ІV. ОПИТ ЗА СРАВНИТЕЛНО-СЪПОСТАВИТЕЛЕН ДИАХРОНЕН АНАЛИЗ

Мария Китова

web | Граматични и лексикално-синтактични средства...

Дългогодишните ни занимания в областта на историята на испанския език са ни убедили, че е трудно да се обясни съвременното състояние на дадена езикова система и структурното оформяне на отделните й съставни елементи (съответните подсистеми), ако не се познават историческите пътища на развитието им, произходът на различните граматични категории, присъщи на съответния език, и основните насоки, по които са поели от момента на възникването си до днес. В този смисъл, макар че изследването ни е насочено главно към синхронното състояние на средствата за изразяване на темпорална следходност в трите езика, считаме, че сравнително-съпоставителният диахронен анализ, който предлагаме в тази част на труда, не е самоцелен.

Съвременната индоевропеистика се стреми да установи относителната хронология в развитието на и.е. диалекти и да избегне смесването на факти, принадлежащи на различни епохи. При решаването на подобна задача особено значение придобиват данните за сходствата и различията, засягащи съотношенията между елементите на езиковите структури, които биха позволили да се провери спецификата на разглежданата съвкупност от явления, присъщи на определен период от еволюцията на един или друг и.е. език.

Тук, за разлика от възприетия от нас принцип на излагане на материала дотук, ще постъпим по различен начин: ще изходим от историческите данни, които ни предоставят двата романски езика и ще се опитаме да ги съпоставим с фактите, засягащи историческата еволюция на средствата за изразяване на темпорална следходност, които ни предоставя старобългарският език. Този подход се налага от познанията ни за историята на трите съпоставяни езика, които - що се отнася до старобългарския, - са ограничени. Ето защо, подобно на Дамянова и Грънчаров (1981) ще почерпим тези данни основно от монографичното изследване на Иванова-Мирчева (1962).

1. Бъдеще време и бъдеще време в миналото в староиспанския и в старопортугалския език

С въпроса за историческия произход на категорията бъдеще време в испанския език сме се занимавали нееднократно. Що се отнася до португалския език, освен в цитираните трудове по исторически морфосинтаксис, проблемът за възникването и развитието на футурума в този романски език не е бил обект на специално проучване. За целта разработихме примерен корпус в диахронен аспект и за този език: корпусът обхваща фрагменти от средновековни литературни творби (основно проза).

При съпоставка на формалните инвентари на структурите, изпълняващи функциите на БВ и БВМ в староиспанския и в старопортугалския език, установихме, че в своето най-ранно развитие двата романски езика усвояват от народния латински език възможността да изразяват следходно действие по отношение на сегашен или минал ориентационен момент чрез аналитични конструкции, образувани от спомагателния глагол haber / haver (чието първоначално значение е ‘имам’, ‘притежавам’), спрегнат в индикативен презенс (за образуване на БВ) или в индикативен имперфект (за образуване на БВМ) + инфинитива на пълнозначния глагол, според народнолатинския модел:

А. Примери, отразяващи употребата на БВ староиспанския език²:

1. "[…] e por ende he yo miedo, que maguer t’he perduro, que aguisará ella quemo te pierda más, e que por mi razón verná mal al quem lo face; e que la su piedat de la deesa guisará que el navío del mio enemigo quebrará e morrá él en la mar... (Alfonso X. Crónica de España: 78).
2. "Desto ay muchas fablas é estoria paladina, dezir lo he más breve, por te enbiar ayna" (Arcipreste de Hita. Libro de buen amor: 111).
3. "Padre mío, no pugnes ni trabejes por venir a donde yo estó, que estorbarás la presente fabla que te quiero facer. Lastimado serás brevemente con la muerte de tu única fija..." (Fernando de Rojas. Celestina. Antología, Acto XV: 185).

Б. Примери, отразяващи употребата на БВ в старопортугалския език:

1. "… que ffarey eu, poys que non uir o muy bon perecer uosso? Ante ben sey que moirerey." (Alfonso X. Cantigas de amor. Textos: 30).

2. "Partir-m’ey? Nam partirey? Hyr-me-ey ande me for? Tornarey? Nam tornarey? Se morrer, nam viuirey? (Anrique da Mota. Textos: 353).

3. "-Nom andemos em este preyto; vaamos huum dia aa fazenda, e ou sayremos nos de Portugal, ou uos. E o comde disse a ella: -Nom andemos em esto; ou venceremos ou leixaremos a terra." (Textos: 485).

Прави впечатление бавният процес на граматикализация на перифразата cantare habeo и в двата езика. Примерите доказват, че в испанския език и през ХІV в. могат да се открият остатъци от архаичното състояние на конструкцията. То се характеризира с подвижност и липса на вторична аглутинация между елементите на конструкцията, позволяващо вмъкването на клитики, адвербиални или предложни форми между инфинитива и спомагателния глагол, който не се е десемантиризал напълно и все още не се е превърнал в морфема показател за бъдещност.

Независимо от това данните от езиковия експеримент сочат, че в испанския език през ХІІ в. вече е започнал процесът на постепенната аглутинация на конституентите до пълния им вторичен синтез при съвременната форма за БВ³. В този си вторично синтезиран вид тя е най-често срещащата се структура за изразяване на бъдещо действие още в първото литературно произведение, написано на кастилски диалект - Poema de mio Cid ("Поема за моя Сид", ХІІ в.). Формата продължава да се развива и търпи известни фонетични промени. За това съдим от архаичните футурни структури на някои глаголи, характеризиращи се с по-особен фонемен облик, който ги отличава от всички останали. По същество те представят отделни етапи от развитието на съответната футурна форма и се срещат и през ХІV в., срв.: verná (в съвр. исп. ез. vendrá); morrá (в съвр. исп. ез. morirá); porná (в съвр. исп. ез. pondrá), и т.н.

В португалския език аглутинативният процес се развива още по-бавно и не е приключил до днес. Срв. в съвр. порт. ез.: "Se não me engano, quem compõe um livro destina-o sempre aos leitores (de contrário tratar-se-á de um diálogo íntimo)." (Abelaira. O triunfo da morte: 3).

Хърватският езиковед Текавчич разглежда най-важните етапи от развитието на романския футурум и подчертава:

[…] при този футурум се наблюдава "завръщане" на аналитичната перифраза към слята, синтетична структура, нещо, което е твърде рядко явление в морфологията на романските езици. В периферията на Римската империя […] не се среща този тип футурум, а други сложни, но не и слети форми. Като се има предвид, че вторично синтезираният футурум не е общороманско явление и че в староиталианския и в староиспанския език, да не говорим за съвременния португалски език, съществуват неслети форми..., би следвало да се постави въпросът за произхода на слятата форма (Текавчич 1972: 305).

В труда си Текавчич излага и трите най-разпространени хипотези относно генезиса на слетите футурни форми, като проследява схващанията на различните езиковеди. Нашето мнение по този въпрос е по-различно. По принцип Текавчич е прав: романските езици се развиват от синтетизъм към аналитизъм и в областта на морфосинтаксиса действително са редки случаите на отстъпление от завоюваните позиции. Редки, но не и изключени. Подобно явление откриваме, напр., при наречията на -mente. Срв. в исп. cómodamente, abiertamente; в порт. novamente, aparentemente; в итал. completamente, severamente; във фр. heureusement, и др. Аналитични по произход, образувани от прилагателно име в ж.р., съчетано с латинското съществително име mens, mentis (mente в аблатив, със значение ‘как? по какъв начин се извършва действието?’), днес те се възприемат от говорещите като прости думи, образувани с помощта на наставката -mente, в които само понякога вторичното по-слабо ударение върху втория корен (mente) напомня (на посветените) за някогашните сложни словообразувания.

По наше мнение проблемът, поставен от Текавчич, има две страни. Първата е свързана с генезиса на вторично синтезираните футурни форми и на този въпрос се опитва да намери приемлив отговор хърватският учен. За нас обаче по-интересна е втората страна, която поставя пред изследователя основния въпрос: защо се стига до сливане на компонентите при футурните перифрази в повечето романски езици? Ако проявим повече смелост и въображение, би трябвало да уточним въпроса по следния начин: архаизъм или иновация е сливането на елементите на футурните перифрази в романските езици?

Нека отново се обърнем към фактите на португалския език, който в продължение на векове се е развивал в рамките на иберийската диалектна общност. Както посочва Видос,

[…] ако Португалия не бе запазила политическата си независимост и бе продължила да съществува като част от испанската монархия не само в продължение на сравнително кратък период, между 1580 и 1640 г., а и по-късно, то португалският, независимо от оригиналното си литературно наследство, щеше да е днес, подобно на галисийския, един силно повлиян от испанския език иберийски диалект, а не самостоятелен романски език (Видос 1967: 274).

Няма съмнение, че - в сравнение с испанския - португалският език се е развивал по-бавно: Косериу (1976: 95) счита, че именно португалската глаголна система се приближава най-много до класическия латински структурен прототип. В езикознанието е прието, че португалският език е един от най-"консервативните" романски езици: от тази гледна точка не бива да ни смущава фактът, че в този език футурната перифраза все още не е достигнала пълната степен на вторична аглутинация (особено при формите за БВМ).

От друга страна, самият Текавчич посочва, че за периферните романски езици и диалекти са характерни друг тип футурни конструкции, запазили изходната си аналитична структура. Струва ни се излишно да припомняме известния в езикознанието принцип, според който езиковите периферии са консервативни, а центърът, податлив на нововъведения. Ето защо считаме, че запазването на футурната перифраза без пълен вторичен синтез на конституентите в португалския език е архаично явление - остатък от по-стари фази в развитието на романските диалекти. На този етап не бихме се осмелили да твърдим същото по отношение на останалите периферни романски езици и диалекти: въпросът се нуждае от допълнително проучване. Все пак ще споменем мнението на авторите на "Сравнительно-сопоставительная грамматика романских языков" (1972: 332), според които съотношението между аналитичните и синтетичните езикови средства варира в различните романски езици; при това, що се отнася изобщо до глаголната система, се оказва, че най-"напреднала" в аналитично отношение е глаголната система на сардинския език, докато една от най-"изостаналите" е португалската глаголна система.

Кое провокира вторичния синтез на елементите във футурните форми в романските езици? По този въпрос ще вземем отношение по-нататък, след като изясним проблема за генезиса и развитието на категорията и формата за БВ в старобългарския език в съпоставителен план с двата романски езика.

Сравнително рядко във функцията на БВ в староиспанския език от ХІІ в. се среща и презенсът на индикатива, срв.: "Ides, vos Minaya, a Castiella la gentil?" (Poema de Mio Cid, verso 829). В тези случаи, според Иванова-Мирчева (1962: 22), става дума преди всичко за "готовност да се извърши нещо. Тази готовност може по-скоро да се свърже с бъдещето, отколкото с настоящия момент". Често срещаща се още в класическия латински език (срв. Басолс де Климент 1983: 300), употребата на сегашно вместо бъдеще време е унаследена и запазена до днес в романските езици. Според Катагошчина и Волф (1968: 168), тази неутрализация се среща в португалския език и е характерна преди всичко за латиноамериканския вариант на испанския език.

Още в най-ранните писмено засвидетелствани паметници на испански и португалски език, наред с новообразуваната футурна перифраза се използват и други конструкции с различна семантика, които могат да изразяват и темпорална следходност.

В средновековния испански език най-употребяваната подобна конструкция, означаваща начало на действието, се образува с помощния глагол за движение ir + инфинитива на пълнозначния глагол, срв.: "Adeliñó pora Valencia e sobreellos va echar…" (Poema de Mio Cid, verso 1203). С все още неоформена структура⁴ тази перифраза започва да конкурира твърде рано същинската футурна форма и запазва това си значение през всички етапи от развитието на езика.

В старопортугалския език същата перифраза се използва по-рядко, срв.: "Outros sey que vao chamar suas mays, minha senhora, que muyto milhor lhe fora tal cosa nũca falar.’ (Textos: 336); "O coraçam me diz que va buscar o juiz… (Textos: 353).

Още през средновековния етап в историческото развитие на двата езика паралелно с посочената конструкция се употребяват и други модални перифрази, които също са в състояние да изразяват следходно действие:

а) желателни, образувани с модалния глагол querer (= ‘искам, желая’), срв. в староисп.: "Todos son pagados de las vistas, partir se quieren que ya entrada era la noch." (Poema de Mio Cid, verso 2120); в старопорт.: "Comde, comvosco quero emtrar na fazenda e estarey na az e avredes de fazer pollo meu amor." (Textos: 486).

б) изразяващи необходимост: образуват се с модалния глагол haber / haver + (някакъв предлог) + инфинитив, със значение ‘трябва да...’, срв.: в староисп.: "Vassallos tan buenos por corazón lo an, mandado de so señor todo lo han a far." (Poema de Mio Cid, verso 432); "Con Dios aquesta lid yo la he de arrancar." (Poema de Mio Cid, verso 1656); в старопорт.: "Outrossi mãdo d’aqueles que mia mãda an a departir" (Textos: 402); "Que te presta padeçer, que t’apoueyta chorar, poys nunc’outras am de ser?" (Textos: 30).

в) изразяващи възможност: образуват се с модалния глагол poder + инфинитив, със значение ‘мога да...’, срв.: в староисп.: "Essora lo conosçe mio Cid el de Bivar, que a menos de batalla non pueden den quitar." (Poema de Mio Cid, verso 984); в старопорт.: "Ca o uosso ssemelhar, sey que par nunca lh’ome pod’achar." (Textos: 30).

Няма да се спираме подробно на еволюцията на БВМ. Ще подчертаем само още веднъж, че тази форма възниква сравнително късно на романска почва и че всичко споменато дотук във връзка с генезиса и развитието на футурума в двата романски езика е валидно в (почти) еднаква степен и за "-RIA формата", която изпълнява функцията на БВМ.

2. Средства за изразяване на темпорална следходност в старобългарския език

Благодарение на многократно цитираното монографично изследване на Иванова-Мирчева, посветено на същия период в развитието на старобългарските средства за изразяване на темпорална следходност, за нас бе възможно да проследим и съпоставим онези моменти в развитието на категорията бъдеще време, които в една или друга степен са общи за трите езика. В своето изследване българската езиковедка се опира не само на изключително богат фактически материал, но се съобразява и с резултатите на други учени, посветили изследванията си на историята на славянските езици. Като имаме предвид и заключенията на Дамянова и Грънчаров (1981) относно някои аналогични аспекти в развитието на древноанглийските и старобългарските футурни форми, ще се опитаме да предложим по-обобщени изводи, засягащи изобщо развитието на футурума в и.е. езици.

Едно от различията, които установихме при съпоставяне на най-древното състояние на трите езика, е свързано със следния факт: по всичко личи, че - за разлика от романските езици, в чиито първи писмени документи (срв. Емилианските и Силоските глоси от края на ІХ и началото на Х в. в интерпретация на Менендес Пидал 1972: 3-24) вече се срещат футурни перифрази, явно употребени със значение на бъдеще време, - в старобългарския език от неговия най-древен писмено засвидетелстван период изобщо липсват специално обособени средства за израз на предстоящи действия. Към подобно заключение навежда мисълта на Кржижкова, коментирана от Иванова-Мирчева (1962: 13-18), според която "в началния период от историческото развитие на славянските езици бъдеще време не е било диференцирано от сегашното нито формално, нито по значение". По тази причина Кржижкова приема формите на сегашно време за "описателно средство за изразяване на бъдеще време". Според Иванова-Мирчева това е правилно, защото

[…] в най-широк смисъл описателното граматическо средство не е непременно онова, което се състои от повече от един компонент, а това, което най-често поради липса на специална форма (курсив наш - М.К.) изпълнява и друга граматическа функция, различна от онази, заради която е създадено (Иванова-Мирчева 1962: 13-18).

Това обстоятелство обяснява широката употреба на сегашно вместо бъдеще време в старобългарския език, което дава основание на някои автори да го нарекат "просто бъдеще време" (срв. многобройните примери, приведени от Иванова-Мирчева в цитирания труд: стр. 28-48; стр. 51-66). Вече имахме възможност да се убедим, че подобна употреба е съществувала и в латинския език, откъдето е преминала в романските езици. Важно е да отбележим обаче, че в староиспанския и старопортугалския тя е незначителна в сравнение със старобългарския език.

Безспорен факт, който не е убягнал от вниманието на Иванова-Мирчева (1962: 19) е, че този вид употреба е изключително древна и по всяка вероятност води началото си от най-архаичния период в развитието на и.е. диалекти, тогава, когато - при вече оформена модално-темпорална система - категорията бъдеще време все още не е съществувала.

И така, макар и непълно, първото типологическо сходство, което откриваме между двата романски езика и българския език, е способността на презенса от най-древни времена да функционира вместо бъдеще време (там, където съществуват и двете категории) или да поема функцията на бъдеще време (там, където следходността все още не е получила собствен формален израз). Това сходство несъмнено има древен и.е. произход и се дължи, както посочва Иванова-Мирчева (1962: 21) "на самата същност на сегашното време, което обхваща не само момента на говоренето, но и минали и бъдещи моменти".

В дял І от монографията на Иванова-Мирчева акцентът пада върху ролята на вида при т.нар. "просто бъдеще време". Този въпрос е свързан със специфичната категория вид в славянските езици и ако го засягаме тук, то е, защото убеждението на цитираната българската езиковедка, че "глаголният вид е съпътстващо явление при означаването на сегашни и бъдещи действия", а не основен фактор, определящ сегашната форма от свършен вид като просто бъдеще време, напълно подкрепя тезата, защитена от Иванова-Мирчева, че "всички глаголи в презенс могат да изразяват, и изразяват в много езици и футурум. Това е способност на самия презенс като презенс, а не на свършения или несвършения вид" (Иванова-Мирчева 1962: 25).

Интересен във всяко отношение е въпросът, дали употребата на сегашно време вместо бъдеще - една от най-честите неутрализации в съвременните и.е. езици - е общ типологичен белег, обединяващ езиците от това голямо семейство. Възможно ли е разглежданото явление да има характер на частична универсалия, валидна за езиците, в които се е реализирала граматичната категория глаголно време?

Опит да създаде по дедуктивен път универсална темпорална система прави руският езиковед Ванников (1969). Той приема, както вече споменахме, че всички естествени езици могат да бъдат изследвани и класифицирани според способите за формализация и според пълнотата на формализацията на единната семантична темпорална система. Ванников приема, че наличието на трите типа съотнесеност - едновременност, предходност и следходност - характеризира пълната семантична система на "абсолютното" граматично (езиково) време. Според степента на формализацията Ванников различава: а) езици, в които формален израз получават и трите члена на семантичната система - сегашно, минало и бъдеще; б) езици с формална редукция на пълната семантична система (напр. йоруба), при които е налице противопоставяне на {МИНАЛО + НАСТОЯЩЕ} ←→ БЪДЕЩЕ; в) езици, в които темпоралната система изобщо не е формализирана, т.е. при тях категорията време не се изразява чрез специални глаголни форми: такъв тип по принцип е характерен за аморфните езици. От логическа гледна точка, според Ванников, макар и статистически малко вероятно, възможно е да съществуват и езици, в които формален израз получават само миналото и бъдещето или само сегашното и бъдещето.

В съгласие с Ванников приемаме, че пълната семантична реализация на абсолютното езиково време е най-висшата позната форма на организация на темпоралността (в езиците, в които тази хиперкатегория се изразява чрез глаголни форми). Въз основа на доказателствата за късната поява на категорията бъдеще време в и.е. езици, предполагаме, че праиндоевропейският вероятно се е характеризирал с непълна семантична реализация на граматичното време, от вида: МИНАЛО <――> {СЕГАШНО + БЪДЕЩЕ}. Ако тази хипотеза е вярна, то тя обяснява характерната за всички и.е. езици употреба на сегашно време във функцията на бъдеще време. В своето историческо развитие и.е. езици все пак достигат до пълната степен на семантична реализация на темпоралността, което, от своя страна, обяснява изчезването на т.нар. "просто бъдеще време" (в езици като старобългарския) и заместването му от други специално обособени (формализирани) средства, които постепенно се превръщат в темпорални грамеми. В този смисъл тълкуваме изходната теза на Иванова-Мирчева, която заявява:

От най-ранния старобългарски период почти до ХІІ в. в говоримия език се извършва един бавен и интересен процес на създаване не само на футурните форми, но и на бъдещето време като категория, което върви паралелно и в най-тясна връзка и взаимозависимост от установяването и на съответната футурна форма (Иванова-Мирчева1962: 4).

По-нататъшният сравнително-съпоставителен анализ разкрива почти пълна аналогия в развитието на глаголните словосъчетания, залегнали в основата на футурните структури в трите езика.

Като обобщава доста противоречивите становища на езиковедите относно статута и характера на глаголните словосъчетания за израз на следходни действия в старобългарския език, Иванова-Мирчева посочва:

В най-общ смисъл може да се каже, че в този ранен период се касае за съчетания от лексико-синтактични елементи. Това са големият дял инфинитивни съчетания с глаголите хоштѫ, имамъ и -чънѫ, в които имамъ и -чънѫ участват в сегашната си форма, а хоштѫ освен в сегашната си форма може да се срещне и в имперфект… Всички форми се свързват с друг глагол, който в старобългарския период е непременно в инфинитив. Цялото съчетание приема лексикалното значение на инфинитива, а управляващият глагол […], запазвайки повече или по-малко или изгубвайки напълно собственото си лексикално значение, играе ролята на показател на бъдеще, означава, че действието, изразено с лексикалното значение на инфинитивната форма, се извършва в бъдещето, някъде с добавъчни елементи на желание, намерение, необходимост и други остатъци от значението на управляващия глагол… Развитието на тези съчетания има да извърви само пътя на постепенното и пълно спояване на техните компоненти, при което да се заличат лексикалните значения на управляващите глаголи и те да се превърнат само в показатели на бъдещето (Иванова-Мирчева 1962: 73-74).

Цитираните мисли на българската езиковедка недвусмислено очертават етапите в развитието на старобългарските футурни структури, които съответстват на историческата поява и еволюцията на формите за бъдеще време в староиспанския и в старопортугалския език. Ясно проличава, че Иванова-Мирчева приема фузията за естествено явление - резултат от пълната и задължителна граматикализация (формализация = темпорализация) на изходните модални перифрази. Друг е въпросът, дали пълната степен на фузията на компонентите в конструкцията е задължителна.

Ако анализираме механизма на постепенната формализация на граматичното време, ще установим, че той има две страни: а) семантична (заличаване на значението = десемантизация на управляващия глагол) и б) формална или, по-точно, формално-функционална (превръщане на спомагателния глагол в морфема показател за бъдещност), като тези две страни се намират в диалектическо единство. От своя страна, морфемите показатели за следходност могат да бъдат задпоставени (както в романските езици) или предпоставени (както в българския език), но веднъж установени позиционно, те са неизменяеми. Дали са слети (наличие на пълна фузия) или отделени (непълна фузия или липса на фузия) в случая не е от особено значение; спойката на елементите в конструкцията зависи между другото от конкретните исторически условия, при които се е формирала съответната езикова структура, като те биха могли да бъдат от морфонологично естество⁵, да зависят от специфичните за дадения език супрасегментни явления (ударение, интонация) и т.н. В подкрепа на гореизложеното ще приведем още един паралелен пример. Става дума за развоя на членните форми в българския език (срв. Мирчев 1978: 196-205). Процесът на появата и обособяването на членните форми в българския език, както и в романските езици, зависи от тяхното развитие от синтетизъм към аналитизъм и се свързва с разпадането на падежната система. Както посочва Мирчев (1978: 197), "историческите факти, както в българския, така и в други езици, ни учат, че функция на членната форма са могли да придобият т.нар. слаби показателни местоимения, т.е. показателните местоимения, които имат анафорична употреба". В началния етап от своето историческо развитие зачатъците на българските членни форми също са имали аналитичен характер.

В старобългарските паметници срещаме доста случаи на много тясно свързване в морфологично и акцентно отношение на имената със следващи показателни местоимения… Действително не е правилно да се допуска, че старобългарските съчетания от посочения вид са били напълно равни във функционално отношение със съвременните български членувани имена… В тях обаче спокойно можем да видим първите белези от оная начална фаза в развоя на българската членна форма (Мирчев 1978: 199).

Ето как две различни явления, изминали принципно един и същи път на развитие и формализация в две различни групи езици, се кръстосват и разминават: в разглежданите романски езици членната морфема не е слята и е предпоставена, а грамемата показател за бъдеще е слята и задпоставена; обратно: в българския език членната форма е слята и се намира в постпозиция, а морфемата ще, частица показател за бъдеще време, е предпоставена и отделена. Нито единият, нито другият факт обаче следва да се тълкуват като отстъпления спрямо позициите, завоювани в прехода от синтетичен към аналитичен строй в съответните езици.

Аналогиите в развитието на футурните форми в старобългарския, староиспанския и старопортугалския език ни карат да се замислим върху някои същностни аспекти. В началото на изследването посочихме, че източните и западните и.е. езици се различават между другото и според начините си на образуване на бъдеще време. Разбира се, посочените различия се отнасят до периода на оформянето на отделните и.е. диалекти, които, поели по собствени пътища на развитие, се обособяват като самостоятелни езици. През една по-късна историческа епоха, нито славянските, нито романските езици унаследяват древните футурни форми, създадени в езика-основа. Именно тогава, през периода ІХ-ХІV в., в романските и в южнославянските езици се наблюдава почти пълна успоредица в развитието на футурните структури. Във връзка с подобна констатация се налага изводът, че самата категория бъдеще време е наложила подобно паралелно, макар и независимо развитие. Кои са факторите, предопределили този процес?

Макар и само загатнат, отговор на този ключов въпрос се открива в повечето езиковедски трудове, в които се отделя място на проблема за бъдеще време. Косериу (1973: 155-177) счита, че процесът на установяване на футурните форми има универсален характер; от своя страна Текавчич (1972: 300) свързва семантиката на футурума с темпоралното поле на "нереализиралото се все още действие", зависещо от сферата на не-обективното, което обуславя възможността то да бъде изразявано чрез модални словосъчетания. Интерес представляват наблюденията на Мюлер 1964: 44-97), изградени въз основа на анализ на голям брой езици. При тях Мюлер установява наличие на повтарящо се явление - изразяването на бъдеще време чрез перифрази, в които единият компонент е спомагателен глагол, задължително спрегнат в сегашно време. Текавчич коментира по следния начин идеята на Мюлер:

И така, презенсът участва като задължителен компонент в състава на структурите, изразяващи бъдещо действие; всеки път, когато, по една или друга причина, развитието на езика замъглява и лишава от мотивираност връзките между сегашното и бъдещето, езиковата система реагира и, чрез заместване на едни форми с други, довежда застрашената парадигма на бъдеще време до положение, при което контактът му със сегашното отново става ясен и мотивиран (Текавчич 1972: 302).

За нас подобно обяснение е напълно приемливо. То разкрива защо на съвременния етап от развитието на португалския и особено на испанския език, при който футурната форма е достигнала до пълен вторичен синтез, а връзката между спомагателния глагол, спрегнат в сегашно време, и инфинитива на пълнозначния глагол се е заличила напълно, се стига до нова фаза в развитието на футурните структури, предполагаща изместването на същинските форми за БВ от нови перифрастични модални (в най-общ смисъл) конструкции.

Що се отнася до българския език това не е валидно в същата степен поради изчезването на инфинитива, заменен от да-конструкция: благодарение на замяната в този славянски език се е запазила непокътната задължителната връзка между спрегнатия в актуален или не-актуален презенс (имперфект) спомагателен глагол ща и идеята за следходно действие (бъдещо спрямо сегашния или миналия ориентационен момент). В заключение ще посочим следното:

1. По своя произход и.е. футурум е модално маркирана категория, която едва през по-късните периоди в развитието на отделните и.е. езици се превръща във време. Модалната същност на футурума се определя от неговата семантика: дори и като време, футурумът е свързващото звено между обективната и субективната действителност, между действително извършващите се и желаните действия. Оттук произтича и връзката му с праиндоевропейския конюнктив, който е много близък по семантика. Ето защо, като приемаме футурума за време на изявителното наклонение, същевременно му приписваме и стойност на форма-мост между наклонението на обективната реалност (индикатив) и наклонението на субективно възприеманата реалност (конюнктив). В съгласие с тезата на Потие приемаме, че миналите индикативни времена са хипотетично немаркирани, докато футурните форми са най-силно маркирани в това отношение. Именно по тази причина те служат като свързващо звено между модално немаркирания индикатив и неговия модално маркиран корелат - конюнктива.
2. Модалната натовареност на футурума лежи в основата на възможността в по-нова историческа епоха той да се образува в много и.е. езици от модални словосъчетания с разнообразна семантика, които се конкурират помежду си. Изборът на едно от тях и утвърждаването му като грамема за бъдеще време е явление, което се наблюдава на равнището на речта, установява се на равнището на езиковата норма и оттам се налага в езиковата система.
3. В основата на модалните перифрази със следходно значение задължително се явява формата на сегашно време, което още от най-дълбока древност е свързано и с изразяването на следходни действия в и.е. езици. Това явление спада към общите за тяхното развитие езикови закономерности и зависи от степента на формализация на темпоралната система, която, както бе установено, може да бъде частична или пълна.
4. В процеса на постепенната темпорализация на футурните перифрази може да се стигне до частична или пълна спойка на съставните им елементи. Но докато граматикализацията на компонентите от конструкцията е общ типологичен белег в развитието на формите за БВ, пълният или частичен вторичен синтез е явление, намиращо конкретно проявление във всеки език. Граматикализацията изисква и предполага пълната спойка на компонентите, но последната зависи и от специфичната морфонологична организация на съответния език.
5. От своя страна, пълната вторична аглутинация предполага заличаване на заложените във футурните перифрази семантико-функционални отношения между елементите на конструкцията и може да предизвика ново обновяване на вече установените футурни форми в смисъл на изместването им от нови глаголни словосъчетания с модален характер. От тази гледна точка трябва да се тълкува понятието "цикличен развой" на бъдеще време. Като отчита цикличния характер на процеса, Косериу (1973: 129 и следв.) го отъждествява с постепенно "изместване на нормата". На свой ред Гарсия-Ернанес (1980: 311) изтъква следното:

Често процесът има цикличен характер. Класическата латинска форма на футурума dabo (= ще дам - М.К.) вероятно е произлязла чрез аглутинация на отделни лексикални единици: във втората сричка на dabo се разпознава коренът *bhw, който участва във формата на латинския перфект fui; по-късно dabo е изместена от перифразата dare habeo; вече слята, структурата (dare habes) е била използвана през ІV в. от император Юстиниан […]; в непрестанна конкуренция със слятата футурната структура (daré), постепенно се налагат други глаголни словосъчетания, означаващи начало на действието (voy a dar). Видно е, че - чрез функционална специализация - определени думи в даден език се превръщат в граматични инструменти; в процеса на граматикализацията тези думи, участващи като елементи в синтагмата, често се сливат, особено когато се намират в постпозиция (dare-habeo, lenta-mente); по-късно, ако граматичният израз се дестабилизира или се окаже недостатъчен, отново се прибягва до употребата на лексикални средства, които на свой ред ще претърпят процес на граматикализация. […]. Граматичните средства постоянно се обновяват от лексиката.

На пръв поглед двата начина на изразяване - аналитичният и синтетичният - биха могли да представят не само два различни типа морфосинтактична организация, но и два момента в общата езикова еволюция, две различни фази в цикличния процес; тези два типа обаче твърде често се наслагват един върху друг: през различните исторически епохи просто единият надделява над другия; така аналитичният начин на изразяване се налага след сливането на синтагмите, а преобладаващият синтетичен начин на изразяване отново отстъпва пред употребата на нови аналитични структури.

БЕЛЕЖКИ

1. Схемата отразява развитието на структурата на БВ в испанския език. [обратно]

2. Примерите от староиспански и старопортугалски отразяват езиковото състояние от ХІІІ до ХV в. по реда на излагането им. Цитираните примери са извадки от езиковите корпуси, които съставихме за всеки език поотделно. [обратно]

3. За испанския език по-специално този въпрос е проучен от Китова (1983: 124-125). [обратно]

4. Както е видно, първоначално перифразата не е включвала в състава си предлога А. Тъй като става дума за глагол за движение, а този вид глаголи (с много малко изключения) винаги изискват употребата на предлога А - класическият предлог за обозначаване на посоката на движение от едно място към друго - твърде вероятно това да е повлияло за развитието на перифразата: по-късно в испанската конструкция задължително се включва посоченият предлог. В това отношение испанският се отличава от португалския език, в който конструкцията до ден-днешен не включва предлог (vou cantar). [обратно]

5. По този повод Гарсия-Ернандес (1980: 312-313) изтъква следното: "Сигурното обяснение за загубата на синтетичните латински форми трябва да се свърже с   ф а к т о р и   от   м о р ф о н о л о г и ч н о   естество: до голяма степен развитието на аналитични изразни средства е продиктувано от състоянието на морфологична "неяснота", в която изпадат синтетичните форми; говорещият се опитва да се отърси от това объркване, за да се изразява по-ясно, да разбира по-добре и на свой ред да бъде разбиран. Загубата на смислоразличителната функция на квантитета във вокалната система, все по-неясната артикулация и последвалото елиминиране на крайната съгласна -m в думите, довеждат до сливане на много падежни форми: така при съществителните от първо склонение се стига до изравняване на именителната форма terră, на аблативната terrā и на винителната форма terrăm; при останалите склонения също се забелязват подобни сливания на падежните форми, а все по-неясната артикулация на окончанията утежнява и без това пренатоварената морфемна омонимия". Вж. също Миньо (1978: 45-50). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2013
Мария Китова. Граматични и лексикално-синтактични средства за изразяване на темпорална следходност (Сравнително-съпоставителен анализ върху материали от съвременния български, испански и португалски книжовен език). Варна: LiterNet, 2013.