4.4. ПРОСВЕЩЕНИЕТО В ИСПАНИЯ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

До сравнително неотдавна постиженията на испанските ерудити от ХVІІІ в. бяха третирани с едва прикрито пренебрежение, напълно обяснимо, когато приносите им се разглеждат на фона на блестящите постижения на испанкия гений от предишните векове. В хронологично отношение Просвещението в Испания настъпва след два Златни Века - ХVІ и ХVІІ - върхови в историята на испанската култура.

Първият Златен век е белязан от царуването на двама испански държавници - Карлос V и Фелипе ІI. Двамата монарси маркират епохата, като я разделят на два периода, коренно различни от обществено-политическа и културна гледна точка. Карлос V наследява огромна територия и неограничена политическа власт, а по време на царуването му Испания се превръща във водеща европейска сила. Отворена към света, Испания на Карлос V попива възторжено идеите на неоплатонизма и еразмизма във всички области на културата, изкуството и науката, и възприема благотворното италианско влияние в областта на философията и литературата. Испанският език се радва на огромен престиж. В целия европейски свят, а и в необятните испански колонии в Новия свят, испанският придобива статут на универсален език: започва масово публикуване на испански граматики и речници в Белгия, във Франция и в Англия, като процесът продължава и през следващия ХVІІ в. Това обяснява до голяма степен разцвета на литературата и езиковедските изследвания, както и силното влияние на Испания върху културното развитие на Европа.

През втората половина на ХVІ в., при Фелипе ІІ, властта укрепва, но страната се затваря в себе си: оглавила ортодоксалния католицизъм, Испания поема ролята на щит и меч на Контрареформацията, провокирана от опита на Мартин Лутер да реформира църквата. Настъпва период, когато мистицизмът и аскетизмът намират благодатна почва за развитие най-вече в областта на литературата. Затварянето на страната бележи началото на бавния й упадък: Испания отстъпва на Франция мястото си на водеща европейска интелектуална сила, а испанският език постепенно бива изместен от нарастващото влияние на френския език. Това обстоятелство кара А. Алаторе (б.г.) да заключи огорчено: "В държавата на Фелипе ІІ би било невъзможно да се появят Галилей, Декарт или Нютон".

Алборг също набляга на факта, че върху Испанското просвещение тегне "злата орис на хронологичната му поява след двата Златни века"; още повече че "през ХVІІІ в. испанските просветители са принудени да превъзмогнат бездната на отчайващия упадък на страната при Карлос ІІ - последният представител на Австрийската кралска династия" (Алборг 2008: 11-14).

Задълбочена дефиниция за същността на Испанското просвещение ни предлага Фр. Лопез в статията си, публикувана в т. ХХХІ на внушителната "История на Испания":

Както и в останалите европейски страни, Просвещението в Испания е идеология - система от идеи и стойности (утилитаризъм, освобождаване на познанието и политиката от контрола на католическата църква, социален и икономически реформизъм). За да се възприеме тази идеология обаче е необходимо предварително да се постигне определено културно равнище, останало недостъпно за голяма част от привържениците на Стария режим. "Спомените" (Льоренте 1814) на Хуан Антонио Льоренте1 съдържат многозначителна страница, посветена на този проблем. Авторът разказва как представителите на старата академична школа го обучавали на латински език и схоластична философия, докато един ден случайно не попаднал на друг, съвсем различен преподавател, който му разкрил идеите на новото време. За Льоренте това не било просто напредък в процеса на обучението му, а истинска, при това дълбока промяна, която щяла да преобърне изцяло интелектуалния му живот и идеологическите му позиции. Между "варварщината" на схоластите и модерното съзнание съществувал праг, съществувало някакво стъпало, някаква културна денивелация, чието преодоляване било наложително. Подобно явление не се забелязва за първи път в историята на Испания и на останалите европейски страни. При това то не би могло да се ограничи със съществуващото по време на Барока противопоставяне между просветена публика и простолюдие. Ренесансовата епоха се характеризира с постоянен сблъсък между остарелите схоластични идеи и хуманизма, а този сблъсък намира ярък израз в Еразмовата "Книга срещу варварите" (Ротердамски 1520). Както многократно изтъкват някои изследвачи, ХVІІІ век може да се свърже с едно друго Просвещение, състояло се през друга епоха - ренесансовият хуманизъм. Подобно на своите предшественици от ХVІ в. испанските просветители осъзнават, че всеки необразован човек, вкопчил се в по-ниско културно равнище, би могъл да се превърне в страшен враг. Именно затова просветителите провеждат упорита борба за реформи в образованието и се стремят да разпространяват новите знания. [...]. Просвещението и ренесансовият хуманизъм са равнозначни на революция в културата (Лопез 1999: 771-772).

По времето на Карлос ІІІ (Carlos III de Borbón, 1716-1788) страната предприема сериозен опит да реформира изцяло всички сфери на културата - литература, изкуства, идеология, наука, политика, религия. На фона на прагматичните настроения, типични за ХVІІІ в., испанската литературна традиция се откроява с критични и задълбочени научни изследвания.

През ХVІІІ в. се обръща голямо внимание на науката, а академиите и литературните кръжоци придобиват голяма популярност. Философията на столетието намира израз в следната мисъл на Ховелянос: "Точните науки и литературата трябва да вървят ръка за ръка в името на научния прогрес". Именно затова литературата от ХVІІІ в. се опитва да бъде прагматична и полезна: тази литература е философски настроена и в нея редът и яснотата придобиват съществено значение. Свидетели сме на възвръщане към сатирата като форма на социален коректив. Дори когато в изкуството се усеща духът на сантиментализма, то това е с цел да бъдат коригирани обществените недъзи (Гарсия Гера 2012).

Изгубили интерес към същинските литературни жанрове, испанските просветители обръщат поглед към едно от най-характерните явления на епохата - опит за изграждане на съзнание за историчност. Х. А. Маравал (1971) подчертава особения интерес на испанските ерудити към историята: според учения, в случая не става дума за носталгия по миналото, а за опит да се осмислят миналите недъзи, за да се подобри настоящето. В тогавашна Испания историята се превръща в своеобразно средство за интелектуално и социално обновление на обществото: ако кризата в Испания се дължи на минали грешки, то разумният анализ на тези грешки е начин те да бъдат поправени. Показателно е, че сред борците срещу установените институции на властта, "нарочени" за еретици и антипатриоти, фигурират имената на онези, които посвещават трудовете си на историческата проблематика: по време на Просвещението в Испания са създадени значими произведения, посветени на историята на литературата, на изкуствата, на езика и на езиците (по Лопес Фонсека 2014).

[...] като цяло литературната продукция на ХVІІІ в. сякаш страда от липса на въображение и оригиналност. Независимо от това списъкът на публикациите е внушителен и впечатлява съвременния читател, защото именно те изграждат основите на съвременната литература. Оригиналното и съвременно звучене на литературата от ХVІІІ в. не се дължи на жанровете, традиционно приписвани на художествената литературна традиция (поезия, роман, театър), а по-скоро на опита да се въведат нови, почти непознати дотогава жанрове, при това представени чрез привнесени отвън форми: въвежда се в обръщение научният стил, присъщ на очерка, на научно-политическото есе, на журналистическата статия, на библиографската рецензия и т.н. [...]. Като в калейдоскоп в литературната панорама на ХVІІІ в. се отразява класическата традиция. Въпреки конфликта между Просвещението и класическата култура, възникнал в резултат от разприте между представителите на Античността и на Съвремието, въпреки влиянието на новите научни открития и философския рационализъм, класическата древност продължава да пулсира във вените на Испанското просвещение. [...]. Важно е да се помни, че през ХVІІІ в. терминът "литература" се отнася до целия набор от знания, отнасящи се до науките, изкуствата, политиката, ерудицията, философията, музиката и т.н. За просветителите този термин е синоним на култура и мъдрост; "литератор" е синоним на учен, на ерудит, добре запознат с няколко различни материи, засягащи науките или изкуствата. В общи линии с термина "литератори" често са назовавали онези, които днес бихме нарекли "интелектуалци". [...]. Голям брой трудове отразяват полифоничния дух на просветителската култура и стремежа този дух да бъде предаден на съвременниците: Векът на Просвещението е прочут с енциклопедиите и речниците си, с множеството публикувани монографии, в които към основната разработена тема се добавя и анализът на други, различни аспекти. Тази тенденция намира ярък израз в произведението на Хуан Андрес Origen, progresos y estado actual de toda la literatura ("Произход, развитие и съвременно състояние на литературата"), в което авторът разсъждава не само върху собствено литературната проблематика, но и по проблеми, свързани с математиката, физиката, химията, естествознанието, медицината, анатомията, философията, правото и т.н. (Лопес Фонсека 2009: 220).

4.4.1. Бенито Херонимо Фейхо (Benito Jerónimo Feijoo, 1676−1764)

Идеите на Просвещението проникват в Испания и в Новия свят благодарение на трудовете и активната пропагандаторска дейност на бенедиктинския монах Бенито Херонимо Фейхо - най-известният испански философ от ХVІІІ в. Части от най-значимите му произведения: Teatro crítico universal ["Критична панорама на света" (9 тома)] и Cartas eruditas y curiosas ["Интелектуални и любопитни писма" (5 тома)] веднага са преведени на френски, италиански, английски и немски език и получават широко разпространение из цяла Европа.

Фейхо въвежда нов жанр в испанската литературна традиция. Философските му есета отразяват дълбоките му познания в областта на философията, науката и техниката и бързо се превръщат в обект на ожесточени дискусии - критикуват ги както привидни поддръжници на просветителските идеи, така и педантични учени, вкопчили се във вече остарели традиции. В предговора си към студията си "Критична оценка на произведенията на Фейхо" К. Аренал пише следното:

Едва ли някой друг испански писател e съумял, както Фейхо, да ни представи толкова ясна картина на страната и на епохaта. Като описва пороците, срещу които воюва, като подчертава недостатъците, които самият той притежава, като изброява добродетелите, които издига в култ, като описва недъзите на обществото, които осмива, като изтъква справедливостта, към която се стреми, като анатемосва безобразията и жигосва невежеството, като издига до непознати висоти науката чрез смелия полет на собствения си дух [...], чрез всяко нещо, което защитава или срещу което се бори, Фейхо ни дава възможност да разберем по-ясно от всяка история как е изглеждала Испания през ХVІІІ век.

[...]. Фейхо е изключителен писател и изключителен човек². Има хора, естествено, които вярват, че е възможно да си посредствен мислител и същевременно да си забележителен писател: грешката им се дължи на факта, че или не разбират основите, върху които е изградено произведението, или защото си създават погрешна идея за формата му: такива хора приемат многословието за изтънченост; смесват разточителството с изразно богатство, неясният изказ им се струва задълбочен; заплетената мисъл отъждествяват с хармония; наричат кухото звучно; несъщественото им се струва плодотворно, а пъстротата на изкуствения израз бъркат с красота. Знайно е, че има хора, които поднасят по-умело или неумело материята, която познават много добре; макар и рядко се срещат и такива, които не могат да обяснят добре нещо, което познават отлично. Но никога не сме виждали, нито сме в състояние да приемем, че е възможно да се обясни неразбраното; че без яснота стилът може да е красив, че съществува истинско красноречие, когато онзи, който говори или пише, не притежава извисен дух (Аренал 1877: 110-117).

4.4.2. Грегорио Маянс и Сискар (Gregorio Mayáns y Siscar, 1699−1781)

Като представител на ранната просвещенска идеология, Маянс прегръща веруюто на испанските "новатори", които в края на ХVІІ век - в привидно съкрушената, но вътрешно жива Испания, - подготвят почвата за възникване на същинското Просвещение.

Грегорио Маянс е роден през пролетта на 1699 г. в Олива (Валенсия). Първоначално учи в родния си град; по-късно следва право във Валенсия. Именно там се запознава с най-известните "новатори" - предвестници на Просвещението. Маянс има възможност да контактува с Томас Toска (Tomàs Vicent Tosca i Mascó, 1651-1723) - виден испански математик, картограф и теолог, основоположник на движението на "новаторите", с Хуан Баутиста Корачан (Juan Bautista Corachán, 1661-1741) - известен физик и астроном, и с математика Балтасар Иниго (Baltasar Íñigo, 1656-1746). Реформаторите го запознават с трудовете на Лок и Декарт, които ще окажат изключително влияние за бъдещото му интелектуално израстване.

С намерение да усъвършенства юридическите си познания в най-стария и престижен испански университет, през 1719 г. Маянс заминава за Саламанка. Скоро осъзнава, че образователната система там не е много по-различна от тази в родната му Валенсия. Но в Саламанка Маянс се запознава с видния писател елинист, палеограф и археолог Мануел Марти (Manuel Martí y Zaragoza, 1663-1737), който става негов духовен наставник и укрепва желанието му да се занимава с антична култура и литература.

След дипломирането си Маянс печели конкурс за мястото на професор по право в университета във Валенсия. През 1725 г. публикува Oración en alabanza de las obras de Don Diego Saavedra Fajardo ("Реч в прослава на творбите на Дон Диего Сааведра Фахардо")³, а две години по-късно издава Oración en la que exhorta a seguir la verdadera idea de la elocuencia española ("Реч, с която приканва да се придържаме към истинската същност на испанското красноречие"): в нея авторът подчертава стиловото съвършенство на Луис де Гранада (Luis de Granada, 1504-1588)⁴, на Хуан Луис Вивес (Juan Luis Vives, 1492-1540)⁵, на Франсиско Санчес де Лас Бросас (Francisco Sánchez de las Brozas, 1523-1600)⁶ и подлага на остра критика бароковата предвзетост на съвременниците си.

През 1730 г. Маянс окончателно напуска родната си Валенсия. Заминава за Мадрид и две години по-късно публикува произведението си Epistolarum libri sex ("Писма в шест книги"), разнесло славата му из цяла Европа.

В Писмата наблюдаваме развитието на един неспокоен и буден младеж, жаден да си проправи път към литературните постижения на епохата. Идеята на Маянс и амбицията му да я реализира възниква, когато в Европа, най-вече във Франция и в Германия, се заражда критичният подход към изкуствата и литературата. [...]. С ясно съзнание за новите литературни тенденции, Маянс избира смесен жанр, какъвто по онова време е епистоларният, и пише на език, който може да осигури разпространението на идеите му. [...]. Нещичко трябва да е предусещал бъдещият критик, за да събира факти и доказателства в продължение на десетилетията, през които полага все по-видими усилия да усвои средствата на реториката. С едва прикрито съзнание за заслугите си, в предговора към книгата си (стр. XX) Маянс излага мотивите, които са го тласнали да публикува Писмата. [...]. Изтъква още, че си заслужава да бъдат прочетени заради обществената полза и значението им за историята на литературата. Използването на въображаема кореспонденция, в която се излагат актуални литературни теми, несъмнено е свързана с тематичното разнообразие, което предлага епистоларният жанр... (Санчес Мансано 1999: 215-216).

През 1737 г. Маянс публикува забележителния си труд Orígenes de la lengua española ("Произход на испанския език") - истинска съкровищница за историята на испанския език и на испанската литература. С този труд Маянс се доближава до известна степен до методите на съвременната наука и, благодарение на критиката на публикуваните преди него изследвания, успява да изпревари времето си. Общо взето може да се каже, че през епохата на Просвещението испанското езикознание бележи напредък. М. Мислин (2009) оценява по следния начин приноса на Маянс за развитието на езиковедските идеи през епохата на Просвещението:

Маянс изтъква, че е необходимо да се прилага принципът на обективността в езикознанието и заявява, че използваните от него методи се подчиняват на този принцип. Систематичен и стриктен, подходът на Маянс му дава възможност да достигне до редица точни езиковедски наблюдения. Когато разглежда произхода на испанския език, авторът се опитва да обясни вътрешната структура на думите, а разясненията му до голяма степен се доближават до теоретичния апарат на съвременната морфология. Независимо от факта, че терминът морфема е създаден едва през ХІХ в., подобно на днешните езиковеди Маянс изхожда от представата за понятието морфема като минимална езикова единица с лексикално значение и граматична функция. Маянс разделя езиците в света на три групи: а) езици, в които морфемите съвпадат с отделни думи - днес съвременната лингвистика ги назовава с термина "изолиращи"; б) езици, които прилепват в определен ред морфеми към дадена дума (корен) - "аглутинативни", и в) езици, които смесват различни морфеми в думите - "флективни", при които морфемните шевове са неясни, а отделните съставки на думите са трудно различими. Прави впечатление, че в епохата на властващия космополитизъм, Маянс използва примери от екзотични езици, като китайския, чрез които онагледява установените морфологични категории. В този кратък преглед Маянс е успял да долови духа на принципите на езиковите универсалии и на езиковата типология - клон от съвременното езикознание, който се опитва да разясни какво представляват езиковите универсалии и как присъщите на отделните езици универсални черти се развиват в различните езици.

[...]. Маянс предлага твърде съвременна дефиниция за същността на човешкия език, в чиято основа лежи речта, а не писмеността. Ученият твърди, че езикът се организира, като изхожда от отделния звук: "Наричаме език множеството произнесени звукове, създадени, за да се свързват помежду си; с тях си служи даден народ, за да изрази мислите си и да назове нещата от действителността." За съжаление обаче, Маянс не прилага същия принцип в изследването си, посветено на езиковите промени. Твърди, че "онзи, който желае да обясни произхода на думите, не трябва да се заблуждава от изграждащите ги звукове"; Маянс свързва езиковите промени с идеята за думи, които "губят, добавят или заменят букви", а не звукове (курсив - Мислин, б.м., М.К.). Испанският ерудит привежда множество факти и данни, въз основа на които съвременната фонология би била в състояние да разкрие принципа на дистрибуцията на звуковете на равнището на системата. [...]. Авторът обаче не анализира и не обяснява приведените факти. В този смисъл резултатът е ясен: те си остават просто данни, които със сигурност биха се оказали твърде полезни в изследванията на бъдещите езиковеди.

В годината, когато публикува трактата "Произход на испанския език", Маянс се обръща с писмо към Хосе Патиньо (José Patiño y Rosales, 1666-1736) - държавен секретар при Фелипе V. Посланието му съдържа амбициозен план за академична реформа: ученият предлага в процеса на университетското образование да бъдат използвани редица негови изследвания, посветени на испанския език: трактат по правопис, граматика и реторика; трактат по философия, право и история; речник на архаичните думи; етимологичен речник; испанско-латински и латинско-испански речник; речник на изкуствата и науките; документирана история на Испания; история на Църквата. Писмото му изобщо не е удостоено с отговор! (по Григорио 1999).

4.4.3. Игнасио де Лусан (Ignacio de Luzán Claramunt de Suelves y Gurrea, 1702-1754)

Игнасио де Лусан e най-видният теоретик на испанския неокласицизъм. Останал сирак в крехка възраст, Лусан е отгледан от роднини. Твърде млад заминава за Италия, учи в университетите в Милано и в Катания. Завършва философия и защитава докторат по право през 1727 г.

Когато след дълго отсъствие се завръща в родината си, Лусан с удивление открива една коренно променена Испания. През 1737 г. публикува първото издание на прочутия си теоретичен трактат Poética o reglas de la poesía en general y de sus principales especies ("Поетика или за правилата на стихосложението и за основните поетически жанрове"). Второто преработено и допълнено издание на труда, посветен на проблемите на литературната критика, излиза през 1789 г. "Поетиката" на Лусан се възприема като едно от най-авторитетните теоретични съчинения на ХVІІІ в. За Лусан добрата поезия е като "бляскаво отражение на истината, която осветява душата ни, пропъжда от нея мрака на невежеството и я изпълва с блаженство". Целта на поезията се отъждествява с етиката: поезията няма право да съществува, ако не ни учи на добродетелност. В съзнанието на Лусан поезията няма нищо общо с принципа за създаване на изкуство заради самото изкуство.

Ако благодарение на абат Фейхо се заражда и утвърждава духът на критиката - кардинална ос, по която ще се завърти интелектуалният живот през осемнадесетото столетие, то благодарение на Лусан ще придобие форма и съдържание целият набор от естетични и критични идеи, характерни за литературния живот на Испания през ХVІІІ век (Алборг 2008: 206).

В капиталния труд на Лусан се долавя влиянието на Луиджи Антонио Муратори (Luigi Antonio Muratori, 1672-1750)⁷ и на труда му Della perfetta poesia ("За съвършената поезия"); долавя се и влиянието на L’Art Poétique ("Поетическото изкуство") на Никола Боало (Nicolas Boileau, 1636-1711), както и на други известни испански теоретици в областта на поетическото изкуство.

Лусан е автор на редица общотеоретични трудове с филологическа насоченост: Retórica de las conversaciones ("Реторика на речта"), Tratado de ortografía española ("Трактат по испански правопис") и Método breve para enseñar y aprender las lenguas ("Кратък метод за преподаване и изучаване на езиците"). Сред езиковедските му трудове се открояват: Observaciones sobre la Ortografía de la Academia ("Бележки относно академичния правопис"), Lista de las cuestiones que se deben tratar en la sintaxis de la Gramática castellana. De la concordancia y régimen. Del nombre sustantivo, su construcción y régimen. Del adjetivo sustantivado. De los adjetivos comunes. De los comparativos y superlativos. Sobre los verbos anómalos de la lengua castellana. Sobre los géneros y sus reglas en nuestro idioma. Sobre las reglas que se pueden establecer para el reconocimiento de los géneros ("Списък на проблемите, които трябва да разглежда испанският синтаксис: за съгласуването и управлението; за имената, именните словосъчетания и компонентите им; за сравнителните степени на прилагателните; за испанските неправилни глаголи; за родовете и правилата, които служат за разпознаването им при имената") (по Маклеланд 1973).

4.4.4. Хуан Андрес и Морел (Juan Andrés y Morell, 1740-1817)

Дълбоко уважаван в тогавашна Европа, Хуан Андрес е обречен на несправедливо забвение през следващите столетия. Той е автор на първата всеобща сравнителна история на литературата и науката - неговото най-известно и пълно съчинение Dell’Origine, progressi e stato attuale d’ogni letteratura ("За произхода, развитието и съвременното състояние на литературата"). Трудът излиза първо на италиански език (Парма, 1782-1799); второто издание (Мадрид 1784-1806), озаглавено Origen, progresos y estado actual de toda la literatura, остава недовършено. Хуан Андрес е автор и на Cartas familiares ["Семейни писма" (1786-1800)]: написано на испански език, произведението е представително за жанра.

С дълбока почит произнасяме името на този достоен мъж, един от създателите на неувяхващата слава на испанската литература от ХVІІІ в., един от най-известните критици на своето време, надарен с изключителни познания и пресветъл ум, писател, чиито заслуги са сравними само с дълбокото забвение, с което днес са го удостоили сънародниците му. С тези думи Менендес и Пелайо (1942: 31-43) очертава интелектуалната биография на йезуита Хуан Андрес, един от най-великите умове на XVIII в., първият европеец, захванал се с мащабната задача да напише всеобща история на литературата - произведение, излъчващо ерудиция, която разкрива критични гледни точки, изпреварващи времето си; произведение, пронизано от строги и сполучливи становища, винаги когато авторът не се чувства ограничен от доминиращите през онази епоха литературни тежнения (Лопес Фонсека 2009: 222).

4.4.5. Антонио Ексимено (Antonio Eximeno y Pujades, 1729-1808)

Антонио Ексимено e виден испански философ, математик и музиколог. Като се ръководи от модните за онова време схващания на Кондийак, изложени в труда му Traité des sensations ["Трактат за усещанията" (1754)], от идеите на Джон Лок, развити в труда му An Essay Concerning Human Understanding ("Очерк за човешкия разум"), както и от изследванията на Декарт и Лайбниц, Антонио Ексимено въвежда идеологията на сенсуализма в Испания.

Заедно с много други представители на Ордена на йезуитите, Ексимено е принуден да напусне родината си. Намира убежище в Италия, където публикува основния си философски труд - двата тома на Institutiones philosophicae et mathematicae. ("Основи на философията и на математиката").

Ексимено се занимава и с литературна критика. Доказателство за това са трудовете му Lettera sopra l'opinione del signor abate d. Giovanni Andrés intorno alla letteratura ecclesiastica de'Secoli Barbari ["Писмо, съдържащо мнението на абат Хуан Андрес относно религиозната литература от варварските векове" (1783)] и Apología de Miguel de Cervantes sobre los yerros que se le han notado en el Quijote ["Апология за Мигел де Сервантес във връзка с грешките, които някои забелязват в неговия Дон Кихот" (1806)] (по Фернандес Сан Еметерио б.г.).

4.4.6. Лоренсо Ервас и Пандуро (Lorenzo Hervás y Panduro, 1735-1809)

Известен филолог и историк, Лоренсо Ервас и Пандуро произхожда от скромно земеделско семейство. Като юноша постъпва в йезуитски колеж. Продължава образованието си в университета "Комплутенсе", където следва теология, философия и канонично право. Още по онова време се увлича и от други дисциплини - филология, математика, астрономия, антропология, история, медицина - научни области, в които по-късно ще прояви изключителните си способности и огромните си познания.

По заповед на Карлос ІІІ през 1769 г. йезуитите са изгонени от Испания. Ервас емигрира в Италия, където, благодарение на контактите си със своите побратими йезуити, прокудени от различни части на света, се запознава с много недокументирани писмено езици.

През периода 1778-1783 публикува най-известното си произведение Idea dell'Universo ("Панорама на света"). Този прочут трактат по космография, антропология и лингвистика е разделен в три части. Част първа е представена в осем тома със заглавието Historia de la vida del hombre ("История на човешкия живот"); 8-томната част втора е посветена на космографските елементи. Последната (5-томна) част трета, озаглавена Lengua ("Език"), го прави известен в цяла Европа. Тази част съдържа каталог на различни познати, непознати и екзотични езици, както и обширна библиография на граматици и автори на речници, написани на различни езици. По-късно въз основа на третата част Ервас ще публикува на испански език 6-томния си труд Catálogo de las lenguas de las naciones conocidas, y numeración, división y clases de éstas según la diversidad de sus idiomas y dialectos ["Каталог на езиците на известните нации, изброени, разделени и класифицирани според езиковото и диалектното им разнообразие" (Мадрид, 1800-1805)]. Ервас е първият учен, осъзнал факта, че различните езици притежават общи черти, които съвременните езиковеди наричат "езикови универсалии": от тази гледна точка Ервас би могъл да се счита за предвестник на съвременната компаративистика.

За да докаже, че жестовият език и членоразделната реч са напълно равностойни, Ервас използва огромните си познания за езиците в света. По онова време той вече е известен в Европа като автор на енциклопедичния 21-томен трактат, публикуван в Италия със заглавието Idea dell’ universo. Последните пет тома на този труд са посветени главно на класификация на езиците и на описание на структурното им многообразие. Езиковедските идеи на Ервас оказват влияние върху Вилхелм фон Хумболт, известен като създател на общото езикознание.

[...]. В своите Lectures on the Science of Language ["Лекции, посветени на науката за езика" (1861)] немският ориенталист Макс Мюлер⁸, подчертава, че Ервас е първият учен, обърнал внимание на факта, че сходството между езиците трябва да се установява въз основа на тяхната структура, а не въз основа на приликата между отделни думи (Алонсо-Кортес 2000а; 2000б).

През периода 1783-1798 Ервас пребивава в Рим. Там се запознава с постиженията на Томазо Силвестри (Tommaso Silvestri, 1744-1789) и Камило Мариани (Camillo Mariani, 1567-1611), приложили в римската "Школа на глухонемите" методиката на абат Шарл-Мишел дьо Л’Eпé (Charles-Michel de L'Épée, 1712-1789), един от основоположниците на специализираните методи на обучение на хора, лишени от слух. През този период Ервас публикува Origine, formazione, mecanismo ed armonia degl' idiomi ["Произход, формиране, функциониране и хармония на езиците" (1785)]; Vocabolario poliglotto, con prolegomeni sopra più de CL lingue ["Многоезичен речник с въведение, посветено на повече от 150 езика" (1787)]; Saggio practicco delle lingue con prolegomeni e una raccolta di orazioni dominicali in più di trecento lingue e dialetti ["Христоматия с подбрани текстове от различни езици и неделни молитви на повече от 300 езика и диалекта" (1787)].

Особен интерес представляват непубликуваните му трудове: Gramáticas abreviadas de las dieciocho lenguas principales de América ("Кратки граматики на осемнадесетте най-разпространени езика в Америка"); Gramática de la lengua italiana ("Италианска граматика"), Vocabulario italiano-español ("Италианско-испански речник"), Disertación sobre el órigen, formación y calidad de la escritura china y la ético-política de Confucio ("Разсъждения за произхода, развитието и качеството на китайската писменост и политическата етика на Конфуций"), Ensayo de la paleografía universal ("Очерк, посветен на универсалната палеография") и Historia del arte de escribir ("История на писането като изкуство") (Родригес Егия 1966: 540).

4.4.7. Гаспар Мелчор де Ховелянос (Gaspar Melchor de Jovellanos, 1744-1811)

Аристократ по произход, Ховелянос е роден в Хихон (Астуриас). Първоначално учи в родния си град; по-късно следва философия в университета в Овиедо. През 1760 г. заминава за Авила. Година по-късно се дипломира като бакалавър по канонично право. Защитава магистратура в университета в Авила, където се запознава с писателя Хосе Кадалсо. През 1767 г. започва работа като магистрат в Севиля; участва в създаването на "Обществото на севилските патриоти", става негов секретар и отговорник за развитието на занаятите и на изкуствата.

През 1778 г. Ховелянос си намира работа в Мадрид и успява да се интегрира напълно в културния живот на столицата. Избран е за член е на Кралската академия по история (1779), на Кралската художествена академия "Сан Фернандо" (1780) и на Испанската кралска академия (1781).

Творческият гений на Ховелянос се проявява най-вече в областта на икономиката, политиката, философията и етнографията. Сред трудовете му, посветени на икономическото положение в тогавашна Испания, изпъква очеркът Informe sobre la ley agraria ("Доклад за аграрния закон"). Първата версия на Доклада е създадена още през 1784 г., но авторът го изпраща до Мадридското икономическо общество три години по-късно. Публикуван е едва през 1795 г. В този труд Ховелянос анализира тежката криза в аграрния сектор, която, според учения, се дължи на множество обективни и субективни фактори.

Литературното наследство на Ховелянос е разнообразно - любовна лирика, патриотични оди, сатира, драма. Съвременно звучат идеите му за пълна реформа в образованието. В реч, произнесена пред студентите по повод откриването на новата 1797 учебна година, Ховелянос заявява:

Нима целта на граматиката и на реториката, на поетичното изкуство, на диалектиката и на логиката не е да ни дадат възможност да изразяваме правилно идеите си, да изказваме мислите си с добре подредени и ясни думи, подбрани така, че да ни позволят да осъществим по най-подходящ начин целта и темата на разговора ни?

Такава е задачата на образованието от нов тип. Не се страхувайте, че - за да го осъществим на практика - ще се наложи да натоварим паметта ви с огромен брой ненужни правила и дефиниции, както досега постъпваха привържениците на вече остарялата педагогика. Ясната логика на езика, сведена до неголям брой изчистени принципи, формулирани въз основа на нашия разум, подкрепени с примери, почерпени от най-добрите образци на ораторското изкуство, ще залегнат в основата на обучението ви.

Когато чуе, че говоря за най-добрите образци на ораторското изкуство, някой от вас може да се запита дали целта ми не е да ви тласна към продължително и изнурително изучаване на мъртви езици, за да ви преведа през вековете към онези области и райони, където са създадени подобни образци. Не, господа. Признавам, за вас би било полезно да пиете от пречистите извори и да се запознаете с върховните постижения на древните гърци и римляни. Но да се придържаме към истината. Нима това предимство е толкова голямо, че си струва времето и къртовския труд, който трябва да положите, за да го постигнете? Докога ще продължава сляпото ни преклонение пред Античността? Защо не сме в състояние за отхвърлим веднъж завинаги поовехтялото вълнение, на което съвсем глупаво подлагаме разума си и в името на което жертваме най-хубавите години от живота си?

Признавам чистосърдечно, че би било неразумно да отречем изяществото на онези великолепни образци. Нито ние, нито представителите на останалите мъдри нации, не сме успели досега да създадем нещо подобно на онова, което са сътворили Омир и Пиндар, Хораций и Цицерон. На какво се дължи тази унизителна разлика? Защо създаденото от нашите съвременници, притежаващи по-богати познания, не е толкова гениално, както онова, което са сътворили древните? Защо блестят повече онези, които са знаели по-малко? Причината е ясна: защото те са творили, а ние само подражаваме; защото древните са се учили от природата, а ние се учим от тях. Защо не следваме техния път? И ако искаме да ги достигнем, защо не се учим като тях? Именно в това трябва да им подражаваме! (Камареро и кол. 2000: 175-176).

Гореизложените мисли издават нагласата на истински просвещенец. На първо място те изразяват отношението на Ховелянос към езика и науката за езика. Осъзнал наличието на дълбока взаимовръзка между езика и мисленето, испанският ерудит призовава към разумен подбор на речеви техники и стратегии, които биха позволили на говорещите да постигнат по най-добрия възможен начин набелязаните цели. От тази гледна точка може да се каже, че Ховелянос се проявява като предвестник на една съвсем нова езиковедска наука - прагматиката. На второ място се долавя рационалното му отношение към съвременните езици като инструмент за постигане на нови знания. Не на последно място, напълно в духа на Просвещението, се долавя преклонението на учения към Природата и човешкия разум.

Х. М. Касо Гонсалес (2005) e първият испански историограф, който представя цялостен портрет на Ховелянос. На свой ред С. Санчес Коредера⁹ синтезира идеите на Касо Гонсалес по следния начин:

1) Като човек от плът и кръв, Ховелянос съвсем не е бил светец, нито е бил застрахован срещу човешките пороци. В духа на традициите на по-ранната историография, Касо Гонсалес го описва като личност с големи интелектуални възможности - човек, способен да обхване в цялост познанията на своето време; надарен с редица етични и морални качества - стабилен, работлив, критичен, предприемчив, притежаващ чувство за солидарност...

2) Първокласен литератор, с великолепни постижения в част от поетическите си творби, признат за класик в испанската проза.

3) Вярващ католик в стила на просветените християни, критичен спрямо фолклорната, барокова, външна и суеверна религия, свързан от културна гледна точка с янсенитските кръгове¹⁰ на своята епоха.

4) Прогресивен просветител и защитник на прогреса в духа на енциклопедизма на своето време.

5) Социален реформатор, познавач и защитник на дълбоките исторически традиции на родината си; новатор, който се опитва да прокара прогресивни промени, герой на една епоха, в която моделът на предишния режим на управление постепенно гасне и се разкрива широката перспектива на нов тип свобода и нова държавна организация.

6) Критик на културата на своето време от висотата на задълбочените си познания за гръцките и римските класици, на идеите на испанските мислители от последните триста години, както и на най-напредничавите идеи на XVIII-XIX в. (Санчес Коредера 2007: 138-139).

4.4.8. Хосе Кадалсо и Васкес ( José Cadalso y Vázquez, 1741-1782)

Син на заможен търговец, Хосе Кадалсо е един от най-известните испански писатели от епохата на Просвещението. Първоначално Кадалсо постъпва в Йезуитския колеж в родния си град Кадис. По-късно обикаля Европа и усвоява редица съвременни езици (английски, френски, немски, италиански). Завръща се в Мадрид през 1758 г. Обвинен, че в ръкописната си творба Сalendario manual ("Ръчен календар") е засегнал честта на известни придворни дами, през 1768 г. Кадалсо е принуден да напусне столицата. Установява се в Арагон. Там съчинява поемите, включени в стихосбирката Ocios de mi juventud ["Развлечения на младостта ми" (1773)]. Едни от най-вдъхновените стихове са посветени на голямата му любов - актрисата Мария Игнасия Ибанес (María Ignacia Ibáñez), починала от тифус през 1771 г.

Кадалсо участва редовно в сбирките на литераторите, организирани в страноприемницата "Сан Себастиан" в Мадрид¹¹. Публикува сатирите си Los eruditos a la violeta ("Псевдоeрудити") и Suplemento al papel intitulado "Los eruditos a la violeta"("Притурка към листа, озаглавен "Псевдоерудити"), насочени срещу невежите сноби, които, без дори да умеят да пишат, се чувстват длъжни да се изказват компетентно по всякакъв повод. В произведенията си Кадалсо представя под формата на "уроци" мнението си по най-различни проблеми, свързани с поезията, философията и математиката.

През периода 1773-1774 пребивава в Саламанка, където се запознава с поета Мелендес Валдес. Именно тогава написва най-прочутите си произведения "Писма от Мароко" (1793)¹² и "Мрачни нощи (1798).

Кадалсо [...] съумява да обвърже критичния замисъл на своите Cartas marruecas ("Писма от Мароко") с чувствеността на поезията в стил рококо; успява да съчетае патриотичните си чувства с екзалтацията от удоволствието; сполучва да свърже неокласицизма, който се долавя в драматичните му произведения, с текстове като Noches lúgubres ("Мрачни нощи"), в които вече се усеща полъхът на романтизма; успява да обвърже смисъла на пародията и полемиката с волята и желанието да сподели приятелството..., и всичко това поднесено на блестящ и издържан във всяко отношение испански език (Риос Каратала б.г.б).

 

4.4.9. Хуан Мелендес Валдес (Juan Meléndez Valdés, 1754-1817)

Хуан Мелендес Валдес е най-известният испански поет от ХVІІІ в. Произхожда от скромно земеделско семейство. Загубил твърде рано майка си, едва 13-годишен заминава за Мадрид, където по-големият му брат Естебан поема грижите за него. В Мадрид Хуан изучава философия, латински и старогръцки език. Записва се да следва право в университета в Саламанка. Първите му поетически опити датират от студентските му години. През 1774 г. умира баща му; три години по-късно туберкулоза отнема живота на брат му Естебан.

Най-сполучливият портрет на Мелендес Валдес е дело на близкия му приятел Франсиско Гоя. Рисуван е през 1797 г. и ни представя мъж в зряла възраст, с леко присвити устни и тъжни, проницателни очи. Години по-рано Кадалсо го описва като "влюбен младеж, с вкус към светския живот, виното и идилията сред природата" (по Валдес б.г.). Описанието е свързано с младежките години на Мелендес Валдес и несъмнено разкрива само част от личността на поета, в чиято съдба сякаш е отразена цялата трагедия на епохата. Ранната смърт на най-близките му го потапя в дълбока скръб. Той също заболява от туберкулоза и това изостря до краен предел усещането му за обреченост. Но Мелендес Валдес успява да спечели битката с коварната болест, отнела живота на любимия му брат.

Като поет Мелендес Валдес бързо спечелва признанието на публиката. В онези години, с цел да разпространява сред младите автори новата литературна тематика и неокласическия стил, Испанската кралска академия организира конкурси, посветени на поезията и красноречието. През 1780 г. Мелендес печели награда с творбата си Batilo ("Батило") - миниатюрна поема, посветена на класическата тема за прославата на живота сред природата и селския бит, която ще издаде в Мадрид още същата година. През 1783 г. пише Las enamoradas anacreónticas ("Влюбените анакреонтки") и Los besos de amor ("Любовните целувки"). През 1784 г. се явява на конкурса за най-добра драматургична творба и спечелва една от трите награди с пиесата си Las bodas de Camacho el rico ("Сватбите на богаташа Камачо"). По това време Мелендес вече е зрял творец, познат на всички свои съвременници - интелектуалци, поети и писатели (Хуан б.г.).

Развитието на испанската поезия преминава през няколко етапа. Възникнал през първата половина на ХVІІІ в., началният етап е свързан с явно подражание на най-великите представители на испанския Барок - Луис де Гонгора (Luis de Góngora y Argote, 1561-1627)¹³ и Франсиско де Кеведо (Francisco de Quevedo, 1580-1645)¹⁴. През периода 1750-1770 в испанската поезия, попила съвременните европейски тенденции, вече се усеща полъхът на новите идеи. Вторият период се характеризира с борба за възвръщане към античните и ренесансовите образци. От 1770 до 1790 г. поезията вече възпява големите теми, типични за епохата на Просвещението - темата за приятелството и солидарността, за човешкото щастие, за образованието, за мястото и ролята на жената в обществото, за обществените недъзи и начините за преодоляването им.

Първоначално Мелендес Валдес твори поезия в стил рококо. Използва най-често четиристишна строфа със седемсрични стихове, изпъстрени с множество умалителни и епитети. Изобилието от декоративни елементи в стиховете му контрастира с опростената им граматична и стилистична структура. Двусмисленото съдържание на поемите му предизвиква размисъл. Макар и леко повърхностни, използваните поетични форми са изящни. Поезията му възпява удоволствията от живота и страстната любов. При описанието на любовни сцени поетът използва символи, типични за античните образци - бели гълъби, пърхащи пеперуди, жужащи пчели, сладкопойни славеи...

От 1776 г. насетне Мелендес започва да твори философска поезия в неокласически стил. След Менендес Валдес испанската поезия ще поеме по съвсем различни пътища, а следовниците му ще осъзнаят призванието си на реформатори в областта на поетичното изкуство.

Първата неокласическа творба на Мелендес е одата La noche y la soledad ("Нощта и самотата"): в нея се долавя чувствеността, типична за Хораций. Пише предимно лирически миниатюри, в които подема отново буколическите теми, типични за античните образци и за ренесансовите модели. Твори и елегии, сред които се открояват поемите, посветени на тайната му любов Филис и на смъртта на любимия му брат.

Мелендес Валдес не остава незасегнат от бързо променящата се политическа обстановка в Испания. Френската буржоазна революция предизвиква острата реакция на консерваторите, а Мелендес става тяхна жертва: през 1798 г. му е заповядано да напусне столицата и да заживее като изгнаник в Медина дел Кампо. Когато през 1801 г. го преместват в Самора, Мелендес все още не знае, че му готвят съдебен процес въз основа на клевети и фалшиви свидетелски показания. Сам поема защитата си и по време на процеса се опитва да обори всяко едно от обвиненията срещу него. Налага му се да чака цели десет месеца, докато накрая съдът признава официално невинността му. Година по-късно най-сетне му е разрешено да живее, където поиска.

4.4.10. Леандро Фернандес де Моратин (Leandro Fernández de Moratín, 1760-1828)

Поради убежденията на баща си - известния литератор Николас Фернандес де Моратин (Nicolás Fernández de Moratín, 1737-1780), който критикува закостенялата педагогика, властваща в испанските университети, бъдещият драматург Леандро Фернандес де Моратин Леандро не завършва висше образование. Попълва празнотите в знанията си благодарение на постоянните контакти с кръжеца на писателите, които, заедно с баща му, съставят интелектуалния елит на Испания по времето на Карлос ІІІ.

Леандро започва работа в ювелирно ателие и съчетава чиновническата дейност с първите си литературни опити. Благодарение на Ховелянос през 1787 г. му се отдава възможност да пътува из Франция като секретар на Франсиско Кабарус (Francisco Cabarrús Lalanne, 1752-1810) - прогресивно настроен икономист от френски произход.

При завръщането си в Испания получава финансова подкрепа и представя с успех първата си комедия El viejo y la niña ["Старецът и девойката" (1790)]: в творбата си подлага на остра критика порочната практика на договорените женитби между богати старци и млади девойки в духа на властващите по онова време консервативни нрави.

В продължение на няколко години Леандро обикаля Европа и се запознава отблизо с театралния живот във Франция, Англия и Италия. Натрупаният опит оказва благотворно влияние за изграждането му като сериозен драматург. През 1792 г. написва в проза La comedia nueva ["Новата комедия" или "Кафенето" (1792)] - жлъчна сатира срещу модния по онова време вкус към героичната драма, подвластна на остарели традиции. Творбата му ще се превърне в манифест на групата на реформаторите в борбата им да наложат нови драматургични принципи.

През 1798 г. превежда "Хамлет" и адаптира за нуждите на испанския театър две пиеси на Молиер - L'école des maris ("Училище за мъже") и Le médecin malgré lui ("По неволя доктор"). Успехът го спохожда през 1806 г. с комедията El sí de las niñas ("Когато девойките кажат "да"), която бележи върха на оригиналното му драматургично творчество.

Нашествието на Наполеон в Испания преобраща живота на Леандро де Моратин. През 1812 г., поради оказаната на окупаторите подкрепа, той е принуден да напусне столицата и да замине за Валенсия. По-късно се премества в Барселона и остава там до края на войната. Не го осъждат като предател, но страхът от репресии го принуждава да напусне родината си. Установява се най-напред в Монпелие, после в Париж и накрая в Болоня. При възстановяването на Конституцията през 1820 г. се завръща в Барселона, но разразилата се там епидемия го принуждава да емигрира отново. Никога повече не се завръща в Испания. Последните години от живота си прекарва в Бордо и в Париж. Въпреки разклатеното си здраве, Леандро де Моратин успява да довърши ръкописа на творбата си Orígenes del teatro español ("Произход на испанския театър"). Публикувано посмъртно, произведението съдържа интересни данни за историята на испанския театър. Успява да събере и да редактира текстовете, които по-късно ще бъдат включени в сборника Obras dramáticas y líricas ["Драматични и лирични творби" (1825)], който разкрива тъгата на една самотна личност, сразена от превратностите на живота.

Сам избрал съдбата на ерген, Моратин винаги се стреми да води спокоен и охолен живот; в условията на домашния уют мечтае да се посвети на единствената си страст - театъра. Като критик, учен и автор на драматични произведения, като страстен почитател на театъра, Моратин е принуден да участва в събития, които го плашат и надхвърлят възможностите му. В редките случаи, когато финансовите и политическите обстоятелства му позволяват да разполага с така лелеяното спокойствие и с възможността да реализира на практика схващанията си за театър от нов тип, Моратин съумява да сътвори немногобройни, но богати драматични творби, отразяващи собствените му идеи и стремления, както и въжделенията на много други писатели, свързани с епохата на Просвещението (Риос Риос Караталà б.г.а).

4.4.11. Висенте Салва Перес (Vicente Salvá Pérez, 1786-1849)

Висенте Салва е известен испански филолог и библиограф. Роден е във Валенсия в семейство, в което литературата се радва на особена почит. Баща му е любител на произведенията на испанските класици и възпитава у малкия Висенте страст към четенето и към класическите езици.

Започва обучението си в родната Валенсия. Учи филология, философия, теология и право и скоро се отличава със задълбочените си познания по класически езици. Постъпва в университета във Валенсия едва 13-годишен и завършва следването си като специалист по старогръцки език. По изключение на 17-годишния младеж е разрешено да кандидатства за мястото на преподавател по старогръцки език в същия университет. Две години по-късно се явява на конкурс за преподавател по старогръцки в Кралската академия "Сан Исидро" в Мадрид. Представя се блестящо на изпита, но комисията го класира на второ място под предлог, че все още е твърде млад. Разочарован, Висенте Салва се завръща в родния си град.

От 1809 г. започва да се занимава с издателска дейност. През 1825 и 1826 г. издава в Лондон "Каталог на испанските книги" и "Каталог на португалските книги", които скоро привличат вниманието на библиофилите от цял свят.

Най-известният труд на Висенте Салва е неговата Gramática de la lengua castellana según ahora se habla ["Граматика на съвременния разговорен испански език" (Белфаст, 1827)] - оценен от повечето специалисти като най-доброто постижение сред подобни произведения - предвестници на съвременната наука за езика.

С труда си Салва налага в испанското езикознание принципите на точното наблюдение и подробното описание на езиковата употреба на образованите хора. За Салва съвременното състояние на разговорния език има основна и определяща роля. Неговата Граматика е първият голям дескриптивен труд, посветен на синхронното описание на испанския език. Налице е откъсването на граматиката от принципите на логиката (Калеро Вакера 1986: 20). В Предговора на граматиката си Салва прави обширен преглед на испанските граматични традиции до момента на написването на труда си...

Маргарита Литерас посочва, че Салва не се съобразява нито с разума, нито с авторитета на античните и класическите автори, защото, според него, те не биха могли да бъдат основа на граматично познание¹⁵. Тотално отхвърлени от Салва, езиковите теории от рационалистически и спекулативен тип му служат единствено, за да прецизира характера и методите на частната граматика, като я противопостави на универсалната или на идеологическата граматика. Салва смята, че всеобщата рационална или идеологическа граматика има за цел да опише как са се формирали езиците (Салва 1988: 85, § 0.22), поради което налага общовалидни принципи (Салва 1988: 85, § 0.22). Идеологът използва предимно дедуктивни методи. Но граматикът е длъжен да познава систематичните правила на идеологията (Салва 1988: 79, § 0.19) и да потърси в езиковата употреба потвърждение на наложените канони. Следователно, най-подходящ за описание на даден език е индуктивният метод: граматикът се базира на противопоставящи се явления (узус) и извлича от тях правилата, които му позволяват да ги обясни: "както пишещият на даден език, така и граматиката на този език не могат да се отклоняват от узуса, който понякога съдържа капризни елементи и невинаги се съобразява с логиката" (Салва 1988: 86, § 0.23). За разлика от идеолозите (срв. Калеро Вакера 1986: 20), Салва приема, че граматичните правила трябва да се съобразяват с историческото развитие на узуса. Салва излага съвършено ясно теорията за езиковата променливост и свързва езиковите промени предимно с фактори с екстралингвистично естество. Езиковият модел, описан и наложен в Граматиката на Салва, се съобразява единствено със "съвременното езиково състояние" (Салва 1988: 88, § 0.27). Може да се каже, че основните понятия, върху които Салва гради своя труд, са новаторски, при това не само поради метода, който използва, за да опише съвременното езиково състояние: Висенте Салва е първият испански граматик, който прилага на практика, при това съвсем последователно, принципите на индуктивния подход (Унгер 2003: 393) (Литерас, цит. по Салвa 1988: 28-31).

Със своята "Граматика" испанският учен заема достойно място сред най-известните езиковеди от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. и успява да преодолее най-съществените недостатъци на всеобщата рационална граматика на картезианците.

Когато през 1771 г. излиза новата Академична граматика, става ясно, че испанските езиковеди продължават да мислят "за децата": продължават да схващат този вид трудове като съчинения, насочени към предварителната подготовка на децата. През ХІХ в. това схващане ще се променя постепенно. Покрай многобройните адаптации на френските универсални граматики, като труда на Гомес Ермосиля (José Mamerto Gómez Hermosilla, 1771-1837) "Принципи на всеобщата граматика" (Princípios de Gramática General, 1835), промяната ще допринесе за сътворяването на граматики от съвършено нов тип: такива са "Граматика на съвременния разговорен испански език" на Висенте Салва (Vicente Salvá Pérez, 1786-1849) (Gramática de la lengua castellana segun ahora se habla. Paris: Librería Hispano-Americana, 1830) и "Испанска граматика, предназначена за испаноговорещите в Америка" (Gramática de la lengua Castellana, destinada al uso de los Americanos. Santiago de Chile: Imprenta del Progreso, 1847) на Андрес Бельо (Andrés de Jesús María y José Bello López, 1781-1865) (Нидерее 1997: 107).

4.4.12. Испанският принос за развитието на лексикографията

През ХVІІІ в. испанските ерудити предприемат първия институционален опит за нормализиране на езика. Макар и по-късно в сравнение с Италия и Франция, през лятото на 1713 г. група ентусиасти вземат решение да учредят първата испанска академия, призвана да разработи принципите за кодифициране на испанския език и да създаде голям лексикографски труд, който да отрази цялото лексикално богатство. Бъдещите академици осъзнават, че на определен етап от развитието си "езиците достигат до върха на съвършенството си, след което - ако не бъдат кодифицирани, - могат да се объркат и ще бъдат обречени на упадък" (Ласаро Каретер 1980: 85-86).

Първият речник, създаден от Испанската кралска академия, е плод на изключително качествена колективна дейност. Със своето съвършенство той си съперничи с големите речници на Флорентинската "Accademia della Crusca", възникнала през 1583 г. във Флоренция като асоциация на италианските филолози, и на Френската академия. Испанската академична лексикография се отличава от европейските си посестрими благодарение на изключително прецизните критерии и техники, които прилага при описание на материята (Хили Гая 1963: 8).

Алборг (2008: 26-27) подема темата и, като се основава на цитирания труд на Хили Гая, подчертава, че в своя речник "Accademia della Crusca" налага лексикалните особености на езика на Тоскана и напълно изключва думите, присъщи на останалите диалекти, които се използват активно из цяла Италия. В речника на Италианската академия липсват термини, свързани с науките и занаятите. По подобен начин постъпва и Френската академия на науките, чийто речник изключва всички диалектизми и изоставя напълно лексиката, присъща на езика на средновековните френски писатели; по този начин френската академична лексикография залага капан, който по-късно ще предизвика откъсването на литературния френски език от ежедневния говорим народен език.

Испанската кралска академия доказва още с първия си речник, че не възприема идеята за откъсване на езика на обикновените хора от езика на ерудираните личности. Испанският академичен речник включва лексика, почерпана от произведенията на най-добрите писатели от всички времена - от средновековните творби на Алфонсо Мъдрия (Alfonso X de Castilla, 1221-1284), създал през ХІІІ в. испанската проза, от морално-поучителната творба El conde Lucanor ("Граф Луканор"), сътворена от неговия племенник Дон Хуан Мануел (Don Juan Manuel, 1282-1348), от първия роман La Celestina ("Селестина"), написан в началото на ХVІ в. от Фернандо де Рохас (Fernando de Rojas, ок. 1470-1541) до произведенията на най-видните писатели от Златните векове. Така Испанската академия осъществява с чест и достойнство една от основните задачи на Века на енциклопедизма.

БЕЛЕЖКИ

1. Хуан Антонио Льоренте (Juan Antonio Llorente, 1756-1823) е испански политик и религиозен деец, един от историографите на Инквизицията. Запленен от новите идеи, той признава, че собственоръчно изгорил всички материали, които ползвал при написването на "История на Инквизицията". [обратно]

2. В едно от писмата си Фейхо описва сам себе си по следния начин: "Истината е, че по характер не съм мрачен, навъсен, груб и вечно недоволен мърморко - душевни недъзи, присъщи на възрастните. Лишен съм от тези "качества" отчасти благодарение на темперамента си, и отчасти, на разсъжденията." Вж. Cartas eruditas y curiosas, tomo V, carta XVII, Сon ocasión de explicar el autor su conducta política, en el estado de la senectud, en orden al comercio exterior, presenta algunos avisos a los viejos, concernientes a la misma materia. Madrid, 1765: 344-345. Цит. по Алборг (2008: 139). [обратно]

3. Диего де Сааведра Фахардо (Diego de Saavedra Fajardo, 1584-1648) е испански писател и дипломат. [обратно]

4. Луис де Гранада е виден испански писател, представител на аскетичната литература от ХVІ в. Пише на латински, испански и португалски език. Сред произведенията му се открояват: Seis libros de la retórica eclesiástica ["Шест книги по църковна реторика" (1576)], Libro de la oración y de la meditación ["Книга за молитвите и размишленията" (1554)], Guía de pecadores ["Ръководство за грешници" (1556)] и Memorial de la vida cristiana ["Паметник на християнския живот" (1561)]. [обратно]

5. Във Валенсия се ражда Хуан Луис Вивес - забележителен хуманист, писател и педагог. За да се обрисува словесно интелектуалния портрет на Хуан Луис Вивес, най-вече трябва да се изтъкнат чисто човешките му черти на типичен хуманист и ренесансов човек. Загрижен за най-същностните аспекти на човешкото общество, добре запознат с природата на човека и с историята на човечеството, Луис Вивес усеща задълбочаващата се социална криза в епохата, в която му е съдено да живее. С присъщия си умерен оптимизъм и с истинска вяра в живота, той се опитва да промени действителността. Изпълнен с толерантност към другия, надарен с огромни познания и дълбок усет за реалността, Луис Вивес подхожда към многобройните си изследвания именно от подобни позиции. Със своето верую Хуан Луис Вивес надхвърля пределите на хуманизма. Автор е на около 60 произведения на разнообразна тематика. Особено място сред тях заемат трактатите му на педагогически теми, засягащи въпросите на възпитанието и образованието, като Institutione de feminae christianae ["Възпитанието на жената християнка" (1529)], De ratione studii puerilis ["За смисъла на обучението на младежите" (1523)] - трактат, посветен на методите за хуманистично възпитание на младежта, и др. В творбите си Луис Вивес настоятелно прокарва идеята за реформа в образованието, което следва да бъде поставено на научни основи и да се съобразява с личността и склонностите на обучаемите. Като подчертава, че е необходимо педагогиката да се ръководи от постиженията на психологията, много преди Декарт и Бейкън, Луис Вивес успява да възвърне престижа на психологията като експериментална наука. Луис Вивес е автор и на произведения по реторика и граматика, сред които се открояват трактатът Rethoricae sive de recte ratione dicendi libri III ["Реторика или за правилния начин на говорене в три книги" (1532)] и Linguae latinae exercitatio ["Упражнения по латински език" (1538)] - увлекателни диалози, които той съчинява за целите на обучението по латински език. [обратно]

6. Продукцията на този изключителен ренесансов учен, поет и писател е внушителна: пише трудове по граматика, реторика, философия, астрономия и география. Сред трудовете му по реторика особено значение има учебникът De arte dicendi ["За красноречието" (1556)], написан през младежките му години и Organum dialecticum et rhetoricum ("Методите на диалектиката и на реториката") - философски трактат, в който авторът очертава различията между двете дисциплини - диалектиката и реториката. Най-известният сред философските му трактати е кратък труд, озаглавен De nonnullis Porphyrii aliorumque in dialectica erroribus (1588). ("За грешките на Порфирий"), в който авторът подлага на критика някои идеи на Порфирий и на Аристотел. Книгата възбужда подозренията на Инквизицията в лицето на нейния цензор, който възмутено заключава: "...от цялото съдържание на труда личи, че - както всички граматици и последователи на Еразъм Ротердамски - авторът е безсрамен и твърде хаплив..." (подробности вж. у Товар и Пинта Льоренте 1941: 69-75). Езиковедските му интереси намират израз в няколко забележителни съчинения, сред които се открояват Grammaticae Graecae Compendium ["Компендиум по гръцка граматика" (1581)] и трите граматични трактата по латински език: Verae brevesque Grammatices Latinae Institutiones ("Кратки и съществени указания по латинска граматика"), Arte para en breve saber latín ["Граматика за бързо усвояване на латинския език" (1595)] и De Grammaticae partibus libellus ("Кратко съчинение за частите на граматиката"). [обратно]

7. Муратори е основоположник на италианската историография. Въпреки скромния си произход, благодарение на вродения си интелект и усилията си, успява да натрупа енциклопедични познания. Постъпва в Ордена на Йезуитите, където изучава филологически науки, право и философия. Проявява завиден интерес към литературата, историята и изкуствата. Усвоява старогръцки език и чете в оригинал произведенията на гръцките и римските класици. Има достъп до огромното книжно богатство на Амброзианската Библиотека в Милано, където завършва богатата си филологическа подготовка. Създава съвременен сравнително-исторически метод, ориентиран към най-новите постиженията на рационализма. Сред най-известните му произведения фигурират: I primi disegni della repubblica letteraria d'Italia ["Синтез на литературната дейност в Италия" (1703)], Della perfetta poesia italiana ["За съвършената италианска поезия" (1706)] и Riflessioni sopra il buon gusto intorno le scienze e le arti ["Разсъждения за добрия вкус в областта на науката и изкуствата" (1708)]. През периода 1723-1743 Муратори достига върха на интелектуалното си съзряване. Събрал плодовете на историческите и литературните си изследвания, публикува 38 тома, разпределени в няколко заглавия: Rerum Italicarum Scriptores ["Антология на сътвореното от италианските писатели от VІ до ХVІ в." (1723-1738)], Antiquitates Italicae Medii Aevi ["Древни италиански творби от Средновековието" (1738-1743)], Ad Novum Thesaurum Veterum Inscriptionum ["За новия тълковен речник на древните надписи" (1738-1743)] и първата обща история на Италия Annali d'Italia (1743-1749). Като се присъединява към просветителите, Муратори участва активно в обществения живот на страната: защитава ролята на образованието, науката и реформите. Идеите му намират отражение в произведения като La filosofia morale spiegata ai giovani ["Моралната философия, насочена към младежите" (1735)], очерка Dei difetti della giurisprudenza ["За дефектите на юриспруденцията" (1742-1743)] и очерка Pubblica Felicità ["Обществено щастие" (1749)] - последното произведение на Муратори, в което защитава значението на образованието, обществения морал, правата на жените и аграрната реформа. [обратно]

8. Известният немски индолог Фридрих Макс Мюлер (Friedrich Max Müller, 1823-1900) е основател на сравнителната митология. [обратно]

9. Задълбочено изследване на различните периоди в живота, творчеството и дейността на Ховелянос представя и трудът на Санчес Коредера (2004). През следващата година същият автор публикува и студията си "Ховелянос и религията. Религиозният проблем у Ховелянос": вж. Коредера (2005: 235-260). [обратно]

10. Янсенизмът е религиозно католическо движение в Европа през ХVІІ и ХVІІІ в., назовано така по името на епископ Корнелий Янсен (1585-1638) (лат. Cornelius Jansen). [обратно]

11. През ХVІІІ в. сбирките на интелектуалците в страноприемницата "Сан Себастиан" в Мадрид са сред най-важните културни събития в Испания. Организира ги Николас Фернандес де Моратин (Nicolás Fernández de Moratín, 1771-1773). На тях присъстват най-добрите испански творци: четат се и се анализират модните тогава италиански и френски драматургични творби, сатирата и поезията на Боало (Nicolás Boileau-Despréaux, 1636-1711), второто издание на "Поетиката" на Игнасио де Лусан и творбите на Русо. Именно там Кадалсо прочита за първи път своите "Писма от Мароко". Участниците в сбирките се стремят да обновят поезията, да я освободят от оковите на все още тегнещата барокова традиция; опитват се да създадат нов тип драматургия в духа на неокласицизма. В сбирките взимат участие видни испански поети и писатели: поетът Томас де Ириарте (Tomás de Iriarte y Nieves Ravelo, 1750-1791) и братята му; баснописецът Феликс Мария Саманиего (Félix María Serafín Sánchez de Samaniego Zabala, 1745-1801); видният испански писател, политик и ерудит Ховелянос; поетът политик Хуан Мелендес Валдес (Juan Meléndez Valdés, 1754-1817); известният историк Хуан Баутиста Муньос (Juan Bautista Muñoz, 1745-1799); поетът испанофил Джанбатиста Конти (Giambattista Conti, 1741-1820), лекарят арабист от испански произход Мариано Пици (Mariano Pizzi y Frangeschi, (ї...?-1791); писателят астроном и историк Игнасио Лопес де Аяла (Ignacio López de Ayala, 1745/1750-1789); художникът Франсиско де Гоя (Francisco de Goya y Lucientes, 1746-1828); историците Франсиско Серда и Рико (Francisco Cerdá y Rico, 1739-1800), Висенте де лос Риос (Vicente de los Ríos, 1732-1779); теологът Хосе де Гевара Васконселос (José de Guevara Vasconcelos, 1737-1804) и др. [обратно]

12. Произведението е написано в епистоларна форма. Съществува предположението, че Кадалсо се е повлиял от "Персийски писма" на Монтескьо (1721) и от Chinese letters ["Китайски писма" (1760-1761)] на канадския поет и драматург Оливър Голдсмит (Oliver Goldsmith, 1730-1774), у когото се усеща влиянието на L'espion du gran seigneur ["Шпионинът на великия господар" (1684-1686)] на Джовани Паоло Марана (Giovanni Paolo Marana, 1642-1693). [обратно]

13. Поезията на Луис де Гонгора е ярък пример за барокова елегантност. Приживе Гонгора се радва на страстни привърженици, но и често е подлаган на унищожителна критика. Най-безпощадните му съдници са Кеведо и Лопе де Вега. Причината за подобно негативно отношение от страна на именитите му съвременници е новаторският характер на поезията му - Гонгора оглавява литературното движение "култеранизъм", което бележи финалния етап в развитието на испанската ренесансова поезия. [обратно]

14. Франсиско де Кеведо е един от най-изтъкнатите литератори в историята на испанската литература. Макар че е автор на прозаични и драматични произведения, Кеведо е познат е най-вече благодарение на поетичните си творби. [обратно]

15. "Става дума за основните принципи на езиковото описание, изброени от Квинтилиан. Именно върху тези принципи се опира Франсиско Санчес, "Ел Бросенсе", когато отдава приоритетно значение на разума в процеса на граматичния анализ: Квинтилиан не само не изключва разума, а му отрежда първостепенно място..." (Литерас, цит. по Салва 1988: 28-29). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014