ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

V

Станчо остана да чака пред кметството...

Отец Делан намери тапицираната врата "КМЕТ" на втория етаж. Почука, като по овчи кожух, прилепи ухо, но не долови отговор и натисна дръжката. Оказа се, че има и втора тапицирана врата. Преди да посегне и към нейната дръжка, мъж с отегчени очи върху широко лице я отвори и направи крачка назад да го пропусне.

Отецът влезе тържествено в кабинета на госпожа Солова-Козлов.

Госпожа кметицата седеше в инвалиден стол и четеше задълбочено прогнозата за времето. Гипсираният й крак лежеше върху писалището.

- Ела да свалиш тоя проклет кютук - каза тя, без да вдигне поглед от вестника. - Най-после! От утре времето се оправя. Колко дни валя без прекъсване, та вече мислех, че сме в дъждовната гора, Саша?

- Два - отговори отецът. - Два дни и две нощи. Защо питате?

Жената вдигна рязко къдравата си глава и изпусна вестника.

- Кой сте вие?!... Ох, изкарахте ми ангелите... Къде е Александър?

- Виждам, че сме в недоразумение, госпожо. Но не мога да отговоря на въпроса ви по две причини: първо, защото не зная кой е Александър, и второ - нямам никаква идея къде може да бъде. Зная кой съм аз и къде съм в момента.

- Кой сте тогава и как влязохте тук?!

- Втората тапицирана врата ми отвори, ако правилно се досещам, Александър. С това се надявам, че изясних първата част от недоразумението. Но къде може да е отишъл, след като излезе оттук, не мога даже да предположа, госпожо кмет. Казвам се протоиерей Делан Манчев.

- Сетих се и сама кой сте, но не мога да ви направя кафе. На рождения си ден преди месец, паднах в банята и си счупих крака. Седнете, но ще ви помоля да го свалите от писалището преди това... благодаря. Сърби ме ужасно, а няма как да го почеша.

- Човек се чеше понякога там, където не го сърби, госпожо. Почешете се под мишниците например. На мен винаги ми е помагало при подобни случаи.

Кметицата последва съвета недоверчиво, но притвори очи.

- Фантастично! - сподели с облекчение тя. - Вие ясновидец ли сте, господин отец? Моля, защо не седнете?

- По-скоро съм съновидец, госпожо. Благословен съм с тая дарба по рождение и тя се отнася най-често за случили се неща. Или, както се казва, след дъжд - качулка. Но съм общо взето доволен.

Отец Делан седна и се огледа учтиво.

- Завчера ми се обади госпожа Марти Априлова от "Вчера". Увери ме, че не сте преоблечен данъчен инспектор, въпреки че човек с моето обществено положение не бива да вярва и на владика. Наистина ли сте само един безобиден протоиерей?

- Да, госпожо. Търсим си иконостаса с моя клисар господин Станчо Панта, който ме придружава неотлъчно. Той също не е ясновидец в пълния смисъл на думата и е в момента долу, за да охранява движимите ни имущества.

Докато говореше, отецът разглеждаше обстановката и разказа куп подробности. Примижала, кметицата се почесваше от време на време под мишниците, но той не беше сигурен дали удоволствието й се дължи единствено на словоохотливостта му. През прозореца виждаше храмовата камбанария, върху която, вдигнал единия си крак, дремеше неподвижно розов щъркел.

- Това е храмът "Свети Георги Победоносец", чийто ремонт приключи само за седем години, господин отец. А щъркелът... ах, щъркелът! Той е тенекиен и освен че служи за ветропоказател, е едно постоянно напомняне за дълга ни пред поколенията в частност, и живота изобщо...

- Не схванах добре, извинете.

- Щъркелите носят бебета, господин отец. Легендата разказва, съвсем накратко, че името на Розово е изведено от един мокър до кожа щъркел, който в една дъждовна нощ намерил подслон под талигата на двама младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие. Щъркелът чул усърдните вопли на невестата в сеното и ги възнаградил веднага с тризнаци, които носел в една бохча. Тоя щъркел бил розов като фламинго, но си вършел работата добре, защото станал причина младоженците да се заселят на това място и да го кръстят Розово. Щъркелите носят бебетата ни, господин отец.

- О! Разбира се. - Отец Делан премести бавно поглед върху кметицата. - Извинете несъобразителността ми, моля.

- А лани ни откраднаха от парка бронзовия бюст на дядо Смядо - най-светлия поборник в тъмната история на Розово. На същото място сложихме една розова крава, издялкана от мише, поради което я кръстихме Миша, за да не съблазнява търговците на метални отпадъци. Стана "всяко зло - за добро. Миша се превърна в новия символ на Розово. И кравата в парка, и щъркела на камбанарията са дарения от зет ни Георгиус, който е най-големият чуждестранен инвеститор при нас. Той например постоянно обяснява на дебелоглавите ни съграждани, че положението ни не е много розово, но не е и драма, която да не можем да изиграем до последния й акт. Георгиус е от Драма, а кавала му е любимият музикален инструмент.

- Суперинтересно! Видяхме много розови неща по пътя до кметството, но кое при вас, прочее, не е още розово, госпожо Солова-Козлов?

- Никъде не е всичко розово, господин отец. Но ние си имаме нашите розови символи: розов площад, розова детска градина, ежегоден панаир на Розата, много розово боядисани котки и кучета и много други розови илюзии на демокрацията. Аз спечелих последните общински избори като независим кандидат, а преди няколко месеца регистрирах и моята Розова партия, с която ще атакувам отново кметския стол на изборите през октомври. Предполагам, че сте чували за нея.

Отец Делан съзерцаваше упорито щъркела, но кимна.

- Прочее, какви оцветители се използват за домашните ви питомци? - Той обърна поглед към кметицата. - Питам, защото току-що реших да освежим Оногур и Юти в розово, ако господин клисарят ми се съгласи, разбира се.

- Те котараци ли са, господин отец?

Отец Делан поправи недоразумението.

- Разбирам - кимна делово и госпожа Солова-Козлов. - Не е лоша идея. Използват се изключително наши оцветители. Зет ни Георгиус има тук фабрика за всякакви бои и оцветители, включително и яйчени. А съпругът ми Саша отчаяно се опитва да създаде ангорски заек с розова вълна. Бог да му е на помощ!

Отец Делан забрави веднага щъркела и се опита да я прекъсне, но в тоя момент телефонът позвъни.

- Ще ви обясня, момент! - Кметицата се пресегна за слушалката, каза "добре, добре" и издърпа кабела на телефона от контакта. - Да, изпитва непреодолима носталгия по казанлъшката розова долина, за която е писал стихове още неговият дядо Алексей Козлов - донски казак-поет от армията на барон Врангел, който намерил топлото гостоприемството на бабините му пазви, след бягството на армията от Русия. Ароматът на казанлъшката роза го е опиянявал, доколкото зная, не по-малко от водката през бурния му казашки живот... А, ето го и Александър! Саша, да ти представя отец протоиерея Делан Манчев, който търси и в Розово изгубените следи на иконостаса си. Тъкмо му разказвах за покойния побойник Алексей Козлов - дядо ти. Искаш ли да продължиш сам? Господин отецът е търпелив слушател, а ти имаш нужда от такъв. Освен че ме сърби кракът, засърбя ме и носът, Саша. Дано не е на ядове.

Александър Козлов продължи прав:

- Неотразим сантименталист и скандалджия - истинска казашка откачалка, знаете. Слагал розово масло във водката и това насърчавало доброто в него повече, отколкото всички заклинания на баба ми, взети заедно. Когато - на петдесет и пет години - се преселва от казанлъшките в райските розови градини, кожата му била с цвят на прасе-сукалче, паднало в казан с вряла вода, а забележителната растителност в ушите напомняла розов захарен памук. Никой не е могъл да си обясни защо е бил така оцветен. Хората масово са се чудели как още приживе не са забелязали тая очевидност и никой не се сетил, че това се дължало на неговия кръвожаден нрав, който очевидно се е набивал повече на очи. Баба ми, която помня ясно, казваше, че късметът в брака бил рядък като розова сврака. Но защо, по дяволите, дъвчем на дядо ми... рубашката?

- Дума, дума отваря, господин Козлов. Така човек научава и неща, които не го интересуват. А всичко научено може да се окаже един ден, когато най-малко очакваш, полезно. Седя сега тука с вас не повече от час, а вече имам чувството, че сме стари приятели. Прочее, търпението на чудесатите към вашия оцветен дядо има своето обяснение: народът ни е боязлив и недоверчив, но признателен към своите освободители. Що се отнася до търпението му, то е излишно и в повечето случаи - тъпо.

Отец Делан пое дълбоко въздух, посвети едноминутно съзерцание на розовия щъркел и попита:

- А ще се намери ли една нощувка за двама в Розово? Да речем, странноприемница с розови чаршафи, която да ни осигури комфорт на изгодна цена?

- Но моля ви! Разбира се! Розово разполага с хотел "Гюлбахча", който е категория "три полумесеца". Не зная какво разбирате под изгодна цена, защото собственикът е турски верижен хотелиер и не си бае на кесията като нас, ами я пълни, така че... - кметицата нацупи устни и поклати неодобрително глава - цените са душмански. Но ние с мъжа ми, така или иначе, няма да разрешим да нощувате в "Гюлбахча", пък било то и безплатно. Защо тогава говорим за някакво пословично чудесатско гостоприемство изобщо? Ще бъдете наши гости. Гостуването е ваше, поканата - наша, нали, Саша!

Господин Александър Козлов кимна недвусмислено, а отец Делан прие безусловно. В края на благодарствените му слова на вратата се показа Станчо с красивите дисаги в ръце и напрегнато изражение на лицето. Отец Делан го представи още от вратата:

- А! Ето, това е Станчо Панта, моя клисар и Клесар на ОиК, което ще рече Олтара и Кадилницата, приятел в грижа и нужен в безгрижие приятел - достоен гражданин на старата и Нова Чудесатия. Мога да изброявам още дълго, но от това няма да ви стане по-ясно какво значи за мен и света тоя скромен мъж. Станчо, влез да се ръкуваш с твоите любезни домакини, моля. Напрежението, изписано на лицето ти, е напълно излишно и неуместно, защото подслонът ни днес е по-сигурен и комфортен, откогато и да е било друг път.

Станчо пристъпи чевръсто, целуна ръка на госпожа Солова-Козлов, ръкува се със съпруга й, и чак тогава се обърна към отеца:

- Ваше Преподобие, дойдох да видя да не би да си сложен в някой розов арест, защото тука повечето неща са розови. Значи, взеха ми се очите от толкова розово, но виждам, че нещата са си наред и се успокоявам постепенно. Нощували сме и в плевни, така че, за мен не е важна самата нощувка, а твоята сигурност и комфорт, ваше Преподобие.

* * *

Гостоприемството на Козлови надхвърли и най-смелите очаквания на отеца. Те сложиха бельото му в пералнята, без да го питат и той остана във ваната цели два часа повече от предвидените два за целта. Наложи се, въпреки протестите им, да го облече влажно, защото настоя да разгледа забележителностите на Розово преди официалната вечеря в осем, на всяка цена, излагайки следните доводи:

- Хората на усилието носят влажно бельо. И може ли, поначало, един потник да е такъв, ако не е потен, откъдето идва и името му. Същото е положението и с долните ни гащи. Даже, ако не и по-влажно, така че, моля, нека не отричаме фактите, а да ги приемаме такива, каквито са.

Доводите бяха неопровержими. Господин Козлов ги нарече дори "железни". Отец Делан знаеше, че са по-скоро "влажни", но се съгласи с определението, похлупи буклата си с борсалиното. Станчо му подаде жезъла и домакините им пожелаха приятна разходка.

Разгледаха новия частен търговски комплекс "Блю скай", отбиха се в кафене "Пинк Флойд", където изпиха по чаша чешмяна вода направо на бара, а в парка съзерцаваха дълго скулптурата на розовата Миша - символ-кравата на Розово.

- Струва ми се кривогледа, ваше Преподобие - прецени Станчо. - Или едното й око не си е на мястото, как мислиш?

- Една дървена крава не може да е кривогледа! Кривоглед може да е бил скулпторът, което пък често пъти е признак на интелигентност, клисарю. По-скоро окото не си е на мястото - прецени на свой ред отец Делан. - Говори, виждам, че искаш да ми кажеш още нещо важно.

- Разказвал си ми, че масовият символ на индийците е кравата, ваше Преподобие. Питам се сега: да не би розовци да са с индийски гени?

- Едва ли - отговори отец Делан без колебание. - Въпреки че нищо не е за изключване в земята на кръстосаните гени - Нова Чудесаия. Трудно е да се отговори на въпроса ти и нека да не се занимаваме с генетика само през свободното си време, ако искаме да получим по-научен отговор на тая загадка, която така и ще си остане неразгадана - отговори изчерпателно отец Делан, който не сваляше поглед от вимето на кравата. - По-странното в случая е, че аз сънувах това дървено добиче и счупения глезен на госпожа кметицата още преди да зная, че те съществуват. Ако така продължава с моите съновидения, скоро ще бъда в състояние да научавам и неща от така наречената "класифицирана информация", държавни тайни и прочее. Но нека сега се обърнем с лице към ежедневните проблеми на обществото ни като цяло. Продължавай.

- А не е ли вимето масовия символ на чудесатите, ваше Преподобие? Пак от тебе съм слушал за такива отвлечени неща.

- Би могла да бъде по-скоро яслата, Станчо, от която се пълни вимето, но и тя не е. Въпреки че съществуваха и продължават да съществуват тенденции тя да се превърне в такова нещо. Разбира се, вредно е да се създават масови символи от ясли и хранилки, защото те са езически идоли, полуграмотен ми клисарю. Но по тая тема ще говорим на трапезата в осем, за да я превърнем в една нормална работна вечеря, а не в безплатна ясла. Животът е изкуството да губиш и когато тактиката ти е печеливша. Тая мъдрост би била по-подходяща в друг случай, прочее.

Поученията на отеца звучаха добре познато и Станчо предложи на вниманието му нова тема.

- Намирам розовите идеи на домакините ни добри, ваше Преподобие. Какво ще кажеш, ако се опитаме да я доразвием и предложим безплатно на госпожа кметицата?

- Не те разбирам, Станчо. - Опитай се да се изразиш по-конкретно - предложи отец Делан.

- Имам предвид новите тенденции в туризма, които се движат в селска посока. По-конкретен не може да е и един политик или владика.

- Чувам за такова нещо за пръв път в интересния си живот, Станчо.

- Това не значи, че няма и такива неща, ваше Преподобие. Така ще помогнем на кметицата да привлече нови инвестиции в нейното Розово, все още ли не разбираш?

Темата смени тоя път отецът:

- Прочее, знаеш ли, че откакто сме потеглили, тоя голям поход го финансират други? Или бъркам?

- Не бъркаш ни най-малко, ваше Преподобие. Исках отдавна да ти го кажа, но рядко успявам да взема думата. Винаги ще се намират хора, гостоприемни до глупост.

- Нека тогава се помолим за всички гостоприемни, Станчо, защото те се нуждаят от състрадание. Глупостта е винаги гостоприемна, но гостоприемството не е никога глупаво и често пресметливо. Да идем в храма, който щял да отвори официално врати на Връбница, както разбрах от госпожа кметицата.

- Коя Връбница имаш предвид по-точно, ваше Преподобие?

- Християнската, която е вдругиден. Не оная, за която предполагаш, естествено.

Тръгнаха към храма "свети Георги Победоносец", но преди това се отбиха в "Пинк Флойд" да изпият още по чаша чешмяна вода.

Над входа на храма ги посрещна свети Георги - прясно изографисан - с розови бузки и къдрави коси, които много му отиваха. Змеят, нанизан на копието му, приличаше на сиропиран в розово саламандър.

Когато влязоха, клисарят на храма Стамо, покатерен на бояджийска стълба, бършеше праха на кристалния полилей. Той видя посетителите и слезе внимателно от стълбата. Обърса с длан праха от голата си глава, поизтупа праха от гащите си и чак след това целуна ръка на отеца. Полилеят искреше, подът лъщеше, иконостасът сияеше, а Стамо приличаше на препариран клисар, неизчеткан от праха на последните няколко десетилетия. "Клисарите са изпълнители на една доживотна роля не само пред публиката, а и пред неподкупното жури на иконостаси. Ако се изкъпе, облече бяла риза и си сложи мека шапка с голяма периферия, ще заприлича на препариран театрален директор, но няма да е грешка, ако сега забравя Стамо за малко."

Отец Делан забрави и себе си... Моли се горещо за всички чудесати с искреното пожелание един ден те да заобичат храмовете отново и най-малко така, както обичат кафенетата и кръчмите си. Толкова дълго, че от своя страна и Стамо се помоли на свети Георги да го изведе под стража от храма, за да довърши най-сетне работата си. Молитвата му беше наистина чута след около половин час и изпълнена чрез ръката Станчова. Станчо дръпна отеца за ръкава, пошушна му нещо и така го изведе от екстаза му.

- Ако не познавах чудесатската ти завист, Станчо, щях на място да удостоя Стамо с титлата "Клесар на искрящия полилей". Уви! - каза отец Делан, когато излязоха от храма. - Прочее, утре може да излезе вятър, слънцето е розово на залез. Виждаш ли оная овошка отсреща, потънала в розов цвят, клисарю? Тя се храни, расте и ражда и без титли. Готова е смирено за всеки зов на небето. Колкото до вятъра, нека духа! Да донесе живот в разтворените й цветове, защото животът е невъзможен без пощальони и клисари, Станчо. Искаш ли да се поразходим и до полето, тъй като разполагаме с още време преди работната вечеря?

- Засега не ми трябват титли, ваше Преподобие. А ти можеше да ми откажеш нова и без толкова обяснителни заобикалки. Ще задоволявам суетата си със спомени, както си ме учил. Да се поразходим, защо ли пък не... За какво се замисли, ваше Преподобие?

- За Евдокия... За живо погребаната ни памет - отговори отец Делан и на Станчо се стори, че протоиереят-мислител преглътна нещо.

* * *

Щурци настройваха цигулките си за концерта на открито. Мълчаливи сенки монтираха декори. Земята дишаше тихо с изсъхнала гръд - готова за обещания срещу пот и сълзи... Търпеливата пръст на Нова Чудесатия... Отец Делан се наведе и я взе в шепата си. Една ядосана мравка изпълзя от купчинката и го ухапа.

Продължиха през миризмите на настъпващото лято, заслушани в молитвите му. Мълчаливи стигнаха до плитка рекичка.

Конче с червен пискюл на челото сърбаше жадно. Когато свърши, тръсна глава, изпъна жили и издърпа каручката, натоварена с върбови клонки, на брега. Докато жената, седнала отгоре, оправяше забрадката си, пайетите присветваха в шепите й.

- Хей-й, отче Делане. - Мъжът скочи на земята, смъкна крачолите си и тръгна към двамата. - Не ме ли позна? Тома Първи съм, здрасти. Дето ни кръсти, та кихахме после една седмица време, помниш ли? Господин Станчо, здрасти и на тебе... Дето се пазарихме за агнето, как няма да помниш. Сега трябва да я кръстим и булката. Все за тебе съм й разправял на нея.

- Ще я кръстим, Томи - обеща Станчо. - Какъв е проблемът, а? Къде е стадото ти? Да не си го изгубил, както ние с отеца нашето!

- Откраднаха го, господин Станчо. Три дни след кръщенката като ни кръстихте тогава. Сега да си говорим, хората ни разбраха, че не сме били ние виновни и въобще не са ни трошили кокалите, ами ни платиха хората, дето и в снега сме им пасли овцете, да им пестим сеното. С парите си купих, ей това конче, барабар с талигата. И зестрата от жената е вътре. Тя се сети за тоя бизнес с върбите, да търсим хляб в Розово. Един й казал за тука, положението било ужким ма-а-лко по-розово. Караме ги тия върбови клонки за Връбница. Не утре, вдругиден била. Качвайте се да ви караме дотам.

Върнаха се до Розово, насадени върху клонките. Отецът не сваляше поглед от розовата му капа. Тома не спря да говори през целия път.

* * *

Вечерята вървеше между другото. Отец Делан, поуморен от напрегнатия ден, повече слушаше, но реши да използва една естествена пауза и каза:

- Поуморих се от толкова розови впечатления днес, уважаеми домакини. Съгласен съм с всичко казано дотук, но розовият цвят, освен на фантазиите, както с право твърдите, е и цветът на илюзиите. Ако в патината ние напразно търсим цвета на времето, в розовото ще намерим непременно цвета на илюзията. Което, разбира се, не прави вашата партия илюзорна, госпожо Солова-Козлов. Крем-карамелът ви, макар и розов, беше, прочее, превъзходен. Моята незабравима баба го правеше по-жълтеникав.

- Слагала е по-жълти яйца вероятно. Благодаря, все пак, господин отец. Иначе и аз го правя като баба ми с тая разлика, че слагам и малко розова боя за яйца, която зет ми произвежда екологично чисто. Както и да е, но освен на фантазиите, розовият цвят е и си остава цветът на надеждата. Надеждите са винаги розови, както и да погледнете на тоя факт. Но моля ви се, излишно е да спорим. Имате ли място за още една купичка в благоутробието си, ако позволите тая литературна задявка...

Кметицата напълни купичката му и намигна, но отецът се направи на разсеян.

- Благодаря..., да. Прочее, какво мислите за цвета на червеното? - попита той.

- Цвета на агресията. На забраната и стопа. Напълно тоталитарен и изтъркан кольор, нали Саша!

Господин Козлов кимна бързо и веднага взе думата:

- А синьото? Да, синьото! Няколко пласта въздух. Зеленото - природа: пълно безразличие към земните суети и съблазни. Жълтото е цветът на зимното слънце, оранжевото - на днешния залез. Това са, в общи линии цветовете на партийното съзвездие в Нова Чудесатия. Трудно ли е при това положение хората да почувстват, че трябва да гласуват само с розовата бюлетина?

- За мен лично, вече не. Но мога ли и аз да помоля за още една порция крем-карамел, ваше Преподобие? Когато бях войник в кафявата ни армия, не ни се полагаше допълнително бял боб, освен на първи май и червения девети... Какво, ваше Преподобие?

Отец Делан го гледаше изкосо.

- Моята сантименталност е, може би, причината за подобно поведение, но какво да се прави. В днешно време всеки върши и говори каквото си иска и аз, малко лекомислено наистина, също вкусих от плода на своеволието, удостоявайки моя клисар с титлата "Клесар" и разрешавайки му да се обръща към мен с "ваше Преподобие". Обръщение символично и използвано по изключение единствено от госпожа Систрата - сестра ми. Прочее, разясненията на господин Станчо ме навеждат на един друг въпрос, какъвто е въпросът с масовите символи - тема, която имах и без това намерение да се разисква по време на вечерята. Откъде да започна? Добре, от средата...

Домакините наостриха слух, а отец Делан изчака търпението им да се изчерпи и точно в критичния миг продължи:

- За разлика от швейцарците, за които масов символ е сиренето, или за испанците - матадора, чудесатите имат и масови идоли. Един от многото е Оплакването, но за това не ми се говори изобщо. Сега ще говорим само за символи...

- Не съм специално посветен във въпроса, господин отец - използва паузата Александър Козлов, - но едва ли масовият символ на швейцарците е сиренето. Не са ли, по-скоро, могъщите планини и величието на вечно белите им върхари техният масов символ?

- Не е ли все едно, господине? - попита на свой ред отецът. - Нали кравите им пасат по планинските пасбища. Така че, ако планините, от които никой не може да направи швейцарско сирене, са наистина техният масов символ, то сиренето е символът на планините им. Може и така да се тълкува. Тук обаче ще отворя една малка скоба... Не ми се говори за идоли, затова ще го спомена кратко и в скоби... От съществено значение би било да се запитаме защо Оплакването на чудесатите представлява, само по себе си, един особен вид воля, напомнящ безволие?

- Който не умее да направи от нуждата добродетел, се оплаква, господин отец - намеси се отново кметицата. - Защо след като ние сме поили хергелетата и чардите си в няколко морета едновременно, трябва сега децата ни да метат чуждите къщи в чужбина или да берат портокалите на някого? Дис ис дъ куесчън! Какво пилеене на героизъм, патриотизъм и други качествени енергии е това бедствие! Ето защо аз, подкрепяна от Саша, създадох моята Розова партия на Нова Чудесатия.

- И луната се е спряла да ни слуша! - възкликна домакинът, който успя да се върне към темата. - А кой всъщност е чудесатският масов символ, господин отец? Търпението и любопитството ми ще се спукат по шевовете, не го ли чуя още сега.

Отговорът последва - по-бърз от мисъл и по-ясен от откровение:

- ХЛЯБА! Не фасула на Станчо, а ХЛЯБА! ТОЙ е нашата житейска мярка и еквивалент. ТОЙ е нашето търпение, равно на търпението на тестото към кваса. С ХЛЯБ посрещаме, за единия ХЛЯБ работим, да не си изядем ХЛЯБА взаимно се съветваме, че никога и нищо не е по-голямо от ХЛЯБА знаем без съмнение. ХЛЯБЪТ е началото и края, формата и съдържанието, прошката и възмездието, грехът и изповедта, клетвата и саможертвата ни. ХЛЯБЪТ е мъдростта на нашето оцеляване. Пред ХЛЯБА всички сме равни.

ХЛЯБ значи всичко!

Всичко значи ХЛЯБ!

Отец Делан се наслаждаваше скромно на реакцията и когато домакините се поразмърдаха от вцепенението, попита:

- Но защо всички забравихме ХЛЯБА от НЕБЕТО?... Прочее, знаете ли кой е масовият символ на казаците, господин Козлов?... Не, не е водката! Дон и степта. Движението и пространството. Свободата, братя християни. Не е ли вече време за сънищата ни?

* * *

Отец Делан сънуваше някакъв объркан сън...

На Розовия площад Станчо лакираше Юти с розов лак. Отнякъде пристигна кметицата с розовия щъркел под мишница и му поднесе купичка с крем-карамел. Станчо й целуна ръка, сложи купичката върху задната седалка и продължи работата си захласнат...

Изведнъж, като паднал от небето, се появи и Оногур, излапа лакомо крема, порозовя моментално и се уригна просташки. Розовият площад се размириса на крем-карамел.

Отец Делан размърда ноздри, отвори очи и видя празната купичка върху нощното шкафче...

Когато дръпна пердетата, слънцето му се усмихна обедно. Юти лъщеше на двора, а Оногур тичаше около него, пощурял от суета. И двамата бяха лакирани в розово.

- По дяволите! - извика отецът и напусна стаята усмихнат...

Госпожа Солова-Козлова беше отишла в кметството. Станчо не се виждаше наоколо. Намери Саша в задния двор, при клетките с белите зайци, така улисан в работата си, че когато го поздрави, той се стресна и разхълца. Наложи се да го тупа здраво по гърба и го посъветва да не диша, докато предметите наоколо започнат да изглеждат виолетови. Саша Козлов последва съвета буквално и за малко не загуби съзнание: бедният човек пожълтя като дюля, но когато хълцането наистина престана, благодари на отеца с - макар и безпомощна - сърдечна прегръдка.

- Моля. Моят клисар твърди, че е по-добре човек да е жълт, отколкото умрял, и аз съм съгласен с него. Хълцането, господин Саша, не е никак безобидно състояние и ние познаваме симптомите, но не и причините за него. Нейсе! Очите и муцунките на вашите зайци са вече розови, както виждам. Но разбрах, че амбицията ви е да порозовее и - отецът мушна дългия си показалец през мрежата, а един любопитен заек го помисли за морков и го захапа -...и козината им. Каква нежност в себе си е природата, господин Саша! И каква жестокост - човешкото месоядство! Вие можете ли да бъдете толкова жесток, че да затриете една такава нежност? Аз например обичам заек на шиш, но мразя мисълта за тоя кръвожаден акт и особено дрането, свързано с него.

- И аз съм като вас, господин отец. Ям заек, но само ако е печен или задушен в червено вино. В нашия случай обаче съм изправен пред един друг проблем. По-добре да говорим за вълна и то не каква да е, а естествено розова...

-...и невинна - допълни отецът.

- Но от гледна точка на вълнената мафия, за която едва ли сте чували, проблемът не е никак невинен. Ако аз създам "Розангор" - новата порода ангорски заек, вълнàта на съседската завист може и да ме погълне в себе си, защото такива са, за съжаление, житейската логика и действителност. Искам да ви помоля за повече дискретност, поне докато трае експерименталната фаза. Знаете какво е научна тайна, предполагам, а и без това всички ме смятат за розово вманиачен функционер и откачалка. А аз, в действителност, съм само един безработен почитател на Дарвин в момента.

- Ето! Това е най-важното, господин Саша. Човек трябва да вярва в невъзможното като луд. Лудите са остенът на живота. Нормалните са само воловете му. Аз съм убеден съм, че сте на крачка от успеха. Не бива обаче, подобно на Декарт, да си въобразяваме, че човекът ще стане някога господарят на природата. Материята, която разискваме сега, ми е неясна и се страхувам, че не съм в състояние да ви помогна. Ако пък беше ясна на вас, вие нямаше да имате нужда от моята помощ. И в двата случая се явявам по-излишен и от чумна епидемия.

- Лакирах клетките розови, оцветявам храната с розови пигменти, самите те гледат на живота с розови очи - нищо! - Александър Козлов разпери недоумяващо ръце. - Но зная, че някъде в ефира витае като радиовълна вълшебната рецепта за селекция на "розангора". Трябва ми само някаква антена да я уловя, обаче... - Той повтори жеста на недоумение. - Къде да я търся?

- Вие сте антената, господин Саша. Рецептата не витае във въздуха, а в сърцето ви - като забравена истина. Но-о, няма нищо по-сложно от простата истина. Нека помислим тогава просто и правдиво.

- Не ви разбирам, а и не знам как се прави. Чисто и просто, понякога съм на ръба на самоубийството, това е простата истина. В такива моменти именно, посягам като дядо ми Алексей Козлов към водката, но, за разлика от него, не слагам в нея розово масло, защото съм алергичен към всякакви масла изобщо. К чортами! - изруга бедният човек и седна направо на земята.

Отец Делан потъна в тишината на размисъла и когато петминутното мълчание изтече, каза:

- Задавали ли сте си някога въпроса, защо индианците са червени, а китайците - жълти, драги Саша? Аз мисля, че отговорът е по-прост и от фасул със зеле. Искате ли да го чуете?

Александър Козлов закима неудържимо.

- За-що-то едните ядат ред хот чили пепър, а другите се къпят в Жълтата река. Това е! По-просто от фасул със зеле.

Отецът изчака съчувствено дългата и отчаяна въздишка на отчаяния човек да се стопи и добави спокойно:

- Отговорът е в рецептата на дядо ви Алексей, Саша. А на вас не ви остава нищо друго, освен да се излекувате от алергията на самосъжалението си и да прибавяте по капка розово масло в храната на пикливите животинки. Толкоз по въпроса! Сега с пълно право се чувствам като една слънчасала камила.

Александър Козлов се хвана за главата и издаде първо някакъв хрипкав, а след това щастлив вой на сит чакал.

* * *

Госпожа кметицата се върна от работа късно и напълно разстроена. Остави вечерята непокътната и още преди другите да свършат със своята, сподели отчаяно:

- Преди малко откараха спешно енорийския ни свещеник в болница. Удави се, така да се каже, на края на Дунава. Сърцето му не издържа седемте години ремонт, който, в една нормална държава, трябваше да приключи за не повече от седем седмици. Това със сигурност означава, че вместо утре - на официална Връбница - заплануваният ни предизборен митинг ще се състои на кукова Връбница.

- На куково лято - опита се да я поправи господин Александър.

- Планът беше веднага след литургията да прехвърлим множеството на площада и сега ни остава само едно... - Солова-Козлова протегна ръце като беззащитна вдовица към коравосърдечен заемодател на покойния си съпруг. - Апелирам към вас, в тоя съдбоносен за розовската демократична общност момент, господин отец. Демокрацията е в опасност! Знаех още от първия миг, че Провидението ви праща не току-така при нас. Моля в името но всички чудесатски добродетели! Отслужете вие празничната литургия утре. Моля ви, господин отец!

Жената захлупи лице в шепите си и дишането й премина в нещо като накълцано хълцане.

- Към кой Синод е храмът ви, неутешима госпожо? - попита отец Делан с такова двусмислено равнодушие, сякаш искаше да каже "все ми е едно към кой, важното е, че митингът ви ще се състои".

Госпожа кметицата усети това като утешителна милувка. На лицето й се появи плаха сянка на надежда.

- Ако не бъркам... към четвърти...

- Дано не бъркате, защото аз съм към третия, което е едно почти щастливо несъвпадение. Аз искам...

- Искайте каквото ви хрумне, моля ви - насърчи го домакинята.

- В такъв случай се оттеглям веднага за молитва и сън. - Отец Делан благодари за вечерята и се поклони сдържано. - Искам да се помоля за хилавата ни демокрация и нейните заложници, лека нощ, до утре.

* * *

Храмът "Свети Георги Победоносец" се оказа тесен за гъмжилото. Наложи се Стамо да включи високоговорителите за останалите отвън богомолци и любопитни. Облечен в прекалено широки одежди, отец Делан се чувстваше като последната клечка в кибритена кутия, но свикна бързо с това. Някои богомолци си разменяха последните клюки, други отправяха погледи нагоре към благия старец, разтворил широко ръце от свода, да прегърне и греховете им, трети се кръстеха упорито и си обещаваха да станат по-добри най-късно от утре. Миризма на тамян и восък се смесваше със самодейните усилия на църковния хор. Тиха тържественост светеше в душите на розовци.

Накрая отец Делан застана на амвона и произнесе празничната си проповед:

- Възлюбени в Бога, но забравили себе си, братя и сестри! Сърцата ни пеят "осанна", а душите ни ликуват безтегловно... На кой митинг или стачка можем да усетим рамото на ближния така доверчиво облегнато на нашето?... Ето защо само вярата може да ни даде чувството за сговор и племенно единство, които сега ни липсват така, както вкусът липсва на белтъка, за да пламне в душите ни истината, като непресъхващ поток от любов към ближния. Тъпоумният разкол в светата ни православна църква е опаката страна на нейното единство, което засега Антихристът напълно е обсебил. Трябва да бъдем винаги будни, да не обсеби и лицевата. - Отец Делан отгърна книгата с шнура, обяви Евангелието от Лука и зачете напевно: - "Няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да не се узнае; затова, каквото сте казали в тъмно, то ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо в скривалищата, то ще бъде разгласено от покривите... А на вас, Моите приятели, казвам: не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят; но ще ви покажа от кого повече да се боите: бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената; да, казвам ви, от Него се бойте." Амин! Нека почистим със сръчни ръце размътения извор на трудолюбието си. Нека гръм падне върху стоглавата глава на чудесатското ни бездушие. Нека...

Гърмът сякаш падна в същия миг...

Множеството се втурна навън. Отец Делан го последва, събличайки литургичните одежди в движение. Стамо улови въжетата и над Розово проехтя тревожният глас на камбаните.

В средата на Розовия площад трима мъже зареждаха гърлото на голям черешов топ за нов гръм. На няколко метра от дулото му няколко ядосани баби с червени тенджери в ръце викаха колкото им глас държи "глад-ни-сме, ис-ка-ме-тор-та-та" и блъскаха тенджерите с казанджийските си черпаци. Дядовци в червени галоши напираха зад тях, вдигнали високо плакати с надписи "Георгиус ще ни разточи баницата на Връбница", "Синьото - крачка назад, червеното - две напред", "Една дървена крава, мляко не дава", "Ние сме на всеки завой надясно" и "НАТО ще натопи розовите ви задници в блато".

Фитилът пламна и всички си затулиха ушите. Гърмът сякаш издъни небето и изплю розовите конфети над мегдана и импровизираната трибуна, от която госпожа кметицата, мъжа й и още няколко функционери на Розовата партия наблюдаваха възхитено сцената. От високоговорителите гръмна химнът на Нова Чудесатия.

Отец Делан схвана положението за част от секундата... и скочи пъргаво на трибуната.

В тоя момент - градушка от ясно небе - на площада се изсипа дивата орда.

Най-отпред, опасан в лъскави вериги, с черна генералска фуражка и слънчеви очила, яздеше желязното си чудовище Главатаря. Зад него се вееше черен флаг с бели букви "Rolling Thunder", подпрени от два пречупени молива и череп отдолу. Следващият го ордист крепеше транспарант, на който се четеше: "Анархията е мащеха на демокрацията". Слънцето се скри зад облак дим и тупурдия. Ордата обиколи три пъти площада като гърчеща се гръмотевица и спря пред трибуната.

- Ей, ти! - изпъна ръка напред Главатаря и посочи отец Делан. - На тебе приказвам... да, ти. Слез от тия европейски палети и ела при мен!

Отец Делан се отзова без колебание.

- Не бях виждал по-опушен комин - изрева Главатаря, сложи ръце на кръста и се огледа за аплодисменти. Ордата зад него се съгласи с кикот. - Ти ли си партийният бос тука?

Станчо застана пред отеца и го осведоми кои са, но кикотът беше преминал в рев и никой не го чу.

- Ти пък!... Да не си розовският пъдар? - обърна се Главатаря към Станчо. - Къде ти е ръждясалата карабина?

- Не съм. Аз съм...

Ордата отново заглуши думите му.

- Смотаното ви Розово е толкова розово, колкото аз съм розов маргарин...

Ордата пощуря.

- Мандарин - поправи се Главатаря. - Толкова ли ви е розово положението, та и смотаният вестник "Вчера" пише за Розово?... Добре!... Обзалагам се, че ти не си бълха, ами отец, защото ми приличаш на оня Матей Миткало...

- Спечели! - прекъсна го твърдо отец Делан. - Но и бълхата има жлъчка.

- И какво от това?

- Такова! - задоволи любопитството му Станчо със сгъната в лакътя ръка, която кръстоса с другата. - Такова! - повтори жеста той. - А ти кой си, господин тъпанар, седнал с кожения си задник на тая гореща печка? Сега е времето, когато всеки се преоблича, ти кой си?

- Аз ли? - отговори малко смутен Главатаря. - Аз..., аз съм оня, който Велзевул ви праща. Той е също рокер, не знаеш ли, селяко?

Ордата се задуши в собствения си смях. Мотоциклетите подкрепиха смеха с рев от деветия квадрат на ада.

- Ние - продължи Главатаря - сме Търкалящата Гръмотевица на унизената творческа интелигенция, с което задоволявам колективното ви любопитство, господа розови провинциалисти. - Той посочи двата пречупени молива зад себе си. - Ние сме безработни поети и писатели, които просят за лист хартия и капка мастило, оперни певци на половин глас, поправка - щат, културни аташета и деятели на културата, фолкс-звезди и луни на мрачния чудесатски хоризонт... Това трябва да ви е достатъчно като информация.

- А как се изживявате в момента? - надвика го властно отец Делан. - Празна ясла и сухо виме е трябвало да сложите на флага си, дами и господа, апостоли на Хленча и Риданието.

Ордата притихна за миг... После се люшна, смеси се с демонстрантите и над площада се разнесе бръмченето на рояк разсърдени оси...

Отец Делан не разбра кога устата му се напълни с пясък. Видя много подковани кубинки, които тъпчеха борсалиното му и усети как потъва в някаква студена мъгла. "Когато тълпата троши и тъпче символи - това е революция - мина под буклата му мисъл, която приличаше на далечен спомен. Бог да пази Отечеството!"... Последното нещо, което разпозна, преди да загуби съзнание, беше дъхът на Станчовата уста, сетната му молитва - да намери, преди още да се е стъмнило съвсем, пътя за рая.

- Да живее Демокрацията! Да живее Розовата революция - викаше като съдран някой.

- Долу кметицата! Да живее стара Чудесатия! - крещеше друг.

- Ос-тав-ка! Ос-тав-ка! - запищяха бабите и запяха заедно с дядовците като по команда "Хей Балкан ти роден наш".

- У-у-у-у-у!

Тълпата беснееше.

Проправяйки си път с юмруци, Главатаря се измъкна от кълбото и надвика всички:

- Чудесатската демокрация е Демон-крация. Открадна ми фуражката това крадливо племе... Народ, който бие собствената си интелигенция..., на ти и на тебе един по мордата, говедо осрано!... Не е далече денят, когато отново ще възпяваме простотията и мързела ви, а вие ще ни плащате дебели хонорари за това, простаци с простаците. Идете сега да се оплачете на арменския поп, вие си падате по оплакването...

Той оголи неочаквано задника си, зашляпа го и продължи да крещи:

- Ето ви нашето розово! Елате да го цункате! Имам за вас и едно розово послание: Майната ви на всички, оставяме ви на автопилот... Оррр-ганизирано от-стъп-ление!

* * *

Отец Делан бълнуваше, а Станчо топеше кърпи в оцет и ги слагаше на челото му през цялата нощ. По първи петли усети, че е загубил напълно обонянието си.

Госпожа Солова-Козлова заспа с помощта на двойна доза приспивателно. Някакво НЛО, приличащо на борсалино, се щураше като прилеп в съня й...

Александър Козлов ставаше през час, открехваше тихо вратата и гледаше Станчо с питащи очи...

На разсъмване затрещя и валя тъжно през целия ден. Отец Делан престана да стене едва надвечер и спа спокойно до следващото утро, когато отвори очи и осъзна постепенно, че ако помръдне даже и кутрето си, ще го заболи всичко.

- Станчо, къде съм? Чувствам се разтъртен като зрял пъпеш, паднал от каруца.

Станчо издиша умората си и лицето му засия.

- Слава тебе, драги свети Андрей, че ходатайства за спасението на отец протоиерея ми пред най-високото място. Радостта ми след тоя уплах е двойна. Трябва веднага да съобщя благата вест на Оногур.

- Имам чувството, че ако си погаля брадата, всеки отделен косъм ще ме заболи, Станчо. Какво се е случило, прочее, изобщо?

- Патаклама, ваше Преподобие. Голям резил, не помниш ли?

- Помня ясно, че бързах сам по Млечния път и стигнах до една река... Там срещнах Тома Първи, помниш го - овчарят, поприказвахме и после ме настигнаха някакви рокери-интелектуалци, които вдигаха космически прах до Бога. Казаха ми, че пътуват към съзвездието Тупа-Лупа и не ме упътиха за пътя към Рая, ами се кикотеха като идиоти. Главатарят им ми показа даже и среден пръст.

- Хм! - озадачи се Станчо. - Разбирам...

- Стъпкаха ми семейното борсалино и го запалиха, след което отпрашиха като дяволи, помирисали мехлема ми против артроза. Като видях как тая семейна реликва гори и пуши, припаднах.

- Грешката си е твоя, ваше Преподобие. Как ще питаш къде е пътят за рая някакви случайни интелектуалци?! Те са пътували, както разбирам, за ада, заради земни злоупотреби с чудесатската народна култура. Поли ми е разказвал за някой си дядо Цанко от Препилци, който имал най-новия каскет в селото. Дядо Цанко така пламнал една вечер от гроздовата, че поискал да запали кръчмата. Но някакви майчини и бащини му запалили каскета, а после го гасили с краката си и сресали рошавия му перчем до непознаваемост... Да! С което искам да ти обясня, че на всеки може да се случи понякога шапката му да пострада тежко, ваше Преподобие... Но се чудя как да ти го кажа и се чувам сам как говоря глупости.

- Значи, не е било само един сън, Станчо? Но, наистина те бива да говориш глупости.

- Така изглежда, ваше Преподобие. Бързам веднага да добавя, че господин Александър Козлов ще ти подари друго борсалино, което било също скъп спомен от дядо му Алексей-побойника. Ако имаш две шапки, дай другата на ближния си.

- Дядото обаче, ако съдя по дебелия череп на внука му, е бил едроглав казак. Искам си моята шапка! - настоя твърдоглаво отецът.

- В тоя дъжд сега на Млечния път ли ще ме пратиш, ваше...

- Добре, няма. Но защо стаята мирише на вкисната туршия? Сигурно ще те изненадам приятно, като ти призная, че съм взел решение да ти присъди нова титла, да, да, вече зная какво говоря. Спрях се на "Рицар на Розовия щъркел", как ти харесва?

- Излишен въпрос, ваше Преподобие. Господи, дали съм я заслужил? Каква е паричната премия към нея, ако не прекалявам с любопитството си.

Отец Делан не се отказа от конкретен отговор и обясни:

- Не си я заслужил, разбира се. Просто му дойде времето. Когато пак дойде, ще получиш и трета. Най-напред идва признанието и по-късно парите. Какъвто е случаят и със славата: може и посмъртно.

- В тоя момент съм убеден, че си струва човек да понася несгодите в Нова Чудесатия, на която много и най-вече млади хора обръщат сега гръб. Благодаря, ваше Преподобие за голото признание, отдавна не съм имал случай да ти благодаря. Все пак, защо ме удостояваш?

- Заради благородството ти, което ми напомня това на щъркела. Каква по-благородна птица от нея, господин Рицар? Тя доставя бебета на хората, а бебето е най-розовото ни национално богатство. Титли и щъркели! Какви благородни символи са си измислили хората само!

На вратата се показа Саша Козлов с две шапки в ръце - едната напълно обезобразена, а другата нова. Скръбта в очите му се стопи в мига, в който видя отецът, седнал в леглото.

- Добре се завърнал от далечното пътешествие, господин отец - поздрави радостно домакинът. - Нося ти ново борсалино. Старото го хванахме във вадата, която сега, след като откраднаха желязното мостче, разделя Розово на Източно и Западно.

- Паднало е там от Млечния път, господин Саша. Не ми служи вече за нищо, тая сплескана имам-баялдъ. Благодаря от мое име и от името на господин Станчо, тоест, два пъти наведнъж.

Александър Козлов попита имат ли нужда от още нещо, извини се заради заетостта си и затвори предпазливо вратата след себе си.

Отец Делан мълча дълго и каза само за да захване разговора отново:

- Сигурно няма да се върне скоро. Тия зайци, изглежда, му изяждат не само свободното време.

- Имаш ли болки другаде, освен в брадата, ваше Преподобие? Ти си ми проблемът, а не домакина. Искаш ли да ти дам нещо болкоуспокояващо, мисля, че имаме в дисагите.

- Болките са за тленното тяло, Станчо. Най-доброто лекарство за мен са твоите съболезнования и грижи, както и гостоприемството на Козлови. Но мислиш ли, че чужда шапка ще ми стои добре, защото шапката е нещо много лично? Отдавна искам да ти кажа, че твоята капа е хубава и стои уместно на дебелата ти глава. Шапката трябва да бъде продължение на главата, а не обратно. Чувал ли си, прочее, за музея на шапките в Лондон? Едва ли, защото в Лондон има достатъчно музеи, за които не си чувал... Шапките и думите, Станчо, много си приличат... Употребяваме ги всички и има нови и вехти, модни и класически, бебешки и генералски, смешни и сериозни, красиви и грозни. Сравненията са по-малко от самите шапки. Шапките, повтарям, за да не забравиш, са като думите. Да вземем перуката на кметицата, която също е вид шапка. Шапка на интелигентен човек, символ на власт, отговарящ на общественото й положение, шапка, която налага респект. Можем ли изобщо да си представим цар без корона, генерал без фуражка, владика без було, селянин без каскет? Не! Имах един учител в семинарията, Омилетов се казваше, наричахме го Омлетов, защото любимото му ястие беше омлет с гъби. Неговата шапка беше твърда, широкопола и безукорно черна. Той никога не я кривеше наляво или надясно, напред или назад и прочее, като полицейски сержант, и я сваляше пред всеки така, че я оставяше сама да каже "Ти си никой". Но я сваляше. Когато някой ни сваля шапка, ни става драго, но ние мислим малко върху смисъла на тоя жест, а повече за това колко сме важни, щом ни свалят шапка. Да, Станчо, шапките са като думите. Който клати капа, не клати злобата на човешката завист. Още няколко думи, свършвам и с тая тема... Променят ли се времената, променят се и шапките. Както и да е, но помни, че по шапките ще ни познаят. И че имаш ли глава - шапки много! Твоята шапка например сложи шапка на всички шапки. Тая капа, която можеш да въртиш във всички посоки, да я тъпчеш и да сядаш върху нея, без да губи при това формата си, е епоха. Тя слага край на страха ни един от друг и може би един ден, без сами да забележим, ще го превърне в доверие на равенството... Мога, прочее, да ти говоря за шапки, докато ти пораснат косми по зъбите, или ти падне шапката, но се уморих внезапно...

- Аз мисля, ваше Преподобие, че шапката е като титлата. Едната зависи от другата и обратно. Искаш ли да открием втория световен музей на шапките в Розово, щом...

Отец Делан беше заспал отново и Станчо излезе на чист въздух.

- И най-безцелното пътуване свършва в някаква точка, която може да се окаже и цел, Станчо - бяха първите думи на отец Делан на следващата сутрин. - Кое време е вече, добрутро?

- Минава десет, добрутро. Тая нощ спахме къде по-добре, ваше Преподобие. Да не би да си решил да си обираме крушите оттук?

- Точно така! Нека благодарим на тия прекрасни и гостоприемни хора, Станчо, и да си обираме и ябълките. Дойдохме, преживяхме, научихме. Колкото и да ни задържат, тръгваме! Срещи с човеците ни очакват. Ако някой ден сбъркаме маршрута, може пак да се радват на гостуването ни.

- И аз усещам тръпка като тъпа болка по неизвестното, ваше Преподобие. - Станчо се прозина така, че се наложи да отметне глава назад и отецът видя висулката в гърлото му.

- Ще се отбием до кметството да се сбогуваме и потегляме. Прочее, не знаех и до ден-днешен, че висулката в гърлото на човека е толкова смешна. Товари имуществата ни и... напред!

Раздялата, която се състоя в кметството, беше дълга и много вълнуваща, но отец Делан успя да я съкрати със спокойствие:

- Ще помним гостоприемството ви и след изборите. - Бог да пази вас и Отечеството ни!

Госпожа Солова-Козлова вдигна патерицата и обърса щастливо и сълзите на мъжа си.

* * *

Пролетта преливаше от гърдите на пътниците.

Юти кашляше упорито по стръмнините. Отец Делан и Станчо дишаха дълбоко, а Оногур, седнал отзад, предизвикваше любопитството на гарги и дребни бозайници с розовата си козина. Пътуваха покрай пълноводна вада, когато една рижава невестулка се захласна по него така, че за малко не стана жертва на любопитството си. За да спаси живота й, Станчо направи рязък завой, кошът се вдигна високо във въздуха, и когато се приземи отново, изстена, откачи се от моторетката и понесе отеца към вадата. Оногур падна от седалката, но без да обръща внимание на болката в лявата си плешка, хукна след тях, преди още Станчо да разбере какво се е случило. По-късно отецът щеше да си спомня често плясъка във водата, граченето на разтревожени гарги и късия филм на целия си живот, който мина за миг пред очите му. Сега обаче той ръкомахаше отчаяно, без да мисли.

Оногур догони борсалиното по течението и веднага го изнесе на брега да се изцежда, а Станчо се хвърли във вадата, докопа отеца за буклата и успя някак да го изправи на несигурните му крака.

В тоя момент от небето се чу "пата-пата-пата", машината увисна над изровения полски коловоз и кацна двайсетина метра встрани от него. Пепелявата вихрушка се вдигна толкова високо, че напраши и слънцето.

От корема на вертолета изскочиха трима мъже - един капитан с докторска чанта и слушалки на врата, и двама сержанти с разгъната брезентова носилка в ръце. Докато тичаха приведени към местопроизшествието, те стискаха очи и плюеха лепкаво. Пилотът изключи машината.

Отец Делан се постара да върне достойнството на мократа си букла и когато екипът пристигна, изпъна рамене и рече:

- За последните три дни пътувам два пъти за рая, с което прекалих, а както знаем, прекален светец и Богу не е драг. Добър ден, уважаеми господин доктор и господа санитари. Предполагам, че сте някакъв небесен екип за бърза помощ, а не дяволите, които направиха неуспешен опит да ме удавят и сега идват да ме довършат. Чувствам се, напълно жив?

- Няма никакви съмнения. Щом, въпреки шоковото си състояние, определихте така точно професията ни, значи сте окей - отговори мъжът с тумбестата чанта. - Отклонихме се принудително от курса, но разбирам, че е било съвсем напразно. Нуждаете ли се от първа помощ, госпо...?

Отецът Делан не дочака края на въпроса.

- Виждам, че сте прилежен слуга на дълга към безценното и най-висше благо - човешкия живот, господин лекар. Но услугите ви в конкретния случай са напълно неуместни. Аз съм протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници, а това - отецът посочи с палец зад гърба си - е моят прекрасен и незаменим клисар Станчо Панта, с когото нямаме и най-малка нужда от първа, втора и всякакви други медицински помощи. Въпреки това, смятам, че можем да се възползваме от небесната ви визита.

- Трябва преди това да ги кръстим, ваше Преподобие. Тъкмо са във водата - намеси се в разговора Станчо.

- Тъй като познавам добре моя клисар, господин лекар, зная, че шокът му ще премине до половин час. Факт е, че с голям късмет се отървахме дори от малки телесни увреждания, както е факт, че и аз се чувствам малко объркан. Слава Богу, както се изразява народът, беше малкият дявол.

- В първия момент ви взехме за непознат летящ обект, който каца аварийно във вадата, господин отец. - Докторът сложи ръка на гърдите си, почтително усмихнат. - Но практиката ми ме убеждава за пореден път, че съдбата има и случайни прищевки.

- Само неверникът ги нарича случайни - възрази отец Делан. - По мое мнение и убеждение, това са неведомите пътища, по които ходи една необяснима свръхсила, господин лекар. Нека вземем като най-подходящ пример човешката ни глупост. Нима е случайност, че поради нея тоя самовлюбен естет - клисарят ми, боядиса кучето ни розово. Ако не беше неговата, уж случайна, глупост, едва ли щяхме да се озовем в настоящото неловко произшествие. В природата, господин лекар, се случва само онова, което се случва наистина. А "уж-случайността" не е ли също случване? И от това не следва ли логично, че тя е също истина? Вярно е, че гламавите вероятности са повече от интелигентните възможности и от това само следва, че когато те наистина се случат, не можем да си ги обясняваме като случайни. Защо? Защото и те, какъвто е случая с нашето гламаво произшествие, са причинни. А как да си обясним в тоя ред от мисли и съждения неизбежната необходимост от случилото се? Като случайна ли? Не би ли било много просто и лесно? И прочее, с логиката на несъществуващата безпричинност ли бихме могли да схванем причините за настоящата си неволя, както и за небесната манна, която се спусна в изображение на вертолет над нея?

- Не ви разбирам съвсем, господин отец - призна докторът. - Но доколкото схванах, нашите услуги в случая се явяват напълно безпричинни.

- Не е така, ако вземем предвид разчлененото състояние на Юти - поясни отец Делан. - Не, не, Юти е моторетката ни. Както виждате, кошът му лежи безпомощно във вадата, сякаш е някаква откъсната от бомба жива телесна част. Случайност ли ще бъде, ако го измъкнете сега от водата и съчлените вещо тялото му?

Докторът направи знак на санитарите да запретнат крачоли и отиде да говори и с пилота, който се отзова услужливо със сандъче инструменти. След кратко съвещание екипът се зае с изваждането на коша от вадата.

- Мисля още върху думите ви, господин отец, и трябва да призная, че срещата ни не може да е била случайна, защото е била необходима - каза докторът, докато двамата наблюдаваха внимателно операцията. - Ако вие не бяхте катастрофирали, а ние не бяхме се отклонили с няколко градуса от курса си, срещата ни нямаше да се състои. Затова, ако ни сполети някакво непредвидимо щастие или нещастие, ние не бива да си мислим, че е могло да ни се случи иначе. Правилно ли разсъждавам?

- Всичко случващо се е неизбежно - кимна отецът. - Във вселената няма разлика между истина и нужда. Но защо, ако не е тайна, сте се отклонили с тия толкова решителни за срещата ни градуси от курса, господин лекар?

- Случайно... Тоест, не случайно, а защото е имало нужда да участваме в настоящата ви неволя. Повече не мога да кажа, защото останалото е истината на военната тайна.

- Само в нейните тайни можем да открием истината за скуката на военната чест, господин лекар. Но виждам, че Юти е готов за път и е време да споделим благодарността си за приятната неизбежност, която ни срещна така полезно. Благославям всички военни тайни, измислени и съхранени за благото на Отечеството ни.

Вертолетът затрещя и напраши отново слънцето.

- Станахме като брашнени чували, ваше Преподобие, - каза Станчо, когато машината потъна отвъд баирите - и ще трябва да се изперем, ако искаме да продължим пътуването. А докато дрехите ни съхнат, ще те науча да плуваш на плитко. След два часа сме отново на път.

- Изглежда, че има село наблизо, ваше Преподобие. Виждам пресни следи от каруци и магарешки копита. Допускам, че няма да е и далеко, и ще карам по тях.

Отец Делан завъртя рязко главата си, от което вратът му изхрущя, и кимна в знак на съгласие.

- Винаги съм имал чувството, че родът ти е индиански, Станчо - каза той и завъртя глава още по-енергично. - Баща ти, въпреки и дебелоглав клисар, подушваше всякакви работи през девет гори и дерета, и когато го намерили умрял, така поне се говореше, лицето му било бакърено на цвят - като залеза, а в ръцете си държал романа "Винету". Истина ли е, или само така ми се струва..., виждам нещо неопределено напред? Я дай повече газ!

Настигнаха една каручка, натоварена с рошави драки, в която беше впрегнато проскубано магаре. Магарето произвеждаше сарми в момента и дядето го чакаше търпеливо да свърши. Спряха до тях и поздравиха.

- Добра стига, стопанино. Село има ли наблизо? - попита Станчо. - Търсим и ресторант с бензиностанция.

Дядето го погледна сълзливо. Приличаше на полски гризач по избор, а каскетът му беше прекалено нов и широк за малката му глава.

- Има, що? Ей там - посочи дядето с тривърха вейка и Станчо не можа да отгатне посоката.

- А как се казва? - попита отец Делан.

- Клатино, що?

- Не съм го чувал. Клатино или Клатено.

- Не знам, пишеше на табелата, преди да я откраднат. Ти какъв си, като те гледам?

Една сълза потъна в бръчките на бузата му.

- Пътници сме, ти как се казваш? - попита Станчо.

- Клатин Клатев, що? - отговори дядето и усмивката му потъна като сълзата. Кръстен съм на моя дядо. Той пък е бил прочут смъркач и се е клатил по тоя смешен свят до стоте, без един път да падне.

Станчо помисли, че още има вода в ушите, но отец Делан запази хладнокръвие и сам продължи разпита:

- Изключително оригинално име - поклати глава той. - Притежава звучност и напевност, каквито рядко съм чувал. И нещо, което веднага те насочва в характера и биографията на човека. Но това, което ме интересува в момента, е защо и селото ви се казва Клатино?

Дядето хвърли мазното въже върху гърба на магарето, слезе внимателно с дъното напред и запали бъзова луличка.

- Земетръсно е, затова - отговори най-после той. - Като държавата ни е. Имам внук в Канада, Клатин е кръстен, ама на Клейти го прекръстили там, лани си идва за една седмица да ми донесе ей тоя каскет, та не могат да му се нагледат хората, като ме срещнат. Деде, вика, изклатени сте отвсякъде. Това е положението! Ела, вика, пр-р-р, ела да видиш канадците така ли са изклатени и издрусани като вас. Прогониха ни децата тия демократи, дето ловят каракуди в мътна вода сега. Чакай, че му забравих името на главния демократ..., е-ее, де, майната му. Дето обещаваше да оправи работата, ако го изберем, не ми идва на акъла сега... пр-р-р. Казвам го в кръчмата, казвам го и на вас: До един крадат според ранга си и лъжат на поразия, пр-р-р, Станчо. Това му е името на моя дълго... ушко. - Кикотът на дядето потъна в бръчките при сълзата. - Кажете сега, вие, като сте такива розови, та и кучето ви, харесвате ли я тая демокрация? Ха, да видим сега! Хич и не се оплаквам като обран евреин, хора като нас издържат на всичко. И на демокрация, щом се налага. Чакам скоро да напълня стоте, после хващам хайдушките пътеки. Хайде! Бабата е сварила вече фасула, какво да му мисля. За бензиностанция ли? Има в Бела Златина на десет километра е. Карате все направо и сте право там. Прощавайте, че се помайтапих, селото ни се казва Бушман, околия Белозлатинска, пък аз съм си Клатин Клатев наистина, откъдето и да ме барнеш. Хайде, на добър път!

Дядето махна с ръка, отупа дъното си и седна между вършините. Каручката се заклати към Бушман.

Станчо завъртя учудените си очи към отец Делан, но той гледаше упорито небето и погледите им не се срещнаха.

* * *

Облаците падаха все по-ниско и планинският дъжд рукна неудържимо. Оногур изскочи изведнъж пред Юти, излая нещо, което се стори важно и на отеца. Станчо го последва веднага и след минута бяха в пещерата.

Почакаха да поизсъхнат и полегнаха в още пресните наръчи трева, мълчаливо заслушани в дъжда.

- Не мирише като полската, Станчо - каза по някое време отецът. - Планинската трева мирише различно. Кой ли се е сетил да ни постели така миризливо, ако не сам свети Андрей? В планината, освен това, вали като в рая, можеш ли да чуеш разликата?

- Не съм бил никога в рая, ваше Преподобие. Но чувам как прилепите над главите ни си разказват сънища. Много интересни неща могат да се чуят, ако се вслуша човек. Сега чувам как един дърт и черен разказва на друг - млад и зелен, приказки от хиляда и една нощ и младият така се е захласнал в лъжите му за белия прилеп Прило, че сън няма да го хване тая нощ... Момент, смени темата. Сега го лъже, че трябвало да си остане в Нова Чудесатия, а не да ходи немил-недраг по чужди земи, като някои заблудени прилепи, които си мислят, че в чужбина крушите растат в кошницата. "Ти - казва му - си нужен тук, защото младите прилепи са живото богатство на Нова Чудесатия и както е тръгнало, скоро в нея няма да остане и един млад прилеп, а само пенсионирани прилепчоци." Ти да не заспа, ваше Преподобие?

Отец Делан не отговори. Той слушаше разказа на прилепи в съня си.

Станчо излезе пред пещерата и се облекчи в полусън. Когато легна обратно в тревата, му се стори, че така щастлив се чувства само човек, който е избран за народен представител, и може би в тая връзка засънува как пуска разноцветни бюлетини от безмоторен самолет, обслужващ предизборната агитация на някакви разноцветно-раирани партии със сложни имена, в които членуват отскоро с отеца. На всяка бюлетина пишеше, че чудесатското трудолюбие ще се окаже проклятие за оня, който гласува с друга. Бюлетините падаха по пустите полета и пълните кафенета, но хората не ги четяха, а правеха дупки по тях с цигарите си. По някое време се размина с два уморени щъркела, всеки с по едно розово бебе в човката и той се досети, че не могат да се намерят чудесати, на които да ги подарят, въпреки че бебетата са снабдени със сертификати за математически гении и са бъдещи лауреати на международни фолклорни и всякакви други конкурси. Стана му някак неудобно заради подобно равнодушие, направи един лупинг, да не ги връчат на него и продължи да хвърля бюлетини. Когато прелиташе над една гора, видя мъж, обесен на изсъхнал клон, с табела на гърдите, на която пишеше: "С твоя ум си по-нужен на боговете, отколкото на глупаците в онгъла", но не разбра смисъла и реши да попита отеца веднага щом се приземи...

Отвори очи, но в първия момент не видя нищо. Беше тъмно и чак след като ги разтърка добре, успя да различи как сънят пробягва по лицето на отеца.

Именно в тоя момент, отец Делан сънуваше как лази със сетни сили към някакъв хладен кладенец. Млада жена, почти дете още, пълнеше ведрото си от кладенеца, чу стенанията му и се обърна... Беше Сетна. Тя се усмихна, загреба с шепи от ведрото и той почувства благодарността на жадния към водата в корема си... Отпиваше дълбоко, със затворени очи...

Седем пъти гребна Сетна и седем пъти каза "това е вода от извора на вярата ти, отче", а той ги броеше наум, но когато отвори очи, Сетна я нямаше. На корубата седеше свети Андрей, техният свети Андрей от иконостаса - с ореола около кръглата глава. Светецът извади мълчаливо пергаментов свитък от пазвата, разгъна го на коляното си и го обърна към него. Приличаше на иманярска карта.

Свети Андрей преброи до седем, нави го отново на руло и го насочи като телескоп към небето, от което безшумно се спусна Перуна, седнала в някаква светеща чиния. Папагалът Гръмен, облечен като космонавт, му носеше писмо от госпожа Систрата в човката си. Свети Андрей благослови всички с дългите си пръсти, свали ореола и мушна кръглата си глава в скафандър. Когато седна в сияещата чиния, тя се превърна във вертолет. Благовонен облак тамян скри отеца в себе си, а вертолетът се вдигна, и отлетя безшумно в небесата...

- МГ... 26 на 42 - произнесе насън отец Делан и също се събуди. - Тъмно е като в гърне с петмез, но в светлината на тоя празник мога да видя ясно, че сме още в пещерата. Честито Рождество Христово, Станчо.

- И на тебе да е честито, ваше Преподобие. С мен е същото. Изборите ли сънуваше, ваше Преподобие? Някакви силни вълнения, минаваха одухотворено по лицето ти, според твоя израз, преди да се събудиш. Аз хвърлях изборни бюлетини от един картонен самолет, собственост на селскостопанската авиация, малко преди разсъмване. Бяха разноцветни, но най-вече розови. Всички обещаваха на избирателите синьото от небето по познатия ни начин. Как спа в сеното, ваше Преподобие?

- Жаден съм като пустинник, Станчо... - Отец Делан се повдигна на лакти. - Стана така тъмно, след като чинията отлетя... Да... започвам да си спомням... Вали ли още?

- Отцежда се още, но валя цялата нощ. Добре, че Оногур ни доведе в пещерата. Ще направя чай от шишаркови цветчета, искаш ли, ваше Преподобие?

- Искам, господин Шишарко. Аз сънувах свети Андрей, Перуна и Гръми като космонавти. Светецът ми показа някаква иманярска карта, а Гръми ми донесе в човката си писмо от госпожа Систрата, което, прочее, не беше дълго и поучително, и поради това излишно, а някакво необикновено - само с две главни букви и две двуцифрия.

- Чух, ваше Преподобие. Каза ясно на глас МГ, 26 на 42 в съня си. Сън като сън. Но, ако се замисли човек, може и да посочва нещо. И свети Андрей, и госпожа Систрата, не са от ония, които ще бият път напразно. Искали са да ти кажат нещо, но какво..., не мога да ти кажа. А и съновник не носим в дисагите. Изглежда, че няма да е само сън като сън, а някаква тайна, при всяко положение.

- Не съм сигурен дали е трябвало да го чуваш в такъв случай, но щом вече веднъж си чул, може и да е било така предвидено от светеца. Имаше, сега се сещам, и драскулки като борики в долния ъгъл на пергамента..., да. И нещо като вход на пещера между тях. Сънувам често и какво ли не, но тоя път съм крайно озадачен. Виж как ме гледа Оногур. Това куче, Станчо, не го заслужаваш. По-чувствително е от теб и Сали, заедно. Заеми се с чая, но ми дай свещ преди това. И сложи само една бучка захар в шишарковата ми отвара, моля. Тръгваме, Оногур!

- Добре, ваше Преподобие. Ще направя повече чай, ако случайно се върнат свети Андрей и Перуна, да има и за тях. Само на Гръми не се сещам какво да приготвя... Гледайте да не се бавите много.

Бъбренето му ги придружи дълбоко навътре. Прилепите висяха като чепки грозде по свода на пещерата и пламъкът на свещта се отразяваше в кръглите им очички. Миришеше все по-топло на угнила тор. Ставаше и все по-тихо.

След около триста метра пещерата свърши неочаквано с грапава стена. В първия момент на отеца хрумна мисълта да я изследва, но реши, че такава идея е неуместна и се обърна, за да тръгне обратно. Отказа се и от това намерение, защото Оногур внезапно излая и се вкамени с повдигнат преден крак. Ноздрите му трепереха. Отец Делан направи опит да си обясни причината, не успя и тръгна обратно...

- Нищо, Станчо. Това не е пещера, а дупка - каза отецът, когато се върна. - Нищо особено, само дето Оногур ми се стори неспокоен. Готов ли е чаят?

- Да, ваше Преподобие... - Станчо вдигна лице от огъня. - "Неспокоен" ли каза?

- Лаеше някак особено срещу стената, в дъното на пещерата. Не си ли чул?

- Не съм, може да съм събирал съчки отвън в тоя момент. Но не е било напразно, щом е лаел някак особено. Заповядай, знам, че такъв чай ще бъде по вкуса ти, ваше Преподобие. Дъждът е спрял, кога смяташ да тръгваме?

- Веднага след като изпия еко-чая ти. Но и аз си мисля, че може да не е било напразно, Станчо. Нека помислим спокойно върху тоя факт.

Сърбаха умислени - тихо и бавно. Когато свършиха, Станчо избута Юти навън...

След половин час хлъзгане, пред очите им се откри Сливен.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015