ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

IV

Оногур тичаше напред-назад из храсталаци и хилави горички, замръзваше пред празна дупка на дребен гризач или просто гонеше вятъра. Движеха се наслуки, мълчаливи вече повече от час.

Станчо тъкмо се канеше да се закълне, че са на луната, когато след един завой около купчина скали, видяха пред себе си стадо кози и кравичка, легнала при пастирите. Бяха двама - момче с цицина на главата и дядо с маратонки и плетена капа.

Станчо изключи Юти и поздрави:

- Добра стига, добри хора. Има ли град или село наблизо?

Отговор не последва. Момчето се извъртя на коленете си и ги загледа ухилено.

- Вие дядо и внук ли сте? - попита отец Делан. - Кой от двамата не е глухоням?

- Има, иначе къде да спим? - проговори момчето. - Като минете баира с гората и се вижда джамията. Ние сме мохамедани, пък аз съм Зафир и паса козите на ходжата. Тоя тука е дядо ви Хасан и не е никакъв нямоглух, ами ням, когато си иска. Научил е много мурафети, откак е роден. Вие накъде?

- Какво е това яйце на главата ти? - отклони отговора Станчо.

От коравите гънки около устата си, дядото оформи нещо като усмивка.

- Гарагашко. То беше като на фитка, ама намаля.

Момчето погали цицината, засмука въздух през стиснатите си зъби и присви очи. Дядото се разкиска.

- Тоя папаз ли е? - посочи момчето към отеца със свободната си ръка, докато гладеше цицината с другата. - Много смешен!

Отец Делан не се трогна така, както ставаше, когато някой се хили насреща му, без да казва защо. В очите му разцъфна милост.

- Охох! - Зафир прекали с гладенето на цицината. - Дядо Хасан си мисли сега говорите ли турски?

- Да не сме попаднали в Анадола?! Я го питай дядо ти Хасан какво още мисли, преди да му залезе усмивката - отговори Станчо.

- Ъ, той си мисли, че главният везир е още Митхад паша. Да ви кажа ли откъде е цицината? От ходжата е, няма майтап. Фрасна ме с броеницата, пък зърната й са колкото на ей тая крава очите, та ми излязоха свитки и не мога да спя цялата нощ. Трябвало да препиша три пъти дългата сура тая седмица. Ама няма да стане, щото знам, че забравя. Имам чичо в Измир - бербер в един хотел там, може да ида при него да ми купи и компютър - не спираше момчето. - Колко му е, като прекарам козите през границата, да ги продам на парче... Ох, боли!

- Защо те фрасна? - попита отецът.

- Една коза си раздра нянките. Как не му омръзна все аз да съм виновен. Като му скрия корана, а да видим какво има да срича тогава. Аз да не съм дядо ви Хасан да го питам и кога да пръдна.

Дядото го погали по вратлето, а Зафир се ухили и продължи:

- Довечера сме на митинг в горната махала. Идва делегация за изборите да лъжат пак хората. Да си ги лъжат, ходжата каквото каже, това става. Овен щели да колят. И вие ли стягате избори?

Отец Делан почувства нов прилив на милост.

- На колко години си? - попита той.

- Навърших четиринайсет, ама съм по-дребен за годините. Защо питаш, папаз ефенди?

- Много си приказлив. Можеш да станеш народен представител, ако лъжеш и си мързелив - осведоми го отецът.

- Ха!... А-а, не мога, заминавам за Измир... Хей, чакай, жено, да ти кажа аз на тебе! - извика момчето, зафучи тоягата си и припна след една коза. Преди да вдигне тоягата, се обърна, сложи длани около устата и се провикна "чок силя-я-ям". Ехото не му отговори.

Станчо ритна манивелата и махна за сбогом. Дядото поразтърка сбръчкания си врат, вдигна ръка гърбом и промърмори "чок силям".

* * *

- Взех нещо да забравям, Станчо - каза отец Делан, когато пресичаха горичката. - Прибра ли листчето с адресите? Беше на миндера.

Преди да отговори, Станчо се запита защо отецът се изрази по тоя начин. Можеше да каже например "паметта ми изневерява" или нещо подобно, но това "взех да забравям"?!

- Прибрах го в дисагите. Гладни ли сме, ваше Преподобие? И моята памет взе да ми изневерява след толкова събития. Все се каня да те питам откъде имаш тия професионални дисаги.

Отец Делан се зае да обяснява изчерпателно, а Станчо караше с изпънати ръце и гръбнак, наслаждавайки се на горския пейзаж, нарисуван с четката на пролетта. От изгнилата шума до възбогнатите върхове на шипки, драки и борики гората беше събрала цветовете на всемира в сянката си. Върху фона на тъмния хлад те изглеждаха още по-загадъчни - запалени тук-там от горящи слънчеви пътеки, по които се щураха еднодневки. "Прекалено кратко за един живот, но няма да питам защо. Бог сигурно има нещо предвид" - реши Станчо, преди да се осведоми:

- Еднодневката вижда ли нощем, ваше Преподобие?

- Уместен въпрос! Сега намирам повод да ти обясня нещо друго, любознателю. И ще започна с това, че Всемира е заченат с един оглушителен трясък, а това, което сме, не е никак случайно. Ти мислиш, че светът е направен за теб и е онова, което виждаш. Но ти виждаш само черното на патладжана, който е бял отвътре, чуваш ли ме изобщо?

Станчо беше цял в слух. Примерът с патладжана възбуди всичките му сетива и той премлясна.

- Така! Ти виждаш кората му, която се отразява в твоята, повече или по-малко, мозъчна кора, както сега носа ти - в обратното огледало на Юти. Не можем да видим неща, които кората ни не отразява. Ако не беше така, ти, с твоята наблюдателност, пръв щеше да видиш и черните небесни дупки, както виждаш пътните. Кой атеист, чувал за небесните, не би се скрил в някоя от тях поради срам за безбожието си, ако му изложа тая логика? Станчо, сине Божи! А как да видим Него? И математическите модели няма да ни позволят подобно богохулство. И защо въобще мислиш, като си блъскаш главата над това, дали еднодневките виждат на тъмно?!

Станчо чувстваше, че мислите на отеца го привличат така, както огънят привлича светулката, запленена от силата на светлината му. Той караше, а кората му отразяваше гората в светлината на тия истини.

- Ще полудея, ваше Преподобие! Молбата ми към Бога да полудея, ще се сбъдне най-после - извика просветлено той.

- Не бързай, лакомнико, по-спокойно! - посъветва го отец Делан. - Бог ни е дал разума да откриваме същността на нещата, но той не ни е достатъчен да открием Идеята на тяхната същност. Науката може да ни обясни химията на цветовете, но на въпроса защо патладжанът е черен отвън, а бял отвътре - не може!

- Важното за мен е, че се яде, ваше Преподобие. Знаеш ли, че съм луд за имам-баялдъ? - извика отново Станчо.

- Не е нужно да викаш - напомни му отецът. - И аз я харесвам, защото по тоя начин отгатвам и усвоявам невидимата енергия на тоя жалък зеленчук чрез стомаха си.

- А аз го смилам, без да отгатвам нещо повече от вкуса му, който за мен лично е божествен, а не жалък.

- Именно тоя физиологически акт подвежда хора като теб към атеизъм. Такива хора живеят, за да ядат, след което им се приспива и те не могат да размишляват върху акта на духовността... А, ето я и махалата на Зафир.

Бяха излезли от гората и светът светна в жълто.

- Каква величественост и красота е побрало Отечеството ни в себе си - въздъхна Станчо, откъсвайки се с мъка от мислите си за имам-баялдъта. - Не смяташ ли, ваше Преподобие, че тоя огризан молив я загрозява? - попита той, кимайки към ниското минаре, върху полумесеца на което чистеше човката си дребна птица.

- Трябва още дълго да работя върху религиозната ти култура и търпимост, Станчо. Ти се проявяваш като надъхан с верска нетърпимост идолопоклонник и ме караш да се срамувам за теб и да те съжалявам. Молив! Ами какво би казал, ако видиш куполите на свети Василий Блажени в белокаменна Москва? Че са с луковици и чалми ли? Да ти посадя ли една луковица под глупавото кепе! Непристойно би било обаче да употребя дряновия жезъл.

Станчо се извини и спря след малко пред джамийката.

Няколко, дребни като яребици, кокошчици ровеха в мулешките сарми, оставени накуп до дънера на крива черница, за която беше вързано муле. На самара му висяха два пълни чувала. Забрадена жена излезе от дупката с табела "Минимаркет" над вратата, разкъса опаковката на шоколадова вафла, хвърли я върху фъшкиите и захапа вафлата, но в тоя момент видя пътниците, придърпа забрадката над устата си, отвърза мулето и го задърпа с широки крачки по стръмната уличка. Шалварите й се раздиплиха и дъното им провисна до глезените.

- Машалла! - отрони Станчо.

От ъгъла зад джамията изскочи друго муле със самар и ездач. Ездачът беше къдраво-рошав и със сини очи под перчема.

- Здрасти, младеж, къде да търсим ходжата. В махалата ли е по това време? - попита Станчо.

Младежът отговори "а, къде, тука е", слезе от мулето и се ръкува късо, но крепко. Отец Делан се ядоса на любезността му след жестокото ръкостискане и разтри дясната си длан.

- Ей сега, да го повикам - обеща младежът и потъна зад ниската портичка.

Отецът още разтриваше китката си, когато той се върна, каза "казах му, айде" и сръга мулето.

- Хайде! - отговори Станчо и погледна часовника си. - Три часа е, ваше Преподобие, гладни ли сме? Сега да имаше една гореща имам-баялдъ с ледена бира.

- Свети Йоан Постник, господин гладоберник, който е бил нищелюбив, въпреки и златар по професия, е стигнал до патриаршеския престол в Цариград с постничество. Шест дни в седмицата той е гладувал, а на седмия - неделята, е приемал само малко плодове и зеленчуци. Той пребъдвал в молитва, с чиято сила е укротявал вълните на морето, отбивал е враговете на престолния град, отстранявал е бездетство и прочее. А ти, Станчо, си един толум пълен с...

Ходжата се показа приведен в рамката на вратата и отец Делан не успя да довърши мисълта си.

- А-а, ефендилер! Добър ден и добре дошли... Папаз ефенди! Какво Аллах Всемогъщия ми изпраща - изигра ролята на приятно изненадано любопитство ходжата, с гладко опънати към небето длани. Кехлибарената броеница в лявата му ръка беше наистина едрозърнеста. - С какво да помогна?

Отец Делан се представи и обясни, че са уморени и търсят хотел, а Станчо прибави "и гладни като мартолоси", при което намигна, като се престави на свой ред с цялото си име и титла.

Ходжата - джезве кокали със сухо лице, ястребови очи и клюн на жадна кукумявка, който напомняше Мехмед II Завоевателя на стари години, се разкиска така, че се задави, и след като избърса сълзите си с опакото на ръката, каза:

- Мартолоси. Да идем тогава при Вежди. Ей тука, зад кьошето е. А, ей тука.

Безформената му черна дреха стигаше под прасците, а бялото парче хасе, увито около червената капа - изпрано. Шляпаше в еминии, обут в бели чорапи със скъсани пети.

Оногур гледаше дупките настръхнал.

* * *

- Буюрун, ефендилер! Много топла пролет! - подхвана криво-ляво мухабета ходжа Селим, когато седнаха на масата в "бара" на Вежди. - Кадъните са от тъмно по нивите, ама файда йок - бадева блъскат. Не изкупуват тютюна. Мъжете ни са по гурбет, ама не им плащат като хората и на тях. Аллах да ни е на помощ. - Ходжата разтвори широко ръце. - Какво да се почерпим, ефендилер?

- Студена водичка, ако има - отговори отец Делан. - Благодаря.

Домакинът погледна въпросително и Станчо.

- Имам-баялдъ и бира - задоволи любопитството му той, поглеждайки към тезгяха. - Предпочитам я ледена, а имам-баялдъта - гореща.

Влезе един старец с тояжка, взе на вересия пакетче "Арда", спря се, гледа ги дълго, каза нещо на увисналия си нос и излезе бавно. Краката му бяха извити като бурешки чумбери.

- И аз ще взема чаша вода тогава. Донеси и две кафета - поръча ходжата. - Е, откъде и закъде, ефендилер? - попита той и сложи длани на разкрачените си колене.

- По Божия свят, ходжа ефенди - поклати глава отец Делан. - Пъплим по Неговата воля наслуки. Откраднаха ни иконостаса, търсим си го сега наслуки.

- Хаирсъзи! - възмути се искрено домакинът и натопи човката си във водата. - Тука поне няма такива щуротии, сакън! Хората ни са послушни. Хайлязи с хайлязи! А-а-а, лоши времена, папаз ефенди. Аман!

Вежди донесе джезвето и чашките, които приличаха на напръстници.

- С леблебия е, ходжа - похвали кафето си Вежди. - По тертипа ти: каймаклия и шекерлия. Да ви е сладко!

Отец Делан разглеждаше дискретно ходжата, докато бавно отпиваше от порцелановия напръстник. Той не обичаше бързите преценки и се запита защо усети неволно някакво необяснимо разположение към стария човек с голите пети. Даде си сметка, че разположението може лесно да се обърка, когато му се задават подобни въпроси и не успя да дочака отговора, защото Вежди извика "ай, сиктир" и захапа палеца си. Беше го порязал на консервата. Руга още известно време и сервира имам-баялдъта, без да я прехвърли в чиния.

Тя лежеше сплескана на дъното, но Станчо не се почувства обезсърчен. Преглътна трудно и по брадата му потече гъста течност. Очите на отеца се насълзиха.

- Машалла! - каза Станчо. - Ял съм и по-лоша.

Ходжата се въздържа от мнение, сръбна от кафето и мълчаливо запрехвърля зърната на броеницата, но изглежда му хрумна нещо, защото бръкна в пазвата и извади една фотография с прегънати ъгли. Изглади я внимателно на коляното си, подаде я на отеца и попита:

- Познаваш ли тоя ястреб, папаз ефенди? Мехмед..., мой сестрин син е. Довечера го чакаме да кацне и тука.

Станчо надникна отстрани, преглътна бързо част от специалитета и отговори вместо отеца:

- Знаем, че идвал за изборите. Щяло да има и курбан.

Ходжата се озадачи, но докато се канеше да попита откъде знаят, Станчо преглътна остатъка и призна:

- Зафирчо Цициноглу-Козаря ни разказа за това събитие, ходжа.

- Дребният хайлязин ли? Вежди му е чичо. Голям шмекер е! И голям акъллия - за капак. Тоя прякор, дето му го лепна, ми е тамам по кефа.

Ходжата се разкиска и преди да се задави, отпи дълга глътка вода. Отец Делан подаде фотографията на Станчо.

- Същият. Заради него спахме половин нощ в един склад, ходжа. Какъв му е бизнесът? - попита Станчо.

- Политиката. Изгрява му, яваш-яваш, полумесецът - отговори ходжата. - Направи си едно ППП и се кани да си развее байряка горе в парламента след изборите.

- Има ината глава, като гледам - отбеляза Станчо.

- Евалла. Което е вярно - вярно! Сербез е като майка си, дано хване овена за рогата, да не мъкнем пак бохчите към...

Ходжата посочи с глава на югоизток и добави:

- Родата ми е цялата там в Турция.

- А какво е това "ППП"? - попита отец Делан, заобикаляйки темата с бохчите. - Май съм чувал за него напоследък.

- Партията на Правия Път - обясни ходжата. - На Аллах Справедливия, Милостивия и Всемогъщия.

- Оле-ле, забравихме дисагите на пътя, ходжа ефенди - сети се изведнъж Станчо и скочи. - Да не ги цапардоса някой. Оле, оле, отивам да ги прибера веднага.

- Сакън, Станчо ефенди! Бъди рахат, нашите хора не барат - опита се да го успокои ходжата. - Яваш, момче, не се кахъри.

- Кожени са, ходжа ефенди - намеси се отец Делан. - Дядо ми ги е поръчвал в Габрово навремето и са много ценни. Изработени са от една биволска кожа, която е била показана на международното изложение по манифактурите в Прага. Единствени са по формата и съдържанието си в Нова Чудесатия. Уникални! Сто тояги няма ли да са малко за дебелия задник на моя клисар, ако се върне без тях?

Ходжата се запита наум какви ли може да са всичките тия серсемлици, но призна:

- Мухабетът ни е по-шекерлия и от кафето, папаз ефенди, а човек целия си живот учи и пак греши. Няма кой да се резили за едни дисаги, тука, та и сърмени да бяха. Яваш, папаз ефенди.

- Все с явашлък ли, ходжа? Докога с тия теркове и тертипи?! Пак векове ще ни трябват. Вървяхме достатъчно срещу слънцето. Време е да тръгнем след него. Виж, ходжа ефенди. Когато вървиш срещу слънцето, се разминаваш с него. А когато го следваш, но не яваш-яваш, то не залязва за теб. Не всички хубави работи стават бавно и бързата работа, ако е добра, не е срам за майстора. Майстор Радо от Габрово е обработвал една биволска кожа три години и когато отишъл на изложението в златна Прага, харесали кожата някакви немци и му предложили голяма поръчка за армията си, на което той отказал. Като наплюнчил молива пресметнал, че тая поръчка няма да може да изпълни и правнука му.

- Направил си е добре хесапа - отбеляза ходжата. - Машалла! Искали са да му развалят рахата, ама не е бил толкова будала.

Отец Делан погледна към тавана. Една неоново-зелена муха, която слушаше неподвижно разговора, отвлече вниманието му и той рече:

- Благодаря за сладкото кафе и мухабет, ходжа ефенди. Казано е обаче: "В който град или село да влезете, разпитвайте кой в него е достоен и там отсядайте, докато си отидете. Ако пък никой не ви приеме, като излизате от къщата или от оня град, отърсете праха от нозете си". Ще се намери ли място за една нощувка в твоето село, ходжа ефенди?

Ходжата понечи да разтвори гостоприемно ръце, но не успя. В същия миг Станчо връхлетя обратно.

- Ваше Преподобие, дисагите са се изпарили! - изстена той.

Вежди вдигна глава от тефтерите. Отец Делан се хвана за буклата и ходжата вече мислеше, че няма никога вече да я пусне, когато рече:

- Казано е, ходжа: "По-леко ще бъде на земята Содомска и Гоморска в съдния ден, отколкото на тоя град. Пазете се от човеците...". Тъжен съм, ходжа, да не кажа - съсипан. Очите ми не искат да видят, ушите да чуят, езикът да пита и затова ще кажа само: Залови престъпниците и ги изправи пред съда на твоя Бог, защото моят е прекалено опрощаващ и милосърден към хулителите си, които се смеят на десетте Му заповеди. Всичките ми литературни съчинения, сказки, атрибути, цярове за тялото и душата и прочее, бяха в тия супердисаги, ходжа... А ти! Ти вземи едно въже от Вежди и иди да се обесиш на най-високия и дебел клон в дъбравата, Станчо. Друго не се сещам да те посъветвам в това състояние на върховен шок и ужас... Но като имам предвид, че Бог не наказва, когото мрази, върни се и попитай Оногур след коя кучка е хукнал, вместо да пази с будно внимание Юти и дисагите. Може, все пак, да е забелязал нещо по-съмнително и те насочи да ги намериш, за да надживееш лакомията си. И нека Бог да ти е на помощ!

Отец Делан затвори очи и отпусна ръце в скута си. Ходжата помисли, че разговаря със своя Бог. Толкова смирено бяха лицето и дишането му, че вдигна ръце и отвори длани да моли благоволение и от своя. Броеницата провисна на дългия му палец...

Молитвеното съзерцание накара Вежди да си обясни настъпилата тишина така: когато фактите са налице и боговете мълчат. Той си представи двамата самовглъбени мъже като адвокати по едно съдебно дело, гледано от двама небесни съдии, които тълкуват закона еднакво, но го прилагат различно и си зададе въпроса защо от небето не гледа и не съди само един. Или беше един, но с различни имена? Как можеше да разбере, ако дисагите не се намерят, кой от двамата е решил така? Ами в обратния случай? Вежди почеса тихо темето си и си позволи едно предположение: изглежда, всички други са измислени. Аллах е Живият!

Вежди също затвори очи, вдигна ръце и обърна длани да приеме благоволението Му в мига, в който Станчо се върна с дисагите.

- Бог е добър! - извика отец Делан. - Кой ги беше цап-цап-царосал, Станчо?

- Аллах е справедлив! - съгласи се ходжата. - Ама, мохамеданин не краде, ефендилер. Къде бяха, Станчо ефенди?

- В дъното на коша. Обикновено са преметнати върху него, но бях забравил, че ги мушнах там, да не се виждат. Акълът ми беше в пустата имам-баялдъ. Оногур не е мръднал от място, макар да видях с очите си как една махаленска кучка го задява в момента. Както и да е, всичко си е на мястото, ваше Преподобие. Вир-вода станах от напрежение и ще вали като гледам. Къде ли ще отседнем, ваше Преподобие?

- Рахат! - вдигна ръка ходжата и бавно се надигна.

Едно момиче с дълги мигли тъпчеше синьоглава пуйка с парени трици на двора. Когато отец Делан го погали по главата, момичето сведе срамежливо очи и пусна пуйката. "Дали и то ще върви в правия път, на десет метра след сайбията, яхнал мулето?" - помисли Станчо, бръкна в дисагите и му подаде едно лукче. Момичето го взе, но се засрами още повече и изтича след пуйката.

Къщата на Вежди миришеше на сушен тютюн. Вежди донесе една паница кози айрян и се измъкна гърбом от стаята. Когато останаха сами, отец Делан седна на леглото, свали борсалиното и рече:

- Странен феномен е гостоприемството, Станчо. Но още по-странен ми се струва случайността.

- Накъде биеш, ваше Преподобие - попита Станчо, който се зае да сложи някакъв ред в дисагите. - Дисагите са, според мен, най-големият феномен. Те са вълшебни торби, в които винаги можеш да намериш нещо, което смяташ, че си загубил. Какво имаш предвид със случайността?

- Или светът е нещо много малко, или случайността - много голямо. Ти как мислиш?

- Мисля, че това не важи за дисагите, всеки случай. Но мисля, че случайността, и в случай, че е голяма, е без характер, ваше Преподобие. Може ли случайно да бъркам?

- Никак не е случайно, че бъркаш и в случая, клисарю. Случайността е голям феномен с много качества, едно от които е капризността й. Как иначе да си обясним случая с фотографията, която ходжата ни показа? Случайността е пълна с капризни изненади. Разгледа ли добре снимката? Беше като отворена книга на Откровението. Тоя Мехмед-политикана, имаше усмивка, която не ми харесва.

- Въпрос на вкус, ваше Преподобие, но си прав, защото и на мен не ми хареса. Стори ме се много нахакана и сеирджийска. Защо се занимаваме с Мехмед, когато трябва да си отдъхнем от ходжата?

- Ходжата не ме преумори или отегчи, Станчо. Мислиш ли, че му е лесно с голите пети? И той пасе гладно стадо, което блее срещу полумесец в суха ливада. Не съм вещ в политиката, но Мехмед има нещо въдичарско в погледа и много риби ще се хванат на въдицата му... Заваля... Сещам се, че майка ми казваше "дъжди" вместо "вали". Отдавна не съм я сънувал. Ти си поспи, а аз ще се разходя под дъжда. Дали е вярно, че мокър от дъжд се не бои, ти как мислиш?

- Освен, че е мокър, дъждът е и поспалив, ваше Преподобие и аз мисля, че си прав. Да, това смятам да правя. Но ти помоли момичето за чадър, ако наистина смяташ да се мокриш. Баба ми му казваше "дъждобран", защото чадър било прекалено турско за патриотизма й.

- Старата беше крайна националистка и отявлена екстремистка, Станчо. Доколкото си спомням, не обичаше и власите. Метнал си се на нея, изглежда. Ти май заспа! Аз тръгвам!

Отец Делан мина покрай джамията и пое по меката извивка на хълма. Облаците - по-черни от подрасника, се търкаляха на педя над борсалиното му.

Когато стигна билото, светлината се взриви изведнъж и стопи всичко в себе си. Той усети прилив на непозната енергия, която го освободи от нуждата да мисли... Видя собствената си плът встрани от себе си и промълви треперещ:

- Каква е тая безметежност, Боже?!... Това ли е безгрижието на моята безплътност?... Чувствам само светлината Ти. Ще ми покажеш ли лицето си, Господи?

- Смири се, Делане! - отговори една гръмотевица.

- Свети Анрей Първозвани?! Ти ли си наистина? Как да те видя?

- Аз съм, Делане. Ти нямаш нужда от очи да ме видиш.

- А с какво те чувам? Имам ли уши?

- За да ме чуваш, не са ти нужни уши.

- Но език имам, нали!

- Не ти е нужен и език, Делане. Мислите ти са твоята реч и аз я чувам.

- Чувствам се обзет от безкрайно безомразие, свети Андрей. Да не би да съм в рая? Ако е така, значи съм умрял внезапно в къщата на Вежди! Не от уплахата за дисагите, а от мъка за човеците, струва ми се.

- Защо от това, Делане?

- Защото не се обичат, свети отче. Никога не можах да разбера защо намират това за толкова трудно. Сега, отгоре, виждам по-добре безпомощността им долу и ми се струва, че всички страдат от нелюбов. Защо ли?

- Не си умрял, щом питаш. - Гласът секна за миг, сякаш свети Андрей преглътна дребна костилка. - Още си нужен на хората, Делане.

- Искам да си обясня защо...

- Излишно усилие за един смъртен. Спомни си дали такова усилие води до някъде. Затова, направи усилие да осъзнаеш Божията безкрайност.

- Ако ме чуе някой, ще ме помисли за луд. И без това шушукат зад гърба ми. Нейсе! Жив ли съм наистина, свети отче?

- Виждам, че ти липсва достатъчно смирение, Делане. Коленичи! Млъкни и слушай!

- Земята е подгизнала, дъжди и съм мокър до кости, но ще коленича, щом трябва...

- Добре - прекъсна го гласът. - След малко ще се появи и иконостасът. Чуваш ли хора на ангели, които го свалят от Висините? И без разум се разбира всичко онова, което пеят.

Иконостасът изплува бавно, потънал в ефирна мъгла от Любов...

- Господи! Ето го! - извика отец Делан. - Виждам го със светлината на сърцето си, велики Боже...

Той падна на колене, отвори очи и видя в зениците на ходжа Селим последния лъч на светлината, който блесна за миг и угасна... Чу гласа му:

- Чуй, папаз ефенди! Аман, чуй! Аллах ме праща да искам прошка за всичките зулуми, дето сме ви сторили за петстотин години от негово име. - Броеницата трепереше в ръката на ходжата. - Изправи се, вир-вода си. Какво да му кажа, че беше много серт с мене.

Отец Делан разтърси глава, изправи се и рече:

- Човек помни по-добре своята болка и чуждите грехове. Аз пък молих прошка за нашите грехове към вас, преди да се върна на себе си. Ходил ли си някога в Мека, ходжа ефенди?

- Не. Само съм я сънувал... Гледай, папаз ефенди. Хората ще се тачат повече, ако помнят и хаира... Ела сега да те прибера на сушина. Бълнуваше ли, или си болен?... Аллах! Видях те като тръгна нагоре по баира. Хайде, ела сега да си ходим. Мокър си до кокалите, папаз ефенди.

- Земята е една за всички, ходжа, но ние ходим по нея сами и я тъпчем различно...

- Тамам! Така е! На нея и двамата сме родени. Тука за първи път чух гласа на Джибрил. Тука ще ме пази Азраил и от нея ще ме изведе Израил, да се изправя пред Живия, Милостивия, Великолепния, Справедливия. Ела сега на сушина. Да те заведа у Вежди да се изсушиш, папаз ефенди.

Ходжата се тюхкаше през целия път. На три пъти еминиите му се изхлузваха. Отец Делан видя, че чорапите му имат дупки и отпред, но старият човек не се смущаваше от това. "Авторитетът на един ходжа не е в чорапите, а в достойнството, с което ги носи и скъсани. Авторитетът и на падишаха не може да носи с по-голямо достойнство скъсани чорапи" - мина през ума му.

* * *

Станчо се събуди в момента, в който отец Делан отвори вратата, и се надигна на лакти. Лицето му изрази учудване, което го направи за миг красиво и отецът веднага си даде сметка за преходността на земната красота.

- Не съм чул кога си излязъл, ваше Преподобие. Къде беше?

Подрасникът се окапваше по пода.

- Трябва веднага да те загрея вътрешно. Правоверните мохамедани правят грешка, като не държат ракия вкъщи, но ще видя какво може да се направи. Ако се насилиш с една греяна и те размачкам, няма страшно. Събличай се и лягай, аз отивам за още завивки. Гледам, че дъжди още и ще се мръкне рано. Връщам се завчас.

Двата юргана и пешкира се показаха на вратата, брр-ъм, брр-ъм, вмъкнаха се в стаята и направиха една тромава маневра, преди Зафир да ги изтърси на леглото.

- Здрасти, папаз ефенди. Видя ли сега кой кара мотокара? Зафир козара. Брр-ъм, брр-ъ-ъ-ъ-м. Зафир козара. Загасих го, много патка и дими. Той и твоят човек идва. Студено ли ти е, папаз ефенди, щото ти тракат зъбите. Ето ти пешкир. Аз вече забравих за цицината, ама се сещам за ходжата.

- Преди малко бях с него. - Отец Делан се разкърши и се опита да не трака зъби. - Той е добър човек.

- Добър е дъждът вънка. Дядо Хасан, знаеш ли как му се радва? Ида ли в Измир, ако ида, веднага му донасям нова капа и рахат локум. Да знаеш, папаз ефенди, барът е пълен с журналистки - все хубави каки. И мирише на хубаво. Чакат Мехмед паша, ама, като гледам, няма да дойде. Да ти донеса ли една паница горещ курбан? Ще ти донеса! Да се наспиш добре, че си и къпан. Ходил ли си в Измир някога?

- Не съм. Има много места, където не съм ходил, Зафирчо. Само злото ходи навсякъде, а лошата памет върви като евнух след него. Не съм ходил в Измир, но знам, че хората и там са същите. Трябва да простиш на ходжата, ако ме послушаш.

- Какво е евнух?

- Скопена истина.

- Като овен ли, папаз ефенди?

- Нещо такова.

- Разбрах. Завий се сега, трябва да се загрееш. Отивам да издоя козите и се връщам. Ще ти донеса курбан да се изпотиш хубаво, после ще ми разказваш още. Къде се бави тоя твой човек? Тръгвам!

Момчето отвори вратата и влажният мирис на тютюневи листа се вмъкна в стаята заедно със Станчо.

- Готово, ваше Преподобие. - Станчо потри енергично длани. - Как се чувстваш? Вежди ти направи греяна гроздова с топена захар.

- Гроздова?! Откъде ракия у мохамеданин? - изненада се отец Делан. - Ти да не си омагьосал с нещо бедния човек?

- Имам едно синьо мънисто. Завеща ми го, заедно с вълшебните си "абри-кадабри", баба ми Калуда. Тя носеше винаги една носна кърпа, вързана на възел, под престилката. Явеше ли се някакъв проблем или силно желание у мен, дъртата кукумявка развързваше възела, вадеше синьото мънисто, измрънкваше наум абракадабрата си и желанието ми се сбъдваше. Помня, като войник й писах, че не ми дават домашна отпуска и тя уреди работата с мънистото. За което цял живот ще съжалявам, защото по време на тая отпуска се сгодих за Сали. Ето, пий сега една вълшебна глътка! Не се мръщи, ваше Преподобие, само с молитви работата няма да се оправи. Настинката не ще молитва, ами греяна ракия и чак след това молитва. Или с други думи, помогни си сам, ако искаш да ти помогне и Господ.

- Благодаря, доктор Станчов - каза признателно отец Делан, отпи и го погледна като отровен пудел. - Чудно ми е, все пак, на какво основание някои люде употребяват гроздова ракия.

- Основанието, както се изрази, ваше Преподобие, не е само едно. - обясни Станчо. - Но едно от тях е подражанието и то е достатъчно за начало. Сладкото начало има често горчив край.

- Интересно! - развесели си отецът, който получи две червени петна по скулите. - Мой втори братовчед се повърна от пътя на гроздовата, въпреки че беше изминал вече повече от половината и започнал да яде грозде в кръчмата, но никой не се сетил да му подражава. Нейсе! А знаеш ли, Станчо, че като бях на хълма, ми се яви иконостасът? Затова се задържах там и намокрих даже тленните си кости.

- Интересно! Кои светии ти се явиха, ваше Преподобие? - зяпна Станчо.

- Свети Андрей Първозвани, нашият патрон, с когото разговарях безгласно.

Станчо зяпна още по-широко.

- А останалите там ли бяха? Как съжалявам, че не се видяхме.

- Останалите го чакаха зад облаците. Чувствах бездънна светлина, ако можеш изобщо да си представиш как става това. Добре, че дойде ходжата да ме прибере на сушина, че както се бях улисал в приказки, можеше и да осъмна горе. Мехмед-политикана дойде ли междувременно?

- Не. Както разбирам, няма и да дойде. Да не е луд да идва в тоя джендем. Тия, дето ги излъга, сами ще му намерят оправдание, докато сърбат курбана. По пътя насам мислих и върху това, ваше Преподобие.

- И какво измисли?

- Че общата избирателна памет забравя бързо обещанията на политиците. От теб съм го чувал.

- Колективната памет, Станчо. С уговорката, че такава не съществува, а е само един продукт на колективното въображение.

- Добре, колективната. Тя ще разкаже на поколенията легендата за Мехмед, който не дошъл за предизборния купон, защото по пътя насам му се изпречил оня змей със стоте глави - Демокрацион, и докато Мехмед ги отсече до една, изборите минали и заминали и дошли новите, но той проспал от предизборно изтощение и тях, и пак не дошъл. И така, лъгал Мехмед избирателите си до три пъти. А когато най-после се сетил за тях, се оказало, че село още има, но хора в него - не. Ето, това измислих по пътя насам, ваше Преподобие... Голям купон е при Вежди.

- Не е никак малко за такова кратко време. Когато един народ си няма легендарни политици, той си измисля политически легенди, вярно е. Така един лъжлив политик може да стане незаслужено почтен и приживе. Бог да ни пази от такива! Прочее, каква е тая просташка дума "купон", която употреби два пъти в един монолог? Чувам я често напоследък?

- Дойдоха журналистите, ваше Преподобие. На купон са в кръчмата. Каквото скрито имал под тезгяха, Вежди го извади. Направиха ни снимки с Оногур и казаха, че и да не е предизборен купонът, пак ще падне "лудо купонясване". Искаш ли да те запозная с тях, да се изпотиш и без ракия?

- Какво?! - извика отец Делан и скочи от леглото? - Език свещен на моите деди! Колко пъти съм казвал, че журналистите ще ни довършат. Отивам още сега да прогоня от храма на живото слово, какъвто е чудесатската кръчма, тая полужива паплач.

- Лоша идея, ваше Преподобие. Вежди и без това им е разказал, че си някаква проскубана птица, кацнала по случайност в тоя джендем. А и една от госпожиците чака за интервю с теб, а ти не си падаш по интервюта, доколкото си спомням. Аз й дадох интервю, за всеки случай.

- Не се изненадвам, Станчо. Въпреки това ще трябва да си събера мислите и да дам отпор на тия гладни феодали за кръвожадни сензации и махмурливи лъжи. Сега или никога! Прочее, извади няколко листа от дисагите, моля. Дъжди ли още?

- Защо, вън ли ще пишеш? Още дъжди, ваше Преподобие.

- Да дъжди! - разреши отец Делан. - Подай ми подрасника и върви напред, аз идвам сед малко.

Отецът седна, приведе се над празния лист и вдигна молива от него след десет минути. Стана и след като прочете писаното на висок глас - видимо доволен, сложи борсалиното, прекръсти се и решително напусна стаята.

Върху фона на дъждовните капки в очертанията на вратата, протоиерей Делан Манчев напомняше видение, и купонната глъч се изниза веднага през отворената врата.

- Добър вечер, дами и господа, простаци! - Гласът му беше по-сух от барут.

"Простаци" прозвуча като поздрав от преизподнята и всеки отговор можеше да бъде искра, от която да последва експлозията. Отецът се наслади на настъпилата тишина, разкърши врата си - ляво, дясно - и извади сгънат лист от пазвата си. Почака още няколко напрегнати мига, заслушан в шепота на нощния дъжд зад себе си, и зачете с паузи:

Език свещен, свещена, моя реч! (дълга пауза)
Защо не вдигнеш тежкия си меч,
над всеки неграмотен журналист,
разпъващ те на вестникарския си лист? (дълга пауза)
Защото му прощавам (дълга пауза). И при това,
аз нося спомена за две божествени слова,
нашепвани ми като майчин благослов:
едното ОБИЧ е, а другото - ЛЮБОВ.

Едва когато свърши, забеляза, че глъчката се беше върнала отново в кръчмата. Вестникарската задруга се занимаваше отново със себе си...

Поколеба се кратко. После затвори вратата отвън и си тръгна обиден като некалесан за кум кръстник. Някой извика името му, но той чу едва след третото повикване.

Младата жена приближи няколко крачки и помоли:

- Моля ви, върнете се. Един "купон" не е поле за индивидуални прояви, а групова проява на индивиди в полето: говориш на другите, за да слушаш себе си, отец Манчев. Сигурно ви е познато от ежедневието в Народното ни събрание. Нека не стоим още под дъжда! Моля ви... Аз съм Марти Априлова от вестник "Вчера", приятно ми е.

Младата жена подаде ръка. Отец Делан я взе в своята и след ново кратко колебание рече:

- Не ползвам услугите на вестника ви от завчера, госпожо. Няма днес без вчера. Но има днес без "Вчера". Моля, след вас.

- "Няма днес без вчера"?! Гениално! - възкликна жената, когато седнаха в ъгъла. - Господи! - повтори тя като в сън. - Ще изпия още една двойна гроздова. Трябва да го осъзная напълно, господин отец. Да поръчам ли и за вас?

Отец Делан категорично отказа. Една журналистка обличаше пуловера си на Оногур и това отклони вниманието и отговора му.

- Пиша върху тема "Ново-чудесатското духовенство - обреченото рицарство на Непреходността" - каза Марти Априлова. - Ще ми позволите ли няколко въпроса в тая връзка, господин отец?

- А аз разсъждавам отдавна върху темата "Журналистиката - обречената духовност на Преходността". Печална е властта на четвъртата самовласт, госпожо.

Марти Априлова повдигна изненадана рамене, а отецът продължи:

- Прочее, къде по отсечката закъса духовната власт? Властта на светата ни православна църква? Тя, която трябва да стърчи над всички останали, а лежи просната като меча кожа пред камината на историята. "Жетвата е голяма, а работниците са малко", госпожо.

- Затова - повече синоди, господин отец - предложи Марти Априлова.

- И по-малко вестници - съгласи се отец Делан и стисна устни.

Сред морето от глъч, мълчанието им не се почувства самотно за дълго.

- Докато господин Вежди ми разказваше тая вечер за вас - проговори жената отново, - си представях не на шега проскубана черна гарга с мокра перушина, но сега аз виждам истината, такава каквато е, господин отец. Вие сте белият гълъб на Нова Чудесатия, кацнал тук, за да ми припомни красотата на човешкото несъвършенство. Ако не съществуваше тая наистина просташка дума "купон", трябваше някой да я измисли, защото за мен беше голяма полза и удоволствие да се запозная с вас по тоя повод.

- Колкото до думите, мога да твърдя, че са като шапките. Има ги всякакви - и грозни, и излишни. "Журналист" е нещо по средата. Чудесатската дума за журналист е "пишурка". Читалището в родния ми град Манчеви варници се казва "Кръстю Пишурка", например. Но междувременно смятам, че е време и за сънища - прозина се сдържано отец Делан. - Човек трябва да е бодър, когато търси иконостаса си. За вас е била честта, а за мен беше удоволствието от честта, уважаема госпожо Априлова. Знаете ли, прочее, в каква посока и на какво отстояние оттук е Розово - тая жива легенда?

- Взех наскоро интервю от кметицата там. Казва се Солова-Козлов. Розово е розово. Така, както повечето други са сиви. Само на два часа път оттук е, в посока на забележителното ви чувство за време и пространство, господин отец. Ще й се обадя да ви очаква като метафора на предизборната си платформа. Тя е стандартно неадекватна и сигурно ще се харесате взаимно. Лека нощ, господин отец, удоволствието беше и мое.

Отец Делан видя в съня си как кметицата Солова-Козлов, клекнала под една розова крава, дърпа вимето й. Отнякъде се появи Станчо, посъветва я да не мъчи напразно добичето и кравата облиза с благодарност голото му теме, което моментално се покри с розов перчем. "Прегоряла крава! - ядоса се госпожата и ритна вимето толкова жестоко, че изруга от болка и закуцука. - Кютук, с кютука му! А мъжът ми твърдеше, че най-млеконадойни били символите. Неговите глупости са винаги кръгли като тикви! Вие кой сте, не ви познавам. Да не би и вие да сте някакъв полуграмотен пишурко, който ще се представя за разследващ журналист? Или сте някакъв корумпиран инспектор, защото мога да допусна всичко за един тантурест мъж с розов перчем." "Минаваме случайно през Розово - отговори любезно Станчо. - Търсим иконостаса си под дърво и камък, и подслон тук. Но защо тая крава е дървена, госпожо?" "Защото е изкуствена - отговори учудено жената. - Всички символи са изкуствени, не знаехте ли?! А кравата е символична. Я, свалете тая розова перука, защото ми се повръща вече от символи, ако наистина искате да нощувате в Розово. Сега се сещам. Вие сте клисарят на преподобния отец Делан Манчев от... Манчеви варници, нали!" "Клесар съм на ОиК. Това е нещо като дървена крава. Но протоиерей Делан Манчев е един естествен символ на безмощните качества "мъдрост" и "милосърдие". Чували ли сте за него, госпожо?!" Кметицата опипа глезена си, без да отговори. Ходилото й беше подуто като самун. "Отивам до доктора - каза след кратка пауза тя. - Който рита срещу символи, трябва да прибягва и до доктори, които са символи на телесната болка и страдание. Много държа да се запозная с отец протоиерея, ако посетите и Розово". "Ще му предам, госпожо" - обеща Станчо.

Отец Делан се поразсъни за момент и се обърна на дясната страна. Опита се да си обясни защо, когато сънува, човек вижда със затворени очи и чува мисли, но потъна в нова дрямка и пропусна да си отговори.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015