ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XII

В Пъзел Станчо попита как се стига до Бруклино.

- Все направо - осведоми ги жената, която копаеше в градината си - но пътят е много лош. Ще карате до баира и като се качите на високото ще видите село отгоре. Ама това не е Бруклино, ами изкуствено. Построиха го да снимат някакъв филм, цяло село вдигнаха за два месеца. След него идва Бруклино.

- Извинете, уважаема стопанко, и нека въпроса ми не ви учудва, но знаете ли защо и по каква причина селото ви се нарича Пъзел? - попита любознателно отец Делан.

- Знам, но не знам дали е истина. - Жената се облегна с едната си ръка на мотиката, сложи другата отзад на кръста и като опита да се изправи, тихо изохка. - Говорят, че навремето, дето сега е филмовото, имало истинско село. Като се появявали разни печенези и други разбойници по тия места, селяните бягали и се криели тука да се спасяват, защото тогава това е било една гъста гора тилилейска. Накрая им омръзнало да ги грабят и палят и се преселили на това място, но им лепнали името "пъзльовци", та оттам и Пъзел. Може да е легенда, пък може и да е вярно. Така е, не си разбираме собствената история и вярваме на легенди. Пък може и да е вярно. С моя мъж след като се пенсионирахме, още на другия ден се върнахме тука. И двамата сме родом от Пъзел, та той събира исторически данни за различни истории и небивалици. Внимавайте как карате, че дупките са дълбоки и са пълни с вода след пороя, да не се издавите.

Отец Делан благодари за любезния отговор, а жената се наведе отново над троскота. Юти пое към Бруклино.

* * *

Отгоре гледката беше впечатляваща.

Това, което се виждаше не беше обикновена снимачна площадка, а наистина цяло село, оградено с голи баири и езеро от южната страна. Не липсваше и камбанария, а къщурките бяха със сламени покриви и приличаха на колиби. В подножието на северния хълм белееха шатри. Оттук хора не се виждаха и това малко озадачи пътниците, но Станчо изключи от скорост и Юти се понесе любопитно надолу...

Когато спряха на мегдана се оказа, че хора има, но всички са в кръчмата. Оногур остана да пази дисагите и Юти, а отец Делан стисна жезъла и двамата тръгнаха към входа.

Оказа се, че вътре заседава военно-полеви съд.

Заседанието председателстваше дългокос мъж, облечен в телена ризница. Седнал разкрачен между двама съдебни заседатели с мрачни изражения, той чоплеше упорито носа си. Шлемовете и мечовете на тримата лежаха върху масата, покрита с черен сатен, украсен с огромен бял кръст. Публиката се състоеше от мургави селяни в овчи кожуси и няколко бледолики кръстоносци. Камерите бяха две, даже три, а прожекторите много повече. Снажен стражник в нови бойни доспехи стърчеше невъзмутимо до подсъдимия - около трийсетгодишен русоляв селяк с разкаяно изражение, засъхнала червена боя по главата и скрито в ужасна синина око. Копието на което стражникът се подпираше, беше поне два пъти по-изразително от лицето му. Беше страшно задушно и всички участници в сцената дишаха горещо като пустинни гущери.

Отец Делан и Станчо решиха, че трябва да останат до входа, където беше полутъмно. Докато председателстващият военно-полевия съд шушнеше ядосано в ухото на единия от съдебните заседатели, те видяха и един цивилен с безбойно кепе. Седнал като върху горящи тръни в сгъваем стол с надпис "режисьор", човекът следеше мълчаливо хода на съдебното заседание от височината на подвижно скеле.

- Повтори си името, говедо! - изрева неочаквано председателят. - Буква по буква, свиня такава. Ти не разбираш ли чудесатски?

- Р-а-т - отговори подсъдимият.

- На латински това означава "легион". Да не искаш да ни кажеш, че си обхванат от бесове, като оня окаяник Легион от евангелието на Марко. Има ли и други с теб?

Съдията повтори ясно въпроса си, а Рат отговори, че не бил сам; че са безбройна рат ония като него, а той е само сборния им образ; че много пъти е бил поставян във вериги, но ги е трошил и късал като паяжини; че се е освобождавал винаги, защото бесовете му са по-силни от всякакви окови.

- Ще ги избия от главата ти заедно със зъбите, свиньо - прекъсна го, побеснял съвсем, председателят на трибунала. - Три пъти вече крадете свинете на армията и ще ви накарам да грухтите като прасета, докато бавно ви колят. Крали сте на поразия бойно снаряжение и всичко що е пернато, еднокопитно, рогато и зурлесто - всичко що е дошло между пръстите на въображаемите ти легиони. Отведете го с останалите му ратници, които тая свиня си въобразява, че представлява като сборен образ. Стража!!

- Камера, стоп! Стига за днес, благодаря. Под тавана е същински пъкъл. Стига толкова! - разпореди режисьорът. - Цял ден ви дишам потните изпарения. Край, Ende, писна ми вече тая тъпа сцена.

Прожекторите угаснаха и режисьорът слезе внимателно от скелето. Когато, следван от някакъв рошльо с неопределена възраст, профуча покрай отеца, хвърли кратък и разсеян поглед на борсалиното му и напусна кръчмата.

- Както разбирам, ваше Преподобие, тия съдии не са като чудесатските. Не си поплюват и не връщат делата за преразглеждане по сто пъти, ами... - Станчо прокара показалеца си по гърлото - клъц. Мале, мале. Виждаш ли ги...

- Виждам всичко, Станчо. А помня, че продуцентът се казва Леерфелд, ако правилно го изговарям, и е немец. Но ще видим. Нека първо го потърсим и помолим за аудиенция. Тая сцена, според мен, не беше добре и както подобава изпипана, и искам да споделя мнението си първо с него, а след това, ако е възможно и с режисьора му. Хайде да вървим.

Тръгнаха напосоки. Срещаха хора и добитък, и скоро стигнаха до езерото, в което плуваха важно гъски. Нагазили до колене, във водата се плискаха и две дебели жени, които приличаха на готвачки във високо запретнатите бели манти.

Бяха се захласнали напълно в гледката, когато мъжки глас ги накара да се обърнат едновременно.

- Имате ли пропуски, господа? - попита твърдо, но не нелюбезно мъжът. - На територията на киноселото можете да се придвижвате само с такива.

Отец Делан Манчев подаде топлата си ръка и се представи, като не забрави и Станчо. Мъжът изслуша търпеливо обясненията му, след което обоснова наложителността на тая мярка с опасността от евентуални терористични актове и помоли да го придружат до офиса, където да им бъдат издадени двадесет и четиричасови визи за транзитно преминаване. По пътя той обясни допълнително, че такива строги мерки се налагат поради зачестилите напоследък кражби, и че самият той е собственика на фирмата, наета да охранява обекта. "Обекта" прозвуча особено недвусмислено и секретно, защото мъжагата докосна пистолета на кръста си.

В офиса намериха режисьорът, наведен над някаква папка, и една жена, която гледаше разсеяно през прозореца. Той не вдигна веднага глава, но жената се обърна... и отец Делан се вкамени...

Беше неговата Евдокия.

Режисьорът, все още наведен над папката, се опита да каже нещо, но онемя в момента, в който вдигна глава и видя погледа на отеца. Станчо усети, че му прилошава. Само охранителят остана напълно равнодушен и попита:

- Може ли да помоля за личните ви карти, господа?

Жената кимна и излезе, а Станчо поиска разрешение отецът да седне веднага. Режисьорът скочи от стола си, поднесе го сам, и без да сваля поглед от лицето на отец Делан, най-сетне, успя да проговори:

- Ако има и един човек, който още се съмнява в Провидението, ще го убия саморъчно. Велики Боже!! Това е човекът, когото виждах и в сънищата си. Ти, велики Боже, ми изпращаш барон Райнхард от плът и кръв, кълна се. Кълна се още, че и в самата обединена Германия не съм срещал човек, който да прилича досущ на него. Трябва сам да седна.

Без да поглежда назад режисьорът се облегна с длани на писалището. Жената се върна, подаде му мълчаливо дебела пура и излезе отново.

- Мариса - промълви той, но тя беше вече затворила вратата след себе си. - Ето го твоя рицар Райнхард, Мариса. Чудесата в Нова Чудесатия изглежда няма да свършат никога, das ist, ja, nicht zu glauben. Вие, впрочем отец ли сте?

Той повтори въпроса си и запали пурата. Пое дълбоко гъстия пушек, разкашли се до сълзи, и когато се успокои, попита:

- Да не ви е лошо, отец Райнхард?

Отец Делан се огледа смутено и отговори:

- Аз съм, по Божия милост, протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници, господин режисьор. А господинът - той посочи Станчо - е моят клисар, който се казва Станчо Панта. Извинете волността на любопитството ми, но коя наистина е жената, която току-що нарекохте Мариса? Кълна се в четвъртото измерение, че е преродената Евдокия - моята покойна съпруга...

- Сега разбирам смисъла на онова тайнствено вцепенение, което ви обзе внезапно, господин отец - поклати глава режисьорът. - Но ви уверявам, че Мариса не е Евдокия, а е бивша актриса от сливенския драматичен театър "Сава Доброплодни". Тя е последната съпруга на господен Леерфелд, продуцента на тоя филм, и изпълнява една от женските роли. Лично аз не виждам нищо свръхестествено в това, че толкова прилича на покойната ви съпруга и съм сигурен, че след като вцепенението ви премине, ще откриете разлики в детайлите. Още повече, че вие самият сте двойник на барон Райнхард, сражавал се преди цели девет века на това място като рицар на Кръста и на Негово императорско Величество Балдуин. Ще ви предложа една лечебна доза бърбън.

Отец Делан помисли, че това е някакво горчиво лекарство и отказа, като помоли за чаша студена вода. Охранителят му поднесе ледена.

- За нас ще бъде чест и спасение, ако приемете предложението ми играете за ролята на барона при всякакви условия от ваша страна, уважаеми господин отец. Впрочем имам роля и за господин Панта, която, въпреки и малка, не е маловажна или третостепенна. Един бивш клисар може да се превъплъти по-лесно в свещеник, нали. Не е нужно да ми отговаряте веднага. Разполагаме ли със стая за двама, господин охранител? Добре. Предполагам, че сте и гладни. Покажете им, моля, езерото след като се нахранят и отпочинат от стреса, за да се адаптират колкото е възможно по-бързо. Преди това бих искал съгласието ви да направя по една полароидна снимка, ако ми разрешите, господа?

Светкавицата блесна на два пъти и охранителят отвори любезно вратата да излязат. Режисьорът изчака докато образите изплуват върху хартията и скри възхищението си от резултата. Едва когато пепелта от пурата му падна върху усмивката на Станчо, той вдигна ръце и поглед към тавана и извика:

- Du bist ein Tschudessat, mein Gоtt!

* * *

Охранителят ги настани в една колиба, обзаведена с пластмасов леген и суха слама. Отец Делан отказа обяд и веднага се изтегна в нея. Станчо не последва примера му, защото знаеше, че отецът трябва просто да остане сам, и защото се налагаше да хапне нещо, преди да прояви интерес към киноселото. Върна се едва след полунощ.

Отец Делан се беше току-що събудил и попита за часа.

- Рано е за кафе, късно е за лягане. Отгатни сега, кое време е, ваше Преподобие, да те видя. - Стъпил на лунната пътека, която свършваше в колибата, Станчо се усмихваше на гатанката. - Старите чудесати не са живели в лоши чудесии навремето. Нося ти сценария да прочетеш и сам, защото онова, което аз прочетох тая вечер в кръчмата говори, че не са били за оплакване. В сценария пише за попа на селото, как в една сцена казва на някакъв кръстоносен рицар: "Ние не се оплакваме чужденецо, благодарим на Бога. Не си лягаме никога напълно гладни, жените ни са плодни, а управниците богати. И сме винаги свободни: сега, например, вие ни освобождавате от Византия, после Византия ще ни освободи от вас, и тъй до края на светлината. Други са умирали и ще умират гордо за нашата свещена свобода, чужденецо."... Чакай, ще запаля газеника, ваше Преподобие.

Светлината от фитила премигваше несигурно, но Станчо прелисти бързо няколко страници и успя да намери мястото, което търсеше. Въпреки и колебливо сричайки, той прочете как свещеникът от сценария завършва репликата си с думите: "Те ни освобождават, а ние им се отблагодаряваме като им вдигаме временно паметници".

- Забележително! - рече отец Делан. - Прочее, не ти ли беше предложена от режисьора ролята именно на тоя свещеник по сценарий, Станчо?

- Точно тя е, ваше Преподобие. Във външното описание на сана и осанката му е обяснено, че е с моя ръст, плешивост и човеколюбивост. Той обича своя род и ред, пасе грешното си стадо и го брани от вълци. Брадата му, обаче е бяла като корем на гълъбица.

- Има начини да побелее и твоята, Клесарю на Олтаря и Кадилницата. Отдавна не съм те титулувал така и ми звучи приятно. Госпожа Систрата, например, използва някакъв спрей и коледната ни елха се покрива с нещо, по-бяло от сняг.

- Чувал съм за тоя спрей, ваше Преподобие., но това не е моя грижа. Срещнахме се с режисьора в кръчмата, почерпи, но е силно притеснен да не откажем участието си във филма. Обещава синьото на небето, само и само да склоним. Той е много точен и печен човек, както го разбрах. Значи, завършва сам в Германия по специалността, жени се там и специализира всички шмекерии на занаята режисура. Но това не е толкова важно. По-важното е, че главните роли в тоя филм ги играят все чужденци от Холивуд, а най-важното, че главната роля ще играеш ти и госпожа...коя беше?

- Мариса ли?

- Да, тя. И моето сърце се сви като на врабец, ваше Преподобие, като я видях в офиса вчера. Но, все пак, тя е само едно копие на госпожа Евдокия, или както каза режисьорът - само един дюбел. Ако това малко те успокоява, мога да ти обясня какво значи.

- Дубъл - поправи го отец Делан. - Продължавай, моля.

- Ако приемеш ролята, обаче, имай предвид, че трябва да минеш един курс по езда, бой с меч, сеч с алебарда и стрелба с лък. И да сложиш поне още десетина килограма мускули върху кокалите си. Но последното е мое предложение. Тревожа се за теб, ваше Преподобие, защото окльощавя като благороден вампир напоследък.

- Знаеш ли, присъни ми се иконостаса, Станчо. Преди да заспя не успях да взема окончателно решение да приема ли ролята, въпреки че гласът на разума ми шепнеше "мисли с главата си, Делане!". А аз нямах време за това и заспах, преди още да си кажа вечерната молитва. По едно време ми се яви иконостасът... Намирах се уж на брега на някакво езеро, а то самото - в подножието на склон, по който пасе стадо свине. Свети Андрей ме попита защо изглеждам така загрижен, и аз му разказах за Мариса. Разсъдъкът ми казва "не", сърцето "да", не съм ли обзет от бесове свети отче, питам го, защото е заради жена, която е като самата Евдокия. А той ме гледа право в очите и казва, Делане, обзет си наистина от бесове, но аз ще ги накарам да излязат от тебе и да влязат в свинете. И стадото тутакси се спусна от баира и се издави в езерото. Ония, дето го пасяха, побегнаха да разказват в селото какво са видели, а светията ми казва, не съм аз Исус, но ти съобщавам: иди си и разкажи на своите, че приемаш предложението за ролята, и Бог да се смили над тебе, Делане.

- А видя ли Исуса, ваше Преподобие?

- Видях, за миг само, и лицето Му, и усетих докрай светлината на Любовта. Беше с гръб към мен и говореше на човеците, дошли за изцеление, а те посягаха към дрехата Му, да я докоснат. Върху тая картина разсъждавах, когато ти се върна в незнайна доба по лунната пътека. Така че, още утре смятам да съобщя решението си на режисьора. Предполагам, че ще има все пак, пробни снимки и прочее тестове и трикове. Учил съм се да яздя, но това беше отдавна.

- Човек научи ли се веднъж да язди, не се отучва лесно. Спести си това това съмнение, ваше Преподобие.

- В какъв смисъл говориш?

- Във всякакъв. Много поговорки го потвърждават.

- Поговорките не включват в себе си изключенията и са, за съжаление, обобщаващи. А именно изключенията са впечатляващи и заразяващи. Особено пък лошите, Станчо.

- Не разбирам какво искаш да кажеш?

- Съветват ни от невръстни да не правим много неща. Учат ни да не вършим дадено нещо десет пъти по-често, отколкото да го вършим. Такива са личните ми наблюдения.

- Май че е така. Но не разбрах къде остават добрите изключения?

- Нали това се опитвам да ти обясня преди разсъмване. Те са десет пъти по-малко. Слава Богу, и това е достатъчно, защото едно добро дело може да победи самичко десет лоши.

- Като в случая с юнака. С една ръка и с един удар, юнакът отсякъл десетте лоши глави на змея. Разбрах! И съм съгласен, че си прав, ваше Преподобие. Искам само да ти напомня, че ако ти се появи някаква малка или по-голяма нужда до сутринта, можеш да я задоволиш направо зад колибата. В сценария пише, че така са правили кръстоносците в случай на спешност. Много щастлив се чувствам, като усещам, че ще приемеш новата си роля, лека нощ.

* * *

- Артистите в тоя филм, като се изключат някои неми роли, са повечето американци. А господин продуцентът Леерфелд е син на немски емигранти в Америка. - Режисьорът разказа на един дъх, че вече е телефонирал с него и му е разказал подробно за чудната фантазия на съдбата, довела някакъв чудесатски протоиерей и неговия клисар в офиса му вчера. В момента господин Леерфелд се намирал в Швейцария, където имал спретната къща близо до Женевското езеро. - С него ме запозна Мариса - обясни и тая подробност той. - Бях поканен на сватбата им като гост от нейната квота. Работя вече няколко години в Холивуд и се запознахме случайно на едно бенефис-парти за безработни кинодейци в Бевърли Хилс. Нали знаете: сънародникът в чужбина е нещо като съселянин в пехотна рота. Бях много развълнуван, и до тоя момент не съм ви се представил, господин отец, извинете. Казвам се Борис Станчов, а в Холивуд ме наричат Бо Стан. На родна земя това звучи като "бостан", но не мога да обяснявам деликатното недоразумение на всеки срещнат. А секретното ми прозвище е "The slow bull". Това пък е друга деликатна история, свързана с една истерична актриса, която продаде интимните ни тайни на един жълт вестник. Мога да ви обясня и как попаднах на Запад, ако ви се слуша...

Отец Делан кимна учтиво и по-изразително от всякакво уверение, че няма проблеми с търпението си.

- Отидох с един детски хор в Западна Германия, когато бях петнадесетгодишен. Защо ме гледате така?! Дойдох, видях и се влюбих веднага в дъщерята на хазяйката, у която бях разквартируван. - Бо Стан предпочете да опише достойнствата на дъщерята с меки жестове. - И не се върнах с хора, ами постъпих като изменник на родината, както се казваше тогава. По-късно завърших режисура в Мюнхен, ожених се за друго момиче и сега съм един нормално разведен холивудски режисьор. Това е моята кратка и греховна биография дотук, господин изповедник. Съдбата е предопределила да снимаме заедно Четвърти кръстоносен поход и той ще бъде моята изповед пред кинозрителите. Впрочем господин продуцентът е очарован от вида ви...

- Че той къде ме е виждал?! - озадачи се отец Делан.

- Предадох му полароидния ви лик ви електронно. Каза, че иска да се запознае с вас лично, но по-важни дела щели да го задържат за неопределено време в Швейцария. Обясних му и защо след като ви е видяла, Мариса е запала последната нощ без приспивателно, тъй като тя самата ми призна буквално следното: с тоя образ на барон Райнхард в сърцето си, каза тя, живях докато срещна живия протоиерей Делан Манчев.

- А какво каза господин продуцентът за моя клисар? Изпратихте ли му електронно и неговата снимка? Произнесе ли се по-конкретно за избора на господин Станчо като изпълнител на свещеническата роля?

- Не, защото той знае добре, че чудесатски поп става от всекиго и всичко. Но лично върху мен, вашият клисар упражнява някакво особено въздействие. Мисля, че той притежава неподкупното излъчване на общите ни прадци върху полуосъзнатата ми историческа памет.

Двамата седяха мълчаливо на брега на езерото. Едно момиче хвърляше сухи залци хляб на белите гъски. Между гъските се щураха дребни и нахални патици. Шавливите дребосъци крадяха залците направо от човките на глупавите гъски. "Дори и в нахалството на една патица се съдържа голяма доза естественост - разсъди отец Делан. - Защо човеците са такива неестествено нахални патици, готови да вземат и залъка от устата ти?" Езерото беше размътено от поройните дъждове и не отрази въпроса му.

- Искам всичко в тоя филм да бъде автентично, барон Райнхард. Нека ми позволите да се обръщам така към вас - наруши паузата Бо Стан. - Например езерото: то трябва да е бистро и прозрачно. Ако е необходимо, ще чакаме по-дълго и от корабокрушенци на самотен остров но няма да снимаме как русалките и Мариса - тя се казва Мариса и във филма - излиза при пълнолуние от някакъв гьол с водорасли в устата и в ушите.

- Мариса русалка ли е? - Отец Делан усети как дишането му се учестява.

- Какво ви учудва? - попита Бо.

- Представях си я като ангел небесен...

- Авторът на сценария е имал предвид историческия факт, а не своеволни фантазии. Барон Райнхард не е горския дух Цервул, обут в цървули, а рицар, обут в железни чизми с подвижни наколенници, когото Мариса спасява с омайно биле и нежна обич от смъртоносните рани.

- Баронът женен ли е или е вдовец, Бо? Нали мога да се обръщам така към вас?

- Разбира се. Барон Райнхард е вдовец, заклел се на Матилда - покойната му съпруга, да освободи Божи гроб дори, ако трябва сам да падне в гроба. В сценария, който ви пратих по клисаря, пише подробно за всичко това. Четете го бавно и внимателно.

Отец Делан обеща да постъпи точно така и попита:

- Моят клисар, който се върна в късна доба през последната нощ, ми спомена за някакъв курс по езда и прочее тренировки. Истината ли е говорил, защото, когато е така мискетно превъзбуден, има скучния навик да преувеличава?

- In vino veritas - отговори Бо. - Вие впрочем яздите ли?

- Мога... отчасти - отговори неопределено отецът,

- Стреляте ли с лък?

- Не мога и отчасти.

- А служили ли сте си с алабарда и копие някога?

- Никога, естествено.

- А с красиви рицарски каламбури?

- Зависи от случая... - отвърна отец Делан и хвърли малко камъче по една нахална патица, която веднага се гмурна след него.

- Тогава, всичко отначало. Сега ви каня на обяд, барон Райнхард. Наели сме най-добрият готвач за нашия "Макдоналдс" и съм сигурен, че няма да ви разочарова.

Тръгнаха. На пътя ги задмина автобус, пълен с полуголи пътници и чак след като изплю праха, Бо обясни:

- Вози статисти и обслужващ персонал от околните села. Някои от тях крадат, затова всички мъже носят само сандали и къси гащи, а жените и тениски, но на голо. Никакви сутиени, торби и бохчи не могат да бъдат носени, внасяни и изнасяни от киноселото. Храним ги безплатно и въпреки това ни излиза по-евтино, защото отначало идваха на работа пеша, после запристигаха с коли, и докато се усетим, ни изчезнаха повече от десет прасета, два коня, сума гъски и реквизит. Видяхте сцената, която заснех вчера - досущ като в нея: безбройна рат, безбройни легиони. Изглежда така е било в тая свещена земя някога, така ще бъде всякога. Моля, нека продължим разговора в кръчмата. Огладняхте ли?

Изядоха сандвичите си мълчаливо. Оставиха салфетките в празните чинии и излязоха навън. Бо Стан каза:

- Сега можете да си отдъхнете от мен, бароне. Починете си, ще се видим отново по залез при езерото. Искам да ви запозная с тренировъчния план и от утре да го приведем в изпълнение. Господин Леерфелд се връща до две седмици, трябва да го зарадваме след като толкова се ядоса от отказа на оня холивудски задник, който беше нает да играе ролята на барон Райнхард преди вас. Всяко зло - за добро, както мъдро казват чудесатите.

- Те казват и че парите са най-лесната работа. А стигне ли работата до пари - ела да ги гледаш. В тая, именно, връзка, Бо, искам да попитам, кога ще се споразумеем за хонорара? Бих искал да съм наясно по тоя въпрос, защото аз и моят клисар не притежаваме много в брой. А съм обещал на целия иконостас...

- На кого? "Иконостас" ли казахте? - учуди си Бо.

Отец Делан му разказа за кражбата на иконостаса и Бо я нарече тактично " поучителна история".

- Обещах пред всите му светци да направя парично дарение за духовия оркестър на солоделската наркокомуна. Солодел е едно село отвъд гората.

- Предлагам ви два милиона - отговори кратко и ясно Бо Стан, преди да погледна отеца очаквателно.

- Два милиона какво?

- Долара, естествено. Ще ви открием сметка в швейцарска банка и ще наемем сейф за "Оскара", който непременно ще получите за изпълнението на ролята си. Съгласен ли сте?

Отец Делан погледна небето и видя два щъркела, които се спускаха към езерото.

- Два милиона! - прошушна едва чуто той. - При това положение ще останат достатъчно пари в брой и за внос на много ята щъркели.

Бо Стан помисли, че не е разбрал правилно и продължи:

- Ще говоря и с господин клисаря ви, който - в това се убедих и сам снощи - е роден артист. Изглежда, че в жилите му текат потоците разноцветна кръв на всички ония, които са минали по тия благословено изстрадали земи. Единственото нещо, за което което съжалявам е, че неговата роля е далече под възможностите му. Казах му, че хонорара за ролята на поп Грудяк е трийсет хиляди долара, плюс три безплатни хамбургера дневно. Той поиска и един "Харли Дейвидсън" към това и аз ще говоря още веднъж с господин Леерфелд, но предполагам, че няма да го огрее. Колкото до кучето ви Юти...

- Оно. По-точно Оногур. Но когато сме разнежени, го наричаме галено Оно - поправи го отецът. - Юти е моторетката ни.

- Това не ме засяга, бароне, но името Оногур намирам за великолепно. Изглежда е роден водач, защото гледам, че всички мъстии, които се преселиха от околните села тука, го следват по петите като омагьосани. Придряма ли ви се вече? Имам усещането, че сиестата изсипа достатъчно сънна мъгла в очите ви.

* * *

Отец Делан се беше успал и пропусна залеза. Скочи като ужилен, отупа сламките от подрасника си и забърза за мястото на срещата. Когато пресичаше мегдана, чу веселата глъчка в кръчмата, но нямаше време да се отбие.

Намери Бо Стан на брега на езерото, вперил взор в Млечния път. Приседна тихо до него, помълча известно време и рече:

- Слава Богу, тая нощ е така пълнозвездна и полулунна, че всеки окъснял странник може ясно да види своя път, Бо. Вие на небето, а аз във водата. Вярвате ли, прочее, че Исус е ходил по езерото, както се ходи по лунна пътека в полето?

- Вярвам, разбира се - тихо отговори Бо. - Нищо не ми пречи да вярвам и в дядо Коледа. Вярва оня, който е разбрал, че нищо не знае. Вярата не е знание, а познание барон Райнхард, и се съмнявам, че може да сте на друго мнение.

- Да вярваш, значи да не отричаш онова, което не виждаш - кимна отецът и пое дълбоко въздух. - Човекът вижда и атома, но не е проумял смисъла на безкрайността му, бароне. - Аз съм бил вече веднъж на Млечния път, Бо.

- Не знам, но ви вярвам. - Бо свали поглед от звездното небе. - И аз мечтая да тръгна по светлата му диря някой ден. Виждате ли русалките, които плуват сега по него? - Бо Стан посочи Млечния път в огледалото на езерото.

Отец Делан погледна в посоката, която сочеше и дъхът му секна. Русалките се изправиха и продължиха по него, излязоха на отсрещния бряг и започнаха да обличат белите си рокли. Косите им стигаха до коленете.

- Мариса сред тях ли е? - попита той без да чува гласа си. Кръвта блъскаше в ушите му.

- Преброих единайсет. Мариса се къпе винаги сама. Но искам да ви кажа нещо друго, бароне. Киното може да даде душа и живот на едно чудо. Питали ли сте се някога, дали чудесата не дават душа на живота ни, бароне в Христа.

- Питал съм се... Разбира се, че съм се питал. И отговорът на сърцето ми е бил винаги един: човекът просто не не може да не вярва, Бо.

* * *

На следващия ден отец Делан се запозна подробно със сценария и се постара да го разясни и на Станчо.

- Не разбрах много - призна накрая Станчо - а някак много ми хареса. Моята роля е малка, но важна и сериозна, защото, като поп, аз се явявам духовен водач на населението. Хората трябва да бъдат водени от духовния си овчар в трудни времена като сегашните, когато паството краде, лъже и подкупва безогледно, ваше Преподобие. Това е една много трудна работа, защото е трудно да обясниш на хората как се прощава на оня, който ти е откраднал жената, кравата или обувките. Въпроса е в това, как да ги убедя, че умният трябва да се съобразява с глупавия, силният с по-силния, а окупирания с окупатора, от една страна и от друга пък, да убедя кръстоносците, че населението ни е християнско като тях, а не варварско, както те си мислят. Защото те смятат, че ние сме някакви полутъмни балкански субекти, съм намислил да им кажа във филма нещо и от себе си: че са добри само ония завоеватели, които мислят като завоюваните. Знам, трудно ще ми е да ги убедя, защото и едните, и другите са свирепи. Но как иначе да я изиграя тая трудна роля на благ и благочестив пастир убедително по сценарий, като гледам, че едните безчинстват, грабят и колят наред, а другите пищят и ридаят под алебардите и добитъкът им мучи в запалените по сценарий обори. Колкото и да е на кино, мога изведнъж да забравя репликите си, да препаша сабя и чифте пищови и да хвана или гората, или някой кръстоносец, да му разплача майката. Защото даже и на кино, аз си оставам чудесат в акъла и сърцето, пълно с гостоприемство само за такива гости, които ми носят подаръци, а не огън и меч. Докато те слушах, си мислех за тия работи. Може и да не съм подходящ за такава роля, ваше Преподобие. Ти как мислиш?

- Напротив, Станчо! - успокои го отец Делан. - Ти ставаш наистина за малко работи, но това е ролята на живота ти. Всичко, което току-що изля пред мен от сърце, го запази в него и го заключи с ключа на усмивката по лицето си. И не дръж езика си зад зъбите, когато нуждата изисква да благословиш и врага си. В това, прочее, се състои превъплъщението на артиста и в живота. Което е жалко, но факт. Ние, Станчо, това го можем като племе, и затова все сме оцелявали на ръба на историята. Тая роля ти ще я изпълниш блестящо, защото тя е в кръвта ти, или както сега се казва - в гена. Всички, които са нахлували нахално в Отечеството ни, са си отивали отчаяни след откритието, че времето е работило бавно, но постоянно в наша полза. Защото, търпението на чудесатите, въпреки и говедодушно, е нетленно и неръждаемо. Мечовете на поробителите ни ръждясват, то - никога! Византия, както знаем увяхва и намира своята погибел, а то цъфти и пребъдва. Прочее, защо не отскочиш за ден, да видиш как е господин Дедал и как напредват работите с паметника на Матей Преображенски-Миткало? Отбий се, прочее и в Сиробанк за всеки случай.

- Съветът ти е навременен, ваше Преподобие. За един ден ще свърша и двете работи, но ще ми е нужна още една нощ, да отскоча до Карнобат... Анаконда..., нали разбираш...

Станчо потегли без да губи много време. Отец Делан прелисти още веднъж сценария, сложи го под мишница и тръгна бодро за първия урок по кръстоносни изкуства.

Треньорът по езда пристигна пред кръчмата с известно закъснение. Завари отец Делан толкова вглъбен в текста, че го изплаши, когато за да отклони вниманието му от сценария и го насочи върху себе си, се изкашли учтиво. Като се изключи ръста на дванайсетгодишно момче, беше личност без особени белези. Представи се с малкото си име, което отецът не можа да разбере добре, както и от името на Бо Стан. Каза, че могат веднага да започват и го отведе в бърз ход до сламения навес на една ковачница, която се намираше в края на киноселото.

Когато отец Делан попита недоумяващо къде е ездитното животно, дребосъкът удари с длан седлото на уреда за тренировки и каза:

- Ето го, барон Райнхард. Ще започнем с тоя дървен кон. Аз самият, преди да стана жокей, съм яздил един примитивен кютук. А това което виждате тука, въпреки че е също пън, е един уред със сложна механика, който работи с няколко програми: може да подскача в тръс, да тича раван и да препуска в галоп, да прескача потоци и паднали дървета, да се изправя на задните си крака и даже да хвърля къчове. Има и екстри, като например, две дюзи, от които излиза миризма на конска пот под налягане отпред, и още една отзад, откъдето пък излиза миризма на конски сарми. По тоя начин, всичките ви сетива ще привикнат към онова живо същество, което ще диша под задницата ви по време на киноснимките. Имате ли въпроси?

- Остава и да цвили ката скопен жребец след разгонена кобила - развесели се отецът. - Виждал съм розова крава от шперплат, която не се дои, но живота е с по-бедна фантазия от киното, както разбирам.

- Девиз на Холивуд е "Животът е киносценарий", бароне. Заповядайте, моля, в ковачницата да се преоблечете, защото с вашите благочестиви одеяния, няма да успеете да се разкрачите достатъчно, за да яхнете кютука. Ето ви тука брич..., ботуши... и риза с буфанни ръкави, която не ограничава движенията в раменния пояс.

Покрай ковачницата минаха стадо свине, водени от огризан като ябълка свинар, отряд стрелци с лъкове и жени с големи върбови кошници в ръце. Жените се смееха дръзко като слугини.

- Отиват на снимки - обясни треньорът. - Фигурата ви е стройна и еластична, господин барон, и ще направя от вас първокласен ездач. Започваме! Момент, това не е вашата моторетка... Пъхнете първо ходилото на левия си крак в стремето, а тежестта да падне върху коляното. Изправете гърба..., главата и гърба да са на една линия..., отлично. Ето ви и юздите..., не, юздите в лявата ръка, ако не сте левак. Включвам първо на тръс, така..., стиснете коленете по-силно.

Треньорът следеше с нескрито възхищение достойнството, което отецът излъчваше и му подаде една дълга тояга, която трябваше да държи отвесно - като копие - в дясната си ръка.

- Увеличавам леко натоварването, отпуснете седалищните си мускули, бароне. Стиснете умерено зъби и си представете, да речем, че яздите по горски път, да, точно така.

Отец Делан се задруса в свински тръс, но след половин час с право се усъмни, че насладата, която язди ентусиазма му е почти на изчерпване. Поиска чаша вода, но похлопващите му протези пречеха на треньора да го разбере. Слава Богу, дребосъкът схвана какво иска, когато се сети да насочи палец към зиналата си уста.

След като пресуши и третата чаша отецът изплакна лицето си, и помоли за кратка почивка.

- Знам как се чувствате - каза съчувствено треньорът - но в живота всяко начало е като свински тръс. Гледам отстрани и виждам, че сте тип с волски жили и магарешки инат. Само след броени дни вие ще яздите в желязната броня, сраснат с коня като паметника на Петър Първи, ако сте го виждали в Петербург. Глутеусите ви ще болят три до пет дни, но не повече от седмица. Няма да е лошо да включим в тренировките и една кратка фитнес-програма, имаме и такива съоръжения на разположение. Сега слезте, моля, от дървената кранта, бароне, да пием и по едно студено вино. Разбрах, че не обядвате..., момент, по-внимателно, защото предполагам, че коленете ви са поизтръпнали.

Отец Делан слезе що-годе уверено, но коленете му се подгънаха още при първата крачка. С кратко, но желязно усилие на волята обаче, успя да се задържи на крака. Отказа категорично виното, наплиска лицето си отново и обилно, и рече:

- Бог ми е свидетел, че прекрачих Рубикон. И че тръскането на нашия Юти е само като друсане в бабин скут. Довечера ще спя като разтъртен пъпеш, ако изобщо заспя, господин дребо..., треньор.

До вечерта повториха упражненията още пет, от които отецът падна само на два пъти.

Бо Стан намина късно. Надникна в колибата, но отец Делан спеше, проснат като мокър чул върху сламата и не го усети изобщо.

* * *

Станчо се върна едва на третата вечер с добри новини и сърдечните поздрави на Дедал, който, според думите му, бил заприличал на таласъм и пещерняк. Но работата напредвала и щял да бъде готов до края на август, или най-късно началото на септември, във всички случаи. Веднага щом чул, че скоро ще получи остатъка от парите за паметника, намерил за нужно да се изкъпе и да подстриже чорлавата си брада.

- Беше останал без пукнат грош и задлъжнял на всичкото отгоре, на Тото Окото. Но мафиотът проявил търпение и разбиране и казал, че може да почака още малко, като натъртил на "малко".

- Кой беше тоя Тото-Лото? - попита отецът.

- Забравил си, ваше Преподобие. Оня, дето търгува със старо желязо в Сливен и сега му доставя бронза, или каквото там друго. При него господин Дедал отля "Таксидиотите"...

- А, да. За него знам, че е тлеещ патриот.

- Същият. Ако не бяха ездитните ти болки в кръста, сигурно щеше да се сетиш веднага. Сега друго: реших да отпусна на Дедал триста жълтурки, които взех от трезора без да те питам. Направих го от името на твоето родолюбие. Иначе, в Мечо гърло всичко си е на мястото, както го е оставил преди двайсет века Луковицата.

- Кой е сега пък Луковицата?! - Докато пъшкаше отец Делан размисли и се сети, че става дума за Лукул Лициний. - Добре. Правилно си действал. Въпреки и самоволна, постъпката ти била полезна за делото ни. Ходи ли, прочее, и до Карнобат?

- Анаконда е духнала с някакъв анадолец. Но не ми беше все едно, когато съседката й, сияеща от радост, ми съобщи, че се е пръждосала за добро. Защото човек и с магарето си да се раздели, пак изпитва някаква мъка, ваше Преподобие. По пътя назад се утешавах с това, че тука има цяло езеро с русалки, които са по-верни от всички анаконди по света. Животът е хубав, защото след лошото често идва добро. Довечера ще потанцувам в кръчмата с една, която ме заглежда още от първия ден. Как вървят тренировките, ваше Преподобие?

Отец Делан обясни подробно и призна, че е паднал само веднъж от дървения жребец. Разсъди, че не знае как се става само оня, който не е падал, и попита за още новини.

- Владиката Филарет е осветил кръста на камбанарията в Братци и се вижда как лъщи и сияе още от баира. Не, не го е изработил Дедал, защото крадецът се покаял. Върнал себе си на правия път след толкова години, а кръста върнал след като проумял, че тоя най-важен християнски симптом...

- Искаш да кажеш вероятно символ...

- ...символ е нужен на всички нас повече, отколкото на него. Госпожа Мари е новата кметица, или каквото там, на Братци, след светкавичната кончина на господин Захари - сина й. А Дедал е отлял вече и Ръкавицата...

- Коя ръкавица? - не разбра, силно изненадан, отецът.

- Как коя, ваше Преподобие? Братската! Която е символа на корупцията и единствен такъв паметник по света, тая ръкавица. Въпреки и много разстроена, госпожа Мари помоли за още сухи дарения в брой и аз и дадох, но и казах, че е вече за последно.

- Ти видя ли я лично?

- Кого, ваше Преподобие?

- Как кого? Ръкавицата.

- Страшна е! Тръпки да те побият. Дедал каза, че я изваял като самата алчност, защото и е сложил да държи една голяма пара между дебелите пръсти. Насмалко да забравя! Поп Пилот се отказал от черничевата ракия, след като поставили кръста на камбанарията. Паднал на колене и плакал като дете, докато решил, че вече е измолил опрощение за порока си. Друго? Друго..., а, Чапай, нали го помниш, припка до края на Братци след Юти с една дворна метла в ръцете. Той пък бил назначен временно на длъжност заместник-клисар и мете по цял ден двора на храма. Като сложат вече Ръкавицата в средата на мегдана, щял да размита щатно и него.

- Слушам те сега, Станчо - изохка тихо отец Делан - и все ми се струва, че всичко, за което говориш, е една полузабравена приказка. Звучи ми като разказ за нещо, което наистина се е случило, и то изпълва сърцето ми с хубави надежди за миналото и още по-хубави спомени за бъдещето. Ако ние с теб можем да се радваме понякога на оня небесен дар с най-къса памет - доброто, това е така, защото сме благословени да го вършим сами постоянно и безгрижно. Трябва да сме благодарни и смирени пред съдбата поради тоя причина. Сигурно след малко ще прескочиш до кръчмата. Всичкият киноперсонал се радва всяка вечер на живота до късна доба там. Радвай се и ти заедно с другите. Аз ходя към полунощ при езерото, да гледам как русалките се къпят в чистото мляко на Млечния път.

- Всеки както го разбира, ваше Преподобие. Не забравяй да ги поздравиш от мен. Желая ти приятно прекарване, до утре.

Отец Делан седеше на брега, където Бо Стан го намери потънал в здрача на мислите си. Докосна мълчаливо рамото му, седна до него и чак тогава поздрави тихо:

- Добър вечер, бароне. Не беше много трудно да те намеря.

- Добър вечер, Бо - отговори отецът, помълча кратко и посочи сънуващите в езерото звезди. - Гледам и се питам, не е ли тая безмълвна картина като обещание за снизхождение към греховете на човеците?

Бо кимна, но той не видя усмивката му:

- Не сме се виждали от три дни, Бо - продължи отецът - но сега, макар и разтъртен, мога да се радвам, че завърших предсрочно курса по основна езда. Треньорът ми каза, че утре започвам курс по кръстоносна такава, което значи, не на дървена кобила, а върху жив жребец, и в бойни доспехи. Твърди, че таланта ми бил толкова добре вроден, че три дни, от сутрин до обед, са напълно достатъчни в моя случай, за да покоря нови ездитни върхове. "Ако работата ми с обикновени кандидат-ездачи е, по принцип, като сух и корав залък, то с вас, бароне, тя е като сърцевината на великденски козунак. За двайсетгодишната си кариера на треньор, мога да преброя талантите от вашия калибър само на двата оцелели пръста на лявата си ръка. А следобед ще идва треньорът по бойни изкуства с меч, алебарда, копие и - само за обща военна култура - лък, Бо.

- Зная, драги бароне. Аз сам участвах в изготвянето на тая тренировъчна програма. Напредъкът ви надхвърля моите най-смели очаквания, и нека си остане между нас, но треньорът ви ми довери буквално следното: сащисан съм, казва, от потенциалните възможности на тоя безвъзрастен тип, имайки предвид вас, разбира се. Убеден съм, че същото ще каже и Екзекутор...

- Кой Екзетутор?! - Отец Делан откъсна рязко поглед от трепкащите във водата звезди.

- Треньорът ви по бойни изкуства, бароне. Това е прозвището му, спечелено след един облог в кръчмата, когато за една вечер екзекутирал три бутилки водка и си тръгнал напикан, но бодро, сякаш не се е напикавал. Не е сега време да ви разказвам подробности за тая история. Не ви ли се струва, че луната е на дъното на езерото? Когато е бистро, то става прозрачно като сълзи на русалки. Ето нещо, което си заслужава да се разкаже.

Бо Стан замълча и продължи едва, когато отец Делан го подсети:

- Било е по времето, когато тук са живели фригите. Хълмовете наоколо не са били голи като изровени черепи, а гористи и хладни по всяко време...

Чуха се предпазливи стъпки и се обърнаха едновременно. Беше Оногур, който приближи и легна до отеца. След като облиза ръката му се прозина, примижа и затвори сънените звезди зад клепачите си.

- Странно животно - прекъсна мисълта си Бо. - Като го гледах на снимачната площадка вчера, ми си стори, че е по-умно от помощник-режисьора и оператора, взети заедно, и по-дълго от неволите, които те ми причиняват. Жалко, че в сценария липсва нещо, за което да се хвана, за да го поставя в кадър. Впрочем, бароне, защо не го включим в герба на щита ви! В долния десен ъгъл, под кръстосаното копие и алебарда, като му прибавим още два крака за митичност. Господин Леерфелд ще бъде очарован от тая идея.

Изглежда Бо се замисли над казаното до тук и млъкна.

- Моля, продължете разказа си, Бо - напомни нетърпеливо отец Делан.

- Тук, където е езерото сега, някога са се прескачали зайци и пъдпъдъци, в зависимост от сезона. В една подранила пролет от Хемус слезли бесите, наречени от Херодот сатри, тоест мечоносци и нападнали мирните фриги. Дванайсет млади фригийци били последните защитници на земята си. Били се до последен дъх. Толкова кръв се проляла, че на следващото утро червени изпарения скрили слънцето над бойното поле и червения дъжд, който се изсипал на следващата нощ, попил в пръстта на Фригия. И сега, когато езерото е бистро, при изгрев се вижда, че дъното на езерото е червеникаво. На третия ден на хълма дошли дванайсет девойки - руси фригийки с очи като метличина и бели като симид нозе, да приберат мъртвите си годеници. Видели само оглозганите кости, до които спели сити чакали. Сълзите им потекли като бистри ручеи. Три дни и три нощи ридали фригийките и долината се превърнала в езеро - толкова прозрачно, че слънцето не можело да се отразява във водите му, а потъвало на дъното му.

- А луната? - прошушна въпроса си отец Делан.

- Луната оставала на повърхността. Както впрочем и Млечния път.

- А жива твар, завъдила ли се е в него?

- Добър въпрос, бароне, но в преданието не се говори за това. Допускам, обаче, че по-скоро не. В солените сълзи ли?! Едва ли! Тогава не са съществували екологични проблеми и партии и то е било само едно езеро на девически сълзи - чисто, прозрачно и солено. Сега в него не плуват само крокодили. Но смятам да продължим разговора утре вечер, защото предстои развръзката. Нали знаете кога прекъсват филма за реклами? Точно на най-интересното място, нали! А, освен това, драги бароне, утре имате тежък ден. Погледнете, какво ли сънува кучета ви?

Тръгнаха бавно и се разделиха на мегдана с пожелания за успех, но след няколко крачки Бо Стан се сети нещо. Обърна се и каза:

- Знаех, че ви подлагам на тежки изпитания, като ви подлагам на тия тренировки, драги бароне. Най-опасните сцени снимаме по правило със stuntmen, но след дълго обмисляне реших да направя рисковано изключение. Някакво предчувствие ми повтаря непрекъснато, че вие сте рицар по кръв и призвание, и аз убедих господин Леерфелд да даде съгласието си да снимате сам. Черепа и кокалите ви са застраховани за милиони. Съгласен ли сте?

- Не бих приел друго условие, Бо - твърдо отговори отецът. - Но величието не се нуждае от застраховки. Ще се видим на пробните снимки, а дотогава можете да сте напълно спокоен.

* * *

Облечен в бойни доспехи отец Делан седеше върху животното, което пръхтеше и риеше праха с дясното си копито, докато ноздрите му трепереха. Рицарското снаряжение лъщеше медно на слънцето. В лявата си ръка отецът държеше поводите изкъсо, а дългото копие в дясната - отвесно. Главата му беше скрита в шлем с форвата на петлитрова кофа и той можеше да вижда света пред себе си само като през процепа на дъсчена ограда. Може би затова само веднъж и само за миг през съзнанието му прелетя спомена за дъсчената ограда на бащиния му двор: оная мигновена минута, в която наблюдаваше как дъщерята на съседите глади розовата си гръд пред огледалото. Прозорецът на стаята и беше отворен и по перваза му подскачаха два влюбени врабеца. Беше слънчев ден - съвсем като тоя - но тогава, както и сега, не можеше да види слънцето...

Отпусна неволно юздите и жребецът запали пръстта под себе си.

- Барон Райнхард! - извика ужасен треньорът-дребосък, но викът остана зад гърба му. Отецът се приведе напред и насочи дългото копие хоризонтално напред. Можеше да чува само вятъра в ушите си...

Когато след двеста метра, кон и ездач префучаха покрай камерите, Бо Стан свали фунията и остана с отворена уста - първо сащисан, после - едновременно сащисан и възхитен.

- Тоя чудесат е удар в десятката - извика Бо. - Давам всички филми, които съм направил досега и ония, които ще заснема в бъдеще, само за тая единствена картина. Камера, стоп!

Жребецът галопираше, а отец Делан усещаше как лети към Райската градина, където го очакваше Евдокия. Сети, че преди това може да се отбие за кратко до ада, за да наниже Сатаната, но се отказа. Притисна копието още по-здраво към бронята, забоде шпорите в корема на добичето и вятърът заплющя като крилете на ангели, дошли да го придружат...

Райските врати се отвориха с трясък... В тучните ливади пасеше стадо овце. През процепа на забралото можеше да види и слънцето, чиито божествени лъчи се извиха като ореол около главата на Евдокия... Тя се наведе над него и всичко наоколо се разтвори в целувката й...

Първото нещо, което чу, беше "май че се връща на себе си". Бяха смъкнали доспехите и в бялата си риза отецът приличаше на обет за вярност пред Кръста. Направи усилие да се усмихне. Мариса повдигна нежно главата му с едната, а с другата ръка поднесе шишенцето с амоняк под носа, от което мустаците му потръпнаха и той кихна.

- Не се движете, бароне мой - промълви тя и се усмихна. - Нещо боли ли ви?

Отец Делан се усмихна на свой ред и попита за мъжка носна кърпа. Мариса му подаде копринена дамска и той попи с нея сълзата, която се стичаше в ухото му.

- Щастлив съм да те видя и на земята, Евдокия, защото където и да си, всичко е рай...

- Не говорете сега - посъветва го Мариса. - Кажете ми само, имате ли чувството, че можете да движите палците на ходилата си?

- Това е достатъчно прозаично, за да не го мога - тихо отвърна отец Делан. - Питам се по-скоро за възвишените си способности. Ако моят клисар е тук, сред това ято от любопитни гарги, което виждам, че ме е наобиколило, нека приближи и ми подаде вярната си ръка, за да стана. Станчо, тук ли си, верни приятелю?

- Тук съм, господарю мой. Откъм главата ти и съм отново на твое разположение. Но ми изкара акъла, ваше сиятелство.

- Жилава е снагата на чудесата, дебела е главата му и мътен разсъдъка в нея - обяви високо отецът, когато се изправи. - Добре, че паднах върху коча на това неостригано стадо, господа. Той жив ли е?

Смехът на любопитните, погълна думите му в себе си.

Бо Стан дойде в колибата надвечер. Увери се напълно, че отецът е здрав и читав, което разсея окончателно угризенията на съвестта му и той мислено си обеща никога повече да не поема подобни рискове. За негова допълнителна радост, отец Делан сам предложи да се разходят до езерото. В копринената си риза, тесните гащи и меките ботуши, той представляваше радост за очите на всички, които ги срещаха по пътя дотам.

Седяха, вече час, потънали в мълчание, което отец Делан прекъсна внезапно с въпроса:

- Ако не ви досаждам, Бо, бихте ли продължили разказа си, който прекъснахте, заради бакалските реклами снощи?

Бо Стан се усмихна:

- Ни най-малко. Точно за това си мислех, но не мога да си спомня докъде точно бях стигнал, бароне.

Отецът му припомни.

- Прав сте, барон Райнхард. Щом помните такова незначително нещо, значи, че освен телесно, сте и мозъчно незасегнат от сгромолясването си тая сутрин.

- Може да падна и върху рогата на бик, подострени нарочно преди корида, и пак ще бъда с всичкия си, когато ме откачат от тях. Чувствам мускулите си сухи като върви за навуща, а кожата като мешинените си дисаги, Бо. Сигурно знаете, че в програмата включихме и фитнес. По мен няма вече и една-единствена мастна клетка, която е излишна, а освен това в дисагите си нося тайната на тракийските бисалти. Ще ви я кажа, ако се закълнете, че ще я запазите за себе си. Добре, щом имам думата ви, това е овче сирене, смесено с кръв от тригодишен овен. Не се дъвче, а се ближе сутрин и вечер, след пости обаче. Ще ви дам едно парченце колкото бучка захар, стига за месец, и ще се убедите сам, че съм прав. А сега ви моля да продължите разказа си. Бяхте стигнал до слънцето, което потъва в прозрачното езеро, вместо само да се отразява в него.

Бо Стан се усмихна, помисли кратко и започна:

- Един момък с руси къдрици чул риданията на девиците, докато пасял стадото си отвъд в дъбравата, ослушал се от коя посока идват и тръгнал в нея. Девиците не го видели, защото той се покатерил на един дъб, извадил флейтата си и засвирил. Детският хор, в който пеех навремето се казваше "Орфей" като него, и това, което ви разказвам, знам от диригента. Чула го Кибела - богинята-майка на природата, която заръчала на Збелсурд да угаси всички звезди на небето и да запали гръмотевиците. Представяте ли си драматизма на картината, бароне? Небесна музика, гръмотевици и белите сенки на девойките, пристъпващи бавно в огъня им към езерото, в което остават завинаги като нимфи. Когато на следващото утро мъглата се вдига, орлите са първите, които виждат от небето Херос на брега на езерото, възседнал коня - с копие в могъщата си десница. Господин Леерфелд чу от мен това, което ви разказвам, защото искаше да знае повече за земята, в която се е родила Мариса. Не ви ли се струва, че спомените на тая земя са и проклятието й. Пиехме кафе на верандата му месец по-късно и той ми сподели намерението си да снима филм за Четвъртия кръстоносен поход на същото това място. Малко се страхувам за начинанието му, защото предвидените разходи са на изчерпване, а сме доникъде. Дано се върне с добри новини от Швейцария.

- Бог е сътворил света така, че когато няма едно, да има друго. А то е първото в друга форма и изображение, Бо. Искам да кажа, че силното желание е енергия, която много люде не намират във волята си и затова я търсят в парите. Кажете това на господин Леерфелд, щом телефонирате ежедневно. Вие казахте, че Провидението ме е изпратило при вас, когато се срещнахме за пръв път. Сега аз ще ви кажа, че обратното е също вярно. Прочее, какво ли може да е това бяло видение на отсрещния бряг, което виждам, че излиза от водата, Бо?

- Предполагам, че е Мариса. Тя винаги се къпе сама. Беше много уплашена за вас, бароне. Запознахте ли се с ролята и във филма? В Мариса барон Райнхард припознава покойната си жена - Матилда и не може да направи разлика между двете.

- Твърдя, че така постъпва оня, за когото истината на очите е недостатъчна. Затова обикнах моя барон Райнхард, Бо. И двамата виждаме истината на сърцата си еднакво, изглежда. Той си има своята Матилда, а аз - моята Евдокия. Мариса е на двама ни. Твърдя, че Бог е сътворил света така, че когато едно нещо си отиде, идва друго, което е същото, но друго изображение, Бо. Не ви ли се струва, че идва насам?

Бялата сянка вървеше наистина към тях. Мариса приближи, седна и обгърна свитите си колене с ръце. Мокрите коси падаха върху красивото и лице. Тя ги отметна назад и то се усмихна бледо.

- Предположих, че може да сте тука. Хладно, нали! По това време водата е малко студена... Предполагам, че е още по-студена преди разсъмване... Тогава нимфите се връщат в езерото, тогава аз спя и сигурно затова никога няма да видя как танцуват. Вярвате ли в нимфи, барон Райнхард?

- И Тома Неверни би повярвал, Мариса, ако можеше да види лицето ви под тая тайнствена светлина. Другата истина е, че самата вие сте нимфа - отговори глухо отец Делан. - Най-истинската от всички, без съмнение.

Мариса се засмя топло и пак отметна косите от лицето си.

- Другата истина, която е наистина полезна, е че оцеляхте невредим и като барон Райнхард. Всяка друга би била страшно неприятна. Наистина е хладно. Не е ли по-добре да се прибираме?

До мегдана вървяха умислени и мълчаливи. Преди да си пожелаят лека нощ, отец Делан рече:

- Едва днес се сетих, Бо. Това, което наистина липсва на киноселото ви е едно щъркелово гнездо. В това годишно време щъркелите са част от декора на Нова Чудесатия. Ако неволно сте пропуснали тоя елемент на достоверност, крайно време е съзнателно да го запълните.

- Уместна забележка, бароне. Всъщност, пропуснато е само гнездото, защото щъркел си имаме - отговори Бо. - В шатрата на Мариса е. Бъдете спокоен, ще се погрижа и за това. Но освен че е домашен, Чапи е и един много самотен щъркел...

- Не казахте ли Чапи?! Сигурен съм, че ще се изненадате силно, но аз го познавам лично - прекъсна го нетърпеливо отец Делан. - Светът е наистина много малък... Да, ще ви кажа откъде Кръщавал съм неговите две сладки стопанки преди време. Те пък го бяха кръстили Чапи и няма как да е някой друг. Нали е бял, с червена човка! Той е, въпреки че всичко щъркели приличат на него. Да, сега се сещам, че сте искали да го наемете за филма. Господин Постол ми разказа трагедията му. Вие знаете ли я, Мариса?

Мариса кимна. Разказваше увлекателно, и на няколко пъти отец Делан забеляза, че някои от подробностите не са му известни.

- Всички сме самотни щъркели, бароне - завърши разказа си тя. - Тая трагедия е една метафора на съдбата. Сега ходи по цял ден подире ми, а когато сме навън не откъсва поглед от небето. Мисля, че още се надява да види нея там. Не знам защо, но ми прилича на овдовял учител по рисуване - липсват му само очилата.

- Моят учител по рисуване приличаше на щъркел. Беше също така вдовец и ви разбирам, Мариса. - Отец Делан кимна замислено.

- Което ме кара да мисля, че може би има нещо вярно в теориите за прераждането, бароне - каза Мариса. - Вие, например, сте един благороден рицар, прероден в Нова Чудесатия, господин отец.

- А аз съм един благороден чудесат, прероден в Холивуд - пошегува се Бо Стан. - Не, не ми е много до смях от това. Важното е друго: че нямам идея как да го накараме да кацне в гнездото, Мариса. Той наистина не се отделя от теб, а не върви да те сложим в гнездо на суха върба, в което знам със сигурност, че ще те последва.

Това развесели Мариса до смях. Отец Делан беше доста по-въздържан и рече:

- Казвам го отново: когато едно нещо в живота липсва, на негово място се появява друго, и това мое твърдение ще бъде доказано и в конкретния случай, Бо. В едно розово село - казва се Розово - където имах рядкото удоволствие да видя много розови неща накуп, съм виждал и един розов щъркел в ролята на ветропоказател върху бяла камбанария. Ден и нощ, зиме и лете, тая прелетна птица от шперплат стои в гнездото си като инвалид на един крак, и хората са я приели като напълно жива и истинска. Нещо повече: като символ на розовото си бъдеще. Предлагам специалиста ви по специални ефекти и изображения да даде най-доброто от себе си още утре, и монтира една изкуствена женска в предварително изработено за целта гнездо. И ви уверявам, че още като я види, Чапи ще подхвръкне и ще кацне при нея.

- Това наистина може и да е решението, бароне. - Как не съм се сетил досега! Ще я направи електронна и единственото, което женската няма да може, е да снася яйца. Ще бъде просто жива...

- Ще бъде правдоподобна. Само Бог е сътворил живот, който да- ва живот, Бо - напомни отец Делан.

- Добре, правдоподобна - съгласи се Бо. Правдоподобното е, че ще изглежда като жива: ще разтваря криле, ще ляга и ще става, и ще потраква с дългата си човка от време на време. Важното е Чапи да се върти постоянно около нея за достоверност. Сега вече мога да се пошегувам спокойно: току виж, грабнем Оскара и за специални ефекти.

- Почтено ли ще бъде да лъжем така жестоко Чапи, Бо? - усъмни се Мариса. - Дори и в холивудското кино съществува морал... Не съм съвсем убедена, че това е най-доброто решение на проблема.

Настъпи кратка пауза, след която Бо каза:

- И все пак е щъркел, Мариса. Ако си позволяваме да уверяваме децата в красивата измислица за милия дядо Коледа и сами да вярваме в нея, защо да не излъжем красиво и Чапи?

- Аз лично - намеси се и отец Делан - предпочитам благородството на лъжата пред лъжата на благородството. Нима вие самата, Мариса, не сте по свой начин една красива лъжа - хубава като ангел небесен. Толкова хубава, че е прекалено даже за един филм. Ами моят случай?

Ручеят на вдъхновението потъна внезапно в дълбока въздишка и се появи отново - тих, спокоен и бистър; наистина извиращ направо от сърцето му.

- Прости ми... - Гласът му изклокочи, но отецът се изкашли в шепата си и започна отначало:

- Прости ми, че те питам, Боже,
въпроса не е прост и лесен.
Но помогни ми, ако може,
да видя ангела небесен.

Прати ми го чрез любовта си,
с която Ти ни правиш вечни
като светци в иконостаси -
терзани, но благочовечни.

Прости ми, Боже, че те моля
обзет от страст, там накъдето,
ме тласка жалката ми воля...
Прати ми ангел от небето.

Мариса и Бо Стан бяха прехапали устните си. Отецът почака тактично и обясни:

- Вдъхновен бях от целувката ти след сгромолясването ми върху овчето стадо тая сутрин, Мариса. Благодаря ти за това, че ме целуна с устните на вдъхновението, както наричаме истината в подобни случаи.

- С ваше разрешение, барон Райнхард, тая сцена ще намери своето поетично място във филма. Всичко друго... какви цветни сънища - успя да каже нещо Бо.

Мариса въздъхна дълбоко. Хвана ръката на отец Делан и го целуна по горещото чело.

- Ще разкажа на съпруга си всичко, което преживявам откакто сте при нас, бароне. Още утре... Той е така отчаян напоследък, че започвам вече да се безпокоя за него. Страшно съжалявам, господин отец, че не ви познава лично. Той говореше за барон Райнхард много преди да вложи всичко, което имаше в тоя филм. Иска ми се да го кажа иначе: във вас. Трябва да тръгвам. Лека нощ.

Мариса пусна ръката на отеца и се отдалечи безшумно като видение. "Цветът на безшумността е призрачно-бял - мина през ума му. - Защо Станчо го беше нарекъл веднъж неопределено-тъмен?"

Когато мина покрай кръчмата му се стори, че вътре се бият. Някой надкрещя останалите с думите "на ти един по мордата от цар Калоян... на ти още един и от царица Калоянова". Подвоуми се, преди да надникне през прозорчето. Подвоуми се и дали да влезе, но се отказа разумно. Остави кръстоносци, кумани и чудесати да решават съдбата на Византия без неговата намеса и съвети, защото той я познаваше от сценария.

* * *

- Десет часа е, ваше Преподобие. И ще стане още десет, ако не се събудиш. Господин Екзекутор е идвал вече два пъти, но не е посмял да те събуди.

Някой се смееше като в мъгла и на педя от носа му...

Отец Делан отвори напълно очи и го позна без колебание. Беше Станчо, дегизиран като поп Грудяк - в дълга конопена риза и дървен кръст, увиснал на издутия му корем.

- Бо Стан направи тая сутрин няколко проби и остана доволен, но аз се отказвам от тая роля - обясни Станчо. - Такова нещо не е работа за мен даже и на кино, ваше Преподобие. Остава да реша окончателно.

Отец Делан седна в сламата и попита кротко:

- Защо, неблагодарнико?

- Защото трябвало да бъда едновременно благ и жесток като тоя поп Грудяк. Не мога да вземам дете от вдовица, когато протяга ръчички към нея, и да го правя свое ратайче срещу десет лакътя ленено платно и пет къбела пшеница на година, ваше Преподобие. Направо отказах на Бо, и трябва да му кажеш, че моето призвание е да бъда бирник. Добрият човек играе по-добре ролята на бирник, така го усещам. В сценария пише за един, който е истински хищник и гледа на божиите закони и царските наредби като на паяжина, в която се ловят слабите мухи. В краен случай, мога да играя ролята на богомила, има и такава роля. Тоя тип пък насъсква хората срещу кръстоносците заради кръста, на който е разпнат Исус, като прави проблема политически. И в двата случая става въпрос, по сценарий, че трябва да ловя слаби мухи - или за царя, или за Бога.

- А защо ти е спукана лявата вежда, богохулнико? - попита строго отецът.

- Снощи Екзекутор счупи една стъклена вещ в главата ми по погрешка.Целеше друг, а аз я отнесох. Стана крамола в кръчмата и вместо един куманин уцели един чудесат, тоест мен, но ми се извини най-учтиво, още щом дойдох на себе си. Господин Бо Стан каза тая сутрин, че забелязва някаква положителна промяна в излъчването ми, и че искал точно така да изглежда един бит бирник от сценария. Оттам се сетих за ролята и смятах, така, както съм гримиран, да си направя устата за нея, но се въздържах в последния момент. Екзекутор те чака, ваше Преподобие, и точи меча си за теб. Смятал, че такъв филмов талант и бабаит като тебе не е срещал досега. На което аз пък му обясних на чист чудесатски, че нямаше да срещне и в бъдеще, ако не ми се беше извинила навреме тая пръжка от свински задник, екскюзми, сори, уел. Само езиковата бариера ме спря да не разкажа играта на тая пражка пръжка докрай.

- Сега пък, пражка пръжка! - учуди се отец Делан.

- Разбрах, че майка му е била чешка чушка от някакъв пражки плод-зеленчук, откъдето баща му - емигрант от Чикаго - я отвел право в Америка. Една полупияна нимфа ми разказа с подробности, че не познавала по-безхарактерен побойник от него.

- Снимат ли някаква сцена в момента, Станчо? - попита отецът само, за да смени темата.

- Снимат. Снимат как разсилният на кръстоносците чете на мегдана една заповед, издадена от барон Райнхард, но никой не го разбира какво ломоти на немски. Чудесатските селяни се смеят като си чуват имената и викат "ура", защото чакат да дойде лично цар Калоян да им я преведе на своя език с две остриета. А разсилният си мисли, че викат ура на него, и "данке", "данке". Докато по едно време, според сценария, селяните пускат една конска муха на кобилата му и бяха много любезни с него, докато го изправят разтъртен на крака. Не съм много сигурен след шока си, но мисля, че той - разсилният по роля - предизвика цялата крамола снощи и то заради..., добре, че стана дума, ваше Преподобие. Знаеш ли заради кого? Ако си спомняш дамите, които благослови в хана на Гроздан, да, от Скрита камера, същите. Едната дето си счупи токчето на обувката от вълнение. Сега работи тука, като статистка в леки ситуации. Питах я за другата и колежка, оженила се в Солун за някакъв глух дедец, както богомилите наричат даден стар човек. Дедец пише и на едно място в сценария, ваше Преподобие. Та имаш много поздрави от злата Злата. Мисля, че това беше цялото и име.

- Лошо им се пише на селяните от сцената, Станчо. Предполагам, че разсилният е чел смъртни присъди, защото сега си спомням, че по сценарий, подписах такава заповед. И виждам, че ако ти спукат цялата глава, ще излезеш от премеждието още по-начетен. Сега да вървим, защото в следващата сцена пише, как селяните трябва да бъдат утешени от поп Грудяк - техният духовен пастир, - преди да ги обесят. Изслушах търпеливо всичките ти глупави доводи за отказ от тая важна роля, но ти, Станчо, си призван да я изиграеш по най-артистичния начин заради изкуството. Смири се и не ми създавай излишни неприятности от непристойност, ако държиш да те споменавам в молитвите си. Учи чужди езици, хубаво е, Станчо, и само полза ще имаш от това. Същото се отнася и за селяните.

- Няма нещо, което да е само хубаво и полезно, ваше Преподобие. Ако Екзекутор разбираше какви му ги приказвам снощи, можеше и да ме екзекутира, така че, незнанието на езици може също да е хубаво и полезно понякога.

- Затова ти казвам, че ролята е като написана специално за теб - телесно и духовно. Като поп Грудяк, обаче, ми харесваш повече: бялата брада, тая чохена капа и тънките власи под нея, ти придават, макар и взето назаем, известно благородство.

- Взе ми думите от устата, ваше Преподобие. Същото се отнася и за тебе. Не ми се сърди, но откакто си барон Райнхард, някои мои възгледи се промениха по-трайно.

Междувременно отец Делан беше облякъл копринената риза. Успя да надене плетената метална ризница върху нея и помоли Станчо да закопчее каишките и отзад. Накрая препаса и кожения колан, на който висеше къс меч. След като приглади грижливо буклата, щръкнала високо над челото му, отецът нахлузи и късото наметало с големите кръстове - отпред и отзад, огледа колибата, сякаш за последен път, и като направи две твърди крачки, излезе на светло.

- Всеки човек играе някаква роля в живота, Станчо - каза той, докато проследяваше с поглед една волска кола, натоварена със сено, която се клатушкаше по пътя покрай колибата.

- А ние двамата - всякаква, ваше Преподобие. И винаги успешно!

- Всяко правило си има изключения, отец Грудяк, а това е една досадна истина, която и бабите знаят. Виждаш ли! Вече монтират щъркеловото гнездо на върху сухата върба отсреща. Идеята за механична щъркелица е моя. Помниш ли, прочее, Чапи?

- Не. Кой и какъв беше той, ваше Преподобие?

- Дано не забравиш, че сега си поп Грудяк. Хайде!

Тръгнаха. Всякакъв филмов народ и добитък срещнаха по пътя си. Станчо попита един потен кръстоносец-петардист дали не знае случайно къде могат да намерят Екзекутор в момента, но оня чешит го погледна презрително и се изплю в праха. Изглежда, че не знаеше чужди езици, защото отгоре на всичко, показа и средния си пръст. Станчо побърза да се извини за безпокойството и проумя на място, че ползата от тая, наглед незначителна, случка беше твърде значителна: хората не могат в никакъв случай да се разбират без езици.

- Сигурно помисли, че искаш да го екзекутираш - заключи отец Делан, когато се отдалечиха значително. - Разбра ли сега каква е вредата от незнаенето на чуждите езици, колега Грудяк?

- Разбрах и се сетих кой беше Чапи, ваше Преподобие. Вяра, Надежда, Любов. Постол и Чапи. Та какво?

Отец Делан обясни подробно какво и защо.

- Глупости! Механична щъркелица. Като му надробя на Чапи една чиния ракиена попара, ще остане в гнездото даже след като господин Бо Стан заснеме сцената и ще пита за нова. Сега разбирам защо един холивудски филм излиза над сто милиона и повече, ваше Преподобие.

Отец Делан забави ход, спря съвсем, помисли още малко и рече:

- Не мисля върху глупостите ти изобщо. Сетих се, прочее, че днес е свети Андрей Критски, защото е по-добре да бъдеш понякога ням като него до седемдесетгодишна възраст. Знаеш ли, Станчо, какво е преживял светеца като младеж в Ерусалим? Знаеш да говориш врели-некипели, но ще ти кажа: там е видял с очите си как арабите превземат свещения ни град, който Балдуин и барон Райнхард искат сега да освободят при четвъртия поход от това свинство, извършено пред очите на бъдещия архиепископ на Крит. Тоя свят човек, който по-късно изобличава лъжата на монотелитите, че Исус не е едновременно Бог и Човек, прогонва с молитвите си и сарацините от острова си. Това е още един повод да играеш поп Грудяк, и дай Боже да го изиграеш така, че той да се превърне във нещо като свети Грудяк за поколенията.

- Приемам без колебание, ваше Преподобие и двете - съгласи се най-после Станчо, като изруга веднага след това. - Ето я Пръжката отсреща, да го пържат триста дяволи в свинската му мас, дано!

Екзекутор говореше с някакъв копиеносец, който държеше две кокошки в едната си ръка и обясняваше нещо, от което Пръжката се заливаше в смях. Когато видяха отец Делан и Станчо, смехът им секна отведнъж.

- Fine, sir Reinhard - каза Екзекутор. - I am ready to start the last lesson with you immediately. In your favor, sir. Sorry for the accident in the last night, mister Stancho, realy sorry.

* * *

Зашеметяващата вест дойде още в ранно утро.

Отец Делан не беше виждал Бо Стан и Мариса от няколко дни. Те заснемаха усилено по две-три сцени на ден и той не искаше да ги безпокои. Така беше затънал в разучаването на сценария, че състоянието му премина незабелязано във вживяване и оттам - в пълно самоизживяване. Късно вечер ходеше сам до езерото, за да търси силуета на Мариса, която си лягаше рано, жадна за сън след тежкия ден. Отнякъде се бяха появили свирепи комари, които тормозеха нощите му като куманска кавалерия неканени кръстоносци. Събуждаше се рано и в лошо настроение, което Станчо влошаваше допълнително с отсъствието си, тъй като оставаше по цели нощи при нимфата си.

Сега лежеше и гледаше съсредоточено една голяма, объркана в безизходността на сламата мравка, и чу тропота на конски копита, цвиленето и бързите стъпки, едва когато Бо Стан връхлетя в колибата.

В първия момент отец Делан не повярва на ушите си. Това, на което повярва беше гугукането на два диви гълъба. Звуците идваха много отдалеч и докато Бо обясняваше припряно какво се е случило, му се стори, че не той, а гълъбите му разказват някакъв лош сън. Слава Богу, отлетяха изведнъж и Бо продължи сам разказа им:

- Намерили го във ваната личният му секретар и единия от адвокатите едва надвечер. Както вече казах, починал е сам и далеч от всички. Господин Леерфелд беше преживял два тежки инфаркта. Мир на праха му! - Бо наведе поглед към върховете на обувките и стисна силно ноздрите си. - Докторът даде успокояващи на Мариса. Въпреки че говори несвързано, разбрах, че тя иска да ви види веднага, бароне... Bitte, kommen Sie mit, right away.

* * *

Кой знае защо тоя доктор напомняше на отеца за оня рано овдовял зоотехник от Манчеви варници. Единственото нещо, което вдовецът каза, докато с едната ръка чешеше носа си, а с другата прибираше слушалките в чантата си, беше, че ще намине отново надвечер. Подкрепена от равнодушното спокойствие на уморените и тъжни очи, словесната му пестеливост имаше ефекта на меко успокоително. Очевидно сметна за излишно да каже довиждане и излезе от шатрата.

Изправен до леглото, Бо Стан помълча известно време, преди да го последва. Чапи го изпрати с поглед и мушна малката глава с дългата човка под крилото си.

Мариса дишаше едва чуто. Само от време на време поемаше дълбоко въздух, след което дишането спираше напълно и отец Делан броеше секундите, докато гърдите и се повдигнат отново. Сякаш не ги броеше във времето: като тогава, когато Страшната гостенка влезе в стаята без да я чуе и отведе Евдокия завинаги. Завинаги ли? Сега тя беше пак при него. Когато нещо си отива от нас, идва друго. Не е ли утехата на безкрайната Любов единствения смисъл на страданията ни? Евдокия не беше си отишла и сега той си припомняше нещо, което само, но необяснимо защо, беше забравил. Чу гласа на майка си в утробата. И гласовете на всички, които бяха решили с обич - векове, преди да се роди - да дойде сам за кратко на Синята планета, откъдето започва пътят, който някои не търсят, други объркват, а трети отричат. Те всички не искат да чуят тоя глас, който ни припомня началото на хармонията. Ако търсим нея, ще намерим себе си. Това е отговора на загадката. Това е дялът ни на Синята планета... Звездите чуват мислите му: хлопайте, и ще ви се отвори, слушайте и ще чуете!... В далечната Севиля те чуват и уплашената Маргарита да казва: Делане, мисля, че скоро ще станем трима, и гледат как объркания помощник-бакалин от Севлиево слага ехото си над скута й, но чува единствено ударите на собственото си сърце...

Чапи се размърда, стана и като размаха криле, подскокна на място. Мариса отвори бавно очи.

- Връщам се отдалече, барон Райнхард. - Усмивката трептеше в ъглите на устните й. - Млечният път на небето е много по дълъг от тоя в езерото. Оставих Ал пред вратите на Рая.

- За господин Леерфелд ли говорите?!

Тя се усмихна по-широко и едва забележимо кимна.

- Сега по-спокойна ли сте?

Мариса кимна отново, помълча и каза:

- Той настоя да не чакам докато го приемат, защото имаме много работа тук.

Отец Делан реши, че новата пауза е безкрайна.

- Каза, че ще успеем и без него. Александър Леерфелд беше протестант, но няма нищо против вие да отслужите панихидата, на която пожела да присъстват всички участници във филма: от вас - до слепеца пред кинокръчмата, бароне. Настоя да оставя тревогите си там - горе при него, и аз го послушах. Сега съм спокойна.

- Съжалявам, че не сторих същото, когато останах без Евдокия, Мариса. За няколко месеца от мъка ми изпадаха зъбите, а бях само на четирийсет години - каза отец Делан и малко съжали за неуместността на суетността си.

Стори му се, че Мариса се засмя.

- Ал носеше също изкуствени зъби. Беше с почти трийсет години по-възрастен от мен, но никога не бях и мислила за това... Утре заминаваме с Бо за Женева... Ела, Чапко!

Чапи се заклати към леглото, изви шията си назад и шатрата се изпълни със сухо чаткане.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015