4.6. ПРОСВЕЩЕНИЕТО В ПОРТУГАЛИЯ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

Най-ранните прояви на съпричастност на португалската култура с динамиката на Просвещението са свързани с името на френския монах Рафаел Блютo (Raphael Bluteau, 1638-1734). Като ерудит с енциклопедични познания и типичен представител на новото време Блюто развива широка просветителска дейност и оказва голямо влияние за развитието на просветителските идеи в Португалия (по Рафаел (1998-2000). Новата идеология се разпространява и благодарение на дейността на четвъртия граф на Ерисейра Франсишко Шавиер де Менезеш (Francisco Xavier de Meneses, 1673-1743). Едва навършил 20 години, Франсишко Шавиер е избран за първи президент на "Academia dos Generosos". Става секретар на Португалската академия, основана в неговия дворец през 1717 г.

В общи линии просветителските идеи в Португалия се развиват в рамките на просветения абсолютизъм¹. Налагането им съвпада с дейността на Себащиян Жозе де Карвальо и Мело, Маркиз де Помбал (Sebastião José de Carvalho e Melo, Marquês de Pombal, 1699-1782) - най-влиятелният португалски политик от ХVІІІ в. Като министър на Жоан І, Помбал предприема решителни реформи в сферата на образованието, както в страната, така и в португалските колонии, където дотогава образователната система е подвластна на Църквата.

Самият монарх също се изявява като типичен представител на просветения абсолютизъм. Въз основа на някои разсъждения, почерпани от História da Literatura Portuguesa ["История на португалската литература" (1996)], М. Ф. де Абреу подчертава следното:

Царуването на Жоан І обхваща цялата първа половина на ХVІІІ в. (1706-1750). Монархът подкрепя действията на разпространителите на външно влияние, изиграли съществена роля за утвърждаването на просветителските идеи в Португалия. По тази причина епохата на Жоан І се свързва с "критичната фаза в борбата между схоластиката и Просвещението, което завоюва все по-силни позиции в името на науката и техниката" (Сарайва и Лопеш, цит. съч.: 565).

Тази "борба" е свързана с първите крачки, които португалският интелектуален елит ще извърви по пътя към усвояването на "методичния и критичния дух" на епохата. Чрез преводи и/или адаптация на предимно френски и английски произведения в сферата на точните и експерименталните науки, като се почне с превода на Theorica Verdadeira das Marés (1737), чрез който се прави опит да се разпространи физиката на Нютон, или с превода на Novum Organum на Бейкън, за да се стигне до Lógica racional e geometria analítica (1744), която отправя остра критика към схоластичната логика (Абреу 2010: 209).

Под егидата на Жоан V в страната е учредена първата Катедра по експериментална физика. С организацията на дейността й се заемат представителите на Конгрегацията на Ораторианците, последователи на Св. Филип Нери². Пред новоучредената институция абат Жоан Батища (João Baptista, 1705-1761) изнася лекции по философия, които по-късно ще обедини в трактата си Philosophia aristotelica restituta ["Възстановената философия на Аристотел" (1748)]: с този труд Батища цели да докаже, че схващанията на съвременните просветители не се отличават съществено от учението на великия древногръцки философ.

През първата половина на ХVІІІ век в португалската литература вече се усеща духът на новото време и се долавят първите признаци на предстоящата реформа, която ще настъпи с налагането на новото литературно движение - романтизмът.

През 1720 г. е основана Кралската академия по история. Сред членовете й се открояват имената на видните португалски ерудити Антонио Каетано де Соуза (António Caetano de Sousa, 1674-1759), автор на обширна "Генеалогия на кралската династия" и Диого Барбоза Машадо (Diogo Barbosa Machado, 1682-1772), автор на Bibliotheca Lusitana ["Португалска библиотека" (Лисабон, 1741-1758)] - ценен библиографски труд, който описва и анализира подробно португалското литературното наследство.

През втората половина на ХVІІІ в. се появяват няколко забележителни труда, които ще допринесат съществено за утвърждаването на новата идеология: Doctrinam veteris ecclesiae de suprema regum etiam in clericos potestate ("Ранната християнска доктрина за върховната власт на църквата") на видния историк, латинист и теолог Антонио Перейра де Фигейредо (António Pereira de Figueiredo, 1725-1797)³; Dedução Cronológica e Analítica ("Хронологична и аналитична дедукция"), Compêndio Histórico do Estado da Universidade de Coimbra ["Историческа справка за състоянието на университета в Коимбра" (1771)] и Estatutos da Universidade de Coimbra ["Устав на университета в Коимбра" (1772)]. Второто и третото от гореизброените произведения насочват стрелите си срещу йезуитите, обвинени за икономическия и културния упадък на страната: отминалият ХVІІ в. се превръща в обект на безпощадна критика, а необходимостта от национално спасение, в ясна и неотложна цел. В подобна историческа обстановка се усеща нарастващият оптимизъм на представителите на новото време, намиращ израз в ключови думи като прогрес, разум и природа.

Трябва да се има предвид, че представителите на европейския интелектуален елит приемат нееднозначно идеите на Просвещението. По причини, свързани с традициите на католицизма, твърде различни от принципите на деизма и материализма, вече утвърдени в Англия и във Франция, в движението на португалските просветители се усеща най-вече влиянието на видните италиански ерудити Луиджи Антонио Муратори и Антонио Дженовези (Antonio Genovesi, 1713-1769)⁴. В историята на просветителското движение в Португалия се налага изразът "католическо Просвещение" (вж. Кабрал де Монкада 1952): по своето съдържание Португалското просвещение е дълбоко свързано със стремежа да се опази вярата в откровението, съчетана с известна доза рационализъм - стремеж, който характеризира литературното движение на апологетите (Калафате 1998-2000а).

През 1780 г. е основана Кралската академия на науките. Паралелно с нея възникват и т.нар. "Аркадии" - интелектуални сдружения, чиято основна цел е да пропагандират и разпространяват добрите литературни образци. Най-известна е Лисабонската Аркадия, основана през 1756 г. от поета Антонио да Круз е Силва (António Diniz da Cruz e Silva, 1731-1799)⁵. През 1790 г. е създадена нова "Аркадия". В нея се включва Мануел Мария Барбоза дьо Бокаж (Manuel María Barbosa du Bocage, 1765-1805), чиито поеми си съперничат със сонетите на най-известния португалски поет Луиш Ваш де Камойнш (Luís Vaz de Camões, ок. 1524-1580). Сред останалите членове на литературните кръжоци заслужава да се отбележи името на поета Белшиор Мануел Курво Семедо Тореш де Секейра (Belchior Manuel Curvo Semedo Torres de Sequeira, 1766-1838) - автор на произведения, сред които се открояват четирите тома на Composições Poéticas ("Поетични съчинения").

Извън литературните кръжоци творят и други писатели и поети. Жозе Анастасио да Куня (José Anastacio da Cunha, 1744-1787) създава меланхолични философски поеми; поетът Николау Толентино де Алмейда (Nicolau Tolentino de Almeida, 1740-1811) пише сатири, сонети и оди; Франсишко Мануел де Нашсименто (Francisco Manuel de Nascimento, 1734-1819) се проявява като поет и преводач: завещава на поколенията единадесетте тома на своито Obras completas ["Пълни събрани съчинения" (Париж, 1817-1819)]. Франсишко Мануел де Нашсименто се изявява и като преподавател по португалски език. Един от най-известните му ученици е френският поет и писател Алфонс дьо Ламартин (Alphonse Marie Louis Prat de Lamartine, 1790-1869), който му посвещава стиховете Stances á un poéte portugais exilé ("Станси, посветени на един португалски поет в изгнание").

Португалската проза от ХVІІІ в. не блести особено. Независимо от това, писмата на астронома Антонио Карвальо да Коща (António Carvalho da Costa, 1650-1715), на философа, историка и педагога Антонио Нунеш Рибейро Саншеш (António Nunes Ribeiro Sanches, 1699-1783), както и на дипломата Алешандре де Гужман (Alexandre de Gusmão, 1695-1753), несъмнено притежават и определена литературна стойност.

През 40-те години на ХVІІІ в. се появяват два текста, които са представителни за Португалското просвещение - Lógica Racional Geométrica e Analítica ("Рационална геометрична и аналитична логика") на Мануел де Азеведо Фортеш (Manuel de Azevedo Fortes, 1660-1749) и O verdadeiro método de estudar ["Правилният метод за учене" (1746)] на Луиш Антонио Верней.

4.6.1. Луиш Антонио Верней (Luís António Verney, 1713-1792)

Философ, писател и теолог, Луиш Антонио Верней е един от най-ярките представители на Португалското просвещение. Първоначално следва теология в университета в Евора; по-късно защитава докторат по теология и право в Рим. Като подлага на критика похватите на традиционната педагогика, в труда си "Правилният метод за учене" Верней обосновава значението на експерименталната методика в процеса на обучението и настоява държавата да финансира образованието, включително и това на жените. Произведението му предизвиква остра полемика, която бележи най-важните етапи в утвърждаването на просветителската идеология в страната.

4.6.2. Теодоро де Алмейда (Teodoro de Almeida, 1722-1804)

Заедно с Верней, писателят философ Теодоро де Алмейда е сред най-известните португалски просветители. Голяма част от трудовете му и най-вече 10-томният трактат Recreacção Filosófica ["Философски развлечения" (Лисабон, 1751-1759)] и 3-томният трактат O Feliz Independente do Mundo e da Fortuna или Arte de vivir contento en qualesquier trabajos de la vida ["Щастливецът, който не зависи от света и от съдбата" или "Изкуството да живееш доволен въпреки превратностите на съдбата" (1779)] се радват на широк отзвук не само в цяла Португалия, но и в останалите европейски страни. В произведенията на Теодоро де Алмейда се усеща постоянен стремеж към обвързване на философията с християнската доктрина.

Този негов стремеж се забелязва още в произведението му Oração em louvor da filosofia experimental ["Молитва в прослава на експерименталната философия" (1757)], в което авторът изтъква предимствата на физическата природа в светлината на съвременната експериментална философия. В този труд Алмейда набляга на три основни аспекта: 1) подчертава, че онзи, който умее да наблюдава природните явления, постига удоволствие от естетическата красота; 2) напълно в духа на просветителската идеология подчертава ползата от науката за реформиране на обществения живот; 3) накрая, като кулминация на този процес, изтъква необходимостта да се постигне едно по-пълно разбиране на божествените дела в рамките на сътрудничеството между естествената теология и експерименталната философия (Калафате 1998-2000б).

4.6.3. Франсишко Жозе де Фрейре (Francisco José de Freire, 1719-1773)

Франсишко Жозе де Фрейре се изявава в областта на португалската литература, поезия и реторика. Страстен защитник на античните стойности, Фрейре разработва обширен труд, в който пропагандира естетическите идеали и литературните постижения на класиците (Аристотел, Цицерон, Хораций, Квинтилиан). В духа на Аристотеловата Поетика⁶, в труда му поезията се отъждествява със сполучлива имитация на природата. Фрейре разглежда взаимоотношенията между полезното и приятното, между изкуството, природата и физическите упражнения. Фрейре отстоява идеята, че въображението лежи в основата на поезията, но същевременно подчертава, че тя трябва да следва неотклонно принципите на добрия вкус и на разума.

Сред най-известните му произведения се открояват: Arte Poética ou Regras da Verdadeira Poesia ["За поетическото изкуство или за нормите на истинската поезия" (Лисабон, 1748)]; Arte Poética de Quinto Horácio Flacco ["Поетическото изкуство на Квинт Хораций Флак" (Лисабон, 1758)]; Dicionário Poético para uso dos que principiam ["Поетически речник за начинаещи" (Лисабон, 1765)]; Reflexões sobre a Língua Portuguesa ["Разсъждения за португалския език" (Лисабон, 1842)].

БЕЛЕЖКИ

1. "Просвещението е прието широко от горните слоеве на буржоазията и от либералната част от аристокрацията. Постепенно новите идеи оказват влияние сред редица приближени до властта благородници - съветници и министри в Испания, Португалия, Швеция, Дания. Този идеен поток засяга някои владетели, особено в Централна Европа - както по-дребни германски принцове, така и монарси като Фридрих Велики в Прусия, Екатерина II в Русия, и най-вече двама австрийски Хабсбурги - Мария Терезия и синът й Йозеф II. Така на европейската политическа сцена се появяват "просветените" монарси. [...]. От най-високата гледна точка в държавата - тази на владетел, най-лесно и точно могат да се видят несъответствията и изоставането на редица елементи в икономиката, търговията, вредата от някои най-консервативни привилегии на първите съсловия, накрая системата на държавното управление. Именно там се насочва вниманието и реформаторската енергия на просветените монарси - отмяна на остарели съсловни привилегии, ограничаване на някои правомощия на църквата (най-вече католическата) и някои ордени, засилването на религиозната толерантност, промени в структурите на държавната власт, реформи в съдебната област, създаване на държавна, модерна светска система на образование, известни облекчения на икономическото положение на третото съсловие, намаляване на цензурата и др. Формулата на "просветения абсолютизъм" е дадена от Фридрих II (1740-1786) и в най-краткия й израз се състои във фразата: "Владетелят е първият служител на държавата". С това се изразява новото място на монарха, което изисква от него грижи и създава задължения за по-хармоничното развитие на обществото според нормите на един цивилизован "просветен" свят". (Просветният 2008). [обратно]

2. Филип Нери е роден през 1515 г. във Флоренция. "Учил за търговец в близост до бенедиктинския манастир на Монтекасино, прекарвал дълго при монасите, впечатлен от живота им, и така у него назряло решението да последва Бог по улиците на Рим. Прекъснал следването си по теология и философия, продал всичките си книги освен Библията, и парите раздал на бедните. Посветил се на религиозното просвещение на народа в Рим. Със своя изповедник, по чието настояване бил ръкоположен за свещеник, основали "Братството на Пресвета Троица", сдружение на лаици за подпомагане на бедни, болни и поклонници в Рим. Водените от него молитвени сбирки на езика на народа били толкова посещавани, че над църквата приспособили едно помещение, наречено ораториум. Това била основната му дейност, през 1552 г. основал световната конгрегация на свещениците - ораторианци, чиято задача била да насърчават към спасението чрез ежедневна молитва, духовни разговори и неуморно изслушване на изповедта" (Свети 2010). [обратно]

3. През 1753 г. Перейра де Фигейредо публикува труда си Novo Methodo da Grammatica Latina ("Нов метод на преподаване на латинска граматика"), в който предлага обучението по латински език да се провежда по опростена методология. През 1759 г. публикува трактата Os Elementos de Invenção e Locuçam Retorica или Princípios da Eloquência ("Елементи на въображението и риторически фигури" или "Принципи на красноречието"), в който резюмира лекциите си, изнесени няколко години по-рано. [обратно]

4. Антонио Дженовези преподава реторика в Салерно и метафизика в Неапол. Сред най-известните му произведения фигурират: Meditazioni filosofiche ["Философски размисли" (1754)], Lettere filosofiche ["Философски писма" (1759)], Elementi di Metafisica ["Метафизични елементи" (в четири части) (от 1743 до 1752)], Lezioni di commercio ["Лекции по търговия" (1765)] и др. [обратно]

5. Виден португалски неокласически поет. Произхожда от скромно лисабонско семейство. Учи латински и философия в Колежа на Ораторианците. През 1747 г. постъпва в Университета в Коимбра, където следва право. По това време сътворява и първите си поеми. [обратно]

6. "За Аристотел поезията е само една от многото части на действителността, подлежащи на осмисляне, от гледна точка на неговата всеобхватна реалистична философия, наред с анатомията на мекотелите и метеорологичните явления. [...]. Когато Аристотел пише "Поетиката", трагедията (и още повече комедията) все още са живи жанрове в атинския културен живот и на великите трагици от V в. той гледа през призмата на вкусовете на IV в., ценейки динамичността на разгръщащото се действие и патетичността на изобразяваното страдание - макар че тези два признака на най-добрата трагедия често не съвпадали. За съжаление, ние твърде слабо познаваме произведенията на трагиците от IV в. и връзката между отвлечената теория и конкретните вкусове на Аристотел се налучква само приблизително. За борбата между вдъхновението и стила като признаци на литературността Аристотел е глух. Той вижда нещата другояче: за него спецификата на литературата е нейната форма за рационалистично опознаване на света. За тази цел той издига двете свои основни понятия: мимезис (подражание) и катарзис (очищение). Неговата изходна позиция е: "хората... първите си знания придобиват чрез подражание. Второ, всички хора изпитват удоволствие от изобразеното... Причина за това е още фактът, че познанието е във висша степен приятно не само за философите, но и за останалите хора... Хората изпитват радост, когато гледат картини, защото, като ги съзерцават, могат да се учат и умозаключават какво представя всяко нещо - например, че това е този и този човек. Ако гледащият не го е виждал по-рано, творбата ще му достави удоволствие не с това, че е подражание, а с изпълнението си, с багрите си или с друга подобна причина" (1448 в, 5-20) (вж. Аристотел 1993: 70 - бел. прев.). Човекът на новото време би развил тази мисъл другояче, предполагайки, че в непознатото изображение интересът е привлечен преди всичко от съдържанието, а пред познато изображение вниманието на зрителя е достатъчно, за да се любува той и на изпълнението (така разсъждава Н. Чернишевски). Но за Аристотел е важно да представи процеса не като пасивно познание, а като активно узнаване, съпоставяне на току-що видяното с вече познатото. В поезията убедителното подобие на действителността се постига по два начина: чрез наблюдение отвън с помощта на гъвкаво въображение и чрез преживяване отвътре с помощта на вдъхновено превъплъщаване: "Защото най-убедителни са онези, които се намират в афектни състояния... и вълнува онзи, който сам се вълнува... Поради това поезията е присъща или на надарения, или на екзалтирания човек. Първите от тях лесно се превъплъщават, а вторите изпадат в екстаз" (1455 а, 30-34) (вж. Аристотел 1993: 86 - бел. прев.); в арабския превод е запазен още по-рационалистичен вариант: "е присъща по-скоро на надарения, отколкото на екзалтирания човек". Така Платоновият идеал за ирационалния поет се включва в по-широката система на рационалната поетика; така естетическото въздействие на занаятчийската "форма" се приближава по значение до въздействието на вдъхновеното "съдържание". През равнодушието на философа отново просветват неизбежните понятия: вдъхновеното авторство и усвояваният стил" (Гаспаров 2005) [обратно].

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014