VІ. СЪПОСТАВИТЕЛЕН ФОРМАЛНО-ФУНКЦИОНАЛЕН АНАЛИЗ В СИНХРОНЕН ПЛАН

Мария Китова

web | Граматични и лексикално-синтактични средства...

Въз основа на анализа на фактите и предвид аналогиите в историческия развой на граматичните и лексикално-синтактичните средства за израз на темпорална следходност във всеки един от трите езика, стигнахме до следните изводи:

1. Изразяване на следходност спрямо М₁

1.1. Най-употребяваното средство за изразяване на следходно действие, както по отношение на М₁, така и по отношение на М₂, в съвременния български книжовен език е грамемата за БВ. Тя се характеризира с изявено функционално надмощие над останалите средства, които също изразяват предстоящи действия. В българския език БВ представлява обособена функционална единица (ФЕ), реализираща се на равнището на нормата с два варианта, възникнали от аналитични структури, образувани с различни управляващи глаголи - искам и (не) имам.

а) положителна форма - ще + сегашно време на глагола, носещ семантиката на словосъчетанието (ще пиша, ще говоря, ще гледам);

б) отрицателна форма, с две алоформи: а) няма да + сегашно време (няма да пиша, няма да говоря, няма да гледам) и б) не ще + сегашно време (не ще пиша, не ще говоря, не ще гледам), които са функционално неравностойни - преобладава структурата няма да + сегашно време¹.

В обработения езиков материал положителният вариант на разглежданата ФЕ се среща значително по-често от отрицателния. От този факт не бива да се правят прибързани заключения: не съществуват основателни причини да се предполага, че отрицателният вариант се употребява по-рядко; явлението със сигурност се дължи на стилистичните особености на произведенията, които ни послужиха за оформяне на езиковия корпус - основа на анализа. В съгласие с повечето езиковеди по-важно е да отбележим, че структурата няма да + сегашно време е предпочитана пред алоформата не ще + сегашно време. Маслов (1982: 243), напр., възприема структурата не ще + сегашно време като "по-книжна". Доколкото обаче данните на нашия езиков експеримент са извлечени именно от литературни произведения, можем да заключим, че словосъчетанието не ще + сегашно време изобщо е по-слабо употребяваната алоформа на отрицателния вариант на ФЕ "бъдеще време".

Тук следва да отбележим една структурно-типологична разлика между българския език, от една страна, и двата романски езика, от друга. Както посочва Стойков (1960: 240), по причини от исторически и функционален характер в българския език отрицателното бъдеще време е получило собствен формален израз, докато в двата романски езика отрицателната форма за бъдеще време не се изразява по морфологичен, а по синтактичен начин: чрез отрицателна частица (no в исп. език; não в порт. език), която се поставя непосредствено пред отричаната форма (синтагма) и се пренася върху целия следващ изказ (срв. в исп. език cantaré = ‘ще пея’ // no cantaré = ‘няма да пея’)². Българската глаголна система се отличава с подчертано формално богатство (вж. Пашов 1974: 528-534). В сравнение с парадигмата на който и да е български глагол, парадигмата на всеки испански и португалски глагол е изградена от по-малко на брой форми, като общо взето съотношението е близо 1:6 в полза на българския глагол. Несъмнено за това допринасят и формалните варианти на БВ.

1.2. По експериментални данни най-слабо употребяваното средство, изразяващо следходност по отношение на М1, в съвременния български книжовен език е грамемата за БПВ. Фактът е известен и не буди учудване. Освен това той е валиден в еднаква степен и за изследваните романски езици. Както в българския, така и в испанския и в португалския език сложните форми за БПВ и за БПВМ са с редуцирана функционалност. Явлението има исторически корени. Факторите, които все пак допринасят за запазването на тези структури в глаголните системи и на трите езика имат функционален характер. В системата на българския глагол е напълно активна опозицията между НЕ-РЕЗУЛТАТИВНИ <――> РЕЗУЛТАТИВНИ времена. Според Пашов,

Българските глаголни времена се подреждат по отношение на това, дали показват отношение на глаголното действие към даден ориентационен момент (акционност), или показват отношение на резултат от действие към ориентационния момент (резултативност) в стройна система. Както се вижда, на всяко акционно време отговаря съответно резултативно (Пашов 1965: 95).

Принципът на структурна организация на глаголната система в романските езици е по-различен. Този принцип, който също е предпоставка за изграждане на стройна и симетрична система, има отношение както към темпоралността, така и към аспектуалността, и се изразява в противопоставянето на простите форми на съответните им сложни корелати: всяка сложна форма изразява предходност (темпорална характеристика) и завършеност (аспектуална характеристика) по отношение на съответната проста форма. В испанския и в португалския език само простият перфект (аористът) прави изключение, защото по произход е перфективна форма с проста структура³.

1.3. В съвременния български книжовен език структурата ще да + сегашно време е ендемична. Тя бе регистрирана само у Антон Дончев (2 случая), което несъмнено се дължи на жанровите характеристики на историческия му роман, както и на подчертаната тенденция към архаизиране на езика, постигнато от автора на "Време разделно" като стилистичен ефект⁴.

1.4. Сред синтактичните средства, изразяващи следходност, първо място по честота на употреба заема СГС с модалния глагол (НЕ) МОГА в два варианта: изменяема форма (мога да правя, можеш да правиш, и т.н.) и неизменяема форма (може да правя, може да правиш, и т.н.).

1.5. По експериментални данни най-слабо употребяваното глаголно словосъчетание, изразяващо следходно действие по отношение на М₁, се оказа СГС с глагола ИМАМ, също с два варианта: изменяема форма (имам да правя, имаш да правиш, и т.н.) и неизменяема форма (има да работя, има да работиш, и т.н.). Резултатът от нашето изследване противоречи на мнението на някои български езиковеди, които са склонни да признаят на словосъчетанието има(м) да + сегашно време статут на същинска грамема за БВ. За да подчертае, че с течение на времето отношението на езиковедите към тази структура се е променяло, Харалампиев изтъква следното:

Интересна еволюция се наблюдава в схващанията на А. Теодоров-Балан. То преминава от пълно подминаване на въпроса за природата на има-съчетанията, през категорично отричане на възможността да бъдат определяни като форми за бъдеще време, а накрая стига до причисляването им, без уговорка, към формите за бъдеще време (Харалампиев 1981: 118).

Ако това е така, би следвало тази структура да заема едно от първите места по честота на употреба сред останалите глаголни словосъчетания за израз на темпорална следходност. Тук сме длъжни да направим известна уговорка. Нека си припомним позицията на Георгиев (1962: 294) относно т.нар. от него "минало резултативно време", образувано от "имам + минало страдателно причастие": ученият изрично подчертава, че употребата му е присъща преди всичко за "разговорния стил, обаче се избягва в писмения". Същото може да се твърди и за употребата на има(м)-съчетанията като изразни средства на темпоралната следходност: като носители на езика трябва да посочим, че те се срещат често в речта. Според концепцията на Косериу

[...] само някои от многобройните нововъведения, които възникват в речта, се възприемат и се разпространяват, защото само някои от тях отговарят на възможностите и нуждите на функционалната система или пък намират подходящи условия благодарение на състоянието на междуличностното езиково познание. Дадена езикова промяна започва и винаги се развива като "подмяна" на определена езикова норма. Но, за да може да се "подмени" нормата, е абсолютно необходимо да са налице следните условия: или подмяната да е функционално изгодна и необходима, или нормата да бъде пренебрегната, или пък пренебрегването й да не се отразява на функционалността на езика (междуличностната комуникация) (Косериу 1973: 138-141).

От гореизложеното става ясно, че езиковите нововъведения се реализират на индивидуалното равнище на речта; оттам, при наличие на благоприятни условия, част от тях могат да преминат на равнището на езиковата норма и да станат част от езиковата система. Няма съмнение, че на равнището на речта има(м)-съчетанията с футурна семантика се употребяват много по-често и конкурират същинската грамема за БВ. Дали те ще се наложат и в системата на езика, зависи преди всичко от наличието на онова, което Косериу нарича "функционална необходимост". В процеса на изследването ще се опитаме да дадем отговор на този съществен въпрос, който накратко ще формулираме така: съществува ли в съвременния български език функционална необходимост от граматикализация на някои лексикално-синтактични словосъчетания за израз на предстоящо действие?

1.6. Използването на сегашно вместо бъдеще време в съвременния български език е доста ограничено в сравнение с употребата му през старобългарския период. Все пак тази темпорална неутрализация се предпочита пред възможността за изразяване на следходно действие чрез някакво глаголно словосъчетание.

1.7. Паралелно с някои синтактични съчетания от типа трябва да + сегашно време, мога да + сегашно време, има(м) да + сегашно време, в българския език се употребяват и структури от вида ще трябва да + сегашно време, ще мога да + сегашно време, ще има да + сегашно време, които ще наречем "двойно футурни". В изследването си, посветено на същността на СГС в българския език, Лемп (1980) установява, че при СГС времето се определя изключително от формата на V₁, който може да се срещне спрегнат във всички глаголни времена. Изводът му е важен за нас. Съгласно позицията на Лемп приемаме, че са възможни следните типове структури:

Тази постановка оборва твърдението на Чолакова, че в структурата има + да + спрегнат глагол ИМА запазва лексикалното си значение:

Затова и не случайно при изразяване на предстоящо действие тази лексема се употребява и във форма за бъдеще време. [...], срв. с НЯМА, където такава употреба е невъзможна "*ще няма да чака" (Чолакова 1978: 140).

Всъщност става дума за четири различни структури: (а) ще чака; (б) няма да чака; (в) има да чака и (г) ще има да чака, при които словосъчетанието (б) е форма на отрицателното БВ, противопоставяща се на (а); структурата (г) дублира значението на (в), а структурата *ще няма да чака е невъзможна, защото в случая не се реализира формулата ще + V₁ финит. + да + V₂ финит., тъй като НЯМА не е самостоятелна глаголна лексема. Срв. по този повод мнението на самата Чолакова (1978: 130, ІІ.2.), според която "няма е деграматикализирана като глаголна лексема, тъй като тук тя не е носител на признак за глаголно действие".

Двойно футурни конструкции се срещат и в двата анализирани романски езика. Този вид структури обаче не се реализират при перифразата със спомагателен глагол ir (a) + инфинитив, която функционира като същинско БВ. В тази перифраза спомагателният глагол може да се употреби само в презенс или имперфект на изявително наклонение: ако се яви спрегнат в друго време, управляващият глагол губи стойността си на спомагателен, възвръща собствената си семантика на глагол за движение, а конструкцията престава да изразява следходност. Следователно словосъчетанията от вида iré a ver (в исп. език) и irei ver (в порт. език) не може да се използват вместо или паралелно с voy a ver / vou ver: първата структура изразява бъдеще време на глагола вървя, отивам и означава "ще отида да видя"; втората перифраза изразява бъдеще време на глагола виждам, видя и следва да се преведе на български език като "ще видя". Дали това е валидно в същата степен и за останалите перифрази с инфинитив? Да сравним структурите:

a) puedo hacerlo por ti (= мога да го направя за тебе)

б) podré hacerlo por ti (= ще мога да го направя за тебе)

MAŇANA (= УТРЕ)

в) tengo que hacerlo por ti (= трябва да го направя за тебе)

г) tendré que hacerlo por ti (= ще трябва да го направя за тебе)

Независимо от времето на финитния глагол действието, изразено чрез глаголните словосъчетания, е бъдещо и в четирите случая. Нека съпоставим горепосочените испански перифрази с някои от най-употребяваните български СГС:

(а) има да чакаш!

(б) ще има да чакаш!

(в) трябва да чакаш!

(г) ще трябва да чакаш!

Ако приемем, че структурата има да + сегашно време е в състояние да изрази следходно действие, то употребата на V₁ в бъдеще време едва ли променя чувствително темпоралното значение на цялото словосъчетание. Защото при ще има да чакаш става дума не за БВ на V₁ (има) + някакво допълнение, а за БВ на V₂, т.е. налице е двойно футурна структура. Същото се отнася и до словосъчетанието с модалния глагол трябва. В българската граматична литература съществуват опити да се даде някакво обяснение на тези случаи. Убедително звучи мнението на Харалампиев, според когото

[...] би било прибързано да виждаме в тези случаи начална степен на изместване на формите с ИМА от тези с ЩЕ. По-вероятно е да се тълкуват като стремеж частицата "ще" да се наложи като единствен граматичен показател за футурност. В същото време появата на частицата "ще" в ИМА-съчетанията още веднъж доказва, че те са форми за бъдеще време, а не синтактични съчетания (Харалампиев 1981: 120).

 

2. Изразяване на следходност спрямо М₂

2.1. За изразяване на следходност по отношение на М₂ в съвременния български език в преобладаващия брой случаи пак се използват формите за БВ, а не специално обособената форма за БВМ (срв. Табл. 4). Този факт е интересен и ще бъде анализиран на съответното място.

2.2. В обработения от нас български езиков материал не бе регистриран нито един случай на употреба на БПВМ като форма за изразяване на темпорална следходност спрямо М₂. Сам по себе си показателен, фактът подкрепя изразеното и коментирано становище на Деянова (1970) за слабата употреба на тази глаголна форма. До голяма степен това е валидно и за изследваните романски езици, в които БПВ и БПВМ също се употребяват рядко и то при наличие на строго определен синтактичен контекст.

 

3. Съпоставителна интерпретация

Общо взето и в трите съпоставяни езика граматичните форми за БВ не изобилстват (като брой форми) на равнището на книжовния език. Според нас този факт може да се обясни с обстоятелството, че БВ не е разказвателно, а преди всичко диалогично време (вж. Попова 1974: 552). Независимо от това, както в българския, така и в двата романски езика, най-широко разпространеното средство за изразяване на следходност спрямо М₁ е грамемата за БВ. Но между българския и двата романски езика, които в този случай почти не се различават в структурно отношение, се открива една съществена и значима разлика: докато в съвременния български книжовен език формата за БВ е абсолютно преобладаваща в рамките на подсистемата на средствата за изразяване на темпорална следходност, то в съвременния испански и португалски книжовен език БВ се употребява много по-малко. При това следва да обърнем внимание на следния факт: приведените от нас цифрови данни отразяват спецификата на книжовната норма на двата романски езика; макар и непотвърдени на този етап с фактически доказателства, наблюденията ни подсказват, че на равнището на говоримия испански и португалски език процентът на употребата на собствено футурната форма със сигурност ще се окаже още по-нисък. Изводът се налага сам по себе си. Като изключим ограничената употреба на сегашно вместо бъдеще време в българския език, както и незначителната употреба на БПВ, то се оказва, че в този език само в 11,3% от случаите се използват други повече или по-малко граматикализирани средства за израз на предстоящо действие спрямо М₁. В двата романски езика положението е различно; различни са преди всичко съотношенията между елементите, формиращи подсистемата на средствата за изразяване на следходни действия. Ще посочим на първо място конструкцията ir (a) + инфинитив, широко разпространена и с висока честота на употреба и в двата романски езика до такава степен, че повечето езиковеди я приемат като функционален еквивалент на същинското БВ. Ще добавим, че - като функционален вариант на ФЕ "бъдеще време" - конструкцията ir (a) + инфинитив се намира в диастратична и стилистична дистрибуция: тя се реализира преди всичко в говоримия език, където характеризира диалога, за разлика от другия функционален вариант - същинското БВ, чиято употреба е присъща най-вече на книжовната норма и на някои видове стил. Що се отнася до останалите перифрастични конструкции, образувани от различни модални управляващи глаголи + инфинитив, то както отбелязват Катагошчина и Волф,

[...] природата на различията между двата езика в подсистемата на перифразите е очевидна - става дума за общност на структурните типове при различия в реализацията им. [...]. От една страна, различията между перифразите в двата езика се състои в различното оформяне на съотносителните редове - при инфинитива варират предлозите и съюзите. [...]. В португалския език разнообразието на конструкциите в пределите на всеки структурно-семантичен ред е малко по-голямо, което се дължи на по-широкия кръг предлози при инфинитива и по-големия брой спомагателни глаголи. Както може да се види, различията между испанския и португалския език в подсистемата на неличните глаголни форми са свързани не толкова с различия между морфемните структури на формите и тяхната семантична съчетаемост, колкото с различия при групирането им и съотношенията им с други елементи на езиковата система (Катагошчина, Волф 1968: 194-197).

Тези факти внушават идеята, че съвременният етап от развитието на двата романски езика се характеризира със своеобразна вътрешна реорганизация на подсистемата на средствата за изразяване на предстоящи действия. Нещо повече. Данните от езиковия експеримент подсказват, че изконните грамеми за БВ се намират в процес на функционално отстъпление. Процесът вероятно е започнал доста отдавна, като от равнището на речта е преминал в нормата и е на път да намери отражение в системата на двата езика. В това се корени една от съществените разлики между българския и двата романски езика - особеност, която без съмнение е свързана с различната конфигурация на подсистемата на средствата за изразяване на темпорална следходност. Абсолютното надмощие на граматичната форма за БВ в българския език предопределя относителния дял, който се пада на останалите синтактични средства, повечето от които едва ли са достигнали значителна степен на граматикализация. Макар и в зародиш, наченки на подобен процес се забелязват и в българския език. Друг въпрос е, дали подобни словосъчетания имат шанс да се развият и, подобно на испанските и на португалските футурни перифрази, да се превърнат в мощни конкуренти на същинските футурни грамеми в българския език.

Диахронният анализ показа, че онова, което отличава старобългарската подсистема на формите за изразяване на бъдещо действие от съответните подсистеми в староиспанския и старопортугалския език, е изчезването на инфинитива. От този момент нататък старобългарският език поема по различен път на развитие: след изместването на инфинитива от финалната да-конструкция българските футурни структури запазват присъствието на сегашното време във футурната структура, благодарение на което се радват на формална и функционална стабилност. Обратно: по пътя на постепенната граматикализация на изходните модални перифрази в испанския и в португалския език се стига до вторичен синтез на елементите на конструкциите; това, от своя страна, довежда до заличаване на връзките между спомагателния глагол, спрегнат в актуално или не-актуално сегашно време, и пълнозначния глагол в инфинитив. Ето защо в историята на романските езици се наблюдава процес на обновление на футурните грамеми, който бихме могли да представим схематично по следния начин:

Налице е цикличен развой, чиято диалектическа същност намира проява в: а) отрицание на по-старите унаследени модални структури чрез постепенната им темпорализация по пътя на вторичната аглутинация (вторичен синтез); б) отрицание на отрицанието - поява на нови аналитични модални структури - процес, който със сигурност е свързан с развитието на романските езици от синтетизъм към аналитизъм.

В съвременния български език положението е коренно различно. Въпреки пълната десемантизация на спомагателния глагол и превръщането му в неизменяема морфема показател за бъдещност, БВ запазва аналитичната си структура и не влиза в противоречие с типологията на езиковата система; освен това в съвременната форма за БВ прозират не само елементи от старобългарското съчетание, но се е запазила непокътната и формата на СВ като задължителен компонент на изходната модална перифраза. Подчертаната формално-функционална стабилност на българското БВ обяснява защо тази форма е предпочитано средство за израз на предстоящи действия в съвременния български език. Останалите словосъчетания са периферни по отношение на системата: те са по-скоро нейни потенциални, но нереализирани (докрай) възможности; използват се, дотолкова доколкото са семантично обогатени с допълнителен модален нюанс. Ако се върнем отново на концепцията на Косериу за "благоприятните условия", които обуславят езиковите промени, ще установим, че в съвременния български книжовен език не е налице основното условие - съществуването на "функционална необходимост" от настъпване на езикова промяна. Доколкото все пак разглежданите синтактични средства притежават способността да изразяват и следходни действия, те се употребяват на равнището на речта с подобно значение и в подобна функция, и тази тяхна употреба по принцип би могла да доведе до "пренебрегване" на нормата, без да се нарушава езиковата комуникация. В този смисъл и от подобна гледна точка е ясно защо проблемът за т.нар. "циклично обновяване" на футурните форми изобщо не стои на дневен ред пред българските езиковеди и, ако го поставяме тук, то е единствено във връзка с едно толкова характерно за романските езици явление.

Никой не е в състояние да предвиди каква ще е бъдещата съдба на българския език в това отношение. Всеки език се развива, защото се променя, а езиковите промени зависят от волята и решенията на говорещите. Струва ни се, че към момента в българския език липсват фактори от системно-структурно естество, които биха принудили говорещите да прибягнат до циклична реорганизация на футурната подсистема, подобна на онази, която се извършва в романските езици.

Другото съществено различие между българския и двата романски езика засяга основното средство за изразяване на следходност по отношение на М₂. Както е известно, в системата на изявително наклонение в трите изследвани езика съществува специална форма за БВМ, чиято функция е да изразява следходност спрямо минал ориентационен момент. Но на равнището на нормата в съвременния български език тази функция се поема изключително от същинското бъдеще време (вж. Табл. 4). Граматичната норма на съвременния български книжовен език не изисква задължително съгласуване на времената между главното и подчиненото изречение, срв.:

Изразяване на следходност по отношение на М₁ в подчинено изречение в българския език:

• "И хората знаят, че за по-сигурно ще увисне като обесник на плета." (Ст. П.: 45);

• "Знам, че ти не ще искаш да се връщаме, ама ние ще се връщаме." (Ст. П.: 39);

• "Най-голямата им надежда е, че един ден ще вдигнат ачик одая." (А. Д.: 63);

• "- Старо, сложи ми нещо в торбичката за хапване, че ще отида на тънката нива." (Чуд.: 35);

• "- Извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека, че времето ще се развали скоро." (Чуд.: 30);

• "- Те ще поникнат и у него, Корнелия... Ще видиш, че той ще се промени." (П. В.: 121);

• "- Страхувам се, че това дете няма да се роди нормално..." (П. В.: 106);

• "- Виждаш ли го къде се е качил и го не е страх, че ще падне и ще се удави в реката." (Й. Р.: 101);

• " Казвам му, че през прозорците няма как да се скочи, но ще го преведа през задната врата." (Й. Р.: 95).

Изразяване на следходност по отношение на М₂ в подчинено изречение в българския език:

А. Чрез формата за БВ:

• "Струваше му се, че всеки момент ще зърне между тях и своя Стоенчо." (Ст. П.: 50);

• "Думаше си, че селяните не са се дигнали, ама до есента ще се дигнат, няма да изтраят, тая суша ще ги довърши." (Ст. П.: 14);

• "Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави." (А. Д.: 72);

• "А като разбрахме, че не ще можем да заспим, Манол ми рече..." (А. Д.: 57);

• "Много се надяваше дядо Куман на бялото петле, че ще му даде да разбере." (Чуд.: 101);

• "Мислех си, че чичо дума няма да продума за него, а той се заинати, не ще да ми го даде и туй то!" (Чуд.: 68);

• "Стори му се, че ще литнат и те." (П. В.: 144);

• "Все още не знаеше ще отиде ли в сряда на рождения ден, или ще си остане в къщи." (П. В.: 195);

• "Хлебарят и неговата жена гледаха през оградата как ще бъдат издълбани имената им за вечни времена от Леко Алексов и как през вечните времена народът от градчето ще чете тези имена." (Й. Р.: 18);

• "Някои навлязоха във вадата, разпитваха как е станала цялата тази работа и успокояваха, че ей сега ще се нареди всичко." (Й. Р.: 100).

Б. Чрез формата за БВМ:

• "Съжаляваше, че [...], тя щеше да си отиде." (Ст. П.: 42);

• "Зарадва се, даже го хвана страх от толкова много радост, която [...] щеше да изгори гърдите му." (Ст. П.: 35);

• "След това с изражение на човек, когото щяха да водят на заколение, почна да нахлува стария си ловджийски брич." (Чуд.: 101);

• "Унесена в прелестите, които щеше да й открие утрешният ден, мадам Гоца заспа едва минути след него." (Чуд.: 101);

• "Тя лежеше унило, лицето й ставаше все по-отпуснато, сякаш щеше да расте тъй до безкрайност." (П. В.: 106);

• "Можеше ли да си представи при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?" (П. В.: 157);

• "Мехът беше толкова напукан, че щеше да се разсипе на прах." (Й. Р.: 73).

В. Чрез редуване на формите за БВМ и за БВ:

• "Оставаше ми само една крачка от щастието - да победя мисълта, че миговете щяха да имат край, че един миг ще бъде последен и след това аз ще си отида." (А. Д.: 38).

Каква е същността на съгласуването на времената и наклоненията? Логически необходимо ли е то или e просто граматичен инструмент, създаден във връзка със специфичната синтактична организация на сложното изречение в даден език? Съгласуването е стриктно съобразяване с определени граматични норми на редуване на времената (и наклоненията). То е било в сила преди всичко в класическия латински език⁵ и е дълбоко залегнало в синтаксиса на подчинените изречения в романските езици. Всеки език "решава" по своему как да отрази логиката на човешкото мислене. Нека не забравяме, че от философска гледна точка Времето има едно линейно измерение и не може да бъде ограничавано, нито измервано с помощта на определени темпорални "котви", времеви отрязъци или времеви плоскости. Граматичното - езиковото - време обаче допуска триизмерна организация: в нея основните житейски моменти сега, преди и след се свързват с понятията "едновременност", "предходност" и "следходност", в резултат на чиято формализация се реализира "пълната семантична темпорална организация на абсолютното езиково време" (Ванников). В езиците, в които съществува, съгласуването на времената обслужва именно този начин на структуриране на темпоралната система. То е формален израз на определен вид съотношения на времената и наклоненията в рамките на сложното изречение, които се реализират в някои езици; съгласуването е граматичен инструмент от висш (синтактичен) порядък, който намира конкретно проявление в романските езици под влияние на езика-основа. Съгласуването е най-ярко изразено на равнището на хипотаксиса и е неразривно свързано с категорията конюнктив, която някои автори основателно наричат "наклонение на подчиненото изречение"⁶. Съществуват неоспорими доказателства, че латинският конюнктив се е съхранил благодарение на функциите си на наклонение, чиито форми са се обвързали с подчинените изречения. Според Басолс де Климент, поради подчертано полифункционалния си характер, още в архаичния латински език латинският конюнктив, вече с размити стойности, губи част от тях и започва да затруднява процеса на комуникацията. Испанският латинист допуска, че вероятно конюнктивът е щял да изчезне напълно, ако формите му не са били използвани в подчинените изречения. "Тази употреба на конюнктива, лишен от всякаква модална стойност, използван само като обикновен граматичен инструмент на подчинението, се разпространява все повече и повече" (Басолс де Климент 1983: 341). Романската глаголна система унаследява именно този синтактичен инструмент.

Българската глаголна система е устроена различно. Изкази като Каза ми, че *имаше време или Каза ми, че *идваше с мене се възприемат като неграматични в този език, където в подобни случаи презенсът неутрализира имперфекта, срв. Каза ми, че има време и Каза ми, че идва с мене. Тук именно се натъкваме на едно интересно явление. И в трите изследвани езика на равнището на системата съществува опозиция между презенса и имперфекта, от типа: НЕ-СЕГАШНО (МИНАЛО) <――> СЕГАШНО, в която, като немаркирана форма, презенсът е в състояние да неутрализира своя маркиран корелат. Подобна опозиция съществува съответно между презенса и футурума: СЕГАШНО <――> НЕ-СЕГАШНО (БЪДЕЩЕ), както и между имперфекта и формата за БВМ. Ще си послужим със следната опростена схема на опозитивните отношения на времената в подсистемата на изявително наклонение, като използваме концепцията за паралелната двуосова темпорална организация на романските езици (по Косериу):

В схемата стрелките от вида <――> сочат противопоставяне от вида не-СЕГАШО (= МИНАЛО) <――> СЕГАШНО или не-СЕГАШНО (= БЪДЕЩЕ) <――> СЕГАШНО, а стрелките от вида ↕ сочат противопоставяне по признака НЕ-АКТУАЛНОСТ <――> АКТУАЛНОСТ (срв. по този повод самия Косериу 1976: 148, § 7.4). Принципът на опозициите е свързан с принципа на неутрализациите: във всяка опозиция би могла да настъпи неутрализация в посока от немаркирания към маркирания член или, както посочва Косериу,

[...] неутралният член може да замести маркирания, но не и обратното. В действителност, това трябва да се разбира в смисъл, че не може да го замести като езикова стойност, а не в смисъл, че не може да го замести в процеса на обозначаването, защото обозначаването е "факт на речта" и зависи от решението на говорещия. Самата неутрализация също е "речев факт", но възможността за извършване на неутрализация е факт, който принадлежи на езиковата система и се реализира на равнището на речта (Косериу 1981: 239, § 3.3.3).

От гореизложеното става ясно, че всяка неутрализация може да се реализира или да не се реализира в речта, а осъществяването й зависи от наличието на определени условия. В романските езици условието, което пречи за осъществяването на неутрализация в случаи като

М₁ - Dice que vendrá (БВ)

М₂ - Dijo que vendría (БВМ)

Срв. в българския език:

М₁ - Казва, че ще дойде (БВ)

М₂ - Каза, че ще дойде (БВ),

е наличието на норми за съгласуване на времената, каквито - по една или друга причина - липсват в българския език. Оттук и възможността в този език постоянно да настъпва неутрализация в посока от немаркирания актуален футурум към маркирания не-актуален футурум.

За изразяване на следходно действие по отношение на М₂ в подчинено изречение в българския език формата щях да + сегашно време се среща в значително по-малък брой случаи⁷, и то такива, в които обикновено не е лесно да се установи със сигурност дали структурата изпълнява чисто темпорална функция, срв.: "Андро не знаеше какво щеше да направи (или би направил?), ама първият изстрел няма да отиде напразно." (Ст. П.: 30).

Ситуацията в двата романски езика е коренно различна. Дори и в говоримия език при тях съгласуването на времената се спазва повече или по-малко стриктно, което означава, че за изразяване на действие, следходно спрямо М₂, в подчиненото изречение следва да се употреби простата "-RIA форма", равна по значение на българското БВМ. Що се отнася до честотата на употребата на "-RIA формата" в единия и в другия романски език, то тя е относително равностойна (вж. Табл. 8).

Изразяване на следходно действие по отношение на М₁ в подчинено изречение:

А. В испанския език:

• "Cuando va a haber un examen, no tengo más que preguntarle: Oye, guapa, dime lo que va a caer." (M. B.: 17);

• "Entonces pienso en los hijos de los hijos de mis hijos y siento que serán algo muy mío." (M. B.: 32);

• "Y mientras camino hacia la pieza vecina, sintiendo la presión insegura de su mano en mi brazo, me sorprende la idea de que no sé lo que me va a decir." (Г. М.: 35);

• "Porque estoy seguro de eso que le digo que me la llevaré a la esquina, sólo para evitarle inconvenientes a usted." (Г. М.: 165);

• "Dejo el Cuatro plumas en prueba de que volveré." (M. Ba.: 30);

• "La tomamos como algunos buscarruidos sabedores que a su lado llevan un muchachón que los sacará de cuanto embrollo armen." (M. Ba.: 55);

• "Estoy seguro que Eudosia estará dispuesta a corregir su juicio algo prematuro." (Р. С.: 41);

• "De modo que a mediados de este año, lo más tardar, creo que estaremos todos en el Brasil..." (X. M.: 73);

• "Esta noche tendrás que poner tú mismo lo que falta en la mesa, no sé a qué hora volverá Antonia." (X. M.: 86).

Б. В португалския език:

• "A exposiçao do Eurico apoia-se num fundamento económico... embora considerando que deverá ser entendido no seu contexto histórico." (A. A.: 29);

• "Sirvo-me da desorden e de vez em quando prometo segredos importantes, acrescentando que só mais tarde os direi." (A. A.: 46);

• "- Ė certo que não lhe vou dizer que o quarto tem muita luz." (M. P.: 81);

• "Penso que ele não voltará. Não é isso que vai dizer-me? (М. Р.: 50);

• "Lembro-me de uma série de mimícias supérfluas acontecidas nessa manhã e que, tal como decerto, irá repetir-se noutras cincunstâncias desta história." (Ф. Н.: 71);

• "Sei que não vou demorar muito tempo aqui." (Ж. Л.: 7);

• "Poderão dizer que o futuro não será outro." (Ж. Л.: 67);

• "Seu Pereira acha que as filhas do finado Santos, sem pai, vão se perder." (H. O.: 26);

• "- Ė o que imagino, porque dizem que só os sentenciados ficarão na ilha." (H. O.: 40).

Изразяване на следходно действие по отношение на М₂ в подчинено изречение:

А. В испанския език:

• "¡Menos mal! Por un momento temía que te pondrías de fiesta para venir aquí." (M. B.: 44);

• "Yo siempre pensé que me las arreglaría mucho mejor con los mayores." (M. B.: 71);

• "Entonces fue cuando me di cuenta de que no lo haría." (Г. М.: 104);

• "Comprendí que por esa sola menera de mi conciencia me correspondería sufrir en el resto de mi vida una tremenda expiación." (Г. М.: 107);

• "Sabía que alguien torció nuestro camino, que nosotros torceríamos el de alguien, con o sin culpa." (M. Ba.: 29);

• "Y se dio a trazar cuadrados y curvas que serían eras de jardín." (M. Ba.: 56);

• "El sub-oficial gobernista les había leído la orden, comunicándoles que iba a bañarse en el tajamar o que debían ensillar el caballo para salir al campo." (P. C.: 9);

• "Hace cuatro días no hubiera ni soñado que todo esto iba a sucederme en este pueblo perdido en la polvareda de mis recuerdos." (P. C.: 74);

• "Adivinó que ella no hablaría ahora, que no preguntaría nada acerca de la víspera." (X. M.: 14);

• "Dijiste que se lo pedirías a un amigo tuyo." (X. M.: 30).

Б. В португалския език:

• "E quando entrei no hotel ignorava ainda se pediria um ou dois quartos." (A. A.: 39);

• "Comecei por dizer ao Bastos que não ia visitá-lo." (A. A.: 85);

• "O marido era um pobre camponês que reagia com grunhidos às nossas insinuações de que iria acontecer o pior." (Ф. Н.: 37);

• "Mal sabia eu que a farsa das alcachofras acabaria por me enrodilhar." (Ф. Н.: 95);

• "Matutou optimismos sobre o negócio do marido, os dias que elle estaria fora e a libertade que ela e o Diago gozariam no apartamento." (M. P.: 58);

• "E no Sul, a realidade narravam-la os camionistas numa formulação já acrescida, da qual cada um dos ouvintes engendraria nova versão." (M. P.: 110);

• "Bem sabia que não lhes modificaria a vida, mas sempre não faltaria tudo." (Ж. Л.: 84);

• "Estudava sómente porque dona Maria achava que, depois, a filha poderia conseguir bom emprego." (H. O.: 42);

• "Mabel lhe dissera que ela dormiria na cama grande do quarto da frente." (H. O.: 103).

И така, що се отнася до граматичните средства, изразяващи следходно действие спрямо М₂ в българския, испанския и португалския език, откриваме отлики, свързани с различни езикови равнища: докато характерните особености, присъщи на грамемите за израз на действия, бъдещи спрямо минал ориентационен момент в българския език, се наблюдават на равнището на нормата, в испанския и в португалския език те се проявяват на равнището на системата. За какво по-точно става дума? В системата на българския глагол съществуват две самостоятелни ФЕ - структурите щях да пиша и бих писал. Първата може да се определи като бипартиципант, който изпълнява по съвместителство две функции - темпорална, когато функционира като БВМ, и модална, когато се употребява в аподозиса на иреалните условни периоди за израз на нереално действие. Като форма на самостоятелно (условно) наклонение, структурата бих писал също се употребява в главното изречение на условните периоди и изразява потенциално възможно действие. Границите между темпоралната и модалната функция на щях да + пиша и бих писал са размити и често само контекстът е в състояние да уточни конкретната им стойност, срв.: Питам се какво щях да правя ~ бих правил без тебе! В системата на испанския и португалския глагол съществува само една индикативна ФЕ - "-RIA формата", - която заема три различни места в системата на глагола, т.е. изпълнява по съвместителство цели три функции - една темпорална и две модални: темпоралната й функция я определя като бъдеще време в миналото; първата й модална функция се свързва със значението ‘иреалност’, което "-RIA формата" изразява в нереалните условни изречения и по този начин се превръща в семантичен еквивалент на българския кондиционал бих писал; втората й модална функция се дължи на възможността й да се реализира като епистемичен имперфект, като форма, която изразява вероятност или възможност, отминала по отношение на момента на изграждане на проблематичното съждение, срв.: En aquel momento su novia estaría en la playa disfrutando del sol. (В онзи [вече отминал] момент годеницата му навярно беше на плажа и се наслаждаваше на слънцето.). От друга страна, за изразяване на предстоящо действие изобщо, независимо от ориентационния момент, на равнището на системата в българския език съществуват две самостоятелни ФЕ - бъдеще време и бъдеще време в миналото, но на равнището на нормата първата конкурира втората, неутрализира я и почти винаги се употребява вместо нея. Така се оказва, че различията на равнището на нормата в единия език са различия на равнището на системата в другия език, и обратното. Според българския испанист Кънчев, този факт се наблюдава изобщо при съпоставка на българската и испанската езикова система. За пръв път Кънчев (2009) обръща внимание на явлението и доказва идеята си на равнището на фонологичната система в съпоставителен план между испанския и българския език.

Идеята на Харалампиев (1981: 119) за статута на ИМАШЕ-съчетанията, т.е. за "незабелязаните (или неотбелязани) от повечето граматици форми за бъдеще време в миналото" и, съответно, за техните отрицателни варианти, НЯМАШЕ-съчетанията, които според Александров (1983: 157), са най-разпространените отрицателни форми за БВМ, отговарящи на изведения от него ІІ тип (щеше да ходя // нямаше да ходя), намира подкрепа от данните, получени по експериментален път в нашето изследване: тези данни сочат, че на трето място сред структурите, изразяващи следходност спрямо М₂, непосредствено след формите за БВ и БВМ, се нареждат ИМАШЕ / НЯМАШЕ-съчетанията, макар честотата на употребата им да не е особено висока.

В съгласие с тезата на Александров за постепенната граматикализация на съвременните форми за БВМ (от щях да ходя през щеше да ходя, където "щеше" се превръща в неизменяема форма и се доближава до статута на същинска морфема, до ще ходех) приемаме, че при ИМАШЕ / НЯМАШЕ-съчетанията, изразяващи функцията на БВМ, също е налице процес на десемантизация на управляващия глагол в имперфект, който на този етап вече се е превърнал в неизменяема форма, за разлика от ИМАМ-съчетанията, в които V₁ не е достигнал все още тази степен на граматикализация.

Въпросът, който сме длъжни да поставим, е: съществуват ли в съвременния български език условия за пълна граматикализация на ИМАШЕ / НЯМАШЕ-съчетанията, т.е. съществува ли функционална необходимост от превръщането им в граматични форми за израз на БВМ, които биха могли евентуално да изместят структурата щях да + сегашно време? Според нас подобни благоприятни условия, продиктувани от реална функционална необходимост, съществуват и то по няколко причини.

1. На първо място това е накърнената функционалност на БВМ, почти напълно изместено в тази си функция от формата за БВ.

2. На второ място следва да подчертаем, че - благодарение на по-архаичната си структура, в която прозира бившият модален глагол хоштѫ = ‘искам’ (срв. в говоримия език: Не ща и да знам за него!) щях да + сегашно време е запазила старото си модално значение и в някои случаи може да неутрализира формата за условно наклонение.

3. На трето място трябва да се има предвид твърдението на Александров, според когото формата за БВМ щях да + сегашно време е в процес на вътрешноструктурна реорганизация: няма съмнение, че в сравнение със структурите щяхме да чакаме, щяхте да чакате, словосъчетанията имаше да чакаме и, особено, нямаше да чакаме, нямаше да чакате представляват крачка напред към все по-пълна граматикализация.

4. На четвърто място е необходимо да се отчете и фактът, че между отрицателното бъдеще време (няма да чакам) и НЯМАШЕ-съчетанието съществува формално-функционален паралелизъм, който несъмнено дава допълнителен тласък за развитието на този тип словосъчетания в посока към обособяването на нова граматична форма за БВМ.

 

4. Сравнително-съпоставителна рекапитулация

Подобно на Якобсон (1963: 97), всички езиковеди, които схващат езика като система, виждат задачата на типологическите изследвания не в съпоставянето на различни, несвързани помежду си факти, а в установяването на общите закономерности, определящи взаимоотношенията между елементите на езиковата система. Според Кодухов, съпоставката дава възможност не само да се разкрие спецификата на изучаваните явления, но и да бъдат опознати техните "общоезикови или индивидуалноезикови свойства" (Кодухов 1974: 273). Същевременно руският езиковед подчертава, че "изводите и наблюденията са ограничени от фактите на съпоставяните езици, те са индуктивни и зависят от предлагания материал" (Кодухов 1974: 273). Като се позовава на Мешчанинов, на свой ред Ярцева (1976: 8) посочва, че типологическото изследване не се свежда до регистрирането само на общите явления, защото, дори при съпоставяне на сходни структури, каквито се наблюдават в различни езици, се налага да се отчитат редица отклонения, които се обясняват въз основа на специфичното използване на едно или друго средство в езиковите системи от различен тип.

Привлечените за съпоставка три езика са генетично свързани. Като представители на две големи групи и.е. езици, тяхното по-далечно или по-близко генетично родство несъмнено облекчи работата ни, защото, "близкородствените езици по необходимост запазват висока степен на типологическо сходство" (Скаличка 1963: 32). Независимо от степента на генетично родство, трите изследвани езика се различават помежду си и това е напълно естествено: според Ярцева (1976: 7) езиците се различават един от друг не по самите граматични средства, а по начина на използването им, по степента на продуктивността им, по тяхното разпределение между отделните лексикално-граматични разреди с присъщите им граматични категории. Именно тези техни различия или сходства, в които сме се постарали да открием общото и особеното, лежат в основата на проведения от нас сравнително-съпоставителен анализ. По причини от обективен и субективен характер в един случай приемахме за база на сравнението българския, а в друг, испанския или португалския език. Считаме, че подобен подход е оправдан, доколкото принципите на съпоставителния анализ не налагат ограничения в това отношение.

Типологическото изследване може да характеризира непосредствено системите на различни езици или да се ограничи с анализа на определено явление в различните езици, на някоя предварително избрана езикова подсистема. В основата на нашето изследване е залегнала частната подсистема на средствата за изразяване на темпорална следходност, която анализираме в диахронен и най-вече в синхронен план. Тази подсистема е изградена както от граматични, така и от полуграматикализирани структури, които във всеки конкретен език се конкурират в различна степен помежду си.

Системата на средствата за изразяване на предстоящо действие е структурирана по различен начин във всеки един от трите езика. Според Ярцева (1976: 10) при типологическото сравняване различията между езиците могат да се проявят в два плана: а) в плана на различията между средствата за предаване на сходни значения и б) в плана на различията в типологията на строежа на самите граматични значения.

Като приехме за типологически тъждествена структурата на граматичното значение темпорална следходност в трите езика - обект на съпоставителен анализ, поехме по линията на откриване на общото и различното в системата на средствата за предаване на сходното значение. По този повод Ярцева (1976: 11) отбелязва, че при съпоставката на два различни езика следва да се различават функциите (значенията), които са представени и в двата езика, но са изразени по различен начин. Функционалният подход в типологията включва както определяне на мястото на едно или друго езиково средство в системата от средства за предаване на някакво значение, така и анализ на корелативните значения в тяхната съотнесеност към езиковия тип.

Разглежданата система би трябвало да се схваща като изградена от две подсистеми (части на цялото), които се намират в неделимо единство: а) подсистемата на средствата, изразяващи следходност по отношение на момент, съвпадащ с акта на говоренето, който условно обозначихме като М₁; б) подсистемата на средствата, изразяващи следходност по отношение на момент, предхождащ акта на говоренето, обозначен съответно като М₂. Изследвахме всяка една от тези две частни подсистеми както на равнището на писмената реч, така и на равнището на нормата и на системата във всеки един език.

Съгласно концепцията на Кодухов за съществуването на "двустранни" единици, притежаващи едновременно материални и идеални (семантични) признаци, предпочетохме да използваме функционално-семантичния подход, който тръгва от значението към средствата, които го изразяват.

Успенски (1965) изтъква, че при анализа на даден език (езици) изследователят борави с конкретен текст. Точно това има предвид Кодухов, когато твърди, че съпоставителният анализ е индуктивен по характер. Според Ярцева (1976) типологическото изследване трябва да се основава на достатъчно обширен и разнообразен езиков материал, което да гарантира щателно проучване на всички възможни структури, съществуващи в съответните езици. За тази цел разработихме езикови корпуси в диахронен и синхронен план за всеки език поотделно. Изключение в това отношение прави старобългарският език, за който почерпихме данни наготово. Анализът на езиковите корпуси ни позволи да установим и опишем инвентара на средствата, които изразяват функцията темпорална следходност във всеки един от трите езика. Паралелната съпоставителна интерпретация на така установените формални инвентари ни даде възможност да открием следните черти от системен порядък, общи за трите езика:

1. Генетично обусловена, и в трите езика се реализира пълната семантична система на абсолютното езиково време: формално са представени и трите времеви отрязъка, отговарящи на логически съществуващите моменти преди, сега и след в два темпорални плана: в плана на актуалността и в плана на не-актуалността. Това обстоятелство предопределя наличието на формално обособени ФЕ във всеки език, едната от които - бъдеще време - обслужва времевия отрязък на следходността в плана на актуалността, а другата - бъдеще време в миналото - времевия отрязък на следходността в плана на не-актуалността. Между тези ФЕ съществува темпорална опозиция (НЕ-АКТУАЛНОСТ <――> АКТУАЛНОСТ), която не е еднакво функционална в трите езика: опозицията притежава по-висока степен на функционалност в двата романски езика, докато в българския език честата неутрализация на БВМ от немаркирания член на опозицията - БВ - води до изместването на същинската грамема за БВМ от футурума⁸. От друга страна, доколкото всяка футурна структура е повече или по-малко наситена и с модална семантика, горепосочената честа неутрализация в съвременния български език довежда до функционално изместване на БВМ от плана на не-актуалността към плана на актуалността, където тази структура влиза в конкуренция с формата за условно наклонение, изолирана в системата на българския глагол (срв.: Мисля си какво щях да правя // бих правил сега без тебе)⁹.

Именно тук откриваме онези специфични черти, които сближават в структурно-типологично отношение двата романски езика и, същевременно, ги разграничават от българския език. Явленията са пряко свързани със и произтичат от специфичната конфигурация на глаголните системи във всеки конкретен език: липсата на условно наклонение в испанския и португалския език се компенсира от присъщата способност на футурните форми да изпълняват и модални функции; в българския език пък конкуренцията между БВМ и формата на условното наклонение създава предпоставки за преодоляване на изолираността на последната в българската глаголна система.

2. Между футурните структури в трите езика се забелязват и различия от формално естество. Изследваните езикови системи притежават аналитичен характер в съответствие с типологичната ориентираност на голяма част от и.е. езици, които, според Виноградов (1982), се развиват в посока към все по-подчертан аналитизъм. В резултат от различната им историческа съдба, поне що се отнася до формите за израз на предстоящо действие, в трите езика се откриват три различни типа структури, представящи три различни степени (фази) в развитието от синтетизъм към аналитизъм.

Диахронният анализ потвърди, че формите за бъдеще и за бъдеще време в миналото имат еднакъв произход във всеки един от трите езика, в смисъл, че развитието им следва паралелни пътища¹⁰. Еднаквият произход обаче не означава непременно общ произход. Всъщност аналогиите в генезиса на футурните структури са едно от най-ярките доказателства за наличие на структурно-типологическо сходство между българския, испанския и португалския език. Склонни сме да причислим генезиса на футурните грамеми към явленията, характеризиращи общите типологически черти, присъщи на и.е. езици. Доказано е, че по произход футурумът е модално маркирана категория. Всъщност именно семантиката на категорията бъдеще време обуславя принципното, универсално по характер, решение в процеса на формализацията на футурума. В началния етап от историческото обособяване и развитие на българския, испанския и португалския език в основата на създаващите се футурни средства залягат глаголни словосъчетания, образувани от еднакви или близки по значение модални или фазови глаголи + инфинитив. Съдбата на всяко едно от тях е различна, но пътищата за развитието им са подобни - чрез бавна и прогресивна граматикализация до пълна темпорализация на някои от тях. В определен исторически момент в старобългарския, староиспанския и старопортугалския език са били налице полуграматикализирани футурни словосъчетания с аналитична структура. Днес съвременните форми за БВ и БВМ в българския и в испанския език заемат полюсни позиции: българските футурни грамеми са запазили аналитичния си характер, докато испанските структури, чиито съставните елементи са достигнали до пълната степен на аглутинация, "изглеждат" напълно синтетични. От своя страна португалските футурни форми, запазили отчасти по-архаичната си структура, характеризираща се с непълна спойка между компонентите, заемат междинно положение.

На какво се дължат тези структурни различия, съществуващи, от една страна, между българския и испанския (в известна степен и португалския) език, а от друга, между двата романски езика? За да отговорим на този въпрос, следва да разгледаме още няколко явления, които лежат в основата на общите типологически (и генетични) сходства, както и на специфичните различия от структурно-типологическо естество.

Обща генетична характеристика на изследваните езици е способността на сегашно време да неутрализира формите за бъдеще време и да се употребява вместо тях в плана на актуалността. В плана на не-актуалността тази роля се изпълнява от имперфекта, често наричан "презенс на миналото". В частта, посветена на диахронния анализ, посочихме, че тази способност на презенса е обща за всички и.е. езици и че в случая вероятно е налице универсално явление, свързано с късната тристепенна организация на категорията време в и.е. езици.

Приемаме за доказана тезата за късната поява на категорията бъдеще време и на футурните грамеми в и.е. езици. Тук възниква въпросът: възможно ли е в онези далечни времена в съзнанието на говорещите изобщо да не е съществувала идеята за формално противопоставяне на логически противопоставящите се моменти сега // след? Подобна възможност би била чужда на човешката природа, защото съвсем естествено човек се интересува преди всичко от бъдещата си съдба. Оттук възниква убеждението, че ако системата на праиндоевропейския глагол не е развила специално обособена форма за изразяване на бъдещи действия, то е защото вече е разполагала с някакво средство, което е било в състояние да ги изразява. Това граматично средство е бил презенсът, който е покривал във функционално отношение и времевия отрязък на следходността: от най-древни времена презенсът е бил задължително свързан и с темпоралната сфера на следходността. Такова е било положението в старобългарския език. Но кое все пак е наложило да бъдат обособени специални форми за бъдеще време, след като системата не е била лишена от средство за изразяването му? Появата на футурните форми несъмнено е била продиктувана от "стремежа" да се постигне пълната степен на формализация на абсолютното граматично време - най-съвършената форма на темпорална организация.

Сложните взаимоотношения между презенса и футурума обясняват защо през периода на формирането на българския, испанския и португалския език, тогава, когато се създават новите футурни структури, възникнали като модални перифрази, спомагателният (управляващият) глагол винаги е бил спрегнат в актуален или не-актуален презенс. В последвалата темпорализация на футурните перифрази постепенно се е стигнало до заличаване на границите между отделните компоненти на структурата, т.е. до онова, което наричаме "вторична аглутинация" или пълна фузия. Но докато граматикализацията на футурната конструкция е задължителна и представлява общ типологически белег в развитието на формите за израз на предстоящи действия, фузията е явление, намиращо конкретно проявление във всеки конкретен език. Граматикализацията предполага пълната степен на фузията, но последната зависи и от специфичната морфонологична структура на даден език. Сега вече можем да обясним на какво се дължат формалните различия в съвременните футурни структури в българския, испанския и португалския език. В края на ХІV в. испанските форми вече се характеризират с пълна спойка между компонентите на някогашните перифрастични конструкции. Португалските форми са запазили до днес своята архаична структура, отличаваща се с непълна фузия между елементите, особено при формата за БВМ. Българските форми също претърпяват известно развитие в това отношение. Тук обаче в историята на южнославянските езици се е намесило едно явление, което рязко изменя посоката на развитие на българските футурни форми: то е свързано с изчезването на старобългарския инфинитив и е дало нов облик на формите за БВ. С отпадането на инфинитивната форма във футурните съчетания функцията й е била подета от да-конструкцията. С това явление е свързано най-характерното структурно-типологическо различие, което рязко отличава българския език не само от романските, но и от източните и западните славянски езици.

Какво значение за по-нататъшното развитие на футурните структури има замяната на инфинитива с да-конструкция? Някои автори, предимно български езиковеди, свързват явлението с крачка напред в развитието на езиковата система от синтетизъм към аналитизъм; други го обясняват като смяна на морфологичния със синтактичен начин за изразяване на бъдещи действия, което по същество е едно и също. Но не това е най-важно за нас в случая; по-важно е, че благодарение на да-конструкцията презенсът продължава да участва в българските футурните грамеми. След пълния синтез на компонентите в романските футурни структури са се заличили заложените в тях семантико-функционални отношения между презенса и свързаната с него функция следходност. Заличаването е имало сериозни последици: в съвременния испански и, отчасти, в съвременния португалски език се наблюдава изтласкването на основните средства за израз на темпорална следходност от други глаголни перифрази, в които присъства компонентът "спомагателен глагол, спрегнат в актуален или не-актуален презенс". Някои от тези глаголни словосъчетания, като перифразата с глагола ir (спрегнат в индикативен презенс или имперфект) [a] + инфинитив, са достигнали до такава висока степен на граматикализация, че от функционални конкуренти на същинските форми на БВ и на БВМ са се превърнали в техни функционални варианти. Явлението е широко разпространено на всички езикови равнища. Подобна "заплаха" не съществува за съвременните футурни грамеми в българския език, които представляват съчетание от неизменяема морфема показател за бъдеще време + сегашното време на съответния пълнозначен глагол, факт, който обяснява високата функционална стабилност на основното средство за израз на предстоящо действие в системата на българския глагол - граматичната форма за БВ.

Според Харалампиев, всички старобългарски средства за изразяване на следходност са се запазили живи до днес в системата на българския глагол. Но, за разлика от романските езици, лексикално-синтактичните словосъчетания за израз на темпорална следходност в българския език се употребяват значително по-рядко, повечето от тях не са достигнали все още до пълна темпорализация и не са в състояние да се конкурират със същинската форма за БВ, която засега остава основното средство за израз на следходност по отношение на М₁ и най-употребяваното средство за изразяване на следходно действие спрямо М₂.

С едно изключение: то е свързано с ИМАШЕ / НЯМАШЕ-съчетанията, които изразяват следходност спрямо миналия ориентационен момент М₂. В съгласие с работилите преди нас езиковеди, по причини, които се постарахме да обосновем на съответното място, има основания да се предполага, че този тип словосъчетания се отличават с по-изразена степен на граматикализация, което обяснява сравнително честата им употреба вместо същинската форма за БВМ. Но дали този процес ще се задълбочи, в какви посоки ще се развие и дали това ще доведе до обособяването им като вариант на същинската форма за БВМ, не е възможно да се предвиди: само бъдещето е в състояние да покаже каква ще е тяхната съдба.

На последно място ще се спрем на още едно явление, общо за трите съпоставяни езика - рядката употреба на сложните "резултативни" футурни форми за БПВ и за БПВМ. Между българските форми за БВ и БПВ, от една страна, и между БВМ и БПВМ, от друга, съществува темпорална опозиция, за която вече споменахме. Същото се отнася и до съответните прости и сложни структури в испанския и в португалския език, между които съществува опозиция с темпорално-аспектуален характер, която служи и за изразяване на специфичната глаголна категория аспект, различаваща се от славянската глаголна категория вид. Посочените опозиции и в трите езика имат привативен характер и не са изолирани на равнището на съответните глаголни системи. Независимо от това резултативните футурни форми в българския език и перфективните футурни структури в двата романски езика се употребяват изключително рядко. Този факт се дължи на обстоятелството, че тези сложни структури са най-силно маркираните индикативни глаголни форми¹¹: на практика това означава, че биват подлагани непрекъснато на неутрализация от страна на други, по-слабо маркирани или немаркирани форми, което обяснява ниската им фреквентност. Макар и реализиращи се по определен, специфичен начин във всеки език, посочените характеристики на сложните футурни форми са сходни за трите изследвани езика.

БЕЛЕЖКИ

1. Според Константин Куцаров ("Формални аналогии между глаголни конструкции, изразяващи следходност") "Отрицателните пък са маркирани с по-голяма фреквентност от частицата няма (отколкото с не ще), произхождаща от старобългарския глагол имам - няма да пиша, нямаше да пиша и т.н." (Куцаров 2009в). [обратно]

2. По този повод вж. Бельо, Куерво (1970: 365-368). [обратно]

3. Една от структурните разлики между системите на българския и на испанския глагол е свързана именно с аориста, който заема особено положение в българската глаголна система: българското минало свършено време е лишено от резултативен корелат. За разлика от българския език, в испанския, макар и със силно стеснени функции, все още е жив "резултативният" корелат на аориста (срв. canté // hube cantado = пях // бях пял): т.нар. "antepretérito" (минало предварително време) се използва за изразяването на току-що приключило минало действие. От историята на испанския език става ясно, че употребата му е зависела от наличието на предпоставени наречия за време от вида на tan pronto como (= веднага щом като) и под., напр.: Tan pronto como hubo salido, empezó a llover. (= Веднага щом като излезе, заваля). Вместо минало предварително време все повече се е употребявал аористът, който означава почти същото, без да уточнява, че става дума за току-що приключило действие: Tan pronto como salió, empezó a llover. Контекстуалното ограничение предрешава съдбата на минало предварително време. Опозицията PRETÉRITO <――> ANTEPRETÉRITO се е оказала нестабилна по две причини: а) испанската глаголна система разполага и с друго време, което изразява предходност спрямо аориста: това е формата на отдавна минало свършено време (плусквамперфект) había cantado (= бях пял); б) перфективен сам по себе си, аористът не се нуждае от сложен корелат, който да изразява завършеност по отношение на него. В този смисъл може да се каже, че когато споменът за hube cantado се заличи окончателно в съзнанието на испаноговорещите, разглежданото формално различие между българската и испанската глаголна система ще отпадне. [обратно]

4. По този повод вж. Маслов (1962: 243). [обратно]

5. В "Латинска граматика” (1966: 305-307) се споменава следното: "В подчинените изречения, дадени в индикатив, времето на глагола обикновено не се намира в зависимост от времето на глагола в главното изречение. [...]. В подчинените изречения с вътрешна зависимост, които винаги стоят в конюнктив, тясната връзка между главното и приставното изречение е изразена и чрез особена закономерност в употребата на времената. Закономерната употреба на времето в приставното изречение в зависимост от времето на главното изречение се нарича consecutio temporum. [...]. Времето в подчиненото изречение се определя от съотношението на двете действия. Според това се различават три случая: 1. Когато действието в подчиненото изречение е дадено като едновременно на действието в управляващото изречение; 2. Когато действието в подчиненото изречение е станало преди действието на управляващото изречение; 3. Когато действието в подчиненото изречение настъпва след действието на управляващото изречение. [...]. В подчинени изречения с индикатив..., ако двете действия се извършват в бъдещето, в приставното изречение се явява futurum primum или futurum secundum: първото бъдеще при едновременност на действията, а второто бъдеще - при предварителност на действието в подчиненото изречение”. [обратно]

6. В българската граматична литература конюнктивът се нарича "подчинително наклонение". Терминът е неподходящ. Всъщност конюнктивът не подчинява нищо; напротив, самият той зависи и се подчинява на определени глаголи-сказуеми или глаголни изрази в главното изречение на хипотактичните периоди. В романските езици конюнктивът не се употребява в независими изречения, освен ако не бъде въведен от определени модални наречия (от типа на може би, навярно, вероятно, възможно е да..., дано, необходимо е да..., и т.н.), които в действителност са същинските средства за изразяване на субективно-модални значения и нюанси на това изреченско равнище. Ето защо по-добре би било романският конюнктив да се нарича "наклонение на подчиненото изречение" или наклонение на "субективната реалност". [обратно]

7. С по-слабата употреба на щях да + сегашно време може да се обясни запазването на нейната структура, която представя един по-ранен (по-архаичен) етап от развитието на футурните структури. В езикознанието е известен принципът, според който формите, които се употребяват повече, се износват повече; принципът е приложим не само във фонетиката, но и във всяка езикова сфера. Във връзка с този въпрос вж. наблюденията на Александров (1993: 157), на които се спряхме в обзорния преглед на историята на проблема. [обратно]

8. По този повод Пантелеева (1998: 97) посочва следното: "а) бъдеще време в миналото има безспорно темпорално значение (изяснено вече в Пантелеева 1990), благодарение на което е член на темпоралната система на българските глаголни времена и с което е синоним (в граматически аспект!) на бъдеще време; б) темпоралната семантика на бъдеще в миналото може да се обясни само с необходимостта". [обратно]

9. И отново Пантелеева (1998: 97-98) разсъждава върху двете модални функции на БВМ, от които в случая ни интересува най-вече втората, а именно способността на БВМ да изразява потенциалност. Според цитираната авторка, това второ модално значение на БВМ се среща "значително по-рядко (защото в съвременния български книжовен език "се е специализирал” да го изразява преди всичко кондиционалът), в който все още "се усеща” темпоралността (като футурност!), дотолкова доколкото тя "се чувства” и в кондиционала”. [обратно]

10. Във връзка с формализацията на футурните грамеми намираме за многозначително мнението на Константин Куцаров ("Формални аналогии между глаголни конструкции, изразяващи следходност"), който споделя следното: "Интересното тук е, че през историческия си развой много малка част от познатите ни езици са успели да граматикализират значението следходност. Обикновено то се е сигнализирало описателно - най-често, когато към основния глагол се употреби модален от типа на искам, имам, трябва, носещи семантичните нюанси желание, необходимост, наложителност, възможност и т.н. Тези значения на помощните глаголи вероятно са причината в повечето индоевропейски езици да не съществува фиксирана граница при изразяването на футурните темпорални и футурните модални грамеми, тъй като става ясно, че между тях е налице инвариантна семантика" (Куцаров 2009в). [обратно]

11. Според Успенски (1969: 5-18), от концепцията за маркираността на дадено явление произтичат редица следствия с универсален характер, а именно: а) маркираните явления в езика не могат да бъдат повече от немаркираните; б) немаркираните форми имат по-голяма честота на употреба в сравнение с маркираните; в) между маркираните и немаркираните форми съществуват определени съотношения и възможност маркираните форми да бъдат неутрализирани от немаркираните, и т.н. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2013
Мария Китова. Граматични и лексикално-синтактични средства за изразяване на темпорална следходност (Сравнително-съпоставителен анализ върху материали от съвременния български, испански и португалски книжовен език). Варна: LiterNet, 2013.