ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

X

Майският следобед беше тих и горещ за сезона. Станчо дишаше повърхностно, а Оногур душеше, тичаше далече напред или се спираше да ги изчака само за да отскочи закачливо встрани секунда преди Юти да го прегази. Отец Делан беше свалил борсалиното и дремеше. Едно по-голямо от търтей насекомо, което бръмчеше монотонно около щръкналата върху главата му букла успя най-сетне да се закрепи на върха й, мушна се в нея и притихна. Високо в прохладата на синевата летяха чучулиги. А още по-високо над тях блестяха крилете на метална птица, която оставяше пухкава диря след себе си.

Настигнаха прилежно сресан на път мъж с потна коса и куфар на рамо, който се обърна едва когато Юти го настигна. Човекът не направи знак да спрат, но Станчо вдигна ръка за поздрав, събуди с лакът отеца и изключи от скорост.

- Добра стига, господин пехотинец. Каним ви, ако желаете, прочее, да възседнете задната част на тенекиеното ни магаре, щом сте в същата посока? - каза отец Делан и постави борсалиното на главата си. - Мисля, че в такъв горещ майски ден тая покана е по-уместна и от върбова сянка. Ние сме за Лукурина.

- Благодаря горещо. Приемам, но да не би да ви притеснявам, господин...?

- Протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници. Това е моя личен клисар господин Станчо Панта, а розовото ни магаре се казва Юти и е ветеран от Втората световна война. Не виждам само Оногур, който ни е верен като пес, защото е куче, а верността е най-ценното качество на тая животинска раса. Кой знае къде се е запилял да спи на сянка. Изглежда, че е горещо повече, отколкото на мен ми се струва, защото главата ми бръмчи така, сякаш из нея лети майски търтей. Вече благодарихте, моля, сега се настанете, без да чакате втора покана.

- Редно е да благодаря втори път и благодаря още веднъж, защото не зная как да ви благодаря - отговори мъжът. - Настигнаха ме две лади от одеве, но не спряха да ме вземат. Шофьорите са намразили вече и усмивките на пешаците, които вдигат ръка да спрат. Щото след като вече веднъж ги качат - усмихнатите пешаци може да станат много мрачни и могат да ти конфискуват като нищо и насилствено парите, колата и даже ризата от гърба. Едни мои близки, като отивали оня ден на цирк в Карнобат, качили така на стоп двама учтиви младежи. А ония взели, че им конфискували незабелязано портмонетата барабар с входните им билети. Като имате предвид, че преди да се сбогуват, ги посъветвали да внимават, защото такъв голям цирк като тоя, в който участваме сега всички, нямало никъде по света. Моите близки се усетили, но много късно: както се казва, след дъжд качулка. Отишли да се оплачат в полицията и там ги успокоили, като им рекли, добре, подайте си жалбата, но ако бяхте пострадали от демокрацията само вие, с мед щяхме да ви нахраним. На държавата й откраднаха цели заводи, аграрно-промишлени комплекси, митници и много други, и ние като нейни органи не можем да й помогнем, та за вашите празни портмонета и циркаджийски билети, ехее! Протестирайте, но само си губите времето. По-добре, откраднете си и вие нещо - и готово. Това е положението. Можем да се оплакваме колкото си искаме, и това лично аз най й харесвам на демокрацията, господин отец. Изтървах последния автобус, до Лукурина съм.

Мъжът сложи куфара на земята. Първо се нагнезди удобно на задната седалка, после се наведе, пресегна се и го сложи отново на рамо. Станчо включи на първа и Юти подскочи напред.

Човекът се представи като Постол - пътуващ търговец от Лукурина, внос-износ с Турция. Взели му завчера свидетелството за управление на МПС и трябвало да приготви двеста лева за пътните полита, да му я върнат, ако не искал да се явява пак на изпит. Иначе с турските полита, йок проблеми, нашите били по изедници, а такава моторетка като Юти не бил виждал даже и в Диарбекир.

Юти пропадна в една яма, куфарът падна и се отвори. Пантите, изглежда, се оказаха слаби за такъв удар, и се раздели на две половини.

- Добре, че беше празен - каза Постол, когато Станчо спря. - Мамка му и куфар, сега трябва първо да се успокоя, а после да сваля колана си и да взема да го превържа през корема. Пък, ако се прибера жив и читав у дома, тогава да го оправям.

Думите бяха последвани от дела и човекът се нагнезди отново отзад.

- Готово! Можем вече да потегляме, господине, мамка му и куфар - продължи да ругае Постол. - Две деца трябва да храня с тоя мукавян сандък. Ако беше от изкуствена кожа, баджанакът щеше ли да ми го върне. Щеше, ама друг път! Дойде да го вземе, маймуната му с маймуна, миналата седмица назаем, а днеска аз трябваше да ходя да си го получавам обратно. В Солодел има голяма фабрика за лукурини и аз карам готовата продукция с камион за Турция. Пълня по един куфар между другото за моя лична търговия и имам сметка, щото работя с постоянен клиент. Оня ми ти турчин, леле-мале, само като ме види, че се задавам с куфара, и цял почва да трепери. Давай, комшу, вика, че голямо търсене пада. Турците, може да са всичко, но много ценят чудесатските лукурини. Нямам думи просто. А и нямам тука да ви покажа, съжалявам, щото една с една не си приличат. Ръчна изработка! Оня манаф в Цариград казва, това им харесвам на вашите лукурини, че са ръчни уникати, нашарени пъстро. Брех да му се не видели и дудуците с дудуци, чак пък толкоз! Значи, вие сте духовници. Ако стигнем живи и здрави до дома, имам няколко и ще ви дам за спомен. Манафът ми вика, Постол ефенди, най-големият колекционер на всякакви дудуци в света е един канадец от Санта Фе, не, американец беше, грешка. А на теб, господин отец, така ти бръмчи главата, че и аз я чувам. Ей, не усетих кога сме наближили Лукурина. Къде смятате да отседнете сега?

- Отиваме първо при Мърфи - осведоми го Станчо. - Аз като малък така свирех на лукурина, че дядо ми казваше, само лукурист ни липсваше в джинса. И по сватби са ме канели да свиря, ако нямат сватовете пари за музиката, но моето голямо призвание си остава клисарството.

- Ти си бил по-сладък локумджия и от цариградския манаф - развесели се Постол. - Не знам каква марка ти е била лукурината, но солоделската лукурина, марка Соловей, от музикална гледна точка и според специалисти, е един уникат. За мен лично, най-важното е, че лукурината не е само някакъв надупчен морков с един пич за духане, а наша родна традиция. По идеята на един голям политик и бизнесмен, след приватизацията фабриката беше преместена временно в Лукурина, където имаме наркокомуна и целият й личен състав, де факто, беше зает с производството на лукурини. Трудът облагородява и лекува същевременно чрез трудова енергия. Но след Нова година я върнаха пак в Солодел, а при нас оставиха част от комуната и един цех за заготовки. А пък в него, по идея на женската партия, в момента се сформира първият в света лукуринен оркестър, което..., искам да кажа който, е духов.

- Тъкмо това исках да кажа и аз - намеси се най-после отец Делан. - Има много неща по белия свят, които се правят за едно, а излизат друго. Нека оставим лукурините, господин Постол, на мира и да те попитаме, познаваш ли Мърфи, към когото сме се заклатушкали от нужда.

- Тъкмо се чудех при кой Мърфи сте се запътили - реагира незабавно Постол, - щото си е за чудене. Те са двама: единият е бръснар, а другият - педал.

- При първия - уточни Станчо.

- И аз така си помислих. Като гледах отзад, видях, че вратът ти е за подстригване, господин клисар. Не са двама, един-единствен е, но питам за всеки случай. Както и да е. Гледам ви дисагите и си викам, гледай Постоле, каква изработка само. Къде смятате да преспивате?

- Има ли хан с топла вода в Лукурина? - попита отец Делан.

- Разбира се, че няма. Елате у дома, има бойлер.

- А храм?

- В какъв смисъл?

Отецът завъртя глава и погледна новия си домакин учуден.

- А, да! Имаме черква, но е заключена от Първи Синод, така че нямаме. Тъкмо ще ни кръстиш щерките, господин отец. Жената откога приказва за това. Ще поръчам да ви изработят отделно и две лукурини колкото краставици за семе, сериозно говоря. Спомен за вас, от Постол, така ще пише отдолу. Тъкмо да ви заведа и в наркокомуната, на която цариградският манаф направи дарение един австралийски щраус заради сръчността им. Караш до завоя, господин клисар, и двайсет метра след него сме при Мърфи.

След по-малко от минута Станчо спря пред една врата, над която висеше табела с надпис "Студио Перфект". Постол прегърна куфара и обеща да се върне след час, за да ги вземе.

Когато застанаха на прага, Мърфи вдигна глава от вестника, рипна от стола и услужливо попита:

- С какво мога да бъда полезен на господата?

- С ножицата си, господин Мърфи - отговори отец Делан и се насочи без колебание към стола. - И с умението си да я използвате вещо, както ни увери, че умеете, господин Захари Марин, от когото носим поздрави и препоръки.

Мърфи грабна незабавно един бял чаршаф, а отецът се намести удобно и отхлупи борсалиното.

Чу се сърдито бръмчене и едно едро насекомо излетя на свобода, блъсна се отчаяно във витрината и падна по гръб на пода. Прозрачните му криле продължиха да вибрират бясно, сухите крачета потръпваха, и то цялото се гърчеше и въртеше като вентилатор. "Ха-а-йде, Бръмчо" - рече Станчо и повдигна милостиво кубинката да го настъпи, но Мърфи го възпря, открехна вратата и го измете само с един замах навън. Още докато беше във въздуха, Бръмчо се окопити и без да се обръща, изчезна ошашавен в небето.

- Слава Богу! - каза отец Делан. - Вече мислех, че съм получил високо кръвно и затова главата ми бръмчи като вентилатор. През целия път дотук бръмчеше като търтей в празен буркан от лютеница. Но трябваше ли да премина и през това изпитание, за да изпитам отново удоволствието от една глава върху раменете си, в която е затворена само тишината на размисъла? Изглежда, да! И затова сега вече мога да се облегна спокойно назад и да заспя под приспивната песен на ножицата и нежните милувки на меките ви пръсти, господин Фигаро от Лукурина. С тия слова, аз предавам космите си, на които трябва да върнете полагащото се достойнство, в ръцете на вашата милост и отговорност.

Отец Делан млъкна и затвори бавно клепачи, а Мърфи сложи борсалиното върху главата на един мукавен бюст за женски перуки. После грабна ножицата, отвори уста и започна да разказва без причина биографията си. На всеки пет секунди ръцете му увисваха във въздуха - лявата с гребена, дясната с ножицата - и като гледаше Станчо от огледалото, от време на време му намигваше.

Оказа се, че коренът му е лукурински и след неуспешен опит да надживее шока след уволнението от театъра, решил да се върне в родното си място, вместо да унижава професионалното си достойнство в Сливен - градът, доказал своята неблагодарност към фризьорските му заслуги. След почти тридесет години, прекарани в служба на театралната култура и традиция, той бил първият, който трябвало да си обира крушите от театъра и едва не получил инфаркт при мисълта за неизбежния хаос, който ще настъпи след неговото уволнение.

Отец Делан открехна единия си клепач, Мърфи премести поглед от Станчо върху отвореното око и продължи:

- Мога много, господин отец. Главата сега ма-а-лко напред, така, стига толкова... Трудно ще повярвате, но откакто съм тук, лукуринецът не е вече оня познат ни от шейсетте и седемдесетте години рошав кооперативен селянин, който изобщо не знаеше къде са границите на бащините му ниви, а един обръснат и подстриган фермер, снабден с нотариален акт за собственост върху петнайсет декара земя, две кози и едно магаре. И заслугата за това не е моя, а на тая ножица и тоя гребен, с които скромно участвам в създаването на новата му частнособственическа култура. Буклата ви ще скъся още малко, защото е неукротима и ще остане да стърчи самотно, ако взема само връхчетата й. Откъде е корена...

- От главата - отговори, без да изчака края на въпроса, Станчо.

- Имам предвид откъде е вашия корен, господин отец - поправи недоразумението Мърфи.

Докато отецът обясняваше изчерпателно, Станчо забеляза изненадан големите размери на собствената си глава в огледалото. Не остана доволен от вида й и за пръв път в живота си си даде сметка колко хубаво е всъщност, че на този свят има хора, които се грижат за външния вид на други хора. Но реши, за всеки случай, да изчака крайния резултат от старанията, които Мърфи полагаше върху отец Делан и едва след това да се остави в ръцете му.

- Много мога в професията си, но оставям на другите да го кажат. Аз ще ви кажа обаче, че ако едно магаре седне на тоя стол тука, само след два часа от стола ще стане кмет, а ако седне крава - кметица. Това са произволни примери, разбирате какво искам да кажа... Как ще желаете, господин отец, около ушите? Да ги оголвам ли, или не? Защото вашите уши са тип "черпаци", както ги наричаме професионално, и ако скъся косъма около тях, ще изглеждат още повече като такива. Като всяко друго изкуство, и моето не само разкрива, а и покрива недостатъците на истината. Главата ма-а-алко наляво, не толкова много..., така е добре. Буклата ще я оставя на тая дължина, за да прави само една интелигентна чупка, а не - две полу.

Мърфи опъна буклата между пръстите си и я клъцна с един замах. Нещо такова направи и с космите около ушите и накрая отец Делан заприлича на побъркано бостанско плашило в буря. Но преди още да свикне с фактите, Мърфи взе брадата му в шепата си, стисна я и я пусна няколко пъти като мокра салфетка и като каза "каква великолепна растителност", я напомади и среса, което направи и с буклата.

Отец Делан се хареса толкова, че не искаше да повярва на очите си. Наложи се да го уверяват дълго, че това, което вижда в огледалото, е неговата подстригана истина, но той клатеше недоверчиво глава и повярва едва след като го потвърдиха и двете жени, влезли да си запишат час за утре. Когато излязоха, Мърфи напудри врата на отеца, изчетка го с една меко гъделичкаща самочувствието четка и след като свали чаршафа, честити официално на огледалния му двойник. А Станчо проумя, че от стола се надигна "Негово Преподобие", който беше седнал преди час като "Негово Безподобие" и веднага зае мястото му с чувството, че яхва машината на времето.

Мърфи предложи на отец Делан един албум с развлекателни фотографии от театрал-фризьорските си години в Сливен и опаса чаршафа около врата на Станчо. Отецът се почуди още малко на образа си в огледалото и се наведе над чуждите спомени.

- Казвам се Станчо - представи се голямата гола глава в огледалото, когато Мърфи взе гребена и ножицата в ръце.

- При вашето положение, господин Станчо - каза Мърфи, - не ми остава много място за импровизации и мога да ви предложа една естествена перука. Бакенбардите ще скъсим и изтъним, мустаци не ви препоръчвам да носите. Предполагам, че не сте си разрешавали и сам, при тая четинеста структура на косъма ви. Вие сте един рядко срещан тип мъж, който е, извинете шегата ми, ужасът на фризьорската гилдия, защото няма бръснач, достатъчно издръжлив на предизвикателството да ви обръсне гладко. Но аз обичам предизвикателството на космите, без които моята професия щеше да бъде просто излишна. Трудно е от един овен да направиш гражданин на демокрацията, защото овенът е дебелоглав рогач, поради което чуваме в речта си репликата "овен, с овен". Аз приемам това предизвикателство, господин отецът ми е свидетел, кълна се в гребена и ножицата си, наведете главата си сега малко напред. Още малко, достатъчно... Кълна се и във всички пудри и помади на моя занаят, че и във вашия случай, господин Станчо, аз ще успея. Собствено, вие нямате нужда от перука, а от тупе, от естествено къдрав косъм. Патентовал съм и една тинктура, с която растежът на брадата се забавя с четиридесет и осем часа, а това ще рече, че ако ви обръсна сега на сухо и я втрия в кожата на лицето, оставате свежо обръснат до... днес какъв ден сме, да, до четвъртък.

Когато свърши с оформянето на къдравия венец - остатък от някогашната буйна коса на Станчо, Мърфи отиде в едно съседно помещение. Върна се с една твърда мукавена кутия за филцова шапка, отхлупи я и започна да пробва различни по цвят и форма тупета върху Станчовия череп.

Отец Делан беше потънал така във фотографските си изследвания, че не чуваше и не виждаше какво става само на два метра от себе си. А си струваше да хвърли поглед и на картината в огледалото, в което Мърфи сваляше и слагаше тупетата...

Станчо беше загубил представа как всъщност изглеждаше бившият Станчо - оня брадясал плешивец, когото Мърфи беше сравнил с овен, когато изведнъж се сети за русите коси на госпожа Мари, които изглеждаха като лъскавата грива на двайсетгодишна мома. Представи си и Анаконда, която отваря входната врата да го посрещне и увисва опулена на дръжката й, преди да плесне с ръце и да се хвърли в прегръдките му, за да си поплаче от гордост за него...

Мърфи се спря окончателно на едно тупе и го сложи на главата му като като кукувиче яйце в гарваново гнездо.

- Да сме доволни от себе си - това е единствената суета, в която Бог ни насърчава, Станчо. - Отец Делан беше вдигнал най-после главата си от албума. - Така изглеждаше, преди да оплешивееш, но виждам, че се колебаеш да повярваш. За да се радваме на себе си, Станчо, нужно е по-напред да се научим да се радваме на хубавото у другите. Прочее, господин Мърфи, това тупе издържа ли на резки атмосферни промени и предизвикателства? - попита отецът.

- Закрепването му е също мой патент, господин отец. Ако сега обърна господин Станчо с главата надолу и го попаря с вряла вода, кожата му ще падне, нали!

- Несъмнено! - потвърди отец Делан.

- Но тупето - никога! Заимствал съм тайната на залепването от ботаниката и по-специално от смолата на едно рядко дърво, или по-скоро храст, което вирее в тропическата гора. Единайсет лева общо, моля.

Мърфи изчетка раменете на Станчо с опакото на дланта си и после я обърна да получи парите за услугата. След като ги сложи дълбоко в джоба си, взе метлата, смете космите около стола и изтърси лопатката в един найлонов чувал, където ги събираше за чоп.

Станчо не можеше да се насити на гордостта си и за да я удовлетвори напълно, Мърфи взе едно кръгло огледало, за да му покаже и врата.

Отец Делан се надигна от мястото си. Вече прав и преди да го остави на масичката, той отгърна последната страница на албума и в миг побледня...

В цял ръст, облечена в бяла лятна рокля, с плитка и плоскодънна сламенна шапка и слънчобран, от фотографията му се усмихваше... Евдокия.

- Коя е тая жена, господин Мърфи?! - попита като с чужд глас отецът.

Мърфи подпря метлата на стената, подсуши ръцете си и надникна иззад гърба му.

- Мариса, защо! Тук е на трийсет години. Беше актриса в "Сава Доброплодни", но напусна театъра веднага след сватбата си. Защо, познавате ли я, господин отец?

Отец Делан не можа да отговори веднага. Приседна несъзнателно и като помисли още малко, рече:

- Познавам двойника й, господин Мърфи. Знам, че не е тя, но мога, въпреки това да се закълна, че е Евдокия, покойната ми съпруга. Неведоми са пътищата Господни. Сега искам да изляза на свеж въздух - каза отецът в мига, в който на вратата застана Постол.

* * *

В дома на Постол, където отец Делан и Станчо пренощуваха, цареше празнична възбуда. И докато, станали още в ранни зори, двете баби - свати се щураха и блъскаха на ръба на отчаянието, за да сколасат навреме за кръщавката, глухият свекър, прегърнал един жив, но недоспал си щъркел под мишница, им се пречкаше с оплакването, че не може да намери паницата със свински пръжки да го нахрани. "Пукнатата паница, с пустите му пръжки - чудеше се той - къде ли може да се е дянала? Сигурно е сложена на много открито място, щом не я виждам. Гледай и ти, де, Чапел, стари гладобернико, вместо да ми спиш като прасе-сукалче. Какво си правил цяла нощ? Трябва да сме сити и бодри за кръщавката на внучките."

Търсенето на спуканата паница и суетнята продължиха още час, а кръщенката - по-малко от половин.

Точно в дванайсет без пет, всички се наредиха около трапезата и "асъл кръщенката", както се изрази свекърът, най-после започна. Всички дъвчеха тържествено, гледаха си взаимно в чиниите и си говореха с къси изречения. Беше весело.

Когато изреченията станаха по-дълги, а думите - по-бавни, Постол извиси глас над останалите и разказа трагедията на Чапел - любимеца на двете си току-що кръстени дъщерички. Според тая тъжна история, Чапел, както кръстили щъркела момичетата, загубил лани своята Чапла. Било най-вероятно следствие на хранително отравяне и то точно когато женската се канела да мъти в гнездото на сухата плачеща върба. Чапел легнал върху яйцата, да свърши сам тая работа, но ставал често от тях - от мъка, и да си набави храна - и яйцата, разбира се, вместо на малки чапличета, станали на големи лопоци. Когато веднага след големия християнски празник "свети Пантелеймон" цялата щъркелова колония се събрала в едно оризище, за да уточни деня на обратния маршрут, Чапел заявил категорично, че се отказва и няма да лети за Кайро, а остава в Лукурина, за да се самопогуби от мъка по Чапла, чрез сняг, лед и глад. Уверявали го, че да се жертваш за една женска е пълна глупост, защото в Кайро вдовици - колкото щеш, но той подвил опашка и се върнал на сухата върба.

- Пък зимата лани - прекъсна го свекърът - беше - ама, ама! Връхлетя ни в Лукурина една нощ внезапно и на сутринта...

- Тате, не ме прекъсвай! Знам ти табиетът да ме прекъсваш винаги на развръзката и хич не ми е приятно, нищо, че сме на кръщенка. Чакай сега там, моля ти се. А-а-а! Та - продължи Постол - взех, че го свалих замръзнал на сутринта от гнездото, но децата като ревнаха, и аз, да мирясат, го донесох в кухнята, поне докато с тати изкопаем дупката.

- Така беше - потвърди свекърът.

- Ние сме виждали такъв вдървен щъркел от шперплат в Розово - намеси се Станчо. - Можело е да го препарирате и да остане като декоративна забележителност, и во веки веков, господин Постол.

- Като се върнах по едно време да взема Чапел да го заровим, гледам - чудо! Щъркелът оживял, та щях...

- В Нова Чудесатия стават много чудеса, господин Постол - прекъсна го поучително отец Делан. - Видели сте обаче едно естествено размразяване, което, в незнанието си за тоя биологичен процес, сте взел за голямо чудо. Чувал ли е, прочее, някой от участниците в гощавката как се замразяват шоково милионери в Америка? След размразяването си един ден, тия хора няма да могат да повярват на очите си колко лихви са се натрупали върху милионите им междувременно?

Една леля се задави, но като цяло, гостите се спогледаха полудоверчиво. Само Постол се съгласи напълно и отговори:

- Сигурно сте прав, господин отец. Изглежда, че Чапел беше замръзнал също шоково, защото оживя до печката и прекара зимата в един панер с котката. Чапел е най-известната прелетна птица в региона ни, и ако не в цялото ни Отечество даже. И са идвали фотографи, скулптори и художници да го нарисуват за пролетни честитки. Не може да не сте ги виждали тая пролет по сергиите на Нова Чудесатия, щом като пътувате насам-натам из нея. Най ми харесва, знаете ли, оная картичка, дето Чапел е превързан през дългата шия с една едра мартеница, а от човката му виси вързоп с две близначета, които дяволито намигат. Такива ми ти работи. А! И най-интересното! Между Бруклино и Пъзел ще снимат кръстоносната битка. Там е пълно с баири и котловинни полета и е само за такива масови кръвопролития. Построиха цяло едно село с всякакви хора на стада, искам да кажа, хора и всякакви други стада. Идваха да гледат Чапи, защото, както разбрах от преводача, трябвал им един опитомен щъркел за някаква кръстоносна сцена там. Казаха, че пак ще идват, но с режисьора, и смятам да се пазаря много серт. Хвърляли милиони за тоя филм. Смятам да ги водя и в цеха за лукурини...

На това място двете кръщелници връхлетяха в гостната. Бяха досущ като две ангелчета в белите си роклички и с изкуствените си къдрици, в които майка им беше забола изкусно цветове от синчец. Те клекнаха до дядо си и запрегръщаха Чапел, който пусна пръжката обратно в паницата, отхвърли малката си глава назад и изчатка на три пъти радостта си, че ги вижда такива нагиздени.

- Чапи, кръстиха ни - казаха му те и го разцелуваха. - Ти си вече ама кръстен, няма, няма. Ой, Чапко, ой..., виж какво ти носим. Венче от синчец, чакай да ти го сложим на шията, мили, Чапко, скъпи.

Докато гостите им се радваха разнежено, отец Делан затвори очи да преглътне една гореща сълза... и видя като в дъното на бистър извор усмихнатото лице на Исус. Чу го да казва "оставете децата да дойдат при мен" и сълзата опари гърлото му, а изворът се разлюля. Той отвори очи и се разкашли.

- А сега елате и целунете ръка на нашия отец - подкани ги Постол. - Като я целунете, ще станете по-послушни и догодина ще си имате и братче. Хайде, де, какво ме гледате?

- Не искам - каза по-голямото.

По-малкото отиде. То целуна отеца и по бузата, след което се намръщи и избърса устата си.

- Миришеш на Мърфи - каза ангелчето и се настани на коляното му. После го разгледа съвсем отблизо, дръпна го за брадата и му довери, че иска да стане Червената шапчица и да носи печени пилета на баба си, дето мама ни каза, че е отишла на небето.

- Ти ли си кръщавал червената шапчица? - попита ангелчето и отец Делан каза "ами, кой друг", а то му довери още, че като порасне, ще научи вълка да свири на лукурина.

- Ама той е лош вълк - обади се по-голямото ангелче, приближи се и зае място върху свободното коляно на отеца. - Тоя, тоя мръсник, изяде баба и и открадна нощната шапчица, тати така ни е казал. - Детето сложи показалец в устата си и преди да се разплаче, погледна малко виновно баща си.

- В тая къща, все тати лош. Я, кажи, вместо да цивриш предварително, как се казваш - опита се да смени темата Постол.

- Наа-дее-жда - провлачи името си ангелчето и посочи сестричката си. - А тя е Любов и се е влюбила в брадата на тоя дядо Боже, дето ни кръсти. Няма да цивря, ама бабата на Червената шапчица била ли е мустаката и мързелива? Нали ти така ни каза, тате? Лежала е като царица по цял ден в леглото и чакала да й занесат нещо за дъвкане и смучене, дъртата ме брантия с брантия, ти нали така й викаше, тате?

Гостите бяха преяли. Някои дремеха, други кимаха насърчително. Чапел влезе в бакъра със светена вода, а майката се изплаши до смърт. Но отец Делан побърза да я успокои, като каза, че това не пречи на никого и е даже една добра поличба за здраве и плодородие в дома им. Тия пояснения разсъниха гостите и гощавката пламна отново като полуугаснало огнище - отначало несигурно - после напълно.

Отец Делан благослови действие второ на кръщавката и тоя път не пропусна да каже следните хубави думи, отнасящи се до прословутото чудесатско гостоприемство:

- Една племенна традиция, за която чужденците ни завиждат, а ние самите сякаш малко занемарихме напоследък. Както, прочее, направихме и с други достойни за завист традиции, каквато е дадената веднъж дума например - рече той.

- Така е, господин отец - съгласи се свекърът и даде три навървени кренвирша на Чапел, който веднага ги пусна на пода и започна да ги кълве, вземайки ги за водна змия. - В тия преходни времена нашите съплеменници имат дадената дума за един вид амбалажна хартия: да си увиват в нея лъжите. Така е. А не трябва да бъде така и това го повтарям с най-чиста съвест.

- И е така, и не е точно така. Не съм много съгласен тая теза, че гостоприемството на чудесатите било занемарено - намеси се и кръстникът, който, вече напълно събуден, седеше срещу отеца. - Аз съм зет в Лукурина, иначе съм от Павликени, и мога да кажа само, че ние хората ставаме все по егоисти и скръндзи. На времето с една тенекия сирене в къщи, по всяко време и сезон и аз бях гостоприемен, защото работех в държавната мандра, тя, както всички помним, сайбия нямаше. Сега жената купува по дватриста грама. И какво! Да поканим гости да го излапат, а ние после да лапаме мухите ли? Не съм много съгласен с господин отеца, който ми прилича на гостоприемен рицар от старата школа, защото като те поканят на гости сега, ти броят залците, забелязал съм го по себе се. Не е малко занемарено, ами много и даже хич го няма. По-рано и неканен, човек можеше да се грабне и да отиде на гости. Да яде, да пие, и да си тръгне, когато ме е кеф, какво да я приказваме.

- Ти говориш, кръстнико, за сиромашкото гостоприемство - взе отново думата свекърът. - Моят баща, бог да го прости, нямаше ключ и брава на вратата. Гостите влизаха без да почукат на раздумка. Гостоприемството беше врата без брава и ключ, и една паница вино. Сега, драги кръстнико, хората са се оключили и гостите влизат през прозореца, ако им трябва нещо - намигна свекърът. - Нали, Чапел. Затова сме сложили железни решетки на балкона и прозорците като всички. Ние живеем заключени зад решетки, а неканените гости - на свобода.

Междувременно първият кренвирш беше заседнал в шията на Чапел. Вторият чакаше реда си в човката му, а третият - провиснал и усукан - се подмяташе безпомощно отвън, упорито отказвайки да ги последва. Щъркът правеше напразни усилия да се справи с проблема и когато се увери, че положението става безизходно, свекърът грабна ножа, да го отреже на място. Чапел изпъна шия и подскочи няколко пъти с леко разтворени криле. Още докато двата кренвирша пътуваха по храносмилателния път надолу, той избърса човката си на килима и клъвна третия направо от ръката на свекъра, а той му каза "а така, птицо беззъба и безсловесна, да ти е сладко" и го погали по корема.

Всички присъстващи се възхитиха, на тая привързаност и доверие, а кръстницата даже изръкопляска.

- Ако можеха да говорят! - върна се на темата тя. - Ако можеха само. Аз като бях детска учителка, само на една върба в двора на детската градина имаше три щъркелови гнезда. Три!! Сега в цяла Лукурина няма и едно. После се чудим защо нямало деца. Прогонихме си и децата и щъркелите в чужбина и сега си говорим тука за демографски кризи. Това на какво прилича! Миналата година бяхме с мъжа ми - тя кимна към кръстника без да го прогледне - във Влашко, представете си, там..., как се падаше..., на пет деца по един щъркел май, нали, Рачо!

- Рачо ли, Мачо ли, аз, госпожа кръстница - грабна думата Станчо - съм летял като селскостопански авиатор над Нова Чудесатия - нашето мило Отечество. Веднъж ме настигнаха два щъркела - един отляво и един отдясно - всеки с по едно бебе в пелени в човката. Капнали бяха горките от летене и да не се намери кьорав човек да ги покани да кацнат на комина му и да пуснат в него бебетата, които бяха, мисля, един бъдещ световен тенор и една световна манекенка, или нещо такова. Всеки случай, бъдещи международни лауреати и така нататък. Казвал съм за тоя сън на отеца и той ми го разтълкува така ясно, че на следващата нощ сънувах едно чудо: от небето на Нова Чудесатия започнаха да валят вързопи с бебета. Но още като се удряха в земята, отскачаха като жълти гумени топки и се връщаха на небосвода, но вече като звезди. Честна дума: падат бебета, отскачат топки и увисват на нощното небе като жълти звезди-сираци. Аз си го обяснявам така: че чудесатските деца са звездите над главите ни. Усмихват ни се чисто оттам, а ние само си ги гледаме пред дантелените пердета от тъмните кревати и си правим сметката кога и как да си купим кола втора ръка.

- Не знам какво сте сънувал, господине - каза кръстницата, - но аз ви говоря какво съм видяла наяве. Децата там са повече от гаргите тук, и не знам изобщо как я мислят нашите управници с детската си политика. Колкото до бедната ви манекенка, манекенките не са лауреати, а мис свят и вселена, и може би сте сънувал някоя бъдеща световна пианистка. Както и да е, в демокрацията всеки може да сънува и бленува каквото си иска. Аз всеки случай също съм склонна да ви вярвам, че бебетата ви наистина са били с многообещаващо бъдеще.

Всички се замислиха над картината с креватите, и ако думата не беше взел отец Делан, може би, щяха отново да заспят.

- Чувам за тоя приключенски сън за втори път от устата ти, клисарю мой, но и трети път да ни го разкажеш, той няма да стане по-впечатляващ. Моето тълкувание, прочее, е подобно, но аз ще сляза още по -дълбоко в размислите и анализите си, за да добавя, че в това падане, отскачане, и накрая - звездно увисване в Божиите селения, аз виждам затворения кръг на Безкрайността. Ние всинца сме паднали от небето. Удряме се за не повече от един миг, който, прочее, е нашия кратък живот на Земята, и се връщаме отново там, откъдето сме паднали на нея. От това кратко, но велико "прас" и "бум"остават само децата ни, и така: всичко се движи постоянно и в кръг. Нашият чудесатски кръг, обаче, е заплашен от скъсване точно на това място, където трябва да прозрем и осъзнаем идеята на Създателя.

- Сънувал съм и... - опита се да си върне безуспешно думата Станчо.

- Май само сънищата ни останаха - прекъсна го кръстникът. - Те поне не се облагат с данък и можем да сънуваме колкото си искаме. И моята жена е права, когато говори за късогледа държавна политика по тия въпроси.

- Държава без щъркели сме, кръстник. Да оставим шегите настрана, щом говорим за данъци. Аз едно знам: чудесат данъци доброволно не плаща, няма какво - намеси се Постол. - За мен лично, щъркелите са по-важни и от всякакви данъци, и от всичко, в случая. Как беше, значи? На три деца във Влашко - един щъркел, така ли, кръстнице? Да не са били влашки ромчета?

- Не на пет деца - един! Така поне беше в семейството, в което гостувахме там, но не знам: може да е било и ромско, защото бяха безработни и щракаха с пръсти по цял ден кючеци пред телевизора. А у нас, надали се пада и по един щъркел на петстотин деца. Как ще стане тогава оная работа?!... Мисля, че държавата трябва да създаде съответните условия, тая демографска прелетна птица да се върне тук, ако искаме отново да откриваме, а не да закриваме още детски градини. Има много истини за тълкуване в съня на господин Станчо за щъркелите и децата, които ние, чудесатите, не желаем да припознаем като Божия прошка за модните си грехове и увлечения.

Настъпи неловко мълчание, което отец Делан посмя да наруши:

- Легендарният щъркел, който ни носи децата е символа на надеждите ни, госпожа кръстнице и всички останали гости, и аз се присъединявам към казаното. В междувремие като сегашното, надеждните сънища заместват безнадеждната ни действителност. Има, обаче, времена когато това е обратното. Сънят на моя титлоносец, господин Станчо Панта отразява една неприятна действителност, но това е за предпочитане пред една действителност, която отразява неприятен сън, разбирате ли? Ние трябва да сънуваме красиви неща в настоящото междувремие, за което е реч, толкова дълго, колкото е нужно, за да го надживеем и оцелеем. Наяве се мечтае по-трудно, затова съветвам чудесатите, които срещам по друмища и дъбрави, да мечтаят насън и да правят от мечтите си действителност. Господин Постол беше споменал, че между Бруклино и Пъзел се снима филм, в който ще участва с роля и един щъркел, като избора е паднал върху Чапел. Бих го помолил да ни разкаже повече за това, тъй като тоя Дългошийко тук е една конкретна птица, ако желае, разбира се. Ще бъде особено любопитно за мен, както и за всички останали, предполагам.

- Работата е в това, че Чапи е единственият домашен щъркел в Нова Чудесатия - отзова се на молбата Постол. - Снима се филм за четвъртия кръстоносен поход на графа Балдуин Фландърски, който основава Цариградската латинска империя в хиляда двеста и пето лято.

- Аз пък разбрах от кмета на Братци господин Захари Марин, че това ще бъде филм за германския император Фридрих Барбароса - уточни отец Делан, като побърза да се извини за прекъсването.

- Това е явно недоразумение - продължи Постол. - Преди всичко, оня риж лисунгер не е кмет, а наместник-кмет. Второ, майка му - госпожа Мари - я фризира Мърфи, а косата и е все права. Не ми е работата да оправям хората, но съм сто на сто сигурен, че снимат филм за граф Балдуин, а не за Барбароса. Аз съм бивш хладилен техник, който, както сполучливо се изрази господин отецът, в настоящото междувремие се превърна в куфарен търговец на лукурини, чието хоби си остават историята и зоологията. Барбароса е прякора на продуцента, забравих му фамилията сега...

- Фон Леерфелд - помогна му кръстникът.

- Мисля, че така каза и господин Захари Марин - кимна отец Делан - когото сполучливо определихте като риж лисунгер, господин Постол. Нека спомена на това място, че ние с моя клисар-титлоносец направихме едно скромно парично дарение за историческия храм "Свети Димитрий Ростовски", която е стърчала петдесет червени години безкръстна в религиозното пространство на Братци.

- Вчера, като ходих за куфара там, баджанакът ми каза, че си имали вече и нов поп, който бил летящ. Но за дарението ви не стана дума. Нашият Божи дом си има кръст на камбанарията, но е заключен уж временно от един Синод, поради съдебни дела с друг. Това е сложен въпрос, но можем да го обсъдим, тъкмо сте тука, господин отец. Правилното е, че продуцента се казва Фридрих фон Леерфелд, така каза и преводачът, когато идваха да питат за Чапи. Те снимат суперфилм за кръстоносните походи, а точно между Бруклино и Пъзел е имало някакви сражения с нашия цар Калоян, който пленява Балдуина след славната битка при Одрин. Но чудесатите не познават историята си.

- Чета много, та знам и датата - съгласи си отецът. - Четиринадесети април, хиляда двеста и пета година е това. - Глупакът Стефан де Блуа хуква да гони куманския отряд, а Балдуин оставя дожда Дандоло и маршала Вилардуен да пазят одринската крепост и сам се втурва с войската си след графа, за да му помогне. Но не само не успява в това дръзко начинание, ами сам пада в плен на цар Калояна. А след смъртта на Балдуина, в лято господне хиляда двеста и шесто, на престола в Цариград сяда храбрецът Хенрих - неговия брат. Цар Калоян опитал да превземе Одрин с нова обсада, но не успява и император Хенрих предприема набези именно из сегашните ви земи, където не случайно господин, продуцента Фридрих Леерфелд-Барбароса ще прави филма си сега.

- Схванах далаверата - въздъхна дълбоко Станчо, който нямаше представа от чудесатска история. - Познавам един Калоян лично, той беше отличника на класа ни, но не му провървя после с жените и нещо полудя. Познавам и Кало - кучето на съседите, което е кръстено на отличника. Като кутре още, на една Нова година, Кало се уплашил, щом запукали пищови и пиратките на гражданите, и също полудя.

- Истински луд е само оня, който се опитва да оправя другите, Станчо. Казвал съм го много пъти - напомни отец Делан.

Някои гости се спогледаха, други се прозяха и започнаха да се сбогуват. Отец Делан погледна Станчо - дълго и топло, а кръстникът взе думата, за да разкаже някаква объркана история за едно диво куче. Едва когато свърши, отецът можа да продължи разказа си по главната тема.

- Прочее - каза той - нашият цар Калоян-Ромеубиеца е бил наречен от тогавашните солунски гърци Скилойоан, а това ще рече - Кучето Йоан, когото пък, според съчинената от тях лъжа, покровителят им свети Димитрий пробол смъртоносно в леглото, както сънувал превземането на Солун на следващия ден. Всъщност, убил го корумпирания Манастрас и но по нашите земи все още в някои черкви се намират иконни изображения на свети Димитър с умиращия в нозете му велик наш цар. С цар Калояна в един миг, скъпи сънародници, е умряло и всичкото ни скромно величие - заради партийни борби и раздори, така обичани от нашите управляващи и до днес. Нека с вярата, че любовта ражда надеждите на Отечеството ни, дочакаме по-добри времена от сегашните - завърши отец Делан, като благослови в тоя смисъл и гостоприемния дом на Постол, жена му Вяра и дъщерите Надежда и Любов.

- От вашата уста, господин отец, право в Божиите уши - каза Постол. - Но аз искам да кажа още нещо: в Нова Чудесатия са разпространени по-известни хобита от четенето, като например съчиняването на митове и легенди за...

- ...трудолюбието и гостоприемството ни - вметна кръстникът. - Това ли имаш предвид, Постоле, защото и друг път си го заявявал на софра пред мен и жена ми, и въобще на всеуслушание.

- Точно така, кръстнико - потвърди Постол. - Но аз искам да разкажа нещо за моите си. Разбрал съм, че ако историята като наука затваря нарочно очите ни за правдата, то зоологията като такава отваря сърцата ни за нея. Моето хоби ми помогна да разбера, че Господ е направил голяма грешка когато е дал ход на еволюцията. Тия важни мисли съм ги прочел още навремето в едно популярно списание, което не излиза вече.

Отец Делан се прекръсти широко, но се отказа да коментира.

- Вярвам, че е така, господин отец, въпреки кръстенето ви. От любовта ми към зоологията се пръкна пък слабостта ми към зоографията. Аз съм иконописецът, който е зоографисал розовия змей над входа на храма "свети Георги Победоносец" в Розово, ако сте чувал изобщо за Розово. Поръчан ми беше от един гръцки инвеститор у нас, господин Георгиус Папастаматис се казваше, и той ми плати в долари лично от джоба си.

- И таз добра! - подскочи Станчо. - Познавате тоя змей Папастаматис?! Ние с отеца познаваме лично и госпожата му.

Отец Делан кимна, и вече преодолял напълно удивлението си от разказа на Постол, призна, че за съжаление не си спомня какво точно е видял над входа на храма. Но си спомня добре две неща: първо, че иконостаса на "свети Георги Победоносец" в Розово е буквално дубликат на техния в "свети Андрей Първозвани", който е бил откраднат вероломно и второ, че от толкова розово в Розово са му са се взели някак очите.

- Откраднаха ни иконостаса преди Връбница - потвърди Станчо - и сега го търсим като четирилистна детелина в люцерна.

- Аз зоографисах само змея - уточни Постол. - Не знам кой е бил иконографа на храма ви в Манчеви варници, но аз бях поканен да изтрия гущера на свети Георги Победоносец, който някакъв зограф-самозванец беше нарисувал в мръснозелено и с избити зъби, за да зоографисам един розов змей, с два реда остри, което си е по мой собствен проект и фантазия.

- Разкажете ни, моля, повече за лукурините, господин домакин, ако това ни ви отегчава - помоли учтиво отец Делан. - За мен самия, а също и за моя любопитен клисар, това би било не по-малко любопитно от прелюбопитната история със змея. Очаквам лукуринената история да се окаже най-малко толкова интересна, колкото и първата. Ако не и повече, защото ни казахте, историите са също ваше хоби. И трябва да призная, че паметта ми, колкото и да я напрягам, не може да си спомни подобна развлекателна кръщенка като настоящата.

- Нямам причини да откажа, господин отец - съгласи си Постол. - Значи, аз ходя за лукурини веднъж месечно в Кония с един хладилен фургон и товаря по десет тона сурова стока, което представлява един значителен брой лукурини, опаковани в сандъци. Някъде към двеста сандъка - по хиляда и петстотин бройки, там някъде...

- Ние разбрахме, че ги изнасяте с куфара, господин Постол - прекъсна го Станчо и веднага получи недвусмислената подкрепа на отеца.

- Това е също вярно, но го правя между другото. Внасяме обикновени, а изнасяме шарени и гледжосани, което ще рече, че турският производител товари за Нова Чудесатия прости глинени пищялки, а ние му връщаме вече едно художествено обработено произведение. Получава се нещо като "тука има - тука няма", затова не ме разбирате: уж всичко си е на мястото, а нещо липсва.

Станчо не се стърпя:

- Какво липсва?!

- Фантазията на турчина като цяло, първо. Турчинът може да е фанатик, но не е фантастик, това е истината. И второ, така аз се досещам, в тая история винаги някъде нещото остава скрито - като в онова проклето "тука има - тука нема". Но тая тайна не е моя, а на бизнесмените от двете страни на държавната ни граница.

- Пак някаква далавера - предположи кръстникът.

- Не съм го казал аз, кръстнико - съгласи се Постол. - Само знам, че в Нова Чудесатия всяка една далавера храни една дълга верига граждани. Така че, ако е така, без да знам, кръстнико, и аз съм брънка в някоя. Но за това не искам да говоря и си трая. Всеки случай, на мен ми стига като продам един куфар луксозни пищялки на моя човек в Цариград и си сложа сам печалбата - Постол посочи джобчето на ризата си - тука. Моите лукурини, дето ги нося и пренасям с куфара, кръстнико, са с две дупки повече. Та да си дойдем на думата: аз товаря в Кония хладилния камион с лукурини от обикновена червена глина, които не са нито шарени, нито гледжосани, нито нищо, та даже не са и надупчени и ги карам пломбирани до Капитан Андреево. А там - все наши служители: не пипат пломбата, и аз ги доставям франко Солодел. И там вече момчетата от наркокомуната ги обработват и всичко останало, и чак тогава се получава реекспортната стока, която пък карам обратно за Турция. Аз си мисля, че далаверата е в самата глина. Това на турците човек не може да го обясни, защото те не са тарикати като нас. Тая глина е от Диарбакър, а не както ние го наричаме Диарбекир, и съдържа в себе си голямо съдържание на бакър, което пък ще рече на чудесатски "мед". Свършвам. Виждам, че имате много въпроси. Лукурината, марка "Соловей", е световна марка и то не просто ей така. В цеха в Солодел момчетата трошат суровите лукурини, които шефовете купуват в Турция, чирепите смилат на прах и от него вече правят нашите родни лукурини с високо медно съдържание, което ги прави ненадминати в целия свят духови инструменти от тоя род. Момчетата в наркокомуната вече са съставили духов оркестър и свирят музикалните пиеси на Парашкев... кой беше, не помня. Даже още нещо: един млад и зелен композитор от Русе мисля, сега пишел симфония за лукурина и оркестър. Когато и да решите, господин отец, моя дом и домашен хладилник са отворени за вас и господин Станчо, когото чувствам вече не само като клисар, а и нещо като роден брат. Също като кръстника. Защото, според вековната чудесатска традиция, кръстникът е най-скъпия гост в къщата ти, а скъпите неща са само за специални случаи. Господин отец, ще кажа накрая, че много искам да зоографисам кучето ви следващия път, както и вас двамата. Сега предлагам да вземете следобедната си дрямка, след което да отскочим до солоделската наркокомуна, за да я благословите.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015