4.1. ВЕКЪТ НА ЕНЦИКЛОПЕДИСТИТЕ ВЪВ ФРАНЦИЯ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

Във Франция идеите на Новото време се развиват под знака на ключови фигури като Декарт, Монтескьо, Волтер, Дидро, Даламбер, Русо. Движението е белязано от интереса на френските интелектуалци към социалните и политическите проблеми - интерес, проправил пътя към Великата френска революция.

4.1.1. Рене Декарт (René Descartes, 1596-1650)

Декарт, по-известен с латинизираното си име Картезий (Cartesius), е основоположник на европейския рационализъм. Негова е прочутата фраза "Je pense; donc je suis." ("Мисля, значи съществувам.").

Декарт създава ново философско учение, в чиято основа заляга схващането, че принципите на механиката са тъждествени със структурата на природата: изработените от човешка ръка машини и творенията на природата се различават само в количестено отношение: "природните инструменти са по-дребни и невидими за очите ни, а това принуждава разума ни да ги търси и открива в природата" (Декарт 1989: 297, IV, § 203). Според картезианците сетивата не са в състояние да ни разкрият истината: тя е постижима само благодарение на съзнателните ни разсъждения.

Теориите на Декарт се радват на множество последователи в Европа. В самата Франция обаче новото учение се утвърждава в извънакадемичните среди. Сорбоната се обявява против идеите на Декарт: още през 1671 г. тя се опитва да наложи учението на Аристотел като единствено валидна философска сиситема. Създадена няколко години по-рано, Френската академия на науките подкрепя идеите на картезианците. В качеството си на постоянен секретар на Академията Бернард дьо Фонтенел (Bernard Le Bouyer de Fontenelle, 1657-1757) представя учението на Декарт под форма на светски беседи в съответствие с духа на епохата и с подчертания й вкус към театралната зрелищност. Самият Декарт подчертава многократно, че реагира като любопитен, но недоверчив зрител, вперил поглед към сцената на "световния театър": същността на природните явления, според Декарт, е сравнима с техника, която действа зад кулисите на световната сцена. Природните явления могат да бъдат обяснени, ако "се наблюдават движенията, големината, фигурите и разположението на материалните частици" (Декарт 1989: 297, IV, § 193).

Въпреки гоненията, скоро идеите на картезианците постигат небивал успех и се разпространяват из цяла Европа. Такъв успех би бил необясним, ако новата философия не бе израз на един нов, модерен свят - рожба на Ренесанса. В епохата на току-що възникналото манифактурно производство Декарт предвижда грандиозното развитие на науката и на техниката, тясно свързани една с друга. Като учен, Декарт познава най-новите научни открития: той формулира принципите на метода за постигане на прогрес, като въоръжава последователите си с нужния математически инструментариум. Декарт тласка физиката, биологията и психофизиологията по пътя към механизма¹.

Означава ли това, че Декарт е изоставил изцяло старата философия? Напротив: мисълта му се люшка между науката и метафизиката и го води до установяването на прочутия "картезиански цикъл". Но метафизиката на картезианците съдържа нови, оригинални аспекти: тя свежда до минимум Божията роля в сътворението на света и ни убеждава, че можем да опознаем реалността, в която призраците на схоластиката са изчезнали (Ла доктрин б.г.).

4.1.2. Дени Дидро (Denis Diderot, 1713-1784)

Дени Дидро е роден на 5 октомври 1713 г. в семейството на заможен ножар, чиито предци били занаятчии или духовници. Това предопределя и съдбата на младия Дидро: баща му настоява Дени да се посвети на теологията, за да поеме църковната служба на чичо си.

На 13-годишна възраст младежът постъпва в йезуитски колеж. Две години по-късно заминава да следва в Париж. Свободолюбият дух на френската столица го променя изцяло: вместо да се посвети на теологията, Дидро се увлича от природните науки, занимава се с литература и изкуство. Успява да защити магистратура по право, но осъзнава, че това поприще не е за него: той мечтае да се посвети на литературата.

През 1747 г. Дидро е поканен да участва в създаването на френска версия на английската Cyclopaedia на Ефрем Чембърс (Ephraim Chambers, ок. 1680-1740). В сътрудничество с Даламбер Дидро реализира мащабния проект Encyclopédie, ou dictionnaire raisonné des sciences, des arts et des métiers ("Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите"), по-известен като "Енциклопедия"². Работата по съставянето й продължава близо четвърт век и преминава през трудности и препятствия, които заплашват да прекратят проекта. Първият том е издаден през 1751 г., а последният 17-ти том вижда бял свят цели 21 години по-късно. Предговорът към Енциклопедията е написан от Даламбер и се възприема като своеобразен манифест на просвещенците.

"Енциклопедията" се превърна в ярък символ и на тяхната многостранност като личности. Факелът на 18-то столетие напомни за жизнерадостното слънце на Ренесанса, но езическото опиянение от пълнотата и величието на битието бяха отстъпили място на философски и практически неразрешимия в условията на абсолютизма въпрос за изковаване по-достойна участ за човека. Затова защитниците на поробеното човечество бяха едновременно мислители, писатели, учени и общественици (Русо б.г.).

С помощта на най-блестящите умове на епохата Дидро създава "Енциклопедията" и я използва като мощно оръжие срещу властта на Църквата, срещу консерватизма, суеверието и авторитарния политически режим.

В Енциклопедията властва дух на отрицание и на разруха: отрича се абсолютното, чудесата, мистериите, метафизиката, противоречието. Утвърждава се свободата на мисълта, на изказа, на действието и на живота, както и универсалната толерантност. Благоразумно всяка доктрина не е изречена директно, а само загатната. Подходът се състои в изреждане на всички обективности, без те да се отхвърлят направо, а просто читателят е препратен към някоя друга статия или том, който невинаги съществува (Лоран 1996: 38 и следв.) (Заимова б.г.).

Дидро е автор на близо 6000 енциклопедични статии на различни теми от областта на анатомията, изкуството, политическата власт, християнството, философията и пр. Проявява се като блестящ и плодовит писател с разностранни интереси. Превежда и се занимава с литературна критика.

През 1794 г. публикува есето Lettre sur les aveugles à l'usage de ceux qui voient ("Писмо за слепите, предназначено за зрящите"), което настройва срещу него консервативно настроената част на обществото. Осъждат го и го пращат в затвора. Преследват го заради атеизма и материалистическите му убеждения, изразени недвусмислено и в труда му Pensées philosophiques ("Философски мисли").

Сред философските му съчинения се открояват диалогичните творби Le Neveu de Rameau ["Племенникът на Рамо" (1805)], Le Rêve de D'Alembert ["Сънят на Даламбер" (1769)], Lui et moi ("Той и аз"), Mystification ou L'histoire des portraits ("Мистификация или Историята на портретите").

Дидро е автор и на няколко романа. Издава анонимно първия си роман Les bijoux indiscrets ["Бъбривите бижута" (1748)]. Следват Jacques le fataliste et son maître ["Фаталистът Жак" (1773)]. Пише и разкази: Entretien d'un père avec ses enfants или Du danger de se mettre au-dessus des lois ("Разговор на един баща с децата му" или "За опасността да се поставиш над закона"), Madame de La Carlière ("Мадам дьо Ла Карлиер"), Ceci n'est pas un conte ("Това не е разказ"), L' Oiseau blanc: conte bleu ("Бяла птица - син разказ"), La Religieuse ["Монахинята" (издаден посмъртно през 1760 г.)].

Ненапразно наричат романа му "Монахинята" енциклопедичен. Това е анализ на движението на най-фините механизми в човешката душа с морализаторска цел. Дидро не описва чувствата, а външните им изяви. За него душата е винаги свързана с тялото, психологията - с биологията. Схващането, че "Монахинята" е безпътен роман, е една от онези велики глупости, които обикновено съществуват дълго. Всъщност той днес се смята за един модерен психологически и социален роман. Същото се отнася и за едно друго произведение на Дидро - "Племенникът на Рамо". Служейки си с един нетипичен за романа похват - диалога, в сатиричен и ироничен план авторът критикува в него старото общество. Дени Дидро е посветил целия си живот в служба на истината и правдата. Той е най-яркият изразител на революционната идеология на третото съсловие във Франция през ХVІІІ век; пряк потомък на универсално образованите, на всестранно надарените хора от епохата на Възраждането. Той в буквалния смисъл е оказал влияние върху всички области на знанието. Дидро и неговите съратници са свързвали надеждите си за обновяване на обществения живот не като последователни революционери, а чрез реформи - с широка програма за философско-научно и политическо просвещение - на монархията и на народните маси (Дени 2012).

4.1.3. Франсоа-Мари Аруе (François-Marie Arouet, 1694−1778)

Известен с псевдонима си "Волтер", Франсоа-Мари Аруе е един от най-видните представители на Френското просвещение. Още като дете проявява интерес към философията и литературата, пише стихове, многобройни поеми, писма, сатири, драматични произведения, романи, исторически и философски трактати, преведени на почти всички европейски езици. Надарен със завидно гъвкав интелект, Волтер обогатява родния си френски език със създадения от него изумително богат и изчистен стил. "Поет, драмописец, есеист, романист, автор на разкази, историк и философ, Волтер е пасторът на свободомислието и либерализма" (Волтер 2008).

Убеден, че литературата е призвана да служи на социалния прогрес, Волтер обръща жлъчта на философските си съчинения срещу социалните неправди. От блестящ писател и философ Волтер се превръща в един от най-суровите критици на абсолютизма и отявлен враг на Църквата. След публикуването на трактата Le siécle de Louis XIV ["Векът на Луи ХІV" (1751)] Волтер оглавява борбата срещу авторитарната власт. Публикува Essai sur les moeurs et l’esprit des nations ["Есе за нравите и духа на народите" (1756)] и Dictionnaire philosophique ("Философски речник"), в който задълбочено обяснява вярата си в надмощието на разума над всички останали човешки чувства и страсти. Като се подписва с различни псевдоними, Волтер съчинява стотици анонимни памфлети, в които ожесточено критикува Църквата и християнската идеология.

Волтер постига европейска слава благодарение на философските и литературните си трудове, в които излага кредото си - необходимостта да се преодолее бездната между отчужденото общество и потиснатата личност. Вярва непоколебимо във вроденото чувство за всеобща справедливост, което трябва да залегне в законите, управляващи всяко човешко общество. Според Волтер общественият живот изисква да се постигне своеобразна "социална договореност", защитаваща интересите на всеки индивид. Моралът има за цел да ни разкрие принципите на плодотворното съжителство. Волтер учи, че всеки човек трябва да поеме съдбата си в свои ръце, да подобри положението си по пътя на науката и техниката и да разкраси живота си чрез изкуството.

4.1.4. Монтескьо (Charles-Louis de Secondat, 1689-1755)

Аристократ по произход, видният политик, философ и писател Шарл Луи дьо Секонда, барон дьо Монтескьо, дължи широката си популярност на романа Lettres persanes ["Персийски писма" (1721)]. Чрез откровенията на двама персийци, пътуващи из Европа, Монтескьо критикува остро политическата система в страната, атакува Църквата и осмива некадърните писатели на своето време. С този труд Монтескьо придобива европейска слава, която през 1728 г. му отваря вратите на Академията. Друго известно негово произведение е Considérations sur les causes de la grandeur des Romains et de leur décadence ["Разсъждения за причините за възхода и упадъка на римляните" (1734)] - една от най-забележителните творби по философия на историята.

Най-прочутото произведение на Монтескьо е трактатът L’esprit des lois ["Духът на законите" (1748)], а годината на публикуването му бележи идеологическата победа на френските просветители. Привлечен от идеите на английския парламентаризъм, в този труд Монтескьо изгражда прототипа на нов тип държавно устройство, основаващо се на разделение на властите: при този тип държавно управление кралят запазва изпълнителната власт; законодателната власт е поверена на представителна Асамблея, подобна на английския Парламент, а съдебната власт се изпълнява от магистрати, чиито решения са напълно независими както от волята на монарха, така и от Парламента.

Монтескьо посещава литературните салони и клубове и си създава контакти с много литератори, учени и дипломати. Сред тях са френският изследовател по спорните въпроси на международното право Габриел Мабли³, Хенри Бокл⁴, немският географ Фридрих Ратцел⁵ и руският социолог Лев Мечников⁶. Заедно с Жан-Жак Русо и Джон Лок, Монтескьо е считан за основоположник на съвременните форми на представителната демокрация (Монтескьо 2011).

4.1.5. Жан-Жак Русо (Jean-Jacques Rousseau, 1712-1778)

Швейцарец по рождение, Жан-Жак Русо живее и работи предимно във Франция. Русо участва активно в създаването на Енциклопедията. В произведението си Du contrat social или Principes du droit politique ["За обществения договор" (1762)] Русо защитава идеята за равноправието на всички членове на обществото, които трябва да участват в управлението на страната. По-късно тази идея ще бъде подета от привържениците на Френската революция.

Жан-Жак Русо е една от най-ярките и своеобразни фигури на просветителския ХVІІІ век. Представител на най-радикалното крило на френските енциклопедисти, подготвили духовете за очистителната буря на приближаващата революция, неговата съдба на философ, общественик и писател представлява един причудлив низ от противоречия и парадокси, които и досега не престават да будят удивление. По въздействието, което е упражнил върху умовете на съвременниците си и върху последвалото развитие на обществената и естетическата мисъл, той е сравним единствено с Волтер и с не по-малко основание от него може да претендира името му да служи за синоним на столетието. Макар че чувствата, които са обвързвали двамата титани на Просвещението, рядко са надхвърляли студената неприязън, френският народ заслужено им отреди място един до друг в Пантеона на националните си светини. И при все че пресметливото сибаритство и ироничният скептицизъм на Волтер имат твърде малко общо с плебейския демократизъм и сантименталната чувствителност на Русо, те останаха един до друг не само в Пантеона, но и в съзнанието на поколенията. [...]. Едва ли "гражданинът на свободната република Женева", останал неизвестен почти до четиридесетата си година и мечтаещ за литературната слава на Волтер, е предполагал, че в перспективата на историята той ще се окаже с едно рамо напред в сравнение с него." (Хаджикосев б.г.).

БЕЛЕЖКИ

1. Философското понятие "механизъм" е свързано с материалистическата концепция, която разглежда повечето явления в света според модела на връзката причина → следствие. "Механизмът" е своеобразна научна революция, която настъпва през ХVІІ век в областта на астрономията, физиката, медицината и в много други научни области. Влиянието на механизма се усеща до края на ХІХ в. [обратно]

2. "Повратен момент в принципите за съставяне на енциклопедии внася Френсис Бейкън с плана за неговата незавършена "Instauratiо magna" (1620). Неговата енциклопедична структура включва три раздела. Първият е назован "Природа" и включва астрономия, метеорология, география, видове минерали, растения и животни. "Човек" е вторият раздел и разглежда анатомия, физиология. Третият е "Влиянието на човека върху природата" - тук са медицина, химия, визуални изкуства, възприятия, емоции, интелект, архитектура, транспорт, земеделие, навигация, аритметика и др. С този си труд Бейкън е постигнал повече от предшествениците си, тъй като дава изчерпателен списък на всички области на познанието. Неговият труд служи за основа и влияе дори на Дидро, който го споменава в своята "Encyclopedie" от 1750 г." (Енциклопедиите б.г.). [обратно]

3. Габриел Боно дьо Мабли (Gabriel Bonnot de Mably, 1709-1785) е известен френски философ. Брат е на Етиен Боно дьо Кондийак. [обратно]

4. Хенри Томас Бокл (Henry Thomas Buckle, 1821-1862) е английски историк философ, автор на недовършената History of Civilization in England ("История на цивилизацията в Англия"). [обратно]

5. Немският учен Фридрих Ратцел (Friedrich Ratzel, 1844-1904) основава науката антропогеография - "течение в социалноикономическата география, което признава географската среда за определяща в развитието на човешкото общество (географски детерминизъм) - природните условия са определящи за темперамента на човека, степента на умственото му развитие, нивото на моралните му добродетели и др.)." (Антропогеография 2005). [обратно]

6. Лев Ильич Мечников (1838-1888) е руски географ, етнограф, историк, социолог и публицист. Пише научните си трудове на руски и на френски език, а публицистичните си разработки, на руски и италиански език. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Варна: LiterNet, 2014