ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XVI

Кадифена светлина се поклащаше сънено в люлката на водната шир. Тишината дишаше равномерно - дълбоко и спокойно едновременно. Вълните се разстилаха с древно шумолене на брега - пергаментови свитъци с оръфани краища, който разгръщаха легенди и предания и ги оставяха като перли по студения пясък. Звездното небе и морето се сливаха в края на лунната пътека, която продължаваше нагоре.

Босите му ходила потръпваха при всеки нов прилив, а той не сваляше очи от греблата, които силуета на лодкаря размахваше ритмично. Отец Делан стоеше на брега като в безвремието на унес; или като в унеса на необятност, все едно, и се опитваше да си спомни нещо неуловимо, което нямаше име. Два часа преди разсъмване то беше само някакъв спомен - мек и нежен като полъха, идващ откъм кадифената тъмнина между звездите. Стори му се, че чу късото ехо на увяхващ смях, но не се обърна - сигурно някоя дискотека изпращаше последните си уморени гости. Направи няколко крачки назад, пусна кубинките и седна в хладния пясък. Не е ли бил хиляди пъти тук?... Пергаментовите свитъци знаеха положително, но отговорите, които изсипваха на брега, потъваха безмълвно в пясъка. Облегна се на лакти и напрегна сетива, сякаш искаше да помогне на въображението си: лодката се полюшваше с морето, греблата се вдигаха и падаха ритмично.

Можеше ли всичко това да е съня на спомени?...Усети, че плещите му се бяха схванали от напрежение и ги отпусна върху пясъка. Сега звездите бяха по-малко. Затвори очи и видя как някаква невидима ръка ги подреди като венец около луничавото лице на небето; посегна да го погали: беше хладно. То му се усмихна, обърна се към лодката, полюшваща се върху лунната пътека и размърда устни: покапаха думи като разтопени звезди - звуци като въздишки:

Повярвай ми: ела оттатък,
последвай унеса си кратък.
В очите ти ще бъде есен,
след тая лебедова песен:
"Вълшебна нощ - вълшебство свято,
изпято от вълшебно лято."

Сънената прозявката на една пробудена вълна прекъсна песента. Когато и тя потъна в морето, думите покапаха отново:

И ако видиш в тоя унес,
да свети остров пълнолунест,
върни се бавно в твоя спомен,
да дириш смисъла огромен.
Откриеш ли и тоя смисъл,
за който сам си се орисал,
последвай спомена, и нека
намериш светлата пътека.

Песента секна отведнъж, но той беше сигурен, че това не е краят й. Така правеше вечер, преди да си легне, и Евдокия - пееше, разпускаше косите си, а когато гребена потъваше във вълните им, млъкваше. Паузите бяха пълни с някакво очакване.

Но пътят няма да е лесен,
и няма да е лесна песен:
"Тръгни натам. Иди оттатък,
да срещнеш унеса си кратък
отвъд вълшебната пътека.
Ще бъдеш сам и там - до века!"

Вълните се разбуждаха. Песента отглъхна. Веслата лежаха отпуснати във водата, а лодката се залюля силно и мъжът се изправи в нея.

- Събуди се. Пристигнахме - каза той. - Пееше насън, Зорница.

- Така ти се е сторило - отговори жената от дъното на лодката и протегна ръка, а мъжът и помогна да седне. - Чувах как една една сирена пее от дълбините и мислено и пригласях.

- Тогава..., така ми се е сторило. Добре - съгласи се мъжът. - Искаш ли да те занеса на пясъка? Водата е студена.

Той цопна във водата и задърпа лодката. Когато носа и заседна, взе жената и я пренесе на брега.

- Струва ми се, че наблизо има някой - рече жената, когато я остави внимателно. Тя приглади кичура над челото си назад. - Какво е това..., ето там... лежи на пясъка?

- Прилича ми на пън, изхвърлен от вълните. Но и аз имам чувство, че не е нещо, а някой - съгласи се мъжът. - Хей! Има ли душа наблизо?

Пънът се размърда, и докато се изправяше бавно, отговори:

- Има... Съжалявам, че не се обадих веднага, но не съобразих, че когато ние виждаме някого, той може и да не ни вижда. Моля да ме извините искрено. Не съм въоръжен злосторник, а един окъснял и замечтан протоиерей - каза пънът. - Слушах песента и се бях унесъл във видения. Знаете ли кое време е, защото морските петли не кукуригат преди разсъмване?

Мускулите около присвитите очи на мъжа се напрегнаха. Зъбите му отразиха лунната светлина, а жената скри лице между коленете си.

- Виждам отражението на сребърен кръст - каза след кратка пауза мъжът - но не виждам притежателя му. Пристъпете напред, ако обичате... Сега започвам да различавам нещо, което напомня сянка на протоиерей, облечен в дълга черна дреха. А гласът е на човек, свикнал да богослови. Бъдете така любезен да направите още няколко крачки, за да се ръкуваме, но с ръце на тила, ако обичате.

- Протоиерей Делан Манчев - каза отецът с протегната отдалеч десница. Младата жена я пое първа, когато той застана на крачка от нея. - От Манчеви варници. - Ръкува се учтиво и с мъжа, и свали лявата ръка от тила си.

- Оня от вестник "Вчера" ли?! - Жената плесна тихо с ръце.

Мъжът щракна запалката. Доближи я до лицето на отеца и потвърди:

- Трябва да е същият. Ще ми помогнете ли да изтегля лодката на брега?... Благодаря, господин протоиерей. Ще броя: едно, две три, хоп, а вие ще дърпате. Аз ще бутам отзад - при всеки прилив.

Отец Делан заби пети в пясъка и напрегна сухожилията си.

На петата лашка лодката изскочи наполовина от водата. Мъжът отупа длани, отпусна се на пясъка и го покани да седне при тях.

- Четох интервюто няколко пъти. А за постиженията ви във филма, знам сигурно не по-малко и от режисьора, господин отец - продължи след учтиво дълга пауза младата жена. - Песента на морската глъб ли казахте, че чухте?

- Не беше ли на небесната вис, госпожо? - изненада се отецът. - Мисля, че слизаше отгоре, където живее отдавна моята Евдокия. Казвала е в съня ми, че там се чувства неуморно щастлива. Вярвам, че ще почина от земното щастие, само когато съм при нея.

Една вълна се разля на метър от петите им и се отдръпна. От пяната, която остави след себе си, се излюпиха няколко ситни сенки и рачетата затичаха към водата.

- Не знам дали са солени, но са малки за скара... Аз пък мога да се закълна, че песента дойде от дълбините на предчувствията ми, Зорница. - Мъжът подхвърли шепа пясък подир рачетата и въздъхна замислено.

- Много ми е интересно, но не знам бива ли да питам. - Жената отметна кичура от челото си и докосна ръката му. - Бихте ли ни разказали за ролята си, господин отец? Няма да ви искам автограф.

Отец Делан се съгласи - "при това условие и с най-голямо удоволствие".

Започна с това, че е изиграл пред очите на камерите виртуалната си смърт като една несподелена радост; колко нежелателно и трудно е издъхнал в оня трагичен миг - въпреки и наясно с факта, че ще може да обсъжда смисъла и величието на саможертвата с любопитни кинопочитатели след нея. Говори за черните одежди на смъртта, за драматизма й и ги увери, че не желае да го пришива с белите конци на поетичната еквилибристика към страховете на случайно срещнати хора. Почувства, че тая мисъл остана нерезбрана, но продължи нататък и почти ги убеди, че смъртта е единственото смирение, което човеците са готови да засвидетелстват на незнанието си; че смирение значи да сключиш мир с Бога: да не се гневиш на живота и да не се оплакваш от ближния си. На това място отецът направи кратка, но необходима пауза, после ги поведе из лабиринта на тайнствената прилика между покойната Евдокия и живата Мариса и това предизвика също известно объркване, но няколко допълнителни обяснения хвърлиха достатъчно светлина и той се върна на предишната си мъсъл за смъртта, наричайки я "авантюра на незнанието ни", за да стане ясно, че хората се страхуват повече от мисълта за самото умиране, отколкото от последиците му. "Умираме цял живот, и в това е отговорът на много въпроси", каза той и допълни, че смъртта е само една забавна виртуалност, която е преживял като барон Райнхард, когато се е свлякъл от коня пред очите на камерите. Не пропусна да разкаже за приказната светлина на късия тунел, след който е видял с очите си портите на Рая, издигнати символично сред разградената безбрежност; оспори съществуването на ада, който е една земна конструкция на безбожния страх и млъкна за кратко, когато видя, че мъжът тъжно се усмихва.

Само по-ситните звезди си бяха отишли. Луната се топеше. Зорницата се готвеше за път, а Зорница беше заровила лицето си между сгънатите колене и сякаш плачеше.

- Песента може да дойде отвсякъде, ако я слушаме самотно - продължи отец Делан. - Като несподелената любов е: болка, капеща от небесната вис; тъга, извираща из морската глъб; лекокрила въздишка и бързокрила мечта. Все думи на моя барон. Плачите ли, Зорница?!

Жената хвана тежките коси в шепата си, подържа ги на рамото, и ги метна назад. Те се разляха като следващата вълна.

- Вълнуващи думи, възкръснали красиво в спомените на истината, господин отец. Йосиф трябва да замине за дълго и затова излязохме да се сбогуваме в морето. - Жената въздъхна. - Спомен беше първата ни среща, песен - призрачната лодка. Да разкажа ли, Сосо?

Зорница почака вълната да отглъхне и разказа за някаква лодка - пълна със звезди, ухаещи на див мед. Звучеше малко несъвместимо, със солта, оставена по-късно по лицето и от устните на Сосо, но песента на ангелите поправи донякъде нещата. Разказът стана по-правдоподобен, когато разказа как е паднала бездиханна в лодката, защото е престанала да диша със затворени очи. А развръзката настъпи, когато се разхълца и разказа за пчелата-майка, ужилила цялото и тяло в един по-късен миг на преживяното.

- Почувствах как се разделям завинаги с всички любопитни въпроси и когато осъзнах смисъла на безвъпросието, Йосиф скочи във водата и заплува в лунната пътека. Как да забравя песента на сирените, които ни придружиха до брега!... Минаха години, преди да се срещнем, и те ми я изпяха и тая нощ. Вярваш ли ми сега, че си чул песента на сирените, Сосо? - завърши разказа си тя.

Мъжът кимна и избърса нещо от бузата си. Може да беше и сълза.

- Къде сте отседнал, господин отец? - попита той.

Отец Делан се обърна, посочи светлините оттатък пясъците и обясни:

- Гост съм на Фараона. - Отецът тихо се засмя и се изправи. - Охраната спеше пред вратата на стаята ми и аз се измъкнах на пръсти. Знаете ли? Гостите на силния са заложници на самотата му и предполагам, чу ме е поканил да го утешавам за нещо. Трябва да тръгвам.

Той отърси пясъка от подрасника си, пожела приятно утро и тръгна бавно към хотела.

Главата на бодигарда беше клюмнала върху гърдите. Докато отецът се промъкваше на пръсти в стаята, краят на бялото перде се мушна през открехната врата на балкона и се разпъна като крило на чайка.

* * *

Телефонът го събуди точно в девет: звънеше меко, но настоятелно и преди да посегне към слушалката, отец Делан видя как съня му се оплете в надиплените пердета, раздипли ги и отлетя с безшумните си криле навън. През процепа на открехнатата врата мярна за миг и плавния мах на бяла птица. Гънките се подредиха отново в отвесни вълни и той посегна към нощното шкафче.

- Ало! - Повикването в слушалката прозвуча кадифено и по-скоро въпросително.

Отецът отговори с кратко и въпросително "да", а гласът отсреща заглъхна за кратко: даде няколко глухи и едносрични инструкции - да, сам..., кой..., не, не..., сам, да - и се върна учтиво в слушалката:

- Извинете, не ви ли събудих? С отец Делан Манчев говоря, нали! - Мекотата на баритона беше топла и отвътре.

- Да, моля!

- Май че ви събудих? Добро утро. Разбрах, че ставате по правило в седем. Обажда се Фараона.

Последните му думи съдържаха недвусмисленото и суетно самообслужващо се очакване за спонтанни уверения в изключителното удоволствие от това височайше благоволение. То, разбира се, не остана незабелязано от отеца,който направи опит да засвидетелствува възможно най-убедителна благодарност за оказаната чест. Въпреки усилието, думите му прозвучаха по-скоро объркано:

- Много се радвам, да..., нали. Но радостта ми ще бъде по-голяма и от благодарността, ако разбера къде се подвизава в момента предания ми клисар господин Станчо Панта?

- Не се тревожете за него. Ще го видите не след дълго. - Гласът заглъхна отново, за да разпореди още нещо като "да дойде утре" и се върна в слушалката. - Извинете, господин отец. Късно ли си легнахте снощи?

- Да. Не, по-скоро рано тая сутрин...

- Като излезете на балкона, ще видите клисаря си долу, при басейна. Разбрах и че не закусвате. В десет ще дойда да...

Нещо припращя и припука в слушалката и преди отецът да каже "ало, ало", линията се разпадна.

Той спусна крака от леглото. Не се изправи, а остана седнал на ръба му и се опита да си представи невидимия събеседник: подреди въображаемите черти по празното лице, замени ги с други, допълни ги с нови, но онова, което се получаваше беше само една сянка - дълбока и непроницаема. Въпреки това беше готов да приеме, че лицето е сурово, но тъжно. "Живото лице е сянка на душата, а не рисунка с въглен" реши отец Делан и стана.

Когато посегна за подрасника, видя чистото бельо, чорапите и бележката, сложена върху тях: "За отец Д.М.". Обратната страна беше чиста, но кой знае защо, му се стори, че вижда гостоприемната усмивка на Фараона. Подвоуми се кратко, отиде под душа, и затананика с прекъсвания Одата на радостта...

Излезе розов и препасан с бял пешкир на балкона. Първото нещо, което видя, беше синьото спокойствие на басейна долу. Една голяма гола глава доплува до перилата на стълбичката и от водата се измъкна мъж, който заподскача на един крак, за да отпуши ухото си. После отпуши и второто, изпъчи се и се огледа. Шезлонгите под жълтите слънчобрани бяха още незаети. Мъжът стъпи на тревата и вдигна бял пешкир, с който избърса първо мишниците, после чатала си и го прехвърли през рамо, за да изсуши и гърба си. Когато свърши, захвърли пешкира в тревата, засили се късокрако и се опита да направи циганско колело. Опитът излезе крайно несполучлив и акробатът остана да лежи проснат по гръб. Едно дълго куче се измъкна от близките храсти и се втурна към него.

Сега вече нямаше никакво съмнение кой беше мъжът. Оногур облиза голата му глава, а Станчо го прегърна през врата. Отец Делан вдигна ръка да ги повика, но се отказа и погледа му прескочи оградата. Между нея и морето лежаха меките пясъци на плажа. Две кафяви момчета отваряха слънчобрани, а зад тях блестеше могъщото спокойствие на морето.

Отецът се прибра в стаята. Облече новото бельо, хареса спортната му кройка в огледалото на гардеробната врата, а когато посегна за кубинките, на вратата се почука и преди да каже "да", едрият мъж изпълни рамката и: едното му око изглеждаше по-малко, но това можеше да се дължи и на несиметричната му усмивка.

- Приличате ми на жилав пустинник - каза мъжът и пусна плажната торба на пода, преди да подаде и двете си ръце. - Аз съм Фараона. Чудесен сте и на живо, но за освещаването на хотела трябва да носите загара на мореплавател, който се завръща у дома след тригодишно пътешествие. - Фараона целуна ръка и се отдръпна. - Наистина не допусках каква изненада може да се крие под един окърпен подрасник... Чудесен сте, наистина! На снимките във "Вчера" ми приличахте по-скоро на забравен от владиката полупоп, а какво виждам действително? Един посветен в рицарство благородник - отговори си сам Фараона и посочи торбата със сгънатите си слънчеви очила. - Нося ви бермуди, риза, плажни кремове и куп аксесоари.

Имаше достатъчно време да го разглежда докато говори, и отец Делан се почувства изненадан, че не си го представил точно такъв. Фараона хвърли недоволен поглед на кубинките, клекна и зарови ръка из плажната торба. В гладко сресаната му коса лъснаха няколко сиви косъма.

- Ето! Нося ви и сандали, господин отец. Обувани са само веднъж и са ръчно шити. Миналата седмица бях в Рим ги купих направо от краката на един закъсал францискански монах. Дошъл в Рим, но не видял папата и ми ги продаде любезно, за да плати обратния си път до Барцелона. Но може да беше и капуцин, защото много приличаше на оня вид маймунки, наречени капуцини.

Фараона се изправи любезно усмихнат, а отец Делан каза:

- Сега вече мога спокойно да си отговоря защо съм тук. Земя, в която фараоните са такива шегобийци няма лесно да погине. Момент... ще ми отговорите след като премеря сандалите. Моите ходила са дълги и като гледам тия бързи самоходки ми си струва, че злочестият fraile de misa у olla може наистина да е бил каталунец... Да, говоря испански, за-щото това е езика на прабаба ми. Та, те са такава една плоскоходилна и късонога раса. В Манчеви варници имаме само една сергия за обувки, но те се скъсват от самосъжаление след второто обуване. А обущарят ми, който кърпеше обувките и на цялото ни семейство, буквално до последния си дъх, почина внезапно на деветдесет и три годишна възраст. Тия кубинки са ми подарък от един мениджър на сивата икономика и не се оплаквам, че на бос крак ме убиват и са по-подходящи за зимата. Ах, тия сандали! Ето, вижте сам - половината ми пета не стърчи ли отвън като чужда? Те са за испански monjes y monos. Дано не са такива и бермудите. А сега ми обяснете, но по-подробно, моля, защо ни отвлякохте така любезно, и какво могат да търсят един беден протоиерей и неговият клисар в тая богата обстановка.

- Всичко е на на мястото си, господин отец. Като във вица за яйцата: попитал омлета какво търсят и черупките им в тигана, а черупките му отговорили, каквото търсеше и ти в нас. Чул ги готвача и рекъл: не си блъскайте главите като великденски яйца, защото, така и така, сте само един "омлет по селски за двама". - Фараона не изчака реакцията на отеца и продължи: - Трябваше да изпреваря събитията. След като видях снимката и прочетох интервюто ви във "Вчера", нищо не беше повече в състояние да ме разубеди, че трябва да ме кръстите вие, първо, и второ, вие да извършите освещаването на това златно яйце в кошницата ми с хотели. Пригответе се и ще ви го покажа. Искам, когато се наложи, вие да извършите и опелото ми, защото в Нова Чудесатия добрите намерения се сбъдват рядко.

Докато Фараона се смееше и говореше, отец Делан облече бермудите; облече спортната риза, обу сандалите, сложи тъмни очила и застана пред огледалото да постави в ред буклата и брадата си.

- Така и предосмислях предположенията си. Ще приема поръчките ви от чувство за дълг, но преди това ще ви разкажа притчата за златното яйце. - Отец Делан прекъсна мисълта си и се приближи до огледалото. - Или това огледало отразява обратно, или аз съм облякъл ризата наопаки. Или и двете предположения са верни, защото същото се отнася и за бермудите ми. Гледайте на другата страна, докато ги преобърна, за да ги преоблека, и ако резултата е същия, ще се наложи да сменим огледалото. Иначе, вицът ви е поучителен, господин Фараон, и ако всички чудесатски фараони бяха разсъдливи като вас, в Нова Чудесатия нямаше да се създават пирамиди-еднодневки, а да се съзидават вечни. Развеселих се сърдечно, защото хумореската е като киселото на лимона и тъжното на мъдростта - и двете са весели. Готов съм да се поставя на Ваше Фараонско разположение, но чуйте тая притча, преди да ми покажете златното си яйце.

- Много ли е дълга? - попита Фараона и погледна часовника си.

Явно доволен от огледалото, отец Делан решеше бавно и прилежно буклата си.

- По мъдрост и поучителност, да - успокои го той. - Слънцето вече изгрявало, когато беден един рибар се прекръстил, плюл по навик в коравите си като мидени черупки шепи и захванал да мята мрежата си в морето. Дълъг бил деня, но той я мятал без почивка, а когато светликът се претърколил към заник, на дъното на лодката имало само една дребна колкото бадем мида. Рибарят се върнал на брега и без да се прекръсти, плюл в лицето на орисията си и я изхвърлил на пясъка. През нощта дошло едно куче бездомно, опитало се да схруска мидата, но не успяло и отишло да попита песа на рибаря за съвет. А той го подгонил, преди да си отвори устата още, и то я изпуснало до курника, в който няколко гладни кокошки сънували просо. Сред тях имало една, която отскоро сънувала и златни яйца. - Видимо доволен от вида си, отец Делан започна да реше прилежно и брадата. - Когато светликът се готвел да надникне иззад баира, тая кокошка станала първа. Както винаги, започнала веднага да рови и кълве, и попаднала на дребната мида. Похлопала с човка по черупката й, а мидата знаела, че на оня, който хлопа, трябва да му се отвори, и се открехнала с доверие: още преди да разбере, къде е останала къщичката й, меката нещастница се намерила във воденичката на кокошката, а перлата и - в златното яйце, което тя снесла в копривата още същия следобед... Точно така: перлена била тая мида, господин Фараон, а яйцето, което снесла кокошката - златно. Но рибарят - като всеки бедняк - вярвал само в лошия си късмет... Не знам защо, но моля да не ме прекъсвате постоянно. Слушайте по-нататък! Кокошката така се разкудкудякала, че събрала цялото село: искала всеки да види с очите и да подържи в ръцете си златното и яйце, да му се диви и радва; домашната птица, разбира се, не знаела, че никой човек не може да проявява такива наивни чувства към чуждо яйце, а напротив. И вместо да се радва и диви, един мъж - див и силен, извадил нож, та промушил смъртно друг силен, що бил на ред да го вземе в ръцете си. Но умрял и той, прободен от трети... И така, до крак изпогинали ония - силните, които не знаели, че оня що нож вади, от нож умира. Тогава слабите се разбягали и останал само селският луд, прибрал яйцето и отишъл, та го хвърлил в морето... Не ви ли малко отегчих, господин Фараон? По тая Божия земя видях много силни, които не се страхуват от коварството на силата и от любовта на дявола. "Ние силните сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме; всеки силен е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание" - казва апостол Павел. Тая притча съм я съчинил аз - за поука на силните, за назидание на слабите и за урок на равнодушните. Така-а... Вече съм готов напълно и можем заедно да поразсъдим пътьом: защото никой не знае кога ще дойде часа му. Да тръгваме, дошло е време.

Фараона каза умислен "да тръгваме" и отвори вратата. Отец Делан мина пръв и излезе в коридора. Четирима мъже с черни сака и очила ги последваха лениво.

Живата впечатлителност на отеца беше предизвикана до най-висок предел, и той усети ясно забързаното дишане и припрения безпорядък на предстоящото събитие. Хотелският комплекс трябваше да бъде открит след три дни, и треската на последните часове можеше да се види навсякъде: в двете супермодерни кухни, закусвални, ресторанти, тоалетни, конферентни и фитнес зали, лоджии, и пак тоалетни. И къде ли не! Асансьорите летяха нагоре-надолу, безброй мравки влачеха, тикаха, търкаляха и носеха нещо - всяка заета със собствената си задача.

- Безпорядъкът в момента напомня на буря пред затишие, господин Фараон - сподели впечатленията си отецът, когато се спускаха към лятната ресторант-градина със стъкления асансьор. - Ами това призрачно и прозрачно съоръжение, в което пътувахме няколко пъти по етажите и обратно през последните два часа! Така приятно може да се почувства само духът, когато слиза от небето. Искам да изкажа по-скоро благодарност на чувствата, нежели на сетивата си и за всичко онова, което видях, но не разбрах, защото тоя вид бизнес ми беше напълно непознат досега.

След като разгледаха и градината потеглиха нагоре. Когато асансьорът отново спря, за да отвори вратите си, отец Делан помисли, че са пристигнали в Рая, а това беше всъщност само нощния скай-бар - може би, най-голямата гордост на Фараона. Беше толкова високо, че отецът усети някакво, идващо от корема желание да скочи в бездната под себе си, още щом се облегна на парапета и погледна надолу: странно чувство, за което беше чел някога, някъде. Оттук заливът му приличаше на ослепително калайдисана тепсия, в която се полюшват платноходки, плъзгат се сърфисти и водни скиори, плуват гумени шапки, надути дюшеци и лебеди; във въздуха летяха дракони, завързани на дълги влакна; чуваха се приглушена глъч и дълбинното дишане на Нептун.

- Преди две години - проговори отново след дълго мълчание отец Делан - решихме да варосаме кухнята си, но се отказахме, защото госпожа Систрата - сестра ми - припадна, когато разбра какво ще струва такъв ремонт. По-късно тя обясни шока си с това, че подобен разход би бил чисто финансово разорение, каквото може да си позволи само един беден чудесат, но не и тя, която е надраснала традициите на своята класа. Аз самият съм един много пестелив и предпазлив по отношение на разходите си човек, но като гледам всичко това, кой знае защо, не мисля за цената на възхищението. Очарователно е, ако един човек като мен може да се наслаждава на живота, без да мисли за цената, господин Фараон. Не споменахте ли, прочее, и за някакъв малък зверилник...

- Мини-зоопарк, имах предвид... - поправи го домакинът. - Две шимпанзета-албиноси, една лама, десет тибетски петлета и три мъжки пауна в клетката, без да става дума за кучето, което спи в съседната. Ще видите и него, когато слезем на земята, господин отец.

- Нагледал съм се на помияри - отклони предложението отец Делан. - Нова Чудесатия е мащеха за окаяните твари и няма град без тия диви глутници, затова трябва да осъвременим израза "село без кучета". Жалко и много жално е наистина, но песовете и гладни, са като бесовете и гадни; всякога меродавни и понякога лъжеславни. Само децата са неизвършен от човеците грях, но къде е тая тяхна утеха в момента? Не искам да гледам кучето ви, господин Фараон.

- Имах предвид мини-зоопарка - поправи го малко отегчен Фараона. - Менажерът ми, чиято идея беше тая малка менажерия, е подслонил временно кучето в клетката и така го харесал, че веднага е предложил на клисаря ви да го откупи. Но, когато клисарят започнал да се пазари като пътен полицай за подкуп, то се е озъбило злобно и провалило сделката. Менажерът и жена му ще ми бъдат кръстници, защото аз пък съм техния Кръстник. Да слизаме ли, господин отец?

Докато слизаха с лъскавия буркан, Фараона спомена за министрите, известните интелектуалци и знаковите бизнесмени, които ще присъстват при откриването на комплекса. Направи го с някаква странна усмивка: искаше, може би, да го впечатли. Но бързо разбра, че това не интересува особено госта му и докато вървяха покрай клетките на мини-зоопарка, домакинът се сети, че не му е показал и параклиса си, където трябваше да се състои кръщавката: в осем часа вечерта и само в присъствието на менажерийното семейство, както - наложително - и на господин Станчо Панта.

- А параклиса ви освещаван ли е? И ако да, от кой владика? - осведоми се отецът, когато се озоваха вътре.

- Той е бил някакво оязмо преди да го купя.

- Може би искате да кажете "а-язмо"?

- Точно така. Беше пресъхнало и го купих заедно с парцела, но и сега се казва свети Пантелеймон. След откриването на комплекса ще го изографисат. Ах! - Фараона се плесна по челото. - Държа светецът да прилича на вас и сега се сещам, че това е третата причина да ви отвлека без ваше съгласие, господин отец. - Той погледна диамантения си ролекс. - Жалко, но трябва да тръгвам. Можете да правите каквото искате, но запазете анонимност. Най-нетърпеливите гости, които са вече тук, са обикновени досадници и ще пробват всички трикове, за да разберат кой сте. Приятно прекарване, до осем. - Фараона се наведе ниско над ръката на отеца.

- Бих искал първо да се помоля - каза отец Делан, но той беше вече излязъл от параклиса. Бодигардовете вървяха подире му и през широко открехнатата врата видя само отметнатите назад сака върху силните им гърбове. - "Боже милостиви, обичай не само слабите" - мина през ума му, преди да коленичи. - "Застъпвам се смирено, но горещо, свети Пантелеймоне от Никомидия, който си патрон на тоя свят оазис посред плажните пясъци на суетите, и моля снизхождението на милостта ти, заради кощунственото желание на тоя суетен Фараон, пожелал да бъде изографисан собствения ми недостоен образ вместо твоя; защото с нищо не съм заслужил ореола, който ще огражда със светлината си грешните помисли на главата ми. Дай му благословията си да успее и пре-преуспее в земните си желания, та когато суетата се надсмее и над неговата недостатъчност, той да проумее, че тя е оная паяжина и верига оплела слабия, искащ да бъде силен, и себелюбивия, търсещ чуждата любов, свети отче; просвети го така, както ти си бил просветен от отец Ермолая, със светлината на истинската вяра; спаси го, както спаси мъртвото дете от отровата на змията; кажи му както каза на незрящия: "Изцеление ти даде Бащата на светлината", и той ще прогледне. Защото чуй, отче свети, моето предчувствие: съд човешки очаква скоро Фараона и аз обещавам да пея с него Давидовите псалми: "Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля." Благодаря ти, отче Пантелеймоне."

Отец Делан се надигна от каменния под. Коленете му изпукаха звучно и той видя силуета, застанал в очертанията на вратата. Напрегна взор, но не разпозна собственика на скърцащия глас... Не беше ли, все пак гласа на...?

Сянката пристъпи напред и в ярката светлина на входа се появи втора.

- Здравей, ваше Преподобие - поздрави Станчо и пусна дисагите на плочника. - Завчера ги докарахме от Сита Мара. Там още духа - слабо, само за кеф, - и жетвата е в разгара си, но виж: стисна ме за гушата наследствената инфлуенца. Нали помниш как тя завлече баба ми Калуда на връх Илинден в гроба. - Станчо посочи с палец през рамото си. - Погледни, водя ти Жреца. Иска да ти благодари лично за изцелението си. Приближи се, Жрец. Сега разпозна ли го достатъчно, ваше Преподобие? С него стана едно голямо чудо: още като помириса мехлема ти, чипия му патладжан се превърна на чипонос? Кажи де, приятел!

- Нямам просто думи - отговори Жреца.

- Кажи тогава, че познаваш и нашия Поли. Ти не познаваш само себе си и Фараона и искаш отец протоиерея да те кръсти... Да, ама говори ти, аз не съм ти личен говорител. Как си, ваше Преподобие? Аз спя на първия етаж и охранявам дисагите, а господин Жреца охранява мен. Нали, приятел! Така ще бъде до откриването на паметника, извинявай, на хотела, но после пак ще си бъдем заедно. Да извадя ли требника и епитрахила? Дай ми и шишето с водата, Жрец.

Отец Делан кимна и направи знак на Жреца да се приближи. Хвана го за брадичката, и след като завъртя главата му на всички страни, каза вещо:

- Дишай дълбоко и слушай внимателно: трябва да го мажеш и отвътре. Вдигни брадичката още нагоре, достатъчно... Защото това, което чувам и виждам, че издишваш в момента е, ако не и много, то все още, червен вятър. Намажи го веднага и повтори процедурата довечера и утре, във всяка дупка. Станчо, дай му стъклото!... Ето.

Жреца го отхлупи и се намръщи, като обясни, че дори само при обикновено вдишване, вонята го довеждала до припадък. Но отец Делан го успокои с думите:

- Медицината не е сладкарница "Роза", господине.

- А мехлема - розово масло, Жрец. Слушай какво ти предписват, защото вятърът пак може да посинее и тогава ще носиш оная парцалива маска и в операта, нали, ваше Преподобие... Да, ето епитрахила..., ето и шишето с вода. - Станчо ги подаде, целуна ръка и се плесна по челото. - Добре, че се сетих! Имаш много будни поздрави от Злата-Злата, помниш ли я? Да, същата, от "Скрита камера". Целуваше се снощи с някакъв английски чироз на тезгяха в бар "Медуза", но не разбрах какво искаше да каже с "будни поздрави". Може би, защото си тръгна на разсъмване. А пък, Добра-Добрата...

- Блудни - поправи го Жреца. - Казвам се Иван, господин отец, но може ли да ме кръстиш и Асен?

- Може, естествено. Но таксата е двойна - отговори му Станчо. - Може да те кръстим и Иван Асен Трети, за да се различаваш от Втори, но тогава ще ти струва вече тройно. А, ако държиш на Пети...

Не беше успял да разясни новото условие, Жреца обърна очи и се просна възнак на плочника.

Без да губи и секунда, отец Делан се наведе, надникна в носа му и преди да се изправи, каза:

- Бедният! Прекалил е с дозата. Остава ни да се надяваме, че ще се събуди до час, защото за осем часа е предвидена официалната кръщенка на Фараона. Вземам дисагите и се качвам в стаята си, да се издуша, Станчо. Пази го от оси, защото добре знаеш, как налитат на тоя мехлем: могат да го нажилят алергично и смъртоносно.

- Предлагам да го кръстиш Асен, докато спи, ваше Преподобие? Ако е буден, ще си държи на своето, а съм сигурен, че пари за две имена няма.

- Може и да е така, Станчо - съгласи се отец Делан отчасти. - Но трябва да помисля. Захлупи мехлема, защото прозорците на параклиса не се отварят. Не можем да проветрим и току виж, стане същото с господин Фараона, който е къде по-изтънчен човек. Какво ще правим тогава!

- Видяхме се лично, ваше Преподобие, и съм съгласен, че трябва да бъдем много внимателни с личността му. Но мисля, че можеш да направиш едно изключение... Можеш, как да не можеш! Как например миросваше умрели? Ти си свикнал да вземаш трудни решения, когато времето е малко.

- Свикнал съм да вземам трудни решения, но това е повече от решение. В случая става дума за нарушаване на канона, който е писан от други, а не от мен. Разбираш, нали... Я виж, диша ли правилно?

Станчо коленичи и сложи ухо пред носа на Жреца.

- Виждам, че диша като муха. Вятърът, който излиза от ноздрите му е много тих и безцветен. Моля ти се, кръсти го на място, ваше Преподобие. По съкратената процедура.

Отец Делан помисли, докато молбата прекърши и последното му колебание. Рече:

- Нима не е работата ми да викам на глухи и да разбуждам спящи. Защо тогава да не кръстя и един припаднал Иван? Добре, клисарю.

И го кръсти само Асен, по най-най-кратката процедура.

Взе дисагите, помоли Станчо да го чака на същото място в осем за, както го нарече, фараонското кръщение, и напусна параклиса...

Когато прекосяваше фоайето, пътя му препречи някакъв мъж на средна възраст. Представи се като заместник-директорът, извини се, и съобщи, че ще го придружи лично до новата му стая.

- Ще ви хареса повече от първата по две прости причини, господин отец: първо, намира се няколко етажа по-високо, което прави гледката широкопанорамна, и второ - банята е розова и обзаведена с биде и вана. Ще ползвате брониран асансьор и още много екстри, които непременно ще оцените. Моля, дайте дисагите си и ме последвайте.

Отецът попита кому е нужно това "велико преселение", а заместник-директорът - услужливо усмихнат човек с къси и чевръсти ръце - го поведе към асансьора, обяснявайки, че това се прави както от съображения за сигурност, така и по изричното нареждане на Фараона. Покани го галантно да влезе пръв в бронебойната клетка. Докато асансьорът ги носеше нагоре, мълчеше и гледаше със сбръчкано чело към тавана. Изглади се едва когато стигнаха етажа и дообясни:

- Сега се намираме на ВИП-нивото, което е недостъпно за обикновени гости. Жертви на модерния тероризмът са най-вече невинни и такива, които смятат себе си за недосегаеми, господин отец. А такива на тоя свят няма, няма и да има. Вратата на апартамента ви е бронирана и се отключва само с цифров код. Ще ви покажа как се активира, но не забравяйте, че бдителността на камерите може да бъде приспана, ако се вземе предвид човешкия фактор. Затова трябва да бъдете много наблюдателен. Забележите ли нещо съмнително, звънете веднага на три единици... Три, не две, не и четири. Запомняне по метода на изключването си остава най-сигурен. Наблюдавайте, защото има ли някъде човек, появява се и мръсното бельо. Кашата трябва да се духа и студена.

Заместник-директорът отключи и пропусна отеца пред себе си; остави дисагите върху дървената скара, дръпна завесите и отвори вратата към терасата. На излизане се поклони и пожела приятно прекарване, но се сети, че е забравил да покаже как се обслужва телевизора и се върна. Едва не прескрипа усмивката си, когато затваряше вратата.

Отец Делан излезе от ваната в седем часа. Разбра, че няма подрасник малко по-късно и тъкмо се питаше дали може ли да кръсти Фараона по бермуди, на вратата се почука. Той откачи предпазната верига, открехна я предпазливо, но видя само някакъв лъскав пакет, оставен пред нея. Вдигна го от пода и закачи веригата обратно.

Сложи пакета на огромното легло и след като помисли, внимателно развърза панделката. Най-отгоре намери сгънат лист, на който пишеше: "Уважаеми господин отец, стария ви подрасник е изпран, изкърпен и изгладен, а кубинките основно почистени. Не изпращам нови, не защото се сещам за поговорката, пременил се Илия, погледнал се - пак в тия, а защото в други одеяния ще изглеждате неуместно-неестествено." П.П. "По-скоро си припомням поговорката - добрият кон и под скъсан чул се познава. Надявам се, че ваната ще ви свърши добра работа. Чувствайте се като у дома си. До осем, ваш: Ф." Почеркът не беше красив, но нямаше правописни грешки.

"Ето ти един образован Фараон - помисли отецът и започна да се приготвя - бавно, но незабавно. - Помогни ми да извърша днес кръщението на духовната си кариера, свети отче, Андрей Първозвани."

Протоиерей Делан Манчев преизпълни намерението си: тържествеността, с която изпълни християнския обряд и последвалата го вечеря можеха да се нарекат с пълно право фараонски.

Прибра се в стаята едва след полунощ. Произнесе благодарствената си молитва към звездното небе от балкона и легна прещастлив в меките постели.

Луната плуваше по вълните на пердетата като островърха гондола; като спомен, който познава пътя към вечността... Утре... Утре не, а вдругиден е освещаването на хотела. Утре ще сложи малко ред в дневника си...

* * *

... Иконописецът, натоварен като алпинист, пристига в параклиса с голямо закъснение: след като се извинява с поглед, разхвърля такъмите си по плочника и разгъва платнен стол. Мести го няколко пъти, докато най-после решава, че е намерил подходящото място и го кани с жест да седне. После разчупва космите на четката в дланта си, но изглежда се сеща нещо, защото я захапва. Да, забравил е да върже дългите си черни коси, които пристяга в конска опашка. Примижава, и най-сетне!, започва: сякаш нанася някакво тайнство с първия щрих върху картона, поставен на статива. Рисува бавно - като икона, която изписва друга - а тъгата не слиза за миг от лицето му. От време на време мие четката в съда със светена вода, останала от кръщението на Фараона, и докато я бърши, размишлява тъжно върху нещо. Моделът не смее да мигне...

Навън е вече тъмно, когато измива за последен път четката в съда и го вдига да отпие. "Може би затова тъгата му е така осветена отвътре - предполага отец Делан и дръзва да го заговори: - Всяка дарба е едно мълчаливо тайнство, иконописецо, и съм изкушен да те попитам: изографисваш ли ме така, че то да разказва на смъртните за себе си. Свети Пантелеймон е бил човек, озарен от забравената Светлина, която всички носим в душите... Но, кой, за Бога, си ти?! Защо ме гледаш така възтъжно, докато обръщаш иконата, за да ми я покажеш? Не си ли?... Кога, иконописецо, се превърна във Фараона - в тоя сън на съня ми?!

"Животът ни прави това, което иконографисах. - казва Фараона, докато нарамва товара си. - Мигът, в който си отиваме от него, ни прави безсмъртни, отче."

На прага се обръща, вдига ръка за сбогом и го прекрачва..., преди да полети в ослепителната бездна под себе си...

Отец Делан извика "Господи" и отвори очи. Стаята беше полутъмна.

В тишината, която полюшваше пердетата, се раждаше светлината на новия ден. Той притвори клепачи да я види по-ясно и си спомни, че днес трябва да отслужи водосвета. Беше кръстил Фараона завчера. Вчера пак не намери време за дневника, но поне позира на дългокосия зограф за иконата на свети Пантелеймон /Боже, какви тъжни очи, какъв странен сън!/. Даже намери време да нагази в морето и да полежи на пясъка. Беше видял Станчо и Оногур недалече, но не им се обади: зад тъмните очила и в бермуди се чувстваше спокоен, че няма да бъде разпознат от някой редовен читател на "Вчера" и затова си позволи да направи дълга разходка по пенливата ивица. В хотела се върна освежен, но когато прекосяваше фоайето една възрастна жена го заговори. Синекосата баба излъчваше оня вид самоувереност, която беше определил веднага като високомерие и затова не се изненада, когато тя му каза, че е действащия министър на новочудесатската култура. "И вие ли сте професор? - беше попитала бабата-министър. - Не сте ли виждали един бял пудел с големи сини очи?" Но не дочака отговор, защото лигавият пудел беше изджавкал в краката й. Тя обсипа плюшената си играчка с нежни укори, с много гальовни въпроси и забрави света около себе си.

Много важни гости бяха вече пристигнали за откриването и коктейла, а най-важните щяха да пристигнат сигурно в последния момент. А утре - най-после! - вертолетът щеше да ги върне със Станчо и Оногур в Сита Мара. Ще яхнат заедно Юти и ще поемат пак по пътищата на Отечеството. Жалко само, че не намери време да прегледа и подреди записките от последните дни...

Телефонът позвъни и някакъв сънен глас попита колко е часа. Затвори без да дочака отговор, а отец Делан отвори окончателно очи.

Излезе на балкона, поздрави слънцето, което се беше измъкнало наполовина от морето, и отиде до тоалетната. Когато се върна, го намери излязло на лакът от водата; точно под него се плъзгаше кораб, блестящ като айсберг. Две големи колкото детска шепа рибарски лодки се клатеха на миля от брега. Всъщност бяха три: едната беше с увиснали платна. Колко ли хубаво можеше да бъде, ако в морето има бензиностанции; и ако Юти имаше платна. Отец Делан се усмихна на новия ден и се прибра в стаята.

До освещаването на хотела оставаха малко повече от три часа. Имаше достатъчно време да вложи мисли в разработването на плана за новото пътешествие, но тъкмо обори чело върху ръката си, телефонът позвъни отново. Заместник-директорът поздрави, представи се и след като молбата му да бъде приет веднага беше удовлетворена, благодари.

Пет минути по-късно почука на вратата. Влезе заднишком с два вързопа - единият голям и плосък, другият - малък и тумбест. Постави ги внимателно на неоправеното легло и започна да развързва големия, който съдържаше бяла риза с колосана яка и нагръдник, папионка, бели ръкавици, смокинг с копринени ревери и панталон с копринени кантове. Брокатовите тиранти, лачените обувки, чорапите и пурата в алуминиева калъфка бяха в малкия вързоп. Заместник-директорът пооправи завивките и след като сортира нещата, погледна часовника си.

Отец Делан следеше движенията му с леко повдигнати вежди.

- Ще ви обясня, господин отец. Имаме цели два часа. Господин Фараона нареди да пробвате всичко, и ако възникнат проблеми да му се обадя веднага. Сега ще ви помогна да се облечете и обуете, а после ще направим и няколко репетиции на сухо, защото довечера ще бъдете вип-гост на коктейла. Ето и поканата. - Заместник-директорът бръкна театрално във вътрешния джоб на сакото си и връчи плика на отеца. - Били ли сте някога на такова нещо? Моля.

- Бил съм на кръщенки, погребения, панахиди, сватби, водосвети, молебени и какви ли не обреди и ритуали, включително на събори, панаири, офе-събрания, манифестации и митинги. И на седмото небе съм бил понякога, но на коктейл, признавам чистосърдечно, не съм присъствал - отговори отец Делан. - Участвал съм в кукерски маскаради, вестникарски интервюта и филми, но на коктейли никой не беше ме канил. Щом трябва най-сетне да присъствам и на подобно мероприятие, ще го направя с ловкостта на паркетен лъв. Ако, прочее, пода е мраморен - като мраморен, а ако е мокет - като мокетен, въпреки че е трудно да бъдеш благородник сред бивши партийни и профсъюзни секретари, настоящи дървеняци и кубоглави селяндури, защото в нашето мило Отечество няма наследствени елити, а само временни и измислени. Кръвта помни цвета си, господине мой, а аз не съм бил кръвопреливан. Ролята с която се справих във филма, беше къде по-отговорна, така че ще се справя и с тая читалищна пиеска. Да започваме ли сухите репетиции?

Отец Делан се облече така естествено, сякаш тия дрехи бяха работното му облекло и зам.-директорът щеше да се закълне, че сънува, ако не беше си глътнал езика. Но когато отец Делан захапа и огромната пура, отиде в банята да намокри главата си със студена вода.

- Не пуша, но това едва ли има някакво значение - каза му отецът, когато се върна. - Защото...

Отец Делан не успя да обясни, защото зам.-директорът го прекъсна:

- Защото пурата е пура и когато не е запалена. Като плевнята е, господин...

- ...благородник - прекъсна го на свой ред отецът и сложи като истински джентълмен ръка в джоба на панталона. Жестът беше неописуемо непринуден и красиво нехаен.

- А пиете ли коктейли? - попита очарован зам.-директорът.

- Категорично - не! Но щом е за фасони, мога да пия и кумис. Ще държа чашата си винаги пълна, защото пълната чаша е като морето: никой не пита трябва ли да го долива. - Отец Делан се усмихна сдържано и поучително.

- Съжалявам, но трябва да побързам. Благодаря ви, че приехте поканата, господин благородник. - зам.-директорът се обърна на вратата и добави: - Но една лястовица пролет не прави. Ще се видим в десет на водосвета, довиждане.

Освещаването беше започнало с един час закъснение заради туристическия министър - едно суетно мъжле с двусмислен поглед, в края на петдесетте, за което се говореше, че е винаги на толкова килограми, колкото и години. В правителственото, обществено и всички неизброими и неизследвани чудесатски пространства той беше известен с почитателното "мистър Дийп Покет", а усърдни журналисти тиражираха това прозвище двусмислено и не се уморяваха да дъвчат дядовите му цървули с напълно недоказуеми обвинения в корупция, шуробаджанащина, клиентелизъм и още куп платени измислици. Застанал най-отпред, човекът се кръстеше усърдно наопаки, и отец Делан, който не подозираше кой и какъв е, го поръси обилно със светената вода, а след водосвета му показа любезно, как трябва да се кръсти един праведен православен - горе, долу, дясно, ляво; а не през куп - за грош. И понеже не беше единственият неук, показа това и на останалите. "Само дяволът се кръсти обратно, както, прочее, чете и евангелието" беше казал с упрек той, преди да произнесе църковната благословия за благочестието, благоденствието и благата гостоприемност на хотел "Галактик" - тоя приют за уморени странници от цялата планета и вселена. Беше отказал да присъства на официалния обяд, като обоснова отказа си със съблазните, които го очакват и довечера.

Сега отецът лежеше във ваната и обмисляше коктейлното си слово. Имаше намерение да се обърне към присъстващите велможи на Нова Чудесатия с молба да си спомнят своя произход, род и език; да започне с думите от книга първа "Царства": "А сега застанете, и аз ще се съдя с вас пред Господа за всички благодеяния, които Той направи вам и на отците ви"...

Отец Делан се усмихна вътрешно, но усети, че някакво неуловимо предчувствие му пречи да се съсредоточи върху речта си и реши, че ще бъде по-ефектно, ако я произнесе спонтанно. Сега би било уместно да си побъбри с другите - ония, които беше срещал и с които беше говорил по пътя си в последно време...

Повика ги в паметта си, но те се явяваха неохотно, оплакваха се нехайно и изчезваха като сенки от съзнанието му с познатото бабино оправдание, че царя бил далеко, а Бог - уж високо. Мисълта за съкровището го споходи, само колкото да го отегчи със студеното си лице и той я отпъди като муха, кацнала в постната му яхния, защото за него се грижеше сам свети Андрей. Той беше само скромния му касиер.

Сподели тия и някои други мисли и с дневника си. Малко след седем излезе от ваната и започна да се облича.

* * *

Асансьорът го свали като върху крилете на гълъб, звънна тихо и отвори услужливо вратите си в осем без пет.

Фоайето гъмжеше от вечерни тоалети, но отец Делан разпозна Станчо моментално. Той също го позна, ухили се най-сърдечно и тръгна да го посрещне с широко разтворени ръце. Дългите ръкави на сакото, които покриваха китките до ноктите му, издаваха някакво безсъзнателно простосърдечие - напълно неуместно за такъв напарфюмиран вип-коктейл.

"Сигурно е заел костюма от господин Жреца" - предположи отец Делан, но...

Преди да довърши мисълта си, която имаше намерение да украси със сърдечна и съчувстваща усмивка, адският трясък погълна предположението в себе си. В безкрайната секунда, която го последва, се чуваше как по мрамора пада суха мазилка...

В следващата настъпи хаос: писъци, викове, виене на сирени-хиени. В стената на фоайето зееше огромен отвор, но всички се натискаха да избягат навън през въртящата се месингова врата, в която се мяташе заклещения ужас на една обезумяла вип-дама. Уханието на парфюми се смеси с дъха на молитвени проклятия и миризмата на сух хоросан.

- Лицето на ужаса е само едно, и то е лице на безумец - каза отец Делан и даде указание на Станчо как да мисли бавно, за да действа бързо. - Ще застанем от двете страни и ще напъдим това вип-стадо към отвора в стената като добре обучени овчарски кучета, Станчо. Сигурно си чувал за тая английска порода. Иначе, тия нещастници тук ще се издушат взаимно пред очите ни.

- Ваше Преподобие, това е работа само за Оногур, и ако е останал жив и читав, повечето от тях ще бъдат спасени. Ти започвай веднага от едната страна, а аз отивам да го пусна от клетката, защото съм сигурен, че заключен и изживява притеснения, по-големи и от...

Втората експлозия откъсна остатъка от изречението му. Голям къс бетон, окачен на тънка арматурна пръчка провисна от тавана. Последва дълбока космическа тишина.

И тогава - в мига на най-зловещата и тържественост - една дребна жена с пудел в ръце, се изстъпи пред останалите: министърката на новочудесатската култура запя химна на Отечеството така фалшиво, че Станчо затисна ушите си и хукна към отвора.

Тълпата се люшна след него с грохота на цунами...

Още при първата експлозия тибетските петлета - съседи на Оногур по клетка - помислиха, че се е съмнало и се разпяха немощно. Сирените на хотела завиха като хиени, а белите шимпанзета се разквичаха като никулденски прасета и започнаха диво да дърпат мрежата. Оногур се изплаши, но после реши, че ще вали и отново притвори очи.

Когато проехтя и втората, вратите на всички клетки излетяха и той почувства как слухът му се заглъхва заедно с нея, но можа да долови далечните писъци, които се смесваха с крясъците на маймуните. Те минаха като бели сенки пред очите му и изчезнаха нанякъде, но той нямаше намерение да проявява тяхното маймунско любопитство, а напротив: да изчака спокойно като пред дупка на пор.

Чак когато към виенето на хиените се прибави и някакво дразнещо "тату-татаа", "тату-та-тии", излезе предпазливо - крачка по крачка, придържайки се в близост до храстите. Когато стигна до ъгъла надникна предпазливо и видя поляната пред хотела, която гъмжеше от уплашени двукраки. Някакви червени коли и други двукраки с лъскави тенекиени шапки тичаха с маркучи и стълби. Дъждовните облаци се спускаха ниско от червеното небе: приличаха му на ония таласъми, за които беше чувал да говори Станчо. Пристигнаха две по-малки били коли и от коремите им изскочиха три двукраки в бели дрехи. Беше виждал една такава кола в Манчеви варници, но оная беше като ръждясала баба. Колите виеха - сякаш вълци, - а на покривите им се въртяха сини лампи. От маркучите заваля дъжд и му замириса на изгоряло. Една синекоса и много приятна баба с пудел в ръце плачеше, а той ближеше сълзите й. Беше виждал много пъти събора, веднъж даже и цирка, който представи невиждана дотогава програма в родния му град, но такъв не беше сънувал.

А къде ли бяха Станчо и неговото Преподобие? Огледа се и видя шимпанзетата, които се покатериха по маркуча върху една кола, от която течеше вода, седнаха на покрива и започнаха да ръкопляскат. Сигурно беше концерт на открито. Беше ходил веднъж със Станчо и Поли на такъв концерт в някакъв голям град, и там всички ръкопляскаха. Само че... Нещо затрещя над главата му и от опушените облаци се показа голямото водно конче - същото, което ги докара тук със Станчо. Шимпанзетата скочиха уплашени от покрива на колата и се покатериха на най-близкото дърво. Не се ли мярна лицето на някакъв двукрак тип в гъстия му листак? Шимпанзетата закрещяха още по-уплашено и избягаха.

Огромното водно конче увисна над претъпканата поляна, но като видя, че там няма място, обърна корема си настрани и отиде да кацне оттатък басейна, който се надипли красиво. Една бяла шапка затанцува на гръб по диплите. Може бе Станчо и негово Преподобие бяха в корема на кончето... Оногур реши да притича първо до водната кола, но преди да се мушне отдолу, един двукрак грубиян го настъпи по опашката, така жестоко, че му причерня пред очите: изквича от болка и едва се въздържа да не го ухапе, но запомни миризмата на чорапите му. Вместо да го утеши и погали, мъжът замахна с крак да го ритне, но не успя на сантиметър, расиста и кучемразец подъл.

От новата позиция всичко изглеждаше различно. Сега виждаше само крака: боси, в крачоли, в мъжки обувки и в обувки с високи токчета. Всички се местеха припряно, изчезваха и пак се връщаха; повечето тичаха, а някакви дебели се преплетоха, и той видя на педя от себе си едно потно лице с уплашени очи и глупави мустаци, които се забодоха в тревата. Приличаше малко на неговия Станчо. Сега оставаше да припълзи незабелязано до голямото водно конче...

Той се измъкна предпазливо от другата страна и прибяга зад дървото. Оттук се виждаше добре как един мъж, заобиколен от няколко гологлави двукраки, тича приведен. Оставаха му само няколко крачки до кончето...

Перките трещяха, водата в басейна се диплеше, шапката танцуваше неуморно и ситно по гръб. В клоните на дървото нещо светна на два пъти и миг по-късно двукракия тип слезе от него. Сега видя по-добре лицето, преди оня да потъне в храстите: същото, което му се беше мярнало между листата. Обърна поглед към кончето... Защо мъжът се държеше за гърдите коленичил, и гледаше така учудено? После премести поглед да погледне и ръцете си. Кръвта течеше от гърдите му, а гологлавите двукраки наблюдаваха сцената замръзнали; ризите им се вееха като пране на простор. Кой довя Станчо и неговото Преподобие...?!

Оногур прибра уши и хукна към тях. Видя в движение как мъжът падна и зарови лице в тревата, а отецът коленичи над него. Беше само на скок от тях, когато един гологлавец извади пистолета си и гръмна по него.

Чу как куршумът се заби в тревата между краката му и побягна с всички сили към морето.

- Какво стана?! Отворете очи, господин Фараон - помоли отец Делан, съблече смокинга си и го сложи под главата му. - Ще произнеса молитва за упокой на душата ви за всеки случай. Чувате ли ме, щом не ме виждате вече? Ето, и докторът пристигна. Ето го до мен.

Фараона отвори бавно очи и сянка на усмивка премина през тях. Каза нещо неразбрано. Затвори ги, но изглежда, че събра последните си сили и ги отвори отново. Промълви:

- Надхитриха ме... искам вие... - Чудесатската... - Фараона направи усилие да оближе устни. - ...хитрост не е безз... зъба вещица... а отровна и... о,... боже мой..., змия. - Долната му устна се цепна. - Ис... искам... моля... да ме погребете вие... господин о...

Нещо изхриптя в гърдите и главата му се килна настрани. Очите и останаха отворени.

- Фараона е мъртъв... - докторът свали пръстите си от шията и се обърна към отеца. - Не ви познавам, но вие му обещахте да произнесете заупокойна молитва, докато дойде редовен свещеник, господине.

- Да живее Фараона! - По-мъртъв от надеждата е и по-жив от греха, но нека Бог да му прости! - произнесе твърдо отец Делан и се изправи.

Оногур се спря чак когато нагази в пяната.

Беше полутъмно, но видя ясно мъжа, който спусна греблата във водата. Жената седеше с гръб към брега и я виждаше за пръв път. Но мъжът! Не беше ли оня двукрак тип, дето избяга от дървото? Мъжът загреба бързо навътре, а жената легна на дъното и запя.

Воят на алармите оттатък пясъците беше по-силен от чудесната и песен. Хрумна му да излае, за да го вземат със себе си, но се сети, че не може да зареже Станчо и отеца просто така. Легна, отпусна глава върху предните лапи и обърна едното си ухо към морето.

Случило се беше нещо и то не беше никак, никак, хубаво. Може би трябваше първо да измие от носа непознатите миризми в пяната на вълните и едва после да помисли спокойно, но се сети, че не харесва вкуса на пресолени водорасли. По дяволите, както казваше Главун /лека му пръст на стареца/, по дяволите, вече не харесваше морето, защото едно сухопътно куче не може да тича по водата така, както тича по земята, пълна с миризми, бързоноги гризачи и дългоухи бозайници, както наричаше негово Преподобие магаретата. От него научи толкова нови думи, че когато разговаряше по изключение с безпътни кучета, ония неуки нещастници го гледаха като че ли е слязъл от съзвездието Риби. За звездите беше научил пак от негово Преподобие, който му четеше вечер, докато изпусне книгата. Добър двукрак беше отец Делан и не се уморяваше да говори на съдвукраките си за любов и прошка, но не можеше да си обясни защо повечето от тях се кикотеха зад гърба му. Не можеше и да го попита защо кучетата знаят да обичат по-вярно от тия глупави човеци. Толкова е лесно...

Жалко! Лодката се беше отдалечила и вече не чуваше за какво разказва песента. Сигурно беше за любов. Двукраките пеят много за нея, но забравят, че песента е лека и отлита в небето. Затова отец Делан я нарича често "небесна". На земята остава калта на омразата им. За оплакване са тия двукраки животни, но какво да направи той, след като и негово Преподобие не може да им помогне? Да чака. Ще дреме като бунак пред дупката на хитра лисица, докато всичката тая тупурдия утихне. Двукраките обичат тупурдии, а лъжат, че не ги обичат. Лъжат като разпрани и крадат като порове. Най-опасните животни на земята са. Жалко, че могат много, а не знаят да се обичат. Амин, както казва негово Преподобие...

Колко ли време е дрямал?... Изстрели ли чува откъм морето?

Брегът не се виждаше вече. Вятърът се беше усилил. Жената се надигна и седна в лодката.

- Уморена съм - каза тя. - Който чака, се уморява по-бързо. А ти?

- И аз. Дали ще дойде скоро? - Спътникът и сложи длан зад ухото. - Не чувам нищо.

- Ще дойде непременно. Сега пусни веслата и ми подай ръката си... Успя ли със сигурност?

- Казах ти, че му светих маслото. Видях и господин отеца. Беше в смокинг и ще затвори благоговейно очите му. Все ми си струва, че не ни повярва съвсем тоя измислен отец. Как нарече смъртта в оная нощ, когато сирената пееше, помниш ли?

- "Сбогом на съмненията" мисля...

- Нещо такова. Тихо... Чуваш ли нещо?

Мъжът остана с показалец върху устните и двамата обърнаха глави дясно на борд.

Пладноходката се плъзгаше призрачно към тях.

- Търся златоперки - каза дрезгавия глас, когато дойде на по-малко от три дължини.

- В аквариум ли? - попита жената.

- Да. Предлагате ли лизинг?

- Само за три дни.

- Добре - отговори гласът. - Изчакайте маневрата...

Платноходката се приближи на половин метър и мъжът с дрезгавия глас протегна ръка към жената.

- Първо вие.

Тя се прехвърли при него и спътникът и вдигна крак да я последва.

- Бързаш много - каза мъжът с дрезгавият глас и стреля два пъти в главата му от упор.

Тялото рухна - първо на колене - и разклати лениво лодката. После се свлече по гръб на дъното й.

- Сирените ще се погрижат за Майстора. Нали това му беше прякора на сухопътния моряк, дето освитка Фараона. Ето! Ще сложа тоя скромен пакет върху гърдите му, защото забравих да купя голям букет от хризантеми. Часовникът е нагласен да гръмне след два часа. Ще сме далеч оттука и няма да чуем. Сирените ще се погрижат за останалото. Да не се казвам Жреца, ако лъжа.

Мъжът дръпна шнура и моторът забуботи глухо. Жената потърка очи.

- Сълзят ли? Или плачеш?

- От вятъра е - отговори жената и седна.

- На вятъра е - увери я той. - Като всичко.

Оногур се взира в тъмните води и преде бавно с уши. Дали са били изстрели може би ще разбере от Станчо и неговото Преподобие по-късно. А може би, не. Под звездите не се случва нищо ново и по-добре е да не мисли изобщо. Нали така го е учил винаги и Станчо - най-любимият ученик на отец Делан. И най-големият негов учител - най-великият сред двукраките...

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015