4.3. ПРОСВЕЩЕНИЕТО В ГЕРМАНИЯ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

Все още непостигнала национално обединение, Германия се присъединява към идеите на Просвещението малко по-късно¹. Немските интелектуалци насочват вниманието си главно към анализ на постиженията на разума.

1. Класическата немска философия в значителна част се развива във времето на Просвещението. С този термин се означава специфичен етап в културното развитие на всяка страна, която се разделя с феодалния начин на живот. За Германия Просвещението е през XVIII в. и лозунгът е - култура за народа. Просветителите водят борба против суеверието и фанатизма. Те разглеждат себе си като мисионери на разума, които са призвани да отворят очите на хората за тяхната същност и предназначение. Ренесансовият идеал за свободната личност получава в епохата на Просвещението своето най-пълно разгръщане и абсолютно значение, но личността вече не трябва да мисли само за себе си, а за себе си като член на обществото. С това навлиза идеята за социалното, а оттук и проблемът за най-доброто социално устройство (Гулига 1984).

2. За да се достигне до решение на този проблем, пътят е само един - чрез знанието. Знанието е сила и който притежава тази сила, притежава средството за разкриване тайните на човешкото битие. Тук се изключва възможността за злоупотреба със знанието. Ранното Просвещение е рационалистично, това е векът на разсъдъчното мислене. Разочарованието настъпва много бързо и спасението започва да се търси в "непосредственото знание", в чувството, интуицията, а по-късно ще бъде въведена и темата за диалектическия разум. Но до този момент всяко нарастване на знанието се разглежда като благо (Цацов 2004).

4.3.1. Кристиан Волф (Christian Wolff, 1679-1754)

Кристиан Волф е роден в градчето Бреслау (дн. Вроцлав) в семейството на скромен занаятчия. Началното и средното си образование Кристиан получава в местния лютерански колеж; по-късно завършва философия и теология в университета в Йена. Защитава магистърска степен по математика в университета в Лайпциг. По препоръка на Лайбниц през 1706 г. Волф е назначен за преподавател по математика и естествени науки в университета в Хале. Бързо завладява немските академични среди, а учениците му заемат ключови позиции в университетските институции. Смята се, че Волф е най-авторитетният немски мислител след смъртта на Лайбниц (1716) до публикуването на "Критика на чистия разум" на Кант (1781).

Волф обединява математика и философа, теолога и медика, психолога и физиолога, астронома, а също и агронома, географа, геолога, минералога, педагога. Той пише за строителното майсторство и хронологията, специалист е по право, политически и икономически науки и е един от последните, които имат поглед върху цялото знание. Именно поради тази причина той трябва да бъде характеризиран не само като философ, но и като енциклопедист.

Волф има изключително влияние в своето време. Неговата школа е първата светска немска философска школа. Той има изключително много последователи в научната област, литературата и публицистиката. През 20-те години на ХVІІІ в. той е поканен да работи в учредената Академия на науките в Петербург. В Марбург е учител на М. В. Ломоносов и до края на живота си съхранява връзката си със своя ученик. Огромно е също така влиянието му и върху католическа Германия, Източна и Западна Европа, особено в страните от Хабсбургската монархия (Цацов 2004).

4.3.2. Имануел Кант (Immanuel Kant, 1724-1804)

Един от най-влиятелните философи в света е роден в Кьонигсберг (дн. Калининград). Имануел² е четвъртото от общо единадесетте деца в семейството на скромния занаятчия Йохан Георг Кант (Johann Georg Kant, 1682-1746), родом от градчето Мемел (дн. Клайпеда, Литва), което по онова време се намира в най-североизточната част на Прусия.

Малкият Имануел не блести с нищо особено, но се проявява като прилежен ученик. Родителите му са искрено и дълбоко религиозни хора и го насочват към теологията и класическите езици: точните науки не са на особена почит в семейство Кант.

Имануел прекарва целия си живот в родния си град, от който почти никога не се отделя на повече от 150 км (Люис 2007). На 16 години се записва да следва в университета в Кьонигсберг³. Под ръководството на Мартин Кнутцен (Martin Knutzen, 1713-1751), Кант изучава философските теории на Лайбниц и на Волф. Кнутцен е привърженик на принципите на рационализма, следи внимателно развитието на британската наука и запознава възпитаника си с математическата физика на Нютон. След смъртта на баща си Имануел напуска университета, но не се отказва от научните си занимания. Препитава се като частен учител в селищата около Кьонигсберг.

През 1749 г. Кант публикува първия си философски трактат Gedanken von der wahren Schätzung der lebendigen Kräfte ("Размишления за истинската стойност на живите сили"). През 1755 г. става университетски преподавател. Темите на лекциите му неизменно са свързани с метафизиката: Кант я преподава цели 40 години, дори и след като скъсва напълно с нея.

Кант е автор на многобройни философски трактати. Сред тях се откроява Kritik der reinen Vernunft ("Критика на чистия разум"), произведение, което поставя основите на съвременната философия. Като изследва спецификата на човешкия интелект, Кант защитава идеята, че проблемите на метафизиката могат да бъдат решени, ако се изследват източниците и границите на познанието. Сред най-известните му произведения фигурират трактатът Kritik der praktischen Vernunft ["Критика на практическия разум" (1788)], в който Кант акцентира върху проблемите на етиката; трудът Kritik der Urteilskraft ["Критика на способността за съждение" (1790)], посветен на проблеми, свързани с естетиката и телеологията, и Metaphysik der Sitten ["Метафизиката на нравите" (1797)] - труд, в който Кант се занимава с философията на държавата и на правото.

Следващият откъс от статията на Кант Beantwortung der Frage: Was ist Aufklärung? ("Отговор на въпроса: Що е Просвещение?")⁴ подсказва ясно как големият немски философ определя идеологическата същност на епохата:

За просвещението не се иска нищо друго, освен свобода, и то най-невинната от всичко, което може да се нарече свобода, а именно - винаги и изцяло открито, публично да използваш разума си. [...]. Тук навсякъде свободата се ограничава. Но кое ограничение възпрепятства просвещението и кое - не, и дори напротив, го поощрява? Отговарям: публичното използване на собствения разум трябва винаги да е свободно и единствено това може да осъществи просвещението сред хората; частното ползване на същия обаче може често пъти да бъде ограничавано в значителна степен, без това особено да накърнява развитието на просвещението. Под публично изявяване на собствения разум аз разбирам това на учения пред цялата четяща общественост. Частно изявяване наричам това, което се осъществява от една определена гражданска служба или определен пост. [...].

Ако се постави въпросът: Живеем ли сега в просветена епоха?, отговорът ще е: Не, но ние живеем в епоха на Просвещение. Твърде много още липсва при сегашното положение на нещата, щото хората да са в състояние или да могат да бъдат приведени в такова, че да си служат с увереност и умение със собствения си разсъдък в религиозните дела без ръководството на някой друг. И все пак ние имаме красноречиви свидетелства за това, че пред тях вече се открива полето на възможността сами свободно да избират и да се усъвършенстват, че препятствията за всеобщото просвещение или за изхода от непълнолетието стават все по-малко.

4.3.3. Готхолд Ефраим Лесинг (Gotthold Ephraim Lessing, 1729−1781)

Видният драматург и литературен критик Готхолд Ефраим Лесинг е роден в градчето Каменц (Саксония) в семейството на протестантски пастор. Първоначално учи в родния си град, а от 1746 г. следва философия, теология и медицина в Лайпциг. Там съчинява първата си драматургична творба Der junge Gelehrte ["Младият ерудит" (1748)].

От 1748 до 1755 г. Лесинг пребивава в Берлин. Занимава се с театрална и литературна критика и създава драматургичните си творби Der Freigeist ["Свободомислещият" (1749)] и Die Juden ["Евреите" (1749)]. През 1759 г. заедно с философа Мозес Менделсон и с литературния критик Кристоф Фридрих Николай (Christoph Friedrich Nicolai, 1733-1811), Лесинг започва да издава вестника Briefe, die neueste Literatur betreffend ["Писма, засягащи новата литература" (1759−1765)]. Благодарение на статиите му немските драматурзи постепенно възприемат модела на Шекспировата драматургия. Литературното наследство на Лесинг оказва огромно влияние за развитието на немската драматургия. Произведението му Miß Sara Sampson ["Мис Сара Сампсън" (1755)] е първата творба, посветена на живота на средната класа в Германия. Драмите Minna von Barnhelm["Мина фон Барнхелм" (1763)] и Nathan der Weise ["Натан мъдрецът" (1779)] се превръщат в класически драматургични творби.

Лесинг се прочува с изследванията си, посветени на театъра, литературата, изкуството, теологията. Трактатът му Hamburgische Dramaturgie ["Хамбургска драматургия" (1767-1768)] - сборник с театрално-критически фейлетони, очертава нова епоха в историята на европейската театрална критика. Литературните му критики са представени от есета и очерци, които публикува в основания от него вестник. В есето Laokoon oder über die Grenzen der Mahlerey und Poesie ["Лаокоон или за границите между живописта и поезията" (1766)] Лесинг анализира спецификата на поезията, скулптурата и живописта и очертава различията помежду им. Занимава се и с археология - в тази област е известен най-вече с трактата си Wie die Alten den Tod gebildet ["Как древните са представяли смъртта" (1769)] (по Биография б.г.; вж. също Готхолд б.г.).

Лесинг не бе философ в истинския смисъл на думата и не написа нито едно философско съчинение. [...]. Но идеите, които го занимаваха, бяха основните въпроси на тогавашното научно съзнание и той ги разведри със своята жива диалектика за пръв път, като ги завеща на апостолите на немския нравствен и религиозен идеализъм. Може да се каже, че той е единственият истински мислител в немската литература между Лайбниц и Кант, единственият могъщ и безстрашен човек, който се издигна високо над Волфовия школски педантизъм. Неговият усет за всичко особено и конкретно му подсказа царството на историческия развой, за който, разбира се, той нямаше истинската творческа интуиция. Но Лесинг се издигна с това над закоравелите предразсъдъци на своето време и пръв почувства пулса на историческата действителност. Този пръв индивидуалист на епохата преди Кант знаеше, че смисълът на целия миров живот се състои в неуморното издигане към идеала, който макар и да сияе в неизгледни далечини, определя съществуването на всяка отделна воля. Така той пръв схвана значението на човешкото и всечовешкото съществуване в тази непрестанна работа и непрестанно вдъхновение, в догонване на идеала - и това определя цялото му светозрение (Янев 2005).

4.3.4. Мозес Менделсон (Moses Mendelssohn, 1729-1786)

Немският писател философ Мозес Менделсон е роден в семейството на евреи масорети⁵. Още като дете Мозес разкрива невероятния си интелект и стремеж да се образова. Отрано обиква поезията и философията. През 1742 г. баща му го праща в Берлин, където изучава латински и математика. Запознава се трудовете на Джон Лок и постепенно овладява тънкостите на съвременната философия. През 1748 г. се среща с лекаря Мозес Саломон, който му преподава френски и английски език, и му разкрива философските принципи на Лайбниц. Малко по-късно Менделсон започва да пише прочутите си Briefe über die Empfindungen ["Писма за чувствата" (1755)] и превежда трактата на Русо Discours sur l'origine et les fondements de l'inégalité parmi les hommes ("Реч за произхода и основите на неравенството между хората").

Срещата с Лесинг през 1754 г. изиграва решителна роля в живота на Менделсон. Макар и много различни, двамата се сприятеляват бързо. Оттогава датира творческото им сътрудничество, възникнало въз основа на безусловна преданост към идеалите на Просвещението. Повлиян от Лесинг, Менделсон изучава старогръцки и се докосва до оригиналните произведения на Платон.

Голяма част от трудовете на Менделсон са посветени на философска проблематика. Освен вече споменатите "Писма за чувствата", сред тях се открояват: Schreiben an den Herrn Diaconus Lavater zu Zürich ["Писма от Цюрих до дякон Лаватер" (1769)]; трите диалога, озаглавени Phädon oder über die Unsterblichkeit der Seele ["Федон или безсмъртието на душата" (1767)], написани по подобие на едноименния диалог на Платон; Jerusalem oder über religiöse Macht und Judenthum ["Йерусалим или трактат за религиозната власт и юдаизма" (1783)]⁶.

Учениците на Менделсон създават движението "Хаскала"⁷, което приканва евреите да се освободят от "средновековния си манталитет" и да се борят за културното си възраждане. Десетилетия по-късно идеите на Хаскалата ще се разпространят из цяла Европа, а ортодоксалните евреи, убедени, че това са първите стъпки към асимилацията им, ще се обявят против тях (Философия 2001).

БЕЛЕЖКИ

1. Както подчертава Цацов (2004), "Свещената Римска империя на германската нация" съществува само на хартия. Правата на императора са ограничени само до даването на титли и почетни привилегии. Броят на суверенните монархии в Германия през този период са около 300. Към тях трябва да се добавят десетки императорски рицари, които са почти пълни господари в рамките на своите владения. Тази картина се допълва и от самостоятелността на отделни големи градове. Най-значителните княжества са в центъра на страната. Прусия и монархията на Хабсбургите са твърдините на неограничения абсолютизъм. По думите на Вилхелм II дори и най-малкият княз си въобразява, че е най-великият и всеки строи свой дворец и поддържа армия. Цялото това раздробяване е изключително тежко за населението, защото всеки владетел има свои правила, закони, произвол и т.н. Именно поради тази причина просветителите си поставят като задача създаването на общогерманска държава с единен правов ред" (Гулига 1984) (цит. по Цацов 2012). [обратно]

2. Кръщелното му име е Емануел; по-късно самият той променя името си на Имануел (Кюн 2001: 26). [обратно]

3. Срв. Световна американска енциклопедия (1954). [обратно]

4. Преводът от немски на български език е дело на българския философ Д. Денков (1984: 75-79). [обратно]

5. Мечковска (1998: 269, бел. под линия) обяснява по следния начин значението на термина масорети: "Масорети, което на иврит означава ‘тълкуватели’, са учени равини, които през периода от ІІІ до ХV в. се занимават с т.нар. "масора" - редактиране, кодифициране и тълкуване на юдейските свещени книги (масора се превежда като ‘предаване, изучаване’). В библеистиката съществува понятието "масоретска редакция" (или "масоретски превод") на Стария Завет (VІІ-ІХ в.)". [обратно]

6. По материали от Diccionario Enciclopédico Hispano-Americano. Barcelona & Montaner y Simón Editores, 1893, t. 12: 821; Электронная Еврейская Энциклопедия, т. 5, кол. 250-254. [обратно]

7. Хаскалата (иврит: השכלה: "просвещение", от думата ‘сехел’, която означава "здрав смисъл", "интелект") е еврейско идеологическо, образователно, културно, литературно и социално движение. Хаскалата възниква през 1770 г. под влиянието на философията, деизма, дейността и личността на Мозес Менделсон (по Електронна 1976-2009). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014