява гражданските ни задължения. От което можем лесно и логично да заключим, че това просто съоръжение е една улична синтеза на демокрацията като цяло. Затова питам сега: можем ли ние, без дълго да се главоблъскаме, да приемем, че демокрацията е вид обществен договор? Простият отговор, който очаквам да получа, е "да". Но за голяма и всеобща изненада, той не е правилният и понеже вече наближаваме целта на нашето пътуване, ще отговоря кратко: защото, подчертавам, и в демокрацията всичко зависи от личното ни положение и позиция на дадено кръстовище. Докато на едни граждани светофарът - тая синтеза на демокрацията - сочи сурово червено, на други той се усмихва кротко зелено. От което следва коравия извод, че и тя не може да осигури едновременно еднакъв старт на всички и ако разнопоставеността пред светофара е нейното самоутвърждаване, то равнопоставеността изобщо, е собствено самоотричане. Надявам се, че бях пределно ясен, господин...

Сачмо, така се представи шофьорът, когато закова таксито пред портата на Дедаловия двор, пресегна очарован назад и отвори услужливо вратата на отеца.

- Сачмо ме викат, щото имам, ей такава, сачма в главата - обясни той. - Нищо не влиза в нея, но много ще разчитам на молитвите ти, господин отец, довиждане, до нови срещи.

И като хлопна вратата, даде газ и отпраши обратно.

* * *

Отец Делан и Станчо се събудиха късно. Намериха кратка бележка, в която Дедал ги осведомяваше, че отива при Тото Окото, за да отливат пластиката в бронз, и няма представа колко дни ще остане там.

Отецът направи сутрешния си тоалет и петминутна гимнастика, след което полегна отново, с намерение да се отдаде на самовглъбени и реални размишления.

Бавно и ритуално Станчо се зае с приготвянето на кафето, но когато включи котлончето, изпита внезапен напън на естествен зор и като помоли отеца да наглежда джезвето, изтича бързо навън.

Забави се доста и когато се върна, кафеният пушек се влачеше лениво около гипсовите бюстове и носа на отеца, който го отпъждаше разсеяно и вяло с длан. От джезвето продължаваше да извира мехуреста пяна, която съскаше болезнено и изгаряше до пушек. В първия момент Станчо се паникьоса безпаметно и заплаши, че ако има коса, веднага ще я оскуби, но за съжаление, нямал, и като сграбчи джезвето за дългата гореща опашка, го зафучи безпосочно. Докато духаше в опарената си длан, отец Делан се отказа от размишленията си, стана от нара и спокойно попита:

- Защо ругаеш така безпаметно, човеко? И защо не го остави да изкипи докрай, та да убие веднъж завинаги тая убийствена миризма на вехт гипс и мухъл, която постоянно ми пречи да размишлявам? Тъкмо замириса като в кухнята на госпожа Систрата, където аз измислям всички умни и полезни неща за двама ни, и ти - хоп! - захвърли го като врял картоф. Научи и знай, че мирисът на изкипяла леблебия, подправена с малко кафе и захар, ми е познат и донякъде приятен, а не непознат и противен. Сега, вместо да ругаеш като пещерен козар, дишай дълбоко и ще разбереш какво се опитвам да те поуча. Забелязал съм, че има хора, които съжаляват и ругаят безпаметно именно тогава, когато случайно са направили нещо свястно, и ти си един от тях. Сложи сега нова смес и внимавай да не изкипи, защото ще ми дойде в повече.

Станчо се съгласи само донякъде с разсъжденията на отеца, но напълно с предложението му да свари ново кафе и предложи, докато чакат да кипне, да прочете още веднъж писмото си до Саламанда, преди да го изпрати безвъзвратно. Отец Делан нарече това излишно губене на време и отхвърли предложението категорично. Но преди отново да се задълбочи в разсъжденията си, обясни търпеливо:

- Не ми се слушат епистоларни щуротии. Имам да върша по-важни неща, едно от които е размисълът и смятам да му се отдам поне до края на деня. Прочети писмото на Оно. Това куче съвсем затъпя в компанията на Главун. Което е естествено, когато дружиш с по-тъпи кучета от теб. И ако не се прозява, докато му четеш, това значи, че писмото няма нужда от редакции и прочее, и можеш спокойно да го изпратиш. В противен случай ще се наложи да напишеш ново. И не забравяй, че трябва да го поставиш в надписан и обгербван плик. Знаеш ли адреса на Сали?

Въпросът завари Станчо неподготвен. Господи! За това не беше се сещал! И колкото неприятно да беше, той реше да се примири с неумолимостта на факта, че трудът му е бил обречен. Дългият ден щеше да бъде празен, та скучен. Помая се, включи телевизора и се зае с нежелание да свари ново кафе.

Телевизорът прошумоли, просветна и угасна на няколко пъти, но като по чудо картината на футболната среща се закрепи на лицето му...

Слънцето грееше весело, а публиката скандираше шумно. Пред тъч-линията се вдигнаха няколко бели облачета, след което се чу сухо "пат, пат, пат", но мажоретките, които изпълняваха маршовите си фигури, продължаваха да вдигат невъзмутимо колене и Станчо забрави за писмото. Отборите, предвождани от съдийската тройка, заизлизаха от съблекалните подтичвайки, прекосиха пистата и започнаха да си подават къси акробатически пасове по тревата. После се построиха за снимка, капитаните се ръкуваха и си размениха триъгълни флагчета. Главният съдия погледна часовника си и даде категоричен знак за започване на двубоя. Микрофонът изписука продължително и жално, а коментаторът забръщолеви неща, които Станчо знаеше наизуст.

Отец Делан се отказа от размислите, като си даде сметка защо, и се пренастрои да гледа футболния мач - времегубене, което не беше си позволявал от години...

Съветите му към футболистите, които нападаха към лявата част на екрана, както и забележките - особено към съдията - приличаха на професионални. Той поощряваше безпристрастно едновременно и двата отбора до двадесет и първата минута, когато след мощен шут, вместо по топката, по задника на номер осем от белите, футболният мач се превърна за секунди в боксов.

Съдията, който, кой знае защо, не отсъди наказателен удар и червен картон за Ритнизадника, тичаше безпосочно с цепната глава и с топката под мишница по терена. След него се носеше като рояк диви пчели отборът-домакин. Пред едната врата пехотата на фен-клуба на домакините беше пленила вратаря на отбора-гост и го налагаше за това, че са подкупили съдията за десет хиляди в брой. Това съобщи, като непотвърден слух, коментаторът. На едно поли от полицейската охрана на стадиона му издъниха такъв прав в левия мустак, че фуражката му хвръкна като летяща чиния, а полито, напълно ошашавено, я подгони в обратната на летежа посока. Побеснели фенове в сектор "А" къртеха седалките и ги мятаха към официалната трибуна, където футболните босове се млатеха свирепо не само по спортни, а и по лични причини. Пушеха димки, гърмяха бомби...

Тогава гръмнаха тържествените звуци на държавния химн "Мила Родино".

Раздърпани, разрошени и разкървавени, но разколебани на място, футболните босове прекратиха млатенето, сложиха длани на реверите си и запяха с пълни гърла "...ти си райски кът,...тра-ла-ла-ла..., ах!, твойте чудесии, майко, ах!, кога ще спрат".

Но разярената тълпа продължаваше да тича по терена така хаотично, че за разлика от Станчо, отец Делан загуби всякаква представа за хода на събитието. По всичко му се стори обаче, че големият губещ за момента са органите на обществения ред: охранителният полицейски взвод се превърна в главна изкупителна жертва на спонтанната народна ярост, която се изсипа като метеоритен дъжд върху униформените чутури на политата. В кървясалите очи на разярената публика те олицетворяваха най-нелицеприятно Големия враг - държавата.

- Виждаш ли, ваше Преподобие, какво става? Народът ни се чувства ритнат в задника от собствената си държава и сега си го връща по един спортен начин, като бие полицаите й. - Станчо не можеше да си намери място от радост и вълнение. - Умирам от кеф.

- И защо точно тях, а не ония господа на официалната трибуна?! - попита отецът, без да откъсва поглед от екрана. - Мисля, че ще бъде по-уместно и гневът народен трябва да се пренасочи.

- Защото полицията е лицето, или по-точно, задника на корупцията, ваше Преподобие. Полицията и държавните чиновници имат най-близък достъп до народа и го яздят като камила. А, който язди камилата, трябва да души метеоризма й. Ако чиновниците бяха униформени, народът щеше да ги различава лесно и щяха да ядат бой, повече и от политата. Ясен ли съм? А колкото до ония на официалната трибуна, някой ден ще дойде свети Въртипух и за тях. Разбра ли?... Добре, сега ме остави да си догледам сеира. Какви ли са пък тия...

В тоя момент на стадиона влязоха няколко червени пожарни коли. Пожарникарите се разтичаха да размотават сплескани маркучи, за да охладят горещата възбуда на терена. Генералът им прие с желание да даде интервю за някакъв вестник, но преди да довърши отговора на първия въпрос, рухна под тежкото кроше на млад мъж, който извика в микрофона. "Аз съм Георги Сава Бенковски, а това е хвърковатата ми чета. Напред, братя, на бой да вървим!"

Като видяха как омразният им генерал падна в битката, редовите огнеборци, с изключение на един, който вероятно беше началникът на взвода, минаха като един на страната на народа си и незабавно насочиха маркучите към официалната трибуна.

- Народът взема цялата власт в ръцете си... това е демократична революция... която навлиза в най-горещата си фаза - крещеше коментаторът. - Ако слепите телевизионни камери погледнат в тоя момент към синьото небе на Нова Чудесатия, можехте да видите, драги зрители, и първите военни хеликоптери, кои...

Лицето на телевизора изведнъж помръкна и по него заваля шумно и обилно сняг.

- Жалко, но и слава Богу! Някой умен човек изключи предаването, преди да се е случило нещо по-лошо - каза доволен отец Делан. - Доколкото познавам съплеменниците си, те ще се побратимят с народната си армия, което значи и с държавата си. Защото всяко чудесатско чудо трае три дни. Така е било, и така ще бъде до приемането ни във великия съветски..., пардон, пак всесилния навик, европейски съюз.

- Това беше нищо, ваше Преподобие. Ти да видиш какво става във втора лига. Там хората изобщо не ходят да гледат футболни двубои, а масови побои. Във всеки случай, ако така продължава, много чудесати ще измират геройски и на футболните полета, а не само по бойните шосета.

Допускайки, че предположенията на Станчо са силно преувеличени, отец Делан ги остави без коментар и вместо това попита:

- Кога ще ремонтираш бравата на тайната врата, прочее? И което е по-важното, ще можеш ли изобщо да се справиш с тоя прост механизъм?

- Да, ваше Преподобие. Там, където има неволя, има и воля. С чужда помощ...

- Ка-а-к?! - почти извика отец Делан.

- Много лесно. Успокой се! Яви ми се насън Лукул Лициний-Луко и ми разказа, че става въпрос само за една желязна кукичка, която е изгнила. Трябва да я сменя, и готово. Останалото е по-просто и от лукова глава. Навираш една клечка или тел в пукнатината, повдигаш кукичката и... вратата се отваря. Самата каменна врата се върти на собствена ос и била с диамантени краища да не ръждясва. Изглежда, че в бързината преди двайсетина века, хората на Лукул Лициний са сложили проста желязна кукичка. До наши дни тя е станала само на кукичка от ръждата, и слава Богу. Иначе тайника нямаше да се отвори, когато се блъснах като спънат шопар в скалата. Трябва само да запомним добре в коя пукнатина да бъркаме, защото са много. Това е единственият проблем, ваше Преподобие. Простите неща са гениални...

- Обратно! Гениалните са прости, Станчо. Но както виждам, ти не си по-малък разбойник от центуриона Луко, който подло е отклонил плячката на римския император. Дано поне демографията ни види полза от кражбата на тоя римски езичник.

- Даваш ми повод да изповядам грешните си помисли, ваше Преподобие. Искам да оправя ключалката и да си взема едно диамантче. Обещавам да ти набера един букет маргаритки от поляната. Лукул Лициний ме предупреди да не бъркам в сандъците без твое разрешение, защото ще ми изсъхнат ръцете като неговите...

- Започва да ми харесва тоя Луко, Станчо. Освен това, свети Андрей ми даде паролата, с която да превръщам диамантите в просто стъкло, а жълтиците в тенекиени копчета, ако някой се докосне да тях без мое разрешение. Признат грях е половин грях, а и тъй като ти притежаваш няколко полусакати добродетели, разрешавам да вземеш и няколко жълтици, след което да ги опишеш в банковите си тефтери.

- Благодаря, ваше Преподобие. Отивам веднага да сменя кукичката и заминавам за Карнобат, да обменя жълтичките. Букет от маргаритки ще ти набера друг път.

Отец Делан кимна, взе пътеписите на господин Поайе в ръцете си, и след като намести острите си плещи на нара, забрави бързо света на спорта...

И нарът на Дедал беше останал празен, когато пусна книгата на пода, прочете молитвата си на глас и заспа.

* * *

Когато на следващата сутрин отвори очи, първото нещо, което видя, беше ваятелят - проснат, и усмихнат щастливо на нещо в съня си. Кой знае защо именно тая усмивка го подсети за писмото, което секретар-протосингелът му беше предал, когато ги изпращаше до таксито. Отецът се надигна безшумно и, макар и трудно, го откри в хаоса на отрупаната маса. Отвори внимателно плика и разгъна листа, но редовният стомах изпревари погледа му и властно го подсети, че е време за утринната разходка до нужника. Той сгъна листа и излезе на пръсти от ателието.

Писмото беше от Марта Априлова. От името на цялата редколегия тя молеше за интервю, което ще бъде публикувано в някой от неделните броеве на "Вчера", но се натъкна на думата "конклузия", озадачи се силно, че не познава значението й, и когато видя, че в нужника няма тоалетна хартия, размачка писмото до меко и го употреби практично.

На двора се спря да послуша топлото "гу-гу" на една дива гълъбица, върху която с тихо свистене кацна еша й, и без много да губи време, започна да я язди.

Отец Делан си спомни как като малък искаше да научи езика на птиците, за да обучи двата си гълъба да носят писмата му оттатък, в тъмната гора Тилелея, където живееше приказният принц Правдин: същият, за когото баба му му разказваше какви ли не невероятности и чудесии. И сигурно щеше да се получи, но една заран той намери само перушината на гълъбите си. Помисли, че оная проклета котка беше вечеряла с тях и плака дотогава, докато проклетницата се удави в кладенеца. Според приказката, Правдин се беше родил като син на прокудената от двореца добра царица, орисан от съдбата да бъде принцът на Безгрижната Правда в царството на нещастията и лъжите, управлявано от една зла жена. Същата, която прогонила бременната му с него майка в Тилелея и отровила царя - баща му, за да обсеби златния трон. Тя се казвала Мадрастра. Тогава малкият Делан не можеше да проумее, защо "Мадрастра" му звучи като самото име на злото...

Мъжкият отязди гълъбицата, която се изправи, отръска перушината си и отиде де пие вода от циментовото корито на съседите. Ешът й остана на покрива и започна да се пощи под мишниците.

Значи, работата с гълъбите му не стана, но невръстният Делан започна да получава отговорите на писмата си направо в сънищата. Той научи лично от принца, че да се говори безнаказано истината е един лукс, достъпен само за богатите; че за бедния остава наказанието за лъжата, чу за пръв път също от него. Правдин му беше разказал увлекателно един случай, когато, газейки из калта на говеждия пазар в царството, чул как двама селяни се надлъгват заради някакво си оскубано магаре. Според продавача, магарето било тригодишно, а според купувача - трийсет. Около двамата се събрала тълпа зяпачи, която бързо се разцепила на два противоположни лагера, като всеки лагер държал свирепо на своята истина. Правдин стоял отстрани и само ги слушал. Но, когато работата стигнала задължително до бой, той се намесил с думите, спрете нещастни прасета, истината е винаги някъде по средата, защото е безпристрастна, а не пристрастна като вас. Най-умният от зяпачите обаче го познал и казал на останалите да отпуснат веднага пестници и да вдигнат шапките си от калта, без да ги слагат на рошавите си кратуни. Защото, разкрещял им се той, това е принц Правдин - единственият законен наследник на златния трон, който след смъртта на проклетата Мадрастра ще седне законно на него и ще ни управлява правдиво. Тогава престолонаследникът се заклел пред селските си поданици, първо, че наистина е той, и второ, че магарето е на петнадесет години. Казал им още, че в името на истината обикаля царството си, и както сега се убеждава, съвсем не напразно. Казал им и че ще им отвори очите за нея, стига да му помогнат да си върне трона. Като чули това, селяните лудо се зарадвали и го попитали правдата, за която им хортува, има ли име. Но докато Правдин обмислял какво да им отговори, умният, същият който го познал, им пошушнал, че тя се казва Демокрация. Точно това наистина е името на истината и правдата, съгласил се Правдин. А освен това и не звучи лошо като "Мадрастра". Сега остава да обмислим заедно как всеки отделен мой поданик може да получи своя дял от нея. Някои селяни обаче хитроумно се усъмнили в тая работа и му казали, виж, според нас има две истини. Ние сме убедени в нашата, сега, молим ти се, иди да разубедиш богатите в тяхната и да се срещнем всички някъде по средата. Правдин се натъжил, оборил глава и си тръгнал замислен...

Отец Делан чу как гълъбицата изплашено изплеска с криле и видя разноцветните перли, които се взривиха пред слънцето. Тя прелетя над главата му, изцвъка се върху борсалиното му и той си спомни колко огорчен се почувства, когато, след години, случайно разбра, че баба му е пекла гълъбите, защото цвъкат редовно по прането й. Дядо му ги поливал с бира, докато станат хрупкави, и двамата скришом ги излапали. Нужни му бяха години, за да им прости и тоя грях. Защото да обичаш ближните си, не значи да си влюбен в тях, а да не мразиш тяхното несъвършенство...

Гълъбицата се канеше да кацне при еша си, когато той изпляска с криле и двойката отлетя към гората. Докато бършеше борсалиното си, отец Делан ги проследи с копнеж. Мислите му се стрелнаха след гълъбите и се загубиха в синевата, но преди да кацнат в рая при Евдокия, някакъв досаден земен шум привлече вниманието му.

Откъм къщата тичаше младата съседка...

Тя правеше отчаяни опити да извади поне един хрипкав звук от гърдите си, блъскайки ги едновременно с два пестника. Пеньоарът и беше закопчан накриво и широко разгърден. Жената дойде до оградата и се хвана за бодливата тел, но явно не усети болката, която потече на червени капки от дланите й. Едва когато видя кръвта, тя успя да изхрипти "помощ", побягна обратно, и като седна на ръба на циментовото корито, се хвана за главата...

Отец Делан разпозна голяма беда по лицето й и без да я изпуска от очи, се завтече на помощ.

Синьо изплезен, мъжът висеше на гредата, сякаш, преди да се обеси, беше ял боровинки. Отецът отвърна поглед с погнуса, препъна се в катурнатия стол и падна. Жената гледаше обезумяла как стана, как се спъна отново в стола и падна за втори път. Краката му трепереха, но отец Делан си даде сметка, че нещо много властно, идващо откъм малкия му мозък, му заповяда да вдигне стола спокойно и да го възседне, вместо да се мотае из него. Жената сложи борсалиното на главата му с някакво сънно усещане за реда на нещата и изведнъж проговори:

- Не съм се обаждала на полицията. Нямам представа защо го е направил, освен... не знам... Боже мили, смили се над мен. Свети отец, помогни, помогни на земята, отче свети, и ти, света майко Богородице на небето. Нищо друго, майко, не съм сторила, само дето, като си легнахме снощи, го излъгах, че ме боли глава, което правя нямам ли настроение. Обещавам...

Тя седна на ръба на друг стол, грабна отново глава в шепите си и пак заскимтя...

Отец Делан помълча, за да овладее напълно порива на състраданието, като си припомняше имената на стотици мъртъвци, които беше опял и проводил до вечните им жилища и се сети, че трябва да измисли някаква бърза утеха за опечалената.

Отказа се, когато вдигна очи да разгледа обесения, с цел да си състави поне приблизително мнение за характера и начина му на живот.

Мъжът беше около тридесет и пет-четиридесет годишен, но напълно плешив, с гладък череп и къс врат - нещо типично за хора с гладки черепи по правило, от което има и изключения, разбира се. Притежаваше силни криви крака на цирков ездач, не на кавалерист, въпреки че кавалеристите в Нова Чудесатия не съществуваха като съсловие отдавна. Все едно! Но с една дума, беше типът мъж, който, докато е жив, се чуди за две неща: как да се хареса на жена си и как да се примири с лъжите й за креватно главоболие. Да-а, трудно беше в случая да се съчинят познатите хвалебствия и обичайните дрън-дрън-ярина за подобен самообесник. Отец Делан разбираше, че в главата му се въртят само безсмислици и че просто напразно си губи времето в догадки, вместо да предприеме по-конкретни мерки, без да докосва даже и обувките му, преди да дойде полицията. Само глупак, който не знае за бъдещия паметник на Матей Преображенски и не е получил безлихвен заем от Сиробанк, можеше да се обеси в присъствието на такава съпруга - по-жизнена и от пролетното утро.

- Имате ли дечица, жено? - попита кротко отецът.

Жената отговори кратко "едно", избърса сополите си в пеньоара и допълни:

- Момиченце. Добре, че майка ми се грижи за него.

Отец Делан завъртя осъдително глава и вдигна поглед към тавана...

Едва се задържа на стола...

Мъжът го гледаше с широко отворени очи, намигна му съзаклятно, и се облиза. Устните му посиняха страшно. Изглежда нещо му загорча, защото бръкна в джоба на гащите, избърса ги с носната си кърпа и произнесе ясно:

- В контекста на конкретната лъжа, консенсусът в живота остава константен. Край на цитата. Тоя път беше генералната репетиция, но премиера няма да има. Защото ще потърся правата си на съпруг в чудесатския съд, веднага след като гащите на закона бъдат закърпени с поредната поправка, тоест, кръпка. Отечеството ни няма да се управлява от жени, въпреки че "демокрация" е от женски пол. Обещай, Светла, пред тоя свят отец... как се..., да, Делан, благодаря, който сам Бог ни е изпратил като свидетел. Стани и ми подай стола си да стъпя и сляза под клетва, че повече няма да ме лъжеш на тъмно, Светла. Дневните си лъжи можеш да използваш и в бъдеще, все ми е едно. Господин отец, развържете въжето под ризата ми, ако обичате... и придържайте стола, докато сляза. Да не вземе да се отплесне и да се оплезя наистина синьо.

- Трябваше веднага да се досетя, че само ме плашиш, господин Плашо Кокошков. - Светла пооправи прическата си. - Да! Добре, че можеш така да лъжеш, иначе как щях да разпознавам истината, обеснико. Но няма да се закълна, защото знам, че правдата е и в случая на моя страна. Господин отец, оставете го малко да пощъпурка, той може да слезе и сам... Добре, както желаете.

Докато помагаше на мъжа да се приземи внимателно, отец Делан намери време да потвърди думите на жената и след това разказа за правдата на принц Правдин.

- Чу ли сега?! - попита мъжът.

- Нищо ново - отвърна му жената. - Защо не останете още малко, господин отец? Ще ви направя капучино.

Отец Делан благодари, но отказа. Преди да излезе от стаята, изведнъж се обърна и попита:

- Вие, прочее, кръщавани ли сте?

- Той не е, разбира се. Предлагала съм му много пъти да идем до някой манастир хем на екскурзия, хем да го кръстят, но не иска. Явно, така не се чувства отговорен за действията си пред никого. Благодаря, че се отзовахте на паниката ми. Ако не бяхте дошъл, щях да тичам при майка ми във Видин, а той да виси тука като прани гащи, докато изсъхне...

- Дивотии - прекъсна я мъжът. - Щях сам да прережа камуфлажното въже под ризата, макар и по-бавно от отеца. Ти да не ме смяташ за бунак, имам чикия в гащите. Ще се покръстя, но пак няма да вярвам на лъжите ти. Господин отец, може ли да ме кръстите веднага? Дано това да помогне на главоболието й.

- Имате си хубаво корито и помпа на двора, господин лъжеобесник. Отивам да си взема атрибутите и се връщам веднага с моя клисар Станчо Панта. Факт е, прочее, че правдата е някъде по средата между шегата на бесилката и бесилката на шегата.

Отецът връхлетя в ателието и завари Станчо - по гръб и с отворени очи - да брои паяжините по тавана. Без да прекъсва броенето, клисарят поздрави:

- Добрутро, ваше Преподобие. Много се забави в нужника, проблеми ли имаше?

- Добрутро, умнико. Докато ти търсиш да откриеш мързела си, хванат като муха в някоя паяжина, аз спасих правдата и спечелих една блудна душа за нея. Ако ще ходиш в нужника, вземи си вестник, защото хартията се е свършила. Но побързай, ако обичаш.

Станчо седна на ръба на нара, стегна връзките на кубинките и почисти гурелите си. След което стана, протегна се като схванат калайджия и попита:

- Каква правда, и каква душа, ваше Преподобие? Нищо не съм чул. Откакто нямам парични притеснения, спя като... не знам какво да ти кажа. Като тулуп. Имаш много поздрави от Анаконда. Ще ми разкажеш за блудната душа подробно като се върна, няма да се бавя.

- Не забравяй вестник! - напомни отецът и клекна при дисагите.

Пролетният предиобед беше като пастелен: толкова прозрачен, че човек можеше да диша дълбоко, без да мисли за това. Кръщенката на Светла и обесникът й - Плашо Кокошков се превърна в събитие, на което по случайност присъстваха и две каруци мургаши от Нови пазар, които се наредиха зад оградата и не спряха да люпят семки до края на ритуала. Всички станаха очевидци как двата гълъба прелетяха над новопокръстения мъж и единият даже кацна на плешивото му теме, за да клъвне брадавицата, която изглежда помисли за царевично зърно. Отец Делан обяви това за едно изключително знамение от необяснимо естество.

Случилото се предизвика такова слисване у мургашите, че отецът изпита известна доза съжаление към тия наивни езичници. Те разпрегнаха каруците и започнаха да се пазарят за кръщавката на седем от жените и шестима от мъжете, плюс двайсет и девет деца, но отецът отказа всякакви такси и ги кръсти гратис. В знак на благодарност, мургашите насила му подариха цяла дъбова гаванка - по-голяма от борсалиното му.

Празненството беше помрачено само от едно недоразумение, и то, поради глупостта на самите мургаши, които веднага след кръщавката започнаха да се карат невъзпитано за християнските си имена. Всеки обвиняваше другия, че се опитва да му открадне името, и две жени така се вкопчиха за гушите, че си скъсаха герданите. Добре, че наблизо нямаше външни наблюдатели. Кавгата приключи с няколко псувни, плесника и ритника, и веднага след това беше сформиран полеви съд. Отец Делан Манчев, Станчо Панта, новопокръстеният лъжеобесник и лъжовната му съпруга се явиха пред съда като свидетели. Всеки новопокръстен получи листче с името си и с личния подпис на отеца, за да не стават подобни магарешки истории и в бъдеще. Покръстените впрегнаха кончетата и отпътуваха към Сливен с едно ново християнско самочувствие.

Отец Делан отклони поканата на съседите за обяд с обяснението че им предстои неотложна работа, но обеща да се възползва от любезността им при първия удобен случай. Преди да се ръкуват, той забеляза, че мъжът и жената държат ръцете си и се почувства истински щастлив.

- Понякога истинското щастие ни уморява по-бързо от нещастието, Станчо - каза отецът, когато останаха сами. - Почувствах се изведнъж така уморен, че ми е нужна утешителната пазва на майката природа. Вярваш ли ми?

- Вярвам ти, ваше Преподобие, защото знам, че когато се изразяваш така-а..., как да кажа...

- Метафорично, алегорично, символично или патетично. Кое си избираш?

- Всичките. Тогава знам, че работата е сериозна. Но бъди по-конкретен, ако обичаш.

- Искам да се разходим до Мечо гърло. По-конкретен от това не мога да бъда. Райската поляна пред нея ще ми подейства здравословно.

- И на мен, но ако посетя и тайника. Виждал ли си Оногур тая сутрин?

- Излязоха с Главун, още когато отивах в нужника. Струва ми се, че се поразхайти напоследък това куче. Трябва да го стегнеш, докато не е станало късно. Лошият пример е заразителен, както с право твърди Хораций. Освен това, позагуби вече и розовия цвят на косъма си.

- Пак ще го боядисам. Взех достатъчно боя, не се тревожи. Тръгваме ли, ваше Преподобие? Цветът на Юти изобщо не е мръднал, като гледам.

- Така е! На Земята, ще бъде Юти жив; и розов! При което, отдолу, пак ръждив - съгласи се римувано отец Делан. - Искам, прочее, да те попитам сериозно. Още ли вярваш, че ще бъдеш наистина щастлив, ако закупиш тоя Харли, как беше фамилията му? Защото истината е, че ако ти се радваш, много други може би ще страдат заради грешката ти. Помисли още веднъж добре, преди да направиш някой свой ближен нещастен.

- Знам, че завистта е едно мъчително страдание и дава много усложнения. От друга страна обаче, тя е болка, от която не се умира. И аз съм сигурен, че само чрез нея чудесатите ще се научат да превръщат капацитета на неполезното й действие в полезно, за да го използват в честната пазарна конкуренция. Предлагам вече да тръгваме, ваше Преподобие.

- Виждам, че усилията ми не са били никак напразни и много си научил от неволите ни, любезни. Но това, за което говориш, знаеш ли кога ще стане? Ще стане на Кукувден! Защото завистта человеческа е по-непоправима и от смъртта му. По-скоро камила през иглено ухо ще се промуши, нежели едно КНД да се обърне в КПД. Нека сега тръгваме! Безутешни и неутешими - да потърсим спешна утеха от независтливата природа, Станчо.

Тръгнаха в пролетния ден, който вдишваше и издишваше томителния въздух на хармонията. Завити презглава с памучни облаци, върховете на Балкана вземаха следобедната си дрямка. Лястовици плуваха далече горе, в синьото море на невинния покой.

- Няма съмнение, че да летиш в покоя е наистина едно неуморно, неизмеримо и безкрайно щастие, което хората, отказват да си припомнят, Станчо - каза по някое време отец Делан. - Шттт! Не ни остава друго, освен да немеем упоено.

Мълчаха и крачеха бавно по рътлината. Виждаха, чуваха, дишаха и усещаха.

- Да си щастлив, значи да си припомняш, Станчо - наруши отново мълчанието отец Делан. - Сложно ли е за разбиране?

- Много, ваше Преподобие. Ако не беше така, всички щяхме да сме такива. Спомняш ли си, бях ти говорил за това, че хората не са щастливи?

- Помня, и му дойде времето да те поуча: който е осъзнал началото, не може да е нещастен, защото вече е повярвал. Единствена вярата отвежда душите ни обратно при него, Станчо. Затова погледни с други очи нагоре и полети на безшумните й криле. За да си щастлив, любезни, трябва да бъдеш готов да дадеш на другите от онова, което Бог е дал на теб.

- Той ми е дал много неща, ваше Преподобие. Кое по-точно?

- Правото да си припомняме Райската градина, докато тъпчем тревата до Мечо гърло и обратно, клисарю. Толкова е просто.

Станчо се усмихна щастливо и не възрази. Отецът му разказа за сутрешните си преживелици със съседите, докато той беше останал да си доспива. Клисарят нарече случая късо "поучителна простотия" и на свой ред започна да разказва някаква дълга история, която прочел още преди да потеглят от Манчеви варници, във вестник "Вчера". Но отец Делан изгуби връзката някъде по средата и престана да го слуша. Едва когато стигнаха райската поляна, рече:

- Изненадата може също да бъде изненадана, Станчо. Какво виждат сега очите ти, защото на моите не вярвам? - Отецът беше замръзнал на мястото си и сочеше мечката с жезъла си. - Това стръвница ли е, или е някаква кафяво-мърлява миражна мечка?

- Струва ми се, че е истинска, и макар мърлява, обикновена бананоядна, ваше Преподобие. Само че, има кърпа на главата. Чернообразият мечкар дъвче бананите, а тя - обелките. Нима не виждаш и двамата рошави козари до входа на пещерата? Единият - пъргаво-слабосилен, а другият - тромаво-дебелосложен. Освен че...

Отец Делан го погледна някак кисело и направи знак, че се отказва от допълнителни уточнения.

Козарите ги забелязаха първи. Мечкарят, който в тоя момент отхапваше половин банан, също ги забеляза, надигна се от раз, и веднага даде знак спокойно да се приближат.

- Елате, няма страшно, не се плашете сега - ломотеше той, докато правеше опити да преглътне меката буца. - Моята Кера е дресирана от булката ми, както пък аз съм я дресирал нея, и е вярно, че ръмжи, но не значи пък, че хапе. Няма страшно, казвам ви, приближавайте се!

Мечкарят - по-лицекафяв и от Кера - тръгна към тях с протегнати ръце.

- Янко съм - представи се човекът, докато отец Делан и Станчо пристъпваха, без да свалят очи от мечката. Тия мъже тука са местни козари, от Братци са, ей тука, зад баира. И те отначало малко така, ъ-ъ, дупце, да напълнат гащите... Ако ставаше за въпрос, мечката по трябва да се пази от човека, момчета, щото човек е най звяр от всичко, що пълзи, хвърчи и плува по широкия свят.

Янко се здрависа разтърсващо. Козарите също се надигнаха и докато приближаваха, за да се здрависат също, потвърдиха казаното в крачка.

- Братци ли каза, господин мечкарин? - попита отец Делан. - Не знаех, че има село с толкова близкородствено име. Това да не би да е старото Гробаре, за което съм чел в един пътепис, че миришело отдалеч на братска надгробна пръст?

- Същото - отговори тънкият козар. - Майната му на онова Гробаре. Откакто сме в демокрацията, вече се казва Братци, защото навремето, когато е била Освободителната война, над селото е станала голяма касапница. Турците са чакали в една малка кория на пусия, та са избили руския отряд на капитана Кудрин и сума ти местни селяни също. Останали всички да лежат там цяла седмица, ако не и повече, докато настъпила армията на генерал..., кой беше..., сега не се сещам кой, докато се оттеглил аскерът, та да ги сложат в християнски гробове. Много гробове изкопали и оттам било кръстено Гробаре. Мало и голямо копало в един порой и ги прибрали на сухо, с опело. През турско селото се е казвало Каракая, но още след Освобождението се вдига и отива при княза една местна делегация и издейства да го прекръстят на Гробаре. После, беше след девети септември, става на Дружба, сега е Братци, което е най-така, подходящо, според нас. Вие отец и клисар ли сте, господине?

- Аз съм Станчо Панта. А това е протоиерей Делан Манчев от памтивековото Керечкьой, господа любопитни селяни, което след Освобождението ни от турско робство е било прекръстено на Манчеви варници - отговори вместо отеца Станчо. - Клисар съм и познавам една руска мечка, Руска се казва, а мечкарят й - Лазо. В първия момент помислих, че са те, защото не я познах с тая женска забрадка на главата.

- Янко я върза, да не плаши козите - обясни другият козар, който беше прекалено дебел за професията си. - Така прилича на същинска баба, а коза не се плаши от баби и клисари. Кажи, Янко.

- Така е. Я вземи, че покажи сега, Керо, как старите баби си мият личността и жлебините сутрин... И как правиш мечешки услуги! Не ми се прави на глуха кучка. Например съм я впрягал в талига, щом ми умря кобилата - похвали я Янко и даде на Кера последната обелка. - Вчера например на пазара ме вижда с нея един бизнесмен и ни дава цяла щайга банани. Вика, Янко, не ме ли позна, аз съм горския, дето ти продаде мечето тогава и тогава, и като се вгледах - той - Горо от Вискар. Викам, ти си бил жив, братле, а той ми обяснява, значи, вика, преди пет години и повече, се срещат с една мечка в гората и мечката го познава, че е той, само дето не му казва, Горо, как си, що си, ами се нахвърля от радост, да го прегръща и целува. Пък последната зима беше дълга, вика, и не се били виждали дълго, щото тя спала цялата зима. Та като взела да го прегръща братски, добре, че случайно се отскубнах, ти да видиш какви прегръдки, вика. Та се изпокатерил на едно мише и вика, още пет години щях да чакам, ако трябва горе, докато се разкара тая пуста мечка. А тия банани са, вика, ето, черпя с тях, за братската прегръдка. Напуснах горското заради тая мечка и станах бизнесмен, ЕТ "Горски плодове" съм сега. Да съм си само аз сайбия, да не ме прегръща тоя и оня, разни братя и ортаци, а само жената и любовницата, щото сега имам друга - по-нова. Опасно животно е мечката, но още по -опасно - братската й прегръдка, господа. Ахъ!

- А какво още може това животно? - попита Станчо и разказа, че е чел някаква книжка, която го направила приятел на животните. - Дотогава си мислех, че "животно", "говедо" или "свиня" са обидни думи и обръщения в родната ни реч, но разбрах, че и това не е точно така. Оттогава, ако някой се обърне към мен така, става ми даже драго. Лани беше, нали, ваше Преподобие, ходих до столицата, и там пред Президентството видях един като тебе, Янко, да разиграва мечката си за носа. Тъкмо мечката показваше как пенсионерите на Нова Чудесатия облизват ли, облизват лъжицата, пристигна президентът с едно беемве, ама много, угрижен като ви казвам, и пита, ужким социално загрижен, тълпата как било положението, но хората не му обърнаха нула внимание. Само един каза "ние питаме ли те тебе за твоето" и веднага след това дойде охраната му и полиция да ни разкарат. В същия момент мечката показваше номера как демокрацията дреме в талаша, което идва от хумореската "Заспал Гени в талаша, та гледам да го не плаша" и хората се опънаха здраво на политата, като им казаха, меко казано, да си гледат работата. Едно възрастно поли, което ще рече бивш мильо, се направи на интересно и обясни накратко, че точно това им е работата - да следят за реда и за сигурността на гражданите и попита къде по света имало такова нещо - като мечки под прозореца на президентската спалня. Заради което го нарекоха "дърт лъжец", понеже президентшата си имала достатъчно други резиденции. Цапардосаха го с един вмирисан лопок в главата, та опръска и мен, а пък дъртото поли много се обиди, като каза, че с такова държание държава не се прави, и се получи една бъркотия. Но в тоя момент пристигна пък председателят на дружеството за защита на всички животни, по сигнал на възмутени природозащитни граждани, и предложи на мечкаря да предаде незабавно животното на дружеството, защото, дрън-дрън-ярина, там уж много се грижели за тях, даже и за бездомните кучета. Мечката като чу за тия грижи, го прегърна така от благодарност, че дойде "Бърза помощ" да го прибира. Не помня всички подробности, но станаха големи сблъсъци между народа и държавата, а аз сънувах - накратко в несвястност - че си ближехме двамата с Президентшата банановите сладоледи на френската Ривиера. Разказвал съм ти тоя случай, ваше Преподобие.

- Помня, Станчо, колко ошашавен се върна от столицата и донесе жълтото паве, с което ти бяха счупили две важни ребра. Но и аз искам да кажа няколко думи на господин Янко. Човек, господин Янко, който е направил своя съдба опитомяването на дивото, е неспасяем индивид. И понеже зная, че не ме разбираш, ще ти го обясня с по-прости думи: човек с характер, но и непоправим човек, който мисли, че сиромашията може да бъде надхитрена. Гледам тука - кози: кротки и млеконадойни. По цял ден се мушат в трънаците, а вечер чакат търпеливо да ги издоиш, защото са опитомени от човека полезно, така, както са опитомени овцата и дивото куче динго. Вас, и тримата, господа, държавата на политиците ви води за носа като мърляви мечки. Пасе ви и ви дои в живота като овце и кози същевременно. Но ако ти, господин Янко, понеже се мотаеш и скиташ навсякъде из Отечеството ни, ме намериш в най-скоро време на тоя адрес, животът ти ще стане още по-полезен за общественото пространство като цяло. Виждам, че и сега не ме разбираш съвсем, но ще ти обясня.

И отец Делан обясни подробно къде се намира ателие "Носталгия", в което е отседнал за момента, като се разбраха Янко да го потърси до няколко дни. После се обърна към впечатлените козари и учтиво се осведоми има ли понастоящем действащ храм в Братци.

- Имаме еди паметник, затова го наричат храм-паметник - отговориха като зашеметени и почти в един глас двамата.

- Но той няма директор за момента - уточни тънкият. - Аз се казвам Спас, за сведение. А колегата е Тритон.

- Това не може да бъде! - намеси се Станчо. - Чувал съм името Трифон. Но Тритон?!

- Не тежа чак три тона - обясни учтиво дебелият, - но така са ме кръстили кухократунестите ми съселяни. А прякорът е като голям нос - носиш си го навсякъде и до гроб. Дядо ми е бил навремето гурбетчия в Грац и разправял подробно на моята баба за някакъв много добър човек - румънец-мамалигар от Тимишоара. Данут се казвал, но по прякор бил Носорога. Той имал толкова особен и високо обрасъл нос, че всяка година, за Коледа, подкастрял космите му като жив плет, за да може да си затвори паспорта. Това сигурно е едно грубо преувеличение, и както искате го тълкувайте, но не е никакво преувеличение, че Носорога е бил взет в един институт, където са използвали носния му секрет, за да правят от него противогрипна ваксина. Знам, че веднага ще попитате, ама как така и защо, и ще ви кажа: Носорога не е знаел какво е това хрема, даже и по време на най-грипни епидемии.

- Това пък е най-голямата щуротия, за каквато сме слушали, нали ваше Преподобие! - И на мен ми се е налагало да лъжа, за да ни обърнат внимание, но за всичко трябва мярка, господине! - възмути се напълно излишно Станчо.

- Бог дал, Бог взел - коментира отец Делан и така, хем подкрепи възмущението на клисаря си, хем и поучителното преувеличение на дебелака, който отново си взе думата, за да довърши разказа:

- А, ако става дума - дообясни Тритон, - искам да тежа три пъти по три тона на мястото си в обществото, и затова се гордея с това име. Но проблема на селото ни не е толкова в прякорите на кухократунестите му граждани, колкото в това, че си нямаме подходящ директор на храм-паметника, господин отец. Ако се появи...

Тритон се задъха и потърси с поглед помощта на съкозаря си.

- Ако се появи отнякъде такъв, трябва непременно да има духовна култура - продължи мисълта му Спас. - Виждам, че сте умници като нас и мога да кажа, че...

- Нека да обясня аз, като бъдещ настоятел - продължи сам мисълта му Тритон. - Става въпрос, че нашият храм е засега само един паметник. Има си всичко като всички други, но не е като тях, а един бездушен храм-паметник на вечната дружба и това положение не може да продължава дълго така. За едно погребение ние да ходим да се молим на разни чужди попове и енории, които да ни таксуват двойно и тройно. Не! Искаме си един редовен храм и поп, за което нашият наместник-кмет Захари Марин действа откакто е на длъжност политическа, и даже пусна обява за конкурс във вестника. Не знам сега кой вестник-буревестник точно, щото са едни и същи. Всички синоди направиха вече постъпки за участие, но в бъдещето настоятелството сме на мнение, че трябва да го спечели синодът на Филарет.

- Кажи първо от кого е построен - подсети го Спас. - Като те слуша човек, може да помисли, че сме си го построили ние.

- И това ще кажа, Спасе, спокойно. Значи, храмът ни е построен с преки дарения от майката на капитан Кудрин - Олга Николаевна - и е имал златен кръст върху камбанарията в първата година след освещаването му в..., не мога да кажа точно в коя година на деветнайстия век. След като кръста го откраднали някакви долни крадци, хората поставили на негово място обикновен железен, който сега липсва и той. А камбаната е отливана в град Казан и въобще не е крадена. Много пъти се опитваха, но тя е била благославяна лично от всерусийския патриарх и императора и оцелява.

- Храмът, освен паметник, си е бил и нормална черква до около края на първата половина на двайстия век - уточни Спас.

- И пак ще бъде, Спасе - увери го Тритон. - Знам, че не вярваш и затова ти е лесно. Вие, господин отец, работа ли си търсите с господина, който се представи като клисар?

- Ние само си търсим иконостаса - отговори Станчо. - Да сте чували или виждали хора, които предлагат иконостаси на черно? Ти, господин Янко, като се моташ и срещаш много сган по пътищата, да си чувал за такова крадено нещо?

Янко първо се замисли с набръчкано чело, но после отрече.

- Жалко! За нас по-важното е, че го търсим. Но ще посетим в най-скоро време и вашето Братци, господа козари - обеща отец Делан. - С моя верен клисар ние ще отделим от многото си време, за да ви посетим и поговорим с вас, защото съм сигурен, че и на вашата географска ширина се шири оклюмалата простотия, от която съм длъжен да ви отучвам постепенно, по длъжност и призвание. Тая всеобща простотия, за която говоря, и която е заляла като течна чума Отечеството ни, освен всичко друго, е и всеобща мъка, господа. Аз я познавам добре, защото, ми се налага да говоря на глухи, които се правят, че слушат, на слепи, които се преструват, че виждат, и на тъпи, които ме заблуждават, че разбират. Слушам ви сега и недоумявам как сте оцелели през втората половина на двадесетия век без храм. Чудя се, защото зная, че чудесатите са дряново племе, но и якият корен на дряна има нужда от дъжд, цветът му от вятър, а жилавата душа - от надежда. Знам, че понякога, за да е мирно село, не само трябва попът да е вързан, а съвсем да го няма, но без храм, мирът в душите ви няма да се върне. Държите бъчви и бъчонки вино в избите си, но причастието си вземате в кръчмата. Без кръчма не можете, защото в нея ви примамва сладкодумно дяволът, който на какво друго може да ви научи, ако не на рогати простотии....Да се учите да обичате ближния, който ви мрази, запомнете, господа козари и мечкари, можете само и единствено в храма Господен.

- Разбрах ти адреса, утре като се видим, пак ще си говорим, господин попе. Много ми дойде за тоя един ден - каза Янко, докато отец Делан си поемаше дъх, за да продължи. - Сега ще слезем с мойта Кера до град Сливен, та да излъжем и сливенските зяпачи за едното ядене. Хубав човек си много, и твоят човек е хубав, да сте живи и здрави, все така акъл да ни давате, хайде мърло, стига сме си губили времето.

Веригата издрънча. Козите изтопуркаха подплашено и изчезнаха като халосани. Янко закачи кемането на рамо, здрависа се с всеки поотделно и мечката замята късоопашатата си задница наляво-надясно.

Козите се разбягаха, а Спас и Тритон тръгнаха да ги събират по долове и по балкани.

- Кое, Ваше Преподобие, е по-важно? - попита Станчо, когато се отдалечиха. - Да обичаш, или да прощаваш?

Отец Делан сложи ръка на рамото му. Усмихна се, и без да мисли дълго, рече:

- Станчо, човече Божи! Такъв въпрос не се нуждае от отговор. И все пак, на тоя, който го задава, е нужно да се припомни, че да обичаш, значи да прощаваш, и обратно. Важното е да питаме и тогава, когато знаем, въпреки че Бог обича повече ония, които не питат. Не знам със сигурност, но така ми се струва. Който пита, клисарю, се учи да умира. Взе ли прясна вода, че ожаднях от тия планински проповеди.

Станчо му подаде манерката.

- Аз си мисля, ваше Преподобие, че ако винаги прощаваме, другите повече ще грешат. Помисли и върху това, а аз отивам до трезора, да оставя диамантчето. Обмених жълтиците в чейнджбюрото на Анаконда и ще ни стигнат за дълго. Освен това забелязах, че златото е къде по-топло нещо от диаманта.

- Побързай, тогава, грешнико! Бих искал да слезем по баира заедно със слънцето, което преди залез е по-топло и жълто от златото.

Отец Делан се прекръсти и коленичи на поляната. Прекръсти се и се търколи по гръб с щастливо отворени очи...

Станчо се върна бързо, съобщи, че в пещерата всяко нещо е на мястото си, и сам си напомни, че утре рано трябва да бъде в града.

Тръгнаха обратно - мълчаливо мигащи срещу златните лъчи на залеза.

* * *

Когато отец Делан отвори очи, Дедал спеше първия си сън. По всичко личеше, че се беше прибрал едва на разсъмване и отецът се надигна тихо, за да не го събуди. Спусна краката си от нара и внимателно нахлузи кубинките. Нарът на Станчо беше още топъл. Беше станал, без да го чуе, и сигурно пътуваше вече към града. На масата видя бронзово отлятата пластика, която се канеше да му проговори. Помисли малко, пресегна се, и когато я взе в ръка, усети като удар от ток живата сила на Дедаловото "знам" и "мога"...

Това не бяха той, Станчо и Оногур, не! Беше тяхното Аз. Онова, което е всяко същество, очистено от греховете на тленната си плът; някакво четириединство, ако се брои и Юти; някакъв спомен, идващ от безкрайността на вечния мрак. "Това е Той. - Спомена за себе си" - промълви отец Делан и изведнъж се видя да крачи по дълъг път; сред някакви закачулени монаси-таксидиоти, които шептяха тихи молитви. Стори му се, че сред тия черноризи рицари на стародавното Отечество мярна за миг и прашното гипсово лице на сеньор де ла Манча, слязъл от виенското писалище на дядо му... Чу как от висините се окапват нетленните звуци на ангелска песен...

Дедал каза нещо в съня си и се завъртя на гръб.

От покрива пееха дивите гълъби...

Отец Делан излезе на двора и ги видя на покрива. Когато го видяха и те, слязоха с подскоци до олука. Запяха отново и той усети как душата му прелива от безгласна обич. Стори му се, че стига да поиска, може да хване в шепата си радостта на света...

Дивата гълъбица наклони силно главата си надолу и слънцето го погледна от кръглото й око...

Дедал стана - все още сънен - по обяд. Не беше спал последните две денонощия, но се разсъни напълно, когато отец Делан му изложи идеята си, Янко да разнася един от трите екземпляра по пътищата на Нова Чудесатия като мостра.

- Нали са общо три? Един за нас, един за вас и един - за Янко.

- Кой е тоя Янко?! - попита Дедал и веднага спря да се прозява и чеше под мишниците. - А-а, знам го Янко. Мърлявата му мечка ме гази миналата пролет, та настинката ми излезе през носа във вид на сополи. Хм... Не бих се сетил за такова нещо, но идеята ви е по-скоро за боклука, господин отец, да!... Защо ли пък, да не е "не"? Ако трябва, ще опитваме и с дявола, защото без пари Матей Преображенски ще си остане само един Матей Въображенски. След вас, надеждата ми, на второ място, е в Тото Окото, с чието любезно съдействие отлях "Таксидиотите". Нали съм ви говорил, ако си спомняте, за него и за генетичното му родолюбие. Въпреки и затруднен в момента, защото сливенските мургаши са вдигнали рязко цената на медта, той винаги е готов да ни помогне с каквото може. Разбирате ли?

- Нито дума - призна отец Делан.

- Хм! - Дедал го прогледна учудено. - Тото Окото изкупува вторично черни и разноцветни метали, а алчните мургаши, които му ги доставят, са вдигнали цената, защото в момента имало недостиг на мед на пазара. Търсенето рязко се е повишило, едно, и второ, преди няколко дни най-добрият им демонтажник на далекопроводни електрокабели се изпарил. Да, яко дим, и то при една напълно невинна на пръв поглед акция.

Докато Дедал запали цигарата си, отец Делан изпита някакво лошо предчувствие.

- Големите професионалисти загиват обикновено при непрофесионални обстоятелства - продължи ваятелят. - Влезли трима души в някакъв трансформатор да демонтират предпазители и супер-специалистът им, какво е барнал по невнимание или от напрежение, не знам, но се включил сам във високото напрежение и светил на другите двама, докато избягат. Светил като мургашкия бог Пиромакс отвътре, а перчемът му се изправил, оцветил се неоново-синьо и угаснал последен. На другата сутрин политата намерили на местопроизшествието едно златно кюлче, което се образувало от веригите по шията и от златните му зъби над нея. Като истински професионалист обаче той не оставил никакви веществени доказателства. Лошо, но по-лошото е, че за паметника ще е нужна мед, а в момента е кът на пазара.

- Ами кмета? - попита отец Делан.

- Какво кмета?! - Дедал се изненада откровено от въпроса.

- Говорихте ли с него? Той също би могъл да помогне с нещо.

- Кметът мрънка нещо. Щял да помогне само при условие че паметникът стане част от предизборната му пропаганда. Като идея не било никак лошо Сливен да си има и такъв важен паметник, но трябвало такава една идея да се върже в комплексен план за насърчаването на екотуризма в града и околностите му. Едва когато разбра за размерите на паметника, каза, че това е вече нещо невероятно, изпя цялата Чинтулова "Стани, стани, юнак балкански,/ от сън дълбок се събуди" без грешка, но-о, не се ангажира с нищо. Не знам дали сте чували, че някога даскал Добри Чинтулов е бил изгонен като..., от сливенските първенци, господин отец.

- Чел съм - кимна отецът. - Нещо друго?

- Това е засега. Къде е господин Станчо?

- Заминал е нанякъде. Той е един запален екотурист.

Дедал не зададе повече въпроси и въздъхна тежко в мига, в който откъм оградата се чу някакво ръждиво стържене на струни.

И двамата обърнаха глави нататък.

Докато мечката козируваше, Янко изсвири и изпя химна на Нова Чудесатия, а отец Делан и Дедал се насълзиха, след което ги поканиха да влязат в двора. По-късно отецът щеше да нарече тая покана "полуфатална", защото Главун и Оногур дотърчаха отнякъде и Кера се видя като в небрано лозе. Първи отлетяха дивите гълъби от покрива, после врабците от тополите, и накрая легхорните от двора на съседите. Мечката се въртеше с подвита задница около Янко и така го омота във веригата, че той падна, изтърва кемането, и Кера го повлече из мраморните отломъци. Оногур насъскваше Главун отзад и положението видимо се влошаваше - буквално за части от секундата.

Но, освен паника, опасността може да ражда и хладнокръвие. Дедал взе кемането в ръце и засвири, а отец Делан запя с цяло гърло химна и Кера замръзна на място.

Освен усещане за тържественост, понякога химните предизвикват и едно неясно, но дълбоко усещане за взаимна принадлежност. Янко се размота, а Кера получи една кофа студена вода. След като я изпи до дъно, тя веднага легна и заспа, а кучетата легнаха до нея да я пазят.

Мечкарят възвърна постепенно мургавостта си и прие - но някак вяло - предложението на отеца да показва бронзовата пластика по градове, села и паланки, и да събира поръчки.

- Разбира се, срещу процент възнаграждение за всяка продадена след това бройка - обясни му Дедал. - И обещай, че няма да я използваш за трошене на орехи, защото, от една страна, е твърда, но от друга, е трошлива. Ако не се чувстваш още напълно добре, можеш да останеш тука и да нощуваш под навеса. Искаш ли едно ракиено кафе?

Янко отказа само с поглед и след като Дедал донесе пластиката, събуди Кера. Тръгнаха си, но забравиха да кажат довиждане.

- Сега вече знам, че Матей Преображенски ще стъпи на Гаговец, Дедале - каза отецът, когато се изгубиха от очите им. - Благославям делото ни с ръка и сърце. - Той направи кръстния знак във въздуха и притисна длан върху гърдите си. - Нека тоя чутовен чудесат тръгне отново из Отечеството, за да видим с очите си прашните му нозе и да разберем, че Бог е направил пътищата си, за да вървим по тях. Да не хленчим, а да вървим и да стигнем, където ни е отредил Той. Благославям ви да довършите паметника скоро, без да се щадите. Ще сложим в кожените си дисаги една пластика и ще събираме поръчки и дарения в дъбовата гаванка. Знам, че за такова дело коравото чудесатско сърце омеква. Не ни е нужен краденият кабел на Тото Окото, защото Матей Преображенски ще избяга от историята, разбере ли от какво е направен паметникът му. Пари? Пари, Дедале, ще се намерят. Бог е помислил за всичко. Така да бъде!

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015