Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОСТЪТ

Михаел Стомин

web

Тъй не можах слуга да стана, но плувец
добър все още бях и бреговата линия
пресякох както някога, така и днес -
незабелязано за властите и с кръст на шията.

Георги Борисов

 

 

 

 

През нашия град Е. тече река, която го разделя на Източен и Западен. Тесен каменен мост, стъпил като протягаща се между бреговете ѝ котка, свързва двете му половини. По него е минавала, преминава и сега, общата ни географска съдба. Най-нова придобивка е строящото се понастоящем в западната част модерно летище със съответната инфраструктура, което - в това няма никакво съмнение - ще го нареди сред популярните дестинации на континента. Което не значи, че с това са решени веднъж и завинаги всички проблеми. Не, разбира се, защото той е един сложен организъм. От първостепенна важност е състоянието на каменния мост: това изключително необходимо и атрактивно съоръжение става не само недостатъчно, ами и технически несигурно за непрекъснато нарастващите ни потребности и нужди, с всеки изминат ден. Ала всеки проблем е възможност, която крие в себе си енергия: ако тя бъде своевременно разпозната, освободена, правилно насочена и употребена, икономическият и духовен просперитет на града ни е гарантиран за векове напред.

 

* * *

Аз, ОМ, представляващ виртуалното общественото мнение на Източен Е., съм условието, без което той не би могъл - ако изобщо може - да функционира дълго. Понякога ме сравняват с чадър: забравят ли ме - ще завали, вземат ли ме - ще грейне слънце; или казано по друг начин - нужен, когато ме няма, досаден като нилски комар в спалня, налице ли съм. Ще поясня и още нещо: не банален сбор от сходни, а едно функциониращо цяло от лични мнения съм. И, за да приключа: глас, който не позволява на градската ни управа да спи, докато не бъде решен даден належащ проблем - нещо, което, за съжаление, не винаги се получава. "Но с какво не е така - основателно пита Пи ОУ - Рublik Оpinion1 на Западен В., стане ли дума за такива неща. - И аз, подобно на теб, драги ОМ - казва - макар и виртуалност, съм незаобиколим фактор, който градската управа не може да пренебрегне току-тъй." Факт: под общия ни натиск, от няколко години вече, тя разработва двата проекта, които въпреки досадното протакане и отлагане, обещава да предостави за обществено обсъждане в най-скоро време: първият и по-лесен за изпълнение, касае конструктивното укрепване на средновековния мост и опазването му като забележително културно-историческо наследство; вторият - за една изцяло нова, модерна железобетонна конструкция, която да свързва надеждно, бързо и удобно двете градски части. Тъй като съм наясно, че индивидуалността сама по себе си е несговорчив събеседник, да не кажа, противник на всяко общо начинание, становище и позиция, аз подхождам с възможно най-голямо внимание и предпазливост при решаване дори на най-дребните проблеми. Това не е толкова лесна работа, ала опитът ме е научил да проявявам нужния такт и едва ли не волско търпение и да правя какви ли не компромиси, когато някое решение се отлага необосновано или протака във времето - какъвто е конкретният случай с моста. За да ѝ отдам дължимото, тук е мястото да спомена и тъй наречената колективна воля, която, макар теоретично, ми е "удряла", така да се каже, "по едно рамо".

Бюрократична практика на градската управа е да ми внушава, че ѝ се пречкам и "връзвам ръцете", когато "твори" и "кове" новата история на Е., за да направи нас, гражданите му, "щастливи, богати и свободни" люде, което "изисква по-малко намеса и повече търпение" от моя страна. Но като всяко друго нещо, и тези изтъркани от прекомерна употреба клишета не са друго, освен опит за гонене на мухи: за пета поредна година тя отлага безотговорно представянето на въпросните проекти, като по този начин препятства широко обществено обсъждане. Наясно съм защо го прави, но тъй като съзнателно се въздържам да политизирам проблема, ще назова някои безспорни, дадени ни от географията, предимства: градът ни е домицил2 на люде, изпитващи основателна гордост, бих казал религиозно преклонение пред природните забележителности, създадени сякаш нарочно за тях: вековна гора-закрилница, и което е не по-малко значимо, величествена планина, пазеща ни от чужди нашествия и студени ветрове; едно топло море лежи на ден път от Е. И всичко това е отразено и съхранено в съзнанието, нравите и традициите ни, които, по мнението на градската управа, са "история на града ни". Аз съм на доста по-различно мнение: гледам на историята като на закономерно, неизбежно следствие от географските дадености. На заклетите индивидуалисти, които - винаги налице - са готови да оспорят това мое твърдение, отговарям спокойно, и много просто: банално невежество е да се поставя под въпрос и още по-малко отхвърля с лека ръка решаващата роля на географския фактор, който определя посоката и хода на историята: защото е видно и с просто око, че дори най-незначителни изменения в географските дадености и климат имат изключителна роля върху развитието на света като цяло. Не е ли еволюцията най-неоспоримо доказателство за това, питам. На опити да я променяме, тя отвръща с безразличие: реката тече, както винаги е текла, гората се пременя по два пъти годишно и планината си е винаги на мястото си. Ако географията сама реши да се променя, историята се нагажда незабавно към нея. Всеки по-наблюдателен индивидуалист може да види, всеки по-разсъдлив - да проумее, че и тук градската управа бърка понятията хронология и история, по очебийно конюнктурни подбуди. Така смятам аз, но това е отделен въпрос. Сега искам само да кажа, че като всяка друга, и нашата география не прави изключение от общото правило: тя е вездесъщието, определящо дневния ред на живота и отношенията ни - междусъседски, междуградски или международни - все едно какви. Наясно съм, и че това мое мнение е оспоримо, но засега поне, нямам никакви намерения да го променям. Напротив: не смятам да го отстоявам, а и да го налагам въпреки всички логически противоречия, за да бъде чуто. Географията може и да не се интересува от него, но тя знае, че историята не е повече от хронология на промените ѝ.

Но нека се върна на думата си: за пета поредна година реката заплашва да излезе от бреговете си: опасността (Източен Е. е разположен по-ниско) да бъдем залети от влачещи какво ли не (включително отровени от кожарските фабрики) води, е винаги реална; не по-малка е и опасността този път това да увреди още по-сериозно, като отнесе моста. "Такова е положението и с много други градове - успокоява, както винаги, градската управа. - Ще му мислим, когато се случи." Тъкмо това "когато" беше причина да ѝ обърна внимание и преди две години. Тогава, от кумова срама, дойде на място самият областен управител. Не е за вярване, но се появи - с всичките си голи обещания. Беше глупаво да му повярвам, проблемите не са от вчера и не само се повтарят при всеки по-обилен дъжд, ами стават все по-трудни за овладяване. Но му повярвах. И какво: сглупих, разбира се. Положението стана особено напрегнато, когато още при миналогодишното наводнение мостът поддаде и пукнатините му зейнаха още по-заплашително. Най-лошото е, че много граждани оттеглиха преждевременно доверието си в мен, очаквайки някой друг да им реши проблема, вследствие на което силата, авторитетът и влиянието ми отслабнаха видимо. Което, разбира се, зарадва много градската управа. Утехата ми беше, че тези колебания са променливи величини, и още утре рейтингът ми може да се вдигне до планинските хребети отсреща. Не е лесно да си ОМ, това ми е ясно. Ала хубавото е, че всяко нещо има и обратна страна: нуждата от постоянния ми натиск не остави бюрокрацията на Е. да спи самодоволно.

 

* * *

ПИ ОУ е безспорно доказал се представител на общественото мнение в Западен Е. Аз, все още самоизграждащ се авторитет, вече се оглеждам за име на бъдещия нов мост: градската управа слага най-често неуместни имена на нови обекти, и се спрях на най-подходящото от моя гледна точка: Мит. Ще обясня защо: Мит е подходящо, преди всичко по географски съображения: всички налични към момента хроники говорят, че именно тук са се родили нашите забележителни митове, сравними по роля и историческо значение единствено с нордическите саги. Разсъждавайки така, аз стигнах и до извода, че тези поетични хроники са безспорно свидетелство за географските отпечатъци върху историята им - във всичките ѝ измерения и аспекти. Ето защо съм донякъде склонен да приема тезата, че те са културна проява на едно колективно съзнание, което при всичките си условности, е трудно оспоримо доказателство за изключителното право на географията върху съдбата и на нашия бит. Държа да напомня, че общественото мнение на Западен Е., в лицето на ПИ ОУ, е оформяно от, макар и сходна в редица отношения, все пак различна по смисъл и философия география. Вземам повод от ежегодните речни разливи, които благодарение на дигата, вдигната от съзнателните и трудолюбиви негови жители, не причиняват така тежки за нашата градска част, беди.

И сега, пресмятайки коректно очакваните, този път вероятно непоправими щети, реших да се обадя за съвет на ПИ ОУ. Намерих го в типичното за такъв спокоен авторитет добро разположение на духа и му предложих да се видим в удобно за него време: "За да обсъдим един от най-неотложните проблеми" - рекох, и се срещнахме още на следващия ден по средата на моста, след което седнахме в най-близкото кафене. Роден, израсъл и възпитан в Западен Е. Пи ОУ беше приел поканата със сдържана готовност, затова искам да прибавя още няколко важни щриха към портрета му: търпелив слушател, пестелив на жестове и емоции събеседник с премерени маниери и ненатрапчиво самочувствие, той успява безпогрешно да прецени момента, в който да произнесе добре обмислените си отговори. Обяснявам си го и с богатия и полезен опит, трупан и развиван от много поколения преди него.

Изслуша ме внимателно, размисли и каза: "Съгласен съм с всичко, което току-що изрече, драги ОМ. Позволи ми обаче да ти напомня, че както винаги и неизбежно, и този път всичко е въпрос на…" (Не каза "пари" от тактичност, потривайки дългия си палец в показалеца.) Отговорих му, че има и изключения: "Може би не съвсем, ПИ ОУ, защото има и нещо като колективна воля, например." Поспорихме върху това, дявол знае от кого изфабрикувано понятие, и той се съгласи със сдържана усмивка: "Едно такова нещо е по-виртуално дори от колективното състрадание - рече. - Всички люде, макар и разделени от географски дадености, като например тази вечна река, живеят на брегове с различно мислене. Но тъй като, така или иначе, седим в една лодка, трябва да гледаме на проблемите си като на общи и да ги решаваме с общи усилия. (Мога да се обзаложа, че замени "плащаме" с "решаваме" в последния момент.) - Аз - каза, - говорейки от името на моето обществено мнение, мога само да твърдя, че ние спазваме правилата и реда достатъчно, преди да ти обещая, че ще вземем участие в строежа на новото мостово съоръжение, но само с добри съвети и изгодни за двете страни кредити." - Прекъснах го да вметна, че това няма да е никак излишно, и той продължи: - Опасността да изпаднем в междусъседски спорове, или, пази боже, вражди, е въпрос на гледна точка. Един пример: докато идвах насам, видях неща, които наблюдавам всеки ден и не бих искал да ги анализирам сега. Няма да споменавам и впечатленията, които гражданството на Източен Е. оставя по различни поводи в съзнанието ми. За всичко това ще говорим отделно, сега нека приемем, че построяването на новия мост ще укрепи и осмисли още по-здраво сътрудничеството ни. Знаеш ли впрочем защо гледам на личната отговорност с различни от твоите очи, драги ми ОМ?" Изключих закачливостта на въпроса и отвърнах честно: "Смятам, че отговорът се налага от само себе си: заради географията ни. Една река има постоянството и силата да променя хода на историята, ПИ ОУ." Той кимна, поръча си (аз пиех газирана вода) сухо мартини и продължи: "Моите племенни родове са си казали някога: "Ето, за нас ще е по-умно, ако вървим подир залеза, затова нека оставим на другите да се заселват по източния бряг на реката. Тази река ни е разделяла географски и бог само знае колко дълго още ще го прави. Не са нужни много усилия да се проумее, че един мост, който ще ни свързва надеждно и сигурно, ни е по-нужен от всякога. Още повече, че западната част ще разполага скоро с летище, което ще бъде въздушния мост към останалия свят и общото ни бъдеще. Затуй, и аз като тебе, съм стигнал до заключението, че освен решаваща, ролята на географията е условие, което не може дълго още да пренебрегваме. Отдавна търся повод да ти го кажа и сега намерих прекрасна възможност да го сторя." Каза и още подобни неща: все в този смисъл, с което практически делегира част от правомощията си на мен.

Трудно е да се запази пълно самообладание при толкова доверие: както вече споменах, и двамата сме виртуалности, чиято задача е да следят жуженето на комара, доколкото това е възможно и на тъмно. Според случая и обстоятелствата, ние сме длъжни постоянно да се съобразяваме с отдавна утвърдени навици, убеждения и модни увлечения, лавирайки между закостенели предразсъдъци и ценностни системи от всякакъв произход, естество и съмнителна стойност. Трудно е: защото всички тези фактори упражняват своето въздействие върху нас - не само пречейки, а и променяйки ни непрекъснато.

Такива и подобни мисли ме съпроводиха до уговорената с градската управа среща, като се разделихме. Денят беше навъсен, посрещнаха ме насилено любезно: тримата чиновници със съответстващи на служебния си ранг физиономии, се ръкуваха полегато усмихнати, с мен. Ръкостискането на последния беше най-хладно. Обстановката няма да описвам, секретарката, която си водеше записки, също, тъй като смятам, че трябва да говоря по същество. Върху конкретната за посещението ми причина преминахме след няколко думи относно времето и прогнозата за очакваните валежи, когато навън притъмня и заръмя - толкова ситно, че капчиците сякаш се чудеха да падат ли на земята. Изложих мнението си във възможно най-стегната форма, без да влагам някакви емоции - точка по точка; последната беше директен въпрос: кога най-сетне ще бъдат предоставени на общественото внимание двата (наричам ги не случайно "проклети") проекта за моста. Отговори главният архитект: "Това е възможно най-приятният въпрос, господин ОМ. Впрегнали сме целия си наличен ресурс, така че вярваме да бъдат окончателно готови до дни. Но, ако непременно държите, бих могъл да ги нахвърля лично и сега." Прозвуча като "все едно ми е, оправяй се сам", и явно, да се отърве възможно най-бързо от досадното ми присъствие, наистина ги начерта върху коляното си. Бях достатъчно възмутен и нямаше как да не му кажа какво мисля. "Майната ти" - рекох си. Останалото не е уместно да цитирам, не беше пример за сдържаност и още по-малко дипломатичност. Като излязох на улицата, вече валеше. Погледнах към ниските облаци и се помолих на глас: "Помагай както можеш, дори да не искаш, боже" - рекох. Но мисля, че не ме чу.

 

Потопът се изля на следващия ден. Сигурен съм, че и Ной не би му се зарадвал като мен. Валя и много, и дълго; критичната си точка достигна на седмия ден, когато дъждът се превърна във водопад и мътните води откъснаха моста. "Най-сетне! - изрекох радостно и жлъчно едновременно със сух език - колкото по-зле, толкова по-добре, боже." Злорадствах, защото не виждах как градската управа ще се справя с всички дългосрочни проблеми, без да построи нов. Излишно беше да мисля за това и само си пожелах да се разминем без човешки жертви; с материалните, колкото и тежки да са, все някак ще се справим, мислех си. Идеята за молебен отправих като зов за чудо. Първосвещеникът я намери за "твърде закъсняла, предвид изключителната сложност на ситуацията". Но в крайна сметка се съгласи и го отслужи. Тъжен ритуал беше! Полезен ли, не мога да преценя.

Но, както очаквах, градските власти най-сетне се размърдаха: станаха изведнъж много отзивчиви, допитваха се до мен за всевъзможни подробности дори. Срещахме се по няколко пъти на ден и вземахме заедно неотложните решения. Докато осъзнавах предимствата не само на силните си страни, набирах допълнително самоувереност: повишавах тон, налагах категорично не само второстепенни решения на проблемите. Правех и незначителни тактически компромиси - нещо неизбежно, като се вземе предвид внезапно отприщената ми скрита енергия - едно усещане, с което не бива да се прекалява, защото освен че е временна, тя има и променлив характер. При подобни обстоятелства са уместни гъвкавост и умения, нужни поради реално съществуваща опасност да възникнат не само недоразумения, а и обратен ефект: няма такъв бюрократ, който обича да му се бъркат в работите; още по-малко да му се диктува какво трябва да прави и да отговаря еднолично, ако резултатът е провал. Позволявам си да обобщя: повече самокритичност не е никога от вреда. Аз нямам собствена съвест. Да изпълнявам кармата си, е израз на виртуалната ми воля. Това може да се види най-вече, когато се налага да назидавам и критикувам бюрократичните навици и практики на градската управа; както да изразявам и отстоявам становища, отнасящи се до конкретни събития. Знам, че това не винаги се харесва - нито на нея, нито на отделни граждани, тъй като те ме смятат за някакво съществуващо само на теория същество, което търси всевъзможни начини да демонстрира мнимата си значимост: едни ме вземат за безобиден шегобиец, вместо за условие, без което никой град не би могъл да съществува и пребъдва дълго, други - за виртуалния чадър и комара в спалнята, за които споменах в началото. Истина е, че понякога сам се чувствам като куче на бръв3, хубавото - че това се случва сравнително рядко.

И когато потопът заля Източен Е. и прогони жителите му на улицата, някак изведнъж всички се сетиха за мен. Видях как колективното съзнание и воля се свряха в най-тъмните ъгли на ценностната си система, която започна да се пропуква и разпада пред очите ми. Паникьосана, градската управа от своя страна, изпадна направо в ступор - реката отвлече цялата фалшива самонадеяност и скудоумие на голите ѝ обещания. Признавам, че за кратко загубих ума си и аз. Но успях някак да намеря нужната енергия да надигна глас и да удрям по масата от името на гражданското си достойнство. Познавам добре тези свои временни състояния и това ми помогна да заема безкомпромисна позиция: съсредоточих се върху най-спешните за решаване проблеми, говорех, слушах и събирах, без сън и почивка, всичко, което може да ми е от полза: чуждите сълзи и ридания, вопли, закани, ругатни и проклятия; сила ми дадоха дори безпомощността на най-слабите и беззащитни. И оня глухоням човек, отпуснал ръце като парцалена кукла насред изливащия се водопад, който ми обясни с жестове, че сега няма да има мърдане: този път градската управа не може повече да отлага построяването на новия мост. Осъзнавах, че виртуалността ми е реалност, и ако наистина не искам да ме отвлекат мътните, трябва да осмисля докрай ролята и да засиля до краен предел натиска, за да извадя градска управа от ступора ѝ. Опитах се да си представя как би изглеждал Е. без нея: муха без глава, не е красива гледка, затова, по време на едно от кратките затихвания на дъждопада, успях да прокарам необходимите поправки в кризисния план за решително излизане от положението.

Дъждът се върна с пълни ведра, преди да получа благодарност. Не разполагах с почти никакво време, а единствената ми награда бе, че до момента щетите са само материални. Пожарната даваше всичко от себе си, червеният кръст, макар и скромни, докара помощи от първа необходимост - включително палатки за най-тежко пострадалите. Дойде подкрепа и от гражданството на Западен Е. - храна, медикаменти и дрехи; получихме съболезнования и от по-далечни градове. Положението се усложни допълнително, когато спря тока: ако денем виждахме само чернобялото лице на бедствието, нощите разкриваха цялата ни безпомощност, оцветена от призрачните светлини на бърза помощ и полицията: воят на сирените беше като във филм за нашествие на извънземни. Седнал пред телевизора си човек не би могъл да си представи целия ужас и помрачения разсъдък на потърпевшите. Отгоре на всичко, пристигнаха и мародери (бог гледа), които дадоха и единствената човешка жертва: разбойникът беше гръмнат в качулката върху главата му от известен градски прокурор, докато търчи със задигнатите бижута на съпругата му. (Между другото, не знам защо разбойникът стана нещо като герой по-късно). Тъй като обстановката се влошаваше неудържимо, пристигна и рота сапьори. Нямах време да разбера кой ги е изпратил, но понтонния мост, който построиха само за нощ, водната стихия отвлече още преди да се разсъмне. Не искам, нито пък мога да изброя всичко, дошло ни до главите. Няма и смисъл. Знам от опит, че иначе трогателното колективно състрадание е нетрайно чувство, а качулката след дъжд е уместно в случая сравнение, но ако все пак го споменавам, правя го, защото в целия този неописуем хаос бе хубаво да си помисля, че все някъде трябва да съществува нещо благородно, готово да ни помогне безвъзмездно.

 

* * *

Помощта дойде от съвсем неочаквана страна: от един дърводелец - неизвестен до този ден човек с големи ръце и жилава снага, който построи за ден сала - нашия ноев ковчег. За разлика от библейския, той може да се види и в градския музей на Е. Не привлича много любопитство, ала това не значи, че не е атракция. Но, понеже това няма особено значение, бих искал да обърна внимание на нещо по-съществено: големият Спасител е по правило един. Повече ли са, започват спорове, препирни и претенции, чия е най-голямата заслуга. Затова, като изключителен представител на местното гражданство, аз не разчитам на спасители. И винаги ще се чудя как едно толкова грубо нещо, като обикновен дървен сал, може да поддържа вярата в силата на виртуалната ми воля. Нашият голям Спасител беше среден на ръст, скромен човек, който не се скри от потопа: беше дошъл на брега неканен и неочаквано - пратен сякаш от третото бедствено утро, нарамил сандъка със сечивата си. Следваха го двама чираци, които разтовариха облите трупи от колата и плюха на ръцете си без излишни приказки. (Ще спомена с известно неудобство, че дойдоха да ги разпитват какво смятат да правят в тоя дъждовен хаос и неколцина любопитни граждани. Може би ги бяха взели за смахнати или бог знае за какво друго, защото позяпаха-позяпаха и отидоха някъде на сушина. Слава богу, иначе щяха само да им пречат.) Лесно и просто изглеждаше всичко отстрани. До вечерта салът беше спуснат във водата.

С времето преживях още бойни кръщения. Но най-запомнящо се остана това: доказах на себе си и най-вече на градската управа, че когато има проблеми, тя трябва да се вслушва в мен. Беше добър пример и за индивидуалистите. Признанието на ПИ ОУ ще ме радва дълго: по време на последната ни среща разговарях с него с вече ново самочувствие. Той рече, трябва да Ви засвидетелствам респекта си, ОМ, и ме почерпи едно сухо мартини. Чувствах се безкрайно поласкан, защото имах чувството, че занапред думата ми ще тежи повече на мястото си и ще се чува по-надалеч.

 

* * *

На следващите избори подкрепих главния архитект за "мъж на годината"; на следващата година и кандидатурата му за градоначалник. Направих го, защото обеща да се вслушва повече в предложенията, съветите и критиките ми. И да спазва деветата повеля на декалога4.

Спечели. Това е добрата новина. Има и не дотам добра, която ще съобщя след като открие официално Мит.

 

Край

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Publik opinion (англ.) - обществено мнение. [обратно]

2. Домицил - дом, местожителство, седалище. [обратно]

3. Бръв - (остар.) мост. [обратно]

4. Декалог - десетте божи заповеди: деветата е "не лъжи". [обратно]

 

 

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2020, № 3 (244)