3. ИДЕОЛОГИЯ НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

Терминът "Просвещение" се отнася до общоприета категория в сферата на историята на философията и на културата. Като историческа епоха Просвещението обхваща дълъг период, който далеч надхвърля - назад и напред във времето - границите на ХVІІІ век. По принцип обаче, ако се има предвид начинът на възприемане на света изобщо, биха могли да се нарекат "просветителски" всички онези епохи, през които доминиращото отношение към света и човека е от рационален тип.

В идеологически план Просвещението се свързва със стремежа към духовно и материално извисяване на човека както чрез личностната, така и чрез обществената просвета, а също и с развиването на демократичните принципи. Привържениците и пропагандаторите на Просвещението обещават освобождаване от суеверията (към които някои европейски философи причисляват и религиите), освобождаване от идеологическото и политическото потисничество на абсолютните монархии, властващи в европейските страни, открояването на човешката личност, признаването на нейните права, както и възможностите за материален просперитет чрез развитието на науката и образованието (Карамузи 2004).

Просвещението води началото си от рационализма и емпиризма на ХVІІ век, свързани с идеите на Френсис Бейкън (Francis Bacon, 1561-1626), Галилео Галилей (Galileo Galilei, 1564-1642), Хуго Гроций (Hugo Grotius, 1583-1645)¹, Рене Декарт (René Descartes, 1596-1650), Джон Лок (John Locke, 1632-1704), Барух Спиноза (Baruch de Spinoza, 1632-1677)², Исак Нютон (Isaac Newton, 1642-1726), Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (Gottfried Wilhelm von Leibnitz, 1646-1716)³ и др.

Идеологията на новото движение се проявява във всички политически, социални и културни сфери. По причини от различно естество то процъфтява най-вече в Англия, Франция и Германия.

Преклонението пред науката е характерна черта на епохата на Просвещението, когато възникват много нови науки - политическа икономия, социология, психология, статистика. Често наричат ХVІІІ в. "Век на философията": трябва да се има предвид обаче, че през ХVІІІ в. терминът "философия" се свързва с науки като социология, право и политология, и не се отнася пряко до съдържанието на съвременната наука "философия", която изследва фундаментални въпроси, свързани с възникването на света и човека. Основната цел на съвременната философия е да проследи формирането на човешкото мислене, да анализира процесите на изграждането на човешкото битие, да разкрие пътищата за създаване и натрупване на знания. Философията се занимава и с проблеми, свързани с естетиката и етиката - разглежда теми, засягащи красивото, истинното, справедливото, несправедливото и т.н. (Тайхман & Еванс 1999: 1; Грейлинг 1998: 1). Различава се от останалите хуманитарни и природни науки по това, че няма общоприет предмет и не използва строго научни методи. Все пак философията си служи със систематични и рационални аргументи, което я отличава от мистицизма или от подходите на митологията, приложени към същите проблеми (Хондерих 1995: 666).

По думите на Жан Даламбер (Jean Le Rond d’Alembert, 1717-1783)⁴, идеолозите на Просвещението анализират и оспорват абсолютно всичко: от логиката на метафизиците до постиженията на изкуствата; от догмите на теолозите до прагматизма на търговците; от правата на кралските особи до правото на обикновения човек; от най-съществените проблеми, които вълнуват представителите на цялото общество, до всекидневните проблеми на конкретната личност.

С чувство на преклонение пред силата на Природата, идеолозите на Просвещението вярват, че човек може да осъзнае същността на природните закони чрез разумни наблюдения. Нютон сравнява природата с "мощна машина, управлявана от божествени закони": без да им се противопостяват, хората трябва да ги опознаят чрез разума си, който ще им разкрие как е устроена и как функционира тази машина; хората трябва да живеят и действат съобразно с природните закони и да загърбят вярата в ирационалното. Чрез подобни идеи просвещенците целят да внушат на съвременниците си, че по пътя на разумния анализ, на опита и наблюденията биха могли да разберат как е устроен светът и да се отърсят от волята на Църквата като единствен тълкувател на божествения промисъл. Векът на Просвещението налага вярата, че човешкият разум е мощният двигател на прогреса, който е напълно постижим, при условие че се овладеят природните закони.

Европейските просвещенци ратуват за пълна свобода в областта на политиката, на религиозните вярвания, в икономическата и интелектуалната сфера. За разлика от обикновените християни, според които Божествената същност и тайнството на душата са неподвластни на разума и недостъпни за сетивата, представителите на Просвещението признават божествената същност на Природата, но вярват, че тя може да бъде разкрита по пътя на съзнателните разсъждения. Ако има понятие, което отразява изцяло идеологията на Просвещението, то това понятие е "разум".

Изпълнена с оптимизъм, философията на Просвещението е философията на възходящата буржоазна класа, която се стреми да работи за прогреса. "Нашата надежда е, че един ден всичко ще бъде по-добро", казва Волтер. [...]. Прогресът не се развива еднопосочно; той може да се постигне въпреки препятствията. В основата на прогреса представителите на Просвещението поставят критичното и конструктивно използване на разума. Все пак - и тук се изправяме пред основен и неизбежен проблем - за какъв тип разум става дума? По този повод Касирер пише следното: "За метафизичните системи от ХVІІ в., за Декарт и Малбранш⁵, за Спиноза и Лайбниц, разумът е територията на вечните истини, еднакво присъщи както на човешкия, така и на божествения дух. Онова, което познаваме или усещаме по интуиция, го дължим на Бог: всяко разумно действие ни убеждава, че се докосваме до божествената същност и ни разтваря вратите към царството на разбираемото, на свръхчувствителното." Но, продължава Касирер, "ХVІІІ в. влага в понятието "разум" различно, по-скромно съдържание. През ХVІІІ в. вече не става дума за идеите като даденост, с която разполагаме, още преди да сме придобили какъвто и да е опит, за идеите, които ни разкриват истинската природа на нещата. Разумът не е притежание, а своеобразна форма на изграждане. Разумът не е духовна съкровищница, която съхранява истината като току-що изсечена монета; той е първичната сила на човешкия дух, водеща до разкриване и определяне на истината. Този същностен акт посява семето и е необходимо условие за всяка действителна сигурност." Просветителите се доверяват на разума и, в този смисъл, са наследници на идеите на Декарт, Спиноза и Лайбниц. Но, за разлика от техните идеи, разумът на просветителите е по-близо до разума на емпирика Лок, който анализира идеите и ги свежда до опита. Става дума, следователно, за разум, ограничен и контролиран от опита. За представителите на Просвещението разумът търси и открива природата си във физиката на Нютон, който не се занимава със същността на нещата, не се пита, напр., каква е причината и природата на гравитацията, не формулира хипотези, нито се губи в догадки относно действителната същност на нещата. Точно обратното: като изхожда и се придържа неизменно към опита, Нютон търси и доказва законите за функционирането на нещата. [...]. В "Трактат по метафизика" Волтер пише: "Не бива да се осланяме на чисти хипотези; не бива да измисляме принципи, чрез които по-късно ще се опитаме да обясним всички неща. Трябва да започнем, като анализираме до най-малки подробности познатите ни явления. Няма да извървим нито крачка напред без компаса на математиката и без факлата на опита." (цит. по: Антизери, Реале б.г.).

А. Лопес Фонсека описва по следния начин характерните черти на Европейското просвещение:

През втората половина на ХVІІІ век европейците попадат под въздействието на невероятно привлекателен идеологически, художествен, научен и интелектуален ентусиазъм: той отразява най-ценните постижения на предишната философска и културна традиция и заляга в основите на модерните времена, изтъкани от противоречия. Неизменно отправени към Античността, в погледите на европейските просветители се долавят нотки на носталгия и на предизвикателство; обърнати към предстоящото, тези погледи отразяват стремежа към освобождаване от тегобата на миналото чрез търсене на утеха и опора в един идеал, който изглежда уникален и неповторим. Просветеният рационализъм залага на истински освободения човек, който не е забравил класическия пример за свободния гражданин в гръцкия полис.

[...]. Просвещението е свързано със стремежа за преодоляване на предразсъдъците и традиционните грешки, с желанието да се промени остарелият начин на мислене, неподатлив към прогреса, да се подпомогне усвояването на науките, насочени към подобряване на производството и начина на живот, с една дума, с желанието да се даде възможност на човека отново да се почувства щастлив, като се образова (Лопес Фонсека 2009: 218).

БЕЛЕЖКИ

1. Рожденото му име е Hugo van Groot (1583−1645). Гроций "е виден философ, юрист, християнски апологет, драматург, поет и държавен деец, основател на международното право и на теорията на естественото право, автор на множество научни изследвания, трактати и други произведения, обект на изследователското внимание на множество автори; от 1980 г. в негова чест холандските юристи са започнали да издават специален ежегодник, озаглавен "Гроциана" (Grotiana). Той е роден на 10 април 1583 г. в холандския град Делфт. [...]. Още като дете малкият Хуго пишел на латински език превъзходни стихове, а на 11-12 годишна възраст постъпил студент в Лайденския университет, където ректор бил чичо му Корнелиус; там изучавал древните класици и философия, с което детските му години фактически преминали в средата на университетската интелигенция. На 14-годишна възраст защитил тезиси по математика, философия и право, а през 1598 г., когато е все още само на 15-годишна възраст, завършил Лайденския университет..." (Янков-Вельовски 2007: § 67). [обратно]

2. "Непризнат от своите съвременници, той е бил "открит" през XVIII век от величия като Лесинг, Гьоте и Хердер. През XIX и XX век историците на философията виждат в негово лице кротък мислител-отшелник, зает изключително със съзерцание на своя бог. [...]. Барух Спиноза е роден на 24 ноември 1632 г. в Амстердам. [...]. Основните му трудове са: "Трактат за усъвършенстването на интелекта" (ок. 1662), "Богословско-политически похват" (1666-1670), "Етика" (1662-1675), "Посмъртни съчинения" (забранена през 1678 г.), "Кратък трактат за бога, човека и блаженството" (1660), "Принципи на философията на Декарт, доказани по геометрически начин" (1663), "Кратка еврейска граматика" (в "Opera Posthuma") и "Политически трактат" (недовършен). Най-важната творба на Спиноза е "Етика, доказана по геометричен начин". Върху "Етика"-та, в която е изложено ядрото на философските му възгледи, Спиноза е работил повече от 12 години. Тя е публикувана след смъртта на мислителя от негови приятели." (Съвети 2008). [обратно]

3. Немският философ и математик Лайбниц полага основите на емпиричните сравнителни изследвания, които ще завладеят света век по-късно. Лайбниц се занимава с проблеми на математиката и философията, както и с теология, право, дипломация, политика, история, филология и физика. С името на немския учен се свързва и опитът да създаде изкуствен език - формална система, съдържаща условно възприети правила за звуково и графично изразяване на значенията на естествения език. Лайбниц нарича създадения от него формализиран език "characteristica universalis". Според Кръпова (2001: 43), ученият е хранил надеждата, че подобен изкуствен език не само би допринесъл за премахването на някои недоразумения, но би могъл да послужи и "като алгоритъм за извеждане на умозаключения и въобще за целите на аргументацията в мисленето". [обратно]

4. Като незаконороден син, Жан Льо Рон Даламбер е подхвърлен в преддверието на църквата "Сен Жан Льо Рон", откъдето го прибира съпругата на беден стъклар. Родният му баща е артилерийски комисар; завещава му годишна рента от 1200 франка, с която Даламбер успява да преживее скромно и да се изучи. Още като студент по философия Даламбер написва коментар към Épître de saint Paul aux Romains ("Послание на Св. Павел до римляните"); преподавателите му настояват да се посвети на теологията, но Даламбер отказва. След като завършва университета, се отдава на математика, философия и литература. Заедно с Дидро взема активно участие в съставянето на Енциклопедията. Автор е на Предговора към нея, редактира частта, посветена на точните науки и написва няколко философски статии. В Предговора очертава накратко развитието и прогреса на науките. Написаното издава скептичното му отношение към религията и метафизиката. Даламбер е автор на Mélanges de littérature et de philosophie ["Литературна и философска антология" (първите два тома са издадени през 1753; следващите 5 тома, през 1759−1767)] и на Essai sur les éléments de philosophie ["Очерк за философските елементи" (1759)]. Избран е за член на френската Академия през 1754, а от 1772 е назначен за неин постоянен секретар - по Жан (б.г.). [обратно]

5. Никола Малбранш (Nicolas Malebranche, 1638-1715) е френски теолог и философ. Прави опит да съчетае доктрината на Св. Августин с идеите на Декарт: според Малбранш "мисленето" на Декарт е доказателство за съществуването на Бог. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014