ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

II

- Излизаме на асфалтов път, ваше Преподобие. Да продължавам ли по мекия, или да свърна на кръстовището? - попита Станчо.

- Карай по асфалтовия - отговори отец Делан и потърка посинелите си колена. - Трябва да се подслоним някъде.

Изкатериха ниско възвишение и пред погледите им се разстла поле като мръсна рогозка - окаляна и разнищена.

- Като живота ни - разсъди на глас отецът. - За какво мислиш, Станчо, но говори по-високо, заглъхнали са ми ушите.

- За Нова Чудесатия, ваше Преподобие... Така чуваш ли?... В душата ми сега е като в черквата - празно и пусто, само някакво око, като това над иконостаса, ме гледа отвътре. Страх лази в стомаха ми от тоя поглед и се обърквам... - Станчо направи пауза, посегна назад да погали Оногур и усети мокрия език на нежната му обич. - Винаги, когато преям, ме спохождат такива мисли, не знам на какво се дължи.

- Гладният мисли за хляба, Станчо. Яденето е по-важно от мисленето, стомахът - от милосърдието. Сега си сит и едва ли ще ме разбереш и повярваш, но продължи, ако обичаш.

- Най-хубавото на думите ти е, че не са за вярване, но са верни, ваше Преподобие... Какво да ти кажа... Каквото за всички, такова и за мен. Винаги ми е било хубаво, когато някой ме пита какво ми е на душата. Затова те тача и обичам, и като не те видя един-два дни, чувствам, че просто ти липсвам. Когато чувствам, че липсвам на някого, това значи, че го обичам, защото той ме обича, иначе просто няма как да му липсвам. Изразявам ли се ясно за вкуса ти, ваше Преподобие? Защо мислиш, че се влача с тебе и деля несгоди? Само за тия титли ли, след като е ясно, че са едно ала-бала? Но не е само ала-бала, когато разбера, че и аз съм заслужил нещо в тоя живот като награда от признателност.

Отец Делан се извърна цял в коша така, че не само да чува, а и да гледа Станчо:

- Извинявай! - рече топло той. - Но, въпреки че се изразяваш доста смътно, ми става ясно състоянието, в което се намираш след чевермето. Преди да продължиш, искам да научиш, че това, което каза, е забележително. За мен, Станчо, е чест да водя и да показвам на света такъв умен клисар, затова продължи разсъжденията си, ако обичаш. Колко лесно е, когато други мислят и разсъждават вместо теб и имат услужливостта да ти го споделят. Как хубаво го каза! Когато чувствам, че липсвам на някого, това значи, че го обичам... Дори на мен ще са ми нужни много усилия, за да сляза до дъното на тая бездънна мъдрост, мъдролюбецо. Сега слушай! Бог е винаги онова, което ни липсва. Помниш ли къде те прекъснах за кратко, защото аз вече забравих...

- Помня. Че титлите са само едно ала-бала...

- Хм! Всичко е едно ала-бала, Станчо! Което е колкото вярно, толкова и невярно. Ако в края на всяко "нещо" виждаме, че е било едно "нищо", то е така, защото сме забравили завинаги собственото си "начало". Сложно е, но по-просто няма кой да ти го обясни... Пак забравих докъде беше стигнал...

- До титлите. Но, ако така ме прекъсваш, няма как да не забравя и аз. Говорех за наградите в живота. Какво е животът, ваше Преподобие? Не можем да избираме майките си, иначе щяхме да ги избираме погрешно - както аз избрах Сали, а ти професията си, като пример. А какво изобщо търсим на тоя свят, ти знаеш по-добре... Мисля, че животът е нещо, което ни лъже за нищо. Аз греша лесно, а той ми прощава трудно. Две и две са четири. Но ЗАЩО? Това са все въпроси, ваше Преподобие, и когато си говорим за такива неща с Дона...

- Коя Дона? Марка ли?

- Как позна? - развесели се Станчо. - И тя се пита за такива неща, с всички е така. А ти, ваше Преподобие?

- Какво аз?

-Ти, като че ли си паднал от Марс на Луната. Живееш си в някакъв друг свят. Не знам по-добър ли е, но е друг. Не ми се сърди, но ти си... не знам...

- Говори направо, Станчо! Какво съм аз?... А? Говори направо!

- Няма да ми се сърдиш, но си един вид... - Станчо преглътна на сухо. - Един луд, защото си винаги добър с мен. И си непресторен. Гледам те и си мисля, че е по-добре и аз да полудея. Но не много като теб или Сали, а нормално, та дано стане животът ми по-нормален. Искам да съм малко луд, за да не питам и защо питам.

- Продължавай без да питаш, Станчо!

- Не знам... Като се размисля за такива работи, се разсейвам, да не заорем в канавката... Виж! Какви са тия покриви, дето червенеят зад орешаците... Вярвам, че е странноприемница, на такова прилича. Да питаме ли за нощувка, ваше Преподобие!

Отец Делан кимна замислен. Той стисна дървения жезъл, хвана посребрения кръст в другата си ръка и рече:

- Него! Всички търсим Него, Станчо. Оставени сме да Го търсим безутешно на земята, но сме определени да намерим утехата Му в сърцата си. Затова, верующите се блажени. Внимавай, вним...

Юти се наклони така, че кошът се повдигна на две педи.

Когато излязоха от завоя, видяха на двеста метра пред себе си група военни и един танк, а когато наближиха - спусната на шосето бариера и знаме с полумесец пред караулката. Десетина души оковани в пранги и вериги седяха под един крайпътен орех и се озъртаха ошашавено.

* * *

Турският войник им даде знак да спрат и ги подкани с дулото на автомата си да слязат. От караулката излязоха още двама души - единият с офицерска униформа, а другият - късоглед цивилен с папионка и угодлива походка. Офицерът се съсредоточи върху усилията на отец Делан да се измъкне от коша, но търпението му беше подлучено с лютива усмивка, готова всеки миг да премине в свирепост. Станчо забеляза опасността и в миг го обзе някакво неприятно усещане, което се отказа да споделя даже с отеца. В главата му - като муха в прашна паяжина - се заплете мисълта, че по-лошо от външната окупация е само вътрешното бездържавие... Той се огледа, докато косматата тарантула продължаваше да оплита мислите му в паяжините си и усети, че човек взема най-важните решения, без да мисли.

Слезе послушно, погледна Оногур, който се прозя безразлично... и хукна в "зиг-заг" назад...

Спря чак на билото да изплюе дробовете си, но бързо се отказа. Просна се по гръб и затвори очи... В ушите глухо заблъска тишината... зад клепачите бавно изплуваха черни снежинки...

И съвестта му бавно се пробуди.

- Дали отецът вече крачи твърдо в заточение, окичен с вериги? - попита я гласно той и предпазливо отвори очи.

- Още не - последва незабавен отговор от бездънната синева. - Но защо ти се отрече от него и избяга като крадлив пор, глупако? Грухай с черясло глупеца в чутура заедно със зърната, глупостта му не ще се отдели от него. Нечестивецът бяга, когато никой го не гони...

- Това ли е гласът на голата ми съвест? - надигна се на лакти Станчо и отвори напълно очи. - Да вярвам ли на ушите си?!

- Може и така да се каже. Всъщност съм Соломон Премъдри, който твоят духовен отец Делан Манчев талантливо и често рецитира. Защо така го заряза, подлецо? Страхът пред човеците поставя примка; а който се надява Господу, ще бъде в безопасност. Верен човек ще бъде много благославян... И още нещо: кога страната отстъпи от закона, тогава в нея има много началници, а при разумен и вещ мъж тя е дълговечна.

- Ако не съм се побъркал от страх, няма да се върна, премъдри Соломоне. Но, ако не съм повече в ред, ще те послушам, защото повярвах на думите ти. Какво да предам в такъв случай, ако намеря отеца между живите?

Соломон не отговори и след повторно запитване. Станчо се изправи и обърна поглед надолу, където шетаха турските окупатори. Стори му се, че чува къси команди, но кичестите орехи му пречеха да вижда.

И все пак... Не, имаше нещо неясно в цялата тая работа...

* * *

Турският офицер успя да запази търпение. Нещо повече: подхвана отеца под лакътя, но той беше усетил вече почва под краката си и отказа помощта с категоричен жест. После хвърли презрителен поглед към войника, който не го изпускаше от очи и попита Оногур:

- Къде отиде оня плешив бегач на къси разстояния, без да се сбогува с нас?

Оногур отметна глава, излая нещо като - според усета на отеца за чужди езици - "ще се върне негодникът" и се прозина отново с безразличие.

- Пак ще се присламчи гладен като бездомна котка - увери го отец Делан и също се прозя, прокара елегантно периферията на борсалиното между палеца и показалеца си и премести поглед върху окованите във вериги нещастници под кичестия орех. Стисна дървения жезъл и попита офицера с метална нотка в гласа.

- Е, и?

Офицерът заговори бързо. Късогледият цивилен се оказа толкова сръчен преводач, че превеждаше и неща, които турчинът не беше още изрекъл, което можеше да се забележи при повече интерес. Но отец Делан гледаше упорито окованите хора под ореха, вместо дебелите мустаци на турчина и не намери за нужно даже да кима.

- След кървавия преврат през последната нощ... извършен от група нео-падишахисти, на Високия диван в Истанбул седи по турски и с огромен тюрбан върху мъдрата си глава правоверния Абдул Хафез Втори, известен на поданиците си като султан Абдул Гръмотевицата, който изпрати незабавно своя башибозук под Балкана, за да сложи най-после ред в стария си вилает...

Тук преводачът направи пауза, за да почеше темето си, а офицерът я използва и заломоти нещо важно. Преди да е свършил, преводачът продължи:

- Още в първия си ферман падишахът е обявил Нова Чудесатия за свой вилает, като и дава новото име...

- Абсурдистан - помогна му офицерът и засука левия си мустак.

- Имах две предположения - рече отец Делан, премествайки погледа си върху лошо гледаните мустаци на офицера. - Първото беше, че сънувам. Но след като съзнавам, че моят титлоносец просто е офейкал, то отпадна автоматично, защото постъпката му е очевидна и явна, и съвпада напълно с очакванията ми. Аз съм му казвал и в очите, че ще се отрече от мен до три пъти, но понеже не може да съществува сам, след това ще се чуди как да се оправдава за постъпката си. Тъй като съм един невменяем либерал, първи мой принцип е компромисът, или казано направо - безпринципността, и тук искам високо да заявя, че той ще получи моето благоволение и прошка, дори да се върне и когато е вече по-плешив.

На това място преводачът го прекъсна, за да преведе казаното, но офицерът се отказа от услугите му, каза кратко "тамам" и подкани с жест отеца да продължи.

- Остава второто предположение, а именно, че това, което виждат очите ми на петтдесетгодишен орел е една невероятност, а това, което чуват ушите на петдесетгодишна къртица - кошмар. Какво ли и друго може да бъде окупацията на моето скъпо Отечество, освен една кошмарна невероятност?! Наистина ли Нова Чудесатия е нападната вероломно и без официална нота от турски башибозук, господин паша? Прочее, каква е оная жалка група, която виждам под ореха?

Поласкан от обръщението, офицерът не дочака превода, каза "тамам, тамам", и с оперетен жест подкани преводача да обясни, но в тоя момент вниманието на всички беше привлечено от кален трабант, теглен от две крави. Войникът спусна бързо бариерата и кравите спряха кротко пред нея. Оказа се, че в трабанта са общо трима пътници - свекър и свекърва с щуравата си снаха, която прибират след несполучилия й опит да се укрие при майка си. Именно тя повредила трабанта докато сватовете се черпели. Наложило се да го теглят обратно с кравите, което сватовете им предложили като изход от положението. Офицерът не желаеше да слуша подобни "гяурски серсемлици", така че тримата бяха свалени без повече приказки от трабанта, окопчани във вериги и изпратени при групата под ореха, а таратайката и кравите - конфискувани в полза на аскера. Снахата очевидно хареса много униформата на офицера и му се усмихна, а той притисна сконфузено левия си мустак, преди да й намигне.

Веднага след насилствената процедура преводачът помоли за вниманието на отеца, който бършеше в тоя момент очите си, за да им повярва:

- Господин офицерът е назначен със султански ферман де факто за бег на тоя вилает, където се намираме сега, и вие като тия под ореха получавате постоянен статут на заточеник, господин отец - каза той. - Ако сте наистина отец, то моля, веднага след като ви сложим прангите, да се присъедините към групата под ореха така недвусмислено, както би направил всеки добър пастир в тежък за стадото си момент. Но в случай, че настоявате да бъдете третиран индивидуално, не ни остава нищо друго, освен да ви обесим отделно на най-дебелия орехов клон, преди да сте дочакали завръщането на своя нелоялен спътник. Съветвам ви, все пак, да демонстрирате благоразумие и да се присъедините към останалите каторжници, като ви предупреждавам от името на полевия съд, че всеки опит за бягство, подстрекателство към неподчинение или бунт ще бъдат наказани по бързата полева процедура - с разстрел на място. Имате право на въпроси, но след като преведа на господин офицера какво ви казах дотук.

- Какво имаш да му превеждаш, господин преводач? Цялата тая жалка постановка, която наблюдавам, ми прилича все повече на самодейно театро. Моето племе е надживяло всички свои поробители и знам, че ще надживее още много, виж, това си струва да му кажеш.

Офицерът се задави, което озадачи отеца, но той не разсъди смисъла и на тая подробност, защото се беше съсредоточил върху това как най-убедително да демонстрира достойнството си на духовен пастир по време на чужда окупация, и продължи себеотрицателно:

- Превеждаш ми от някакъв смешен език, нещастнико, който ми напомня патагонски. Аз притежавам един скромен усет за езици, но в тоя случай твърдя, че тук не се говори турски - език, който за моя вкус притежава мъдра непретенциозност и мъжествена беззвучност, а някакъв патагонски диалект. Преведете, моля, това, което казах на господин пашата, за да се насладя на опуленото му изражение.

- Това, на което говорим е еничарски жаргон, употребяван от всички офицерски чинове. И ако ви прилича наистина на каквото там казахте, това е, защото е и тройно закодиран. Господин капитанът ще поиска да попита носите ли лични документи със себе си.

Отец Делан съобщи веднага името и местоживеенето си, като уточни, че преди Освобождението Манчеви варници се е казвало Керечкьой и посегна към дисагите си, но офицерът го възпря с вдигната длан:

- Тамам, тамам!

После се обърна към преводача, изломоти нещо кратко на жаргона им и тръгна към караулката.

- Трябва да конфискуваме моторетката ви за нуждите на турската армия, срещу което ще получите надлежен документ, а кучето се налага да разстреляме. Конфискуваме животни, които произвеждат нещо, а не само джафкане и въшки. Песове се разстрелват, за да бъде веднъж завинаги решен проблемът с бездомните помияри в Абсурдистан. Вземете си дисагите и ме последвайте при групата под ореха!

Докато нарамваше дисагите, отец Делан забеляза ръждясалите вериги на танка и разпасания му екипаж. Помисли, че това се дължи по-скоро на слаба военна дисциплина и разпуснатост, характерни за всеки завоевател, който познава чудесатското гостоприемство, но преводачът го подкани да побърза и това го откъсна от разсъжденията му. Той се подчини безпрекословно.

Някои от групата под ореха го посрещнаха почти разридани. От дълбините на сърцето си отецът чу възмутения глас на своята племенна принадлежност, но с едно последно усилие на волята успя да го овладее, за да не покаже малодушие пред ония, които предстоеше сам да утешава.

- Тоя път ще бъде много по-лесно, господин отец - успокои го нагло ухилен наблюдателният преводач. - Сигурно помните адреса на двойните си освободители и не ви съветвам да ги чакате още пет века, докато отново се сетят да ви освободят.

Отец Делан се почувства като запален фитил, но не изчака огненото езиче да стигне до бурето със сух барут...и рече спокойно:

- Относно всички освободители ще кажа следното: Готови сме да платим непоносимата цена и на едно трето братско освобождение, но никога - по-поносимата на едно второ османско робство! Дори такава да е волята и на Аллаха.

Отец Делан усети, че гласът му стана по-влажен, направи успешно усилие да преглътне сълзите си и продължи, обърнат вече към групата:

- Братя и сестри чудесати! Съдбата поставя неочаквано пред нас едно познато предизвикателство. И истина ви казвам: всеки, който властва над другите, е подкупен, а подкупът какво друго може да е освен мирното отмъщението на безвластния. Ние, чудесатите, познаваме добре сладките предимствата и могъщество на това оръжие, което крием като кама в пазвата си, която, ако искаме да оцелеем, трябва винаги да държим остра.

- Мъдро е това, което проповядваш! Ние просто ще корумпираме своите поробители - извика разгърден мъж от групата и облиза сладко устни. - Свободен е оня, който корумпира, а не корумпирания. Води ни в една такава организирана борба с изедниците, господин отец!

- Господин отец! Господин отец! - протегнаха ръце две млади жени с оскъдни парчета плат около бедрата си. - Ние сме две млади грешници, които спят до три часа следобед и ходят на черква само по Великден, което е мода и суета - надвика всички едната. - Аз съм Ормузда, а моята колежка - Аримана, което е самата истина. Днес нашият работодател ни остави да работим по наказание на това празно и второстепенно шосе, по което минават само много бедни мераклии и първо се зарадвахме, когато войничетата се зададоха, но те просто ни окошариха, преди още да разберем, че са с такива извратени намерения, като да ни окупират отечеството. Сам Господ ни наказва за нещо, изглежда. Защо?

- Много интересно защо! - направи се на учудена една жена с пакет памперси в ръце. - Аз имам правото да попитам господин отеца защо. Защо, господин отец, трябва да ходя на изгнание с памперси в ръце, а бебето ми да плаче в тоя момент за подмиване. Какво е виновно детето ми? Питам!

- Много се дразня от такова провинциално любопитство, но понеже съдбата ни събра в една обща партида, аз ще ти отговоря защо, госпожо - взе отново думата Ормузда. - Защото не дадохме цялата си улична заработка на боса, това стига ли ти на първо време като информация? Господин отец, неутешими сме, след тая своя постъпка, ще ни утешите ли, преди да ни обесят поробителите?

Отец Делан свали борсалиното, избърса потта отвътре и рече:

- Моето призвание е да говоря високо на глухите и да утешавам тихо неутешимите, жено. Приближете се, моля!

Аримана стъпи накриво и счупи тока на обувката си.

- Здраве и благочестие вам, Ормузда и Аримана, заблудени внучки на баба Илийца! Бог да отваря широко очите ви за истината, а сърцата - за любовта. Вашата постъпка е грешка, а от прошка се нуждаем всички. Добродетелен е народът ни, въпреки и често съблазняван от ереста на чужди внушения и моди, внасяни у нас по контрабандни канали, или с помощта на подкупни митничари в кавички. Но за да станем по-добри, трябва много да грешим, защото какво друго е доброто, ако не поправителният изпит на злото? Мир вам!

Ормузда тръгна обратно, като се кръстеше наопаки. И тя счупи тока на обувката си.

Чуха се къси команди. Отец Делан се обърна и видя офицера начело на двама войника, нарамили пушки със затъкнати щикове.

- В нишка по един, напред към Диарбекир! - изкомандва на чист чудесатски офицерът, но отецът отчете бегло и тая подробност. - Чабук, чабук! Не се бутайте като прасета над корито с парени трици! Диарбекир няма да ви избяга, гяури.

Веригите се раздрънчаха в сърцето и в стомаха на отец Делан. Той застана пред колоната насълзен и се обърна, за да се прости с Нова Чудесатия. Направи го така трогателно и артистично, че не оставаше никакво съмнение: Бог беше скроил човешкото достойнство по него.

- Всичко това тука е някакъв сапунен сериал, паша ефенди - извика сухогласо той, - но моят народ ще изиграе с удоволствие ролята си в него. Нещо в мен се съпротивлява през цялото време на тоя цирк..., но...

Отец Делан прекъсна рязко репликата си... Левият мустак на офицера липсваше...

Сапуненият мехур се спука.

- Предположих нещо такова на два пъти, но мислите ми бяха при паството. "Скрита камера", нали!!

Отецът тържествуваше. Артисти и статисти свалиха сами веригите си.

Смях и дълги прегръдки последваха освобождението от турско робство. Офицерът, който се оказа и режисьорът, даже целуна ръка на отеца и призна:

- Господин отец. За цяла сутрин по това изровено шосе минаха само две превозни средства с магарешка тяга и бяхме вече на ръба на отчаянието, когато Бог ви прати право в ръцете ми, малко преди да се обеся на ореха.

- Неведоми са пътищата Господни, господине - съгласи се отец Делан. - Цяло щастие за вас е, че попаднахте на мен, защото аз пък съм попадал в къде по-съдбовни житейски ситуации от тая. Нейсе... Как не се усетих веднага, че е само една пиеска! Съжалявам, че и клисарят ми не взе участие в нея, за да се получи кино в киното. Но мога да си обясня постъпката му и донякъде я оправдавам. Прочее, хората под ореха професионални артисти ли са, господин режисьор?

- До един неосъществени таланти. Особено двете уличници. Имам предвид ролите на Ормузда и Аримана. Но вие, вие! Вие сте един самороден талант, и ако ви бях срещнал по-рано, можеше да спечели не само студио "Бояна" и "Twenth century fox", а изкуството като цяло. Вие, господин отец, не сте просто прероден артист, а хамелион. Нямам думи! Нека сега отидем в хана на Гроздан, успехите трябва да се поливат, за да растат до небето. Както виждам, господин клисарят ви вече се завръща от нелегалност.

- Слава Богу! Щом е истинско, приятелството трябва да издържа на ударите на всяко предизвикателство. В противен случай, то е неистинско. За мен тая човешка постъпка е повод да се замисля над всечовешката недостатъчност. Ако позволите... О-о-о! Дясната половина на това нещо под носа ви... да, мустака, виси...

Режисьорът се усмихна и го отлепи, преди да влезе в хана, а отец Делан остана отвън, направи знак на Станчо да приближи и му рече благо:

- Ако ми спестиш лъжите си, можеш да забравиш предателството, което извърши, подлецо. Моето пророчество, че ще ме оставиш при първата още опасност, се сбъдна и това е по-важното в случая.

- Ваше Преподобие, съжалявам, но вярвам, че...

- Човек се оправдава с дела, а не само с вяра. Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва. Само, който не греши с дума, той е съвършен и мощен да обуздае и цялото тяло. Но езика никой човек не може да укроти, той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Бога и Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Не трябва, клисарю мой, това тъй да бъде. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода? Може ли смоковница да ражда маслини, или лоза - смокини? Който е мъдър и изкусен, нека покаже чрез своето добро поведение делата си...

- Да, но чудесатите не са узрели още за това. Без дъх останах да тичам, за да събера военно опълчение, но като не видях жива душа наоколо, се върнах. От теб ли беше тая дълга и дълбока мъдрост, ваше Преподобие?

- От Иакова, Станчо. Но по-важното в случая е да носиш сам тия дисаги, защото ми откъснаха лявото рамо и да ме последваш в хана, но само в случай че си се разкаял искрено.

Станчо пое дисагите и последва поканата. На вратата се обърна и напомни на Оногур, който се готвеше също да я последва:

- Ти оставаш вън, юнак. Наглеждай Юти и внимавай с двете ханджийски кучки, в онова отношение. - Станчо му намигна. - И двамата сме тарикати, но те предупреждавам: те са по-тарикатки от нас двамата, взети заедно. Затова, не се поддавай на разни любовни изкушения и наслади.

Вътре миришеше на кисело вино. Зад тезгяха стоеше Гроздан, който чешеше челото си, скрито под остър бретон.

- Мир и благочестие, господин стопанино на тоя ухаещ приют за жадни и уморени - поздрави отецът. - Търсим нощувка. На изгодна цена и за една нощ, моля.

Гроздан се прозина широко и учуден от необичайния поздрав, отговори:

- Имам една стая и за две нощи, но е резервирана за група турски бизнесмени. За ядене предлагам шишчета, кебапчета и мешана скара. Заповядайте, сядайте където ви е удобно. Нашият енорийски свещеник поп Цист, който вместо "добър ден" казва "и като не дойдоха богомолците в храма, пристигам аз в хана", сяда винаги до прозореца. Можете ли да отгатнете защо?

Благодариха и седнаха. Отец Делан облегна дървения жезъл на стената, свали борсалиното и галейки брадата си като котешки гръб, се зае да изследва интериора. Впечатли се най-вече от една декоративна паяжина на тавана, която беше голяма колкото рибарска мрежа, но по-прашна.

- Лесно е да се познае защо, господин ханджия - отгатна досетливо Станчо. - Когато кръчмата ти се запали, докато всички се блъскат като овни да излязат през вратата, отец Цист ще се измъкне сам и тържествено през прозореца. Странно име има енорийският ви свещеник впрочем.

- Не бях се досещал за подобно съображение, господине, но го намирам за напълно възможно - отговори замислен Гроздан.

- А аз все си мислех, защото е по-близо до тоалетната. Свещеникът ни страда от слаб мехур, вследствие хроничен цистит. Оттам, поради състрадание, и прякора му. Да! Напълно е възможно това да е истинската причина, защото тая сграда е горяла два пъти, откакто завежда енорията. Две кафета с кола?

- С чешмяна вода, моля - кимна отец Делан.

- Идват веднага! В служебна командировка ли, господа пътници?

- Не! - задоволи любопитството му Станчо. - Пътуваме по наша си служба.

Актьорите нахълтаха шумно в хана и наобиколиха тезгяха. Режисьорът излезе от тоалетната. Отец Делан стана от мястото си.

- Моля, тишина - изкомандва веднага Станчо.

Прашен слънчев лъч влезе през прозореца, освети за миг лицето на отеца и угасна ведно с шума.

- Службата ни, както се изрази моят клисар - започна той - е служба в името на любовта и опрощението, а не командировка, както се изрази господин Гроздан. Тя е мисия! Ти, господин стопанин, добре знаеш какво значи да служиш на хората, защото ония, които престъпват тоя праг, освен приятели на чашата, са и морни странници по широката земя, оразмерена така, че да има място за всички. Ти си оня, който ги приютяваш в студ - да се стоплят, в дъжд - да се изсушат и гладни - да се нахранят. Грижиш се за удобствата на случайни хора, а грижата за ближния какво друго може да е, освен любов към него. С тоя човек - Станчо Панта, мой клисар и сам титлоносец, търсим иконостаса си и подслон. Но както виждам - напразно и в двата случая.

- Мога да ви предложа склада - побърза да го успокои Гроздан. - Сетих се за тая възможност, докато правех кафето. Няма да ви оставя под навеса, където спят ханджийските кучки, но така се случва винаги: имам ли резервация, идват още пътници, а хотелът ми е едностаен. Всеки момент ще се върнат леля Дойка и сестра ми Сетна. Ще ви подслоним в склада, ако приемате такова гостоприемство.

- Няма "такова" или "онакова" гостоприемство, когато един хотел е зает и резервиран. Прочее, гостоприемството е наша родова черта, с която можем основателно да се гордеем, но и, какъвто е случаят, с право да се срамуваме. Въпреки това ние сърдечно го приемаме и ще ти благодарим, ако то е гратисно, господин Гроздан.

Преди отново да седне, отец Делан поумува над още някои важни неща в тая връзка, а Станчо премести поглед върху изпълнителките на Аримана и Ормузда, които през цялото време подкрепяха с нескрита симпатия думите на отеца. Той спонтанно реши да иде при тях, като една от целите му беше да им благодари за това. Младите жени така се зарадваха на благодарностите му, че си поръчаха веднага водка за негова сметка.

Режисьорът зае веднага опразнения стол, след което попита:

- Господин отец мога ли да седна при вас?

- Вече го направихте... Моля, заповядайте.

- Голям купон ще падне тая вечер, господин...

Отец Делан го погледна така косо-въпросително, че режисьорът прекъсна мисълта си, за да поясни:

- Разпиване... джамбуре, парти... Купон! Наречете го както искате. Кое ви учуди или притесни, господин отец? Вие как го наричате?

- Вечеринка. - "Купон" е...

Отец Делан не успя да довърши мисълта си, защото в тоя момент влязоха две жени с бохчи. След кратко обмисляне, той се сети, че бяха същите, които подминаха по пътя насам.

- Много думи гостуват на свещения ни език неканени - продължи отец Делан, след като поздрави жените. - Чели ли сте "Тайни глътки", господин режисьор? Това е един стар бестселър, малко известен на мързеливия читател. - Отецът се поокашли тактично. - Там главният герой пие обилно вино от една дървена чаша, за която си е втълпил, че е свещеният Граал. Не мислите ли, че чашата е символът на пиянския порок, господин режисьор? Затова, прочее, аз, който приемам като причастие и по изключение няколко малки глътки червено вино, използвам стъкления символ на свещения чудесатски Буркан.

Режисьорът остана известно време озадачен, след което се вдигна от стола и отиде на тезгяха. Върна се с четвърт буркан червено вино и незабавно вдигна тост за нещо, което отецът не разбра съвсем:

- Впечатлен съм от казаното. Бихте ли обяснили обаче какво може да символизира един стъклен буркан, господин отец? Любопитството на аудиторията е напълно гарантирано... Моля, тишина!

Отец Делан се изправи, опрян на дървения жезъл, преди да получи нова покана. Докато чакаше шумът да утихне, видя как един паяк увисна неподвижно в мрежата под тавана и разсъди върху това, колко малко всъщност знае науката за паешкото любопитство, защото се занимава предимно с паяжини. Той чу как една кибритена клечка падна на пода и реши, че в хана е вече достатъчно тихо, за да започне:

- Дървеният жезъл, който сам си направих, е една кръстосана на две дряновица с двойна символичност, дами и господа артисти. За първия, предполагам, се досещате, а колкото до втория ще поясня следното: на мястото, където се пресичат, двете части са скрепени с живо лико. Именно тук е кръстопътят на небесното и земното - на безкрайната вечност и краткия живот на земята. Отвесната сочи нагоре - към вечността, а хоризонталната - преходността.

Отец Делан направи дълга пауза и като се увери, че тишината в хана е достатъчно любопитна, продължи:

- Аз, дами и господа артисти на сцената и в живота, не познавам порядъка на вселената. Може някой от вас и да знае кое е предхождащото: чашата или виното, ножа или сиренето, мухата или конската опашка. Аз не знам! Но знам, че над видимо и невидимо стои Неговата идея. - Отец Делан посочи нагоре и всички видяха дебелия паяк, но недоразумението беше явно и никой не посмя да задава глупави въпроси. - Виждам, че и вие не знаете и това ми беше известно предварително. А знаете ли какво е това?

Той почука с нокът буркана, изчака шепота да стихне и продължи:

- Това е той! БУРКАНА на Нова Чудесатия. Това е стъклената ни воля да издържим под железния юмрук на всякакви житейски изпитни и неволи. Той, дами и господа, е нашата нова самобитност и култура. Крехък като живота ни, тоя съд, оправдан от съда на най-новата ни историческа съдба, съхранява трайно в себе си родния ни кулинарен опит и мъдрост. Чуйте, истина ви казвам! Той е нашият напълно заслужен държавен герб. Именно сега, в разгара на обществения лъжедебат, аз намирам повод да изразя становището, че на него не бива да застане по никакъв начин лъвът с короната, а Стъкления Буркан - символът на нашата родово-племенна неизтребимост. Възможно е това да ви прилича на лудост и кощунство с натрошените ни традиции... Но, нека помислим заедно, какво е направил лъвът, и какво - бурканът за нашето Отечество!

- Да бъде с капачка, ваше Преподобие! - чу се откъм тезгяха гласът на Станчо, но отецът не можа да различи голия му череп между разголените гърди на двете актриси.

- Капакът е важен - подкрепи го някакъв подпийнал статист. - Знаем поуката за котката и покритото мляко.

- Гениална идея! - призна и режисьорът. - Как не ми е хрумнала досега?! Но трябва да е без капачка наистина, за да прилича малко от малко на корона, ако не за друго, то поне заради традицията. Всички символи са отпушени и кухи, и ако им сложиш капачка, губят веднага посоката на своите послания. Затова короната е отпушена към небето, откъдето идва и властта й. Аз съм монархист и ще си остана такъв до гроб. В краен случай, може да не е стъклена корона, а кръста Христов. Докато умуваме обаче, могат да ни изпреварят с някоя нова петолъчка или вехт полумесец.

- Да не политизираме дискусията, моля! - каза замислено отец Делан и седна. - Най-добре е да има референдум по въпроса.

- Определено съм против, господин отец! - протестира режисьорът. - Пак ще губим ценно време в дискусии, защото с нашата си политическа култура сме нещо като зеле без саламура. Просто не сме втасали за референдуми и най-вероятно няма да вземем правилното решение, каквото...

В тоя момент някаква невидима ръка изключи тока. Гроздан запали свещ и предложи да съединят масите.

- Защото една свещ не е слънце да огрее цял един хан и освен това, съединението прави силата - обясни той.

Докато сядаха като сенки около масата, отецът реши да вземе думата за последен път, преди да си легне.

- Прочие, софрата - каза той без да става. - На нея ние, чудесатите, обичаме да придумваме нови приятели и да одумваме стари, дами и господа. Нежните чувства, които изпитваме към софрата, орисниците ни слагат още в люлката. Винаги, когато стане дума за софра, погледите ни се промиват, а обноските ни стават братски. В трудни за нас времена, тя е била възелът, в който се обединяват нишките на превратната ни съдба. За чудесата тя е кръстопътят, където се срещат и прегръщат уважението, приятелството и великодушието с техните обратни страни. На нея ние празнуваме, плачем от радост, лъжем от нужда, обещаваме от разсеяност и отричаме казаното. Който е пътувал по чужди земи, може и да е забелязал, че другите племена и народи не са развили до такава степен идеята на това средоточие - софрата, защото са се отдали само на работа, която, без да забелязват, им изсмуква мозъците. Пожелавам ви лека нощ, до нови срещи по малката ни планета. Приятни сънища.

Речта на отец Делан предизвика отново всеобщо възхищение, и след като някой го нарече "племенна съвест и родова съкровищница", беше помолен да остане още малко, което той прие с уговорката "преди да пукне зората".

Турските бизнесмени пристигнаха след полунощ, и прекосиха бързо сумрака на хана, правейки сдържани теманета. Башът им, което личеше и на тъмно, беше едно джезве кокали с упорито опънато чело, лъскави очи и къси, полегати вежди между тях.

Отец Делан си легна пръв и заспа за минута.

...Зад клепачите му догаря свещта на Гроздан... От пламъка й виното в буркана изглежда бездиханно - мътно-червено, уморено-кисело... мъртво... Тъмнината зад прозореца е бездънна. Той чува гласа на нощния дъжд - пеещ из улуците поток, и си представя подгизналия, потънал до колене в шума двор... Сигурно затова не е чул тромавите стъпки на Косача...

Евдокия отваря очи. Две мътни пламъчета трептят нямо в тях и той чувства как сърцето му се раздира като вехта дрипа. Косачът... тая восъчна ръка със сини нокти... И светлината ли стана изведнъж... излишна? Бог ли е отредил смъртта да бъде по-точната ни мяра за любов? Той не може да проумее... ЗАЩО?

Може би, защото си спомня, че я обича от... преди да се е родил. Не играят ли пак оная по детски жестока игра... Един трябва да умре, а другите да го съживят. Тя го прави най-добре. В градината на майка му розите са цъфнали... Откъсва най-красивата и я слага на детските й гърди. Тя вдъхва аромата, отваря усмихнатите си очи и шепне: така ви обичам всички, че възкръсвам за вас... В тая есенна нощ на тридесет години, тя отново ги затваря защото наесен розите са мъртви. Евдокия трябва истински да почине... уморена е... до смърт...

Нещо тежко пада в тъмното и го поразбужда за кратко... "Сигурно Станчо се срути между сандъците"...

Отец Делан се обръща на другата страна и му се усмихва в полусън...

* * *

"Животът ни уморява до смърт, защото не утешаваме нуждите му с любов" - беше първата му мисъл, когато на сутринта отвори отново очи. Той размърда ноздри, вдъхна дълбоко миризмата на рози и осъзна още по-ясно следващата: "Освен цветни, сънищата могат да бъдат и ароматни. Но са винаги глухи и безшумни."

Стана, постави грижливо борсалиното на главата си, взе жезъла и излезе на двора.

Ято врабци се изстреля от една топола и лъкатушейки на тласъци - къс хартия в пролетна вихрушка - облече в перушина сухите клони на друга. Стори му се, че никога не беше се замислял над това колко кръгло е майското слънце, но не успя да си отговори защо и как така е пропуснал да забележи това досега. Когато свали поглед от него, двора му се видя полутъмен като след залез...

Едно куче ближеше ненаситно ръката на Сетна.

- Добрутро, ваше Преподобие. - Станчо бършеше коша с топка конци. - Готов съм! Чакам само да кажеш "тръгваме". Ти спа много неспокойно тая нощ, а аз кратко, но съм свеж като ей сега отскубната репичка. Дано не искаш чай, защото не намерих в дисагите, а Гроздан каза, че е обидно за един кръчмар, който уважава себе си, да сервира такова китайско нещо. Много остроумен кръчмар... Артистите ще станат надвечер. Паля Юти, вземаме си сбогом с Гроздан и тръгваме, ваше Преподобие, ако нямаш други планове.

Станчо удари два-три пъти с крак манивелата и Юти изтрещя така, че ханджийската кучка отскочи като ритната в корема и побягна към живия плет, Момичето запищя отчаяно, притискайки ушите си с длани.

Гроздан изскочи от хана и изключи в движение Юти. Възрастната жена тичаше чорлава след него.

- Това са слухови халюцинации, господин отец - надвика олелията Гроздан, стискайки Сетна в прегръдката си. - Болна е от аутизъм, горката, сигурно знаеш какво е. Вчера ходиха с леля Дойка до... няма, няма, спокойно, тук съм, мъниче... Бяха на екстрасенс вчера, няма... разбрах, че сте ги подминали тая сутрин на баира... няма, мъниче, успокой се...

Отец Делан свали шапката си.

Приближи и целуна Сетна по главата. После взе дългите й ръце в своите и също ги целуна. Момичето премести погледа си от ръба на вселената върху него. Писъците преминаха постепенно в хълцане; раменете се тресяха на тласъци.

- Научи се да чете сама и знае библията по дати - обясни Гроздан. - Нарича поп Цист "поп Чист" и тича да му целува ръка, като го види. А на доктор Балкански казва "бял кон на ски", сигурно защото, като се смее, все едно цвили разгонена кобила. Не знам, знае ли какво е обич, господин отец? Лежа много по болници... Нямам думи! Чудесатски болници и доктори, гледат те в ръцете колко пари стискаш, да не дава господ да се разболееш... Ох!... Дали има дявол в нея? С леля Дойка я крепим като рохко яйце, майка й почина при раждането й. Да я водим ли на манастир? Имало един, с игумен без монаси, там да вървим. Помагал за тая болест. Да вярвам ли, а, господин отец?

- Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на планината "премести се" и тя ще се премести. Бог е мярката за всичко и, повярвай ми, господин Гроздан, любовта Му не ни дели на здрави и болни. Имах един съученик от прогимназията в Манчеви варници, който се промени в кратко време, в смисъл че полудя. Но според майка му, душата на момчето сама тръгна по друг път към Бога. За другите той беше луд, но не и за нея. Тя прие Божията воля със смирение и с толкова любов, че ми се прииска и аз да полудея. Но човеците намират за нормално онова, което им е омръзнало да гледат, чуват и вършат. Когато някой не иска да постъпва като нас, или просто не може, го наричаме луд. Директорът на споменатата ни прогимназия се беше отклонил неочаквано с някакъв младеж, осъдиха го за тая работа, но после се чу, че отишъл в манастир и пак продължил по своя си път. В нас живее лудост, която подправя вкуса на нормалното. Трябва, прочее, да разберем: Бог е в нас по равно и ни обича еднакво, но ние Него - различно.

Отец Делан вдигна очи към пролетното небе, по което вятърът разстилаше меки облаци. Той благослови Сетна, после държа дълго и нежно ръцете й в своите и рече:

- Истина ви казвам: тя не познава лудостта на въпроса съществува ли Той. Хайде, Станчо! Нека продължим по нашия си път. Да говорим с чудесатите и да си припомняме заедно кои сме. Защото човешката памет е къса и накъсана и сме забравили началото си. Да си взаимонапомняме, че изгубеният Рай не е изгодата да получаваш, а е щастието да даваш. Отворете очи, отпушете уши и ликувайте: всичко, което имаме, ни е дадено. Промислете го и повярвайте в Него!

Дойка и Гроздан плачеха. Жената изтича обратно в хана и се върна с една суха роза.

- Сетна я сложи снощи в склада, а аз я поръсих с розова вода, отче. Не ни забравяй никога, светец да те направи Господ един ден горе...

Юти изтрещя отново. Тоя път Сетна не помръдна.

Оногур ги догони, хвърли се към задната седалка, но се размина с нея, падна по гръб и изквича някаква ругатня.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015