1. "ПРОСВЕЩЕНИЕ" и "ВЪЗРАЖДАНЕ"

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

1. "Просвещение" и "Възраждане"

От края на ХVІІ почти до средата на ХІХ в. Европа е разделена на два "неравностойни лагера": независимите европейски държави преживяват бурен икономически и културен подем; за разлика от тях, повечето централноевропейски и балкански страни се оказват подвластни на три мощни империи - Австроунгарската, Османската и Руската, а съдбата им се различава съществено от тази на свободните европейски народи. Макар и по-късно, идеите на новото време покълват и в тази част на Европа. Вместо "Просвещение" обаче, по ред причини от социално-исторически и политически характер, в зависимите европейски страни по-често се употребява терминът "Възраждане".

Има ли нещо общо между двете движения, назовани с различни термини? Макар и придобил гражданственост¹, терминът "Възраждане" едва ли е най-подходящият: той неизменно препраща към епохата на Ренесанса, когато в Европа се възражда интересът към античните ценности. В поробените централноевропейски и балкански страни обаче става дума по-скоро за пробуждане, за духовно възкръсване на народи, лишени в продължение на векове от политическа, икономическа и социална свобода, за народи, които - в търсене на националната си идентичност - се стремят да възкресят спомена за миналото величие на поробените си държави. Терминът "Възраждане" е приложим най-вече по отношение на историческите процеси на национално самоосъзнаване, на политическо и икономическо освобождаване и обособяване на нови нации и нови държави. От тази гледна точка споделям мнението на българската историчка Кр. Шарова, според която терминът "Възраждане" е условен и трябва да се възприема като такъв:

Терминът Българско възраждане е условен и в друг смисъл. През ХVІІІ и ХІХ в. българският народ не възраждаше, не извикваше за нов живот някогашната социално-икономическа, политическа и културна структура на средновековна България. Трудният път на израстването на българската икономика, на формирането на политически идеи и идеология, на ново съзнание и култура до освобождението от турско иго бележеха развитието на съвършено нова обществена система в българските земи - капиталистическата - с всичките й прояви в стопанско, социално и идейно-политическо отношение. Така че епохата на Възраждането бе нов, качествено различен и по-висок етап в историята на българския народ.

Още по-относително е значението на термина Българско възраждане, ако речем да правим само въз основа на него външни аналогии с Европейския ренесанс, с класическите му форми и прояви.

Спецификата на българското развитие обаче съществено отличаваше българските ренесансови явления от тези в Италия и другите европейски страни. Главното и определящото в съдържанието, в облика и проявите на Българското възраждане зависеше от основната особеност в историческата съдба на България - унищожаването на българската държавност, на феодалната аристокрация и нейните институции в резултат на османското завоевание... [...]. Това определящо място на националноосвободителните задачи (разбирани в широк смисъл като национално обособяване и самоосъзнаване, развитие на нова светска култура и борба за политическо освобождение) даваше главното съдържание на Българското възраждане и обуславяше неговата съществена отлика от ренесансовите процеси в Европа.

[...]. Националноосвободителният облик на Българското възраждане наистина го отличаваше от класическите ренесансови явления. Но заедно с това, като го свързваше с националните освободителни, с обединителните движения, със социалните течения в редица европейски страни, националноосвободителната насоченост на Възраждането обуславяше факта, че възрожденските процеси в България станаха съставна част от най-прогресивните явления на бурния ХІХ в. (Шарова 1981: 5-8).

Позицията на И. Конев е различна. В статията си "Взаимоотношенията между балканските литератури" Конев възприема термина "Просвещение" и го отнася към историческата съдба на народите, живеещи в "други етнически и географски обособени области". Ето какво подчертава авторът:

През 1968 г. в Париж и Москва се състояха две особено важни научни конференции. Първата от тях бе посветена на ролята на Просвещението при формирането на национално съзнание у народите на Югоизточна Европа, а другата - на съответни въпроси из историята на източните литератури. Установи се, че в тези области Просвещението запазва основните си характерни черти и навсякъде се свързва с прехода към капитализма, с формирането на буржоазните нации и национални култури, с обособяването на националното съзнание. [...]. Като сложно идеологическо течение в различните балкански страни Просвещението протича силно диференцирано. То се свързва с националното развитие на балканските народи на различни етапи от съзряването и организирането на техните духовни сили, при нееднакво изявени обективни предпоставки за бърза реализация на хуманистичните му принципи. В Гърция, Румъния и Сърбия например се изявява по-пълно, отколкото в България и Словения и с повече елементи на класическия му западноевропейски модел. В Гърция специално обхваща всички области от духовното развитие на народа, активизира ролята на религията и черквата, възражда традициите на елинизма, формира интерес към естествените науки, влияе върху Просвещението в другите страни на полуострова.

Макар да притежават и някои общи черти, "Просвещението" и "Възраждането" са движения, които се различават не само в хронологично отношение. Смятам, че спецификата на идейно-политическия им заряд налага да се анализират поотделно културно-историческите процеси, засегнали в различна степен различните европейски държави. По тази причина в настоящето изследване ще бъдат проследени и анализирани само постиженията на свободните западноевропейски народи, допринесли за развитието на хуманитарните науки от края на ХVІІ до началото на ХІХ в.

БЕЛЕЖКИ

1. "Още идеолозите на Възраждането, онези, чиито огромни усилия и родолюбива всеотдайност допринесоха за изваждане на българския народ от изостаналостта, на която го бе обрекло османското владичество, съзнаваха, че живеят и действат в преломно време, че в отечеството им се извършват процеси от решаващо значение за бъдещето на България. Мнозина от тях си даваха сметка за постигнатото от народа и от неговата нова интелигенция през ХІХ в. и определяха съдържанието на извършващите се с тяхно участие процеси като възраждане на България след няколковековното робство. Следосвобожденската мемоаристика и историография поеха естествено този термин като вече утвърден, за да остане той и до днес определение за изключително бурния, интензивен и бърз в сравнителен исторически план процес на всестранен подем и развитие на българското общество през ХVІІІ и ХІХ в. в социално-икономическо, културно, идейно-политическо и психологическо отношение" (Шарова 1981: 5-8). До голяма степен споменатото от българската историчка се отнася и до националното Възраждане в останалите европейски страни, включени в границите на споменатите империи. Според Б. Борисов, моделът на Чешкото възраждане е сходен с българския модел. "В Чехия с понятието Национално възраждане наричаме времето от седемдесетте години на ХVІІІ в. до петдесетте години на ХІХ в." (Хаусер 1978: 13). Чешката история от този период е само фрагмент от историята на Европа и процесите на преход от старите феодални структури към образуване на "модерно гражданско общество" са в основата на почти всички промени, настъпили през Възраждането. Тези процеси биват наричани още "край на епохата на малките структури", следствие на които е появата на понятието нация или още идеология на национализма като маркер на "новата идентичност" (Белина 2003: 60)" (Цит. по Борисов б.г.). Други автори (вж. напр. Кр. Манчев 2006) използват паралелно термините "Просвещение" и "Възраждане". [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 201