ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XIV

Следваха тънката нишка на полски коловоз, криволичеща наслуки между подгизнали ниви и стърнища. Над главите им се търкаляха изцедени облаци - сиво-равнодушни към усмивките на мака и синчеца. Разминаваха се често с малки ята врани, които летяха ниско и ги гледаха с подчертано безразличие.

Пътят се изви едва забележимо нагоре и Юти залази по рамото на едно обрасло с хилава ръж възвишение. Когато стигна най-високата му точка, отец Делан вдигна глава и жезъл към небето, а Станчо отвори уста да го попита дали смята да разпръсва облаците. Не успя, защото в същия миг вниманието му беше привлечено от затъналия в долния край на ската комбайн. Неочаквано предизвикано, въображението му оприличи машината на някакво праисторическо изкопаемо и той разкърши скованото до момента мълчание със следното крайно объркано разсъждение:

- Аз - гледай право напред и надолу, ваше Преподобие, - аз лично, бих описал това нещо в другия край на нивата като някакъв вкаменен или вжелезен мамут с голяма опашка отпред, която може да е куха като хобот.

- М-да... Но казано иначе, Станчо! - поправи го предразположен към шеги отец Делан и постави жезъла между коленете си. - Придържайки се стриктно към бинарната система на великия Линей, аз ще опиша това нещо по следния начин: клас - бозайници, разред - мастодонти, семейство - хоботни, род - житопасни и вид - комбайни. Къде, според теб, прочее, е задължителното място на една биоопашка, Станчо?

- Винаги отдире, ако това искаш да разбереш, ваше Преподобие.

- Вярно! И това е така по силата на оня закон за алтернативната целесъобразност, според който опашката може да бъде разположена на главата, когато е хобот, а рогата в устата, когато са зъби, и прочее. Природата е един наистина тоталитарен законодател - много по-капризен отколкото сме склонни да мислим, драги. Как да си обясним иначе защо жалката опашка на тоя житопасус гигантус прилича така неуместно на увяхнал стрък копър, посаден в средата на добре наторена леха. Но ти, разбира се, никога не си мислил върху подобни, на пръв поглед скучни неща, нали?

- Напротив! - възрази сърцато Станчо. - И даже си мисля, че специално тоя закон е алтернативно нецелесъобразен. Да вземем примера с конската муха: защо тя, за разлика от мамута, е лишена от опашка и уста? Винаги е имало и ще има такива антисоциални закони, които облагодетелстват едни животни и ощетяват други, ваше Преподобие.

- Въпрос на тълкувание, клисарю. Аз, например... Но, да, може би в известен смисъл си прав, въпреки че не разбрах мисълта ти. Естествено-историческите закони са първообразни за обществото, и ако се поразровим из твоята логика ще открием достатъчно доказателства в подкрепа на еволюционната философия. Дарвин, между другото и за разлика от теб, е бил църковен настоятел, ако това те интересува.

- Не ме интересува, но съм чувал от Поли, че хоботът е един най-необикновен нос. Тоя факт помага ли по нататък на разсъжденията ни, ваше Преподобие?

- Разбира се. Той идва да ни подскаже, че всичко си е било на мястото още в тъмната ера на кватернера, господин дървенист. Така че, независимо от изключенията, природата е поставила носа отпред, а отзад - куйрука; лисицата пред опашката; кокошката пред яйцето; живота пред смъртта, и прочее, и прочее. Такъв е природният порядък и ние с теб имахме удоволствието да го изследваме в тоя кратък философски разговор - всеки според незнанието си. Но къде ти е проблемът, след като така добре си поразкършихме мозъците и езиците, защото ми се струва, че все още се луташ между полюсите на диалектиката?

- Не съм съгласен за кокошката и яйцето, и не знам дали разсъждавам правилно, но ако приемем, че това в нивата е някакъв житопасен род комбайн, който прилича на допотопен мамут, защо опашката му е хоботна и не е отзад?

- Защото дупките на пътя са отпред и трябва да ги заобикаляме отзад - отговори отецът и посочи с палец към задната седалка. - Ти загуби изглежда чувство за мярка в шегите, затова, ако обичаш, задавай следващите си въпроси на Оно.

Станчо не успя да реагира навреме и колелото на коша хлътна рязко в следващата локва. Помията се разпъна като пуешко крило, а една кокалеста жаба излетя широко разкрачена и се приземи елегантно в нивата. Шапката на отец Делан излетя в обратната посока, но Оногур успя да я захапе във въздуха.

- Може да се сравни и с някакъв разкеремиден пътен кантон с полуоткъртен олук, Станчо - продължи разсъжденията си отецът, докато чистеше периферията на борсалиното си от лиги. - Например звездите на Голямата мечка, които просветлената ми баба наричаше Голямата кола, на мен лично не ми приличат на нищо друго, освен на себе си. Така че нашите сравнения са често някакви своенравности на бедната ни фантазия. Не облиза ли току-що някакъв глупав въпрос от устните си?

- Да. Да спрем ли да попитаме къде е селото? Полските пътища нямат наземна маркировка и можем пак да объркаме посоките. Какво ще кажеш, ваше Преподобие?

- Спри при кривата круша отсреща, но кого да попитаме?! Жива душа не виждам наоколо. Твоят глухоням динозавър не само че е затънал в дълбоката кал на кватернера, ами е и бездушен като аграрно-промишлено изкопаемо. Сигурно е бил захвърлен тук от първата ликвидационна вълна.

- Не вярвам, ваше Преподобие. - Станчо изключи от скорост и Юти се изтърколи до крушата. - Не знам какъв е тоя кварталнер...

- Кватернер, господин палеонтолог! Това е най-новата геологическа ера.

- Все едно. - Станчо слезе и прескочи канавката. - И не знам, но ми се струва, че тоя гладен житопас е затънал в нивата като лъжица в кисело мляко... Къде ли може да е квартернер-комбайнера?... Защото там където има лъжица, трябва да има и човек, а...

Дрезгавите ругатни, увити в тютюнева кашлица прекъснаха мисълта му. Едно омаслянкано кепе с обърната назад козирка и лице на коминочистач се показаха иззад комбайна.

- А, ето го и човека!... Добър ден, колега - поздрави Станчо. - Виждам, че много жетварски дъжд се е изсипал върху тебе през последното денонощие. Проблеми ли имаш?

- Решаваме ги... - Мъжът махна за поздрав, взе топка мръсни конци и като бършеше съсредоточено ръцете си, тръгна напред: вървеше, все едно че стъпва в паници. Когато излезе на пътя, свали калните си галоши и ги заблъска един в друг, после ги избърса в мократа трева и влезе доволен в тях.

- Добър ден, господарю на Жетвите - поздрави го отец Делан, като направи опит да му се усмихне и с очите си. - В някаква житейска беда ли сме изпаднали?

- Ахъ. Затънахме с тая майна - комбайна. Такъв дъжд ни пра вчера пък и цялата нощ, че още сънуваме ниагарския водопад - отговори мъжът и се усмихна криво. - Все едно открита кръщавка беше, и вие, ако сте отец, значи, че няма кой друг освен свети Йоан Кръстител да ви праща сега. Тоя запорожец в нивата, взе, че отказа само на двайсет метра от пътя, още щом заваля: не, нямало да излезе, докато не преизпълни нормата си. Как не го псувах и напъвах - не и не. Упорит запорожец, скъса си нещо в задника от инат, затова ме заварвате да го поправям. Яд ме е, та ми е смешно чак, че затънахме като колхозници. - Комбайнерът вдигна едновременно рамене и ръце. - Цял ден и цяла нощ валя, а аз от тъмни зори съм се хванал да го оправям. Не знам защо, но имах надеждата, че рано или късно ще минете оттука. Не знам защо така.

- Защото един корабокрушенец се хваща за сламката в морето, а един комбайнокрушенец за сламата в нивата. Вие, прочее, местен механизатор ли сте или другоселец?

- Не. Аз съм лудогорец, а Прокопий Стаханов е запорожец. Работим частно, жънем тука по устен договор на местната кооперация. Но друг ни е проблема: остават само няколко часа докато мръкне, а не идват да ни издърпат от батака тия дърти...

- Не съм любопитен човек, колега, но...

Комбайнерът сякаш се изненада от присъствието на Станчо, но после му се усмихна, помоли да не бъде прекъсван и продължи:

- Казах на един далекоглед дядка още вчера и той обеща да съобщи на дъртите си съкооператори за положението на нещата, но съм забелязал, че тия дърти кравари дето пасат кравите си по канавките, много забравят. - Комбайнерът се прозя и обърса лицето си като уморен котарак. - Трябва да беше влюбен в кравата тоя вол. Ей на такива далекогледи телета като него аз им викам говеда. Много съм му ядосан а това е само първото действие на трагичната ни драма.

- Съчувстваме ти, колега, но и ние можем да помогнем в случая. Селото далече ли е? - попита Станчо. - И има ли хан?

- Селото е на пет километра. Има частна земеделска кооперация без комбайн и посмъртно. И хан има, а няма кой да дойде и да ни изтегли из батака? Сега трябва да чакаме с дни пръстта да изсъхне, та да си изпълним задълженията според уговорките. Само като гледам тия дрипльовци - комбайнерът посочи облаците - как се канят да изстискат мръсните си парцали на главите ни и тая нощ, ми идва да вия като съдран. - Той вдигна очи към веждите. - Слънце няма да се покаже преди свети Прокопсий... А? Знам, че е Прокопий, господин отец, нали така се казва житопаса: Прокопий Стаханов. Добре, дай да се обзаложим, колега. Ще се покаже, ама друг път. Не духне ли още сега един хубав вятър, гладът ще им духа цяла зима под опашките на тия пишман земеделци. Кооперативна работа! Аз мога да се оправя и сам, но не мога да мръдна оттука, защото няма ли ме, запорожкия кулак ще бъде разкулачен от сръчните мургаши. Как мога да разчитам на помощта ви?

Комбайнерът спря поглед върху отеца, който кимаше непрекъснато и услужливо, подвоуми се и продължи по-спокойно:

- Знам, че магарета имат. Ще им кажете да вземат само повече въжета и да докарат всички добичета тук. Ще ми купите ли два пакета сердика лайт?

- А в коя посока е и как се казва селото, господарю на Жетвата? - осведоми се отец Делан, който продължаваше да кима.

- Карате все направо, после идва един бряст вдясно преди кръстопътя. Значи, свивате покрай него, и пак направо. След четири километра ви излиза пътната табела. Селото се казва Мара някаква..., да, на табелата си пише ясно... Не, от две думи му е името, но каква Мара забравих за момента. Главната буква на първата дума я няма... Не, няма да се объркате, вземете ли веднъж посока дясно при бряста. Ето и пари за цигари... Ето..., сердика лайт.

- Ами, ако има само екстра лайт? - Станчо пое парите.

- Тогава, каквито лайна има.

- Ясно! До час-два магаретата ще бъдат тук. Ако трябва, ще впрегнем и Юти, но запорожецът ще бъде издърпан от батака. - Станчо видя, че мъжът не го разбра и потупа резервоара. - Това е подполковник Юти, а подофицерът на задната седалка е Оногур. Да тръгваме ли, ваше Преподобие?

Комбайнерът свали кепето и чеса врата си с козирката, докато ги загуби от поглед.

Оногур скочи от задната седалка, преди да стигнат кръстопътя, и се отби да препикае бряста, а Станчо зави надясно, смени предавката и даде рязко газ.

Не бяха минали и пет минути, когато се оплака:

- Стигнахме първите къщи, но табела още не виждам. Село без пътна табела е като кръчма без врата. Трябва да влизаш и излизаш през комина. Хареса ли ти и тая сравнителна шега, ваше Преподобие?

- Подминахме я току-що, Станчо. Но не виждам причини да се оплакваш, защото табелата ли прави едно чудесатско село, или обратно, според теб? Ако я няма, то пак ще си е Ита Мара. Това прочетох, на нея, а то не ми говори нищо. Някой е изчагъртал само първата буква, но и това е напълно достатъчно пътникът да се чуди любопитно.

- Взе ми думите от устата, ваше Преподобие, опла..., пак дълбока дупка. Каква ли може да е тая ита Мара?!... Сега ми хрумва, че може да е изчагъртано бъ-то и тогава става - Бита Мара. А може и да е пребита, ако е била шавлива, а мъжът и ревнив побойник. Или пък е Вита Мара, ако е била витоснага като калина, и това е според мен по-възможно. Но може и да е Мита Мара, ако не се е къпала само за Великден, защото такова нещо прави веднага впечатление на наблюдателните селяни. Ако пък е била много любопитна, тогава е Пита Мара.

- Сладко и напевно звучи името на чудесатското село, Станчо. То е като прякора на чудесата: краткосрично, дълголетно и дълбокозначно. Да вземем например "Беляне". Без много да се чуди, пътникът, който се спира пред такава табела, разбира, че най-вероятно става дума за белене на платно и за чисти жители, облечени във прани дрехи. Или пък "Медовец", "Беловлас" и прочее. Все примери, които нямат число и брой. Според мен, това е село Сита Мара и предлагам да се обзаложим.

- Аз залагам последно на Шита Мара, ваше Преподобие.

- Остава ни да видим. Каквото и да е, то ще има защо, какъвто е и случаят с моето собствено име. Делан не е име на безделник, защото е изведено по смисъл от "дело".

- А моето не е на някакъв седнал безделник, защото идва от "стани", ваше Преподобие. Но ми хрумва, че селото може да се казва и Рита Мара... Не, защо да са глупости? Може да е било така: открадват нетърпеливата мома в зимна нощ, и докато лунгуринът я стиска в лапите си, тя рита като коза, изхлузва се в снега и мераклията донася захаросана снаха на майка си. На другата вечер цялата кръчма говори за това събитие. Тоя вид кръщенки не стават в черква, а в кръчмата, ваше Преподобие, и безименната до вчера паланка осъмва вече като Рита Мара.

- Цял ден говориш, както казваше баба ми, нефелно, Станчо. Добре, трябва да попитаме като пристигнем, но каквото и да, името няма да е случайно, бъди сигурен. Това не е ли хана?

Станчо спря пред входа и преди да влезе, изчисти старателно калта от подметките си в ръба на долното стъпало.

Излезе доволен след минута и още докато се суетеше около дисагите, зад вратата надникна дребно женско лице, поставено в рамката на едри къдрици. Преди да се отдръпне, кръглите му очи се напълниха с нещо, което напомня гостоприемна изненада.

- Ханът има само една стая и тя е свободна, ваше Преподобие. Чакай да ти помогна. Като се върнем някой ден, ако е рекъл Господ, здрави и читави в Манчеви варници, ще накарам Добрин да измайстори и катапулт за тая ясла, защото така както го направи, кошът ни и е удобен за квачки, и човек трябва да лази, докато се измъкне от него. Подай ми ръката си, ако обичаш.

Отец Делан слезе без помощ и разкърши снага. Раменете изпукаха сухо и първите му стъпки бяха поразклатени, но жезълът им придаде нужното достолепие.

- Мир, благоденствие и радост за стопаните на тоя гостоприемен приют - благослови още от прага отецът. - В мрачен час пристигаме, но и той е Божи като всички други. Билков чай сервирате ли, гостоприемна стопанко?

Застанала зад тезгяха, дребноликата жена стискаше длани пред гърдите си със затворени очи. Мина половин минута, преди да изрече:

- Вие сте... Никой друг не може да бъдете, освен... отец Делан от Манчеви варници и също рицар Райн..., боже, какъв Райн беше сега...

- ...хард - помогна и Станчо. - Барон Райнхард, госпожо. А аз съм Станчо Панта, както и също поп Грудяк от филма.

- Точно така! Писаха ви във вестника. Няма кои други да сте и не мога да повярвам на никакво съмнение. Моля, заповядайте. Веднага ще ви направя билков чай и яйца на очи... - Ханджийката затвори отново очи. - Видяхме снимките и четохме сто пъти с мъжа ми интервюто във "Вчера". Той ще се побърка горкият, защото е прекалено впечатлителен, като му кажа кой е пристигнал в Сита Мара. Боже мили! Много харесахме съветите ви и съм сигурна, че няма да се намери един ситомарец, който да не ви пита за още. А вие сте клисарят! Нашето клисарче е по-перчеместо и пее като ангел, но е отскоро разведено и сега почива в Ахтопол. Моля, седнете, слагам чая й... само пет минутки...

- А колко магарета има в селото, госпожо? - Станчо направи опит да смени темата, докато поднасяше стол на отеца. - И колко впрочем струва нощувката за възрастен и нощ при вас?

- Кои магарета?! Забравих си мисълта... На нас с мъжа ми много ни харесаха съветите ви, господин отец. Аз бях станала - ханджийката събра ръцете си като обръч пред корема - ей такава бъчва, и свекървата ми казва, яж по-малко, виж на какво си заприличала, майка ти беше станала такава точно, преди да умре. И още като прочетох интервюто, където казвате, че ние, чудесатите, сме... не помня точно какво, но май беше нещо..., забравих мисълта си. Всеки случай, и който беше виждал, дойде пак да види как човек отслабва повече от двайсет килограма, за по-малко от шест седмици, когато е мотивиран. Колко струва нощувката ли? Четири лева, господин клисар. Тоя хан е строен от хаджи Антим, прадядото на мъжа ми, и лани ни го върна държавата. Тука е отсядал Антим Първи и е известен като Двуантимовия хан. Затова няма нужда от фирма на входа... Аз ли, господине? Аз се казвам Мара. Ударението е на второто "а" по настояване на кръстницата ми. Чаят е готов, а още аз не съм дошла напълно на себе си...

- Госпожа Мера...

- Мара, господин клисар - поправи го ханджийката. - А селото ни е Сита Мара. Според летописа му е кръстено на Бяла Мара - нежна като кокиче мома, която местния кокоржабашия изскубва от ръцете на майка и и я праща след курбан байряма на султан Селим Сархош. Било е на ден Димитровден. Сархошът така се влюбва в нея, че заради хатъра и освобождава селото от всякакви налози и то забогатява и се преименува на Сита Мара. А аз самата съм кръстена на хлевоустата ми баба Мара, но Мара - за по-оригинално.

- Звучи някак... Как може ли да се каже, ваше Преподобие? - затрудни се Станчо.

- Франкофилно. Не е проява на добър вкус - каза отец Делан - но си позволявам да попитам друго нещо: деца имате ли, мадам Мара?

- Едно момче. Отказахме се от второ заради опела. Мъжът ми казва, че е по-европейско. И е така наистина, защото опела няма нужда от маратонки на всеки шест месеца. Ще ви направя яйца на очи. - Ханджийката клекна някъде зад тезгяха и когато се изправи лицето и беше тъмночервено. - Снощи тука вилня такава буря, че ни събори курника. Чаят е врял и трябва да почакате.

Тя донесе джезвето и след като го сервира развълнувано, напомни още веднаж да почакат.

- Видяхме - каза, докато подухваше в чашата си отец Делан, - че нивите са уморено полегнали, а пътищата пълноводни и сме дошли да ви уведомим за критичното положение на господин комбайнера и неговия комбайн, мадам Мара. Моят клисар, Станчо Панта ще дообясни подробностите. Станчо!

- Бедствено положение, мадам. Те са затънали дълбоко в кватернера и нямат цигари лайт. Молят да им изпратите всичките си магарета, за да бъдат издърпани с Порфирий Стаханов до довечера от батака. Това е всичко с подробности. Впрочем продавате ли сердика лайт?

- И таз добра! - Ханджийката счупи яйцата в ръба на тигана и помисли кратко. - Трябва да звънна веднага на председателя. Той е нов, понеже на бившия му излезе една ей такава сита въшка на челото и го изгонихме най-позорно. Като приготвя яйцата, веднага ще му обадя... Да си призная, и ние сме си малко виновни, защото се уплашихме от юнската суша и решихме да извършим молебен за дъжд. Солен ни излезе сега, тоя дъжд. Свещеникът ни е също нов и много набожен: изчете половин молебник и изглежда прекали. Какво ще правим сега, като вчера замина на почивка в Наречен?

- Прекален светец и Богу не е драг, мадам Мара. Моля моите яйца да останат по-рохки - помоли Станчо. - Но се случват и такива недоразумения.

- Не вярвам на поговорки и партийни програми - продължи ханджийката. - Нашият богослужител прекалява постоянно и с демографските молитви. Яйцата са готови, оставям ги на тезгяха, а аз отивам лично до председателя на кооперацията, дано не си е легнал. Той страда от кокоша слепота: ляга си с кокошките, кукурига с петлите, а жена му е приказлива като ломска свекърва.

Докато обясняваше, ханджийката свали престилката, подреди къдриците си и тръгна към изхода. Една бяла светкавица я задържа за миг на прага, а когато излезе, в хана нахълта тътенът на влажна гръмотевица, придружена от първата вълна на здрача.

- Ще вали - каза Станчо. - Завали ли така, според както гърми, много се съмнявам, че ще издърпаме комбайна, ваше Преподобие.

- Има места, където гърми влажно, а вали сухо, Станчо - пошегува се отец Делан - но сега ми хрумва нещо друго: трябва ли да мъчим Юти и магаретата, когато можем да измолим милостта на природата?

Той поднесе вилицата към устата си и продължи да дъвче въпросително.

- Нещо не разбирам - призна Станчо. - Какво ти хрумна изведнъж, ваше Преподобие?

Отец Делан не отговори: веждите му бяха вдигнати високо и следващата светкавица освети щедро любопитството им; гръмотевицата я последва още по-здрачно. През отворената врата нахълта влажен полъх, завъртя се и излезе. Станчо преглътна, избърса устата си и чак след като си наля вода, каза:

- Мирише на колендро. Замирише ли така - край: облакът е градобитен, но сега отиде при други. Това ли измолихме от природата, ваше Преподобие?

Отец Делан го погледна и тъкмо се канеше да отговори, когато се чуха стъпки. А гласът беше несъмнено на ханджийката:

- Изстържи добре калта от ботушите си, Мето... И другия..., влизай, сега.

Тя влезе първа, последвана от слаботелесен мъж с остри рамене, детски очи и тънки вежди, които сякаш питаха дали някой може да отгатне на колко години е собственикът им. Мъжът се втурна да се ръкува, представи се като с Методи Пожарски и веднага си поръча една малка гроздова.

- Сливенска, година осемдесет и девета, Мара - поръча Методи и намигна под извитите си като въпросителни вежди. - Градушката ни отмина и тоя път, но нагодата си остава нестабилна. Цялата седмица ще бъде такава - облачна и никаква.

Отец Делан вдигна празната чаша и преглътна на сухо. През стъклото, очите на Мето Пожарски изглеждаха като кравешки. Нагода, а не време беше чувал да казва само баба си. "Може би е интелигентен учител" - допусна отец Делан, наля вода в чашата си и отпи бавно.

- Магаретата ни са много, но са инати антиглобалисти до едно - продължи мъжът. - Теглят разнопосочно като в баснята. Мара ми обясни какъв точно е проблемът, но знам, че с магарешко напъване няма да стане. А и стопаните им са като тях - диви частници, и никой няма да тръгне да се занимава с дърпане на чужди комбайни. - Методи Пожарски помириса гроздовата и отсмука тънкоустно. - Трябва да се измисли спешно нещо друго, защото след една седмица, я жетвата, я жетваря, както се казва. Аз не съм спал последната нощ от мисли какво да се прави. Тая жетва ми е първата като председател на частна земеделска кооперация и сигурно последната, ако не прибера реколтата на нашите разединени земеделци. Чудя се и се мая..., още една малка, Мара.

Докато мълчеше обърнат към тезгяха и чакаше гроздовата, отец Делан успя да разгледа председателя и в профил. От тая позиция той изглеждаше още по-безпомощен и това стана причина отецът да произнесе съчувствено:

- Моят дял е да утешавам, господин Пожарникарски...

- Пожарски - поправи го председателят.

- Извинете, моля... Да утешавам, съветвам и напътствам, където и да се намирам, когато е уместно и когото е нужно.

- Хм! - Председателят отпи, изжабурка се и го погледна невинно.

- Още малко вода, господин отец? - попита услужливо ханджийката. - А чай?

Отец Делан отказа сърдечно - с длан върху гърдите, изчака председателя да преглътне лютиво и продължи:

- Това е той - моят верен клисар и титлоносец, Станчо Панта. И той си блъска добросъвестно главата над яйцата и проблема, и мисли. Но предполагам, че идея няма да го споходи, понеже не разбира бъкел от мелиорации. Затова ще кажа аз: в случая ни е нужен просто вятър.

- Едва ли е толкова просто, господин отец - каза като на себе си председателят и сгърчи вежди. - Нали, господин Станчо!

- Вие, господин Пожарски, казахте "нагода", вместо "време" и това едва ли е случайно. Дори да не го съзнаваме напълно, ние човеците не можем да влияем на времето, въпреки и да сме някакви космически молекули, разтворени във вечността му. Но ние можем да се опитаме да повлияем на нагодата като измолим дъжд или вятър от нея. Горещата молитва е последната любов на надеждата, а надеждата - първата любов на вярата, господин Пожарски и мадам Мара. Тя е светла радост, затъмнила егоизма; тихо смирение, надвикало суетата и кротко упование, сразило завистта. Предлагам да отслужа спешно молебен за вятър - завърши отец Делан и зачака отговора търпеливо.

"Вятър го вее на бяла кобила" - помисли председателят, но попита учтиво:

- Южен ли да бъде, господин отец?

- Сух, господин Пожарски. - отговори Станчо. - Ще ни трябват едно глинено гърне, гумен балон и една невинна девойка да го надува, нали, ваше Преподобие?

Отец Делан потвърди, а председателят сякаш онемя.

- Нямаме такава под ръка - окопити се първа ханджийката. - Но в съседното село има една счетоводителка, която знам, че е стара госпожица. Тя може ли да бъде полезна в случая?

- По-важното е кога трябва да се състои. Това сега е по-важният въпрос, Мара - каза председателят и обърна питащ поглед към отеца.

- Колкото е възможно по-скоро. - Отец Делан се включи отново в разговора. - Счетоводителката едва ли ще ни свърши работа, и можем да минем без нея. Питате ме кога? Ако може - веднага. Но преди това бих искал да обърна внимание на нещо, над което знам, че никой от вас не се е замислял изобщо: вятърът, о, санта симплицитас!, е подвижния образ на времето, така, както дъждът - неговите сълзи, а слънцето - топлата му усмивка. И, ако това ви се струва някаква отнесена от вихъра поезия, позволете тогава да спомена изрази като "ветропоказател", "развейпрах" или "ветрогон", за да обърна внимание върху жалкия факт, че за чудесатското племе юродиво, вятърът - тоя колкото невидим, толкова и благотворен дъх на вечността - е само едно досадно явление - по -вредно от сланата или листната въшка и по-излишно от каквато и да е политическа система. А тъкмо тая безкрайна космическа енергия е направила някои племена велики. Тук ще спомена само вятъра в платната на испанските каравели, в крилата на холандските мелници, в обещанията на френските утописти, както и в...

- ...чудесатските сокаци и мегдани, които той мете безплатно и до шушка, за да са чисти като..., все едно като какво - вметна набързо Станчо. - Като зъболекарски кабинет, например.

- ...магиите на руските мистици - довърши мисълта си отецът. - Защо и в това, както в много други отношения, нашето племе, повтарям, юродиво, само, за да не кажа - диво, проявява така упорито безотговорното си и скъпо струващо безразличие? Та нима не е по-евтино и екологично да впрягаме могъщия вятър, а не слабосилните си магарета, крави и кобили пред ежедневните житейски проблеми? Все въпроси, на които ние нямаме отговори и ще трябва да оставим още векове на мира.

- Опак племе сме, затова, господин отец - предположи ханджийката. - Но не сме, слава Богу, вятърничаво. Да тръгваме тогава, Мето. Смятам, че ще можем да се организираме тая вятърничава..., тая полезна работа до час.

- Значи, без магаретата, нали! - доуточни за всеки случай председателят и сподири мадам ханджийката към изхода.

Отец Делан въртеше все още многозначително глава, когато кух звук, напомнящ търкаляща се картонена кутия за обувки, го накара да сре и да се ослуша. Станчо рипна като опарен от мястото си.

- Оле, майчице! - извика ханджийката и двамата изтичаха навън.

В основата на най-долното стъпало, председателят лежеше възнак. Тънките му вежди напомняха две любопитни питанки, а празния поглед - бездушен обектив, снимащ невидимия вятър в ниските облаци.

- Казах му да си избърше добре ботушите още преди да влезе. Сега се подхлъзна на горното стъпало и главата му се спука като казанджийски черпак. Познавам го много добре и мога да кажа, че в момента е в комоцио. Страшно е объркан.

- Виждам, че и вие сте объркана, мадам Мара - рече спокойно отецът. - Затова нека се успокоим, за да научим повече за нещастието и нещастника.

- Човек пада от круша, пък се обърква, мадам - окуражи я Станчо.

- Донесете веднага дрехи и парцали - разпореди отец Делан и коленичи до председателя. - Трябва да подложим нещо меко под главата му. Донесете и гроздова, и моля, побързайте!

- Не ни върви в тая гладна Сита Мара, господин отец. - Какво ли още има да ни видят очите и да ни изпатят главите?... Май че иска да ни каже нещо... Кажи, Мето? Отговори, ако ни чуваш.

Методи Пожарски размърда устни: не можа за произведе звук, но се облиза сухо. Сянка на усмивка мина по устните му. Дойдоха и първите любопитни: някои сваляха шапките си, други бяха готови веднага да заплачат.

- Ще се оправи скоро, опечалени кооператори, щом започва да се облизва - обяви Станчо. - Знам, че той е син на много юнашко и приказливо племе, и ще видите сами как изведнъж ще продума отново. Само не плачете и елате да го пипнете лично, защото безбожникът не вярва на истината, докато не я стисне в шепата си. Градушката я отвя вятърът нататък, така че, нека плачат сега други.

Отец Делан подложи едно сгънато одеяло под главата на председателя и му се усмихна ободрително. След това се наведе, пошушна нещо в ухото му и се прекръсти. Преди да се изправи, го посъветва да остане неподвижен още малко, огледа присъстващите и предложи:

- Нека полежи така в кахърните ръце на късмета, добри християни - предложи отецът. - Вярно е, че засега диша като съдран мях над студено ковашко огнище, но е въпрос на няколко минути да запав-пуфка отново и мъждукащият огън на живота да пламне в гърдите му. Там дето е духало, там пак ще духа, и не скоростта на вятъра, а нашата демократична окцидентация е решаваща... Що е то е окцидентация ли? Окцидентация е ориентация на запад, а ориентация - окцидентация на изток, и големия въпрос, който стои пред всички нас е коя от двете има почва у нас... Какво е това?! Не, благодаря, няма повече нужда от одеяла, мадам Мара. Гроздовата ще свърши по-добра работа. Погледнете: усмихва се вече като малчуган, на когото са купили захарно петле.

- И лукурина - допълни Станчо. - Да му сипя ли гроздовата направо в гърлото, ваше Преподобие?

- Поръси първо цепката на главата му... Стига толкова! Сега вече можем да го изправим на омекналите му крака.

Станчо се наведе да помогне, но Методи Пожарски рипна по-чевръсто от "стани-човече" и след като приклекна няколко пъти с изпънати напред ръце, се обърна към множеството:

- Ориентацията ми се възвърна определено и няма да ви губя времето с погребение си още в началото на жетвата, но комбайнът е затънал дълбоко в ръжената нива. Това е лошата новина. Добрата е, че тия двама странници ни носят идеята за вятър, който... Момент, момент, ще ви обясня: знам добре, че заприличахме вече на върколаци, но тоя вятър ни е жизнено необходим в момента. Ина-че..., иначе няма да си поделим и по половин крина жито, както става винаги. Понеже нашият енорийски свещеник прави топли бани в Наречен, отец Делан Манчев предлага да ни отслужи спешно един горещ молебен за суховей. Съгласни ли...

- Да го обсъдим демократично в хана - провикна се някой.

Методи Пожарски завъртя въпросително спуканата си глава към отец Делан, който одобри предложението и след като изчака търпеливо реакциите да поутихнат, рече:

- Предложението се приема, защото чудесатският хан е вдъхновявал хората на чашката, словото и делото, и е люлка на политическата теория, драги селяни-избиратели. Чудесатският хан не е виенско кафене на напарфюмирани лигльовци, лондонски клуб на кротки бърборковци, или мюнхенско бирхале на разногледи тулуми. Той е поле за лична изява на родните бабаити и умници, които се кълнат в свободата, равенството и братството до сълзи и припадък. Това е чудесатския, нека го кажа и така, олтар на равенството; олимпиада на най-добрите; светиня на родолюбието. За добро или лошо - така е. Нека сега...

Отец Делан не можа да каже "нека сега влезем в люлката на демокрацията", защото председателят взе отново думата и изказа благодарност за хубавите думи. Той подкани присъстващите, изпълнили тясното пространство на мегдана, да извикат дружно "ура", преди да влязат на чашка гроздова за сметка на кооперативната каса, както сам обеща. Биваше си го тоя набързо излязъл от комата, изпъчен предстоятел на частна земеделска кооперация; тоя изразител на всенародно доверие; тоя ситомарски трибун и патриот.

Отец Делан благодари и стисна насърчително ръката му като израз на солидарност. Станчо от своя страна го потупа здраво по рамото и първата шумна група се заблъска припряно пред входа на хана. Втората го запуши като здраво зачепено буре и само ония, които натискаха най-отзад, чуха скърцащото куцукане на комбайна.

Чудовището се мяташе наляво-надясно - гладен титанозавър, издал челюстите си напред, за да пасе. То изпуфка един след друг два-три черни облака към небето и спря на мегдана. Комбайнерът се изхлузи из кабината, приземи се като хвърлена отвисоко бохча и докато бършеше ръце в топката конци, се обърна най-близкостоящите:

- Вижте сега - каза кротко той. - Аз вече повярвах в чудеса, защото първо свети Йоан Кръстител изпрати господин отеца и клисаря му, а после пък свети Илия гърмящите си колесници на земята. Беше ги превърнал на стари танкове, които минаха край нивата на път за границата, и още първата машина ни издърпа като гръмната патица от блатото, където бяхме затънали. Танковете отиват за подарък на новата македонска армия, но ако бях на нейните генерали, нямаше да ги приема тия ръждясали червеноармейци. Моят Прокопий Стаханов - той посочи комбайна - отказва да влезе отново в нивите ви, преди да изсъхнат. Каква е тая тарапана пред хана? Не виждам мъдрия отец и умния му епитроп-клисар, къде са?

Обясниха му, че са заклещени в хана и го поканиха на общото събрание, където ще се обсъжда въпросът с молебена за вятър.

- Идеята за вятъра е моя, но не мога - отклони поканата комбайнерът. - Дал съм дума на Прокопий и сега отиваме първо да се наспим. Събудете ни навреме за молебена.

Станчо се прибра в стаята изненадващо рано и завари отец Делан приведен над някаква чернова.

- Утре ще има вятър, ваше Преподобие: носът на Оногур е като сух барут и ще видиш, че ще бъде просто ураганен.

- Ти виждал ли си някога вятъра, Станчо? - попита отецът без да вдигне поглед от листа.

- Никога, защото е невидим, но винаги мога да кажа откъде идва и накъде духа... Често сънувам вятърничави сънища. Защо, питаш, ваше Преподобие?

- Защото пиша римувана молитва за вятър, и докато не я завърша, не смятам да затварям очи. Прочее... - отец Делан вдигна поглед от черновата, - не каза ли "сънувам"?

- Така казах... Защо, ваше Преподобие?

- Защото в момента аз сякаш сънувам вятър в свилените коси на Евдокия - люляково-виолетов, виолетово-упоителен, упоително-шепнещ - оплождащ вятър на римите; бащата на поезията, клисарю мой. Струва си човек да се помоли за... Но ти, май заспиваш.

- А коя е майката на поезията, ваше Преподобие?

- Невидимата като вятър фантазия - другата истина за истината, заспиващ красавецо. Приятни сънища.

* * *

Отец Делан се събуди по първи петли. Усети, че не го свърта в леглото, стана и напусна хана на пръсти. Оногур изникна от тъмното, близна ръката му и тръгна след него. Някъде далече угасна светкавица и той видя за миг призрачни облаци и безцветните покриви на лакът под тях; помисли, че би могъл да ги помете, ако има дворна метла в ръцете си, за да види изгрева над нивите, който беше сънувал, преди да се събуди. Но нямаше и къщна, и продължи по някакъв разкалян коловоз, докато излезе от Сита Мара. Забави ход чак когато усети сънното ухание на мокрите класове: беше стигнал полето. Спря се и затвори очи да види и изгрева...

Когато ги отвори отново, видя светлината, която лъкатушеше между тополите. Тя се топеше и изчезваше за кратко, но приближаваше; пригласяше и шум на машина - и той лъкатушещ, топящ се и изчезващ за кратко, но приближаващ. "Когато няма едно, има друго и то е също светлина" - мина през ума му. Обърна се с лице към нея и зачака. Оногур чакаше също, замръзнал до подрасника му...

Пикапът спря на почтително разстояние, но машината продължи да буботи. Синкавият сноп, извиращ от единствения му фар, втвърдяваше още повече тъмнината наоколо.

- Хей - надвика несигурният глас машината. - Ти свети Петър ли си, или какво?... Или си подранил жетвар?... Размърдай се... или накарай кучето си да джафне... По дяволите, сънувам ли, или що?

Пикапът включи на задна и докато се отдалечаваше на още по-почтително разстояние, отец Делан побутна Оногур и той излая приветливо - сякаш посрещаше стар приятел на дворната врата. Пикапът спря и гласът го надвика отново:

- Приближи се с ръце на тила, защото съм въоръжен до зъби като командос. Бавно и без излишни движения... Аз съм он, който кара хляба на ситомарци и ще мина, ако трябва, през трупа ти, но ще го доставя навреме. По-бавно, по-бавно... Стой!

Настъпи дълга пауза. Машината буботеше, синкавият сноп трепереше, а отец Делан усещаше, че вдишва хлада на тъмнината. Той почеса врата си и гласът не закъсня да се обади:

- Вампир не се чеши и кучето му не се дръгне като тоя пес. Освен борсалино, имаш ли и име..., момент, я вдигни малко брадата си.

Отец Делан се подчини учтиво.

- Хей! Триста трийсет и три еднороги пръча! Ти не си ли отец рицар вестника! Да ме вземат мътните! И кучето ти май е същото. Как се казваше клисарят ти?

Отецът произнесе ясно двете имена със силно присвити очи.

- Точно така! А знаеш ли химна на Нова Чудесатия. Това е последния тест, въпреки че не знам точно какво да мисля на разсъмване при такива обстоятелства. Я запей химна за всеки случай...

Отецът запя прочувствено и вратата на пикапа изскърца предпазливо. Гласът затули снопа светлина с тялото си и поздрави:

- Добрутро, отец рицар. Но как да си обясня тая тайнствена среща, след като снощи не съм слагал капка в устата? Какво правиш по това петляно време тука?!

Тръгнаха един към друг, ръкуваха се и отец Делан прие поканата да седне в пикапа...

Когато подробния му разказ стигна до молебена за вятър, Симеон - така се беше се представил неутешимо плешивият хлебопекар - получи думата и обясни:

- Карам насъщния на ситомарци вече три години и съм ги оставил без него само два пъти досега. Единият път, когато тестото изгоря в пещта, и вторият, когато ни изненада зърнената криза, та цяла Нова Чудесатия остана без хляб и народът обмисляше срамежливо как да безпокои управниците си за такова елементарно нещо. Помниш, нали, господин отец! Защото доста хора вече забравиха. Много дълго куче, или така само изглежда на изкуствено осветление? Казвал съм го навсякъде , че без хляб чудесатите са като китайци без ориз, американци без кока-кола и германци без бира. Ама така си е: има ли хляб, чесън и сланина, чудесатът започва веднага да произвежда столетници на ишлеме. Много ме тревожи демографския проблем, въпреки че имам три внучета. Преди да стана хлебопроизводител, бях стрелочник и пътниците висяха като паяци по стъпалата на влаковете, а сега на влак се возят само пенсионери, които са оперирани от пердета на очите - по двама-трима във вагон. Чудесатите дават предимство на опелите напоследък.

Симеон млъкна, направи пълен ляв и светлината облиза в полукръг зидовете, преди да угасне. Отиде зад пикапа, свали касите пред хана и захлопна задната врата.

- Госпожа Мара не е станала още. Небето се е задънило от всички небесни посоки, но няма да вали. - Симеон протегна ръка. - Оставям хляба на народа в твоите ръце и дано Господ чуе молитвата ти днес, господин отец.

Снопът се завъртя в полукръг и облиза отново оградите. Пикапът заподскача по обратния път. Пееха втори петли.

* * *

Процесията се катереше бавно по склона: най-отпред вървеше отец Делан - гологлав, с епитрахил, жезъл в едната и кадилница в другата ръка. След него пристъпваха Станчо - също гологлав, вдигнал високо голям месингов кръст, и трима безкапи мъже с хоругви; следваха мадам Мара, облечена в широка плисирана пола и блуза с ръчна бродерия, председателят на частната земеделска кооперация Пожарски с глинена делва в лявата ръка, тъй като на дясната се крепеше кльощавата му жена, много дядовци, баби с лица като ошав и половин дузина деца, събрани като пипкави пилци около даскалицата си. Беше хлъзгаво и тя залитна, изтърва китката босилек, но не падна. Най-отзад - още сънен - местеше нозе и комбайнерът, прегърнал перка от воден радиатор. Дрипави облаци пътуваха бавно в обратната посока - далече, далече на изток. В клоните на недорасла круша-дивачка бяла врана точеше черната си човка. Тя разгледа шествието с интерес и с всяко око поотделно, и преди да отлети, изграка нещо на дългата си опашка.

Отец Делан крачеше замислено - без да откъсва поглед от някаква безбрежна водна шир, сред която се полюшваше огромна каравела: платната и висяха като мокри ръкави на поскърцващите мачти; палубата беше пуста... Но изведнъж се чу писък на каба гайди, от трюма заклокочи сватбено шествие и се разля като пяна по палубата: младоженката повдигаше дългата си рокля, а младоженецът, облечен в черен вълнен костюм, бършеше потното си лице с копринена кърпа. Когато на палубата не остана празно място, от най-високата мачта се чу гласа на хлебопекаря Симеон: "Венчават се раби Божи Станчо и Сали, хванете се за ръце, де. Нека сега всички се помолим за вятъра на сватбеното им пътешествие и семейното им щастие." Платната се издуха мигом, платноходът се плъзна първо напред, после започна да се издига бавно към небето. "Какво беше това видение - попита се отец Делан и се подхлъзна, но успя да запази равновесие. - Да, последната нощ спах прекалено малко. Нейсе. Да вярваш, значи да не вярваш само на очите си, защото, Боже, ние поднасяме моленията си пред Тебе, надявайки се не на нашата праведност, а на Твоето велико милосърдие. Отец Делан примигна няколко пъти и видя как каравелата потъва в облачната шир...

Беше стигнал върха.

Изчака докато процесията се скупчи пред него и поднесе свещта си на Станчо да я запали. Всички го последваха. Методи Пожарски остави делвата на земята - обърната с отвора към небето, а отецът извади сгънат лист от джоба на подрасника си, прегледа написаното и зачете ясно:

Господи, помилуй. Молим Те прости ни,
всяка наша винна и невинна грешка.
В жаждата на сухи, пясъчни пустини,
гонене на вятър е участта човешка.

Спря, огледа се, ослуша се и продължи:
Изсуши калта Си, от която в Рая
ни създаде голи, за да бъдем вечни;
за да гоним вечно вятъра в безкрая;
вечно да не знаем, за да сме човечни.

Пак направи пауза, пак се ослуша и пак продължи:

Изпрати дъха Си в злачната Си нива,
да пожънем всички силата Ти златна.
Изпрати ни с вятър прошката Си жива -
като Хляб насъщна, като Хляб благатна.

Свърши. Вдигна красивите си ръце, изрече "амин" и се прекръсти широко. Един окалян щъркел прелетя ниско и всички видяха любопитството в кръглите му очи.

И отначало тихо..., после все по-силно..., вятърът засвири в делвата. Станчо извади шарената лукурина от джоба си и я наду с всички сили: властна сила местеше послушните му пръсти по дупките и благодарствените песнопения на отеца и богомолците се разляха надолу по ската; те разлюляха черковната камбана, чиито звуци долитаха на трепетни пристъпи откъм Сита Мара.

- Ще ни издуха като гъши пера - каза една жена с глас на току-що оярена коза на комбайнера. - Това се казва молебен, това е поп! Моят разведен съпруг ми се обади снощи по телефона да ми каже, че пишели често за него и клисаря му във "Вчера". Трябва и аз да се абонирам за тоя загубен вестник.

- Чел съм за него със собствените си очи - отговори комбайнерът. - Ако всички чудесатки бяха като теб, госпожа, нямаше едно цяло поколение да си остане некръстено. Веднага след курбана ще го помоля да ме кръсти.

Мощен пристъп на вятъра го блъсна в гърдите и той изпусна перката. Тя се затърколи надолу, а комбайнерът се затича презглава подире й, викайки "колко бала е тая пуста хала, дето я измолихме, чакай дръглива проклетнице: Падна и остана да лежи миг - проснат, с широко разтворени ръце и очи, загледан в парцаливите облаци. После скочи чевръсто и отново се затича, викайки със съдрано гърло "ну погоди, дурак, останахме некръстени, мать твою, затънахме и на сухо, Прокопий", и изчезна между черниците в ниското.

Вниманието на богомолците се върна отново към отеца, който беше вече свалил ръцете си произнасяше проповедта на хълма:

- Всеки безсъзнателен езичник, ругател и грешник може да сътвори несъзнателна простотия и да получи обич - по-голяма от оня, който върши добро, съзнателно, но само за себе си, братя и сестри ситомари. Исус е във всекиго от нас и Той е първият, последният, и живият, затова говоря и ви казвам: любете ближния си, защото който обича, обича Господа, а който мрази - мрази без волята Му. Какво значи това, може да попита някой по-неразсъдителен и глупав между вас. Чуйте, за да забравите, забравете, за да си спомните, но научете, за да знаете: близо е часът! Само вярата е мяра за оная Истина, която ще спаси човешкото у нас, за да не вием като чакали на облятата в сълзи Земя и да не зъзнем, брулени от разноцветните ветрове на суетите си. Бог бави, но не забравя - сега и во веки!

Отец Делан направи пауза, пое дълбоко въздух и продължи:

- Мъже и жени, ситомари! Виждам, чувам и усещам; разсъждам и ви казвам: племе сме разплеменено, като никое друго в момента; задруга - без задружност, другари - без дружелюбност, ближни - без близост. С две думи: човеци - без човечност и блудници без посока. Нека Бог да ни пази, и нека вятърът, който измолихме да оплоди с безкрайно благоволение яловото ни самочувствие. Защото то се нуждае от грижа така, както помощта се нуждае от благодарност; благодарността от благородство; грешката от опрощение; прошката от доверие.

Братя и сестри, ситомари! Виждам плюнките и чувам кикота на опашатия Съблазнител, който сквернослови в тъпанчетата ми: млъкни, Делане, окаянико греховен. Светът е повелята за власт и ти не се ли умори да повтаряш казаното от други? Нима не се отегчи да говориш на глухи, които не виждат и на неми, които не чуват? Това са бедни твари, които наричат отмъщението сладко, а любовта - горчива, и не искат да повярват, че смъртта не е край, а раждането - не е начало; защото са като стадо без коч, село без кмет и държава без чиновници, те вярват повече на мен - Сладкосъблазния, който ги учи, че да мразиш е лесно, а да не обичаш - удобно. Не ми се стои повече на течение връз тоя тъп баир, където растат само круши-дивачки, и те оставям да им говориш каквото ти хрумне, но повярвай ми: само си губиш времето.

Отец Делан огледа присъстващите и завърши с думите:

- Сатана е развързал ръцете ни, за да се кръстим на лъжите му. Избирайте по съвест и помнете: най-горко плаче оня, който плаче последен. Сега честит вятър и до нови бури, амин!

При тия думи вихрушката се изви могъщо и огъна дивата круша до земята. Хората се разпиляха според теглото си и най-леките стигнаха първи до селото.

Събраха се отново в хана, където насядаха около трапезата и пред паниците, за да почетат курбана. "На такава хала казваме в Сита Мара "халище", но не родопско, а жетварско" - обясни дядото, който беше заел място срещу Станчо. Той приличаше на оронкан царевичен кочан, едноух при това, което според думите му, се дължало на вражеския куршум, откъснал другото му ухо в битката при... Името на града беше доста дълго и унгарско и Станчо нито го разбра, нито запомни. Приказливият дядо разказа още, че снаха му страда от оная болест, от която очите ти изхвръкват като на дървесна жаба, че в Сита Мара имало два вида комари - едните "блатни лилипути", а другите "горски горили", които са по-кръвожадни от първите, както и че не помни такова нещо от сватбата на брат си, когато едно халище връхлетяло изневиделица и така замело сватбарите, че по-леките увиснали като круши по сливите. Докато Станчо изслушваше възпитано тия и още по-големи трапезни небивалици, курбанът в паницата му се залои, а пък токът, слава Богу, угасна.

Той се прибра в стаята, където завари отец Делан да преписва на газена лампа поетичната си молитва върху голям лист. Отецът му обясни, че има намерение да го закове още утре на храмовата врата - така, както е постъпил самият Мартин Лутер, но Станчо не можа да се сети за кой Мартин става дума и си легна гладен. Заспа трудно, но непробудно, и въпреки грозното виене на вятъра навън, видя в съня си красивия залив, в който викаше за помощ Сали. Не му се гледаше пак тая няма, сънувана до втръсване сцена и проследи с поглед един гларус, който прелетя ниско над главата му. Бялата птица направи широка дъга, вдигна се в небето и той я загуби в слънчевия прахоляк; примижа, и когато отвори отново очи, видя вертолета, увиснал неподвижно над залива. Застанала до колене в кипналата вода, Сали крещеше нещо, а ритмичното "пата-пата" поглъщаше сухо воплите й...

Още не беше се събудил напълно, но отвори широко очи.

Навън нещо трещеше, а короната на сливата се огъваше като дива метла зад мътния прозорец. Застанал пред него, отецът гледаше косо нагоре, без да мига: в безцветното небе над главата му висеше тумбест вертолет и му махаше с дългите си ръце.

Станчо се ощипа, за да се увери че не сънува буден, каза "добрутро, ваше Преподобие", но не получи отговор, стана и се приближи до прозореца. В същия момент машината се наклони настрани и вихърът я отнесе някъде над покрива. Канеше се да се върне в постелите, когато вниманието му беше привлечено от някакъв мъж, който правеше всичко по силите си, за да прекоси мегдана: сгънат като състезател по гигантски слалом, мъжът сякаш събираше снежни топки по пистата.

- Добрутро, Станчо - поздрави бодро отец Делан. - Това сигурно е пощальонът. Струва ми се, че пълни празната си чанта с камъни, за да не го отвее вятърът право в преизподнята. Това е ясно, но не мога да ти кажа какъв беше тоя...

Вертолетът се върна на предишното си място и се запъна неподвижно срещу вятъра - наклонен, с чело напред. Почака в тая поза, докато настъпи кратко затишие и успя най-сетне да кацне пред хана.

От корема му изскочиха двама мъже с обръснати глави и нови полицейски униформи. Политата притичаха приведени и влязоха в хана. Отецът не беше още решил какво да предположи, когато на вратата се почука...

Политата не влязоха в стаята без любезната му покана, поднесоха извиненията и служебните си марки, а единият показа и прокурорска заповедта за задържане под стража.

Всичко стана бързо и неочаквано, но отец Делан намери време и хладнокръвие да обмисли положението. Той предположи гласно, че в случая става въпрос за типично полицейско недоразумение и политата не само се съгласиха с него, а и обещаха то да бъде изяснено в новооткритото РПУ, построено по всички европейски изисквания и стандарти, където задържаните са винаги добре дошли - като скъпи гости. Те закопчаха ръцете им в удобни и чисто нови белезници, превързаха внимателно очите им и учтиво ги поканиха да се повозят на спортния им вертолет. Възпитанието им не познаваше граници и се прояви най-силно, когато разрешиха на госпожа Мара и Оногур да ги изпратят чак до изхода на хана...

Когато машината стигна облаците, Станчо беше вече успял не само да сложи ред в мислите си, а и да повдигне леко превръзката. Макар и на тесни ивици, сякаш гледаше през процеп на дъсчена ограда, той можа да види отеца, който седеше от лявата му страна: дишаше дълбоко и мислеше спокойно - с изпънат врат и гръб, а бялата превръзка на очите правеше профила му да изглежда по-горд от обикновено; ръцете му, кой знае защо, бяха закопчани отзад. Защо трябваше ръцете им да бъдат закопчавани изобщо! Станчо облегна глава назад, но перката на вертолета чукаше точно отгоре и му пречеше да разсъждава спокойно. Може би затова се сети за думите на отеца, според които затворът прави неизвестните герои известни, а смъртта - безсмъртни...

Мислите му прекъсна твърдата молба на отеца за чаша студена вода и високия отговор на полицая:

- Значи е истина, че сте ясновидец. Тъкмо щях да ви предложа... Но и господин клисарят ви ще пие, защото по време на предстоящия разпит консумацията на храна и напитки не се разрешава.

- За което благодаря от името на двама ни - отговори спокойно отецът.

Станчо изпи чашата до дъно и на един дъх. Облегна се удобно и реши де продължи разсъжденията си, но усети че е по-наложително да си поспи спокойно... Какво..., какво съдбовно място беше Сита Мара...

Това беше последната му мисъл.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015