Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XI

Само за седмица юлската жега пребоядиса полята в кафяво и потопи голите хълмове в безмълвие. Макът в нивите - избуял една глава над класовете, изглежда сам не можеше да се нарадва на красотата си.

Юти пъшкаше и на равното, кашлейки сухо из прашните коловози; отец Делан ограничи поучителните си монолози до минимум, но въпреки това, Станчо го слушаше с половин ухо; Оногур не се спираше и се потеше повече от всички - езикът му провисна с още една дължина и от ъглите на устата му се стичаха постоянно пяна и лиги; на изток пътуваха лениво памучни облаци и скриваха понякога слънцето за дълго, но дори и тогава въздухът дразнеше очите, ноздрите и белите дробове; житата се разхлаждаха за кратко само преди изгрев.

ХЛЯБА на Нова Чудесатия се печеше.

Прахът след Юти се вдигаше като ръжено брашно и оставаше да виси уморено и без видимо желание да се върне на пътя. Спираха често под сенчести дъбове и орехи да послушат в потна дрямка жуженето на диви пчели, докато листата над главите им въздишат прохладно, или да гледат, отпуснати в прегръдките на безволието, как притичват лалугери на къси подскоци, присядат на задните си крачка в позата на богомолци с въображаеми броеници в късите си ръчички, и гледат любопитно далеч - през въздуха, потръпващ от болка в слънчевия огън. Понякога намираха рекички - изтънели до скъсване като плитки на безпаметна старица, събуваха кубинките, потапяха нозе в плитките им бързеи, но не се разхлаждаха от това и се връщаха в сянката на върбите, да дочакат тихите миризми на залеза. Почти не се хранеха, говореха си предимно с къси погледи; спяха под открито небе.

От два дни отец Делан разсъждаваше над думите на Станчо, според когото цвета на жегата е кафяв, а на студа - син, но не беше успял да си обясни как беше успял да се добере до такова забележително заключение и се предаде. След краткото обяснение, че е видял и разбрал това по носа му, отецът мислено го похвали за способността да вижда простите неща и да ги обобщава цветно. "През лятото носът ти е кафяв като ръжен хляб, а през зимата - син като лед в плитък кладенец" - беше обяснил с трудно подражаема нехайност Станчо.

Това беше завчера. Сега седяха под сянката на един дъб-столетник като отдъхващи за минута жетвари - облегнати на ствола му и разкрачени широко. Станчо мижеше. Отец Делан мижеше също и не отвори очи, когато го чу да казва:

- Вършим ли изобщо нещо?! Знаеш ли, ваше Преподобие, не ти разказах досега, защото даже в тая жега страхът ми не може да се стопли. Видях нещо като сън и няма скоро да го забравя. Беше видение, за твое сведение, но няма да ми повярваш, че не си измислям и затова ще ти го представя като обикновен сън.

- Сънищата са понякога по-ярки от фактите, както знаем. Ако си сънувал с отворени очи, е било видение. Ти с отворени очи ли беше, Станчо?

- Напълно. Случи се след полунощ, всеки случай. Луната се беше завила с един дрипав облак, а звездите светеха ярко и бяха милиарди на небесен декар. По едно време, една тръгна да слиза и увисна безшумно на пет метра от земята... Не, не, ти хъркаше дълбоко.

- Видя ли, че хъркам или само чу? - уточни отец Делан.

- Видях даже как се повдигат върховете на мустаците ти. Звездата беше нажежена до бяло и цялото поле стана също бяло - направо като осланено. Разбираш ли? И най-интересното беше, че чувах бялото в Чинията и полето...

Двойка папуняци прелетя ниско, на метри от дъба, но се отказа да кацне като видя хора и куче под клоните му. Мирисът на влюбени папуняци раздразни ноздрите на отец Делан и той кихна с всички сили. Станчо го последва трикратно, каза "това пък какво беше", избърса сълзите си и продължи:

- Просто чувах бялото в Чинията й...

- Момент, Посмалиманго, нали беше някаква нажежена звезда?

- Никаква звезда не беше, а Чиния. Взех я за звезда само докато се спускаше с цвета на безшумността.

- Господи, какъв цветист език имаш! - възкликна отецът. - Какъв е тоя цвят? - В косия му поглед се четеше безпомощна насмешка.

- Неопределено тъмен, ваше Преподобие... И като кацна на тревата, лампите и изгаснаха, а трима кривокраки юнаци в бермуди слязоха от нея. На лунна светлина изглеждаха бледи и уморени. Отпуснаха се на тревата и свалиха бейзболните си капи, които лъщяха меко като дива коприна.

Папуняците се върнаха и кацнаха някъде в гъстата корона на дъба.

- Съвсем ме объркваш. Как разбра, че е било меко като дива коприна? - Отец Делан го погледна отново косо, но тоя път без насмешка. - Ти, май, се увлече и видението ти ще стане увлечение. Знаеш ли, драги, че така се раждат народните приказки, които пречат на науката да докаже своята религиозна същност и логика.

- Сам си ми казвал, че седмото чувство има не само очи и уши. Под светлината на звездното небе го почувствах и изпитах с просто око. А и чух с ушите си коприненото шумолене, което познавам като шум от пеньоара на Анаконда. Аз не съм най-глухия ти ученик, ваше Преподобие.

- Ето, виждаш ли! Никога повече не ми задавай въпроса вършим ли изобщо нещо, с който искаше да намекнеш, че едва ли не, си губим времето напразно. Посятата от мен истина е поникнала в душата ти, Станчо, и съм вече по-спокоен за теб.

Станчо се усмихна скромно и продължи:

- Говореха на чист чудесатски и най-напред се изпикаха...

- Остави тия излишни подробности. По-важното сега е дали са ни видели? - попита отецът.

- Не, защото кацнаха далече от тоя нас. Короната на тоя дъб, която ни служи от няколко дни за покрив е могъща, а Чинията слезе отвесно и просто няма как да са ни видели.

- Това е добре - кимна успокоен отецът. - А колко далече кацнаха, тия извънземни типове?

- Хм!... Петстотин, не повече.

- Петстотин какво?

- Метра, разбира се, не чеперика, както мереше нещата дядо Станчо.

- За пръв път чувам за такава мярка. Чувал съм за стадии, левги, версти, сухопътни мили, инчове, аршини, пудове, оки и даже за безтегловност, но за чеперици не бях чувал. Без да знаеш, и ти обогатяваш с нещо общата ми култура, Станчо. Какво е "чеперик", ако е изобщо нещо, което съществува? Или си го измисли в момента?

Докато с едната бършеше потния си врат, Станчо разчекна палеца и показалеца на другата си ръка, за да покаже мярката нагледно.

- Това ли е? - намръщи се отецът при вида на мръсните му нокти. - Това е една много неточна мерна единица, защото пръстите на хората са с различна дължина. Един Деланов чеперик е поне колкото два Станчови, например. Но нейсе, разбрах.

- Какво разбра?

- Че не са ни видели. А Оногур разлая ли се?

- Помисли, че се е съмнало, прозина се и след като се облекчи, заспа пак, защото ония типове изключиха осветлението. Тогава аз запълзях като смок в минно поле и се шмугнах в една къпина, не ми ли виждаш ръцете и лицето?

- Видях, че са мръсни и си целия изподраскан, но помислих, че те е целувал таралеж насън. - Отец Делан направи съчувствена гримаса. - А имаш ли проблеми със сядането? Кажи, прочее, чу ли ги за какво си говореха?

- Чух всичко. Единият попита "Не си ли губим времето напразно, като някакви тъпанари, братя мафиоти", а другите двама му отговориха единодушно "Не разбираме напълно четвъртото измерение на въпроса ти". Аз пък нищо не разбрах, ваше Преподобие.

Отец Делан се размърда неспокойно, помисли кратко и отговори:

- Искали са да кажат, че въобще не разбират, но са го направили по един заобиколен начин, Станчо. Защото четвъртото измерение е човешката безпомощност, а духът - неговия смисъл. Видях го ясно в мътните очи на момчетата от солоделската наркокомуна. Прочее, тия несретници ме трогнаха дълбоко с грижите си за щрауса, нали го помниш.

Преди да отговори, Станчо издуха една дълга вълна сгъстен въздух във вид на въздишка:

- Не мисля да ти противореча. Може и да е така, ваше Преподобие, но помня, че момчетата не ни приеха насериозно, защото още като пристигнахме в наркокомуната, щраусът взе борсалиното ти за паница и не се успокои докато не разбра, че е празна. И си спомням, че те много се смяха, когато я клъвна от главата ти. Остави сега спомените, ами ми кажи, докога ще бъхтим из жегата през тия пусти села и градчета като нарко-щрауси? И докога ще правим списъци за кредитна бременност, като хората не искат и да чуят за подобни житейски усложнения? Струва ме се, че никой не ни взема насериозно и не ни приемат с голямо доверие, както си въобразяваш.

- Говориш на халос, Станчо. Доверие! Доверието също си има цена, когато не е изкуствено условие, а естествен резултат, защото то се печели бавно и трудно - с пот под езика - и ние вършим своето, с което отговарям още веднъж на въпроса ти, вършим ли нещо изобщо. Аз съзирам в недоверието и подигравките на човеците, които срещаме по пътя си, по-скоро безплодието на присмеха, но страдам винаги, когато виждам, че са малцина ония, които умеят да ценят доброто дело. "Видях, че за човека няма по-добро, освен да се радва на делата си, защото това е дялът му. Понеже, кой ще го възвърне надире, за да види онова, което ще бъде след него." Цитирам Еклисиаста, за да ме разбереш по-лесно. А сега продължи, ако обичаш, с разказа си за Чинията.

Папуняците изпърхаха в короната и отлетяха.

- Забравих докъде бях стигнал, ваше Преподобие... А, да. "Контрабандния канал за черничевата ракия е най-после уреден с новия транспортен министър, братя мафиоти, и още другата седмица можем да изнесем две цистерни за Гърция. Предлагам да и сложим името "Сто каба гайди". Какво ще кажете?" - попита единият, а другият каза, не, това име му напомняло името на някакво шотландско уиски и предложи да се казва "Сто лукурини". Другите двама казаха, мале, какво страхотно име, то като чи ли ти влиза направо...

Станчо се запъна на съществителното и отец Делан попита:

- Къде?

- В гърлото. Гърлото звучи по-добре от това, което казаха тия мафиоти, ваше Преподобие.

- Няма значение. Продължавай!

- По-нататък става страшно - продължи Станчо. - Говореха за това, че господин Георгиус Папастаматис, помниш го добре... Да, гръка, розовският зет... Да, точно той. Опитал се да им диктува цената на яйчената си боя, която била представи си... - Станчо сниши глас и се наведе към отец Делан - да, чист кокаин, ваше Преподобие, само, че оцветен. Да продължавам ли, има още?

Отецът кимна.

- И лукурините без дупки, които пристигат от Диарбакир, били натъпкани с кокаин. Както разбрах, в това осрано гнездо са се нагнездили министри, депутати, магистрати, митничари, полицаи и други с отворени човки и само преглъщат мазно.

- Чу ли имената им? - попита усмихнат отец Делан.

- Да, но няма да ти ги кажа, жив да ме одерат. Ти не знаеш какво е "омерта", ваше Преподобие.

- Знам, Станчо. Но, както и да е, защото имена не ме интересуват. Моята работа е не да наказвам злото, а да поощрявам доброто, защото знам, че един ден всичко ще си дойде на мястото в тая анонимна държава. Изпитанията, които Бог и изпрати, ще я направят даже и по-силна. Но това, което не знам е дали наистина не си слънчасал. Ако беше отишъл да изповядаш видението си, щяха да ти поставят такава диагноза, в това съм сигурен. Нейсе. Важното за нас е, че имаме вече списък на половин дузина кандидат-третобременни, което не е малко за летния сезон.

- Четири от тях са вече баби, ваше Преподобие - напомни Станчо.

- Няма значение. Бабите са безплатна реклама в случая и са нещо като билбордове. Както знаем, покрай сухото, гори и суровото. Бабите ще внушат на внучките си, че Нова Чудесатия трябва да стане най-голямата детска градина в Европа. Твоите видения могат да споходят само слънчасалите, докато моите спохождат и хладномислещите. Бог ни е благословил да Го търсим в четвъртото измерение и трябва да потегляме оттук, Станчо, клисарю мой. Назад към историята, която никога не свършва! Напред към историите, които са солта и! Тръгваме довечера по хлад. Защо се взираш така напрегнато напред?

Станчо напрегна и слуха си, и вдигна показалец.

- Освен кафява, жегата е и глуха, ваше Преподобие - каза той, без да сваля поглед от маранята. - Гледай право напред. Толкова е тихо, а не чувам конските копита... Мисля, че е циганска каруца..., да, циганска трябва да е, познавам по чергилото и кончето отдалече...

Отец Делан примижа напрегнато и му се стори, че вижда нещо на билото отсреща. Нещото се заклати надолу като дребна патица след ятото си, потъна между каваците в ниското и изникна отново в целия си ръст - дрипаво и прашно. Прахът в коларския път беше дълбок и копитата на кончето не произвеждаха тропот.

- Калайджии трябва да са, ваше Преподобие - обясни Станчо. - Помниш ли как разпрягаха талигите си след жетва на Гола поляна преди години? Там видях за първи път какво е циганска сватба: начервосана булка, диви ергенски перчеми и избити зъби след сватбата. Калайджии са.

Талигата се отклони от пътя, кончето спря под дебелата сянка и веднага замижа. Оногур се надигна, отърси се от дрямката си и пак легна, но без да изпуска кончето от очи.

- Дий, кранто! - напомни му сънен глас отвътре, но то не се помръдна.

Талигата се разлюля, калайджията отметна чергилото отпред и попита:

- Къде ни домъкна, Севдо?... Добра стига, хора.

- Добра стига - отговори отец Делан. - Остави добичето да си отдъхне и да подремне. Накъде си се запътил в тая жарава, господин Калайджиев?

Циганинът се усмихна на името си и затули отвора с чергилото. Чуваше се, че говори с някого, после чергилото пак се повдигна и една жена с неопределена възраст и тегло огледа спокойно положението, докато придърпваше забрадката над челото си. Когато я притегна откъм краищата и отговори:

- Само Господ знае къде сме. И те ли са калайджии, Исо?

- Няма да са такива, да не си кьорава. Дръпни се да сляза, Руфо - каза циганинът и я сбута настрани. - Реката близо ли е хора, сега като гледам тия върбалаци? Опла!

Станчо кимна, а Исо скокна на земята, разпрегна кончето и както си спеше, го поведе към върбите.

- Вземи и тубата, Исо. Има още вода в нея, ама е като конска пикня от вчера. На стърчишката е.

Руфа се настани в позата на Буда, опря лакти в дебелите си бутове и след като кашли повече от минута, попита:

- И вие ли на просия? Глад карате преди жетва, като гледам. Сигурно, защото жената говореше онова, което мислеше, отец Делан изпита някаква хладна радост.

- Щото ние сме калайджии с моя човек. Ако имате нещо за калайдисване, той, Исо, е насреща. - Тя притегна отново забрадката си, изпъшка и се прозина, от което лицето й заприлича на омачкана хартия. - Аз пък гледам на ръка. И на боб познавам, и на кафе, и на всичко. И лея и куршум. Искате ли да ви гледам за пет лева за двамата господини?

- Закъде сте тръгнали в тая глуха жега? - отговори Станчо. - Това е протоиерей Делан Манчев. Той си знае хаира повече от мен, и ако ти кажа, че сме на "ти" с много светии, владици и извънземни, няма да ти се вярва. Закъде сте сега?

Жената сгърчи лицето си в нова прозявка, изскимтя в края и и като помисли малко каза:

- Хубаво тогава. Аз ще ви гледам без пари, пък като се върне Исо с тубата от реката, вие ще ни направите водосвет за Бог да прости.

Последва нова прозявка с опашато скимтене - тоя път и сълзлива. Руфа изми с длан лицето си на сухо, притегна краищата на забрадката и направи опит да повтори предложението си с други думи, но отец Делан не дочака края му и го отклони с думите:

- И аз като апостол Павел, жено, съм бил много пъти в пътешествия; в опасност от реки, лъжебратя и езичници, та и на самия Млечен път съм бил веднъж между рокери. Бог, който е отец на Господа Исуса, който е благословен до века, знае, че не лъжа. Ще стане излишен Той, ако човек знае предварително какво го чака, затова и са неведоми пътищата Му. Което е добре за всички. Благодарим ти, жено, но не ни изкушавай.

Откъм върбите долетя равнодушното "кррр" на огладнял кълвач. Конско цвилене го прекъсна за момент и подскачащия над нажежената земя въздух въздъхна горещо. Листата над главите им прошушнаха нещо.

- Закъде сме ли? - Руфа се намести тежко и талигата се разлюля. - Нали питаш, господине, закъде сме. Идваме от Нови Пазар и отиваме при дъщерята в Ослица. Тя се назначи там на работа в цирк "Демокрация". Дресирала е там оркестъра "Живите гъдулки" и това и е номера. - Руфа вдигна ръка и не позволи на Станчо да я прекъсне. - Полски щурци дресира, да свирят на публиката, и я пишат вече "мис Щура"на плаката. От малка си говори сама и с такива животинки и не знам що го прави, ама нали всеки си има номер в живота. Ох, жега!

- Аз, прочее, не знам какво да попитам - призна отец Делан - и си мисля, че ще бъде неуместно, ако моят клисар задава въпроси, госпожа Руфа. Искам само да благословя номера на мис Щура, защото щурецът е любимото ми насекомо. Винаги, когато слушам песни на щурци, аз усещам че летя с крилете на безгрижието си нагоре - към спокойната радост на вечността. Моля, когато стигнете някога до цирка, поздравете непременно госпожа Ева, господин Стален и всички останали артисти на това безсмъртно излизащо от мода изкуство от нас.

Руфа се прозя насълзено, като каза "добре" и още нещо, но кончето изцвили съвсем наблизо и заглуши края на думите й. Исо пристигна под дъба, пусна поводите и смъкна запретнатите си крачоли. Преди да впрегне Севда, попита колко път има до най-близкото село.

- Щото иначе знам, ама в тая жега съм като ошашавен и не мога да разбера къде съм точно. Още като си намокрих главата в реката и се сетих кои хора може да сте. Вие не сте ли, дето един мой братовчед, Янко се казва, мечкарин, ми даде едно нещо тука и вика, това са тия и тия, направени са от кал и ако ги срещнеш някъде, поздрави ги от мен, щото и те миткат по пътищата за добро, а пък на мен не ми трябва.

Исо бърка дълго в купчина парцали, извади "Таксидиотите" и добави:

- Ето го! Като истинско, щото като ми го подари Янко, не повярвах, че има такова нещо. Ама сега виждам, че Господ е един за хората, пък хората са различни по вид. Връщам ви го, то си е вашето. Пръ, прр, тръгваме. Напича, на дъжд е. - Исо се покатери на талигата. - Дий, дърта кранто, хайде къпана Севдо.

Кончето се напъна и талигата изскърца.

Отец Делан гледа дълго след нея без да премигне. Очите му пресъхнаха и когато обърна поглед към пластиката му се стори, че стои пред Райските порти и държи в ръцете си Скръбта на Земята.

 

* * *

Беше ден трети от пътуването към Пъзел.

Някаква стена на небесния язовир се скъса на разсъмване и водата повлече в себе си подранилата юнска жега. По пътищата тръгнаха мътни потоци и когато житата полегнаха, пороят спря така, както беше започнал - изведнъж.

- Беше дъжд като из ведро, ваше Преподобие. Добре, че пътното се е сетило да построи пътни кантони, които макар и изоставени сега, приютяват човека и звяра при нужда - коментира Станчо. - Ние не щем милости от природата, защото си имаме кантони, нали.

- Добре, че стената на язовира се скъса, преди да потеглим, Станчо - отговори отец Делан. - Ако се беше скъсала по път, можеше да ни отнесе и в преизподнята. Но да благодарим на Всевишния, че ни предпази от такова бедствие и да потегляме към Пъзел, където съм любопитен да надникна час по-скоро в кухнята на Четвъртия кръстоносен поход. Събуди Оно, защото тръгваме веднага.

Станчо нарами дисагите, дръпна Оногур за опашката и избута Юти през плитката канавка до шосето.

Локвите в асфалта лъщяха хладно и спокойно. Отец Делан се прекръсти, стисна жезъла и рече късо "напред!" и гумите засвистяха мокро...

 

Общо взето не говореха. Отец Делан каза само веднъж "Виждаш ли го Оно, сънува отзад като куче след дъжд", но когато отвори уста за втори път, да го похвали, че минава успешно през всички дупки /ама, наистина без изключение, драги!/, Станчо видя пред себе си човека, седнал в канавката и го изпревари:

- Казваш често, че търсиш човека, ваше Преподобие. Виждаш ли го отсреща?

Човекът държеше главата си с две ръце и не ги чу, когато спряха след кръстовището и го поздравиха. Той плачеше. В канавката до него лежеше възнак крава. Чак когато Юти млъкна, дядото вдигна глава и каза на небето:

- Утрепаха Крушка.

- Коя Крушка, господине? Кравата ли имаш предвид? - попита отец Делан и се прекръсти. - Странно име за крава.

Дядото свали очи от небето, обмисли бавно нещо и отговори:

- Още като теле изяде крушата на правнуката ми, както го галеше по челото. И добитъкът без име не може, пътнико... Ти отец ли си?... Ами, мина преди час една черна кола на голяма скорост през кръстовището и засече камиона. Удари спирачки човекът, но се занесе, блъсна се първо в дървото..., фургон беше, вратите му отзад се отвориха и изпопадаха сандъци с лукурини. После... - Дядото напрегна паметта си и се изсекна. - После удари Крушка и я остави на място. Какви бяха тия пусти лукурини, пълни бяха с бял прах, не знам. Ей ги още парчетиите по асфалта. Пороят отнесе праха в шанеца, а оня шофьор, и той гледа, блъска се с юмруци в главата, псува, псува, пък накрая офейка. Ох, Круше-Крушке, на кого ме оставяш сега!

Станчо потърси погледа на отеца, но не го срещна и попита:

- Ти познаваш ли шофьора?

- Откъде да го познавам. Виждам камиона чат-пат. Сливенски регистрации. И завива тая заран на кръстовището, но не го познавам лично. Хората станахме непознати. Не се познаваме вече, много сме се променили хората - за лошо. Познавам две-три полита, чакат тука понякога на кръстовището за нарушители, но само като е хубаво време-то. В дъжд като тоя, какви ти полита, едно кьораво няма да видиш.

- Ти самият откъде си стопанино? - попита отец Делан. - Не можем да се ориентираме, когато Нова Чудесатия е измита и чиста. Искаме да ти помогнем, ако още помниш откъде си след тоя катастрофален шок, но как да го сторим, като ние самите не можем още да се ориентираме.

- От Братци съм, отче. Умря ни внезапно наместник-кметът миналата седмица. Само той можеше да ми помогне.

- Кой?! Господин Захари Марин ли?! - Станчо слезе като на чужди крака от моторетката. - Ваше Преподобие!! Какво го сполетя... Господи, ваше Преподобие, разпитай го ти.

- Сигурен ли си корабокрушенецо? - попита с глас, удавен във вълнения отецът, затвори очи и докато мърдаше беззвучно устни, се прекръсти неколкократно. Накрая рече ясно "прах при праха, амин" и за да се увери напълно, попита още веднъж:

- Сигурен си, нали!

- Какво толкова! Връхдоза, разправят хората. Притеснил се нещо с новия поп, все пиян бил - като изтребител. Нали бил летец преди. Не можа да дочака да сложим поне новия кръст на камбанарията горкият. Разправят, че попът го заложил за черничева ракия, което не го вярвам. Господин Захари - дядото се огледа - смъркал нещо като бял прах, разправяха, ама не знам. Знам само, че не знам за кого да гласувам наесен. Ох, Крушке, Крушке, на кого ме оставяш! Вие откъде го познавахте?

- Служебно - обясни Станчо. - А госпожа майка му? Тя жива ли е още?

- И как преживява загубата? - допълни въпроса отецът.

- Тя се разсмъркала още повече, разправят. Те и по-рано разправяха. Не знам кое-как, хората затова имат усти - да говорят. Но си станаха много непознати един на друг в демокрацията. Дружка ми беше Крушка, кротка крава и мълчалива беше, а не луда крава. Да ида да викам зетя ли, той е безработен и си седи кротко в кръчмата... Само че като се върнем, няма да и намерим и рогата. Какво да правиш с тоя крадлив народ сега?!

- Объркан си, дядо, като паднал от круша си, остави Крушка тука, ние ще я пазим, докато се върнеш. Можеш да разчиташ на нас, нали ваше Преподобие.

Отец Делан кимна тъжно, а дядото тръгна, сети се, че е потеглил в обратна посока и се върна. Спря при Крушка да я погали, избърса пак сълзите си и забърза към Братци.

Облаците се разкъсваха. В отвореното око на кравата светна за миг слънчев лъч и угасна. Минаха няколко окаляни до тавана коли. Една спря, плешивецът се наведе тежко, свали стъклото на дясната врата и попита:

- Отровена ли е? Ако не е, мога да я купя?

Почака, но не получи отговор и изчезна...

 

- Дали Крушка пасе в райските ливади сега, ваше Преподобие? - проговори отново по някое време Станчо.

- Не знам с положителност. Но знам, че там няма лукурини, Тома Неверни - отвърна с леко раздразнение отец Делан. - Или по-скоро бял прах в лукурини. Макар че оня ден говореше като слънчасал, видението ти с оная твоя Чиния май се оказва вярно. Но аз си мисля за друго: за летящия поп на Братци и разкола в православната ни чудесатска църква. Ти защо мислиш, че взех трудното решение да напусна храма "свети Андрей Първозвани", прочее?

Станчо повдигна рамене, а отец Делан направи дълга пауза и потърси небето в отвореното оско на кравата. Не го видя и продължи:

- Защото искам да служа в Христовата църква, а не в храма на Разкола. Искам да се моля под чистото небе Бог да пази Нова Чудесатия. Църквата Христова са човеците под него, Станчо. А Храма Господен е само една сграда. Като няма и иконостас, какво е друго, освен една празна къща? Разбра ли ме сега?

- Какво толкова за разбиране, ваше Преподобие?!

- Че Христовата църква е любов между човеците и всичко около тях. Тя е дървото на живота. Колкото до Крушка, казвам ти, не зная с положителност. И не искай от мен да се лутам сквернословно в четвъртото измерение.

Слънцето се показа и отец Делан го потърси отново в голямото око на кравата.

Но то беше празно. Една оса смучеше упорито мътилката му.

- Връщат се вече, ваше Преподобие. Трима са, един носи брадва. Няма да гледам как я секат сега, да тръгваме. - Станчо дръпна отеца за лакътя.

- Добре, да тръгваме. Но сложи една жълтица на окото й, клисарю. Нека слънцето в него не угасва.

Нещо проблесна меко и дъждовната дъга стъпи с единия си крак на кръстопътя, а с другия на хълма, зад който лежеше Пъзел.

Отец Делан постави длан на сърцето си и рече:

- Карай по нея, Клесарю на Олтара и Кадилницата! Знам, че тя води право при истината на изкуството.

 

 

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015