І. ТЕОРЕТИЧНИ ПАРАМЕТРИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

Мария Китова

web | Граматични и лексикално-синтактични средства...

В рамките на глаголната система на индоевропейските (и.е.) езици подсистемата на граматичните форми (грамеми), изразяващи бъдещо действие, поставя редица проблеми, които постоянно привличат интереса на езиковедите. По принцип трябва да се признае, че от психологическа гледна точка бъдещето има особена притегателна сила: повече или по-малко избледнели, отминалите събития сякаш губят част от тежестта си; сегашното - моментът на актуалното ни съществуване - е осезаемо и достъпно; неясно и несигурно, бъдещето е вълнуващо и дори плашещо. Може би именно поради смътната природа на все още ненастъпилото, граматичните средства, които изразяват бъдещи действия в отделните езици, винаги изправят изследователите пред множество проблеми от функционално-семантично естество.

Представеният труд е първи систематичен опит за съпоставителен анализ на граматичните и лексикално-синтактичните структури, които изразяват темпорална следходност както по отношение на ориентационния момент, съвпадащ с акта на речта, който условно ще наречем М₁, така и по отношение на минал ориентационен момент (М₂) в съвременния български, испански и португалски книжовен език.

Този опит за съпоставителен анализ на два романски и един славянски език бе продиктуван от желанието ни да хвърлим известна светлина върху едно езиково явление, което отличава в типологично отношение трите езика: става дума за проблемите, които поставя глаголно-именната категория инфинитив, още повече, че този въпрос е пряко свързан не само с историческия развой на граматичната категория бъдеще време (футурум), но и с развитието на всички останали словосъчетания, способни да изразяват следходност и през съвременния етап от развитието на разглежданите езици.

Категорията бъдеще време възниква късно в и.е. езици, при вече оформена система на времената и наклоненията. Известна представа за състоянието на праиндоевропейската глаголна система добиваме от труда на Савченко (1974), който анализира подробно генезиса на глаголните форми и изказва предположението, че футурумът се е образувал от различни модални структури, "изпаднали" по една или друга причина от глаголната система на определени и.е. езици (Кошевая (1972: 168), Селишчев (1951-52: 175). Този сравнително късен процес се е развил след разпадането на и.е. праезик и вероятно се отнася към историческия период в развитието на отделните и.е. диалекти. При това руският езиковед подчертава, че процесът няма общовалиден характер: според Савченко западните и източните и.е. езици се различават съществено и по начина си на образуване на футурума.

В западната група и.е. езици, към която спадат романските езици, бъдеще време се е образувало по различен начин, като по всяка вероятност обособяването на новата глаголна категория се е развило във всеки език по самостоятелни и независими пътища. Колкото до историята на латинския език, както посочва Тронски (1953: 213), след опростяването на модалната система в италийските езици остават "свободни" редица модални структури, които по-късно - през епохата на класическия латински език, - ще бъдат формално модифицирани и използвани като темпорални форми. Сред тях са и футурните грамеми, които обаче са били формално нестабилни. Според Гарсия-Ернандес (1980: 313-314) "слабостта" на синтетичния латински футурум се дължи на обстоятелството, че

[…] той е бил формално нестабилен поради липса на единство в морфологичните му характеристики: от една страна, е разполагал с аналитични по произход структури при глаголите от първо и второ спрежение (amabo, -is; monebo, -is), които в народния латински език са се разпространили по аналогия и при глаголите от четвърто спрежение (audibo, -is); от друга страна, употребявал синтетични форми при глаголите от трето и четвърто спрежение, които са директно заети от латинския конюнктив (legam, audiam) и от индоевропейския конюнктив (leges, audies); пълната им омонимия със съответните форми за първо лице при презенса на конюнктива се е оказала фатална; към нея по-късно са е прибавила и допълнителна, фонологично мотивирана омонимия, дължаща се на неутрализацията, настъпила в народния и в късния латински език между фонемите /b/ и /v/: тази неутрализация е предизвикала объркване между футурума amabit и перфекта amauit, а настъпилото фонетично изравняване на гласните i и e в краесловието не е позволявало формата за бъдеще време leget да се различава от презенса legit.

Що се отнася до групата на източните и.е. езици, към която спадат славянските езици, като анализира формите за бъдеще време при тях, Савченко открива редица съвпадения, които едва ли са случайни. Авторът изтъква, че в славянските езици футурумът се е образувал само от сигматични модални форми, макар че за тази функция би подхождал и самият и.е. конюнктив, чиято семантика му е давала възможност да изразява очаквани действия. Категорията на и.е. конюнктив обаче не се е запазила в славянските езици.

По всичко личи, че по своя произход и същност т.нар. "бъдеще време" е категория, свързана с праиндоевропейския конюнктив. Към подобно заключение ни навежда и следната мисъл на Савченко (1974: 288):

[…] по отношение на праиндоевропейския език терминът "футурум" се употребява в особен смисъл. Той обозначава модална категория, която в най-късния период от съществуването на праиндоевропейския и то само в част от неговите диалекти се превръща в бъдеще време¹.

И така, по своята природа бъдеще време е модално маркирана категория: първоначално и.е. футурум не е имал чисто темпорален характер. Съществуват редица факти, които сочат, че категорията време изобщо не е присъствала в праиндоевропейската глаголна система, която, според Савченко, се е характеризирала главно с подчертаната си аспектуалност.

В по-нова историческа епоха и в романските, и в славянските езици бъдеще време (БВ) възниква въз основа на модални (в по-широк или по-тесен смисъл) глаголни словосъчетания (перифрази²), които претърпяват сложен процес на граматикализация (= прогресивна темпорализация) до превръщането им в грамеми за израз на следходно действие.

Тук следва да изтъкнем едно интересно явление, което сближава в типологично отношение романските и славянските езици - и при едните, и при другите съвременните форми за БВ, получени в резултат от постепенната граматикализация на изходните модални перифрази, не са продължители на древните унаследени и.е. футурни (модални по природа) структури.

Историческият развой на глаголната система от латинския към романските езици се характеризира с процес на обновяване на футурните форми: този процес намира израз в постепенната функционална "деградация" на изконните латински структури за БВ и замяната им с нови, получени в резултат от прогресивна темпорализация на споменатите модални перифрази. Процесът е общ за всички романски езици. Подобна еволюция се наблюдава и при славянските езици. Що се отнася до старобългарския език, явлението е най-добре проучено от българската езиковедка Иванова-Мирчева (1962).

Оказва се, че по отношение на създаването и развитието на категорията бъдеще време романските (в частност испанският и португалският език) и славянските (в случая българският език) преминават през твърде сходни етапи в своето историческо развитие: и в трите езика късно появилата се и.е. футурна форма бива заменена по една или друга причина от различни, конкуриращи се помежду си модални перифрази, които - в началния етап от съществуването си във всеки конкретен език, - не са били форми за бъдеще време. Именно във връзка с подобна констатация се налагат въпросите, които редица езиковеди (срв. напр. Косериу 1977: 15-39) си задават с основание: какъв тип връзки са се установили между модалните перифрази и идеята за темпорална следходност, която не им е била свойствена поначало? Съществува ли връзка между двата процеса - единият, по-древен - на образуване на форми за БВ в и.е. диалекти въз основа на модални елементи и последвалият им функционален упадък; вторият, развил се в по-ново историческо време, на възникване на модални перифрази в романските и в славянските езици въз основа на едни и същи спомагателни глаголи с модален характер + инфинитив и постепенната им (частична или пълна) темпорализация до превръщането на някои от тях в същински грамеми за израз на предстоящо действие? Едно обаче е сигурно - и в единия, и в другия случай изходните структури са притежавали модален характер. Ако приемем тезата на Савченко за модалната същност на и.е. футурум и се пренесем в най-ново време, ще установим, че както в българския, така и в испанския и в португалския език, формите за БВ изпълняват не само темпорални, но и модални функции; от тази гледна точка считаме, че е напълно законен и другият въпрос, по който продължава да се спори и днес в славянското и в романското езикознание: какво точно представляват четирите футурни структури (futurum, futurum praeteriti, futurum exactum, futurum exactum praeteriti), които се реализират и в трите съпоставяни езика - времена на изявително наклонение или форми на отделно наклонение, което има право на съществуване наред с установените класически и.е. наклонения?

Част от славистите приемат тезата за темпоралния характер на БВ. Тук няма да се спираме поотделно на многобройните публикации, посветени на този проблем. Ще разгледаме по-подробно монографичното изследване на Бунина (1970), в уводната част на което е отделено заслужено внимание на интересуващия ни въпрос. Както посочва руската езиковедка, "модалната интерпретация на формите за бъдеще време има своя традиция в романското езикознание. […]. Тя има свои поддръжници и сред българските учени" (Бунина1970: 13). Авторката разглежда подробно схващането на Янакиев (1962). Като се основава на някои постановки на Косериу (1973), Бунина решително критикува тезата, която защитават Курилович (1973) и Янакиев, и посочва:

Да се изхвърли от съдържанието на категорията бъдеще време основният елемент - "идеята за следходност", - както постъпват Курилович и Янакиев, е неправилно. Както може да се установи, именно този постоянно присъстващ елемент, който може да се определи еднозначно, а не модалният, субективен, нееднозначно определим и в повечето случаи неуловим елемент, представя […] истинското съдържание на категорията бъдеще време.

По-нататък Бунина разглежда подробно морфемния анализ на Янакиев, който българският езиковед привежда в подкрепа на тезата си за модалната същност на т.нар. "бъдеще време". Контрааргументите на руската езиковедка звучат убедително. Нещо повече. Като изтъква преобладаващо темпоралния характер на футурните форми, Бунина ги причислява изрично към подсистемата на изявително наклонение:

Както грамемите за минало и за сегашно време, така и грамемата за бъдеще време - освен темпорален компонент, различен при всяка една от тях, - съдържат и общ компонент, който подсказва принадлежността им към индикатива. Като се противопоставя на другите наклонения, индикативът винаги заема мястото на немаркирания член в опозицията. В качеството си на индикативни форми, формите за бъдеще време, подобно на останалите индикативни времена, могат да обозначават както действителни факти (действия), така и недействителни факти (действия), т.е. такива действия, чието осъществяване говорещият възприема като желано, възможно, неизбежно, нужно и т.н. (Бунина 1970: 20-21).

В славистиката обаче съществуват и противоположни мнения. Ще спрем вниманието си на становището на полската езиковедка Косеска (1977: 37-38). Като анализира семантиката на futurum praeteriti в славянските езици и, по-специално в българския език, Косеска защитава тезата за модалния характер на формата, като при това подчертава, че не само тя, но и всички останали футурни структури "притежават функции с модален (неиндикативен) характер". Косеска изтъква, че подобна теза има своите убедени поддръжници както в романската, така и в славянската лингвистика, и отъждествява четирите структури с членове на "отделна граматикализирана модална система", която не принадлежи на изявителното наклонение. Нека не забравяме, че и двете полюсни теории за характера на futurum praeteriti - темпоралната и модалната - имат право на съществуване, защото "И двете противоположни схващания имат своите основания във взаимопроникването между модалността и темпоралността в тази глаголна категория, каквато се наблюдава в по-малка степен и при други случаи (Асенова 1989: 178). Подобна теза защитава и Лайънз:

Ще имаме възможност да докажем, че бъдещността е проблем, свързан повече с категорията наклонение, отколкото с категорията време. Дори при анализа на старогръцкия и латинския език (в които футурумът и презенсът се реализират чрез флексии, както и в испанския език) съществуват известни основания "бъдеще време" да бъде описвано като частично модална категория. […]. Изразяването на следходност в английския, а и в други езици, също е свързано както с наклонението, така и с времето. […]. В качеството на аксиоматичен принцип, от гледна точка на общата синтактична теория може да се възприеме твърдението, че следходността е понятие, което засяга различието между категориите време и наклонение (Лайънз 1971: 319-323).

Различия в мненията съществуват и в съвременната романистика. С изключение на крайното становище на Курилович (1973: 110), което критикува Бунина, общо взето днес учените не подлагат на съмнение въпроса за темпоралната същност на категорията бъдеще време. Същевременно обект на научни дискусии е проблемът за статута на т.нар. "кондиционал" в романските езици (в частност в испанския и в португалския език), който по семантика и по функции отговаря на формата и функциите на българския futurum praeteriti. Ще отбележим, че когато става дума за двата романски езика оттук нататък ще се въздържаме да използваме термина "кондиционал": ще го заменим с термина "-RIA форма" (в исп. cantaría / в порт. cantaria = ‘щях да пея’, но и ‘бих пял’). Ще подчертаем, че по произход формата cantar-ia представлява съчетание на инфинитива на пълнозначния глагол (в случая cantar = ‘пея’) + формата на имперфекта на индикатива на спомагателния глагол haber (исп.) / haver (порт.), който - по силата на настъпилите фонетични промени, довели до промяна в акцентната конфигурация на елементите, - "губи" основата си, запазва само окончанията и се превръща в задпоставена темпорална морфема-показател за следходност, срв.:

Трябва да подчертаем още една важна подробност, засягаща произхода на "-RIA формата": класическият латински език не е притежавал форма с подобно съдържание и функции; тази аналитична структура е типично романско образувание, възникнало сравнително късно в романските езици. "-RIA формата" е образувана по модела на романския футурум³, който също не унаследява собствено латинската форма за БВ и представлява съчетание от инфинитива на пълнозначния глагол с формата за сегашно време на изявително наклонение на спомагателния глагол haber / haver, срв. народнолатинската аналитична структура:

Въз основа на съвременното звучене на спомагателния глагол в испанския език (he, has, ha; hemos, habéis, han) и, съответно, в португалския език (hei, hás, há; havemos ≈ hemos, haveis ≈ heis, hão) в съвременната форма за БВ може да "се усети" настъпилата аглутинация (вторичен синтез ~ фузия) на компонентите на някогашната аналитична конструкция:

С "-RIA формата", която романистите непоследователно наричат ту "кондиционал", ту "потенциал", се свързва една типологична особеност, отличаваща романските езици (в частност, испанския и португалския) от българския език. "-RIA формата" възниква като специално обособена структура, призвана първоначално да изразява темпоралната функция на бъдеще време в миналото (БВМ); по-късно тя поема и модалните функции на същински кондиционал в аподозиса⁴ на иреалните условни периоди, от типа: Si tuviera dinero, me compraría una casa nueva. (= Ако имах пари, щях да си купя = бих си купил нова къща). Оказва се, че в двата романски езика "-RIA формата" е единствената, която изпълнява по съвместителство (поне) две различни функции⁵: а) темпорална, на БВМ и б) модална, на същински кондиционал в аподозиса на иреалните условни периоди. По същество това означава, че "-RIA формата" отговаря както на българската структура щях да + пея (като изявителна темпорална форма за БВМ), така и на структурата бих пял (като модална форма за изразяване на потенциална възможност) в съвременния български език. Без да спираме вниманието си на формата с бих, наследила стойностите на старото и.е. желателно наклонение (Георгиев 1985: 175-176) и, следователно, проявяваща се още от самото начало в старобългарския език като модално маркирана структура, ще поразсъждаваме по-обстойно върху същността на конструкцията щях + да + сегашно време на изявително наклонение, за чиято категориална принадлежност се спори до днес в българското езикознание. Ще се позовем на теоретичното изследване на Пантелеева (1998), което хвърля обилна светлина върху природата и функциите на щях да + сегашно време. Интересува ни преди всичко мнението на българската езиковедка (и на останалите автори, цитирани в труда й) относно изявителната принадлежност⁶ на формата, образувана от индикативен имперфект на спомагателния глагол ща + сегашно изявително време на пълнозначния глагол. Важно е да отбележим, че - както и много други български езиковеди - Пантелеева не отрича способността на щях да + сегашно време да изразява темпорална следходност. Ето какво пише авторката по този повод:

Ако се излезе от облика й и се приеме за меродавна и за нея характеристиката на В. Гак, направена за френския conditionnel, а именно, че "има морфологични признаци, общи с futur и imparfait", които (признаците) "принадлежат на индикатива (Гак 1986: 210), и се застъпи гледището, че тези граматични форми сигнализират преди всичко съотношение по време, съвсем естествено се стига до извода за подчертано темпоралния й характер. Той се изтъква в почти всичките, станали вече класически съчинения по българска граматика, с автори предимно българи (Трифонов 1908, Цонев 1937, Андрейчин⁷ 1938 и 1978 (1944), Теодоров-Балан 1940, Маслов 1954, Мирчев 1978, Иванова-Мирчева 1962, Стоянов 1964, Бунина 1970), в направените от по-млади изследователи през последните двайсетина години сериозни проучвания на българската глаголна система (Станков 1967а и 1969, Пенчев 1967, Герджиков 1973а и 1973б, 1976, 1988, Пашов 1976), както и в излязлата през 1983 г. "Граматика на съвременния български език", том 2., издание на БАН (Пантелеева 1998: 45).

Постановките на всички цитирани учени и задълбочено проведеният анализ на съответните структури дават основание на Пантелеева да заяви категорично, че

Futurum praeteriti притежава безспорно темпорално значение с явно футурен характер, благодарение на което представя равноправен член на темпоралната система на българските глаголни времена (Пантелеева 1998: 92).

Макар в редица трудове⁸ да сме отделили нужното внимание на въпроса за категориалната принадлежност на "-RIA формата" в системата на испанския глагол, тук отново ще се наложи да вземем отношение по този проблем на фона на съществуващите противоречиви становища, изразени от редица видни испански учени.

През първата половина на ХХ в. повечето романисти възприемат "-RIA формата" като представител на отделно наклонение - "условно". Подобна позиция е особено характерна за френските езиковеди. Още Мартине (1968: 16-17) обаче усеща нецелесъобразността да се приравнява статутът на кондиционала с този на останалите две наклонения (индикатив и сюбжонктив) във френския език⁹. Според испанския учен Вейга (1991: § 11, 3.10.7, бел. 95) позицията на френските езиковеди, довела до обособяването на conditionnel като отделно наклонение във френския език, предизвиква ответната реакция на Испанската академия на науките, която не закъснява да "създаде" т.нар. "potencial" ("condicional") като отделно наклонение и в този език. Дискусиите продължават и през втората половина на миналия век, а испанистите не успяват да постигнат съгласие по въпроса за същността на "кондиционала". В друго свое изследване Вейга обръща внимание на това важно обстоятелство, като изтъква следното:

Функционалният статут на кондиционалните форми и мястото, което заемат в структурата на глаголната система, са едни от най-дискутираните проблеми в историята на испанското езикознание. Причината за постоянните спорове по тези въпроси се крие в твърде широката гама от оттенъци на темпоралните и модалните значения, които тези форми са в състояние да изразяват; по всичко личи, че подобно многообразие трудно би могло да бъде сведено до едно-единствено значение (Вейга 1995: 201).

Няколко страници по-нататък цитираният испански езиковед прави следното уточнение:

Както установихме, cantaría може да изразява не една и не две, а цели три вида съдържателни комбинации с модално-темпорален характер. В началото на това изследване, което цели да установи наличие на явления с функционален характер, следва да се запитаме дали тези съдържателни комбинации могат да бъдат обяснени като варианти на едно-единствено общо модално-темпорално значение, или по-скоро обратното: трябва да приемем, че една и съща глаголна форма е в състояние да изразява повече от една комбинация от функционални стойности с модален и темпорален характер (Вейга 1995: 205)¹⁰.

В позицията на цитирания испански учен се откриват аспекти, които я сближават със становището на българския езиковед Герджиков (1984). Във връзка с някои явления, свързани с историческия развой на българския език, Герджиков извежда понятието "бипартиципанти" и го обяснява по следния начин:

Един от начините, по които възникват новите категории в езика, е такъв, че субкатегорията, която е дала тласък за възникването на новата категория, се включва както в старата, така и в новата парадигма и по такъв начин се разцепва на две формално съвпадащи субкатегории. […]. Подобни форми могат да се нарекат бипартиципиални форми, или бипартиципанти (Герджиков 1984: 228-229).

Малко по-нататък Герджиков ще поясни:

Така стоят нещата в исторически план. Историческото обяснение обаче не отменя въпроса, как трябва да се тълкуват съответните съвпадения от чисто синхронна гледна точка. […]. Касае се за форми, които са членове на две категории - "по съвместителство" тези форми заемат място в две парадигми, нещо повече - необходими са съгласно законите на формалната и смисловата организация на категориите и в двете парадигми. […] при бипартиципиалните форми между двата члена съществува историческа и семантическа взаимовръзка. […] бипартиципиалните форми не могат да се разглеждат като форми с едно място в системата - самата система изисква те да заемат две места. […]. Наистина тук принципът за граматическата категория като единство от форми и значение се нарушава, но този принцип се нарушава и при същинската граматическа омонимия (Герджиков 1984: 229-231).

Благодарение на граматичната омонимия в съвременния испански език се проявяват няколко семантични стойности на "-RIA формата", намиращи израз при следните й реализации в речта:

1. Като индикативна структура "-RIA формата" изразява темпорална следходност в подчинени изречения по отношение на главен глагол-сказуемо в минало време, срв.: Dijo que llegarían a tiempo. (= Каза, че щяха да пристигнат навреме¹¹).

2. Като модално маркирана форма "-RIA формата" се употребява в независими съобщителни изречения, в които, дори и без да е въведена от модално наречие, изразява проблематични (възможностни и/или вероятностни) съждения относно минали действия или състояния, срв.: En aquel momento su novia estaría en la playa disfrutando del sol. (= В онзи момент годеницата му навярно бе на плажа и се наслаждаваше на слънцето).

3. "-RIA формата" се използва в преки и в косвени модални "псевдовъпроси" (риторични въпроси), в които изразява възможностна (но не и вероятностна!) предположителност, срв.: ¿Estaría soñando o lo que estaba sucediendo a mi alrededor era la misma realidad? (= Сънувах ли [= възможно ли бе да сънувам] или онова, което се случваше около мене бе самата действителност?)

4. Като структура, чието специфично модално значение зависи от въведеното неизпълнимо условие в протазиса, "-RIA формата" изразява иреалност в аподозиса на нереалните условни периоди.

От гореизложената позиция на Вейга става ясно, че в испанския език съществуват граматични форми, които заемат две и дори три различни места в системата на глагола. В съгласие с Герджиков ще ги наречем "трипартиципанти". При двойката cantará₁ / cantará₂ е налице типична проява на бипартиципиалност: формата cantará₁ изразява следходност по отношение на ориентационния момент М₁; формата cantará₂ е маркирана в модално отношение и e в състояние да изразява различни модални значения: ‘епистемична възможност’ и/или ‘вероятност’. В случая с "-RIA формата" (cantaría₁ / cantaría₂ / cantaría₃) обаче става дума за грамема, която заема три места в глаголната система на испанския език.

Формите cantaré₁ и cantaría₁ са индикативни структури - основно средство за изразяване на темпорална следходност спрямо М₁ и, съответно, спрямо М₂. Формите cantaré₂ и cantaría₂ също са индикативни, но ако бъдат подложени на темпорална дислокация, се реализират съответно като епистемичен презенс (изразяващ възможност или вероятност по отношение на момента на изграждане на проблематичното съждение, който съвпада с момента на говоренето = мисленето), срв.: Ahora mismo estará leyendo en la biblioteca. (= В същия този момент навярно чете в библиотеката) и епистемичен имперфект (изразяващ възможност или вероятност по отношение на момент, отминал спрямо момента на изграждане на проблематичното съждение), срв.: Еn aquel momento estaría trabajando en el huerto. (= В онзи момент навярно работеше в градината). Без да се откъсват от системата на индикатива, формите cantaré₂ и cantaría₂ и техните сложни корелати изграждат двуядрена логико-оценъчна модална категория, различна от наклонението¹², която нарекохме "относителна достоверност" (Китова 2005). Формата cantaría₃ също е модално маркирана и изразява иреалност в аподозиса на нереалните условни изречения: в този смисъл би могло да се говори за наличие на условни форми¹³ в испанския език.

Ще обобщим схващанията за същността на "-RIA формата" в съвременния испански и португалски книжовен език¹⁴ като си послужим с мисълта на Попов, изказана по повод статута на структурата щях да + сегашно време в съвременния български език:

Колкото се отнася до формите, образувани с "щях да", които в по-старите курсове по граматика се разглеждаха само като модални форми (условно наклонение), а в по-новите само като темпорални, трябва да отбележим, че основното им значение е темпорално, но вторичното им значение е модално (Попов 1971а: 33-34).

Основната теза, залегнала в представената работа, произтича от схващането на Иванова-Мирчева, според която

[...] бъдещи действия езикът може да изразява по описателен начин, т.е. чрез използването на средства, които сами по себе си не са форми за бъдеще време, но които имат възможност на изразяват именно бъдещи действия (Иванова-Мирчева 1962: 4).

Авторката разграничава средствата, изразяващи бъдещо действие, от една страна, от граматичните форми (граматикализирани средства) за бъдеще време, от друга. Струва ни се подходящо в случая да въведем понятията "темпорална следходност" и "бъдеще време", първото от които е по-общо и включва в себе си второто. Следходността отговаря на абстрактното триделно измерение на граматичното (езиковото) време; същевременно отговаря и на логически обективно съществуващия момент след, противопоставящ се на моментите сега и преди. Разбира се, от философска гледна точка времето има само едно измерение¹⁵. Формализацията на граматичната категория бъдеще време не е задължителна (Ванников 1969): присъствието й в даден език зависи от наличието на противопоставяне в него на трите типа съотнесеност, отговаряща на "пълната семантична система на абсолютното време" (Ванников 1969; вж. също Бунина 1970: 28). От структурно-типологична гледна точка организацията на граматичното време може да бъде пълна (при пълна формализация на системата на абсолютното граматично време според Ванников) или тричленна:

МИНАЛО <――> СЕГАШНО <――> БЪДЕЩЕ

Напълно възможно е да съществуват и езици с "формална редукция на пълната семантична система на абсолютното граматично време", т.е. езици с двучленна темпорална организация, от типа:

МИНАЛО <――> {СЕГАШНО + БЪДЕЩЕ}

При този тип организация на темпоралната система бъдеще време не получава собствен формален израз. Въпреки това и в този тип глаголна система неминуемо присъства категорията следходност, доколкото всяко сегашно (не-минало) време се оказва следходно по отношение на миналото.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички оригинални цитати от непреведени на български език чуждестранни автори са представени в наш преводен вариант. [обратно]

2. Терминът "вербална перифраза" ("перифрастична конструкция") е познат предимно в областта на романското езикознание. В славянската и българската граматична литература се е наложил терминът "глаголно словосъчетание" (срв. Попов 1979: 32-50). Приемаме романския и българския термин за тъждествени, което ще ни позволи да ги употребяваме алтернативно. [обратно]

3. Някои испанисти също поставят въпроса за формално-функционалната близост, която съществува между futurum и futurum praeteriti. Срв. по този повод мнението на Алонсо и Енрикес Уреня (1971: 232): "Макар Бельо да доказва [...], че estaría е време на индикатива, не по-малко вярно е, че останалите употреби на тази форма притежават специфично модално значение. И все пак, ако по тази причина -ría формата се възприеме като отделно наклонение, в него би трябвало да се включи и бъдеще време estaré...". [обратно]

4. За разлика от българския език, в който формите от вида бих пял, бих купил, бих написал се срещат и в протазиса на условния период [според Пантелеева (1998: 39) най-вече в протазиса на реалните условни периоди], в испанския и в португалския език в подчиненото изречение на условните изречения, били те реални или нереални, по принцип не се употребява нито една от четирите футурни структури. Необходимо е да подчертаем и следната характерна особеност: в староиспанския език (някъде докъм ХVІ в.) са съществували (в португалския език съществуват и днес) специални форми (проста и сложна) за БВ на конюнктива (исп. subjuntivo; порт. conjuntivo). В съвременния португалски език простият конюнктивен футурум се появява в протазиса на реалните условни периоди, в които изразява несигурност и евентуалност, срв.: Se ela sair, peça-lhe que compre paõ. (= Ако излезе, помоли я да купи хляб). [обратно]

5. Всъщност "-RIA формата" изпълнява три функции, две от които притежават модален характер. [обратно]

6. Тук няма да засягаме специфичната функция на щях да пея, която се употребява в аподозиса на нереалните условни изречения за изразяване на модалното значение ‘иреалност’ (по този въпрос вж. Пантелеева (1998: 93-95; 46-47, § 1.2.1). Като се позовава на мнението на редица изтъкнати езиковеди, Пантелеева подчертава: "[...] Л. Андрейчин е уловил най-същественото в семантиката на futurum praeteriti: че "прякото отношение на времето на самото действие към момента на говоренето е   б е з р а з л и ч н о, тъй като значението на тия форми обхваща действието с а м о   ч р е з   п о с р е д с т в о т о (разр.а. - Хр.П.) на другия ориентационен момент". От тази именно особеност произтича "отклоняването" на вниманието - при възприемането на това глаголно време - от реалността (с която най-често се свързва индикативът) и насочването му извън нея, към иреалността (според конкретната речева ситуация, възприемана като "хипотетичност", "потенциалност" или "неосъщественост" въобще). Това, без съмнение, е довело до откъсването на бъдеще време в миналото от темпоралността, до "изваждането" му от хронологичната линия на повествованието и до преосмислянето му като наклонение (кондиционал), както е станало при редица автори (Вайганд 1907, Младенов 1979 (1929), Болийо 1933, Голомб 1964, Арънсън 1967, Косеска 1977, Асенова 1989). Добре насочва към причината за "атемпоралното" интерпретиране на futurum praeteriti от споменатите лингвисти, казаното на страниците на задълбоченото изследване, посветено на него, от Зб. Голомб: този тип conditionalis "сам по себе си не изразява никакво темпорално отношение с оглед на момента на говоренето: от темпорална гледна точка той е немаркиран", а "неговото най-често отнасяне към миналото съобразно съотнасянето минало-сегашно, произтича от простия факт за наличие на иреален характер на формата, която го представлява" (Голомб 1964: 19)." Както ще установим, подобни разсъждения не са чужди и на испанските езиковеди, които в продължение на десетилетия спорят по повод темпоралната и/или модалната природа на "-RIA формата". Що се отнася до двата романски езика, които са обект на анализ в представената разработка, считаме, че проблемите са идентични и засягат в еднаква степен и двата езика. В този смисъл е нецелесъобразно да се допускат различия при тълкуването на семантиката на "-RIA формата" в испанския и в португалския език. [обратно]

7. Андрейчин описва по следния начин значението на формата щях да + сегашно време: "Бъдеще време в миналото означава действие, което се явява като бъдеще спрямо някой минал момент, за който се говори. [...]. С други думи казано, бъдеще време в миналото означава двояко отношение във времето: от една страна означаваното действие се явява като бъдеще спрямо момента, за който се говори (означен чрез някой специален израз или косвено чрез друго действие), а тоя момент пък се явява от своя страна минал спрямо момента на говоренето. Прякото отношение на времето на самото действие към момента на говоренето е безразлично, тъй като значението на тия форми обхваща действието само чрез посредството на другия ориентационен момент (курсив наш - М.К.). Затова при наличността на такъв минал момент това време трябва да се употреби дори и тогава, когато означеното действие се явява бъдеще и спрямо момента на говоренето: "Щях утре да замина, но отложих. - Ах, господин Огнянов, какво щяхте да направите! (Ив. Вазов)" (Андрейчин 1978: 211-212; цит. по Пантелеева 1998: 46, § 1.2). [обратно]

8. Срв. Китова (1979: 282-293); Раданова, Китова (1985); Китова (2005). В последния труд сме анализирали подробно полюсните позиции на известни испански езиковеди. В изследването си, посветен на видовете модални стойности и граматичните средства за изразяването им в съвременния испански език, Маринер Бигора (1971: 209-252) посочва, че дискусионните въпроси около статута на испанския "кондиционал" не могат да бъдат решени, ако изследователят подходи към тях от една-единствена "обединяваща" - темпорална или модална - гледна точка. Ученият подчертава също така, че едни и същи формални опозиции в даден език са в състояние да се организират около множество семантични стойности, което поражда граматични омонимии, дължащи се на полифункционалния характер на отделни граматични форми. Испанският езиковед има предвид "двойствената" природа на "-RIA формата", назовавана с различни, често противоположни термини в историята на испанското езикознание. Разнопосочното функционално поведение на cantaría е факт, с който учените са длъжни да се съобразяват. Маринер Бигора предприема свой опит да се намеси в "заплетената история с непрестанното преоткриване на тази форма", като още в самото начало проличава желанието му да акцентира върху модалната й същност. Особен интерес предизвиква стремежът на автора да предложи доказателства в подкрепа на тезата, че cantaría няма нищо общо с априорно изведеното в испанския език "условно наклонение". Аргументите на Маринер Бигора са изключително ценни за изясняване статута на "-RIA формата". Ученият приема, че тя би могла да се отъждестви с условното наклонение, ако се среща с подобно значение само в условните изречения. Факт е обаче, че cantaría се употребява в независими предикации; факт е също така, че е единствената форма, която се използва наред със структурите на останалите две наклонения (индикатив и субхунтив) в аподозиса и никога не се употребява в протазиса на нереалните условни периоди. Фактическото неизпълнение на горепосоченото изискване принуждава испанския езиковед да отхвърли както термина, така и концепцията за съществуването на условно наклонение в испанската глаголна система. Маринер Бигора изгражда своя модална триада, която изглежда по следния начин: ученият приема по принцип, че в испанския език съществуват три наклонения: индикатив (наклонение на реалността), декларативен иреалис (наклонение на нереалността, което включва двете форми на имперфекта на конюнктива cantara / cantase и формата cantaría, както и съответните им сложни корелати) и потенциалис (наклонение на чистата фикция, коeто включва останалите форми на традиционния испански конюнктив - презенса cante и перфекта haya cantado). Едно от уязвимите звена в модалната теория на Маринер Бигора се свързва с интерпретацията му на функционално-семантичната природа на простия футурум cantaré. Няма съмнение, че испанският езиковед Маринер Бигора (1971: 234-235) схваща футурума като индикативна форма, която изразява сигурност или вероятност в рамките на не-иреалността. С цел да обясни особеното функционално поведение на футурума, ученият защитава тезата за съществуването на граматична омонимия между семантично различните cantará₁ и cantará ₂. В концепцията на испанския учен проличава смущаващо разкъсване на членовете на две парадигми, между които съществува впечатляваща функционално-семантична симетрия. Не бива да забравяме, че "-RIA формата" възниква по модела на романския футурум и също като него е в състояние да изразява темпорални и модални значения, съответно в плана на сегашното и на миналото. Ето защо е трудно да се приеме позицията на Маринер Бигора, според когото простият футурум cantará остава в рамките на индикатива и не намира място сред структурите на декларативния иреалис. За разлика от Маринер Бигора, Рохо (1974: 68-149) се проявява като убеден привърженик на идеята за темпоралната природа на "-RIA формата". [обратно]

9. Вж. по този повод Вейга (1991: 106, бел. 95). [обратно]

10. В същия труд испанският учен (1991: 207) дава следния категоричен отговор на този ключов въпрос: "В действителност cantaría е омонимен звуков израз на три значещи единици, отговарящи на три различни комбинации от значения с модално-темпорален характер [...], които се противопоставят една на друга в системата благодарение на едновременното действие на две категории - наклонение и време". [обратно]

11. Тази употреба в испанския език е задължителна и произтича от изискването за т.нар. "съгласуване на времената и наклоненията". Тъй като в българския език липсва подобен род съгласуване, точният превод на испанското изречение трябва да е: Каза, че ще пристигнат навреме. [обратно]

12. Впрочем още Вейга (1991: 30, § ІІ,3.2) подчертава следното: "В редица случаи са правени опити да се отъждестви модалността с наклоненията, когато всъщност езиковата реалност подсказва, че могат да се посочат функционални различия с модален характер извън всякакви различия между отделните наклонения, схващани като затворени и независими парадигматични единства. Различни глаголни форми, а не само проблематичната форма cantaría, могат да изразяват повече от едно модално и повече от едно темпорално значение, което трябва да ни накара да се замислим, че е напълно възможно две или повече глаголни форми, чиято темпорална и модална семантика са доказани чрез комутация, да притежават формално идентични означаващи". [обратно]

13. Имат се предвид формите за futurum exactum и futurum exactum praeteriti. [обратно]

14. Не сме имали възможност да проучим в подробности състоянието на португалската модално-темпорална система, която е по-сложна от испанската. Съществуват обаче основания да смятаме, че и в португалския език нещата не са по-различни. [обратно]

15. Интерес представлява схващането на Кошевая (1972: 156). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2013
Мария Китова. Граматични и лексикално-синтактични средства за изразяване на темпорална следходност (Сравнително-съпоставителен анализ върху материали от съвременния български, испански и португалски книжовен език). Варна: LiterNet, 2013.