Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕНИЯ ИМПЕРАТОР

Михаел Стомин

web

Чета бавно. Дъщеря ми гледа розово разцъфналата клонка зад прозореца от люлеещия се стол: същия, който получи подарък за миналогодишния си рожден ден. Чета й бавно една приказка; върша го всяка година на тази дата, но никога не съм я питал дали ги помни. Тя твърди, че им се доверява.

"Това се случи в деня преди деня, в който трябваше да умра. Но аз съм Предизвестен. Не обикновен мъдрец, а обикновен на пръв поглед човек, който знае какво има да се случи след хиляди години. То не може да бъде сравнено с екстаза на някой разточителен на думи звездоброец, който гадае по съвест, а на Предизвестен, който чува, когато временната му смърт се отлага за неопределено време. Затова не се изненадах, че не умрях, както ми прошепна известието от предишния ден. Дали се ядосах, не помня; не помня и дали се зарадвах, защото аз, призваният да знае какво предстои да ми се случи, съм едно незначително, незабележимо сред тълпата създание, отрекло се, без да знае защо, от земната мъдрост на мислите, чиято памет е скръбта, за да съхранява жива паметта на небесната. Призван съм да знам, че Ми-ле Фо е имал своите основателни съображения да остави капризите на тленността именно на първата. В тая връзка понякога съм питал събеседници какво мислят за случайността. Повечето отминават въпроса безмълвно, вземайки ме за пазарен мъдрец или просто шарлатан; други се оплитат в навъзлените нишки на собствената си мисъл, преди да стигнат до колебливото предположение, че съдбата е нишка, на която Ми-ле Фо е нанизал необясними случайности. С това те смятат, че могат да заобиколят невежеството си. Така или иначе, казвам го с дължимо страхопочитание, тъй като не мога да си обясня защо аз съм посочен да бъда Предизвестявания. Да си предизвестен обаче, не може да се нарече случайност. Заблудата на повечето хора произтича от факта, че съдбата им наистина наподобява броеница от случайности, и попитам ли ги кое ги определя, без много да мислят, отговарят: случайността. Това е възможно най-неточният отговор, защото те забравят една дребна, но съществена подробност: че и без нишката, зърната на броеницата си остават зърна: независимо дали са янтарови, опалови, ониксови, или са само позаоблени от течението на времето камъчета. Нишката е доверие. Да знаеш, че си избран от Кумураджива, наследникът на безупречния и неподражаем в нищо Хуай Юан обаче, не може да е проста случайност. Простосмъртните, тоест тълпата, не прави разлика между божествено призвание и обикновен талант, но аз, Предизвестения, познавам до безтегловност оня неотразим повик, който чувам с паметта си. Той се вселява само в оня един на хилядолетие, достигащ Чистата земя, където е четвъртото тяло на Буда - блаженството: същото, за което говорят Нагарджуна и Асанга. Колкото до таланта, той е само простосмъртно качество; и мисъл на човек, способен да умножи безпогрешно десетцифрени по двайсетцифрени числа за броени секунди. Това, точно това, изумява тълпата, състояща се от милиони разноцветни тълпове.

Повече няма да обяснявам тези неща: те сигурно ще се окажат досадни за всички, които смятат, че животът е броеница от случайности, които обикновените мъдреци са нарекли солта на земята. Те са същите, които усетят ли, че смъртта духа ледено в очите им, си тръгват страхливо от този свят, въпреки че при всеки удобен случай им говоря за Фън Шуй - Пътят, който ще ги отведе до блаженството чрез връзката между безкрайното движение и покоя...

Отегчих се, затова ще ви разкажа нещо друго: за Аления император. Тъй като оригиналните имена, които вече споменах, а и онези, които ще спомена, са в повечето случаи едносрични, и винаги ще се намерят разсеяни тълпове, готови да се оплетат в кълчищата на тая едносричност, искам да помоля за малко повече внимание. И така, продължавам:

Недвусмисленото предизвестие, което ме споходи вчера, ми донесе един почти незабележим човек със закопчана до горе дълга, копринена дреха. Още не отворил напълно входната врата, аз вече знаех, че ми се налага да не умирам утре. Човекът приличаше на кльощаво момиче: имаше толкова тесни клепачи, че през отвора им можеше да мине само най-тънка сребърна монета. Дълбоко зад тоя недоверчив процеп светеха изпитателно две неподвижни зеници, не по-големи от главички на топлийки. Преди да свали атлазената си шапка и да се поклони, посетителят се обърна и даде знак на глинените сякаш конници, които видях едва сега, да се оттеглят. Поклонът беше много сдържан и излъчваше непоколебимо достойнство. Стори ми се, че то не се нуждае от моето гостоприемство, и се отдръпнах предпазливо от вратата: покрай мен прошумоля копринената власт на тежка тъкан. На това място и с това незабравимо усещане затварям дъсчената врата, за да разкажа, както се полага за един Предизвестен, всичко, което имаше да се случи - от трето лице, за повече достоверност:

Домът на Ляо-шу е с глинен под, постлан с една разнищена оризова рогозка, на която той поляга, ако случайно не се моли; единствена мебел в нея е малко трикрако столче, което е изплел сам от върбови пръчки: на него той полага лакти винаги, когато се отдава на съзерцанието. Отначало крехкият гост и домакинът мълчат; немеят толкова дълго, колкото е нужно, защото предчувствието е вълшебна гнездеща птица и само Предизвестения може да види какво ще измъти тя. Мина точно час, когато гостът рече:

- Хубав ден, Ляо-шу. - Гласът му беше като на прежаднял пуяк. - Хубав дъжд ще падне, ако продължи да вали така до утре.

- Няма нищо по-хубаво от дъжд след дълга суша, Иен Дън. Нали? - отвърна любезно домакинът. - Нямам с какво да почерпя.

Въпросът беше лишен от смисъл, а гостът не показа изненада, че Ляо-шъ знаеше името му, и продължи:

- Като яздех насам, в края на бамбуковата гора видях много деца да преплитат сръчно жилави пръчки.

Това не беше въпрос, но вгледан гостоприемно в десетината самотни косъма под долната устна на госта си, домакинът кимна, преди да отговори:

- Плетат бамбукови стълби, Иен Дън. Кое дете не иска да надзърне зад Великата стена? Нишките на мечтите, с които плетат, обаче не стигат за небесната, а, както знаем, само до подножието й.

Иен Дън плетеше замислено десетте сиви нишки под долната си устна и като свърши, се зае с тези на мустаците си: спрял сякаш да диша и притворил доверчиво очи, той видимо се унасяше. Ляо-шу предположи, че така чува по-добре, и продължи - достатъчно тихо да не го разколебае:

- Знам защо си дошъл, Иен Дън - рече домакинът и не се изненада ни най-малко, когато двете карфичени главички пробляснаха от дълбините на тъмното дъно.

Гостът остави космите на мира.

- Знаех, че ще отгатнеш името ми веднага, Ляо-шу. Зная го от първия ден, в който, по заповед на новия Поднебесен господар, тръгнах да те търся отпреди година. Ще ти обясня защо. - Иен Дън чеса голото си теме доста време, преди да продължи: - Ти си единственият син на Ляо Дзън, нали. Същият Ляо Дзън, който плетеше дантели пред стените на Забранения град, както и всякакви прашки и въжета за императорската армия от водни нишки и на изгодни цени. Аления господар се сети за това малко след като баща му се спомина внезапно. Старите въжета, плетени навремето от твоя, са вече безнадеждно протрити. - Гостът направи пауза да приглади провисналите косми под носа и устата си, и продължи: - Късат се като паяжини, Лао-шу. Затова милостивият император ме прати да те търся наслуки. Ако не бяха децата с бамбуковата стълба в края на гората да ме упътят, сигурно никога нямаше да те намеря. Но защо ти говоря всичко това, като и сам го знаеш - завърши Иен Дън, пое дълбоко въздух и въздъхна уморено.

Ляо-шу потръпна леко; без да гледа госта в очите, отговори:

- За мен е чест, Иен Дън. Толкова голяма, че радостта ми не я побира. Но...

Домакинът не продължи изречението си почти минута, и гостът отвори за пръв път едното си око - толкова широко, че Ляо-шу видя как една мътна сълза, дошла от дъното на тъмния си кладенец, отрази облаците зад прозорчето..

- За мен е най-висока чест, но аз не плета дантели и въжета от водни капки, Иен Дън. Мога го не по-лошо от стария, но не го правя. Така че...

Сега гостът отвори и другото си око: ако имаше и вежди, сигурно щеше да ги вдигне до ръба на атлазената си шапка, но той нямаше, и изненадата му потъна в дълбоките бръчки на челото. Той се наведе напред и разтърка тънките си бедра; след като разтри и пищялите си, рече бавно:

- Мътните да ме вземат в годината на Плъха. Бях помислил за всичко друго, само не за това. Но бързам да ти кажа, Ляо-шу, че какво правим ние, мишките, решава Аления господар. Какво мислиш ще стори той след като му съобщя, че съм те открил след цяла година бъхтене в този пущинак, и можеш нещо, което не искаш да сториш за него? Ако наистина си го помислил, съветвам те, не го повтаряй, Ляо-шу.

Сива като гургулица преди изгрев котка влезе през дупката на стената и без да обърне внимание на госта, скочи върху ниския перваз на единственото прозорче. Домакинът понечи да отлепи пресъхналите си устни, но изглежда молбата на госта още не беше стигнала мозъка му, защото промълви:

- Казва се Ми-Ку. Стара е, но още лови мишки. Има повече от девет живота - додаде той, преди да повдигне колебливо рамене.

- Ми-ку се казваше жена ми. - Жените са котки. Искат да ги галиш, без да очакваш признателност. И, ако все пак я получиш, тя да бъде заради търпението ти, не за галенето. - Иен Дън приглади отново увисналите косми и се наведе да погледне през ниското прозорче. - Лошо - рече, - а и дъждът май се усили. Какво казваш, имам да доложа на императора, Ляо-шу?!

- Онова, което иска да чуе, гостенино - отговори много любезно домакинът. - Само онова, което очакват да чуят чувствителните му уши, Иен Дън.

- Добре, но какво? Защото ти ми каза само онова, което няма да искат.

Гостът погледна отново навън: мократа пелена на здрача се спускаше зад прозорчето. Ляо-шъ се надигна тихо от мястото си да запали насмолената главня на стената и Иен Дън видя, че гладкото му чело беше натежало от мисли. Домакинът направи опит, сякаш да ги изтрие с длан, помисли секунда-две и когато светлината отрази сенките им върху варосаната стена, отговори:

- Кажи му, че аз мога да плета и връзки на доверието, Иен Дън. Без тях никой император не може да привърже поданиците към намеренията си. - Ляо-шу изпусна предпазливо дъх. Пое глътка нов и продължи: - Доверието е река, която извира в дълбока долина и се влива в планина, чийто връх опира в небето, Иен Дън. Ако то е дъждовно и мрачно, златната му нива няма да дочака жътва. Затуй и има Предизвестени, Иен Дън. Такава е моята съдба и аз съм призван да я следвам. Така кажи на нашия император, който е по-ален и от летния изгрев. - Ляо-шу се приближи до прозореца; взе котката в ръце, погали я и отиде с нея, за да отворят вратата.

- Винаги има от какво да се поучи човек.

Домакинът се поклони ниско и рече:

- На добър път. - Кон изцвили и здрачът сякаш се напука; светкавица блесна в пукнатината на тъмното небе. - Ще изпълня задачата си на Предизвестен. А ти кажи на Аления император, че нямам никакво намерение да го поучавам. Да поучава е незнание на Злото, Иен Дън. Доброто знае всичко.

Внезапен порив изправи дъжда хоризонтално и водната пелена покри лицето му. Ляо-шу я избърса с длан и залости вратата отвътре.

 

* * *

Императорът го повика след пет седмици. Седеше на една висока двайсет и едно стъпална пирамида, облечен като обедно слънце. Огромният трон от полирана до загадъчен блясък слонова кост, инкрустиран вещо с бял и розов персийски седеф, златните дракони с пламнали очи-рубини, бяха направени сякаш за бъдещата статуя в Сечуан. Нагнезденият в него, дребен като соена шушулка император, ядеше вишни: устата и част от бузите му бяха червени като сока им. Той беше очевидно късоглед и погледът му не стигаше до посетителя. Между две изплюти костилки той се обръщаше към Иен Дън, ломотеше каквото имаше да каже, а Иен Дън го предаваше ясно на Ляо-шу.

- Баща ти е плел връзки, върви, въжа и въжета за непобедимата ми императорска армия, която наследих от моя поднебесен баща, от вода, Ляо-шу. Но както разбирам, ти не си онаследил онова негово полезно за Средния път качество. Научих, че, за разлика от него, ти можеш да плетеш само някакви си въображаеми нишки...

Аления император лапна чифт манджурски вишни и след като оглозга със заешките си зъби костилките до бяло, ги изплю на най-долното стъпало. После даде знак с тънкия си вишнев показалец и Иен Дън наведе голямото си като океанска раковина ухо на почетно разстояние от оплесканата му уста; когато се изправи отново, допълни:

- Някакви си въображаеми нишки между мен и крайно недоверчивите ми тълпове. Предполагам знаеш, че аз сам измислих и подарих тая нова дума на езика на простолюдието си за широка употреба.

Следващите костилки паднаха пред ходилата на Ляо-шу. Последва дълга пауза, в която императорът говореше в раковината, докато облизваше дългите си пръсти. Само езикът на плюещ огън дракон може да е толкова червен. Най-сетне Иен Дън се изправи, за да преведе:

- Преродил си се повече от десет века по-рано, Ляо-шу. Трябвало е, може би, да се появиш другаде. Например в...

Императорът го прекъсна с късо и вяло движение на ръката; издуха костилката нагоре, даде знак и Иен Дън приближи услужливо раковината си, кимайки почтително на няколко пъти. Когато Аления бръкна в изящната порцеланова купа за нова вишна, кльощавият Дън предаде посланието му:

- ...например в Европа. Невидимите нишки, които казваш, че умееш да плетеш, дар от небето над мен, за мен и моя народ ли са, или си дарявани вече и на други тълпове, Ляо-шу?

Императорът беше престанал да дъвче; в усилието да преодолее късогледството си, той присви клепачи така, сякаш заспиваше. Беше по-скоро жест на самозараждащо се отегчение.

Ляо понечи да отговори незабавно, но Иен Дън го изпревари:

- И, ако вече са изпробвани, кажи. Какъв е резултатът?

Ляо-шу не беше очаквал такъв въпрос: позволи си дълга, но много замислена пауза; за да събуди повече доверие в думите си, се и поокашля едва чуто в шепата си, преди да отговори:

- С ваше позволение, господарю, резултатът беше краткотраен. Водачите на този народ му внушават упорито, че е богоизбран, а мъдреците му са написали в книгата му, че неговият бог е един, единствен, безкрайно милостив, всеопрощаващ и справедлив. Но, според мен, той е и сурово недоверчив...

Ляо-шу трябваше да направи нова, този път по-кратка пауза, защото Аления беше отворил очи до големината на вишнева костилка. В широките им зеници той зърна безкрайността на голото човешко любопитство; призна, че не беше го предвидил, но преодоля смущението си ловко, тъй като познаваше добре избухливостта на човешкото нетърпение. Продължи - макар и малко - по-самоуверено:

- Този бог изхвърли с един гневен жест не само собственото си творение - човека и жена му, а и доверието, което лекомислено им бе дал, от сенчестата ябълкова градина. Не стига това, ами прокле и потомствата им да припечелват с пот и кръв коравия си залък...

Аления беше забравил да изплюе костилката, и Призвания се притесни, че ако забрави да я изплюе, може да се задави, преди да стане син. Това, за радост, не се случи и императорът удостои Призвания с благосклонно наместване, което разклати задрямалите пламъци на рубините. Даже и му кимна благосклонно да продължи разказа си.

- За да върне, отчасти поне, доверието си към човека, този, малко странен за мен бог, поиска от един стогодишен баща да заколи безропотно сина си като жертвено агне. - Ляо-шу беше готов да се закълне, че императорът му се усмихна доволно под мустаците си и продължи още по-уверено: - Вече споменах, че този бог е справедлив и той ще върне жеста на послушния си раб като на свой ред пожертва собствения си син...

Аления си направи труд да вдигне високо кърваво-червено оплесканата си длан, а Ляо-шу задържа дъх, докато императорът затвори плътно клепачи. Беше отново готов да се закълне, че по гладките му оплескани с вишнев сок бузи, се търкулнаха две малки перли: императорът се бе разчувствал до сълзи. Вечност мина преди да изсъхнат и да отвори отново клепачи, а Иен Дън предаде с треперещ глас последните му думи:

- Можеш да останеш в двора ми, докато се родиш отново, но при условие че няма да плетеш проклетите си нишки на доверие. Разрешавам ти да плетеш кошници и дребни сплетни, да броиш звезди и дните, докато Буда ти възложи нещо по-изгодно, но предизвестията си ще споделяш само, когато Аз те попитам.

Ляо-шу остана коленичил за дълго: толкова дълго, че когато понечи да се изправи, коленете не му се подчиниха. Наложи са да дойдат двама телохранители, за да го изнесат, хванат под мишниците.

Животът му в двора беше мълчание, но той никога не беше изпитвал нужда от излишно бъбрене. Като Предизвестен помнеше всичко, което предстои да му се случи и след още шест хиляди години в различни поднебесни владения. Беше прорицател при Ну Хор в Египет, един доверчив по природа човек, дванайсет века по-късно се прероди отново, за да стана звездоброец и съветник на повикване при Жълтия император. Времето в небесното пространство не е мярка за човешко нетърпение. След като век преди това Аления император го беше изслушал, работи като писар при стратега Перикъл, но в края на Пелопонеските войни се отегчи от гръцката демокрация и остави работата на философите и днешните тълпи от професори. Някъде в началото на Новото време стана приближен на Паскал (старецът беше самотерзаещ се гений, когото подтикваше към повече снизходителност и доверие към суетата на човеците, а век по-късно отиде при Волтер - оня сприхав и самовлюбен дребосък, когото историята на Европа бе запомнила като гневен и недоверчив към всички простосмъртни тълпове и боговете им, деист. Робеспиер привлече вниманието му, но за кратко: ирландецът имаше доверие само на собственото си твърдоглавие и учеше тълпите около себе си, че най-големите добродетели на отделния тълп са недоверието и коравосърдечието на терора. Без, при това, изобщо да беше чувал за съдбата на Аления император. Една кристална утрин Ляо-шу реши окончателно и го остави да са оправя сам: щурият ирландец нямаше нужда от доверителни предизвестия, и затова гилотината не го подмина: липсата на капка доверие към заобикалящия свят го настигна..

Минали са много векове от деня на онази най-височайша аудиенция в Сянян. За това време Ляо-шу видя много и различни земи и хора, и у него не остана никакво съмнение: животът на земята е отруден, и затова и истински прекрасен. В момента той кръстосва ледените полета на Всемира, взирайки се в безкрайната му непрогледност с надеждата да зърне отново самотната синя планета, родила - от нищото сякаш - онова върховно съзвучие, наричано от неразумните й обитатели разум: същите същества, създали своите безброй, отдавна захвърлени тотеми, божества и богове, към които не изпитват страхливо доверие. Отговорите на тревожните им въпроси сега знае дълбокото мълчание. Ляо-шу е все още непредизвестен, но предусеща, че денят не е далеч, по ръцете си: те го сърбят да заплете новите мрежи на доверието към идващите Нови времена."

 

* * *

Тази приказка прочетох изправен до прозореца (както винаги, рано сутринта) за двадесетия рожден ден на дъщеря ми: зряла госпожица, благословена с търпението да изслушва и съмнително практични поуки. Тя отмести планетно-синия си поглед от обещанията на вишневата клонка, розово разцъфнала зад гърба ми, само за последната нощ.

- Дали пък доверието - попита - не е наистина само копринена паяжина на времето, Ляо-шу?

2014 г.

 

 

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2014, № 6 (175)