2. ОБЩЕСТВЕНИ НАГЛАСИ И ТЕЖНЕНИЯ ПРЕЗ епохата на Просвещението

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

В историята на човечеството има епохи, когато интересът към хуманитарните науки отстъпва на заден план. Промяната на приоритетите със сигурност се дължи на прагматичната насоченост на тези епохи, когато - силно заинтересовано от засилване на икономическите си позиции - обществото се ориентира към развитието на по-"печелившите" точни науки. Подобни обществени нагласи характеризират и ХVІІІ век¹ - епоха на бурен индустриален подем, на подчертан емпиризъм² и рационализъм.

2.1. Хуманитарните науки през епохата на Просвещението

В специализираната литература се прокрадва мнението, че Векът на Просвещението не е особено плодовит по отношение на хуманитарните науки. В действителност и през този период интересът към филологията и науката за езика, към философията, историята и литературата не затихва: налагат се различни приоритети, свързани със спецификата на епохата.

Преди време посветих книгата си "Любовта към словото" (Китова 2012б) на развитието на филологията от Древността до края на Ренесанса. Ограничих се с тази историческа епоха по ред причини. Най-съществената сред тях се дължи на убеждението ми, че - като същинска наука - лингвистиката наистина възниква през ХІХ век. По този повод известният шведски езиковед Б. Малмберг споделя следното:

До 1800 г. няма почти нищо, което би могло да се нарече лингвистика в съвременния смисъл на термина. Преди ХІХ в. авторите, проявили интерес към езика, са се стремели или да изработят и опишат практическите правила, допринасящи за правилната езикова употреба с цел да запазят неизменно езиковото състояние (прескриптивна гледна точка) или да опишат универсалните закони, управляващи човешката мисъл. Като философи, древните граматици - гърци и римляни - класифицирали езиковите елементи не въз основа на собствено езикови критерии, а съобразно логически различия. Онова, което най-много се доближава до представите ни за съвременен езиковедски анализ, са идеите на гръцкия граматик Дионисий Трак (...) и на римския ерудит Варон (...). През Средновековието езиковедските изследвания били насочени изключително към латинския език. По време на Ренесанса се отделя известно внимание и на гръцкия език, но постановката продължава да бъде една и съща - подражание и стремеж за усъвършенстване на идеите на древните граматици (Малмберг 1972: 5-6)³.

За разлика от историографите, които разграничават рязко "лингвистиката" от "филологията" като съвкупност от научни дисциплини, които изучават езика и литературното творчество на даден народ, не съм склонна да приема, че между тези два клона на науката липсва приемственост. По-приемлива ми се струва позицията на Ж. Мунен (1973: 42), според когото "лингвистиката не "изплува" през ХІХ в. като буреносен облак на фона на спокойното небе": науката за езика възниква въз основа на предишни разсъждения, чиято история, като се започне от Египет, почти не е била обект на изследване от страна на съвременната езиковедска историография. От тази гледна точка споделям и мнението на испанския езиковед Ш. Лаборда Жил (1985: 73), според когото новосъздадените науки често пренебрегват предишните постижения. Новосъздадените науки, подчертава Лаборда Жил, предлагат нови идеи и водят до нови резултати, съзвучни със стремежа им да наложат методологическата и технологичната си независимост. Подплатен с чувството за опиянение от собствената им жизненост, подобен стремеж не предразполага към обективно оценяване на приноса на осъществените преди тях научни изследвания. Ето защо фактът, че съвременното езикознание започва да проявява интерес към историята, допринесла изключително много за изграждането на теоретичните му модели, трябва да се възприема като признак на зрялост.

В оценката си за стойността на сътвореното през епохата на Просвещението испанският литературовед Х. Л. Алборг отбелязва следното:

В действителност ХVІІІ век не е епоха на творческа съзидателност, а по-скоро век на изследвания и анализи, на преоценка на стойностите, на научно-изследователска работа и систематизиране, на идеологически вълнения и нови проекти. Дидактиката във всичките й разновидности се оказва най-благодатното поле за развитието на подобни дейности. [...]. Нито един драматург или поет не се раждат от нищото; още по-малко би могло да се очаква това да се случи в сферата на онези дисциплини, които се нуждаят от нови техники и нов инструментариум, предполагащи процес на бавно и трудно овладяване. Историографията, напр., не би могла да се развие без продължителната предварителна работа на нумизматиците, на изследователите на древни текстове, на палеографите, на търпеливите изследвачи на архивите: постигнатото в тези области е внушително и съставлява най-солидната основа за развитието на бъдещата историография, която не би била възможна - както и всички съвременни науки - без упоритите усилия на ХVІІІ век (Алборг 2000: 15-16).

БЕЛЕЖКИ

1. Ситуацията не е много по-различна днес. Ако си послужим с мисълта на средновековния френски философ Пиер Абелар (Pierre Abélard, 1079-1142), ще трябва да признаем с дълбоко неудовлетворение, че като цяло хуманитарните науки "са избутани в най-тъмния ъгъл на бедната слугинска стаичка"... Лично аз споделям вярата на Климентина Иванова, която изповядва следното: "В последно време се налага мнението, че живеем в епоха на преход, когато хилядолетната цивилизация на четящите се сменя със стремително завладяващата света цивилизация на "готовите образи и изображения", в която книгата е анахронизъм. Ако приемем тази теза, то трябва да сме песимисти и да признаем, че любовта към словото, "филологията", ще има все по-малко значение в нашето общество. Но аз не мисля така. Напротив, виждам във филологията уравновесяващата сила на човешкото. Към нея хората ще се устремят в момента, когато (или ако) се почувстват застрашени от екстремен развой на компютърната и на виртуалната техники. Докато земята е дом за разум от човешки тип, филологията ще е част от културата на този разум. Защото тя е една от най-ярките прояви на духовността, на историческата памет и на етическия норматив..." (Иванова 2001: 1). [обратно]

2. Възникнал през ХVІІ век в Англия, емпиризмът е философско движение, противопоставящо се на рационализма. Най-видните представители на емпиризма са Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм. След ХVІІ в. влиянието на емпиризма се усеща както в областта на политическата философия, така и в областта на епистемологията (теорията на познанието). В областта на политическата философия либерализмът на Лок оказва силно влияние върху идеите на просветителите и вдъхновява идеите на Френската революция. От своя страна идеите на Хюм ще повлияят върху епистемологията на Кант. Емпиристите са убедени, че познанието е субективно. В това отношение мненията на представителите и на двете движения съвпадат: и едните, и другите приемат, че познанието за действителността се изгражда в съзнанието на всеки индивид и не може да се придобие, като се наблюдава самата действителност. Съзнанието ни не може да опознае нещата, освен чрез идеите, които има за тези неща (По Емпиризъм б.г.). [обратно]

3. В случаите, когато се цитира преведен на български език текст, името на преводача се упоменава изрично. Версиите на останалите цитати от трудове на непреведени на български език чуждестранни автори е моя - М.К. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014