4.5. ПРОСВЕЩЕНИЕТО В ИТАЛИЯ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

В продължение на няколко столетия Италия - родината на ренесансовите идеи - служи за пример, на който се стремят да подражават всички европейски народи. Но по редица причини от политическо естество през XVII-XVIII в. родината на Данте и Петрарка се озовава в "задния двор" на Европа. За разлика от Англия, Франция и Испания, през този период Италия си остава политически и икономически раздробена, и това я превръща в лесна плячка на чужди интереси.

Испания завладява изцяло италианския юг, включително островите Сицилия и Сардиния. [...]. Под испанска власт се оказват Тоскана, Парма, Генуезката република. Като се възползва от слабостта на местните държавици, Римската църква се противопоставя с всички сили на обединението на страната и разширява владенията си в Централна Италия.

[...]. От средата на XVIII в. обаче социално-политическата ситуация започва да се променя. През 1748 г. най-накрая, почти след половин столетие, в Италия се възцарява мир. В резултат от военните си поражения Испания загубва италианските си владения. Неаполитанското кралство става самостоятелно, но Северна Италия преминава във владение на Австрия¹. В Тоскана и Ломбардия на власт идва Лотарингската династия, доста по-склонна да се вслушва в изискванията на епохата. В резултат от всички тези промени през втората половина на ХVІІІ в. се усеща известно оживление в икономиката на страната; развива се външната търговия, нараства броят на манифактурните работилници; в селското стопанство, особено в северната част на страната, се усеща все по-силно влиянието на новите буржоазни отношения (Италианско б.г.).

През целия XVII в. и през първата половина на XVIII в. италианската култура се намира в застой. Малцина учени и дейци на изкуствата осъзнават, че италианското общество трябва да се реформира съобразно със законите на Разума и Природата. За да постигнат целите си, първите италиански реформатори се учат от опита на Франция и Англия - страни, в които идеите на Просвещението в областта на философията, науката, литературата и изкуството са се утвърдили напълно.

4.5.1. Първи кълнове на просветителските идеи в Италия

Събитията, подготвили почвата за налагането на просветителските идеи в Италия, са свързани с дейността на първите научни институции - римската "Accademia Nazionale dei Lincei", флорентинската "Accademia del Cimento" и неаполитанската "Accademia degli Investiganti".

"Accademia Nazionale dei Lincei" е една от най-старите научни институции в Италия. Създадена е през 1603 г. от италианските учени Федерико Анджело Чези (Federico Angelo Cesi, 1585-1630), Франческо Стелути (Francesco Stelluti, 1577-1653), Анастазио де Филис (Anastasio De Filiis, 1577-1608) и др.

"Accademia del Cimento" е основана във Флоренция през 1657 г. от ученици на Галилей (Galileo Galilei, 1564-1642), Еванджелиста Торичели (Evangelista Torricelli, 1608-1647) и Винченцо Вивиани (Vincenzo Viviani, 1622-1703). До днес е известно мотото на членовете на Академията, което гласи "Provando e riprovando!" ("Експериментирай отново и отново!").

"Accademia degli Investiganti" е създадена през 1650 г. Сред основателите й фигурират имената на италианския математик и философ Томазо Корнелио (Tommaso Cornelio, 1614-1684), на учените Леонардо ди Капуа (Leonardo Di Capua, 1617-1695) и Лука-Антонио Порцио (Luca-Antonio Porzio, 1637-1715), на седмия граф на Мадалони Марцио Карафа (Marzio III Carafa, 1650-1703), на политика философ Франческо Д’Андреа и неговия брат Дженаро, на писателите Николо Амента (Niccolò Amenta, 1659-1719) и Карло Бураня (Carlo Buragna, 1634-1679).

Постепенно центърът на новите идеи се пренася в Неапол. Томазо Корнелио популяризира съчиненията на Рене Декарт, идеите на Пиер Гасенди (Pierre Gassendi, 1592-1655)² и на Френсис Бейкън, на Исак Нютон и на Робърт Бойл (Robert Boyle, 1627-1691)³. Пак в Неапол италианският математик и философ Грегорио Калопрезе (Gregorio Caroprese, 1654-1715) и юристите Франческо Д'Андреа (Francesco D'Andrea, 1625-1698), Джузепе Валета (Giuseppe Valletta, 1636-1714) и Костантино Грималди (Costantino Grimaldi, 1667-1750) се изявяват като ярки последователи на картезианските идеи и се борят с всички сили срещу вмешателството на Църквата в държавните дела.

Към предшествениците на Италианското просвещение се числят още италианският философ, писател, дипломат и поет Лоренцо Магалоти (Lorenzo Magalotti, 1637-1712) и математикът Микеланджело Фардела (Michelangelo Fardella, 1650-1718). Мегалоти пътува из цяла Европа, запознава се с идеите на английските учени Томас Хобс (Thomas Hobbes, 1588-1679)⁴ и Робърт Хук (Robert Hooke, 1635-1703)⁵ и ги разпространява в Италия. Фардела е монах францисканец. Занимава се с преподавателска дейност в Месина и в Рим. Проявява особен интерес към математиката и физиката.

По време на тригодишното си пребиваване в Париж се запознава с Малбранш и Арно. След завръщането си в Италия става професор по астрономия в Падуа, където го посещава Лайбниц. Сред най-известните му трудове се открояват Universae philosophiae systema, in qua nova quadam et extricata Methodo, Naturalis scientiae et Moralis fundamenta explanantur ["Система на всеобщата философия" (Венеция, 1691)], Universae usualis mathematicae theoria ["Теория на общоприетата математика" (Венеция, 1691)], Animae humanae natura ab Augustino detecta in libris de Animae Quantitate, decimo de Trinitate, et de Animae Immortalitate ["Природата на човешката душа, открита от Св. Августин" (Венеция, 1698)]. Съхранен е и откъс от негово писмо до Лайбниц, в което Фардела моли учения да му разясни начините за изчисляване на безкрайно малките величини. И все пак главната му тема си остава свързана с отношението между религиозната вяра и новото съзнание (Италианско б.г.).

4.5.2. Видни представители на Италианското просвещение

4.5.2.1. Джамбатиста Вико (Giovanni Battista Vico, 1668-1744)

Джамбатиста Вико е роден в Неапол в многодетното семейство на скромен книжар. За да избегне подигравките на съучениците си, слабоватият, срамежлив и затворен младеж почти не посещава учебни заведения: самообразова се и успява да се издигне до преподавател по реторика в Неаполитанския университет, където работи почти до смъртта си. През 1723 г. кандидатства безуспешно за мястото на преподавател по гражданско право. По-късно Вико се отдава на научни изследвания в областта на историята, философията и филологията.

Най-известното му произведение е Scienza Nuova ("Нова наука"), чието пълно заглавие е "Принципи на една нова наука във връзка с общата природа на нациите".

Вико е принуден да живее в епоха, в която рационализмът е дълбоко вкоренен, а неговият собствен гениален талант е засенчен от фигури като Декарт, Лок, Лайбниц, Малбранш, а по-късно, и от Кант. Трудовете му не биха се съхранили, ако през първата половина на ХІХ в. не ги откриват представителите на романтизма. Бенедето Кроче (Benedetto Croce, 1866-1952) заявява, че у Вико се съдържат "кълновете на зараждащия се ХІХ в.". От своя страна Исая Бърлин (Isaiah Berlin, 1909-1997) смята, че Вико оглавява антипросветителското движение. Според Бърлин, френските философи от епохата на Просвещението са "радикални рационалисти, поддържащи с присъщата си догматичност идеята, че всички истини за човека и природата са универсални, обективни, извечни и достъпни за разума. Като представители на Просвещението, те предлагат антиисторически философски и политически доктрини, които - според Бърлин - са доказали напълно, че са утопични, неизменни, причинно предопределени, арогантни, лишени от чувствителност, хомогенизиращи и нетолерантни (Поланко б.г.).

В "Нова наука" Вико излага оригиналните си схващания за произхода и същността на човешкия език.

Възгледът на Вико за езика е обвързан с разбирането му за битието, за съществуването на човека, за формирането, изграждането на културата, социума и изкуството. Езикът във философията му не се разглежда редукционистки, механично, като самостоятелна структура, просто присъстваща в света, а има и светогледноформираща роля. Благодарение на езика реалността придобива смисъл за човека, превръща се в света, където той съществува. Формирайки себе си, човек създава и своето светоразбиране.

Езикът се явява основен компонент в творчеството на Вико и спомага за изграждането на познанието, за формирането на науките, за самопознанието, което може да се осъществи само благодарение на овладяването на целия спектър от хуманитарни науки: "Именно с помощта на древното изкуство на езика, което откриваме в реториката и поетичната реч, личността обикновено получава достъп до собствената си природа като обществено същество - до начините, по които "Аз-ът" се изправя пред собствената си природа в създадения от самия него свят." (Верин 1995: 299). Езикът е важен феномен, който спомага за изграждането на познанието, за формирането на науките, за самопознанието. Той "е третата "структура", чрез която човекът и конкретното му съществуване стават обект на научен анализ. Представлява система от знаци, в която всяка индивидуална формулировка може да бъде разбрана и изследвана като отклонение или вариация вътре в една съществуваща, плътно сплетена цялост." (Граси и др. 1976: 558).

[...]. Концепцията на Вико за произхода на езика, макар и с много условности и резерви, предлага интересна гледна точка за развитието на представите на примитивния човек и неговия свят.Във философията му е защитена тезата, че природните стихии и техните материални проявления са стимулирали развитието на езиковата дейност у хората чрез уплахата и учудването. Неартикулираният език и възклицанията на хората са били първата стъпка към комуникацията и самоопознаването.

[...]. Трактовката на философията на Вико предоставя интересни аргументи в защита на тезата, че висша форма на диалогичност се явява поетическият език. Изначално заложената у човека диалогичност е предпоставка за творчеството, като една от възможностите за споделяне между поета и другия, за желанието за комуникация. Изразяването като част от диалогичността е предаване, трансформиране на несъзнаваното в съзнавано. Диалогичността на човека не е само на психично ниво, а и на онтологично, защото езикът "е извън и преди всяко време, а заедно с това е и предшественик на всяка история." (Оландер 2006: 15).^.Оттук може да се направи изводът, че езикът на поетите е бил общ за всички хора и благодарение на него са създадени законите, религията, общественият и социален ред. Поетическият език е праезикът на народите... (Търколева 2013).

В статията си "Херменевтика на събитието. Философията на интерпретацията на Джамбатиста Вико" Фр. Ботури подчертава следното:

[...] като свързва "философията" с "филологията", а разума, с езика, Вико разработва методология, която би следвало да се приложи спрямо историческата реалност в нейната двойна същност - като отразена културна реалност и като социално-политическа спонтанност. Става дума за херменевтично внушение, дължащо се на последователното възприемане на познавателната схема на хуманистичната филология, която съзира във връзката между "вещите" и "думите" ("res et verba") необходимите факти: те са едновременно езиково изразени съдържания и езикови форми със собствена референция⁶. Програмата на Вико предполага предадените езикови факти да се тълкуват, като се подчертае разбираемостта им в светлината на оценяващия logos на разума: по този начин Вико обвързва езиковите факти със смисъла им и ги прави достоверни. Така "новата наука" на Вико, обединяваща хуманистичната филологическа методология с известен платонизъм на "разума", се реализира като херменевтика на събитието: езиковите явления, доказани от познавателната традиция на "филологията", се превръщат в събития, доколкото се интерпретират според смисловия критерий, предложен от "разума" и неговите "модификации" (Ботури 1998: 44).

4.5.2.2. Пиетро Джаноне (Pietro Giannone, 1676-1748)

Видният италиански историк Пиетро Джаноне е прекрасно запознат с философските теории на Декарт, Гасенди и Лок. През 1723 г. Джаноне публикува своята Istoria del Regno di Napoli ("История на Неаполитанското кралство"), в която изобличава действията на Католическата църква, успяла да си осигури пълен контрол над държавата. Заради този труд Джаноне е принуден да живее в изгнание (Дюган 1996: 112).

Преведена на френски, английски и немски език, неговата "История" си спечелва одобрението на Монтескьо, Волтер и Гибън⁷. В труда си Джаноне разказва за борбата между държавата (Неаполитанското кралство) и Римската курия. "Джаноне е настъпателен и активно полемичен. Основният му тезис гласи: Държавата въплъщава Доброто, Църквата - Злото; Държавата носи цивилизация и прогрес, Църквата влече след себе си мракобесие и упадък; Държавата е организиращият Разум, действащ от гледна точка на юридическите институционални изисквания, Църквата разрушава всеки държавнически и обществен порядък" (Италианско б.г.).

Внимание заслужава и трактатът Il Triregno. Del regno terreno, Del regno celeste, Del regno papale ("Трите царства. За небесното царство, за земното царство и за папското царство"). В труда, публикуван посмъртно през 1895 г., авторът разобличава Църквата, основала "папското царство", за да задоволи жаждата си за богатство и власт. Именно в "папското царство" Джаноне съзира корените на злото, оплело "в лъжи не само телата, но и душите и сърцата на хората". Според Джаноне злото може да бъде премахнато, само ако хората се просветят и прояснят съзнанието си.

В своята Autobiografia di Pietro Giannone, i suoi tempi, la sua prigionia, appendici, note e documenti inediti ("Автобиография на Пиетро Джаноне, неговото време, годините в затвора, приложения, бележки и неиздадени документи") авторът си поставя за цел да изследва как е устроен светът, да събере сведения за първите му обитатели, да установи как е възникнало човешкото общество, как са се появили градовете, държавите и религиите. Според Джаноне всяко историческо изследване трябва да разкрие и злоупотребите, които някои извършват по отношение на други хора. В труда си ученият подчертава, че е необходимо да бъде възстановена независимостта на светската власт: за целта, според Джаноне, Църквата трябва да се подчини на държавата.

В края на XVII в. се предприемат и първите, все още плахи опити за реформа в областта на литературата. През 1690 г. в Рим се обединяват известни литератори, поети и филолози. Под ръководството на йезуита Джовани Марио Крешимбени (Giovanni Mario Crescimbeni, 1663-1728) и на Джовани Винченцо Гравина (Giovanni Vincenzo Gravina, 1664-1718) е основана "Accademia dell'Arcadia": целта на новата "Аркадия" е да се пребори с остарелите традиции на "маринизма" - движение, наречено така по името на Джанбатиста Марино (Giovan Battista Marino, 1569-1625), което по същество представлява италианския вариант на бароковата поезия.

4.5.2.3. Пиетро Метастазио (1698-1782)

Сред най-известните членове на "Аркадия" по време на разцвета на дейността й се откроява името на видния италиански поет, драматург и либретист Пиетро Метастазио⁸. Още от малък Пиетро проявява подчертана склонност към литературата; пише стихове, съчинява песни; едва дванадесетгодишен превежда "Илиада".

Като един от основателите на "Аркадия", през 1709 г. Джан Винченцо Гравина разкрива таланта на младия Пиетро. Осиновява го и му осигурява блестящо образование, включващо както познания по право и латински език, така и познания в областта на хуманитарните науки, за да може да се изяви и да използва всичките си вродени способности (Биография 2010).

След смъртта на Гравина през 1718 г. Метастазио наследява значително богатство, което му позволява да живее охолно поне за известно време. Скоро е принуден да се препитава сам и започва работа в юридическа кантора в Неапол. По-късносе отдава изцяло на музикалната си кариера.

Прочува се из цяла Европа като един от най-добрите оперни либретисти. Насочва интересите си към създаването на лирични драми, повечето от които са преведени на различни езици и към тях е създадена музика от световно известни композитори. През 1729 г. е признат официално за заслужил поет на Виенския театър.

През втората половина на ХVІІІ в. въжделенията на представителите на "Аркадия", изиграла важна роля в литературния живот на Италия,са заменени от по-привлекателните идеи на просветители от нов тип.

Просветителите от втората половина на ХVІІІ в. встъпват в попрището на литературата с решителното намерение да се преборят с отживелиците на своето време, да поемат по пътя към утвърждаването на царството на Разума. Неслучайно те избират за свое оръжие публицистиката. И докато през първата половина на XVIII в. съществува само един сериозен печатен орган, то през втората половина на века Италия вече разполага с десетки вестници и списания (Литература 2013).

4.5.2.4. Карло Голдони (Carlo Goldoni, 1707-1793)

Често сравняван със самия Аристофан, Карло Голдони е известен венециански драматург - един от създателите на италианската комедия. Завършва право в Падуа. През 1733 г. заминава за Милано, където се отдава напълно на страстта си към театъра.

В началото се изявява като либретист в сътрудничество с прочутия венецианския оперен композитор Балдасаре Галупи (Baldassarre Galuppi, 1706-1785). Голдони е автор на либретото към мелодрамата "Амалазунта"⁹, чиято премиера завършва с провал.

Първите му драматични творби са трагедии - единствената уважавана по онова време театрална форма. Трагедиите му се изпълняват с известен успех, но Карло Голдони не се чувства удовлетворен от постигнатото. Замисля да реформира италианския театър, като премахне шутовските изпълнения и маските, така популярни през онази епоха. Решава да пише комедии в стила на френския драматург Молиер. Голдони се вдъхновява от всекидневния живот и италианските традиции, а героите му се отъждествяват с реални личности. Подновява тематиката на творбите си, а езикът, който използва, подчертава реалността на ситуациите, в които попадат героите му, свалили маските си. Голдони възвръща достойнството на литературната сцена, като подсилва контраста между комичните импровизации, типични за Commedia dell'arte ("Комедия на импровизациите")¹⁰, и остроумния анализ на костюмите на героите. Commedia dell'arte се изпълнява от професионалисти и се противопоставя на Commedia erudita ("Ерудирана комедия") с нейните предварително изцяло написани текстове. При новия тип комедия всеки актьор разполага с репертоар от няколко шеговити фрази, въз основа на които изгражда ролята си. Актьорите от Commedia dell'arte нямат пълна представа за замисъла на творбата; по време на представлението те импровизират непрестанно, като си разменят шеговити, остроумни и саркастични реплики, които сякаш им придават важност (Карло б.г.).

Осъзнал, че трябва да се насочи към комедийния жанр, Голдони се връща във Венеция и през 1738 г. сътворява първата си успешна комедия Momolo cortesan. Творбата е представена през 1738 г. в театъра "Сан Самуеле" във Венеция. По-късно е наречена L'uomo di mondo ("Космополитът").

Като се ръководи от мисълта, че "Комедията е създадена, за да изправя пороците и да осмива лошите навици" (La commedia l'è stada inventada per corregger i vizi e metter in ridicolo i cattivi costumi), през 1750 г. Голдони осъществява реформаторските си цели и написва 16 комедии от нов тип. С творческата дейност на Голдони започва реформата на италианския театър. Постепенно авторите изоставят "драматургията на интригата" и се насочват към "драматургията на характерите", която предполага задълбочена психологическа трактовка на героите.

4.5.2.5. Пиетро Киари (Pietro Chiari, 1712-1785)

Пиетро Киари е известен писател, драматург и либретист. От 1762 г. се изявява като придворен поет във венецианския двор на Франческо ІІІ Д’Eсте (Francesco III d'Este, 1698-1780), херцог на Модена през периода 1737-1780 г. Именно тогава Киари написва своите 60 комедии. Започват да го сравняват със самия Голдони. Между двамата драматурзи пламва неприкрита ревност, която прераства във взаимна неприязън.

Киари не приема драматургичните принципи на Молиер (Jean-Baptiste Poquelin, 1622-1673) и въвежда в Италия т.нар. "сълзлива" комедия - жанр, създаден от французина Пиер-Клод Нивел дьо ла Шосе (Pierre-Claude Nivelle de La Chaussée, 1692-1754). Критичното отношение на Киари към съвременния театър предизвиква жлъчните атаки на Джакомо Пасано (Giacomo Passano): със своите 300 сонета, обединени в сатиричния труд La Chiareida ("Киареида"), генуезецът засипва Киари с подигравки и обиди (Манджини б.г.).

Между многобройните съчинения на Киари се открояват Lettere ad una dama di qualità ("Писма до една високопоставена дама"), в които авторът излага на показ пороците на съвременниците си. Написани в епистоларен стил, Писмата пленяват с неподправената свежест и с фино чувство за хумор.

Киари е автор и на множество оперни либрета. Част от трудовете му са издадени в отделни колекции: Commedie ["Комедии" (Венеция 1756, Болоня 1759-1762)], Nuova raccolta di commedie ["Нов сборник с комедии" (Венеция, 1762)] и Tragedie ["Трагедии" (Болоня, 1792)].

Пише и романи, сред които се открояват: La filosofessa italiana ["Италианката-философ" (1753)], La cantatrice per disgrazia ["Певица по неволя" (1754)], Le memorie di madama Tolot ovvero la giocatrice di lotto ["Спомените на мадам Толо или жената-играч на лотария" (1757)], La bella pellegrina ["Красивата поклонничка" (1759)], La francese in Italia ["Французойката в Италия" (1759)], La veneziana di spirito ["Венецианката по дух" (1762)], Memorie del Barone di Trenk Comandante de' Panduri ["Спомените на барон фон Тренк, военачалник на пандурите" (1784)].

4.5.2.6. Карло Гоци (Carlo Gozzi, 1720-1806)

Венецианският драматург Карло Гоци е настроен критично спрямо всеки опит за налагане на нов начин на мислене и ново отношение към науката и изкуството, които, според Гоци, противоречат на вярата и на християнския морал. В този смисъл Гоци се проявява като консерватор и противник на идеите на Новото време (Манджини б.г.).

Произхожда от обедняло благородническо семейство. Лошото финансово състояние на родителите му го лишава дори от възможността да получи подходящо академично образование. Още твърде млад Гоци проявява особена страст към литературата. Като смесва комични ефекти с трагични нюанси, магически елементи с реалистични аспекти и фолклорни мотиви, Гоци създава специфичен театрален жанр - т.нар. "театрална приказка" ("fiaba"), в която съчетава елементи от Сommedia dell'arte. През периода 1761-1766 Гоци сътворява десет подобни "театрални приказки".

Дебютът му в театъра започва през 1761 г. с творбата L'amore per le tre melarance или Analisi riflessiva della fiaba ("Любовта към трите портокала" или "Разсъждения за театралните приказки"). Сред най-известните му театрални творби се открояват Il corvo ["Гарванът" (1762)], Re cervo ["Кралят елен" (1762)], Turandot ["Турандот" (1761), известна в оперната версия на Пучини (Giacomo Antonio Domenico Michele Secondo Maria Puccini, 1858-1924)], L'augellino bel verde ["Красива птичка с цвят зелен" (1765)].

4.5.2.7. Виторио Амадео Алфиери (Vittorio Amadeo Alfieri, 1749-1803)

Аристократ по произход, Виторио Алфиери е най-известният италиански драматург, трагически поет и писател от края на ХVІІІ в. Син е на графа на Кортемиля. Баща му умира скоро след раждането на сина си, а майка му се омъжва отново. До десетата си година малкият Виторио живее в бащиния дворец в Асти, придружен единствено от наставник, нает да се грижи за него.

През 1758 г. по настояване на чичо си Пелегрино Алфиери, Виторио постъпва в Кралската академична школа в Торино, където учи граматика, реторика, философия и право. След смъртта на Пелегрино Алфиери, Виторио изоставя следването си.

Дълги години Алфиери обикаля Италия и Европа. Странстванията му са свързани с множество премеждия, породени от любовните му авантюри с омъжени жени. Навлича си неприятности и е принуден да се скита от страна в страна.

Завръща се в родината си през 1773 г. Установява се в Торино и решава да се отдаде на литературна дейност, като се отрича, както самият той признава, от "лекомисленото си поведение през всичките тези години странстване из Европа". Пише първите си произведения на френски и на пиемонтски: Алфиери не владее диалекта на Тоскана, залегнал в основата на литературния италиански език; усъвършенства го, като чете упорито Данте и Петрарка.

За разлика от най-видните италиански писатели от епохата на Просвещението, които сътрудничат на "просветените" монарси, Алфиери държи на независимостта си и смята, че това сътрудничество е унизително.

Първоначално Алфиери приема с ентусиазъм идеите на Френската революция. Бързо се разочарова и, възмутен от развихрилия се терор, насочва стрелите на сатиричните си епиграми от сборника Misogallo ("Ненавиждащият французите") срещу водачите на революцията.

Идеологията на Алфиери е подвластна на догматичния рационализъм. Основният му идеал е свързан с утвърждаване на свободната човешка личност, ръководеща се преди всичко от разума, логиката, волята и чувството за дълг. С тези идеи са свързани и политическите му убеждения, които намират ярък израз в трагедиите му и предговорите към тях. Като ратува за "свободата на народа", на всяка крачка Алфиери подчертава омразата си към тиранията и републиканските си настроения; тези настроения обаче са присъщи на аристократа, който разграничава рязко "свободните по рождение" от "родените като роби" (Misogallo, XIX). Алфиери се отъждествява най-вече с героя си Брут Млади, който се бори срещу "тиранина" в името на правата на аристократичната върхушка. Според Алфиери свободата е за избрани личности, успели сами да я извоюват за себе си.

[...]. Художественото творчество на Алфиери е тясно свързано както с обществено-политическите му възгледи, така и с идеите му за значението на литературата, изложени с пределна яснота в трактата Del principe e delle lettere ("За господаря и за литературата"): основната цел на труда е да наложи убеждението, че само истински свободният народ е в състояние да създаде истинска литература: тя трябва да учи на добродетелност и да проповядва свобода (догматизмът на Алфиери). От всички литературни жанрове поезията е в състояние да реализира най-пълно тази цел: като доставя наслада на душата, поезията ни учи как да опознаем правата и способностите си чрез разума, защото неосъзнаването им води до поробването на всеки народ.

Трагедиите на Алфиери отразяват присъщия му рационализъм. Организиращият принцип на драматургията му се крие в логическата структура на пиесите. От една страна, тя се проявява в композиционния план на творбите: всичко е съсредоточено около централното действие; броят на действащите лица е ограничен, а главните герои винаги засенчват останалите. Трагедиите му са изградени въз основа на резки контрасти, в които липсват нюанси и полусенки; логическата им схема се гради върху противопоставянето на идеалната личност, която се бори за свободата на отечеството си и се изправя срещу отрицателния герой, въплъщаващ типа на тиранина. [...]. Дори и в трагедиите, посветени на любовната интрига [...], Алфиери винаги насочва вниманието си върху моралния проблем, залегнал в основата на всичките му трагически конфликти - преодоляване на страстите и личните чувства в името на дълга и разума. [...]. Действието в трагедията се развива неочаквано и се насочва стремително към развръзката си; липсват странични, отвличащи вниманието епизоди. Езикът му е език на оратор - логически обосновки и призив към проява на разум се срещат дори и в любовните излияния, да не говорим за политическите монолози, в които диалектическото изкуство на Алфиери се разгръща с пълна сила. Повторения, лаконични въпроси и отговори, лозунги, отправени от оратора, а след него и от целия народ - такива са характеристиките на ораторския стил на Алфиери. Стихът му се отличава с изобилни ударения; използва прости думи и често вмъква резки отклонения от плавния и напевен ритъм, който, според Алфиери, няма място в трагедиите, които възпяват човешките страсти и служат на "школата на нравствеността, добродетелите и великодушието". Творбите му, в които спазва принципа на единството "време - място - действие", са извънредно сценични - с присъщия си лаконизъм и съсредоточеност на действието авторът се стреми именно към това (Гливенко б.г.).

В творбите на Алфиери се усеща известно влияние на трудовете на Монтескьо, Волтер, Русо и Хелвеций¹¹, които той успява да прочете по време на пътуванията си из Европа. С идеологията на Просвещението го свързва интересът му към човешката личност, стремежът му към абсолютната свобода и пълното му отвращение към всички форми на деспотизъм. Същевременно у него вече се усещат първите пориви на романтизма.

БЕЛЕЖКИ

1. Австрийската империя анексира Ломбардия и Венето, а начело на управлението на Парма, Модена и Тоскана застават австрийски принцове. [обратно]

2. Пиер Гасенди е виден френски философ, астроном, теолог и математик. В трудовете си се опитва да примири идеите на механистичния атомизъм с християнската доктрина, като отхвърля учението на картезианците и опорочените от схоластиката идеи на Аристотел в името на емпиризма, вдъхновен от теориите на Епикур. В труда си Syntagma philosophicum ("Метафизични разсъждения"), публикуван посмъртно през 1658 г., Гасенди защитава идеята, че индуктивният подход може да бъде приложен по отношение на сетивния опит като основа на познанието, но същевременно подчертава, че дедуктивните разсъждения трябва да бъдат прилагани в областта на точните науки. Според Гасенди, способността на човек да долови природната хармония е неопровержимо доказателство за съществуването на Бог. Като следва учението на Епикур, Гасенди определя щастието като мотивираща - и в крайна сметка - непостижима цел на човека (по Пиер б.г.). [обратно]

3. Ирландският учен Робърт Бойл е основоположник на съвременната химия. Изследва най-вече областта на елементарните частици и свойствата на газовете. От 1656 до 1668 г. работи в Оксфордския университет като асистент на Робърт Хук, с чиято помощ осъществява серия експерименти, насочени към установяването на физичните свойства на въздуха и ролята му в процеса на горенето, дишането и разпространението на звука (по Роберт б.г.). [обратно]

4. Томас Хобс е виден английски философ. Като наставник на синовете на благороднически семейства, пътува из Франция, запознава се с идеите на картезианците, които го впечатляват дълбоко. Сред трудовете му се открояват трактатът "Елементи на философията", изграден от няколко части: De cive ["За гражданина" (1642)], De corpore ["За тялото" (1655)] y De homine ["За човека" (1658)] и Leviatán ["Левиатан" или "Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска" (1651)] - неговото най-известно произведение, в което излага аргументите си в полза на идеята за предимствата на абсолютната монархическа власт. Като философ Хобс е привърженик на механистичния материализъм. Според него природните вещи, създадените от човешка ръка предмети и дори духът притежават материален характер... (по Томас б.г.). [обратно]

5. "Робърт Хуке английски учен, изобретател и микроскопист, ключова фигура в Научната революция. Смята се, че той е откривател на сложния микроскоп - с дизайн, състоящ се от 3 и повече лещи. [...]. През 1660 г. открива Закона на Хук за еластичността. През 1662 г. е назначен за куратор по експериментите в новосъздаденото Лондонско Кралско научно дружество (Royal Society of London). През 1665 г. публикува епохалния си труд Micrographia, който съдържа много микроскопски и телескопски наблюдения. В него въвежда за пръв път термина "клетка" (cell)" (Робърт 2011). [обратно]

6. Във връзка с въпроса за хуманистичната филология във вижданията на Вико срв. Апел (1975) и Муни (1992). [обратно]

7. Едуард Гибън (Edward Emily Gibbon, 1737-1794) е един от най-известните английски историци. Автор е на труда (в седем тома) The History of the Decline and Fall of the Roman Empire ("Залез и упадък на Римската империя"), в който описва историята на Древния Рим и Византия от края на II в до 1453 г. [обратно]

8. Псевдоним на Пиетро Антонио Доменико Бонавентура Трапаси (Pietro Antonio Domenico Bonaventura Trapassi). [обратно]

9. Амалазунта е дъщеря на остготския крал Теодорих Велики. Известна e още като Amalasuntha, Amalasuentha, Amalaswintha и Amalasuintha (ок. 495-535). [обратно]

10. "Комедия дел Арте" е традиционна театрална форма, която доминирала по сцените на Италия откъм средата на ХVІ век. Първото споменаване на жанра в историческите източници датира от 1545 г. Към края на ХVІ в. вече са съществували театрални трупи и в други части на Европа; а през ХVІІ в. този стил е бил вече масово разпространен из цяла Европа. След 1750 година той започнал постепенно да отшумява и към 1800 година вече бил напълно отмрял. [...]. Вероятно "Комедия дел Арте" се е зародила като израз на виталността на Ренесанса, когато хората са открили вълнуващите възможности, появили се пред тях вследствие разширяването на земните хоризонти. Внезапно хуморът е предложил средство всеки човек да се отърси от суеверните си страхове за бъдещето и да погледне с трезво око на недостатъците на заобикалящите го. Уникалността на "Комедия дел Арте" се дължи в основна степен на спецификата на представленията й, в които всеки член на трупата продължително време изпълнявал една постоянна роля, или "маска", импровизирайки от неговия или нейния репертоар от речи и сценични поведения за всевъзможни ситуации; отклонявайки се от предварително начертания "сценарий" всеки път, когато бил увлечен от моментно вдъхновение или усещане за чувствата и желанията на публиката, и връщайки се към основния сюжет, когато тези настроения отшумявали" (Недев 2001-2007). [обратно]

11. Клод-Адриан Хелвеций (Claude-Adrien Helvétius, 1715-1771) е френски литератор и философ-материалист, един от идеолозите на френската буржоазия от епохата на Просвещението. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014